Един ден от залеза на света

— Отново победихме — рече Ван в таксито.

— Ние гледахме мача — каза Роузи.

— Така ли? Как успяхте да влезете?

— Зак купи четири билета, по четирийсет долара.

— Четирийсет долара за билет! Четири билета? Кой друг беше?

— Неговият син. Хуан. Така се казва, защото името на майка му е Хуанита.

— Зак богат ли е?

— Дали е богат? Притежава само една от най-големите уранови мини в Юта.

— Кой ти каза?

— Хуан.

— За какво говори тя, татко?

— Доколкото разбирам, Зак е заминал за Юта преди пет-шест години. Дълго е търсил уран и е намерил, това е.

— Колко е намерил?

— Не знам, но вероятно доста.

— Тогава не останахме достатъчно дълго — рече Ван.

— Кога?

— Когато ти и аз пътувахме с кола от Сан Франциско до Бейкърсфийлд и търсихме уран. Трябваше да имаме и гайгеров брояч.

— Аз възнамерявах да взема назаем един брояч, ако попадна на рудна жила, която изглежда обещаващо.

— Татко, защо никой уранотърсач не ти даде назаем своя гайгеров брояч?

— Защо ли? — обади се Роузи. — Татко е писател.

— Е, другият човек не е — рече Ван. — Той е някой, който е пропътувал целия път от Небраска или друго място, за да се включи в Бейкърсфийлдската уранова треска. Там беше пълно с хора от цяла Америка, пристигнали с автомобилите си. Никога няма да забравя как се катереха и спускаха нагоре-надолу по хълмовете, и допираха своите гайгерови броячи до всяка скала, която видеха. А двамата с татко само стояхме и гледахме. От време на време поглеждахме картата, която бяхме купили за един долар, и наблюдавахме хората.

— Защо не ме взехте и мен? — попита Роузи.

— В търсенето на уран ли? — попита на свой ред Ван. — Това не е работа за момичета. Всички заместник-шерифи в Керн Каунти бяха по хълмовете, за да не се стигне до престрелки, ако някой си присвои чужда земя.

— Какво значи да си присвоиш чужда земя?

— Когато попаднеш на ураново находище и предявиш правото си на собственост върху земята, където е то, и някой друг дойде и предяви своето право точно върху твоята земя с уран. Двамата с татко имахме и заявителни бланки. Колко бяха те, татко?

— Три за двайсет и пет цента.

— Но така и не залепихме нито една.

— Залепихме една — рече Йеп.

— Наистина ли? — попита Роузи. — Открихте залежи на уран?

— Не — отвърна Ван. — Сега си спомням за единствената, която залепихме. Имаше едно повалено дърво, лежащо напречно на пресъхнало речно корито, и ние седнахме на дървото. Така можехме спокойно да наблюдаваме хората, които се изкачваха и спускаха по хълмовете с гайгеровите си броячи. Обядвахме там. Колко струваха тези обеди, татко?

— Седемдесет и пет цента всеки.

— Нищо не беше безплатно. Сандвичите никак не бяха хубави, нали? Салам вместо шунка. Два-три мазни пържени картофа. И една малка съсухрена ябълка. Това имаше за обяд. Купувахме ги от продавача на шосето. Какво пишеше на рекламата?

— Суха храна в кутия за обяд на уранотърсача, седемдесет и пет цента.

— Купихме две кутии, за да не си губим времето да се храним в ресторант.

— Къде залепихте бланката? — попита Роузи.

— Залепихме я на поваленото дърво.

— Защо? В дървото имаше ли уран?

— Не. Просто там я залепихме.

— Какво написахте на нея?

— Татко го написа.

— Какво написа, татко?

— Йеп Мускат, четирийсет и пет годишен, и неговият син Ван, на десет години, изядоха по един сух обяд на уранотърсача, седейки на това дърво, което изглежда дълго около четирийсет фута и с обиколка три фута. То е твърде удобно за пейка, въпреки че има насекоми и мравки.

— Насекоми и мравки? — каза Роузи. — А уран?

— Не намерихме — отвърна Ван.

— О, татко — рече Роузи, — трябвало е да търсиш, да търсиш и пак да търсиш, като всички други хора. Бас държа, че сега те са богати, като Зак.

— Ние нямахме гайгеров брояч — каза Ван.

— Защо нямахте?

— Разгледахме шест-седем в магазините в Бейкърсфийлд, но всичките бяха твърде скъпи.

— Колко струваха?

— Най-евтиният струваше сто двайсет и пет долара, но продавачът каза, че не е много добър.

— Татко, трябвало е да го купиш. Трябвало е да го купиш и да откриеш залежи на уран.

— Хълмовете бяха осеяни с изнервени хора — каза бащата.

— Трябвало е да вземеш и мен. Аз щях да ти покажа къде ще намериш уран. Много ме бива в намирането на разни неща, например дребни монети, от един и пет цента.

— Добре, може би следващия път.

— Има ли уран в Ню Йорк?

— Само в няколкото камъка, които Зак донесе от Юта.

— Струват ли нещо?

— Щяха да струват, ако бяха поне един тон.

— При това положение ние никога няма да бъдем богати. Защо не откри уран, татко?

— Опитах се.

— Прекарахме там около един час, нали? — каза Ван.

— Почти два, струва ми се.

— И не намерихте никакъв уран?

— Не — отвърна Ван, — но имаше един скаут, който вървеше покрай шосето с гайгеров брояч, и ние чувахме звука, издаван от брояча, когато се постави близо до някой камък, съдържащ уран.

— Какъв беше този звук?

— Пук-пук. Нещо такова.

— Скаутът намери ли уран?

— Не, той имаше пробен камък, с който възпроизвеждаше звука. След това тръгнахме покрай шосето и татко се правеше на гайгеров брояч. Стигнахме до една много голяма скала, вдадена в един хълм, татко се облегна на нея и каза „пук-пук“.

— В нея имаше ли уран, татко?

— Не знам.

— Тогава защо си казал „пук-пук“?

— Ами на тази скала някой беше написал с бяла боя едно съобщение и аз казах „пук-пук“ по повод на съобщението.

— Какво пишеше? „Тук има уран“?

— Не. „Радвайте се“.

— Като в църковна песен?

— Точно така.

— Тогава защо е било това „пук-пук“?

— Човекът казваше да се радваме, аз така и сторих.

— Защо? Ти не си намерил уран?

— Не, просто се радвах.

— И аз — каза Ван.

— Но защо, татко? На сухия обяд на уранотърсача ли?

— Не, вече го бяхме изяли.

— Тогава защо?

— Ами беше хубав следобед. Предполагам, че се радвах, защото не се катерех и спусках по склоновете.

— Пропътували сте цялото разстояние от Сан Франциско до Бейкърсфийлд, за да се включите в урановата треска, а само сте се радвали и нищо друго?

— Да, боя се, че е така.

— Освен това на връщане ни се свърши бензинът извън Фресно — заговори Ван. — Трябваше да вървим пеша една миля. Наложи се татко да си остави часовника на бензиностанцията, защото нямаше никакви пари. На другия ден трябваше да се върнем от Фресно за часовника на татко с парите, които той взе назаем от братовчед си, собственика на лозето във Фресно, където нощувахме нея нощ. И за да изрази благодарността си, татко написа едно стихотворение за новороденото момиченце на братовчед си, а братовчед му каза, че ще си го постави в рамка и ще го окачи над креватчето на бебето.

— Колко долара взе назаем? — попита Роузи.

— Десет.

— Само толкова?

— Достатъчно, за да продължим към вкъщи. Веднага му ги изпратих с пощенски запис.

— Те не са богати.

— Тръгнал си да търсиш уран без пукната пара в джоба си, татко?

— Когато заминахме от Сан Франциско, мислех, че парите ще ми стигнат, но се излъгах.

— Но защо не взе повече?

— Нямах повече. Затова отидох да търся уран.

— Забележителен уранотърсач!

— Татко носеше армейските си обувки — каза Ван. — При това изглеждаха много добре. Идеални са за такава работа.

— Но вие не сте свършили никаква работа — рече Роузи. — Просто сте пропътували цялото разстояние и сте похарчили парите за географска карта, бланки и сухи обеди. Само сте се радвали там и толкова. Можехте да сторите това и в Сан Франциско. Не можеше ли да кажеш „пук-пук“ в Сан Франциско?

— А, предполагам, че бих могъл, ако бях подканен да сторя това, но в Сан Франциско не бях подканен.

— Какво е разстоянието от там до Бейкърсфийлд?

— Триста мили.

— Изминал си с кола триста мили, за да бъдеш подканен да се радваш?

— Не, изминах триста мили, за да търся уран, но когато пристигнах и видях подканата… просто си помислих, че ще я приема.

— Трябваше по-внимателно да планираме това пътуване — каза Ван.

— Ако го бях планирал, нямаше да отидем и според мен щеше да е голяма загуба.

— Защо? — попита Роузи. — Ти не си намерил уран. Само си похарчил наличните си пари и после ти се е свършил бензинът и е трябвало да вземеш назаем десет долара от братовчед си — наложило се е да напишеш стихотворение за неговото момиченце. Защо е щяло да бъде голяма загуба?

— На мен много ми хареса това пътуване с Ван.

— Трябвало е да вземеш и мен.

— Не — отсече Ван. — Търсенето на уран не е за момичета.

— Но вие не сте търсили уран. Не сте правили нищо, само сте яли и сте се радвали. Защо не взехте и мене?

— Ти не беше в Сан Франциско.

— А къде бях?

— С майка си, в Ню Йорк.

— О — каза Роузи. — Да не е било през онова лято, когато двете с мама пътувахме със самолет до Ню Йорк, а Ван дойде при теб и остана в твоето жилище близо до плажа?

— Да, тогава беше — каза Ван.

— Щеше ли да ме вземеш, ако бях там, татко?

— Разбира се.

— Благодаря ти, татко. Знам, че щях да открия уран.

— Много знаеш — рече Ван. — Нищо не знаеш ти.

— Знам.

— Кой е най-великият бейзболист на всички времена?

— Тай Коб.

— Ти ли й каза, татко?

— Не, впрочем Тед Уилямс е най-великият бейзболист според мен.

— Ти добре ли си, татко? Вижте ги само.

— Освен това мен въобще не ме интересува кой е най-великият бейзболист на всички времена — каза Роузи. — Коя е най-великата балерина?

— Анна Павлова — отвърна Ван.

— Ти ли му каза, татко?

— Не, но чувам, че била велика.

— Аз ще бъда по-велика от нея.

— О, несъмнено — каза Ван.

— И ще открия уран.

— Къде? В главата си ли?

Роузи блъсна Ван. Той стисна юмрук и застина на място.

— Престанете — сопна се бащата. — Бързо се извинете един на друг, ако обичате. Бързо, защото трябва да слизаме от таксито. Ето, пристигнахме.

— Извинявай — каза Роузи.

— Извинявай — рече Ван.

Той им помогна да слязат от таксито и плати.

— Някой от онези хора дали е открил уран? — попита шофьорът на таксито.

— Не знам. Съгласно официалната карта обаче в тази област има уран.

— И хората са се катерили по хълмовете?

— Да, така правеха.

— И всички са били с гайгерови броячи, освен вие и момчето?

— Горе-долу така беше.

— Пук-пук?

— Да, такъв звук издаваше броячът.

— Кой залепи подканата?

— Коя подкана?

— „Радвайте се“.

— Някой от светците на шосетата вероятно.

— В Калифорния имате светци на шосетата?

— Някой пише послания по скалите из цяла Калифорния.

— Какво друго ви казват да правите?

— „Вярвайте“.

— Ха така, и това си го бива. Вярвай и ще получиш, нали така беше?

— Да.

— Как се казваше бебето?

— Кое бебе?

— Бебето, от чийто баща сте взели назаем десет долара?

— Шаки.

— Хубаво име.

— Да.

— Желая ви успех… във всичко — каза шофьорът.

Таксито се отдалечи.

— Какво искаше той? — попита Роузи.

— Просто да поприказва малко.

Влязоха в „Блек си“ и Арчи Сейлър дойде да ги поздрави.

— Драго ми да видя отново децата — заговори той. — Но къде е мама?

— Тя не може да дойде — отвърна Роузи. — Участва в една пиеса.

— Тогава следващия път. Елате горе. Вашата маса ви очаква.

Качиха се на горния етаж и седнаха край масата в ъгъла, с изглед към улицата.