Един ден от залеза на света

Първо показаха акробатични номера на батут, съпроводени с гръмка, бърза и весела музика — четирима братя и една сестра, испанци.

Роузи гледаше прехласната. Ван си фантазираше — той сигурно си мислеше какво е да си акробат, да скачаш, да летиш и да се премяташ презглава, да се прославиш по света.

После едно момче с акордеон изтича в центъра на сцената. То имаше много широка усмивка и хубави бели зъби. Изсвири три весели песни, като превърна всяка от тях в истински спектакъл, а след това обяви, че ще изпълни „Аве Мария“ на Бах-Гуно. Изсвири я бавно и вглъбено. Беше извикано на бис — акробатите не. Ако бяха извикани, кой знае какво щяха да направят. За своя бис акордеонистът изсвири част от „Рапсодия в синьо“ от Джордж Гершуин. Изпълнението му не беше добро, но той се опита да компенсира това, държейки се така, сякаш реализираше нещо почти неосъществимо, като преднамерено вложи много емоция.

— Италианец — рече бащата.

— Не харесваш ли италианците? — попита Ван.

— Луд съм по тях. Просто този не ми харесва.

— Той свири много хубаво — каза Роузи.

— Разбира се, Роузи.

Третият номер беше изпълнен от човек със загрижено изражение, а стойката и походката му издаваха голяма умора. Той бавно стигна до микрофона, нагласи го на подходящата височина, свали шапката си, която трябваше да му придава комичен вид — някаква шапка на колежанин — огледа я внимателно и пак я сложи на главата си.

— Това май ще е смешно — каза Ван.

— Какво ли не ми се случва — заговори човекът много рязко и гневно, с ясен глас. — Вървя към банката. Някакъв човек излиза на бегом от нея, а в ръката му ученическа чанта. Банковият детектив тича след него. Двамата се приближават към мен. Друг човек излиза от банката с друга чанта и тръгва в обратната посока, а след него не тича никой. Първият човек ми подава чантата и побягва. Ченгето ме хваща, слага ми белезници и казва: „Арестуван си.“ „Защо?“ „Защото обра банката“, казва той. „Обрал съм банката ли? Аз? Банката я обра баща ми. Аз никого не съм обрал.“ „Ти обра банката“, вика ми той. „Видях те.“ Той ме води към банката — поставен съм в много неудобно положение — от целия град пристигат полицейски коли, ченгета изскачат и се втурват към банката. Всяко от тях изтичва към мен и ме халосва. Така ли предотвратяват престъпленията? Така ли спират обирите? С удари? Един по главата. Друг по рамото. Трети по ръката. Четвърти по крака. Защо са тези удари? Какво съм направил? Още едно ченге. Още един удар. Бойскаут. Удар. Гърлскаут. Удар. Бебе в количка. Удар. Всички ме налагат. Млатят банковия крадец. Мен! Аз не знам абсолютно всичко. Исках да кажа, че не знам абсолютно нищо, обаче какво да направя. Само дето учих в гимназия. Директорът на банката пристига. Бам. Заместник-директорът. Бам. Банковият чиновник, който е ограбен. Бам. „Ето го крадецът!“, казва той. „Мръсният плъх. Докато съм жив ще помня това лице на престъпник.“ Бам. Директорът на банката отваря чантата. Бам. Чантата е пълна с разни бележници. „Какво си направил с парите?“, пита той. Това вече препълва чашата. Аз откачам. „Продадох парите — на едро.“ Вестниците излизат. Докато съм все още в банката и получавам удар след удар, вестниците вече са излезли и във всички пише всичко за обира на банката. Едно вестникарче влиза и продава вестници на всички. Пита ме: „Вестник, господине?“ Казвам му, че не мога да купя вестник, защото съм с белезници. Бам. Директорът на банката чете вестника. Иска да разбере какво се е случило. Прочита едно антрефиле и ме фрасва. Още едно антрефиле, още един удар. „Вижте какво — викам му аз, — изпратете ме в затвора, но хайде престанете да ме налагате, а?“ „Той наистина е виновен“, казва директорът. Един полицай вика: „Разбира се, че е виновен — той си призна, нали?“ И ме откарват в затвора. Някой там преброява бележниците. Има петдесет връзки с петдесет бележника във всяка връзка. И това се появява в пресата. Две хиляди и петстотин зелени бележника. В един вестник пише, че ако всеки лист е бил стодоларова банкнота, в чантата щяло да има двеста и петдесет хиляди долара. Някой вестникар знае да смята. Жена ми идва в затвора и пита: „Защо го направи, Джони?“ Аз се казвам Сам, а пък тя пита: „Защо го направи, Джони?“ Откъде да знам какво има предвид? Трябва да е гледала филм за някой банков крадец и неговото гадже е отишло в пандиза и е казало това — защото името му е било Джони. Затова и тя ме нарича Джони. Вика на Сам Джони. Какво съм направил? Нищо не съм направил. А ето че съм банков крадец и жена ми ме нарича Джони. Как ли ще ме нарекат децата ми, когато дойдат да ме видят? „Защо обра банката, Джони?“, пита тя. „Беки — викам й аз, — не си мисли, че участваш във филм, моля те. Аз съм Сам. Помниш ли ме? Преди двайсет и две години? Сам? Тогава се оженихме. Три деца? Сам? Хайде не се прави на аристократка, Беки, а ми намери адвокат.“ Изведнъж тя си спомня друг филм. „Как не те е срам — разкрещява се тя. — Ти ни опозори. Как сега ще погледна в очите негово преподобие Ревърънт Уошоу?“ Никога не съм чувал за Ревърънт Уошоу, а тя иска да знае как ще го погледне в очите? „Беки, чуй ме.“ „Млъкни — крещи тя. — Това е краят, Блеки.“ Сега пък Блеки! Одеве бях Джони. „Беки, аз съм Сам. Намери ми адвокат.“ „Признай се за виновен. Плати си сметката към обществото“, казва тя. И дори не знае, че се казва „плати дълга си“. Удря ме по главата с дамската си чанта и си тръгва. Градът ми осигурява безплатен адвокат. Казвам му точно какво се случи, а той си мисли, че лъжа. Истинският банков крадец — човекът, който обра банката — изпраща писмо до прокурора. Пише, че полицаите са заловили невинен човек. Пише, че той и неговият партньор са планирали кражбата по този начин. Пише, че вестникарите са гадни лъжци. Пише, че те са взели само двеста и осемдесет долара — не си струвало главоболията. Никакви двеста и петдесет хиляди. Пише, че само бележниците са им стрували два долара и осемдесет и пет цента. Чантата им е струвала три долара, купили я от магазин за употребявани вещи. Защо, питаха те, искат да накажат невинен човек? Прокурорът идва при мен и ми показва писмото. Вика ми: „Стани свидетел и лесно ще те пуснем.“ На следващия ден идва пак. „Ние знаем, че тримата действате заедно. Няма смисъл да се опитваш да прикриваш два плъха. Стани свидетел.“ Същото се повтаря и на другия ден. И какво мога да кажа аз? Съгласявам се. Отиваме на съд. Направо да се побъркаш. Един казва едно, друг — друго, трети — трето — всички са тук, освен двамата банкови обирджии. Аз съм шивач. Нищо не знам за банковите обири. Нищо не знам и за бележниците. Съдията седи там и мисли — мъдър човек е той. Затваря очи и мисли. После казва: „Виновен.“ Виновен за какво? За открадването на бележници. Беки скача на крака и пищи. „Той не знаеше какво прави — пищи тя. — Искаше да даде парите на отец Мърфи, за нова изповедалня.“ И ето че изведнъж се оказвам католически банков крадец, на когото му трябват пари за нова изповедалня. Ако отец Мърфи се нуждае от нова изповедалня, нямам нищо против той да има нова изповедалня, но аз съм шивачът Сам и се гордея с това. Съдията удря по масата с чукчето. „Тишина“, отсича той. И Беки сяда. Тя плаче. Ървин плаче. Естер плаче. Дейвид плаче. Аз отивах в банката да изтегля десет долара. Съдията казва: „Сега ще произнеса присъдата.“ Той ме пощадява. Разбира се, това не се случи наистина, дами и господа. Просто ви разправих една малка история — за да се посмеете.

Човекът разказа още три истории и Ван се смя до сълзи. И няколко пъти скочи от стола си. Но Роузи само слушаше много внимателно.

Четвъртият номер в програмата беше представен от един вентрилоквист, който, освен че говореше със стомаха си, свиреше на банджо. Той не беше особено забавен като вентрилоквист, но свиреше хубаво на банджото.

После излязоха мъж в раиран костюм и сламена шапка и жена в трико на балерина. Те пяха и танцуваха, но не бяха много добри. След това мъжът каза, че иска да представи сина си. Излезе момче на единайсет години, което пя и танцува заедно с родителите си. Мъжът обяви, че иска да представи и дъщеря си и тогава излезе осем-деветгодишно момиче. После още един син, на около шест, после още една дъщеря, на около четири, още един син, на около три и накрая едно бебе в количка, бутана от голям пес. Това беше специалната атракция в програмата, защото момчетата бяха много добри певци и танцьори, а момичетата бяха много хубави и дяволити.

Шести поред в програмата се представи един клоун с ръчна количка и провиснали дрехи. Той извади най-различни неща от дрехите си и възпроизведе нещо като писукане. Не каза нито дума през цялото време, обаче Роузи го хареса повече от всички. Тя се смя непрекъснато, докато той беше на сцената.

Седмият номер в програмата беше на един старец с дресиран тюлен.

— Спомням си го. За първи път го гледах през 1928-а — рече бащата.

— Наистина ли, татко?

— Да. Когато пристигнах за пръв път в Ню Йорк, през първия ден, в който най-после бях в Ню Йорк, отидох в „Палас“. Седнах на последния ред на балкона, защото местата там бяха само по двайсет и пет цента. Джеймс Бартън беше звездата. Той изпя „Смей се, палячо.“ После на сцената излезе този човек с тюлена и шоуто започна. Тогава той имаше друг тюлен, разбира се.

Старецът изпълняваше номера си с тюлена и разказваше на публиката за себе си, с думи, казани малко настрана: как започнал във вариетето преди петдесет години — с тюлен. Как пътувал по цялата страна. Разправи разни случки с тюлена по влакове и хотели. Как най-накрая пристигнал в „Палас“ през 1928 година. Как повечето от старите му приятели — и всичките му тюлени — умрели. И колко хубаво било, че се е завърнал в „Палас“.

Роузи хвана ръката на баща си, когато човекът започна да разказва историята си, и щом кажеше нещо, което я трогваше, тя стискаше ръката.

Последният номер във вариететната програма представиха четирима негърчета с фракове и раирани панталони, които танцуваха дълъг бърз танц с ритмично потропване с крака.

Шоуто свърши.

— Красиво беше — каза Роузи.

— Този комик направо ме умори от смях — рече Ван. — Татко, хайде да останем и да гледаме филма от началото.

— Безсмислено е.

— Нищо. Дойдохме. Платихме си, за да влезем. Нека да знаем за какво сме си дали парите.

— Искаш ли, Роузи?

— Нямам нищо против, татко. Щом вие искате.

— Добре — рече той. — Да се върнем на местата, на които бяхме седнали.

Той прочете надписите на филма, имената на хората, които го бяха реализирали, и действително в създаването му участваха шестима писатели. После гледаха филма отначало.

Когато стигнаха до мястото, от което го бяха гледали първия път, Ван и Роузи бяха задрямали. Станаха, излязоха на улицата и се качиха на такси.

Госпожица Макдугъл ги чакаше.

— Лора се обади по телефона — каза тя. — Иска да й звъннеш в гримьорната.

Той прегърна децата и каза лека нощ.