Един ден от залеза на света

Този път се озова право на маковото поле, бос и щастлив. Ала скоро се намери не там, а близо до мястото, където Шаг ковеше сандъци. И тогава внезапно попадна на малко корабче, което плаваше от Сан Франциско до Сан Педро. Беше седемнайсетгодишен и най-сетне бе самостоятелен, разполагаше със собствени пари, имаше собствени идеи в главата си, собствени планове в сърцето си. Сам си беше господар в своя собствен свят.

Бенджамин Франклин е казал: „Когато най-после станеш самостоятелен и леката жена дойде при теб, нито я насърчавай, нито я отблъсквай. Ако имаш работа за вършене и живот за живеене, недей нито да отстраняваш от пътя си хубавата лека жена, нито да я мъкнеш със себе си. По-скоро трябва да я приветстваш и да й се радваш в мига на собствената й волност и прелест.“

Но на кораба нямаше лека жена.

Имаше една, която каза, че е майката на младежа с нея, обаче никой не й обърна внимание. Повечето пасажери страдаха от морска болест. Те живееха в нетърпеливо очакване на момента, когато щяха да слязат от кораба и да стъпят на истинска твърда земя. Корабът се люшкаше и клатушкаше в океана.

„Аз оздравявам. Октомври е, а през октомври се оправям. Лятото си отиде. Дните на крепко здраве настъпиха и аз все още заспивам и се събуждам. Вземам старите отломъци и ги слагам на нови места.“

Той забрави всичко, но скоро се опомни малко и се сети за човек, наречен Стария нос.

„Това по всяка вероятност съм аз, но хич и не искам да знам.“

Пак се отправи нанякъде, беше извън времето, извън болката, в леглото-утроба, едно голямо кльощаво тяло на неродено дете, дълбоко заспало.

„Мирише на праскови.“

Баба му, майката на майка му, го заведе при арменския бръснар на Ел Стрийт, срещу спортната зала. Отначало с бръснаря си поговориха приятелски, после тя каза: „Хайде, качи се на стола.“

Той се качи и седна, а бръснарят заработи. Видя в огледалото един сериозен наглед човек с остър нос като клюн на ястреб. Колко замислено е лицето на човека. Колко странни изглеждат нещата отвътре.

Бръснарят работеше, бъбреше си с баба му и накрая му каза: „Готов си. Честито.“

На улицата баба му бръкна в една хартиена торбичка и извади праскова по-голяма от бейзболна топка.

„Ти изобщо не хленчи — каза тя. — Виждала съм другите си внуци да пищят така, сякаш ги водят на заколение. Изяж тази праскова.“

Той взе прасковата и я поднесе към устата си. Мирисът на прасковата за спящия беше възвърнато време, припомнено от тази все още невероятна красота — прасковата.

Бабата докосна брадичката му с мека носна кърпичка, която също имаше приятен мирис, и докато вървяха, той изяде прасковата, кожицата, сока, месестата част и всичко. Нагърчената кафява костилка пъхна в устата си, за да я почисти, и после затърси джоб, в който да я сложи.

„Този панталон е без джобове — каза баба му. — Ето, аз ще я нося вместо теб.“

„Не.“

„Много добре. Носи я в ръка. Странно нещо е да бъдеш вътре в праскова, нали?“

Той не отговори, защото я познаваше, макар и да не знаеше, че тя е майка на майка му. Беше, която беше. Тя бе самата церемониалност, самата методичност, разумност и праволинейност. Той знаеше, че тя не очаква от него да отговаря на всеки въпрос. Ако той проявеше търпение, много скоро всичко, за което си мислеше, предизвикваше нейния отговор.

„Посей това семе — каза тя. — «Семе» беше думата, която употреби. — Посей това семе и ще порасне дръвче. Прасковено дръвче. През лятото от клоните ще висят праскови. Можеш да се покатериш на дървото, да седнеш на някой клон и да изядеш една праскова.“

Той нищо не каза, но когато се прибраха вкъщи, влезе в обора и тя попита: „Какво има?“ Той погледна към лопатата в ъгъла.

„А, да — рече тя. — Време е да посеем семето.“

Тя взе лопатата и излязоха на големия двор да намерят добро място за едно прасковено дръвче. Тя застана близо до края на двора, до оградата от колове.

„Тук?“

„Не.“

Той отиде в средата на двора, там, където бе градината на баба му, където вирееха домати, пиперки, краставици, бамя, зелен фасул, мента, магданоз, зелен лук, патладжани, тикви, където мирисът на зеленчуци беше свеж и хубав. Баба му заби лопата в меката влажна почва.

„Ето как се засажда дръвче — рече тя. — Поставяш семето в хубава почва като тази, заравяш го и после времето, слънцето, луната, дъждът и въздухът го прегръщат, докато се събуди, и тогава от него израства фиданка, прасковено дръвче, което на свой ред ще роди много праскови, всяка със свое собствено семе.“

Той пусна семето в дупката, клекна и го засипа с черна пръст. Баба му добре отъпка с крак рохкавата почва. После извади малък заострен кол от един корен на домат и го заби в земята, близо до мястото, където сега бе заровено семето, където беше скрита една тайна, която само тя и той, и семето знаеха. Тя каза: „Този кол ще показва мястото, където Йепрат Москатян пося семето на прасковата, за да израсне дръвче.“

Никога не е имало праскова като тази. Никога не е имало толкова велика мистерия като засаждането на тази праскова.

„Оздравявам тук някъде.“

Пътуваше към други времена и места, когато чу звук, който го накара да се опомни с насилствена бързина. Изправи се в леглото, ръката му сграбчи телефонната слушалка, вдигна я и той измърмори нещо.

— Йеп? Надявам се, че не те събудих. — Беше Лангли. — Секретарката на Замлок току-що се обади да каже, че той спешно е заминал за Бостън. Честна дума. Ако не ми вярваш, обади й се.

— Защо да не ти вярвам?

— Ами бях убеден, че не трябва да се срещаме с него днес. Исках някак да отложа срещата, но ти се противопостави, та ето сега е десет часът сутринта, а той пътува в самолет.

— Добре.

— Ще осъществим срещата идната седмица.

— Добре.

— Приятни почивни дни.

— Мерси.

— Аз ще прекарам целия уикенд у дома. Ще гледам мача по телевизията. Ти за кои си?

— За „Доджърс“. Иска ми се да вземат четири последователни победи.

— Майтапиш ли се?

— Не.

— Обзалагам се на двайсет долара срещу един, че „Доджърс“ няма да спечелят четири победи.

— Аз вече не се обзалагам, но ако имах такова намерение, няма да бъде за един долар. Нищо не е двайсет срещу един. Десет на един, казваш. Залагам сто долара, че „Доджърс“ ще вземат четири победи.

— Сто?

— Да.

— Не мога да взема пари от теб, Йеп.

— Аз на драго сърце ще взема твоите. Защо ти да не вземеш моите? Обзалагаме ли се?

— Ако „Доджърс“ не победят в четири мача един след друг, като вчерашният мач се брои за първи, ти ще ми платиш ли сто долара? Ако победят, аз ще ти платя хиляда. Съгласен ли си?

— Да.

— Добре, Йеп, обзаложихме се. Хайде да обмислим всичко и скоро пак ще ти се обадя.

Той остави слушалката и погледна часовника си. Беше десет и петнайсет. Не беше за вярване, че бе спал толкова дълбоко, че не се беше събудил отдавна. Все пак бе доволен, че се е наложило Замлок да напусне града, защото винаги беше считал за важно да не позволява на болест или пиянство да му попречат да се яви навреме на уговорена среща.

И беше във възторг, че има цял свободен ден, който ще прекара с Роузи след един хубав шест-седемчасов сън. Но не стана от леглото. Дъщеря му го очакваше по обед. Можеше да се излежава още половин час, после да стане и денят му да започне. Важното беше да бъде отпочинал, свеж и бодър, за да й подари един хубав ден.

Почувства се късметлия за този неочакван развой на събитията — дълбокия му сън, заминаването на Замлок за Бостън, собствената му свобода. Чувстваше се особено щастлив, че дъщеря му се вълнуваше, че ще излезе с баща си. Всъщност се чувстваше щастлив за всичко и тогава си спомни за прасковата.

Напуснаха къщата няколко месеца по-късно и никой не повдигна въпроса за семето, което той беше посял. Забрави напълно за него, а ето че след много години споменът внезапно започна да го спохожда, но само насън.