Един ден от залеза на света

Той се изтегна на леглото и затвори очи. Маковото поле отново изплува почти така, сякаш очите му очакваха да бъдат затворени, за да могат да го разгледат още веднъж. Силният упойващ мирис на макове достигна до ноздрите му и той бе напълно сигурен, че действително чува момичетата да разговарят и да се смеят — ала не някога, а сега.

Съвсем безпричинно или по причина, която никой не можеше да се надява да разбере, той си спомни за едно писмо от стария си приятел Арти Пъч, мудното, потънало в мисли момче от Фресно.

Трите примера бяха делови писма до трима различни администратори на три различни фирми, от трима различни администратори на три различни фирми — всички бяха със съответни имена и адреси.

През годините, скоро след излизането на всяка нова книга, той получаваше писмо от Арти и още примери от неговото изкуство. Някои от писмата бяха толкова дълги, че представляваха нещо като кратки разкази. Веднъж той даде част от тях на един редактор, но редакторът не мислеше, че са забавни.

След войната си спомни, че от години не е получавал вест от Арти. Писа му и след около шест месеца получи отговор:

Когато посети Фресно, обади се по телефона и съпругата на Арти каза, че той е получил психическо разстройство. От „P.G. & E.“ поискали от него да си вземе отпуска за половин година, през която да получава половин заплата. Казали, че ще запазят работното му място, ако реши да се върне.

— Аз, разбира се, искам да ви поканя на вечеря — рече съпругата на Арти, — обаче никак не ми се ще да видите Арти в това състояние. Той ужасно се състари, съвсем внезапно.

Телефонът в хотела иззвъня и Лари Лангли, като говореше по-високо от обикновено, каза:

— Йеп, той постоянно ми звъни, откак се върнах в офиса. Той ми се обади. Не аз на него. Ядосан е… много ядосан. Поиска да разбере защо все така желаеш да видиш договора, и малко по малко аз го запознах с условията, които очакваш. Иска пак да отидем в офиса му утре преди обед в десет часа. Аз се съгласих. Надявам се, че ще дойдеш.

— Ще дойда. Разговорът ни ще бъде изцяло делови, нали?

— Да. Той поиска да знае дали смятам, че утре вечер ще вечеряш заедно с него и приятелите му в „Чембърд“, и аз отвърнах, че не зная. Спомена, че едно от момичетата било много красиво и че може да искаш да се запознаеш с нея.

— Не мога да отида. Ще излизам с дъщеря си. Ще бъда на срещата в десет — мога да отделя един час, това е. После ще си ходя. Той трябва да е готов с договора.

Затвори телефона и си спомни за случайната си среща с Арти Пъч в Сан Франциско около година след разговора със съпругата му.

— Най-накрая напуснахме стария роден град — каза Арти. — Децата настояваха. В град като Фриско има повече възможности за младежите — училища, работа, хора. В момента не съм в „P.G. & E.“. На подобна работа съм.

Вдигна слушалката на вътрешния телефон и Бърт се обади.

— Бърт, би ли купил от вестникарската будка следобедните издания, „Ню Йоркър“, „Тайм“, „Лайф“, „Сатърди Ивнинг Поуст“ и да ми ги донесеш?

Стана и се протегна, стопли вода на газовата печка и когато Бърт се показа на вратата, той си сръбваше горещо кафе.

Прегледа внимателно „Ню Йоркър“, за да види кое би било най-забавно на Роузи, ала нищо не изглеждаше особено обещаващо.

В момента върви единствено бейзболният шампионат, помисли си той, няма друго. Просто ще трябва да я заведа там. След мача ще заведа двамата с Ван на ресторант и после в „Палас“.

Телефонира на Ленард Лайънс и каза:

— Искам утре да заведа малката си дъщеря на „Ебетс Фийлд“. На кого трябва да се обадя за билети?

— Гледайте мача по телевизията — рече Ленард. — Всички билети са разпродадени. Ще трябва да платиш най-малко петдесет долара за два билета.

— Ще платя петдесет.

— Това е глупаво.

— Дори и така да е.

Ленард му даде името и номера на един от най-големите билетни агенти в града. Цената беше шейсет долара за два билета, но бяха за най-хубавите места — в трета база, по думите на агента.

— Ще ги взема — рече и тогава агентът каза:

— Ще ви се обадя пак след няколко минути.

— Не разполагате ли с билетите?

— Мисля, че мога да ги доставя, но не съм сигурен.

— След колко време ще знаете?

— След пет минути.

Агентът се обади пак и каза:

— Човекът иска сто долара за двата билета… но са за най-хубавите места.

— Кой е човекът?

— Един мой приятел. Просто билетите са свършили. Той се е разболял. Не може да отиде.

— Ако кажа, че ги вземам, ще ги получа ли или трябва пак да му се обадите?

— Получавате ги.

— В такъв случай аз ще ви се обадя след пет минути. Трябва да съм сигурен, че дъщеря ми иска да отиде.

Обади се на Роузи и по гласа й веднага разбра, че тази идея не я вълнува, макар тя да се опита да прикрие това.

— Освен, разбира се, ако ти и аз можем да измислим нещо, което вероятно ще бъде по-забавно.

— Ще бъде забавно, татко. Просто ще отидем, ще си купим билети и ще гледаме мача.

— Ами ако не можем да намерим билети?

— Какво от това? Ще видим Бруклин. Ще се поразходим заедно и ще разгледаме забележителностите. Ще поседнем в някой ресторант и ако там има телевизор, ще гледаме мача по телевизията.

— Ще видим. Недей да обядваш. Ще те взема на обед и ще отидем някъде.

— Ще бъда с много хубава лятна рокля.

— Привечер ще вземем Ван и ще отидем някъде другаде.

— Къде?

— Ще вечеряме някъде, после да отидем в „Палас“, а? Това е единственото място в Ню Йорк, където все още можем да гледаме вариететна програма.

Той обясни какво е вариететна програма, след това се обади на билетния агент и каза, че не иска билетите.

— Утрешният мач ще бъде страхотен — рече агентът. — „Доджърс“ тъкмо спечелиха първата си победа, осем на пет. Утре смятат да спечелят втората и така всеки отбор ще има по две победи.

— Бих искал да го гледам, но дъщеря ми има други идеи.

Знаеше, че ще се забавляват, където и да отидат.