Един епизод от Мехадия

X

Мъжът липса. Вече четвъртий ден седеше и го чакаше жена му. Ушите й бяха загорели, а лошите впечатления наполовина изстинали, пък той не се явяваше като никога. Тя си задаваше питание след питание: какво стана, къде се дяна вироглавий й съпруг, и сумтеше повечето от злоба, отколкото от разкаяние, с една дума губеше се в разни предположения и догаждания. И то добре поне, викаше си она, че чамаданите с вещите и ракличките с драгоценните ми неща и с парите му са тук при мене, та мога да прекарам времето си в Мехадия без нужда. А какво щеше да бъде, ако мъжът ми измъкнеше всичко това, без да го усетя и го отнесеше със себе си? Не дай боже, умирах от гняв и от срам пред тукашните госпожи!

При тая успокоителна мисъл тя полека-лека дойде в себе си и се примири с положението си. След тридневния си самозатвор най-сетне тя презря срама си, натруфи се по обичая си с най-лъскавите си утрепки, подправи си веждите и клепките, замаза си лицето и устните с правило, спусна си кесийката в хранилището и поведе децата си из продавниците на Мехадия, обиколи най-богатите от тях, разпита за мъжа си и пръсна до ситост мъжовите си жълтички за нужни и ненужни дреболии, за които една благоразумна пестовница не би дала нито счупена пара. Продавачите й се смееха, помощниците им се подиграваха и се гавреха с нея, подмитаха я, пращаха я за зелен хайвер, според българската поговорка, да търси своя господин мъж с указаните белези, в еди-какво облекло, еди-какъв ръст, с такива или онакива очи, нос, мустаки, брада и пр. и пр.

Когато се сети, че я подиграват тъй безцеремонно и явно, госпожата почена да досадова не на себе си, а на мъжа си, на когото поведението я накара да се унижава пред всякого. Тя отмахна всяко чувство за примирение с него и от нея минута вече не мислеше за друго, освен как да го докопа негде, да му ожули косите, както се жулят перата на едно пиле, да си го накаже по волята, да си го поучи за лекомислието му, но тъй, щото клетий син да я помни, догдето бъде жив.

При всичко това заканванията й оставаха на дума и нищо повече, защото мъжът като че потъна и се изгуби от повърхнината на земята. Известно е, че у слабохарактерните хора гневът бива силен, но не и продължителен. По тая причина тя се отчая във възможността да си съхрани настроението, докак се върне мъж й. И наистина тя много би го очаквала и много усилия би употребила за да си захранва постоянно настоящия гняв, ако не се представеше случай да направи такова откритие, от което тя падна в силен възторг. Случаят беше следущий.

На петия ден г. Н. Н., който преди няколко дни бе толкова добър да помогне и услужи тъй великодушно на това семейство, като му отстъпи собствената си стая за умерената плата от десет фиорина за денонощието, и на тоя път, като че провидението го беше подканило и пратило за утешението на госпожата, яви й се с услугите си.

Той се бе научил от хората, а най-вероятно и сам си знаеше подробностите на историята за изчезнованието на господина, повсеместното му дирене от жена му, както и за наградата, която тя обещаваше ономува, който открие убежището му и й го посочи, може би, казват, и блазнението за сполуката на тая тлъста награда насърчи стъпките му къде известния му номер в Францен-Хоф и той похлопа на вратата.

— Антре — обади се госпожата отвътре.

Н. Н. влезе и се поклони вежливо. Госпожата скочи от фотьойла, на който седеше облегната:

— Ах, господине!

— Мадам, широко сърце, мадам! — мекогласно изговори Н. Н.

— Ах, господине, много съм нещастна! Моят мъж днес петий ден…

— Как, защо? Нима той, мадам, е бил такъв, да презре такава добродетелна съпруга като вас… О, това е ужасно, безчовечно! Не би дръзнал да повярвам…

— Ах, истина е, истина, господине, изпи ми кръвта, изяде ми живота тоя човек! Знаете ли какво ми стори той?… Десет години наред търпя неговите…

— Нещастие! — отговори добродетелний човек с едно майсторски престорено съжаление. — Но, мадам, кураж, всичко ще се поправи, мъж ви, може би, скоро ще се завърне и да се примири с вас. Аз ви предричам дори, че това ще бъде, защото го знам…

— Ах, вий го знаете, где е, вий го видяхте?…

— Да — отговори Н. Н. лаконически.

— О, за Бога, моля ви се, кажете ми! — възторжено извика госпожата.

— Мадам, аз току-що го видях…

— Где, где, где е? Казвайте по-скоро, че умирам от нетърпение!

— Мадам, първо успокойте се.

— Ах, благодетелю мой, с що да ви наградя?

— Мадам, наградата нека си бъде моя, а сега не губете време и се явете в дворския салон, мъж ви е там, на горния кат, между играющите в карти.

— Хвърча, отивам! Ах, мосю мъжо, наконец докопах те!

— Мадам, имам чест — с почитание покланяющец излезе Н. Н.

— Довиждане, добрий господине! — извика тя след изчезвающия. — Всичка съм на ваше разположение, няма да ви забравя доброто!

След тия думи дамата сграбчи наметулката си, метна я на плещите си, тури си капелината, нахлу си ръкавиците и изхвръкна от стаята.