Един епизод от Мехадия

XIV

Като последствие от вторичното побягвание на мъжа бе късното разкайвание на жена му. Само сега усети тя кой е бил мъж й.

Тя ежеминутно четеше и препрочиташе писмото му, стараейки се да види и усети в него само едно просто заплашвание; но колкото повече го прочиташе, толкова повече се убеждаваше в сериозността на съдържанието му. По едно време тя дори се упрекна в безтактното си поведение и си дозволи да се нарече глупава. Но всичко беше напразно и късно.

Пресилена да обяви на полицията за изчезванието на мъжа й и неговото писмо, тя стори това не без малки усилия и вътрешна борба със собствената си гордост.

Полицеймейстерът я изслуша хладнокръвно, прочете отчаяното писмо на мъжа й, навъси веждите си и каза:

— Госпожо, тая работа не ви препоръчва добре. Откак сте дошли, аз все следих за поведението ви. За малко време вий направихте чудеса в Мехадия, вината сте вий и никой не ще ви е крив, ако горкий ви мъж се отчая най-сетне и ви остави на произвола. След вашето заявление длъжен съм да употребя всичките усилия за да открия прибежището на мъжа ви. Но извинете, ако неблагоразумието, вследствие на отчайването му от вас го е довело до някое крайно решение да наложи ръка на себе си, тогава никакви издирвания и претърсвания не ще помогнат и ако трябва да се нарече някой виновен за самоубийството му, то без съмнение ще бъдете вий, милостива госпожо. Идете си сега и дойдете, когато ви повикам.

Това беше един късичък урок от страната на полицеймейстера. Госпожата излезе като попарена с вряла вода. И наистина полицията знаеше всичко, но малко я интересуваше тая кокона; тя си вършеше дълга, още преди два-три дена взе мерки за предварянието на мъжа от всеки опит за самоубийство. Тя знаеше още навярно, че мъжът се намираше в подведомственото й окръжие, формално же тя разгласи вредом с означение на белезите за откриванието на забягналия господин Лингушой.

Преследванията и издирванията траеха цели три недели, но те бяха безплодни. Какво стана господинът, от него час никой не можа да каже нищо положително. Слухове се пръскаха, че бил найден удавен край устието на река Черна и завален безобразно с един голям камък, свлечен от планината чрез стремителното течение на тая рекица. Стече се много народ да го гледа, но никой не можа да познае господина в удавения. По едно време мълвата беше разгласила между публиката, че някой си пътник случайно видял господина, като заминувал за навътре в Баната. Но чрез телеграфа стана явно, че то бе чиста лъжа и едно просто заприличвание с едного другиго господина, който не бил даже и влах, а бил някой си банатски сърбин. Местната полиция взе такива мерки, преди които речений господин не би могъл да се удали на никъде безнаказано. Освен това, и да можеше да избяга от нейната бдителност, полицията можаше да го улови на първата, на втората или най-далеч на третата станция или нощна почивка, защото в Австрия и другаде навсякъде по ханищата и гостилниците лежат особни книги, в които се записват всички случайни преходящи, денят, часът, народността, името, презимето, занятието, номерът на пашапорта му и отличителните му белези, и да го доведе силом на мястото, отгдето биде потърсен.

Освен него и пашапортът му се намираше в мехадийската полиция, ще рече, без никакъв вид той не можаше да се отстрани по-надалеч от окръжните села в горите. Ето по коя причина полицията го диреше наблизо, а не твърде далеч от Мехадия; тя имаше и право.

Тъй или инак, бдителността на разпилените катани остана безуспешна.

Минаха се още няколко дни и публиката престана да говори за тоя факт. На дневния ред имаше други въпроси и други истории със съвсем нов характер.

От всички предположения за начина, как се е изгубил господинът, по мнението на по-голямата част от публиката в Мехадия, най-вероятни са разказите, които в последствие станаха предание.

Първий от тях се яви наскоро след второто и последно изчезнувание на господина. Той състои в следующето:

Известно е, че зад левия бряг на река Черна се възвишават стръмните ридове на Карпатските планини. Освен зверовете и изкусните лесничари рядко кой други може да се изкачи направо до самия им връх, на който височината съдържа, както искат да кажат, приблизително до 2000 метра. До едно място тая стръмнина е покрита с разни растения и дървеса, измежду които има проведени лъкатушни пътечки; тия пътечки ту се пресичат и кръстосват, ту се сливат в една и водят в тук-там устроените павилиони и изкуствени градини, които нито се забелязват от долината. По-нагоре растителността става по-рядка, а у самия връх на стръмнините тя като че се изгубва под правите, голи, снеговити скали, с които се завършват речените ридове.

Чудесната зеленина, романтический изглед на тия громадни скали, из пукнотините на които стърчат, увиснали над пропастта, великански недосегаеми борове, видими от дола като малки дръвчета, съставляват нещо действително грандиозно и наистина привличат не само очите на пътника, но и любопитството му. Те разпаляват дързостта на посетителите, подкустрят решителността им и ги възбуждат на героически подвизи — да оборят затрудненията и препятствията и да се изкачат до самия връх. Казват, не на едного смелостта е била причина за разни неприятности и разочарования. Обаче имало е, ако и единични решителни и енергични личности, които са сполучвали да оборят всичките препятствия, да се изкачат и да оставят по един паметник на самите върхове. Такива паметници са ту исполински късове, ту някое громадно знаме, които отдолу се виждаха като обикновени надгробни дървени кръстове или пък детски кърпи. Мнозина от тия дързовити духове на връщанието си клели са се и уверявали, че не им е било възможно да идат по-надалеч и по-нагоре, защото са гледвали такъв или инакъв блуждающ хищний звяр, който им пресеквал пътя. Други пък са казвали простичко: изпречи ни се една громадна пропаст, която нямаше никаква възможност да преминем безнаказано; или пък — стъмни се и не оставаше време за по-нататък, нито пък дързост за пренощуване в едно такова диво и безплодно място, гдето на всекий час можахме да станем жертва на гладните диви зверове.

Именно на такъв подвиг, казваха, уж се бил решил и господинът. Той бил, ужка, заръчал още от вечерта да му приготвят един дървен кръст и на другата заран, придружен от още едного подобен нему авантюрист, отправил се на върха, мъкнейки кръста на плещите си. Като не могли до вечерта да се изкачат, понеже трябвало да лъкатушат много време, да отдъшат между дърветата и да рекогносцироват местността, решили се да пренощуват до една чудовищна скала, под един многовековен стар бор. През нощта се случила грозна и силна буря; борът бил свален, а тий затиснати на място. Последовавшите след бурята поройни дъждове свлекли бора и раздавените под тях двоица души в Черна, която ги отнесла надалеч.

Другият разказ се яви наблизо след приемането на писмото.

Разказваха, че господинът се бил присъединил до едни ловци у горното течение на Черна, гдето пътят води надалеч в гората. Той вървял с тях до едно място и веднага изчезнал между буйните треви и гъстите дървета. Ловците, като съгледали отсъствието му, върнали се да го търсят, но господинът се изгубил. Върнал ли се той доброволно, или се погубил в гората, Бог знае това. Отпосле същите ловци разказваха и утвърждаваха, че малко след изчезванието на третия им другар, веднага били поразени от глухия шум на едно по друго два пъти изпразнений револвер. Като се върнали в ближното село, тий обявили на местната власт за подозрителния гръм. Повдигнала се цяла потеря да търсят неизвестния и странен господин, но потерята се върна без нищо, както и отиде. Истина ли беше всичко това, или проста измислица, никой не беше в състояние да утвърди положително.

По мнението на множеството първий от тия два разказа стои още по-близо до ума, защото има нещо общо с удавения обезобразен човек, както и със сваления от бурята огромний бор, който, може би, и до днес лежи над Черна и служи като мост над тая река.

Някои и други обстоятелства, които се разказваха отпосле, идваха да потвърдят вероятността на това мнение. Именно — когато прегледвали обстоятелно тялото на удавения човек, намерили на десния му крак, под коляното му един белег, много приличен на брадавица, но госпожата, която присъствала на аутопсията, не рачила да каже нищо положително, ако е познавала мъжа си по тоя белег; тя си припомнюваше всички белези, но за тоя скри и не вспомни нищо. Само съхранените черни мустаки по спитеното лице на удавения, според описанието й, много приличаха на мъжовите й мустаки; това тя сама потвърди. Но тоя белег за явно тождество не бе достаточен да увери заинтересованите страни и мехадийската заедно с оршовската полиция го отхвърлиха, направиха на мястото приличната аутопсия и сключиха дневника си, в който не се доказваше друго, освен напразната смърт на селянина Раду Чорика от селото Върчаро на границата, кираджия, удавен в минутата при преминуването му на Черна с колата си от силното наидване на горний порой и от изненадейното повдигание на водата в реката.