Един невъзможен лабиринт

Входният тунел

26 декември, 09:03

Три дни до събитието Омега

Вдигнал светеща пръчка над главата си, Джак Уест — младши стоеше в началото на дълъг тунел с квадратно сечение, който се спускаше надолу в мрака.

Лили и Зоуи стояха до него, а Истън и четиримата му бледолики бяха зад тях.

Всички се взираха надолу в тунела.

Той се спускаше под стръмен ъгъл, с широки стъпала и гладки каменни стени.

В долния му край, на двеста метра от тях, се виждаше мътно оранжево сияние — малък квадрат светлина.

И от него долитаха далечни звуци.

Писъци. Викове. Стрелба.

Звуците на битка.

Насред изстрелите и виковете нечий глас изплака: „Убий ме! Господи, убий ме, моля те!“.

— В що за ад влизаме? — прошепна Зоуи.

— Последната битка във война, в която победителят взема всичко — отвърна Джак. — Да вървим.

Пристъпи предпазливо напред със светещата пръчка и пистолет „Дезърт Игъл“…

… и в следващия миг някаква малка червена фигура скочи с пронизителен крясък от широка шахта в тавана, тупна върху раменете на Джак и тутакси се опита да му отхапе лицето.

Джак спипа нападателя в последния момент: сграбчи дребния човек за гърлото и двамата паднаха на оплетена купчина на стъпалата.

Джак отчаяно се опитваше да сдържа дребосъка, който се зъбеше и ръмжеше като бясно животно. Червеното му татуирано лице беше като излязло от филм на ужасите, кучешките му зъби, изпилени като смъртоносни шипове, щракнаха на сантиметри от носа на Джак.

Джак се дръпна назад и очите му се разшириха от ужас и… разпознаване.

И по-рано беше виждал подобно същество.

В Подземния свят.

Мефисто, зловещият шут на Хадес.

Онзи, който си беше играл с минотаврите, преди да ги убие за забавление на царските гости.

Онзи, който се беше промъкнал на самолета на Джак, когато той отлетя от Подземния свят след Големите игри и който се беше опитал да го убие в съня му.

Но Джак беше обърнал играта и Мефисто беше умрял, засмукан през един от прозорците на самолета.

Този ситен кучи син изглеждаше точно като Мефисто — дребен, но жилав и мускулест, с татуирана червена кожа, от която на места стърчаха хирургически имплантирани костни израстъци, подобни на рогове.

И също като Мефисто, малката гади на можеше да се бие.

Извади отнякъде къс извит нож, който Джак успя да хване, докато летеше към гърлото му.

И тези зъби, остри като бръсначи и щракащи по начин, характерен повече за животно, отколкото за човек…

Бум!

Главата на дребния човек отлетя назад в кървав фонтан, почти откъсната от раменете, когато Зоуи го простреля от упор с пистолета си.

Тялото на нападателя, чиито нокти още бяха вкопчени в якето на Джак, се отпусна и Джак го изрита от себе си и изпъшка:

— По дяволите! Сфинкса ни е оставил гадна малка комисия по посрещането.

Лили се завтече към него.

— Добре ли си?

— Да. Отървах се само с няколко драскотини.

Зоуи погледна с отвращение мъртвия нападател.

— Кой е този, по дяволите? Какво е това, по дяволите?

Тя не беше присъствала на Големите игри в Подземния свят.

— Прилича на Мефисто, онзи шут от Подземния свят — отвърна Джак.

— Той е вандал — каза Истън, който изникна до тях.

— Вандал ли? — попита Лили. — Като онези, които са плячкосали Рим през пети век?

— Да — отвърна Истън.

— Сестра Линда спомена за вандали — сети се Джак. — Каза, че Сфинкса е довел няколко такива в Новодевическия манастир в Москва, когато отишъл там за камбаните на сирените.

— Вандалите са раса дребни воини — каза Истън. — Страховити и свирепи, като бесни кучета. Използват зъбите си в бой. Ядат плът. Но днес са голяма рядкост. Държат ги само най-богатите царски семейства.

— Както Хадес държеше Мефисто ли? — попита Лили.

Истън кимна.

— Доколкото си спомням, сестра Линда спомена, че Сфинкса имал осем от тях — каза Зоуи.

— Вече са седем — отвърна Джак и се намръщи замислено. — Като стана дума за числа, трябва да преценим положението. Да разберем кои са тук и кога са пристигнали.

Той започна да отброява на пръсти всяка група.

— Добре. Сфинкса е дошъл пръв преди двайсет и четири часа, вероятно съпроводен от съветниците си и военни. Има цял ден преднина.

Зоуи кимна.

— Втори са били монасите на Омега, водени от брат Езекил. Видяхме разбития им самолет при входа на това място.

— Трети е бил Дион с неколцина скуайъри на Златната осмица. Чухме как Сфинкса му нареди да дойде тук от Мон Блан, за да му помогне. И накрая, Растор и ние.

— Отново закъсняваме… — започна Лили.

Прекъсна я силен тътен от долния край на тунела.

Експлозия.

Джак инстинктивно се обърна, готов да се затича, но се овладя.

Не биваше да се втурва сляпо в това място. Кой знае какви капани ги чакаха тук.

Огледа тунела около тях.

Каменните му стъпала продължаваха от стена до стена.

Джак свали светещата пръчка към земята и видя, че едно от стъпалата не е изсечено от камъка.

Беше направено от някакъв метал. И блестеше матово.

— Блестящо стъпало — тихо рече Джак. — Лили. Ти преведе част от написаното върху черепа на Имхотеп. Какво беше онова за някакво блестящо стъпало?

Лили погледна мумифицирания череп в раницата си — главата на египетския архитект и мислител Имхотеп, цялата покрита с татуировки.

После прочете един от текстовете, написани на Словото на Тот.

— Тук пише Щом минеш блестящото стълбище, няма връщане назад.

Джак се намръщи.

— Значи това е някакъв праг…

— Капитан Джак — малко настоятелно го прекъсна Истън.

— Да?

— Още нещо за вандалите. Мефисто беше необичаен вандал. Живееше сам. Уби партньора си на майтап. Обикновено вандалите работят по двойки.

Джак рязко се обърна.

— Чакай, какво?

И погледна нагоре към тъмния отвор в тавана на тунела точно в мига, когато втори вандал скочи от него с оголени зъби, вдигнат нож и пищящ като разярено животно!

Малкият убиец с червено лице се стовари върху Джак и двамата се затъркаляха надолу по стълбите през металното стъпало…

… и на мига откъм тъмния таван се разнесе зловещ стон.

Звукът от стържене на камък по камък.

Капан.

Лили и Зоуи погледнаха нагоре, а Истън се хвърли да помага на Джак.

Миниатюрният вандал беше същинско кълбо от свирепа енергия. Изсъска яростно и се метна с нож в ръка към Истън, но беше спипан насред скока си, буквално хванат във въздуха от… един от бледоликите.

От същия бледолик, чието метално лице без очи беше одраскано, докато се беше претърколил под спускащата се каменна плоча, която запречи входа на Лабиринта, и се беше сдобил с извит белег, приличащ на крива усмивка.

Лишеният от емоции автомат държеше мятащия се вандал на един метър от земята с роботската си ръка. Хватката му беше като на менгеме.

— Убий го — нареди Истън.

Бледоликият се подчини незабавно, като стисна юмрук. Чу се рязко изхрущяване, когато вратът на вандала се прекърши. Автоматът пусна трупа на малкия убиец на пода.

Джак се изправи, като местеше поглед от мъртвия вандал към бледоликия с издрасканата усмивка и обратно.

— Благодаря, Усмивка — каза той.

Стържещият звук над тях се засили.

— Май току-що прекрачих блестящото стъпало и задействах някакъв капан. Да се махаме. Хайде! Хайде!

Всички се втурнаха напред.

Намираха се на трийсет метра надолу по тунела, когато огромен камък с формата на куб падна от тавана в тунела, запълвайки идеално прохода, и започна да се плъзга надолу след тях.

Тичаха надолу по тунела с всички сили.

Джак водеше, като поглеждаше правоъгълния отвор в края на прохода.

От него още се лееше слаба светлина. Когато приближи, Джак видя, че отворът е всъщност с размерите на портал.

Останалите тичаха по тунела с него, а зад тях тежкият кубичен камък буботеше и се плъзгаше по стъпалата, като постепенно набираше скорост.

Беше огромен.

Тежеше сигурно трийсет тона. И запълваше изцяло тунела.

Джак стигна до отвора в края на тунела и спря със залитане.

— Опа…

Зоуи се озова до него.

— Защо спря…? Ох, не.

Джак погледна назад към трийсеттонния камък, който се плъзгаше надолу по тунела.

— Имаме сериозен проблем.

Проблемът беше, че тунелът просто свършваше.

Най-долното стъпало на стълбището водеше към празно пространство и те се намираха на малък перваз, изсечен в колосална отвесна скала, гледаща към огромна пещера…

… в която вече бушуваше безумна битка със свистящи куршуми и взривяващи се гранати…

… а плъзгащият се камък ускоряваше по стъпалата зад тях, за да ги изхвърли от ръба.

Джак прецени, че разполагат с двайсетина секунди.

Най-напред погледна огромната пещера.

Никога не беше виждал нещо подобно.

Стените, мостовете и другите повърхности бяха изработени от три материала — груба неравна скала, гладък сив камък, подобен на гранит, и излъскан метал с цвета на бронз.

Джак и екипът му се намираха високо горе от едната страна на гигантска бездънна пропаст, която чезнеше в непрогледен мрак.

Централното място в пещерата се заемаше от колосален сталактит с размерите на петнайсететажен блок, който висеше от тавана.

В горната си част, където беше най-широк, сталактитът изглеждаше направен предимно от естествена скала, но по-надолу, където се стесняваше, беше изработен от двата добавени материала — метал и сив камък.

Пет моста — изключително дълги, изработени от странния бронз и с ниски парапети — започваха като спици на колело в горната част на сталактита.

Всеки мост водеше към един от пет входни тунела като този на Джак, които свършваха в огромната пещера.

Само че мостовете не достигаха до отворите на тунелите.

Свършваха на около шест стъпки от тях и на същото разстояние под тях.

Джак погледна надолу към широката празнина между него и началото на моста.

Създателите на това място бяха оставили празнината по очевидни причини — целта й беше да попречи на някой да скочи обратно във входния тунел, след като се е озовал на моста…

Джак замръзна.

На моста имаше някого.

Точно по средата му, препречваше пътя.

Момент, това не беше човек.

А статуя. Каменна статуя — висока, с човешка форма.

И в следващия момент статуята започна да се тресе, сякаш вътре в нея нещо се напукваше, и внезапно външната й обвивка от камък се разпадна на малки парченца, разкривайки фигурата, затворена доскоро в нея.

Сребърен.

Един от елитните стражи автомати, едно ниво над бронзовите.

И този сребърен стоеше по средата на моста и им препречваше пътя.

— Вече определено не сме в Канзас — прошепна Лили.

— Джак… — настоятелно се обади Зоуи.

Големият камък се плъзгаше по тунела зад тях, като продължаваше да набира скорост.

Мислите на Джак препускаха бясно.

Всичко се случваше прекалено бързо.

Джак искаше да научи повече за това място, преди да скочи на някакъв мост с ниски парапети и сребърен, но плъзгащият се към тях камък вземаше решението вместо него.

Умът му още обработваше всичко това, когато някакъв ужасяващ писък го накара да се обърне.

— Някой да ме убие! — Същият глас, който бяха чули по-рано.

Джак погледна надясно и видя източника на вика на съседния мост.

Монах на Омега.

Гледката накара Джак да преглътне от ужас.

Монахът лежеше по гръб на моста… само че заради парапетите си мостът беше пълен до колене с втвърден сив камък и нещастникът беше наполовина вграден в подобното на цимент вещество.

Монахът явно беше паднал в сивия камък, когато той е бил в течно състояние, защото ръцете, кръстът и торсът му бяха сковани в него, а главата му стърчеше над камъка.

Но не това беше ужасяващата част.

Ужасяващата част бяха двамата вандали, които клечаха до него и отхапваха кървави парчета от лицето и раменете му.

Изяждаха го жив.

— Господи, моля те, убий ме!

Джак се взираше с ужас. Сфинкса несъмнено беше оставил и други вандали при входовете.

Недалеч от пируващите човекоядци стоеше друг сребърен, очевидно оставен да пази онзи мост. Той стоеше върху сивия камък, не в него, напълно безстрастно, без да обръща внимание на ужасния канибализъм пред себе си.

— Това е наистина смахнато — каза Лили.

— Джак… — отново се обади Зоуи.

Огромният плъзгащ се камък се движеше бързо и всеки момент щеше да ги достигне.

— Лили, Зоуи, скачайте по-бързо — нареди Джак. — На моста. Ще ви последваме.

Двете жени скочиха, прелетяха над бездната и се приземиха приклекнали на металния мост.

Джак се озърна към камъка, който продължаваше да се носи към тях по тунела.

Истън също скочи заедно с бледоликите си.

Беше ред на Джак.

Плъзгащият се камък беше само на няколко стъпки от него, когато той скочи от ръба на отвора над пропастта…

… точно когато плъзгащият се камък достигна отвора зад него и полетя надолу в бездната.

Джак се пльосна по корем на моста. Лили и Зоуи го изправиха.

— Вече няма връщане назад — каза Лили.

— Да — съгласи се Джак.

От мястото си в края на моста той отново погледна към пещерата.

И видя онова, което търсеше.

Изхода.

Далече под тях, на нивото на заострения връх на сталактита, имаше поразителен дълъг мост, украсен с обелиски.

Мостът водеше към единствения очевиден изход от пещерата — висока декоративна арка, бележеща отвора на тунел в стената. Но с този мост имаше проблем.

Беше разрушен в средата.

Някой — най-вероятно Сфинкса — беше взривил част в центъра, най-вероятно за да попречи на пристигналите по-късно да пресекат моста.

Но стратегията не беше проработила напълно.

Джак виждаше нещо на моста, прехвърлено през взривената част.

Военен временен мост — дълга телескопична плоскост от въглеродни нишки, положена върху пропастта.

В следващия момент видя седем малки фигури да изскачат от върха на сталактита и да спринтират през моста и свързващата част.

Разпозна моментално водача им. И нямаше как иначе, заради огромните му размери.

Генерал Гартън Растор.

Растор.

Безумният и в същото време блестящ царски генерал. Мъжът, който беше убил майката на Джак при Падащия храм в Йерусалим. Човекът, който искаше събитието Омега да се случи и да гледа края на вселената.

Растор и силите му бяха пристигнали при Върховния лабиринт малко преди екипа на Джак.

Докато Джак си беше пробивал с бой път през редиците бронзови отвън, Растор бе влязъл в Лабиринта през друга порта и сега имаше двайсетина минути преднина пред Джак и вече се намираше при изхода.

Сякаш усетил присъствието на Джак, генералът се обърна и погледна нагоре към него.

Отдаде му подигравателно чест и с помощта на хората си бутна свързващата част от разрушения мост в пропастта.

Сега мостът с обелиските имаше прекъсване, широко петнайсет стъпки.

— Кучи син, сякаш и без това не беше достатъчно трудно — прошепна Джак.

— Подозирам, че ще стане още по-трудно — каза Зоуи.

Тя погледна надолу и Джак видя, че е стъпил в течаща вода, която започва да се събира в края на моста.

Не я беше забелязал досега, но високите до коленете парапети на металния мост минаваха не само покрай двете му страни, но и в края му, превръщайки целия стометров мост на практика в извънредно дълго корито.

— Вода? — объркано рече Лили.

— Не просто вода. — Джак кимна към съседния мост, онзи с монаха на Омега, вграден в тънкия слой сив камък и изяждан жив от вандалите.

После погледна право нагоре…

… и видя някакви обърнати малки пирамиди, стърчащи от тавана на пещерата точно над моста.

— Мисля, че тези пирамиди ще пуснат топчета сив камък, който ще втвърди водата — каза той. — Трябва да минем през онзи сребърен тип преди това да се случи, или ще свършим като монаха.

Мостът се пълнеше бързо.

Водата се изливаше от чучур в другия му край, разположен над трапецовидния вход в сталактита.

Постоянният поток се движеше по дължината на моста, през краката на сребърния, преди да започне да се събира около Джак и останалите в края.

— Какво ще правим? — попита Лили. — Не ми се вярва онзи сребърен просто да ни пусне да минем.

Джак погледна към монаха на Омега, разкъсван от вандалите…

… и точно в този момент един от канибалите вдигна глава от плячката си и видя него и групата му.

Вандалът замръзна… и се ухили.

Устата му беше омазана с кръв и плът.

— Хей, здрасти, здрасти, здрасти! — пискливо извика той.

— Прясно месо! — радостно изврещя вторият, който също ги беше видял.

Подобно на зърнали плячка хиени, двамата вандали зарязаха монаха, пъргаво се прехвърлиха през парапета и започнаха да се придвижват на ръце по дължината на моста, като подминаха сребърния и продължиха към централния сталактит.

— Ох, по дяволите… — промълви Джак, когато ги видя какво правят.

Мислите му отново запрепускаха бясно.

Трябваше не само да мине по своя мост — който се пълнеше с вода, която скоро щеше да се превърне в сив камък и да се втвърди около краката им, — но и да се справи със сребърния.

А сега и двама вандали се насочваха към тях.

„Спокойно — каза си той. — Запази спокойствие.

Раздели проблема на стъпки и състави план.

Добре.

Първа стъпка — справяне със сребърния“.

Извади пистолета си. Пълнителят му още беше пълен със специалните патрони със стружки от меча Екскалибур, грижливо залепени от Истън за върховете на куршумите.

— Добре — каза Джак. — Зоуи. Ти, аз и бледоликите ще отвлечем вниманието на сребърния. Лили и Истън, вие през това време ще минете покрай него, като се прехвърлите през парапета на моста, както направиха вандалите.

— Но, татко… — запротестира Лили.

— Не, хлапе, така трябва да го направим. Ако бъдем задържани по някакъв начин, Зоуи, Истън и аз ще играем ролята на примамка. Ще отвличаме вниманието на другите играчи от вас, докато стигнете до следващата част от лабиринта. После, да се надяваме, ще ви настигнем.

— Ами ако не успеете?

Джак я изгледа.

— Тогава ще трябва да продължите сами. Истън? Ако може да се разчита на опита ни дотук, веднага щом приближим сребърния пич, той ще оживее и ще стане много труден за справяне. Можеш ли да наредиш на момчетата си да се заемат с него?

Истън посочи трима от бледоликите си.

— Вие тримата. Ако сребърният помръдне, атакувайте го.

Някаква част от ума на Джак се запита защо Истън не беше заповядал и на четиримата да нападнат.

— Ти — тихо каза Истън. — Пази него и нея.

И посочи Джак и Зоуи.

Току-що им беше дал бодигард.

Джак пристъпи напред и както можеше да се очаква, сребърният оживя и вдигна глава. Тримата бледолики се втурнаха към него и битката започна.

Веднага щом бледоликите атакуваха, Джак вдигна пистолета си и стреля в главата на сребърния.

Куршумът улучи автомата право в челото и главата му рязко отлетя назад.

Но после се върна в нормалното си положение.

Когато лицето без очи се обърна към него, Джак видя, че куршумът е оставил само лека вдлъбнатина в металното чело.

— По дяволите.

Джак знаеше от опит, че специалните му куршуми „убиват“ бронзови при пряко попадение в главата.

Но този беше сребърен, а те бяха по-усъвършенствани от бронзовите — по-добри бойци, с по-здраво покритие, по-трудни за убиване. Явно един специален куршум в главата не беше достатъчен.

Зоуи също се включи с няколко изстрела и куршумите рикошираха от блестящата глава, вдигайки искри.

И въпреки че куршумите не пробиваха металната обвивка на сребърния, караха главата му да отлита назад и настрани, което позволи на тримата бледолики да приближат и да се нахвърлят върху него.

— Лили! Истън! — извика Джак. — Тръгвайте!

Лили и Истън бързо се прехвърлиха през парапета и започнаха да се придвижват на ръце по дължината на моста, докато бледоликите се биеха със сребърния.

Тримата бледолики сграбчиха ръцете му и се мъчеха да го удържат, Джак и Зоуи продължаваха да стрелят, а водата все така течеше по моста и го пълнеше.

Лили и Истън продължиха по парапета. След като подминаха битката, се прехвърлиха обратно на моста, вече само на двайсет метра от входа в централния сталактит.

Лили погледна колебливо към Джак.

— Не спирайте! — извика й Джак. — Ще ви настигнем!

Лили и Истън кимнаха с неохота и се втурнаха във входа в края на моста, като минаваха покрай две високи статуи с човешки очертания, поставени от двете му страни.

Джак и Зоуи още бяха отделени от входа от битката. Внезапно сребърният запрати единия от тримата бледолики през парапета и той полетя в бездната.

— Не! — извика Зоуи точно когато на Джак му се откри отлична видимост към сребърния и той изстреля куршум точно във вдлъбнатината, направена от първия му куршум.

Това подейства.

Сребърният моментално застина като робот, на който са му изключили захранването.

След миг рухна на колене в дълбоката до глезените вода с клюмнала глава и отпуснати ръце.

— Давай! — извика Джак на Зоуи. — Покрай него!

Пазени от Усмивката, двамата предпазливо се промъкнаха покрай сребърния, като газеха в плитката вода, следвани от другите двама бледолики.

Пътят към входа в централния сталактит вече беше свободен.

— Страхотна работа! — каза Джак. — А сега да…

Пльок.

Пльок.

Джак се обърна…

… навреме, за да види вълничките от двете топчета сив камък, паднали във водата.

После видя трето топче да полита от една от малките пирамиди на тавана и да пада с плясък в дълбоката до пищялите вода.

— Тичай! — извика той на Зоуи. — Махай се от моста! Преди водата да се е втвърдила!

Джак и Зоуи се втурнаха напред, газейки през водата, следвани от тримата бледолики. Сребърният остана зад тях, все така неподвижно коленичил във водата.

Водата около краката им започна да потъмнява, стана сива и после черна — характерният знак, че скоро ще се превърне в камък.

Джак погледна трапецовидния отвор пред тях с каменните статуи от двете му страни.

Той, Зоуи и тримата бледолики стигнаха края на моста и скочиха през ниския парапет пред сталактита…

… точно когато водата на моста се превърна в камък, като се втвърди около коленичилия сребърен.

И тогава сребърният вдигна глава.

„Не е мъртъв“ — мрачно си помисли Джак.

Автоматът се опита да се изправи. Но не можеше. Коленете и стъпалата му бяха вградени в подобното на цимент сиво вещество.

— Уловен е в камъка — промълви Зоуи.

— И слава богу — отвърна Джак. — Една заплаха по-малко. Заслужаваме почивка.

И точно тогава със силно стържене сребърният освободи краката си от втвърдения сив камък, изправи се, обърна се към тях…

… и тръгна напред…

… и в същия миг каменните „статуи“ от двете страни на отвора започнаха да се разпукват, когато сребърните в тях се събудиха.

— Мамка му! — извика Джак. — Бягай! Не можем да спираме!

И докато първият сребърен напредваше по дългия мост, а другите двама се освобождаваха от каменните си обвивки, Джак, Зоуи и тримата бледолики се втурнаха през входа към сталактита, следвайки Лили и Истън.

24 часа по-рано

Ден по-рано.

Ден по-рано.

Сфинкса се загледа към същото огромно пространство от края на неговия входен тунел.

Гигантската пещера беше притихнала.

Нямаше писъци, не се водеха битки.

Сфинкса не бързаше.

Защото не беше задействал плъзгащия се камък в тунела; от инструкциите на Имхотеп, пазени от съветника му кардинал Мендоса, той знаеше, че трябва да прескочи металното стъпало капан, без да стъпва на него.

До него стояха кардинал Мендоса, тримата му рицари и осемте вандали, които беше взел със себе си.

Той погледна стените на пещерата.

По тях имаше дълбоко изсечени йероглифи, изписани на нивото на петте входни тунела.

— Приятели вандали — каза той. — Останете да дебнете в тунелите. Пирувайте с всеки, който влезе през тях.

Той пусна четирима от вандалите си и като използваха йероглифите за опора, те се прехвърлиха с ловкостта на маймуни по извитата стена до два други тунела.

Самият Сфинкс скочи на моста си, средния от петте, охраняван от сребърните си. Хората му го последваха.

Когато регистрира присъствието им, сребърният страж се изправи и пристъпи да им препречи пътя, но Сфинкса вдигна своя пръстен на командването.

Сребърният тутакси замръзна и сведе глава към мъжа, носещ императорския пръстен.

Сфинкса мина покрай него по моста и влезе през трапецовидния вход в централния сталактит.

Настояще

Отвесната шахта

Лили и Истън стигнаха до средата на огромния сталактит.

Истън включи фенерчето, закрепено за пистолета му.

Намираха се в кръгла зала, в която свършваха пет тунела; в средата на полирания под на залата имаше отвесна шахта.

Стената на помещението беше от смес от камък и метал и беше покрита с гравирани руни и йероглифи.

Лили видя древни изображения, които беше виждала и преди — включително едно на Голямата пирамида, пронизана от слънчев лъч, и друго, показващо символа на Машината.

— Тук се събират петте входни тунела — каза тя. — И единственият път е надолу.

Пристъпи до ръба на шахтата и надникна.

Гледката беше зашеметяваща.

Напълно отвесна, шахтата минаваше през средата на сталактита и на заострения му връх свършваше с дупка, която се отваряше към зейнала бездна.

И беше дълбока поне шейсет метра.

Онзи, който беше минал по-рано през нея, беше закрепил по стената й жълти светещи пръчки. От мястото си на ръба Лили виждаше как се смаляват все повече и повече, докато се спускаха надолу.

Пръчките осветяваха нещо като стълба, изсечена в едната страна на шахтата, която водеше до отвор в стената на около четирийсет метра надолу.

— Там има нещо като страничен изход — каза тя. — Май трябва да се спуснем…

Истън залитна напред, блъснат от нещо.

Лили се обърна и го видя проснат на земята, почти до ръба на шахтата.

Истън се надигна…

… и се озова лице в лице с озъбената, омацана с кръв физиономия на вандал.

Лили се обърна, когато вторият вандал от другия мост изскочи от тунела си и се хвърли към нея с оголени зъби.

Лили го хвана във въздуха, извъртя се и го хвърли в отвесната шахта.

Тя падна на ръба и загледа как вандалът лети с писък надолу, преди…

… да бъде нарязан на парчета, когато пропадна през някакви опънати жици, които Лили не беше видяла, когато бе надникнала в шахтата.

— Какво, по…?

И тогава осъзна какво е това. Това беше…

Звуците от битката на Истън с другия вандал я накараха да се обърне и да се притече на помощ.

Вандалът беше възседнал Истън и замахваше като луд с острите си нокти, но Истън успя да вдигне ръка и да напъха цевта на пистолета си — заедно с фенерчето — в устата на малкото създание и да стреля, отнасяйки тила му.

Мъртвият вандал се строполи на пода.

— Вандали — изпъшка Истън. — Много са гадни.

— Определено — каза Лили. — Бърз съвет, Истън. Не падай. Под страничния изход има нещо, някакви древни жици или нещо такова. Виждала съм подобни и преди, в щаба на рицарите на Златната осмица. Те имаха оръжия от такива влакна. Ужасно са остри. С такава Дион отряза ръката на Алби.

Истън кимна.

— Да вървим — каза Лили.

И двамата се спуснаха в шахтата.

24 часа по-рано

Привързан към въже, държано от двама рицари, стоящи на ръба на шахтата, Сфинкса се спускаше бавно и внимателно, високо над проблясващата паяжина от опънати влакна.

Друг рицар вече се беше спуснал, за да закрепи жълти светещи пръчки за стените, които да осветяват пътя на господаря му.

Сфинкса стигна с лекота до страничния изход и продължи напред.

Настояще

Лили и Истън вече бяха в шахтата, когато Джак стигна до нея със Зоуи, Усмивката и другите двама бледолики.

Погледна надолу и видя Лили и Истън да се спускат по изсечената стълба. Бяха стигнали до средата на шахтата.

Той погледна назад — сребърният от моста крачеше по тунела към тях заедно с двамата нови.

— Джак, върви. Помогни на Лили — подкани го Зоуи. — Ще ти осигуря преднина и ще те последвам.

Тя вдигна пистолета си към тунела, прицели се и зачака.

Джак нямаше време за спорове, така че се спусна в шахтата с Усмивката.

Забърза по гладката стена, като се хващаше за изсечените опори.

Погледна надолу…

… и видя как Лили и Истън излизат живи и здрави през страничния изход.

Секунда по-късно отгоре проехтяха изстрели.

Бам! Бам! Бам! Бам! Бам! Бам!

При ръба на шахтата Зоуи откри огън по първия приближаващ се сребърен, а двамата й бледолики се хвърлиха към другите двама.

Изстрелите й избумтяха оглушително в тясното пространство, докато автоматите се бореха.

Единият от бледоликите се биеше с първия сребърен до ръба на шахтата. Зоуи се приведе и изстреля от упор два куршума в главата на сребърния, на едно и също място. Сребърният внезапно замръзна… олюля се… и полетя в шахтата.

Зоуи успя да се метне до ръба и да извика:

— Джак! Пази се!

Джак рязко вдигна глава нагоре.

И видя един сребърен да пада право към него!

Неочаквано някаква силна метална ръка — Усмивката — го дръпна настрани и падащият сребърен профуча покрай Джак, като се размина с него на косъм, преди да продължи надолу в шахтата.

Джак не беше видял мрежата от тънки влакна.

И затова очите му се разшириха от шок, когато сребърният стигна до нея.

В един момент сребърният падаше, а в следващия падаше на парчета, които се посипаха надолу в бездната.

Джак забърза надолу и скоро се озова до страничния изход.

Оттук вече можеше да види опънатите през шахтата кръстосващи се влакна.

Приличаха на рибарска корда — тънки, опънати и проблясващи.

От тях капеше прясна кръв. Джак не знаеше, но това беше кръвта на вандала, който Лили беше бутнала в шахтата преди минута.

„Метални влакна“ — помисли си той.

Бяха му необходими два специални куршума, за да забави един сребърен.

Но тези влакна — оставени от същите разумни същества, които бяха проектирали и построили този Лабиринт — бяха срязали сребърния, сякаш беше направен от хартия за салфетки.

— Зоуи! Слизай! Трябва да се махаме от това място!

Над него Зоуи се плъзна в шахтата, докато двамата й бледолики се бореха с последните двама сребърни.

Изведнъж някъде избумтя приглушена експлозия и стените около Джак се разтърсиха.

Все едно беше станало земетресение.

— Татко! — чу се гласът на Лили. — Излизай!

Джак забърза по късия каменен проход зад страничния изход, стигна до отвора в края му, излезе на малък корниз, гледащ към пещерата…

… и спря.

Намираше се в началото на спирална пътека, която се спускаше надолу към върха на огромния сталактит.

Избумтя втора експлозия.

Сталактитът отново се разтърси.

И изведнъж Джак видя Растор долу при изхода, с тактическа жилетка и реактивен противотанков гранатомет „Предатор“ на рамо, да стреля по централния сталактит!

Още един реактивен снаряд улучи сталактита и пръсна дъжд от фрагменти. Цялата структура се разтърси отново.

И след това последва ужасен звук.

Дълбоко, резониращо хрущене и пукане.

Звукът идваше отнякъде високо над Джак и изведнъж целият сталактит се килна заплашително.

Задъханата Зоуи се появи до Джак.

— Какво стана?

Джак погледна смаяно нагоре.

— Растор стреля с РПГ по сталактита. Цялото нещо ще се откърти от тавана. Трябва да се махаме, преди да е паднал. Тичай!

24 часа по-рано

Сфинкса вървеше с антуража си по дългия мост с обелиски. Колосалният сталактит се извисяваше зад него. След като всички минаха през моста, той ги чу. Езекил и неговите петима монаси на Омега бяха влезли в Лабиринта и вървяха по техния входен мост.

Сфинкса се обърна към най-старшия си рицар, Йегер Зекс.

— Монасите на Омега са тук! Взриви моста зад нас!

Йегер Зекс — Рицар Шест — постави пластичен експлозив на моста и го детонира.

Взривът отекна в пещерата, вдигайки облак пушек…

… и внезапно част от моста, дълга петнайсет стъпки, се откърти и полетя от облака надолу в бездната.

Сфинкса забърза през изхода, продължавайки навътре в лабиринта.

Само няколко минути след Сфинкса брат Езекил и монасите му стигнаха до разрушения мост с обелиските.

Но те бяха очаквали отбранителните действия на Сфинкса и бяха дошли подготвени — бяха донесли преносим мост от въглеродни нишки, който прехвърлиха през откъртилата се част.

Минаха по моста с обелиските и се втурнаха навътре във Върховния лабиринт, следвайки Сфинкса по петите.

12 часа по-рано

Преди дванайсет часа.

Дион тичаше по същия преносим мост заедно с тримата си въоръжени скуайъри, като отчаяно се мъчеше да настигне Сфинкса и да му помогне.

Настояще

Растор гледаше как Джак се втурва по спиралната пътека, която обикаляше долната половина на сталактита, следван от Зоуи и Усмивката.

Виждаше Лили и Истън пред Джак, на две нива по-долу по пътеката.

Онова, което Джак и хората му още не бяха видели, беше каменната плоча, която се спускаше пред изхода непосредствено зад Растор.

Растор знаеше, че всяка част от Лабиринта трябва да бъде преодоляна в рамките на един ден — или едно завъртане на Земята, както се казваше в инструкциите на Имхотеп, — преди да бъде затворена и изолирана.

Плочата зад него правеше точно това и се беше спуснала почти напълно.

Растор изстреля още един реактивен снаряд по сталактита и той отново се разлюля…

…и с оглушителен пукот на разчупващ се камък огромната обърната кула започна да се откъсва от тавана.

Растор се ухили.

Вече нямаше спиране.

Сталактитът щеше да падне.

Работата му тук беше свършена.

Време беше да тръгва. Трябваше да се махне оттук преди плочата да е затворила изхода напълно.

Освен това не искаше да е наблизо, когато сталактитът се откъртеше — той можеше да повлече със себе си и целия проклет мост.

Растор кимна на хората си — шестима сръбски командоси със сиви маски — и всички забързано минаха през изхода под спускащата се каменна плоча.

Лили и Истън стигнаха тичешком до моста и спринтираха по него между високите каменни обелиски.

Обелиските бяха огромни, някъде към дванайсет метра високи, разположени един срещу друг по дължината на моста, подобно на внушителни дървета покрай широк булевард.

Лили и Истън стигнаха до отнесената част в средата на моста. На ръба се издигаха два обелиска, подобни на стълбове на огромна порта.

Лили прехапа замислено устна.

— Истън, да имаш гранати?

Истън откачи една от колана си и й я подаде.

— Дръпни се — каза тя, сложи гранатата в основата на левия обелиск на ръба на моста, дръпна халката й и отстъпи назад.

Бам!

Късият рязък взрив в основата на гигантския обелиск откърти парче от него и…

… обелискът се килна към пропастта.

И Истън осъзна какъв е планът на Лили — тя се опитваше да използва поваления обелиск като мост над взривената част.

Докато се усмихваше на находчивостта й, обелискът се стовари върху отсрещната част на моста.

Само че падна малко настрани — не право напред — и за ужас на Истън се разклати на ръба за момент, след което се претърколи и полетя в пропастта.

— По дяволите! — извика Лили.

— Лили! — извика някой. Тя се обърна и видя Джак, Зоуи и Усмивката да тичат с всички сили от спиралната пътека към моста.

— Какво става! — извика Джак.

— Малко сме заети тук! — извика му тя в отговор. — Истън, бързо, имаш ли друга граната?

Истън имаше. Подаде й я.

Лили се втурна към десния обелиск, нагласи гранатата в основата му и дръпна халката.

Това беше последният им шанс.

Ако обелискът не паднеше както трябва, нямаше как да минат над пропастта.

Залогът беше всичко или нищо.

Бам!

Гранатата се взриви. Обелискът падна…

… и се стовари върху отсрещната част, и остана да лежи хоризонтално над пропастта като повалено дърво над коритото на поток.

— Да вървим. — Лили скочи върху падналия обелиск, високо над бездната.

Истън я последва.

Джак и Усмивката стигнаха падналия обелиск, скочиха на него и се затичаха, следвани плътно от Зоуи.

Джак и Усмивката скочиха от края на обелиска от другата страна на изходния мост.

И тогава се случи.

Колосалният сталактит се откърти от тавана на пещерата.

Беше невероятно, шокиращо с мащабите си.

Отслабена от атаките на Растор с реактивните снаряди, огромната каменна маса — милиони тонове скала — се откърти от тавана и полетя надолу.

Сякаш падаше на забавен кадър, но това беше илюзия, плод на размерите на сталактита.

Той се откърти под ъгъл и докато падаше, се наклони.

Застанал от другата страна на изходния мост до Лили, Истън и Усмивката, Джак се обърна и погледна нагоре.

Гледката изпълни цялото му полезрение.

Последните му двама бледолики, другите двама сребърни, дори онзи умиращ монах на Омега, вграден в сивия камък на моста, щяха да бъдат завлечени надолу в мрака заедно с огромния сталактит.

Джак погледна надолу…

… и видя, че Зоуи още тича по падналия обелиск. Оставаха й само два метра до края му.

Които спокойно можеха да са и два километра.

Защото докато падаше, гигантският сталактит отнесе със себе си и обелиска и за едно мигване на окото Зоуи изчезна.

Джак се хвърли към ръба на моста и изкрещя:

— Зоуи!

Но беше напразно.

В тази последна смразяваща част от секундата погледите им се срещнаха и за Джак времето наистина забави хода си.

Той видя ужаса в очите на жена си, осъзнаването, че няма да стигне до ръба и че никой не може да й помогне с абсолютно нищо.

Щеше да умре.

И в безкрайността на момента Джак видя годините, които бяха прекарали заедно.

Как учеха заедно при Магьосника в Тринити Колидж.

Как я беше видял на онази международна среща в графство Кери в Ирландия през 1996, малко след раждането на Лили.

Онзи път, когато двете с Лили бяха боядисали върховете на косите си в яркорозово.

Кафето сутрин, само той и тя, на верандата на фермата им в пустинята в Австралия.

Онзи път, когато Зоуи се беше появила в училището на Лили за деня на професиите, облечена в пълна бойна униформа.

Великолепните й ирландско сини очи.

Луничките по носа й.

Прекрасната й усмивка.

И в следващия миг тя изчезна от поглед заедно с обелиска, заместена от огромната маса на сталактита, който се носеше с оглушителен тътен пред Джак.

Единствено благодарение на слепия късмет Джак и останалите също не бяха повлечени надолу — тъкмо бяха стигнали на безопасно разстояние, когато сталактитът се откърти.

После огромното скално парче изчезна в бездната, скривайки падащата фигура на Зоуи от погледа на Джак. И докато той лежеше по корем в края на моста, загледан надолу, ужасът му беше пълен.

Любимата му съпруга беше мъртва.

Джак беше вцепенен от шока.

Два чифта ръце го сграбчиха за яката на якето, изправиха го на крака и го помъкнаха назад от ръба.

Той чу гласа на Лили.

— Татко! Не можеш да останеш тук! Изходът се затваря!

Истън се намести под рамото на Джак и го подхвана, когато Джак се олюля към ръба, замаян от мъка.

Огромната пещера зад тях, без гигантския сталактит в средата, зееше ужасяващо празна.

Единственото свидетелство, че на мястото му е имало нещо, бяха петте правоъгълни отвора на тунелите, подредени по стените на пещерата високо при тавана.

Джак остави Истън и Усмивката почти да го носят, докато Лили ги водеше под спускащата се каменна плоча.

Тя се спусна с оглушителен тътен и тъмнината обгърна Джак.

Тайният царски свят Бойното поле, камбаната и царският банкер

Алби, Алойзиъс и Руфъс

Пред портите на Върховния лабиринт

Втората седалка, катапултирана от Су-37 на Алойзиъс Найт, се стовари върху склона на ниската кафява планина, скриваща петте входа към Върховния лабиринт.

На нея се бяха сгушили Алойзиъс, пилотът Руфъс и Алби Калвин, изстреляни от изтребителя-бомбардировач малко преди той да бъде пометен от бронзовите.

Макар и да имаше парашут, седалката се стовари силно на земята и от удара тримата се разхвърчаха — Алойзиъс и Алби се затъркаляха по каменистия склон, а Руфъс беше изхвърлен на един корниз наблизо.

Алби беше в безсъзнание и лежеше на прашната земя.

До него Алойзиъс примигна. Беше получил сътресение и виждаше звезди. Опита се да тръсне глава, за да ги разкара…

— Не мърдай, скапаняк — нареди суров глас.

Алойзиъс вдигна очи и видя рицар на Златната осмица — Йегер Цвай, Ловец Две — и някакви мъже, насочили към лицето му автомати „Щаер“.

Алойзиъс не познаваше Цвай, не знаеше за трите му срещи с Джак в Москва, Йерусалим и тук, при Лабиринта.

Той вдигна ръце и се огледа скришом, търсейки Руфъс.

Верният му пилот не се виждаше никъде. Алойзиъс се запита дали добродушният гигант не е изпаднал в безсъзнание като Алби, когато е бил изхвърлен от седалката при приземяването й.

Йегер Цвай погледна неподвижното тяло на Алби и кимна на хората си.

— Това е хлапето, за което ни каза Сфинкса. Албърт Калвин. Той е ценен. Йегер Айнс ми даде специални инструкции, ако го намерим. Вземаме го с нас.

Цвай се обърна към Алойзиъс.

— А за теб, задник такъв, нямам никакви инструкции, което означава, че си прецакан…

Цвай млъкна и присви очи.

— Чакай малко. Познавам те. Ти си Найт. Алойзиъс Найт, ловецът на глави. Ти си шибаното копеле, което помогна на Уест да атакува базата ни на остров Иския. Мисля, че Йегер Айнс страшно ще се зарадва да види и теб. Да си върне, ако се сещаш какво имам предвид.

И с тези думи Алойзиъс и изпадналият в безсъзнание Алби бяха вдигнати, отнесени до чакащия наблизо камион, натоварени в него и откарани.

Скрит зад един камък на четирийсет метра нагоре по склона, Руфъс гледаше случващото се с безпомощен ужас.

Видя как камионът на Йегер Цвай се отдалечава на запад през димящото, полускрито от прахта бойно поле, като заобикаля всички изпотрошени и разбити превозни средства в равнината, докато не стигна до един С-5 „Сюпър Галакси“, спрян от другата страна.

— По дяволите — промълви той.

Бяха заловили Алойзиъс и Алби.

Това, че Руфъс ще тръгне след Алойзиъс, се подразбираше. Двамата бяха приятели до гроб.

Но Руфъс харесваше и Алби. Той беше свястно хлапе, сладко и умно, и помежду им се беше изградила връзка по време на общата им мисия до онзи изоставен руски космодрум в Либия.

Определено щеше да спаси и него.

Но засега не можеше да направи нищо.

Защото в пустинната равнина пред портите на Лабиринта битката все още бушуваше, макар че май клонеше към завършване.

Силите на Сфинкса от бронзови и хора вече владееха бойното поле и единствената останала заплаха за тях беше огромният четиримоторен V-88 „Кондор“ на Растор.

Гигантският V-88 все още висеше над крайната дясна порта на Лабиринта, след като беше успял да осигури прикритие на Растор, докато той влизаше вътре.

Но сега летящата крепост се беше превърнала в мишена за всички останали сили на Сфинкса.

Проехтяха три страховити експлозии, когато V-88 беше улучен от ракети земя-въздух, изстреляни от джиповете за борба с въздушни цели на Йегер Айнс.

И това беше краят за летящата крепост.

Оставяйки диря от черен пушек, тя се завъртя смъртно ранена във въздуха и сред воя на умиращите двигатели се заби в склона на ниската планина и се взриви в гигантско огнено кълбо.

След като се справиха с V-88, силите на Сфинкса бързо се прегрупираха.

Огромната армия от бронзови се отдалечи в стройни редици от портите на Лабиринта, насочвайки се към другите два С-5 „Сюпър Галакси“ в равнината.

Руфъс гледаше как неколцина рицари на Златната осмица ръководят изтеглянето. Включи цифровия си радиоскенер и намери честотата им.

В ухото му зазвуча прехванатият глас на Йегер Айнс:

— Изтегляме се. Няма какво повече да правим тук. Трябва да идем при повърхностната точка на Лабиринта и да помогнем на Сфинкса, ако се нуждае от нас. Мендоса каза, че била някъде под Червена звезда на хоризонта — 4.

Не след дълго двата транспортни самолета излетяха и се насочиха на запад, оставяйки прашната равнина пред петте порти на Лабиринта пуста.

Нищо не помръдваше.

На голата пустинна равнина се виждаха единствено следите от огромната битка, която се беше провела тук.

Останките на V-88 димяха на ниското възвишение, а смачканият фюзелаж на гигантския квадкоптер на Сфинкса лежеше пред една от портите.

Огромният „Сюпър Галакси“, който Скай Монстър беше използвал като прикритие за „Херкулес“-а на Джак, беше забил нос в пясъка, неподвижен и забулен от прахта.

Недалеч от Лабиринта самолетът на Джак лежеше сред купчина бронзови, много от които бяха оплетени около колесниците. Смачканият му камион също беше покрит с изкорубени автомати.

Някои от бронзовите мърдаха и размахваха ръце, но бяха безнадеждно приковани под тежките машини.

Последният елемент от плана Матрьошка на Джак — машина в машина в машина — се намираше пред най-лявата порта на Лабиринта, до един преобърнат джип — неговият мотоциклет с кош…

Движение.

Руфъс се сепна и се приведе.

От разбития „Сюпър Галакси“ предпазливо излезе някаква фигура.

Беше мъж — брадат мъж, който се взираше с ням шок в касапницата около него.

— Скай Монстър… — ахна Руфъс.

Изскочи от прикритието си и изтича на пустото бойно поле, като викаше колегата си пилот.

Скай Монстър го чу и се усмихна, когато го видя.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Джак влезе вътре, но Златните рицари току-що плениха Алойзиъс и Алби — каза Руфъс. — Чух водачът им да казва, че отиват към червена звезда на хоризонта четири, което било близо до някаква повърхностна точка на Лабиринта.

Скай Монстър се намръщи.

— Зоуи веднъж спомена нещо подобно. От бележка, която намерила в папския кабинет във Ватикана — четвъртата червена звезда на хоризонта. Но никой не знае какво означава това.

— О, аз знам какво е — каза Руфъс.

— Така ли? Какво?

— Звездите на хоризонта са флот от нефтени платформи на руската компания „Хоризонт“ — обясни Руфъс. — Преди няколко години с Алойзиъс работихме по охраната им. Защитавахме две от платформите край африканския бряг от пирати. Онези платформи, които компанията нарича „червени“, са в Червено море. „Червена звезда на хоризонта — 4“ е четвъртата платформа на компанията в Червено море.

Скай Монстър пребледня.

— Имаш наистина полезни знания, Руфъс. Винаги си добре дошъл при нас.

Докато казваше това, Скай Монстър се обърна и загледа как двата самолета „Сюпър Галакси“ се превръщат в малки точки в небето, насочващи се на запад… към Червено море.

— И изглежда, че лошите са тръгнали точно натам с Алойзиъс и Алби — продължи той. — Е, няма какво да чакаме, Руфъс. Да вървим след приятелите ни. И може би между другото ще разберем какво представлява онази повърхностна точка на Лабиринта.

Двамата пилоти скочиха в единственото превозно средство наоколо, което все още работеше — изоставения мотоциклет с кош на Джак.

Изхвърляйки пясък и камъчета изпод гумите си, мотоциклетът остави след себе си бойното поле и портите на Лабиринта и се насочи към брега на Червено море.

По света

26 декември

В часовете след влизането на Джак във Върховния лабиринт и след като различните играчи оставиха бойното поле пред портите, силите на Сфинкса напредваха неуморно по целия свят и използваха камбаните, за да приспят още от по-големите градове.

В Съединените щати — Бостън, Чикаго, Далас, Хюстън.

В Централна и Южна Америка — Мексико Сити, Панама Сити, Рио де Жанейро.

В Европа — Цюрих, Женева, Лион и Марсилия, Мюнхен, Виена, Будапеща.

В Азия — Хонконг, Макао, Тайпе, Манила, Джакарта.

И в Африка — Танжер, Лагос, Найроби.

Напредваха преднамерено и планирано от град на град, като неутрализираха центровете на властта във всеки регион.

Хората трепереха от ужас при мисълта, че техният град може да е следващият.

Целият интернет беше изключен. Телевизионните сигнали бяха хакнати през Сателитната система за предупреждения, така че на всеки екран по света се виждаше една и съща зловеща фраза:

Различни въоръжени сили по света също правеха неочаквани ходове.

Усетили възможността, военните от Бразилия, Тайланд и Венецуела извършиха преврати в страните си.

Китайски щурмови части бързо нахлуха в Тайван, но малко по-късно и те, и местното население изпопадаха по улиците, когато над Тайпе проехтя звън на камбана.

И една голяма група руски самолетоносачи отплава от Персийския залив за Червено море.

Руското правителство обяви, че целта на маневрата била просто да се защитят няколко руски нефтени платформи, разположени в северната част на морето.

Западни военни наблюдатели — онези, които бяха все още будни — нарекоха този ход опортюнистичен опит на Русия да използва кризата със спящите градове, за да овладее Суецкия канал — нещо, към което Русия се стремеше от много време.

Но онези от тайния царски свят знаеха, че истината е друга.

Те бяха наясно с историческата мисия на Сфинкса във Върховния лабиринт, намиращ се някъде в или недалеч от Египет, и знаеха, че руската военна машина — с всичките й ядрени ракети и оборудване — се намира под командването на верни на него офицери.

И тъй като вече знаеха, че Върховният лабиринт е някъде в този район, те гледаха на пристигането на руските самолетоносачи в Червено море като на подготовка за славното излизане на Сфинкса от Лабиринта като неоспорим владетел на планетата.

В Съединените щати, при липсата на интернет и други средства за комуникация, между хората, криещи се в малки градчета и предградия, се носеха слухове.

Говореше се, че президентът бил евакуиран с кола през някакъв тунел до секретно място недалеч от Вашингтон.

Това станало, след като всички във военновъздушната база „Андрюс“, дома на „Еър Форс 1" били повалени от звъна на камбаната на сирените. Неспособен да използва самолета си, президентът трябвало да стигне до сигурното си убежище с кола.

Онези, които бяха по-наясно с подобни неща, като цяло мислеха, че президентът се е скрил в огромния подземен комплекс недалеч от Кемп Дейвид, известен като Рейвън Рок.

Йоланте, Никой и Бърти

Папският дворец

Кастел Гандолфо на 20 км от РИМ

26 декември 17:45

Кацнал върху покрит с дървета хълм, гледащ към живописно езеро в кратера на вулкан, папският дворец Кастел Гандолфо е едно от най-луксозните, великолепни и прекрасни места на света.

— Еха, бива си го — отбеляза професор Дейвид — Никой — Блек, докато прелиташе над двореца с Йоланте и Бърти в самолет, който бяха взели от международното летище на Кайро.

Когато Джак се втурна към Върховния лабиринт, Никой, Йоланте и Бърти полетяха насам в търсене на Синята или Орфеевата камбана, както я наричаха някои — единствената, която събуждаше хората от подобния на кома сън, предизвикан от другите камбани.

Всички знаеха колко важна е мисията им.

Въпреки че биха могли да събудят неколцина души един по един със серума на Трейси Смит, те знаеха, че който намери Синята камбана, ще може да събуди цели популации от съня им. Това беше жизненоважно за осуетяването на плана на Сфинкса да остави милиони хора да умрат, преди да поеме властта над света.

Трябваше да намерят Синята камбана преди да са го направили неговите хора.

Сфинкса вече беше приспал куп големи градове с камбаните на сирените и приспиването продължаваше и в момента, като все повече и повече градове попадаха в прегръдките на съня.

Предвид това те следваха една насока към местоположението на Синята камбана, открита от Зоуи сред личните книжа на папата във Ватикана.

Преди да бъде убит от Сфинкса, папата беше наредил бележките на Църквата за местоположението на Синята камбана да бъдат предадени на „емисаря на Албано“.

Именно заради тези думи Бърти беше предложил да дойдат тук.

Беше малко след залез-слънце, но в небето още имаше оранжева светлина. Докато прелитаха ниско над Кастел Гандолфо, Бърти разказа историята му.

— Честно казано, този дворец е изключително интересен поради няколко причини. Първо, през последните петстотин години той е бил лятна резиденция и място за почивка на папата, макар че тази практика приключи с папа Франциск, който не си пада по такива открити демонстрации на богатство от страна на Църквата. Второ, от юридическа гледна точка, той е нещо като национално посолство. Дворецът и градините му са суверенна територия на Ватикана. Трето, той е построен на мястото на по-стар дворец от времето на римския император Домициан от първи век, който пък, от своя страна, е издигнат върху много по-стар езически храм.

— Това не е нещо необичайно — каза Йоланте. — Новите религии често строят храмовете си върху по-стари светилища. Католическата църква е правила точно това по целия свят.

— Така е — съгласи се Бърти, — но Домициан попада в отделна категория, когато става въпрос за смачкване на други религии. Той е бил изключително жесток император. Историята винаги го поставя твърдо в сянката на двамата му предшественици — баща му Тит, който построил Колизея, и дядо му Веспасиан, който бил изключително успешен пълководец. Самият Домициан пък е известен най-вече като жесток владетел, изпитващ особена омраза към една много влиятелна група в римското общество — ордена на весталките. От всички римски императори именно той е екзекутирал най-много жрици весталки по време на управлението си.

— Весталки — повтори Никой. — Имаш предвид жриците девственици, нали?

— Ох, да, девствениците — въздъхна Йоланте. — В днешния скверен свят всички се фокусират точно върху обета за въздържание на весталките. Всъщност те са били нещо много повече от това.

— Извинявай — каза Никой. — Не знаех.

— Задръжте, още не съм свършил — намеси се Бърти. — Кастел Гандолфо, летният дворец на папата, е прочут и с други любопитни неща. Между стените му има не една, а две изключително модерни астрономически обсерватории. Погледнете и ще видите куполите им.

Никой погледна надолу и наистина ги видя. Двата модерни сребристи купола — с отворите за големите телескопи в тях — бяха най-високите структури в комплекса и стърчаха сред по-голямата група стари сгради.

Йоланте, която седеше на мястото на втория пилот до Никой, огледа района около двореца.

— Виждам хора да лежат по улиците, в парковете, дори в някои от лодките — каза тя. — Явно камбаната, ударила над Рим, е приспала и всички тук.

Никой посочи.

— Ще кацна на магистралата ето там. Не се обиждай, Бърти, лекциите ти по история са чудесни, но ще ми кажеш ли отново защо сме тук? Заради двореца ли? Или заради гадния император убиец на девственици?

— Не — отвърна Бърти. — Заради езерото. То се нарича Лаго Албано и именно там ще намерим емисаря на Албано.

След двайсет минути тримата стигнаха при брега на езерото, далече под огромния папски замък.

Никой не се беше опитал да ги спре, тъй като всички жители на района наистина бяха приспани от камбаната на сирените.

Езерото се простираше пред тях, заобиколено от високите, почти отвесни стени на кратера.

— Албано не е обикновено езеро — каза Бърти. — А вулканичен кратер, запълнен от дъждовете. Това означава, че за разлика от нормалните езера, то няма естествен изход, през който да се оттича събралата се дъждовна вода.

Стигнаха до някаква римска руина на брега.

Тя представляваше голяма сложна структура, правоъгълна тухлена сграда, която навлизаше в обраслия с дървета стръмен бряг.

През средата й минаваше прав каменен канал, по който водата от езерото се вливаше в тунел в задната част на сградата. Над всичко това се извисяваше великолепна каменна арка.

Развалините бяха отлично запазени и красотата им спираше дъха.

— Римляните били много добри строители, особено когато става въпрос за пренасяне на вода — каза Бърти. — Това езеро, подобно на още няколко в областта, от време на време преливало през стените на кратера и наводнявало близките селища. Затова римляните направили канал, с който да контролират нивото му и да изпускат вода при нужда. Целта на тази древна постройка е именно такава. И се нарича емисар.

Йоланте поклати глава.

— Значи емисарят на Албано не е човек, а римска развалина.

— Точно така — каза Бърти.

Над сградата се издигаха десетки чворести дървета, чиито корени пълзяха като змии по стените. Гаснещото оранжево небе надничаше между листата над главите им.

Сякаш се намираха в някаква идилична пещера, излязла от приказка.

— Състоянието на сградата е изумително добро — отбеляза Никой. — Трябва да им се признае на римляните, строели са така, че да трае вечно.

— Виждала съм картини на това място — каза Йоланте. — Стари картини.

Бърти кимна.

— Луиджи Росини и Джамбатиста Пиранези имат детайлни гравюри на тези руини. Лично аз предпочитам тези на Росини, тъй като предават по-ясно невероятната строителна техника, но гравюрите на Пиранези също са чудесни.

— Прилича на гигантски отводнителен канал — каза Никой.

— И е точно това — потвърди Бърти и посочи тунела във вътрешната стена на сградата, в който изчезваше каналът. Вътре можеше да се пъхне човек, но щеше да му е доста тясно. — Този тунел е дълъг повече от километър и е прокаран под лек наклон. Бил е построен някъде около четиристотната година преди нашата ера. Хиляди роби са работили в продължение на шест години, за да прокопаят стената на кратера. Работата била ужасно опасна…

— Бърти — меко го прекъсна Йоланте. — И аз като Никой обожавам лекциите ти по история, но точно сега сме тръгнали да спасяваме света. Какво ще намерим тук?

— Да, да. — Бърти забърза напред към тунела, като прекрачваше корени и пълзящи растения. — Папата пише, че е пратил бележките на Църквата за местоположението на Синята камбана до емисаря на Албано. Кастел Гандолфо е едно от най-добре охраняваните места на Църквата. Емисарят се намира дълбоко под него. Чувал съм стари свещеници да прошепват на смъртното си ложе за хранилище, построено в пределите на Кастел Гандолфо, където се пазят най-специалните тайни на Църквата — както ценни, така и смущаващи, — които не бива да бъдат видени от никого. Мисля, че папата е имал предвид именно него, когато е споменал емисаря на Албано.

— А ти какво мислиш? — обърна се Йоланте към Никой.

Никой погледна древния тунел. Обрамчен от пълзящи растения, напукан от годините, той изглеждаше тъмен, стар и зловещ.

Никой включи фенерчето си.

— Камбаната ни трябва, за да събудим света, така че нямаме избор. Влизаме.

Влязоха в построения преди две хиляди и петстотин години тунел. Газеха до глезените в зловонна вода, лъчите на фенерите им пронизваха сумрака.

В сенките тичаха плъхове. Римските тухли бяха покрити с плесен.

И после, след около четиристотин метра навътре, стигнаха до стара метална решетка в дясната стена.

Зад нея имаше модерна стоманена врата, очевидно тежка и сериозно подсилена. По ръбовете й имаше гумено уплътнение.

И беше отворена от някакъв свещеник или монах на средна възраст, който сега лежеше заспал на прага.

— Явно е стоял тук, когато е ударила камбаната на сирените — каза Никой.

Прекрачиха спящия и влязоха в подземното хранилище.

Помещението беше със скромни размери. Двете му странични стени бяха заети от стъклени витрини, съдържащи древни предмети и съкровища.

В една от тях Йоланте видя стар железен пирон.

На табелката пишеше: CLAVUS ЕХ CRUCIFIXIONEM CHRISTUS.

— Пирон от разпятието на Христос — преведе Йоланте. — Еха!

Пред третата стена имаше голям покрит с йероглифи каменен саркофаг, определено най-голямото нещо в хранилището.

Йоланте прочете символите по него.

— Мили Боже. Това е ковчегът на Хуфу! От Голямата пирамида. Едно от най-големите съкровища на археологията, което уж така и не било открито.

— Църквата пази във Ватикана и уреуса на Големия сфинкс — обади се Никой. — Определено проявяват голям интерес към Древен Египет.

— Заради култа към слънцето — каза Йоланте.

В средата на помещението имаше бюро, на което имаше два стари римски свитъка, поставени един до друг.

Бърни прегледа набързо първия.

— Какво пише? — попита Никой.

Погледът на Бърни пробяга по текста.

— Това е документ от времето на император Диоклециан. Той казва: „Дори под изтезания весталките не издадоха къде е скрита събуждащата камбана. Virgo maximus — това е най-главната весталка — не ми каза дори когато заповядах да убият сестрите й пред очите й. Затова екзекутирах и нея.“

— Определено е мразил весталките — отбеляза Никой.

— Така, както би могъл да ги мрази само един невеж император — каза Йоланте. — Мразил ги е заради образованието им, което им е давало предимство. Векове наред весталките са имали много влиятелно положение в римското общество, най-вече защото трупали в храма си огромно съкровище от древни астрономически познания, повечето от които идвали от Египет.

Лесно е било да омаеш необразованите маси, като предскажеш затъмнение, за което знаеш, че ще настъпи. За обикновените римляни весталките били почти свръхестествени с мъдростта си и жриците с готовност поддържали това гледище.

— Те не се ли грижеха за някакъв вечен огън? — попита Никой.

— Да — отвърна Йоланте. — Всеизвестно е, че са поддържали в храма си свещения огън на Рим. Успели да убедят римляните, че пламъкът е въплъщение на самата същност на града, жизнената му сила, душата му. И че ако той угасне, Рим ще падне. Много хитро. Не само че направили така, че да изглеждат вълшебници благодарение на познанията си, но и със свещения си пламък станали жизненоважни за самото съществуване на Рим. Затова римляните правели какво ли не, та весталките да са доволни. Непорочността им била пазена. Всеки, който си позволял да обезчести, изнасили или убие весталка, плащал за това с живота си. Било голяма чест нечия дъщеря да бъде приета в ордена им. Естествено, весталките имали врагове, след които Домициан и набиращото сила християнство, което поради някаква причина не си падало по жени с ум. Когато през 455 г. вандалите влезли в Рим, весталките избягали от храма си и изгасили свещения огън. С угасването му дошъл и краят на Рим, което всъщност само подсилило митовете около тях.

— Те съществуват ли днес? — попита Никой.

— Разбира се, че съществуват — отвърна Йоланте. — Орденът на весталките се преобразил по същия начин, по който култът към Амон-Ра се превърнал в съвременната Католическа църква. Само дето името и централата му се сменят на всеки няколко века. Та ние дори се срещнахме с две съвременни весталки — сестра Линда и доктор Трейси Смит.

— Стига, бе… — Никой най-сетне схвана. — Монахините от Москва.

— Именно — каза Йоланте. — Сегашното име на весталките е Орден на честните девици от Новодевическия манастир.

— Ето! — внезапно възкликна Бърти, от което Йоланте и Никой се стреснаха и рязко се обърнаха към него. — Ето го!

Той гледаше един ред от втория свитък.

— Какво откри? — попита Йоланте.

— Тук пише:

Никой наклони глава настрани.

— Приам? Илион? Дори аз знам какво е Илион. Това е другото име на Троя, където се е разиграла Троянската война. Приам е бил царят на Троя.

Йоланте се намръщи замислено и погледна загрижено Бърти.

— Короната на Приам е била пазена от Царя на земята в ловната му хижа на брега на Уелс.

— В какъв смисъл е била пазена там?

— Била е унищожена заедно с други безценни съкровища при един пожар през хиляда осемстотин седемдесет и първа година. Царската фамилия си мълчала от страх да не се изложи пред другите. Но аз знам, че има копие.

— Копие на короната на Приам ли? — попита Никой.

— Да. Статуя, ако трябва да съм по-точна. — Йоланте отново погледна Бърти по онзи особен начин. — Онази от остров Тенедос.

Бърти пребледня.

— Знам за нея. Да, това би свършило работа.

— Ъ-ъ, ехо? — обади се Никой. — Мога ли да ви помоля да престанете да си говорите с кодове?

Йоланте се обърна към него.

— Извинявай. Всички знаем историята за Троянската война, как троянският принц Парис избягал в Троя с Елена, красивата млада жена на гръцкия цар Менелай. И гърците, водени от Агамемнон…

— … брата на Менелай… — добави Бърти.

— … отплавали с флот от хиляда кораба за Троя и атакували града, за да си върнат Елена.

— Разбира се, че знам историята — каза Никой. — Освен това гледах онзи филм с Брад Пит. Гърците били брутални мутри, а троянците — все елегантни и изтънчени. Стените на Троя били прекалено яки и войната се забатачила в десетгодишна обсада. Гърците спечелили само благодарение на най-прочутия трик в историята — троянския кон, голям дървен кон, пълен с гръцки войници, който оставили пред портите на града, а троянците си позволили глупостта да го вкарат вътре.

— Да — каза Йоланте. — Това е традиционната история, до голяма степен основаваща се на двата епоса на Омир „Илиада“ и „Одисея“. И освен това е неправилна. Приам не е бил цар. А банкер, царският банкер на Четирите царства, техният ковчежник. И войната не била заради някаква жена. А мащабен набег на гръцки парвенюта с уж благороден произход, които се опитвали да отмъкнат съкровищата, пазени в най-сигурното хранилище на четирите легендарни царства, хранилището на царския банкер в Троя.

— И точно там трябва да идем — добави Бърти. — Защото изглежда, че там ще намерим местоположението на Синята камбана, записано върху короната на Приам. Защото в хранилището има гигантска статуя на Приам с короната.

— Чакайте малко. Нима казвате, че трябва да намерим изгубения град Троя? — изуми се Никой. — Мисля, че един тип вече го е направил някъде през деветнайсети век. Казваше се Шлинкман или нещо подобно.

— Да, Хайнрих Шлиман — каза Йоланте. — Но него го е бивало повече в саморекламата, отколкото като археолог. Намерил е нещо, но не истинската Троя.

— Добре — каза Никой. — Да караме по същество. За да открием камбаната, трябва да открием онази корона на Приам. А за да открием короната, трябва да открием Троя и предполагам, че вие знаете къде всъщност се намира тя.

— Аз знам — каза Йоланте.

— Тогава да…

Никой беше прекъснат от викове и шляпане на стъпки.

— Някой идва. — Той се втурна към вратата…

… и видя сенки, които бързо приближаваха по тунела.

Поне двайсет души.

— Госпожица Карнарвън каза, че е тук — извика някакъв мъж.

Никой се обърна. Мислите му препускаха.

Реши, че разполагат с не повече от трийсет секунди.

— Прекалено много са, за да се бием с тях, така че трябва да се скрием — каза той. — Насам.

След секунди в тайното хранилище влезе тежковъоръжен рицар на Златната осмица, съпровождан от неколцина скуайъри и дузина бронзови.

Хранилището беше празно.

От Йоланте, Никой и Бърти нямаше и следа.

— В хранилището сме — каза рицарят, докато обхващаше помещението с мобилния си телефон, сякаш го снимаше за някой от другия край на линията.

— Спри. Върни се наляво — каза женски глас от телефона. Беше гласът на Хлоя Карнарвън, някогашната асистентка на Йоланте. — Масата в средата. Покажи ми я.

Рицарят се подчини, пристъпи към масата и задържа телефона над древните документи на нея.

— Дай увеличен образ на онзи свитък.

Рицарят се наведе и Хлоя зачете от мястото, на което се намираше, като превеждаше на глас от латински.

— Местоположението на Орфеевата камбана… короната на Приам…

Последва пауза.

— Короната на Приам… — замислено повтори Хлоя.

Навремето се е пазила в лоената хижа на Царя на земята в Уелс. Вземи свитъка. Папата е наредил да бъде скрит тук, преди Сфинкса да го убие. Викат ме в Залцбург, така че ми донеси свитъка там колкото се може по-бързо. Трябва да го проуча по-подробно. Ще се обадя в Царския архив и ще наредя на хората ни там да потърсят нещо повече за съдбата на въпросната корона.

Рицарят грабна свитъка на Домициан и бързо излезе от хранилището, следван от хората си. И отрядът изчезна толкова бързо, колкото беше пристигнал.

След няколко минути, когато стъпките им заглъхнаха, тежкият каменен похлупак на саркофага на Хуфу леко се задвижи, бутан отвътре. Никой, Йоланте и Върти подадоха глави от безценния каменен ковчег.

— Тя знае за Уелс — каза Никой.

— Да. — Йоланте се намръщи. — Хлоя беше моя асистентка. Тя знае почти всичко, което зная и аз за тайния царски свят. Но макар да й е известно за имението на Царя на земята, може и да не знае за пожара от деветнайсети век или че короната на Приам е била унищожена в него. Май спечелихме малко време. Ако Хлоя трябва да чака свитъка в Залцбург, това ще ни даде преднина, може би от около половин ден. Отиваме в Троя и намираме копието. Когато тя открие истината за унищожаването на оригиналната корона, вече ще разполагаме с нужната ни информация от копието. Хайде! Трябва да побързаме. Май току-що спечелихме преднина в надбягването.

Мечо Пух, Стреч, Сестра Линда и д-р Трейси

Във въздуха над Австрия

26–27 декември

Пътническият самолет „Еърбъс“ А340-200 започна спускането си между покритите със сняг върхове на австрийските Алпи.

Този пътнически самолет обаче не беше обикновен.

Първо, на опашката му беше изрисуван египетският флаг, а по фюзелажа му с големи букви пишеше АРАБСКА РЕПУБЛИКА ЕГИПЕТ.

Освен това имаше четири двигателя вместо два, което беше необичайно за този модел. Допълнителните двигатели му даваха възможност да развива по-високи скорости и да прави маневри, непосилни за обикновен А340.

И накрая, отвътре самолетът беше луксозен и високотехнологичен. Имаше разкошна спалня, множество офиси и най-модерното комуникационно оборудване, което би могъл да си позволи един диктатор.

Причината — това беше личният самолет на президента на Египет.

Само че днес египетският президент не беше на борда му. Той лежеше в леглото си в Кайро, приспан заедно с целия град от звъна на камбаната на сирените.

Не, днес този самолет се използваше от Стреч, Мечо Пух, сестра Линда Фадел и д-р Трейси Смит.

Те го бяха отмъкнали предишния ден от международното летище на Кайро и след нощен престой в една американска военна база недалеч от Мюнхен, поразена от камбана на сирените, бяха отлетели за Залцбург като част от мисията, която им беше възложена от Джак преди заминаването му за Върховния лабиринт.

Мисията им беше да разберат къде отиват четирите царски фамилии на четирите легендарни царства непосредствено преди събитието Омега и какво възнамеряват да правят след него.

Именно затова бяха отлетели за американската база в Бавария.

Известна като Катербах Касерне, подобно на много други бази в Германия, тя беше оборудвана с едни от най-добрите уреди за прехващане на сателитни и други сигнали — уреди, които можеха да претърсват всяка защитена честота (военна, клетъчна и други) за радиокомуникации и по-конкретно за такива, в които се споменава Омега, Сфинкса, царствата или царските фамилии.

Тъй като над базата беше ударила камбана на сирените, Стреч влезе безпрепятствено в комуникационния център и започна търсенето си.

Отне му доста време.

Цял ден чакане и слушане, чакане и слушане… докато изведнъж ефирът се изпълни с трескави обаждания — точно онези, които се беше надявал да чуе.

Стреч извика всички в комуникационния център.

— Добре — каза той. — Градовете по целия свят заспиват, Омега почти е тук и в царския свят настъпва суматоха. Много разтревожени богаташи провеждат множество трескави разговори. Слушайте какво прехванах.

Той пусна запис на конзолата.

Гласове от мобилни телефони:

— … Задействан е протоколът Убежище в мазето. Време е да залостим люковете преди голямата церемония в лабиринта и прехода. Хардин натовари с операцията по срещата старото си приятелче, царския банкер сър Джон Марън…

— … Трите главни списъка са у Марън. Всички царски фамилии ще получат официално съобщение от него на кое от трите места за среща да се явят. Не му звънете в Женева. Адски е зает. Главната му секретарка Дженифър Фрейзър ще ви се обади…

— … Още никой не ни се е обадил…

— … Току-що ни съобщиха нашето място. Рейвън Рок. В момента летим натам…

— … Чух, че фамилиите от Царството на небето са пратени в Сиан…

— … Ами ако не получим обаждане?

— … В такъв случай здравата сте ядосали Сфинкса…

— … Камбаните на сирените удрят по целия свят. Сфинкса ги даде на рицарите на Златната осмица и кучите синове звънят с тях, без изобщо да им пука кой е още в района. Трябва да получа това обаждане…

— … Току-що получих съобщение от Дзампиери. Той и семейството му пътуват за Австрия…

— … Както и ние. Преди половин час получих кодирано съобщение от секретарката на сър Джон. Нарежда ни да се явим на европейската точка за среща, в крепостта Хохензалцбург. Самият той пътува натам в момента от Женева, за да се увери, че всичко е наред, преди да продължи към Рейвън Рок, за да ръководи прехода…

Стреч спря записа и ги погледна.

— Долавям доста безпокойство в тайния царски свят.

— Богатите и силните се страхуват най-много да не изгубят положението си — каза сестра Линда. — Светът се разпада, а те продължават да се вкопчват в парите и привилегиите си.

— Е, кой е този царски банкер? — попита Мечо Пух. — Кой е сър Джон Марън?

— Стар приятел и много могъщ съюзник на Сфинкса — отвърна Линда. — Учили са заедно в интерната; може да проследи родословието си векове назад. Докато Сфинкса беше едва ли не заточен на далечния си пост като пазител на града Атлас, Марън остана с твърди позиции в царския свят. Но винаги е бил приятел на Сфинкса и го канеше на царски сватби и други такива. Джон Марън е свръхинтелигентен. Проницателен и коварен. И абсолютен гений с числата. Ако царският свят поиска да срине борса или да докара някоя страна до банкрут, той е онзи, който го прави. Дори е бил издигнат до ранга „царски ковчежник“ или банкер по време на Големите игри, в които е участвал Джак.

— Крепостта Хохензалцбург е подходящо място за среща — добави Трейси. — Тя отдавна е собственост на европейските кралски фамилии.

— Къде се намира тя?

— В Залцбург, Австрия. Съвсем наблизо. Горе-долу на половината път оттук до Виена.

Мечо Пух кимна замислено.

— Джак ни натовари със задачата да разберем какво възнамеряват да правят царските фамилии по време на и след събитието Омега. Изглежда, че този тип играе централна роля в тези планове. Така че имам идея.

— И каква по-точно? — попита Линда.

Мечо Пух се ухили.

Залцбург, Австрия

Австрийският град Залцбург има дълга история, изпълнена както с прекрасни и изумителни, така и с ужасни и отвратителни епизоди.

Моцарт е бил роден тук.

„Звукът на музиката“ е бил заснет тук.

В продължение на хиляди години и до днес под и около Залцбург се е добивала каменна сол в дълбоки, подобни на лабиринти мини, продължаващи километри. Оттук е и името му — Град на солта.

Но Залцбург има и по-мрачна страна.

Той се намира само на няколко километра от Берхтенсгаден, планинското леговище на Хитлер. Близката солна мина Алтаузее е била използвана от нацистите като хранилище за произведения на изкуството за милиарди долари, откраднати от музеи и колекции по цяла Европа. Други мини в района били използвани като фабрики за оръжия и в тях работели концлагеристи.

Над долината на Залцбург, кацнала на върха на висок хълм, се издига крепостта Хохензалцбург.

Тя представлява гигантски средновековен замък с мощни стени и бойници, които се спускат надолу по хълма. Построена през 1077 г., тя се издига над друга скрита мрежа от пещери и тунели.

„И не само това“, помисли си сър Джон Марън, когато частният му самолет зави за кацане на летището на Залцбург и той видя крепостта през прозореца.

През последните петдесет години тунелите и залите под крепостта бяха подсилени и модернизирани, за да приютят множество царски фамилии и антуражите им.

Това беше идеалното място за изчакване на събитието Омега и подготовка за плана на Сфинкса за преобразяване на света с камбаните на сирените след това.

Като стана дума за камбани, докато самолетът кацаше на пистата, Марън забеляза хора да лежат на земята до хангарите и на пътя покрай оградата. Само шепа коли се движеха по улиците на Залцбург — колите на пристигащите владетели и техните фамилии.

Марън кимна.

Камбаната, поразила Мюнхен и после Виена, беше ударила и тук, точно с тази цел.

Нямаше нужда светът да вижда как тайните царски фамилии кацат с частните си самолети тук и се събират в крепостта.

Самолетът на Марън се насочи към един частен хангар.

Около него вече бяха спрени двайсет други самолета, обичайните „Гълфстрийм“ и „Бомбардие“, но също и по-големи — „Боинг 737“ и А340 на наистина свръхбогатите.

Джон Марън се почувства малко неудобно.

Той, Ковчежникът, царският банкер, пристигаше в Залцбург с малък проклет „Бомбардие“.

След събитието Омега в новия свят, създаден от стария му приятел Хардин Ланкастър, известен като Сфинкса, Марън щеше да играе важна роля и нямаше да бъде просто банкер. И когато това се случеше, той щеше да се погрижи да си осигури наистина голям самолет с всичките му екстри.

И все пак сегашният му пост също вървеше с някои привилегии — например като черната лимузина „Майбах“ със затъмнени стъкла, която го чакаше в края на къса червена пътека.

До нея стоеше висок слаб шофьор, който държеше задната врата отворена.

Марън събра нещата си.

Прибра лаптопа си, мобилния телефон и няколко папки в стилно черно кожено куфарче, изработено по поръчка в Подземния свят. Луксозно и елегантно, куфарчето беше също така неуязвимо за куршуми и огън — и на практика представляваше преносим сейф. Въпреки това Марън го закопча с белезници за китката си.

Защото нещата в него бяха важни.

Компютърът, телефонът и разпечатаните документи съдържаха всички финансови данни и координати за контакт за всеки член на тайния царски свят, включително на онези в различни важни правителства и въоръжени сили.

В новия световен ред, когато щяха да се назначават хора на ключови позиции и да се прекрояват граници, тази информация щеше да е жизненоважна.

Самолетът на царския банкер спря пред лимузината и Джон Марън слезе с куфарчето си и се качи на задната седалка. Вратата след него се затвори.

В лимузината вече имаше някой.

Марън се шокира, когато установи, че гледа в дулото на пистолет, държан от пълен брадат мъж с превръзка на едното око.

— Здравейте, сър Джон — каза Мечо Пух.

Марън се извъртя и видя как високият шофьор се настанява зад волана и поглежда назад към него — Стреч.

— Аз съм Заир ал Анзар ал Абас — каза Мечо Пух. — А това е Бенямин Коен. Работим за Джак Уест-младши и бихме искали да дойдете с нас.

Лимузината потегли с мръсна газ.

Влезе в един хангар наблизо, където Марън беше качен в самолета на египетския президент. И преди някой на летището да е разбрал какво става, големият А340-200 отлетя, отнасяйки със себе си отвлечения царски банкер.

Мъж на име Джак Първа част Зоуи

Емблема на батальона за специални операции на Ирландия

Джак пазеше копие на своето Писмо от Другата страна в малка кутийка, прикрепена отстрани на каската му.

Знаеше наизуст частта, посветена на Зоуи.

Но Зоуи никога нямаше да прочете тези думи.

Тя беше изпреварила Джак по пътя към Другата страна.