Един невъзможен лабиринт

Пето изпитание на достойнството Колосът

Залата на съда

29 декември, 04:32

34 минути до Омега

Джак се издигна в едно наистина великолепно място.

Малка, тясна, но невероятно висока пещера.

И едната й стена се доминираше от огромна — ама наистина огромна — статуя на златен.

„Господи — помисли си Джак. — Висока е колкото четирийсететажна сграда“.

Клетката продължаваше да се издига, нищожно малка на фона на гигантската статуя.

Издигна се над могъщите златни крака.

Статуята беше същински колос — в буквалния смисъл на думата.

Джак се усети, че си мисли за Родоския колос, едно от Седемте чудеса на древния свят и първото, на което се беше натъкнал. Спомни си как беше открил гигантската му глава в една заредена с капани пещера в Судан.

Запита се дали Родоският колос не е бил построен в чест на тази статуя, какъвто беше случаят с много други древни предмети, чиято причина за съществуване беше забравена през вековете.

Само че този колос беше многократно по-голям от Родоския.

Клетката на Джак продължаваше да се издига, бавно и зловещо.

Мина покрай огромния златен кръст, гърдите и врата на статуята, изравни се с блестящата глава на колоса…

… и спря.

Нямаше никакъв звук.

Джак Уест-младши стоеше пред гигантската златна глава, стиснал автомата, миниатюрен в сравнение с колосалната статуя. Главата без очи и със страховит птичи клюн сигурно беше висока колкото четириетажна сграда.

Като си даваше сметка какво се бе случило с другите, които бяха поглеждали златен, Джак оставаше със сведена глава.

Никога не се беше чувствал толкова малък…

Изведнъж през главата му премина пронизващо усещане и той се олюля и изпусна оръжието.

Не можеше да каже дали беше някаква звукова вълна с изключително висока честота, или електричество. Трепна от болка и си запуши ушите.

Лежащият в краката му кардинал Мендоса явно беше изпитал същото, защото изведнъж се събуди с вик и запуши ушите си с длани.

Джак чу някакъв засилваш се звук, внезапно последва ослепителен проблясък и той стисна клепачи, докато звукът достигаше до кресчендо и…

Тишина.

Пълна тишина. Нямаше никакви звукови вълни, електрически удари или засилващ се звук.

Просто… нищо.

Джак отвори очи и откри, че се намира другаде.

Стоеше пред гигантската златна статуя във висящата си златна клетка, все така свел поглед, но сега се намираше в някаква безгранична пустота, обгърнат от безкраен мрак.

И не можеше да помръдне.

Просто стоеше неподвижно като истукан. Мускулите му не реагираха, цялото му тяло беше замръзнало, очите му бяха вперени в гърлото на златния колос, чието лице без очи се извисяваше над него.

И тогава в съзнанието му проникна глас, невъзможно заповеднически и силен.

Кой идва тук, за да се изправи срещу Омега?

Джак инстинктивно се опита да отвърне, но когато го направи, отговорът му беше без глас.

Името ми е Джак Уест-младши, предаде той.

Дори на това странно място, в този алтернативен свят, той пак се възхити на чудото.

Това беше общуване между умове — между неговия крехък човешки мозък до съзнанието на това безкрайно древно създание, затворено в златния колос пред него.

Отговорът беше колкото суров, толкова и мигновен.

Недостойният не може да мине оттук.

Ти не си достоен.

И трябва да умреш сега.

Зад Джак се разнесе писък, изпълнен с неописуема болка. Той се обърна и видя кардинал Мендоса — който също беше тук, в тази безкрайна черна пустота, все така на колене, както Джак го беше видял в „реалния“ свят — да се държи за главата и да вие в чиста агония.

В следващия момент очите на Мендоса се пръснаха, от ушите му изригна кръв и кардиналът се строполи, по-мъртъв и от мъртвите.

Джак изгуби дар слово.

Беше си помислил, че той е пътник. Но златният колос не се беше обърнал към него.

А към Мендоса.

Недостойният не може да мине оттук. Той не беше достоен. Вдигни очи. На това място можеш да ме гледаш.

Джак вдигна предпазливо очи и погледна право в лицето на гигантския златен колос. После попита — осмели се да попита.

По какъв начин беше недостоен?

Намеренията му бяха нечисти. Животът му беше изпълнен с измами и даване на лъжливи надежди на другите. Той се опита да скрие мислите си.

Моето намерение нечисто ли е?

Твоето намерение е чисто.

Достоен ли съм?

Достоен си.

Защо?

В отговор в ума на Джак внезапно се завихриха образи.

Видя себе си във вулкана в Уганда в деня на раждането на Лили, видя се как пъха истинската си лява ръка през водопад от лава, така че той, Лили и Магьосника да могат да се измъкнат… после се озова на върха на Голямата пирамида в Гиза, където се сражаваше с маршал Джуда и постави буркан червена прах под златния пирамидион, преди лъчът от слънцето да улучи пирамидата… видя се в Шестия връх на Машината в подобната на стадион пещера под остров Пасха с Лили, когато се биеше с баща си Вълка за последния Стълб… после на финалния етап на Големите игри, изправен срещу човек, облечен като Цербер… после плуваше пред потопения град Атлас към неговото хранилище… после беше на колене в Скалата на Гибралтар и ридаеше, защото си беше помислил, че е изгубил Лили.

Ти притежаваше огромна власт, но не я използва. Защо?

Не искам власт, отвърна Джак.

А какво искаш?

Искам хората просто да могат да живеят живота си.

Отговорът на Джак дойде напълно естествено, с открита честност.

И му хрумна, че всъщност няма право на избор.

Колосът — каквото и да представляваше той — можеше да вижда вътре в него, през него, да достигне до сърцето му, до самата същност на характера му, на мислите му, на вярванията му.

Това наистина беше съвсем различно изпитание. Върховното изпитание.

Тук нямаше къде да се скатаеш, да скриеш мислите си, желанията си, намеренията си.

И изведнъж си спомни откъс от текста върху черепа на Имхотеп.

Но няма измъкване от върховния избор.

Пред лицето на Омега не можеш да скриеш истинските си желания.

Джак се зачуди дали може да мине през подобно изпитание.

Освен това се запита колко дълго продължава всичко това в реалния свят. Можеше да е секунди, минути или по-лошо, много повече време, а той нямаше откъде да знае.

А времето му да спаси вселената изтичаше.

Ама че шибано преживяване.

Освен това откри, че се пита как колосът „говори“ с него на английски.

И той му отговори. Тук наистина нямаше къде да скриеш себе си или мислите си.

Аз просто общувам с теб. Ти си онзи, който превежда посланията ми във формата на език и думи.

Джак започваше да се окопитва пред това странно създание.

По някакъв начин успя да отправи въпрос към колоса.

Преди мен тук дойдоха други двама. Чисти ли бяха те, или не?

Техните намерения не бяха като твоите, но бяха чисти. Намерението на първия беше да сложи край на всичко.

„Растор“, помисли си Джак.

Намерението на втория беше да властва.

Сфинкса.

Как тези намерения могат да бъдат чисти? — попита Джак.

Аз не съдя според критерии за добро и зло, а само според чистота. Техните намерения бяха толкова чисти, колкото и твоите.

Какво си ти? И какво означава всичко това — завъртането на Тартар, Машината, Големите игри, този Лабиринт?

Аз съм съзнанието на онези, които създадоха вселената и посяха сложен живот на тази планета с Камъка на живота преди петстотин милиона години.

Във вселената има седем планети, които засяхме и наблюдаваме. Седемте разумни свята.

Вашата планета е една от тях.

Вселената може да продължи да съществува само ако животът съществува, расте, развива се; ако разбира собствената си стойност.

Всяко от предизвикателствата, пред които се изправяхте, беше начин да ни кажете, че вашият вид се е развил достатъчно, за да гарантира продължаването на вашето съществуване.

Всички други избрани планети изпълниха успешно изискванията на Омега.

Само вашата не го направи.

Пратихме ви всичко, което ви трябваше — Словото на Тот и Оракулите, които могат да го четат; шестте Стълба на Машината, изпълнени с познание, което можеше да помогне на вида ви да се развива експоненциално.

Вие само трябваше да пазите тази мъдрост и да я използвате, когато е необходимо.

Но с времето вие, потънали в разпри и дребни междуособици, изпълнени с жажда да властвате над другите, изгубихте много от тях и запазихте само фрагменти от цялата мъдрост.

Сега Омега ви застига и с нея идва разплатата.

Защо е било всичко това?

Това беше тест. Изпитание на достойнството.

Вашите намерения са чисти и затова сте достойни.

Можете да продължите.

Внезапно пред Джак блесна бяла светлина, той стисна клепачи…

… примигна и се озова обратно в реалния свят, във високата пещера, в клетката пред златния колос — с тази разлика, че клетката отново се издигаше… към друга дупка в тавана.

На пода на клетката до Джак лежеше мъртвият кардинал Мендоса. Главата му бе противна каша с пръснати очи и окървавени уши.

Джак поклати глава, докато вдигаше автомата.

— Лошо, Мендоса. Трябваше да си по-достоен.

Клетката се издигна над безликия златен колос и изчезна през дупката в тавана — явно към последната част на Върховния лабиринт, където можеха да влязат само онези с чисти намерения.

След трийсет секунди клетката стигна до малка каменна зала, която приличаше на древен параклис…

… където Джак моментално беше посрещнат от автоматична стрелба.