Един невъзможен лабиринт

26 декември, 10:00

Джак Уест седеше в полумрака, отпуснал глава в ръцете си.

Намираше се в някакъв каменен тунел, но не му пукаше.

Мислеше за Зоуи, повлечена в бездната по време на катастрофалното падане на гигантския сталактит.

Лили беше коленичила до него, а Усмивката стоеше на стража. Растор беше минал през тунела само преди няколко минути и те не бяха сигурни дали още не е някъде наоколо. Истън пристъпи по-навътре в тунела с включено фенерче на пистолета си, за да види накъде води той.

Лили прегърна Джак през раменете.

— Ох, татко.

Джак не отговори. Просто се взираше в нищото, онемял от шок.

— Татко, трябва да продължим — прошепна Лили.

Джак продължи да мълчи.

Когато най-сетне я погледна, очите му бяха пълни със сълзи.

— Трябва ли? Налага ли се?

Лили се изненада. Никога не го беше чувала да казва нещо подобно. Никога.

— Разбира се, че трябва — каза тя. — Трябва да спрем Сфинкса. Както и Растор и онези гадни монаси.

Джак не каза нищо.

— Татко, погледни ме. — Лили го хвана за брадичката и обърна главата му към себе си. — Гадно е, наистина е гадно. Ти я обичаше, знам. Аз също я обичах, но нея вече я няма. Знаеше, че това може да се случи. Именно затова тя написа своето послание, именно затова всички ги написахме.

Джак продължаваше да мълчи.

И се взираше с празен поглед в нея.

Лили обаче не се предаде.

— И какво ще правиш сега? Ще спреш ли? Защото ти казвам, че ако смяташ да направиш това, аз не мога. И няма да спра. Ако си се предал, просто ще продължа сама, защото някой трябва да го направи. Добре, мога да ти надрънкам куп глупости как Зоуи не би искала да се отказваш, но и двамата знаем, че си достатъчно умен за подобни приказки. Затова ще ти кажа следното. Видя какво стана с Джулиъс Адамсън, след като рицарите на Златната осмица убиха брат му Лаки в Лондон. Джулиъс беше съкрушен от загубата му, взе безумното решение да се изправи срещу рицарите и единственото, което постигна, беше да го убият. Така че не можеш…

— Дечко — тихо рече Джак. Благодаря. Просто ми дай малко време да осъзная всичко това.

Извади телефона си и отвори файл, който се беше надявал никога да не отваря.

Писмото от Другата страна на Зоуи.

Беше кратко, само няколко реда:

Джак преглътна и примигна с насълзени очи.

После избърса сълзите си, стана и кимна на Лили.

— Добре. Имаме работа за вършене.

Лили се усмихна нежно и го прегърна.

— Извинявай, че се наложи да съм малко груба с теб.

— Всичко е наред. Имах нужда от това. Няма да те лъжа, боли ме, но си права. Не можем да спрем сега.

Джак погледна тунела пред тях.

Правоъгълен, с мрачни каменни стени.

Истън се появи от мрака и каза:

— Тунелът продължава стотина метра напред. После се разклонява. Но само едно от разклоненията е отворено и води към… ами, към трудно място.

— Добре, Истън — рече Джак. — Води.

Джак и Лили вървяха след Истън и Усмивката по правия каменен тунел.

От Растор нямаше и следа.

След като бе унищожил сталактита във входната пещера, той явно беше побързал да настигне другите си съперници в Лабиринта.

Както беше казал Истън, след стотина метра стигнаха до разклонение.

Тунелът се раздвояваше — продължаваше както напред, така и под прав ъгъл надясно.

Но правата част беше запречена от пода до тавана от плътна метална врата, покрита с йероглифи на Тот.

Изваяните символи блестяха матово под лъча на фенера, монтиран на каската на Джак.

Лили си знаеше задачата.

Пристъпи напред, погледна знаците и започна да превежда:

Лили погледна металната стена, която им пречеше да продължат право напред по тунела.

— Това трябва да е Императорският път, краткият път до края на Лабиринта.

Джак също огледа преградата.

— Но е затворен, защото Сфинкса не е дошъл тук сам и непредизвикан. Той има съперници и затова трябва да мине по дългия път и да победи Лабиринта като всички останали.

Лили се намръщи.

— Някаква идея какво означава това „изкачи върха на Живота или седни в прегръдката на Смъртта“? Надявам се, че не е още някое човешко жертвоприношение.

— Не знам — загрижено отвърна Джак. — Засега.

Той се обърна надясно — единствената посока, в която можеха да продължат.

Тунелът там беше по-къс. Продължаваше десетина метра, след което свършваше в по-широко пространство. Оттам полъхваше лек ветрец.

Джак тръгна напред, спря в края на тунела и промълви:

— Е, това вече е интересно.

За втори път за деня Джак се озова застанал на корниз в края на тунел, свършващ с пропаст.

Тази шахта обаче беше много по-тясна от предишната — беше широка не повече от трийсет метра — и тунелът на Джак се намираше в горната част, до равния таван. Беше с правоъгълна форма и отвесни стени, които чезнеха надолу в мрака.

Срещу Джак имаше шест отвора на тунели. Четири бяха на стената срещу него, а другите два — на страничните стени.

И шестте отвора бяха с трапецовидна форма и с изящна украса. Пред всеки имаше малък корниз, стърчащ напред като балкон.

Имаше една зловеща подробност — от двете страни на всеки отвор стоеше по една сива статуя с човешки очертания, подобна на онези, които бяха видели в първата пещера — сребърни, покрити със сив камък.

Още по-зловещото беше, че статуите, които „пазеха“ третата врата отдясно, се бяха разчупили — приличаха на яйца, които са се спукали отвътре и сега бяха само празни отворени черупки.

По тавана минаваха шест линии скоби, които започваха непосредствено над тунела на Джак, продължаваха към всеки от шестте отвора и свършваха на три метра и половина над всеки вход.

Джак моментално се сети за предназначението на камерата.

— Трябва да се мине през тавана и да се скочи при правилния отвор.

— Само че кой да избереш? — отвърна Лили. — Откъде да разберем кой е правилният?

Джак се замисли.

Извади мумифицираната глава на Имхотеп, чиято потъмняла суха кожа беше покрита с татуировки.

— Лили, би ли ми прочела отново написаното върху черепа?

Лили се наведе към главата.

— Разбира се. Надписите са навсякъде, между всички останали символи и рисунки. Пише неща като: Върви напред или умри, защото Лабиринтът се затваря; всяка негова част остава отворена само за едно завъртане. Щом минеш блестящото стълбище, няма връщане назад. За да намериш безкрайния тунел, мини през вратата под образа на Нингизида. В тунела винаги завивай наляво. Не говори в присъствието на златните — можеш да преминеш единствено в мълчание. Не поглеждай лицата им, защото очите ти ще престанат да виждат. Пази се от течния огън. И накрая: Животът е властване, смъртта е живот. Но няма измъкване от върховния избор. Пред лицето на Омега не можеш да скриеш истинските си желания.

Джак слушаше внимателно.

— Върви напред или умри… — повтори той. — Точно това преживяхме току-що. Сфинкса е стигнал тук преди около ден и първата част се затвори. Била е отворена само за едно завъртане на Земята.

Той огледа мумифицираната татуирана глава.

— Щом минеш блестящото стълбище, няма връщане назад. Това е входният тунел. След като двамата с онзи вандал паднахме върху металното стъпало в тунела, големият камък падна зад нас и не можехме да се върнем. Трябваше да продължим напред и да скочим на моста. — Той се обърна към Лили. — Преди ни се наложи да бързаме и не си дадохме сметка колко конкретни са указанията. Това са инструкции за преодоляване на всяка част от Лабиринта.

— Трябва да приемем, че Сфинкса също разполага с тях — каза Лили. — Както и монасите на Омега и Растор…

Джак продължаваше да се взира в древния череп.

Очите му се присвиха, когато забеляза нещо.

— Чакай малко… — бавно каза той. — Това не са само инструкции, изписани между случайни символи и рисунки. Това е карта, истинска карта…

— Какво искаш да кажеш? — не разбра Лили.

Но Джак вече си мърмореше възбудено, докато се взираше още по-внимателно в татуировките.

— Тези неща в центъра са петте входни тунела, които се събират в една точка… което означава, че сме тук. Господи, това е спирала…

— Какви ги говориш? — попита Лили.

— Добре, виж. — Джак посочи центъра на татуирания череп:

— Това е карта, която започва в центъра и се разклонява навън и наоколо в спирала, въртяща се по часовниковата стрелка. Ето, ние току-що минахме през тази средна част, онази с петте линии, които се събират в една точка. Сега сме вдясно от нея, под този анкх. Но ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш, че нямаш друг избор, освен да продължиш надолу, към това правоъгълно помещение, от което започват шест линии — четири пред нас и две отстрани.

Докато изучаваше картата, Джак забеляза, че в двата й срещуположни края, на три и на девет часа, са изобразени два прочути древни символа на дърво — Сефирот, Дървото на живота в Кабала отляво, и нордическото Дърво на смъртта отдясно.

Той си спомни, че майка му Мей беше видяла същите две свещени дървета едно до друго в най-тайното хранилище на Ватикана:

Замисли се за двата древни символа.

Те си приличаха по сходно подредените линии и кръгове и лесно можеха да се объркат. Но все пак бяха различни. Дървото на смъртта имаше тънки линии и девет кръга, докато Дървото на живота имаше дебели линии и десет кръга.

И макар да бяха подобни, те идваха от много различни места на света.

В доктрината на Кабала, произлизаща от района на Палестина, Дървото на живота водеше смъртните през различните етапи на просветление до „Небето“.

От друга страна, Дървото на смъртта произхождаше от Северна Европа, където било известно като Игдрасил — дървото, на което бил обесен Один. То представляваше мрачния отвъден свят Хел, или ад.

Джак си спомни също, че на Големите игри някой беше споменал на един дъх четирите легендарни царства, трите тайни града и „двете свещени дървета“. Те бяха важни.

— Всичко се събира в едно… — промълви той. — Тук. Сега. На това място.

Той прокара пръст по черепа в посока на часовниковата стрелка, като започна от центъра и продължи по спирала навън:

Сега, когато се вгледа още по-внимателно, забеляза тънки нащърбени линии, които свързваха някои от изображенията по края на черепа, което потвърждаваше теорията му.

— Започваш в средата и ако вървиш в кръг през различните части на Лабиринта, като минеш през Дървото на живота на девет часа, накрая стигаш до последния символ, Дървото на смъртта в дясната част на три часа, където вероятно се намира Тронът.

Двамата с Лили се спогледаха.

— Лабиринт от лабиринти — каза тя. — А затвореният тунел е бил Императорският път — кратък и пряк път към Дървото на смъртта и трона. Но както каза, той е затворен, така че сега всеки трябва да мине по дългия път.

— Точно така — каза Джак. — Значи сега сме тук, в този правоъгълник, от който започват шестте линии.

Двамата погледнаха към бездната пред тях и скобите, водещи през тавана до шестте отвора и техните корнизи.

— Тези линии върху черепа ми приличат на тунели. Дълги, сложни, безкрайни тунели — каза Джак. — Но само един от тях стига до Дървото на живота на девет часа. Така че трябва да изберем правилния тунел.

— Тогава да започнем с инструкциите — каза Лили. — Следващата гласи: За да намериш безкрайния тунел, мини през вратата под образа на Нингизида. Добре, кой или какво е Нингизида?

— Нингизида е много старо асирийско божество, традиционно изобразявано като две змии, увити около прът, подобно на кадуцей — каза Джак. — Освен това е бил известен като бог на Дървото на живота. Християнството, което често краде от други древни религии, на практика го е поставило в Райската градина като змията, която изкушила Ева да яде от ябълката от свещеното дърво. Ти беше малка тогава, но във Висящите градини на Вавилон открихме яма, носеща името на Нингизида. Беше пълна със змии.

— Богът на Дървото на живота — повтори Лили, загледана в изображенията над шестте отвора на тунелите. — Всички приличат на Дървото на живота, плюс змия. Но ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш, че има и малки разлики. Трябват ти сериозни исторически знания, за да минеш през това място, но то е замислено и да те обърка. Да те накара да бързаш и заради това да сбъркаш.

— Права си — кимна Джак, когато видя какво има предвид тя.

— Ето, три от тях изобщо не са Дървото на живота — каза Лили. — А всъщност са Дървото на смъртта.

— Онова — рече Джак и посочи второто изображение отдясно. — Това е Дървото на живота. Дебели линии, десет кръга. И две змии, увити около него. Нингизида.

Лили го изгледа многозначително.

— Ако грешиш и ако този тунел — или по-скоро тези тунели — са наистина безкрайни, ще изминем доста голямо разстояние, преди да си дадем сметка, че сме тръгнали по неправилния път.

— Сама каза, че всичко се свежда до знанието. Тези капани и избори са поставени, за да могат само подходящите хора — достойните — да стигнат до края на Лабиринта. Изборът тук е върховното изпитание на познанието — готов ли си да заложиш своя живот и живота на спътниците си на онова, което знаеш? Аз съм готов и ще го направя.

И отново посочи втория отвор отдясно.

— Онзи е.

— Добре, стой тук, аз отивам първа — каза Лили.

— Ама чакай малко…

— Не — твърдо го прекъсна Лили. — Ти винаги отиваш пръв. Трябва понякога да ме оставяш аз да водя и сега е един от тези моменти, още повече че все още не си на себе си.

— Добре — отстъпи Джак.

Лили се пресегна, хвана се за скобите в тавана и тръгна на ръце над тъмната бездна.

Джак гледаше напрегнато как тя се прехвърля от скоба на скоба.

След минута придвижване по този начин Лили стигна до другата страна на шахтата и увисна за момент над корниза пред отвора на тунела, избран от Джак.

Преживяването беше наистина плашещо.

Висенето високо над бездната объркваше преценката й за разстояние и преди да се пусне, тя искаше да е абсолютно сигурна, че се намира наистина над корниза, а не малко преди него.

Пусна се от скобата…

… и скочи.

Джак, който гледаше от другата страна, затаи дъх.

Но Лили се приземи благополучно на балкона и се обърна да му се усмихне и да вдигне палци.

Джак издиша.

— Сега съм аз — каза той на Истън. — После ти и накрая Усмив…

Прекъсна го внезапен силен гърмеж.

Изстрел.

Последван от още няколко.

И от един от другите пет тунела долетяха паникьосани викове.

— Давай, давай, давай! Мамка му! Точно зад нас са!

— Очите ми! Не виждам! — изплака друг глас.

Лили също чу виковете и се обърна.

Гласовете идваха от тунела до нейния, онзи със счупените „статуи“ черупки.

Лили се загледа с напрегнато очакване към отвора.

Хвърли разтревожен поглед към Джак и Истън, които още бяха от другата страна на шахтата, и прошепна:

— Избрали са погрешен тунел.

Другите, които и да бяха те, бяха избрали онзи тунел и явно бяха вървели по него известно време, преди да осъзнаят, че са сбъркали. Но когато бяха тръгнали обратно, двете „статуи“ пазачи при входа се бяха измъкнали от черупките си и бяха влезли вътре да ги убият.

Един мъж изскочи от тунела, като се олюляваше и препъваше, и се просна по очи на балкона.

Беше облечен в чисто черния боен екип на рицарите на Златната осмица, но беше млад. Явно беше скуайър.

Младият наемник изпъшка от болка.

Докато се мъчеше да се изправи, посегна към стената на входа — опипваше я, сякаш е сляп — и докато го правеше, Лили изтръпна и се сви.

От ръката му висеше някаква бледа връв, само че не беше връв.

А кожата му.

Стопената му кожа.

Зашеметената Лили се взираше в скимтящия млад мъж.

Черната му каска беше странно деформирана. Сякаш беше изгубила формата си под въздействието на висока температура и се бе стопила върху скалпа му, превръщайки се в едно цяло с главата.

И тогава Лили видя лицето му.

Освен че беше покрито с мехури, в него имаше нещо наистина гротескно.

Под очите на младия скуайър имаше струйки бяла течност. Те се спускаха по бузите му, сякаш наемникът плачеше мляко.

— Какво, по…?

Лили осъзна какво всъщност е тази течност.

— Боже господи… — промълви тя. — Не поглеждай лицата им, защото очите ти ще престанат да виждат — цитира тя надписа върху черепа.

Ослепеният скуайър успя да се надигне, като оставяше по стената петна от полувтечнената си кожа.

Заскимтя, обзет от ужас:

— Мамо, мамо, помогни ми, мамо…

Закоравелият убиец викаше собствената си шибана майка.

— Мамо, моля те…. а-а-а-а!

С шокираща внезапност една златна метална ръка се пресегна от мрака на тунела и дръпна скуайъра обратно в тъмното.

Последва хрущящ звук и миг по-късно откъснатата глава на наемника се изтърколи от тунела и падна в пропастта.

Лили преглътна.

От другата страна на шахтата, на трийсетина метра разстояние, Джак също се взираше шокиран в сцената. Беше видял всичко.

И тогава и той, и Лили чуха вик от другия тунел.

— Махнете се от пътя ми!

Глас, който и двамата познаваха.

Гласът на Дион Десакс.

За наносекундите, необходими на мозъка да обработва информацията, докато гледаше стоящата сама Лили от другата страна на шахтата до тунела и хаоса около нея, Джак разбра какво се е случило.

Това изпитание наистина беше свързано единствено със знанието.

Ден по-рано Сфинкса беше влязъл в Лабиринта, следван от Езекил и неговите монаси на Омега; и двете групи бяха изучавали традициите, свързани с Върховния лабиринт, така че знаеха за неща като Императорския път, Дърветата на живота и смъртта и Нингизида.

Дион беше пристигнал след тях. Джак си спомни прехванатото радиосъобщение, с което Сфинкса викаше Дион в Лабиринта и му нареждаше да вземе със себе си скуайъри на Златната осмица.

И Дион се беше подчинил и беше изпълнил заповедта.

Но той не разполагаше с необходимите знания.

Разглезеният царски син, открай време уверен, че ще стане владетел само благодарение на произхода и богатството си, не беше внимавал в часовете по история. И не беше знаел за Нингизида.

И затова беше избрал погрешния тунел.

Явно беше вървял по него известно време — вероятно часове, — преди да стигне до задънен край.

После е обърнал назад и е вървял още толкова часове наред в обратната посока…

… за да открие, че каменните статуи при входа на тунела са оживели, а с тях — като се има предвид златната ръка, която се беше пресегнала да сграбчи ослепения скуайър — може би и още нещо.

На корниза Лили тъкмо стигаше до същото заключение… когато най-неочаквано втори скуайър залитна от отвора на съседния тунел.

Подобно на първия, бронята и кожата му бяха ужасно стопени. Но каската на този липсваше.

Лили виждаше, че косата му е изгоряла и кожата на лицето му се е стопила до кокал. Скуайърът държеше алпинистко въже в едната си ръка и се озърташе уплашено.

Беше изпаднал в тотална паника и търсеше начин да избяга.

Примижа.

Очите му не бяха така поразени, както на първия. Макар да бяха изгубили течност, той очевидно още можеше да вижда, но това несъмнено изискваше усилия.

За въжето в ръката му беше вързана абордажна кука.

Миг по-късно самият Дион Десакс също изскочи от тунела и изблъска скуайъра от пътя си.

Лили моментално видя характерната черта на младия цар — полупрозрачната пластмасова маска, която носеше над обезобразената си долна челюст и която покриваше отвратителната рана, която беше получил в края на Големите игри, когато Алби го беше прострелял в лицето.

Неговите очи също бяха частично стопени. Но тялото му беше непокътнато.

Нагорещеното вещество, попарило хората му, не беше докоснало него. Типично за Дион. Несъмнено се беше крил зад скуайърите.

Дион извади късмет, че беше излязъл на балкона, защото миг по-късно златната хищна ръка отново се стрелна от сенките на тунела, сграбчи скуайъра за гърлото и го дръпна обратно в мрака.

Докато беше завличан в тунела, скуайърът изкрещя и пусна въжето с куката.

Дион го хвана.

И без нито миг колебание се метна от балкона към съседния корниз — този на Лили, — като държеше куката в протегнатата си дясна ръка.

Тя се закачи за ръба на корниза.

Лили за момент се вцепени.

Този човек — този зъл младеж, който веднъж й беше казал, че след като се ожени за нея, ще я изнасилва всяка нощ с брат си Зайтан — сега висеше в краката й над пропастта.

Първата й мисъл беше да изрита куката, но можеше ли наистина да направи подобно нещо?

И още как.

Тя пристъпи бързо напред и вдигна крак да изрита куката.

— Не бързай толкова — каза Дион и ужасните му полустопени очи се обърнаха нагоре към нея. — Или си отиваш с мен.

Докато стискаше куката с дясната си ръка, й показа лявата — в която държеше граната.

Джак гледаше безпомощно как на трийсет метра от него Дион се качва на корниза на Лили.

Това беше буквално най-лошият му кошмар — този царски задник да разполага със съдбата на дъщеря му.

Извади пистолета си. Може би щеше да успее…

— Застреляш ли ме, гранатата избухва и тя умира с мен, капитане! — извика Дион през шахтата.

Джак изруга.

Дион се изправи на корниза.

Лили стоеше срещу него. Той беше една стъпка по-висок от нея.

Погнусата й явно се беше изписала на лицето й.

Дион се подсмихна подигравателно.

— Стига, скъпа. Толкова ужасно ли изглеждам?

С полупрозрачната маска и млечнобялата течност, който сълзеше от очите му, отговорът беше повече от категоричен.

— Напълно заслужено за отрепка като теб, Дион. Винаги си бил особено придирчив към външния си вид.

Той трепна. Агонията, в която се намираше, беше очевидна.

— Но аз се промених. Научих се да живея с болката. Първо лицето ми, сега очите. Хората ми погледнаха златния вътре и очите им се втечниха напълно, но аз само го зърнах и затова моите само ме болят адски. Успях да се върна, само за да се натъкна на двама сребърни.

Той погледна корниза, на който стояха, и отвора на тунела.

— Ти обаче явно знаеш много добре накъде отиваш. Благодаря, че ми показа пътя. — Той отново се подсмихна. — Винаги си била умна малка кучка, Лили. Мразех те заради това. Да видим дали си достатъчно умна, за да избегнеш това.

Извади пистолет, насочи го право в челото на Лили и преди тя — или Джак, който гледаше от другата страна на шахтата — да успее да направи каквото и да било, стреля.

По някакъв необясним начин Дион пропусна.

Това го изненада донемайкъде.

Намираше се само на метър и половина от Лили. Никой не може да пропусне от такова разстояние.

Лили се възползва от шока му. Движенията й бяха мълниеносни.

Тя скочи напред, сграбчи лявата ръка на Дион, която държеше гранатата — като държеше взривателя притиснат, — и с другата си ръка го фрасна право в носа.

Носът на Дион се счупи, пръсна кръв и той изпъшка и залитна крачка назад.

Докато Дион залиташе, Лили изскубна гранатата от ръката му — като продължаваше да стиска взривателя — и го фрасна отново и отново, всеки път по вече счупения нос.

— Понасяш болка, а? — яростно рече тя. — Е, ето ти тогава болка.

Всеки удар беше зареден с море от гняв, омраза, отмъщение.

Тя го фрасна още четири пъти по носа, превръщайки го в кървава каша.

Дион се олюляваше под ударите й.

После петите му докоснаха ръба на корниза и новоизлюпеният цар на Подземното царство, доскоро красив и богат принц с жени и пари, който нямаше никакви грижи на този свят — погледна Лили с обезобразената си челюст, счупен нос и полустопени очи.

— Стига, Лили, можем да…

— Искаше да ме държиш като секс робиня и да ме делиш с брат си, боклук такъв. Познай какво — избра неподходящото момиче. Да видим дали ти ще избегнеш това.

И с тези думи напъха гранатата в панталона му и го блъсна от ръба.

Дион полетя с писък от корниза.

Беше пропаднал около три метра, когато гранатата се взриви, разкъса го през средата и той полетя в бездната на две парцаливи парчета.

И изчезна в безмълвния мрак на шахтата.

Дионисий Десакс, гадният син на Хадес, вярното протеже на Сфинкса, жестокият принц, който заедно с брат си Зайтан беше изтезавал жени и беше ходил на лов за минотаври, най-сетне беше мъртъв.

Като използваха скобите на тавана, Джак, Истън и Усмивката прекосиха шахтата и стигнаха до Лили на корниза.

Щом Джак скочи до Лили, тя се хвърли в обятията му и се разплака.

— Ох, татко, той…

Всеки страх, всяка мъка, всяко болезнено чувство, което беше изпитвала към Дион, се изливаше от нея в риданията й.

— … той беше чудовище.

— Определено, дечко — отвърна Джак, като я притискаше към себе си. — Но вече го няма. Добре го подреди. Кучият му син вече няма да нарани никого.

Погледна я в очите.

— Като стана въпрос за това, млада госпожице, не ти ли се вижда странно, че стреля по теб от упор и не улучи? Чудя се къде ли се е дянало онова старо коприварче. Търсих го преди време във фермата, но не го намерих. Ти си го взела.

Лили извади дисковидното устройство от джоба на гърдите си. Това беше едно от старите изобретения на Магьосника, наречено коприварче — устройство, което отклоняваше полета на движещи се по-бавно от звука проектили като куршумите.

— Намерих го миналата година в работилницата във фермата — каза тя. — Напомни ми за Магьосника и затова го задържах. Дори не знаех дали все още работи, но определено се радвам, че действа.

Джак поклати глава.

— Мисля, че Магьосника щеше да остане много доволен, че ти е спасил живота. След цялото това време той продължава да е с нас.

— Да.

— О, и още нещо — добави Джак. — Вече никъде не тръгваш първа.

Огледаха входа на тунела.

Каменните статуи от двете му страни бяха абсолютно неподвижни. Дори в тях да имаше сребърни или нещо друго, то все още не се беше съживило.

Джак извади нова светеща пръчка и надникна в тунела.

Той беше широк около три метра и от него полъхваше лек ветрец. Като се изключи това, беше особено тъмен и зловещ.

Докато Джак се взираше, Истън доведе Усмивката при Лили, посочи я и каза:

— Бронзов. Заповядвам ти да защитаваш и нея.

Лили кимна.

— Благодаря, Истън.

Джак — взираше се в тъмнината — каза:

— Безкрайният тунел. Нещо ми казва, народе, че ни чака дълга разходка.

Четиримата влязоха в тунела.

Безкрайният тунел

Макар и не буквално безкраен, тунелът наистина се оказа много, много дълъг.

Беше с квадратно сечение, със страна около осем стъпки, така че Джак можеше да върви изправен.

Стените му бяха от огромни каменни блокове, поставени така майсторски, че Джак и спътниците му почти не можеха да забележат процепите между тях.

Тунелът имаше и още една черта, която трябва да се отбележи — не беше напълно тъмен.

На всеки петнайсетина метра в тавана имаше вградени малки светещи сфери с големината на топка за голф.

Те пулсираха със зловещ нюанс на червеното — кървавочервено, и къпеха тунела в алено сияние, което караше човек да настръхне. Светлината не беше силна, но след като очите им свикнаха, не им беше трудно да виждат без допълнителни помощни средства.

Джак беше благодарен за това, защото Лили имаше само обикновено фенерче, а Истън — монтираното на пистолета му. Самият Джак пък разполагаше единствено с малкото фенерче на каската си. Искаше да пести батериите. Така че трябваше да се възползват от всеки друг източник на светлина, който им се предлагаше.

И това беше добре дошло, защото вървяха часове наред.

През това време минаха покрай шестнайсет двойки стражи. Всеки път, когато стигаха до тях, ги заобикаляха предпазливо и мълчаливо. Стражите така и не се събудиха.

Продължаваха напред в червения сумрак.

Вървяха в колона по един.

Усмивката водеше, следван от Джак и Лили, а Истън беше последен.

Отначало разговаряха, но с изнизването на часовете разговорите им оредяха.

След известно време Лили, която вървеше след Джак, започна да забелязва, че в неговото мълчание има нещо повече.

Главата му беше наведена и той повече се тътреше, отколкото вървеше с обичайната си пружинираща походка. Беше се оттеглил някъде дълбоко в себе си.

„Зоуи“, помисли си Лили, ускори крачка и се изравни с него.

— Хей, шампионе. Как си?

Той примигна и излезе от унеса си.

— Честно казано, не много добре, дечко. В главата ми е пълна каша. Въртят ми се какви ли не мисли. Как не мога да повярвам, че я няма, как си отиде така внезапно, защо не се задържах с нея, колко много я обичам, колко много вече ми липсва, как наистина не мога да си представя, че бих могъл да продължа без нея, и защо да си правя труда да спасявам свят, който никога няма да научи, нито пък ще му пука за жертвата й…

— Добре, стига толкова, господине! — изненадващо сурово го сряза Лили.

И докато го казваше, скочи пред него, като го накара да спре насред крачка.

Джак я изгледа неразбиращо.

Истън спря на няколко крачки зад тях, без да смее да се намеси.

Лили посочи Джак с пръст.

— Така, слушай, и ме слушай добре, защото ще го кажа само веднъж и искам да го кажа само веднъж. Остави тези мисли засега. Сложи ги в кутия в дъното на ума си, някъде, където няма да ти се пречкат. После можеш да им се отдадеш изцяло, но точно сега ти и аз имаме вселена за спасяване. Зоуи участваше в тази мисия и ако точно сега се откажеш, ще обезсмислиш всичко, за което се бореше и тя.

Очите на Джак се напълниха със сълзи.

Лили ги видя. На нея също й се плачеше — идеше й да си изплаче очите, — но все още не можеше да го направи.

Трябваше да му набие становището си в главата.

— Няма да стоя тук и да твърдя, че случилото се не е гадно. Адски е гадно, но ти си Джак Уест проклетият Младши. Намери Седемте чудеса на света и Шестте свещени камъка. Ти си петият най-велик воин, който спечели Големите игри, и не си стигнал дотук само за да стигнеш дотук! Ти никога не се предаваш, дори когато висиш на нокти и всички шансове на света са против теб!

И тогава гласът й трепна и тя вече не можеше да сдържа сълзите си.

— Ще я видиш отново, татко. Ще я видиш. Но засега все още си тук. И имаме да спираме едни наистина лоши типове. Скърби по-късно, не сега. Цял живот съм те гледала и съм се чудила какво е онова, което те прави герой. И разбрах какво е. Ти се опитваш, когато всеки друг си мисли, че дори не си заслужава да го правиш, когато шансовете са наистина против теб или когато приятелите и близките ти са ти отнети. Правил си го през целия си живот. И може би най-трудният пример за това е да продължиш без Зоуи, но ти си такъв. Ти правиш това. Все още имаме работа за вършене и наистина искам да си напълно съсредоточен върху нея!

Тя млъкна.

Погледът на Джак още беше забит в земята.

После той бавно започна да кима.

Когато вдигна очи към нея, в тях имаше пламъци.

— Разбирам, дечко — тихо каза той.

Лили го прегърна.

— Добре, татко, ужасно съжалявам — каза тя, вкопчена в него.

Джак само я прегръщаше, без да отговори.

После се пуснаха и заедно продължиха напред по безкрайния коридор.

— Хубава реч, между другото — каза той.

— Само не искай да я произнасям отново. Просто избълвах всичко. Изблик на честност, предполагам.

— Следващия път ми кажи какво мислиш наистина.

— Нали семейството е за това — каза тя, хвана го за ръка и двамата продължиха напред в мрака.

През повечето време тунелът или се спускаше равномерно в кръгове, или продължаваше право напред по дълги равни участъци.

На няколко пъти водеше нагоре с широки стъпала, които заемаха цялата ширина на тунела.

В желанието си да настигнат съперниците Джак, Лили, Истън и Усмивката преминаваха в крос спускащите се и равните участъци. И вървяха, когато тунелът се изкачваше.

— Минотаврите в Подземния свят разказват история за този Лабиринт — каза Истън по време на едно от дългите изкачвания по широките стъпала. — Стара и прочута история. За принц на име Тезей и за минотавър, наричан Астерий.

Джак кимна, без да спира.

— Да. Това е много прочута легенда и извън Подземния свят.

Очите на Истън блеснаха.

— Наистина ли? Историята за злия принц Тезей и минотавъра герой, когото оставил да умре в Лабиринта? Еха!

Лили, която вървеше до Истън, повдигна вежди.

— Не съм много наясно с цялата история за Тезей и минотавъра, Истън. Тъй като и без това нямаме какво друго да правим, докато вървим, защо не ни разкажеш каква точно версия на историята знаеш?

Истън кимна ентусиазирано.

— Разбира се, госпожице Лили. Легендата е страхотна.

И започна да разказва…

Когато прочутият воин Херакъл спечелил Големите игри в Подземния свят за цар Зевс, Зевс отишъл във Върховния лабиринт.

По това време брат му Посейдон бил Цар на морето. В знак на почит към всесилния си брат Посейдон изпратил сина си, принца Тезей, да съпровожда Зевс в Лабиринта. Тезей бил лош човек, жесток принц. Той взел със себе си трима по-нисши принцове като спътници на Зевс.

Зевс имал и друг брат — Хадес, владетелят на Подземния свят. Той дарил на Зевс девет минотавъра, които да носят припасите и екипировката му в Лабиринта. Водачът на тези минотаври бил Астерий.

Астерий бил умен минотавър. Честен и трудолюбив. И много се гордеел със задачата си.

След като използвал Императорския път да стигне до трона и да предотврати Омега, Зевс понечил да си тръгне. Но принц Тезей му казал, че иска да поостане, да разгледа изумителния Лабиринт. И Зевс си тръгнал сам.

Тезей останал с тримата си приятели и най-неочаквано те започнали да избиват минотаврите носачи.

— Чакай. Започнали да ги избиват ли? — възкликна Лили. — Защо?

— За развлечение. Мнозина членове на царските фамилии мислят минотаврите за тъпи животни. Които не стават за нищо освен за тежък труд и убиване. Тезей бил такъв.

— И какво станало после? — тихо попита Джак.

— Тезей и другите принцове започнали да избиват минотаврите. Преследвали ги със смях из коридорите на Лабиринта, пробождали ги със стрелите и ги съсипали с мечовете си. Било ужасно. Минотаврите пищели и плачели, докато загивали от ръцете на младите принцове.

Но един минотавър, Астерий, успял да избяга. Не само да избяга, но и да обезоръжи и убие един от приятелите на Тезей. Ранил други двама и дори успял да срази самия Тезей в двубой.

Когато Тезей паднал ранен, Астерий излязъл от Лабиринта и видял Зевс в далечината, при лагера си от шатри. Тогава Астерий побягнал в другата посока, през планините в пустинята.

Когато излязъл от Лабиринта, Тезей излъгал Зевс — казал му, че минотаврите се разбунтували и започнали да нападат принцовете, така че се наложило да ги избие и само той успял да се спаси жив. Не казал на Зевс, че именно той убил двамата си ранени другари — че ги довършил, за да не могат да разкажат истината за случилото се.

От онзи ден насетне Тезей бил смятан за велик герой — онзи, който избил злите минотаври, които сигурно биха убили и самия Зевс. И също от онзи ден хората започнали да гледат на минотаврите като на измамни и ненадеждни същества и започнали да се отнасят с тях по-лошо, отколкото и с кучетата.

— Защото победителите пишат историята — рече Джак.

Истън кимна тъжно.

— Да.

— И след години и безброй преразказвания версията на Тезей станала историята, която знаем всички — каза Лили. — Мъртвите му приятели станали изпратени като жертва младежи, Астерий станал чудовището в Лабиринта, а Тезей — храбрият герой, който влязъл в Лабиринта, за да го убие. Ама че изрод.

— Но това не е краят — каза Истън. — След като избягал от Лабиринта, Астерий поел на дълго пътуване. След много премеждия успял да се върне в Подземния свят и разказал на минотаврите историята си. Минотаврите били много горди с него. Криели го от Хадес. Астерий живял в почит — но и скрит — в града на минотаврите в Подземния свят. Когато умрял, бил погребан с почести под светилището в най-свещения храм в града. Това е истинската история за Астерий и злодея Тезей.

Джак поклати глава и продължи по тунела, замислен върху разказа. Лили също се умисли.

И двамата знаеха от горчив опит, че историята е странно нещо. Че се преобразява във времето с всяко преразказване.

Достатъчно беше да се промени една дума, за да се променят цели истории. Като например с крал Кнут[3] — много мъдър крал, който казал, че не може да задържи прилива. А останал в историята като горд крал, който си мислел, че може да задържи прилива.

Дори скорошни исторически събития като смъртта на Кенеди и принцеса Даяна ставаха толкова забулени в неистини, слухове и инсинуации, че никой не знаеше какво точно е станало.

С митовете беше още по-лошо.

Щом не можеш да си сигурен какво всъщност се е случило с принцеса Даяна през 1997 година, как изобщо би могъл да знаеш каква е била истинската история за Тезей и минотавъра, случила се някъде около 1200 година преди новата ера?

Джак се обърна към Истън, без да забавя крачка.

— Благодаря, че ни разказа тази история, Истън. Хубаво е да се знае и версията на Астерий за нея.

Стигнаха до края на стъпалата и видяха пред себе си поредния дълъг равен участък.

Смътно светещите алени сфери в тавана продължаваха в далечината, като ставаха все по-малки и по-малки.

Джак въздъхна.

— Добре, народе. Отново крос.

Подтунелите

След няколко километра по новия равен участък на тунела стигнаха до нещо, на каквото не се бяха натъквали досега.

Спряха предпазливо.

Чупка в тунела.

Осем каменни стъпала се спускаха надолу и свършваха с равна част, дълга двайсетина метра и завършваща с други стъпала, водещи нагоре.

Джак се спусна предпазливо и спря на предпоследното стъпало.

Малкият подтунел беше частично наводнен.

Подът му беше покрит с вода, дълбока около една стъпка.

В средата на тунела имаше висок до кръста каменен пиедестал с отпечатък на длан върху горната част.

Джак знаеше какво е това.

Отпечатъкът носеше белега на дланта му, който той — а също Лили и Зоуи — бяха получили, когато изпълниха Падането.

— Какво е това? — попита Лили, когато с Истън спряха до Джак до водата.

— Лабиринтът се уверява, че могат да продължат само онези с белега — отвърна Джак.

Погледът му се стрелна нагоре към тавана.

— Чакайте малко. Виждал съм подобен капан. В онази зала на Санторини. Ето там.

И посочи.

Около една алена сфера бяха наредени дузина малки топчета сив камък, които стърчаха на сантиметър-два от иначе равната повърхност на тавана.

— Сив камък ли? — попита Лили.

— Именно — отвърна Джак. — Абсолютно същото видях на Санторини. Нещо тук задейства прииждането на водата. Затова тази по-ниска част на тунела — да я наречем подтунел — се пълни с вода. Когато стига до тавана, водата докосва топчетата и превръща целия тунел в плътен камък.

— И го запечатва напълно — каза Лили. — Затапва го.

— Точно така.

— А какво задейства притока на вода?

Джак кимна към плочите под водата.

— Предполагам, че някоя от тях. Като че ли поне една група от съперниците ни е минала през тунела. Те са задействали водата, но някой е сложил ръка върху пиедестала и я е спрял. Предполагам, че ако искаме да продължим, ще трябва да направим същото. Стойте тук, този път аз съм пръв.

И нагази предпазливо във водата, която стигаше до пищялите му.

Веднага щом кракът му стъпи върху първия потопен камък, от пет кръгли отвора в стените на подтунела бликна вода.

Нивото започна да се покачва бързо.

Джак продължи напред и стовари длан върху отпечатъка на олтара.

Водата спря.

Джак се усмихна на Лили и Истън.

— Идвайте.

Те забързаха през подтунела, следвани от Усмивката, но когато се качиха по стъпалата в другия край, се заковаха на място, тъй като в мрака пред тях стоеше потънала в сенки фигура и им препречваше пътя.

Джак мигновено извади пистолета си като стрелец от Дивия запад.

Мъжът в тунела не помръдна.

Просто стоеше в средата на прохода на нещо като подиум, окъпан в мътното сияние на алените сфери в тавана.

Беше висок и с широки рамене. Главата му почти докосваше тавана, който беше на височина около два и половина метра.

Но фигурата не помръдваше.

Джак въздъхна с облекчение.

Това не беше човек.

А статуя. На пиедестал.

Джак пристъпи към нея.

На пода от другата страна на статуята имаше някакви неща — нещо като купчинки в мрака.

Когато приближи, Джак видя какво са те.

Тела. Две тела и… още нещо.

Телата бяха облечени в бойни екипи и лежаха по очи на пода.

„Още нещото“ бяха останки на двама бронзови.

Само че крайниците им бяха стопени в безформени буци, които отново се бяха втвърдили. Единственото, което беше останало от хуманоидните им форми, бяха главите им, които стърчаха под странни ъгли от втвърдилия се метал.

Джак стигна до статуята.

Тя се издигаше с гръб към него, висока и с човешка форма.

Приличаше на бронзовите и сребърните, само че беше по-висока и направена от злато.

„Златен“, помисли си Джак и го прониза страх, когато си спомни златната ръка, сграбчила хората на Дион.

Понечи да мине покрай златния, но си спомни и нещо друго — двата реда от черепа на Имхотеп.

Както и:

Докато гледаше телата на хората и стопените бронзови, Джак си спомни и за нараняванията на Дион и неговите скуайъри — стопените очи и кожа.

Обърна се към Лили и предаде с езика на знаците:

Не говорете. Само знаци.

Кажи на Истън да мълчи.

Чакайте там. Трупове пред мен. Отивам да проуча.

Не поглеждайте лицето на статуята.

Лили му отвърна със знаци: Добре.

Това беше още един бонус от познанството с Алби. Именно заради Алби Джак, Лили и Зоуи бяха научили езика на знаците преди години. Някои хора — като Дион например — сигурно смятаха глухотата за слабост, но тук тя беше сила.

Джак вдигна очи към гърба на златната статуя.

Тя се извисяваше над него, обърната на другата страна.

Пиедесталът й беше висок трийсетина сантиметра, така че златният, който почти докосваше тавана с темето си, трябваше да е висок около два и десет. Златното му тяло блестеше слабо на кървавочерваната светлина на сферите. Ръцете му завършваха със свирепо изглеждащи хищни нокти. Определено беше като златния, който беше преследвал групата на Дион.

„Как ще се справя с това?“ — помисли си Джак.

„Просто като не гледам нагоре. И към лицето му“.

Джак впери поглед в мрака отвъд златния.

На петнайсетина метра след телата и останките на бронзовите имаше друг подтунел.

Той се обърна към Лили.

Тунел отпред. Отивам да проверя.

Лили кимна.

Джак преглътна и като гледаше в краката си, бавно и внимателно заобиколи златния.

Статуята не помръдна.

Не оживя. Не се нахвърли върху Джак и не го разкъса на парчета.

Не направи абсолютно нищо.

Само се издигаше на пиедестала си, зловещо неподвижна.

Със сведен поглед, без да посмее да хвърли и един поглед към статуята, Джак си помисли за библейската история за жената на Лот. Ангелите на Бог казали на Лот той и семейството му да не поглеждат назад, докато бягат от Содом. Жената на Лот обаче не се подчинила, озърнала се назад и заради греха си се превърнала в стълб от сол.

И изведнъж Джак разбра защо статуята е обърната в тази посока.

Целта й беше да спре всеки, който бяга назад по тунела.

Явно тунелът на Дион бе имал подобен златен.

Може би в невежеството си Дион и хората му бяха говорили в близост до него и го бяха събудили. Или бяха минали покрай него, стигнали бяха до задънен край и когато са тръгнали обратно, един от тях е погледнал лицето му.

Така или иначе, Джак трябваше да впрегне целия си самоконтрол, за да не погледне назад към златния.

Всяка фибра на любопитството му искаше да се озърне през рамо и да огледа златния, но Джак твърдо продължи да гледа надолу и напред, без да поглежда големия златен автомат.

На слабата червена светлина на сферите в тавана стигна до двете тела, лежащи на пода на тунела.

Това бяха монаси на Омега.

Издаваха ги сивите пясъчни часовници, висящи на верижки на вратовете им.

Единият пясъчен часовник се беше стопил и бе изгубил формата си, но другият беше непокътнат.

Джак го прибра в джоба си. Сивият камък, с който беше пълен часовникът, се беше оказал полезен веднъж, под Мон Сен Мишел в Ламанша. Можеше да им послужи и сега.

Двамата монаси не носеха традиционните си раса. Вместо това бяха в бойна екипировка с колани.

Нямаше значение. Никакво облекло не би могло да ги предпази от онова, което ги беше сполетяло.

Подобно на скуайърите на Дион, техните дрехи, кубинки и каски също бяха станали едно с кожата им под въздействието на някакви високи температури.

Телата им представляваха отвратителна смес от плат, кожа и кост.

Един от монасите беше държал пистолет, който също се беше разтопил и бе станал едно с пръстите му. Другата му длан беше напълно обезобразена и сега представляваше отвратителна лепкава локвичка в края на ръката му.

„Какво е станало тук?“ — помисли си Джак.

Наведе се да огледа по-добре лицето на единия от монасите.

Гледката беше отвратителна. Кожата на лицето му се беше разтекла, разкривайки челюстта и зъбите…

От гърлото на монаха се разнесе гъргорене.

Джак се дръпна.

Този невъобразимо стопен човек беше все още жив.

Монахът се изкашля отвратително и изхрачи кръв.

Джак се сви от погнуса.

Монахът замърмори с дрезгав шепот:

— Ако не стигнем до Кетер, Малкут ще ни отведе до другия свят. Ако не стигнем до Кетер, Малкут ще ни отведе до другия свят…

Джак се намръщи.

Кетер? Малкут?

Знаеше тези термини.

Те бяха от Кабала.

Кабала бе колекция древни мистични учения, за които се твърдеше, че предхождат всички големи съвременни религии по света. През хилядолетията се беше сдобила с определена мистериозност, тъй като тайните й бяха познати само на малцина „посветени“. Кабала се занимаваше предимно с вечния и божествен свят на битието, от една страна, и със смъртния, материален свят, в който живеят хората, от друга — и който е изобразен като диаграма чрез Дървото на живота, което Джак и останалите вече бяха видели.

В традицията на Кабала — и като част от Дървото на живота — Кетер беше най-горната небесна равнина или — поради липсата на по-добра дума — Небето. Малкут пък беше нейната противоположност, най-ниското ниво на Кабала и входът към още по-тъмния долен свят.

На прага на смъртта, подложен на непоносима болка, монахът бълнуваше нещо като мантра, научена от изучаването на отвъдния живот.

— Ако не стигнем до Кетер, Малкут ще ни отведе…

Докато умиращият монах продължаваше да бълнува, Джак огледа тунела, като внимаваше да не поглежда назад към златния.

Забеляза, че каменните стени от двете страни на телата са покрити с големи радиално разположени драскотини, сякаш някой беше взривил нещо и ударната вълна се беше отпечатала в камъка.

Погледът му спря върху двата втвърдили се бронзови и едва сега Джак видя белег на пода до тях.

Той имаше формата на малка черна звезда, като от взривила се ръчна граната.

Джак погледна към тавана директно над монаха.

И го видя.

Или по-скоро не го видя.

Алената сфера би трябвало да се намира точно над белега, но вместо нея в тавана имаше само празна вдлъбнатина.

Сферата се беше откъснала от нея и беше паднала на пода.

„Те не просто осигуряват светлина… — осъзна Джак. — Ако паднат от тавана на пода, се взривяват и освобождават някаква топлина…“

Отново погледна двамата обезобразени монаси на Омега и стопените останки на бронзовите. И пак си помисли за Дион и скуайърите му.

Те бяха подложени на някаква изключителна горещина — толкова невероятна горещина, че беше стопила оръжията им и бе втечнила бронзовите. Макар че изобщо не беше засегнала златния.

И тогава той си спомни друго предупреждение на Имхотеп.

Погледна от следата на пода към празната вдлъбнатина горе… и към всички други червени сфери, подредени по тавана.

Господи. Те бяха стотици, а само една от тях беше причинила това!

Джак се беше озовавал неведнъж на смъртоносни места, но никое от тях не можеше да се сравнява с това.

Без да вдига глава, той даде знак на Лили:

Идвайте.

Изгасете фенерите. Не говорете.

И недейте — недейте — да поглеждате лицето на статуята.

Животът ни зависи от това.

След секунди Лили, Истън и Усмивката се озоваха до Джак и всички слязоха забързано в следващия подтунел. Златният продължи да е все така напълно неподвижен.

Оставиха умиращия монах на Омега на съдбата му. Той продължаваше да шепне дрезгаво с разтопени устни: Ако не стигнем до Кетер, Малкут ще ни отведе до другия свят…“.

Спуснаха се в подтунела, като задействаха водния капан, но Джак бързо постави длан върху пиедестала и водата спря, след което изтичаха по стъпалата в другия край.

Златният не ги последва.

Излязоха от втория подтунел и се озоваха в друг дълъг равен участък. И облекчението на Джак, че са минали успешно покрай златния, моментално се изпари.

Нещо тук не беше наред.

Трябваше му момент да осъзнае какво по-точно — тази част на тунела беше по-тъмна.

Тотално тъмна.

На тавана нямаше червени сфери, а само редица от десетина празни вдлъбнатини.

Джак се напрегна. Капан може би?

Тъй като още не искаше да включва фенера на каската си, той бръкна в раницата, извади очилата за нощно виждане и си ги сложи.

Погледна надолу и видя каменните плочи на пода, окъпани в зелената светлина на уреда.

После вдигна глава да погледне напред и видя разярена фигура с остри зъби да се носи към него.

Фигурата се блъсна в Джак, просна го на пода и изби очилата за нощно виждане.

Тъмнина. Пълен мрак.

Джак беше като ослепял.

В следващия миг нападателят го възседна, почна да го удря, мъчеше се да издере лицето му.

Джак пък се мъчеше да отбива пороя удари. Докато се защитаваше, чу писъка на Лили и звуци от борба.

— Можеш ли да се биеш, докато си сляп! — изврещя мазен глас. — Можеш ли, можеш ли!?

В мига преди очилата му да отлетят нанякъде, Джак беше успял да зърне нападателя си.

Вандал — пъргав и жилав, който също носеше очила за нощно виждане.

Съществото можеше да вижда — за разлика от Джак.

И освен него имаше най-малко още един вандал, който атакуваше Лили…

Бум.

Насред цялото движение Джак чу зад себе си някакъв глух тътен.

Златният ли беше това?

Да не би да се беше събудил?

Опа…

Още не можеше да види нищо. Намираше се в пълен мрак.

Вандалът продължаваше да го атакува — съскаше, удряше и хапеше — и Джак вдигна ръката си от титан да защити лицето си. Без да знае, че ръката е от метал, вандалът я захапа свирепо и изврещя от изненада и болка.

— Ох!

Джак се възползва от момента и замахна в мрака с титановия си юмрук с надеждата да улучи.

Успя.

Чу как носът на вандала изхрущя и дребното създание зави от болка. В пълния мрак металната ръка на Джак напипа гърлото му и го сграбчи.

С другата си ръка Джак насочи пистолета си там, където предполагаше, че е главата на вандала, и дръпна спусъка.

Бам!

Гърмежът отекна силно в тесния тунел. Ушите на Джак писнаха.

Хватката на вандала се отпусна. Джак беше пръснал главата му от упор.

Бум. Бум.

Още глухи тътени. Тежки стъпки.

Джак изблъска от себе си мъртвия нападател и се обърна. Очите му вече свикваха с тъмнината и на много слабата светлина на червената сфера над подтунела той успя да различи силуетите на Лили и Истън, които се бореха с втория вандал.

Джак се намираше прекалено далече, за да може да им се притече на помощ, но видя как Усмивката излиза от подтунела, отскубва вандала от Лили и го захвърля надолу по стъпалата.

Вандалът се затъркаля и се пльосна на пода.

На слабата червена светлина Джак го видя как скача на крака, поглежда назад…

… и замръзва.

В следващия момент изпищя от ужас и болка едновременно.

Бум. Бум.

— О! Не! Очите ми! — Вандалът вдигна ръце към очите си, рухна на колене и зави от болка.

Бум. Бум. Бум.,

И внезапно Джак видя как два златни крака стигат до поразения вандал и спират над него.

Поради ъгъла на тавана не можеше да види лицето на златния — което вероятно спаси живота му, — но видя как златните нокти на нещото посягат надолу, вдигат вандала от пода и преспокойно го разкъсват на две.

Вандалът изпищя.

Плисна кръв.

— Лили, Истън, бягайте! — прошепна Джак и ги задърпа в другата посока. Затичаха към следващия подтунел, който беше на петдесет метра пред тях.

Бум. Бум. Бум.

Златният идваше.

Джак видя как силуетът му, очертан от слабата алена светлина, се надига по стъпалата. Бързо се обърна, за да не погледне лицето му.

Стигнаха следващия подтунел…

… и спряха.

Той се различаваше от предишните, при това значително. Беше изцяло запълнен със сив камък.

Идеално равен пласт сив камък стигаше до ръба му, подобно на прясно излят бетон.

Джак моментално разбра какво се е случило. Този подтунел се беше напълнил с вода, която — след като бе стигнала до сивите топчета в тавана му — се беше втвърдила.

За щастие някой беше прокопал сивия камък.

Приблизително кръгла дупка, направена с нещо като пневматичен чук, беше пробита през сивия камък като неравна каменна тръба, която се спускаше в подтунела.

Джак предположи, че Сфинкса, който е минал пръв оттук, нарочно е оставил подтунела да се напълни с вода и да запуши пътя.

Но после бе дошла някоя от другите групи — вероятно монасите на Омега, като се имаха предвид телата, на които се бяха натъкнали, — която е била подготвена и е носела нещо, с което да си пробие път през подобния на бетон сив камък.

— Лили, давай — викна той. — Истън, ти също.

Влязоха в тясното пространство и запълзяха по корем с цялата бързина, на която бяха способни.

Джак влезе трети, следван от Усмивката.

След около минута пълзене излязоха в нов дълъг участък от основния тунел — отново осветен от червените сфери — и се втурнаха презглава напред.

След минута тътенът от стъпките на златния заглъхна и те решиха, че автоматът не е в състояние или няма желание да пълзи през дупката.

Тичаха още десетина минути, преди Джак да се осмели да спре и да им позволи да си поемат дъх.

— По дяволите — изпъшка той. — Ама че гаден лабиринт.

Продължиха напред по тунела.

Натъкнаха се на още десетина подтунели — два от които бяха запълнени със сив камък, но прокопани — и още трима златни, покрай които се промъкнаха мълчаливо, като внимаваха да не поглеждат лицата им.

Но като цяло тунелът продължаваше на дълги участъци, като постепенно се спускаше надолу.

Вървяха почти цял ден, изминавайки километри в аления сумрак.

— Надявам се да сме избрали правилния тунел — каза Лили. — Не ми се иска да сме били толкова път, че да стигнем до задънен край.

Джак кимна.

— Мисля, че това е станало с Дион. Избрал е погрешния тунел, вървял е часове наред и накрая му се е наложило да обърне назад.

В един момент Джак спря да огледа една от червените сфери в тавана.

Качи се на раменете на Усмивката и се вгледа внимателно в нея.

Малкото кълбо пулсираше с червена светлина.

Джак много внимателно го докосна с титановия си показалец.

Външната обвивка на сферата се огъна под лекия допир.

— Прилича на течност в тънка мембрана. И мембраната лесно може да се спука при удар. „Пази се от течния огън“.

— Мислиш, че това е стопило кожата и дрехите на онези, така ли? — попита Лили. — И бронзовите?

— Аха — отвърна Джак.

Продължиха да вървят напред и надолу.

Най-накрая стигнаха до момент, в който Джак знаеше, че трябва да рискуват и да спрат за почивка.

Усмивката остана на стража, докато те поспаха два-три часа.

Джак спа лошо, измъчван от кошмари.

Когато се събуди, завари Лили да седи до него и да го гали по рамото.

— Спокойно. Всичко е наред, татко.

— Благодаря, дечко.

Станаха и продължиха по безкрайния тунел. След още два часа се натъкнаха на нещо, което не бяха виждали досега.

Разклонение.

Тунелът се раздвояваше.

— Сега накъде? — попита Лили. — Наляво или надясно?

Джак я погледна озадачено.

— Не знам.

Тайният царски свят II Троя, царският редут и червената звезда на хоризонта

Остров Тенедос Егейско море

Недалеч от турския бряг

27 декември, 09:00

Хидропланът се приводни край Тенедос, особено невзрачен остров недалеч от входа на Дарданелите.

По права линия Тенедос се намира на двайсетина километра от хълма Хисарлък в Турция, където се смята, че се е намирал прочутият град Троя.

Но до Тенедос не пътуват туристически автобуси или корабчета. Островът е тих и спокоен, единствените хора на него са местните жители.

В хидроплана се намираха Никой Блек, Йоланте и Бърти. Бяха пътували насам през нощта, като спряха само за кратка почивка.

По пътя се бяха свързали с Мечо Пух и Стреч и бяха научили за дръзкото им отвличане на царския банкер сър Джон Марън от летището на Залцбург в Австрия.

Йоланте се намръщи.

— Много дързък ход, господа. Определено напълно неочакван за всички от царския свят. Но внимавайте. Марън е безскрупулен. Не го изпускайте от поглед.

Мечо Пух и Стреч им съобщиха също за пръскането на царските фамилии по целия свят и как те бързат час по-скоро да стигнат до три убежища — Сиан в Китай, крепостта Хохензалцбург в Австрия и Рейвън Рок в Америка, което беше най-важното.

— Ето как богатите и могъщите се подготвят за новия световен ред — горчиво рече Никой. — Крият се в крепостите си, докато бурята отмине, и чакат със затаен дъх да поздравят новия си император.

— Уви, наистина е точно така — съгласи се Йоланте.

Сега, на светлината на деня, докато хидропланът им се поклащаше във водата, Никой, Йоланте и Бърти се загледаха към остров Тенедос.

Нямаше много за гледане.

Със средни размери и без никакви забележителности, той беше покрит предимно с лози. Сухият климат очевидно беше благоприятен за отглеждането на грозде, но не правеше острова особено живописен. Тенедос беше кафяв, сух, еднообразен.

По източния бряг на острова бяха пръснати няколко големи белостенни имения, гледащи към Турция от върховете на хълмове и отвесни скали.

Йоланте обясни, че строителството на тези обширни имения е сравнително нова мода. Богаташите купували лозе — класическа новобогаташка покупка — и после построявали над него вила за ваканции. Много от величествените къщи оставали празни единайсет месеца в годината, обитавани само от икономи и поддържащ персонал.

Населението на острова не достигаше и три хиляди души.

Никой сви колебливо устни.

— Значи казваш, че това е мястото на изгубения град Троя? Не ми прилича на център на голяма империя и прочута война.

— Това е — каза Йоланте. — Но както казах в Италия, Троянската война не се е водила при град. А при хранилище. Хранилището на царския банкер.

— Ами всичките дрънканици за Шлиман и откриването на Троя? — попита Никой.

— Красиви приказки — отвърна Йоланте. — Повтаряни многократно от Хайнрих Шлиман, за да направи от тях много пари. Историята му грабнала вниманието на широката публика заради убедителния си наратив. Шлиман използвал описанията на местности от „Илиада“ и „Одисея“ на Омир и от „Енейда“ на Вергилий, за да открие местоположението на Троя. Но всичко това е пълна измислица. Вярно, намерил е нещо. Някакви стари заровени стени в Турция.

Никой наклони глава настрани.

— А какво казват твоите царски исторически книги?

Йоланте се ухили.

— Че Шлиман изобщо не е открил Троя.

— И се обзалагам, че вие от царския свят не сте имали абсолютно нищо против да оставите него и световните медии да си мислят, че е успял — каза Никой.

— Определено.

— И каква тогава е истината?

Йоланте посочи остров Тенедос и едно особено голямо имение, започващо от ниски крайбрежни скали и продължаващо нагоре към висок обрасъл с трева хълм.

Над огромното лозе и просторната поляна се издигаше голяма сграда от бял мрамор. На фона на иначе сухия и кафяв остров поляната беше поразителна с изумрудения си цвят.

Никой си помисли, че цялото имение е много лъскаво и ново, повече американско по стил, отколкото турско или гръцко.

Впечатлението се подсилваше от онова, което се намираше в долния край на спускащата се към морето поляна — огромен бял навес за яхти, долепен за отвесната скала.

— Истината е, че това имение се намира върху древното хранилище на Троя — каза Йоланте. — На практика непристъпно подземие, управлявано от Приам, тогавашния ковчежник на Четирите легендарни царства. Царският банкер. В двата си велики епоса „Илиада“ и „Одисея“ Омир казва, че царят на Троя бил почтен мъж на име Приам. Той наистина бил почтен, защото охранявал най-важното хранилище на света, съдържащо несметни богатства на четиримата царе. Троянската война била всъщност колосална гръцка мисия за ограбване на хранилището на Троя — и накрая завършила с военна хитрост, включваща гигантски кон. Само че не по начина, по който вероятно си мислите. Дори в наши дни част от задълженията на ковчежника е да бди над съкровищата на Четирите царства, много от които са наистина безценни. Естествено, тези съкровища днес се пазят в по-модерни трезори. Те вече не са подземни съкровищници с дебели стени, построени под храмове или замъци. А чудовища от титан, разположени в модерни сгради с най-последни модели лазерни скенери и биометрична защита.

Йоланте замълча за момент.

— Но както технологията, свързана с тези трезори, се е променила през вековете, същото важи и за местоположенията им. С изместването на центровете на глобалните сили са се изместили и трезорите. Преди две хиляди години основното хранилище се е намирало на най-безопасното място по онова време, в центъра на Рим. През Тъмните векове е било скрито в крипта под един манастир в планините на Франция. В наши дни, с изместването на центъра на глобалните сили на запад, има две основни хранилища — едно в Швейцария и друго в Съединените щати.

Йоланте вдигна пръст.

— Но Четирите царства почитат историята и това е тяхна слабост, от която сега можем да се възползваме. През хилядолетията от уважение към великото минало царствата запазили непокътнати някои от по-старите хранилища, които вече не се използват. Всъщност да имаш старо хранилище в имота си се възприема като белег за престиж в царския свят. Един такъв трезор — основният на своето време, през бурната епоха около 1200 година преди новата ера — е запазен и до днес и съдържа копие на короната, която търсим. И това е хранилището на Троя.

Тя посочи огромното имение на брега на острова.

— И хранилището на Троя се намира под онази сграда.

— Откъде знаеш? — попита Никой.

— Защото съм го виждала. Влизала съм вътре.

— Била си вътре? По време на проучвателна експедиция или нещо подобно ли?

— Не. — Йоланте се усмихна. — Бях поканена на сватба. На много голяма светска сватба.

— В продължение на хиляда години целият остров е бил собственост на фамилията Дзампиери, една от най-богатите фамилии в историята и сред най-влиятелните в царския свят — продължи Йоланте. — Дзампиери натрупали състоянието си по време на възхода на Венеция като морска империя и през това време се сдобили с много острови в Източното Средиземноморие. И когато единствената дъщеря на патриарха на фамилията Джовани Дзампиери реши да се омъжи, сватбата й се състоя тук, на Тенедос. Беше поразително разкошно събитие, като в същото време оставаше семпло по стил, по типичния царски начин. Церемонията се състоя на поляната с изглед към морето, която можете да видите. Но приемът беше вътре в хранилището под имота, в хранилището на Троя. Виждала съм много забележителни неща в царския свят, но това хранилище е нещо различно. В него нямаше сравнително нови съкровища. Както казах, те отдавна са преместени в по-модерни трезори. По стените и в нишите му обаче бяха останали малко статуи и предмети от троянския период, които просто са били прекалено големи, за да се изнесат от хранилището и които направо спират дъха.

— Като копието на короната на Приам ли? — попита Никой.

— Да, тя е особено поразителна — отвърна Йоланте. — Нямаме време за губене. Хлоя сигурно вече е осъзнала грешката си и пътува насам. Трябва да влезем и да излезем преди да е дошла с хората си.

Имението на Дзампиери на Тенедос беше пусто, ако не се броеше малобройният персонал.

Според неколцината стари рибари на градския пристан, където Никой спря хидроплана, Дзампиери заминали от имението си предишната вечер, при това доста неочаквано.

Това само по себе си не било особено необичайно. Те оставили инструкции на прислугата и градинарите да поддържат имението в добро състояние и да очакват завръщането им след няколко месеца.

— След като светът се промени завинаги — каза Никой, докато той, Йоланте и Бърти излизаха от градчето с кола под наем и се насочваха към имението Дзампиери.

Йоланте кимна.

— Заминали са за тяхното определено място за среща.

Бързо се ориентираха в обстановката.

Двама дебели охранители пазеха на главния вход на имението.

Неколцина други обикаляха апатично оградата. Бяха мързеливи местни, свикнали с лесната работа на това тихо място. Един дори беше заспал на поста си.

Никой и Йоланте бързо се погрижиха за пазачите, които бездействаха при убежището за лодки под скалата, и след като Бърти се присъедини към тях, влязоха забързано.

На дока в навеса беше завързана мегаяхта — огромен блестящ съд, висок четири етажа и дълъг шейсет метра. И се побираше изцяло в съоръжението с размери на промишлен склад.

Йоланте изтича покрай яхтата.

— Насам.

Поведе ги към стара ръждива желязна врата в грубата каменна стена в отсрещния край, очевидно част от отвесната скала, до която беше долепен навесът.

Проби ключалката с бургия и отвори вратата. Ръждивите й панти изскърцаха силно.

Влязоха забързано и продължиха по дълъг канал с каменни стени, от двете страни на който бяха изсечени пътеки. Каналът беше широк колкото железопътен тунел и очевидно беше дело на човешка ръка.

След като пробягаха стотина метра, водени от лъчите на фенерите си, тримата се озоваха в по-широко помещение.

Никой замръзна.

Намираха се на каменен пристан — огромен подземен док за древни кораби, чийто таван се губеше нагоре в мрака.

Но въпреки това той успя да различи в тъмнината някои особености.

Покрай стените от двете страни се издигаха внушителни статуи, високи по петнайсет метра и тънещи в сенки.

А точно пред него, в средата на помещението, подобно на някакъв централен музеен експонат, имаше древногръцка триера върху стоманена рама.

Беше с висока мачта и отвори за греблата.

— Това е таранен кораб — промълви изуменият Никой. — Древногръцки таранен кораб.

Йоланте и Бърти се спогледаха многозначително.

— Професор Блек — каза Бърти. — Това е най-прочутият таранен кораб в историята. Погледнете носа му.

Никой погледна…

… и ахна.

Носът на кораба беше изработен от блестящ бронз и бе оформен от някакъв изкусен древен майстор като огромна конска глава.

Бронзовата глава беше огромна, висока може би шест метра — вдигната нагоре, със страховито озъбена уста. Челюстите бяха отворени толкова широко, че между тях спокойно можеше да се побере висок воин.

И тогава Никой схвана.

Подземното помещение.

Гръцкият таранен кораб.

С огромна конска глава на носа.

— Няма начин… — промълви той.

— Има — каза Бърти.

— Да — потвърди Йоланте. — Това място, непристъпното хранилище на Троя, е било в центъра на Троянската война. И това е корабът, който най-сетне проникнал в него и избълвал от устата на коня гръцките разбойници, скрити в него.

— Троянският кон… — каза Никой.

Йоланте кимна.

— Определено е страхотен във всяко отношение, но не сме тук за него. А за него.

И посочи една от извисяващите се статуи, изсечени в дясната стена — чудесно запазено петнайсетметрово изображение на мъж с красиви черти, облечен в пищна роба. Статуята беше изумителна с детайлите си. Пръстените на ръцете на мъжа бяха предадени съвършено от камък, както и пронизващите му очи, правият нос и къдравата коса.

А на главата му, също изсечена от камък, имаше корона.

— Тази статуя — каза Йоланте — е на Приам, царя на Троя. И това на главата му е копие на древната му корона.

Никой се осмели да се усмихне.

— Страхотно — каза той. — И общо взето, не се оказа толкова трудно…

И точно тогава от мрака се разнесе смразяващ глас.

Гласът на Хлоя.

— Здравей, Йоланте. Доста време ти трябваше да стигнеш дотук.

Гласът беше изкривен и идваше от някакъв невидим говорител или мобилен телефон.

— Знаеш ли, веднъж четох за ужасен пожар в ловната хижа на Царя на земята в Уелс, станал някъде през деветнайсети век. Пожар, който унищожил много съкровища. Но не бях сигурна дали короната на Приам е била сред тях, така че трябваше да проверя. Не ми отне много време. Знаех точно къде да пратя хората си в Царския архив. Прекарах много време там в четене и проучване, докато ти скитосваше по света, за да не пропуснеш някое пищно царско парти. За твое съжаление, хората ми вече посетиха това хранилище и намериха информацията, която ни трябваше. Между другото, отговорът е Лондон. Време е мисията ти да приключи, богаташка глезло. Време е да умреш. Та-та.

Прозвуча пронизителен звън.

И точно след шейсет секунди колосална експлозия разкъса обширното пространство, като го запълни изцяло с ударна вълна от огън и дим, която унищожи всичко в историческото хранилище — огромните статуи, каменния пристан и дори легендарния кораб с конска глава на носа.

Взривът беше толкова страховит, че никой не би могъл да оцелее.

И стана толкова бързо, че Никой, Йоланте и Бърти нямаха време да избягат през входния канал.

Когато димът и прахта най-сетне се разнесоха, изпуснатият фенер на Бърти освети разрушените останки от древното хранилище на Троя.

Статуите — включително тази на Приам — бяха паднали от нишите си и лежаха натрошени на парчета. Легендарният гръцки кораб, залегнал в основата на една от най-старите истории на човечеството, беше станал на трески, а бронзовата му глава се търкаляше на земята.

И никой в хранилището не беше останал жив — нито Йоланте, нито Бърти, нито Никой.

Магистрала А7 между Лион и Марсилия,

Франция

28 декември

— Пищящи и умоляващи — хладно каза мъжът, облечен в костюм за двайсет хиляди долара.

Той представляваше странна картинка — седнал в малка клетка в дъното на полицейски бус, със закопчани със свински опашки ръце и в същото време облечен в идеално скроен костюм на Бриони. Стреч забеляза, че за ноктите му са се грижили маникюристи.

Мъжът беше сър Джон Марън, царският банкер на Четирите легендарни царства.

И в момента седеше във вана, който пътуваше с пълна скорост по зловещо пустата магистрала А7 към Марсилия, пленник на хората на Джак, които го бяха отвлекли от летището на Залцбург в Австрия.

В полицейския ван бяха също Стреч, Мечо Пух, сестра Линда и д-р Трейси Смит, която караше.

— Така ще умрете — каза Марън. — Молещи за милост и пищящи от болка.

Марън беше на около шейсет, с остър нос и високо чело. Косата му беше зализана назад, от което челото му изглеждаше още по-високо. Беше в добра форма и изглеждаше здрав по начина, по който изглеждат богатите хора с лични инструктори по йога, с гладка розова кожа, отговаряща на грижливо поддържаните му нокти.

— Много очарователно — отвърна Мечо Пух.

Марън изсумтя.

— Виждал съм и по-силни мъже от вас да плачат като малки деца на плочата за изтезания и да се молят да умрат. Това няма да свърши добре за никой от вас.

След като бяха научили, че в очакване на успеха на Сфинкса във Върховния лабиринт членовете на тайния царски свят бързат към местата за среща в Европа, Китай и Америка, Стреч и Мечо Пух бяха решили да продължат към най-важното от тези места, онова в Съединените щати — Рейвън Рок, недалеч от Вашингтон.

Но ако искаха да успеят и да попречат на плана на Сфинкса, трябваше да го направят с друго превозно средство.

Самолетът на египетския президент беше прекалено видим и лесен за проследяване. Тъй като си даваха сметка, че е само въпрос на време хората на Марън да тръгнат по петите им, те бяха зарязали самолета в един хангар на летището на Лион (което, също като града, беше смълчано благодарение на ударилата камбана на сирените).

След това бяха откраднали изоставен полицейски ван и бяха продължили към Марсилия, където възнамеряваха да намерят друг самолет, който не бие толкова на очи, за да стигнат с него Източното крайбрежие на Съединените щати. Маршрутът беше странен, но нямаха друг избор — трябваше да останат незабелязани известно време.

Освен това трябваше да научат повече за плана на Сфинкса, което беше и причината да отвлекат царския банкер по такъв дързък начин.

Стреч се обърна към Марън.

— В някои от прехванатите телефонни разговори царските ти приятелчета споменаха някакъв „преход“. Какво означава това?

Марън се усмихна подигравателно.

— Какво според теб? Преходът към нов световен ред. Напълно нова система на управление, без правителства, диктатори и жалки дребни крале. Система начело с един човек, Сфинкса, управляваща класа от царски фамилии, които ще управляват като негови губернатори, и цялото останало световно население, държано в пълно подчинение.

— Затова са му трябвали камбаните на сирените — каза Мечо Пух. — За да приспи цели населения и да събуди само онези, които той реши.

Марън сви рамене.

— Камбаните са върховният инструмент за налагане на подчинение. Проблеми в Близкия изток? Приспи всички там и не ги събуждай. Трябва ти нова робска класа работници? Приспи ги всичките, транспортирай ги в някоя друга страна — не знам, например на Филипините — и ги събуди оковани в завода.

Сестра Линда поклати глава.

— Вие сте чудовища.

— Ние сме владетели — отвърна й Марън. — Светът се е превърнал в клоака. Прекалено много хора, заемащи прекалено много пространство. Време е положението да се оправи, да се рестартира. Започваме с премахването на слабите — приспиваме два милиарда души и ги оставяме да пукнат. Всички останали ще служат на нас, на управляващия елит.

— „Ще се събудите като роби“ — цитира Трейси Смит от шофьорското място. — Наистина го вярвате.

— Нашият свят ще бъде по-добър — каза Марън. — Човешките същества са овце, които лесно се водят. Те най-много от всичко обичат да си знаят мястото. И ще го знаят много добре, когато се събудят след събитието Омега.

— А защо ти се канеше да отпътуваш за Вашингтон? — попита Мечо Пух. — Защо не остана в Европа, в Залцбург?

— Когато осъществим прехода, ще го направим от Белия дом — каза Марън. — Той е най-близкото подобие на център на световната власт. Когато излезе от Лабиринта, Сфинкса ще обяви новия световен ред от Белия дом, заобиколен от камбаните и новите си губернатори.

Пух и Стреч се спогледаха, докато смилаха мащабите на плана на Сфинкса — завладяване и пренареждане на целия свят.

Стреч кимна към куфарчето на Марън.

— Главният списък на всички царски семейства и военните, верни на царския свят. Това ли държиш вътре?

— Да.

— Бихме искали да го видим. Когато ви победим, ще ни трябват имената на всички, участвали в грандиозния ви план за превземане на света.

— Начукайте си го — подсмихна се Марън.

— Имаме хора, които могат да разбият кода, пазещ куфарчето. По един или друг начин ще получим списъците.

— Изобщо не ме слушате — каза сър Джон Марън. — Не можете да победите. Вижте се само. Шайка нещастници, събрани от кол и въже, водена от глупак идеалист, който сигурно вече е мъртъв в онзи лабиринт. Борите се срещу организация, която се готви от векове за този момент. Нещата са задействани и вече нищо не може да ги спре. Камбаните звънят, цели населения заспиват, небесата се променят, самата вселена е на път да се преподреди. Не. Няма да получите нищо от мен. Както казах, единственото, което ще се случи, е, че ще умрете, молещи за живота си и пищящи от болка.

След което млъкна и не каза нито дума повече.

Брегът на Червено море

Египет

26–28 декември

На двамата брадати пилоти Скай Монстър и Руфъс им се наложи да пътуват ден и половина с мотора с кош, за да прекосят планините на Синай и да стигнат до Червено море.

Спряха два пъти, за да дремнат под обсипаното със звезди небе.

Това беше съвсем ново преживяване за двамата мъже, прекарващи по-голямата част от времето си във въздуха.

Първо, те не бяха свикнали да участват в спасителни мисии без външно по-героичните си партньори Джак Уест и Алойзиъс Найт.

Второ, не бяха свикнали да го правят на земята. И двамата се чувстваха като риби на сухо или като моряци, опитващи се да вървят по твърда земя след много месеци в морето.

През втората нощ на пътуването изкачиха с мотора един каменист хълм и видяха Червено море.

Скай Монстър наби спирачките.

— Дяволите да го вземат… — промълви Руфъс.

Червено море се простираше до звездния хоризонт, блещукащо и огромно, отразяващо светлината на пълната луна.

Но ругатнята на Руфъс беше предизвикана от онова, което се намираше в него.

На ярката светлина на луната видяха девет военни кораба, хвърлили котва недалеч от брега.

В средата на тази малка флотилия се извисяваше самолетоносач. Беше направо гигантски, построен по съвсем други мащаби в сравнение с останалите. Разрушителите, фрегатите и поддържащите кораби около него приличаха на дребни паразити.

— Самолетоносач? — изненада се Скай Монстър. — Кой би могъл да има самолетоносач тук…?

— Руски е — каза Руфъс. — Познава се по начина, по който пистата се извива при носа. Това е „Адмирал Кузнецов“. Жесток е. И виж какво има зад него.

Скай Монстър погледна и видя.

Огромна многоетажна нефтена платформа.

Кацнала върху шест колосални колони, монтирани върху два плаващи корпуса, платформата се издигаше почти на едно ниво с контролната кула на самолетоносача.

Имаше четири нива, заети с тръби и офиси, както и площадка за хеликоптери, стърчаща от предния й край. В най-високата точка на платформата имаше щръкнали към небето антени. Някои от мостовете и тръбите бяха боядисани в яркочервено.

Огромната платформа се намираше на около километър и половина от брега. Беше подвижно съоръжение, което се носеше на повърхността, привързано с кабел за бетонна котва на дъното.

Руфъс кимна към платформата.

— Това е „Червена звезда на хоризонта — 4“. И изглежда, си има доста сериозна военноморска защита.

Трудно можеше да се види в тъмното, но като че ли във водата между платформата и самолетоносача имаше нещо — нещо голямо, което не отразяваше лунната светлина.

Хеликоптери сновяха като насекоми между руските кораби и платформата… и едно импровизирано летище на пустинния бряг. Купчина бели сглобяеми постройки, издигнати от двете страни на заравнена с валяци писта, осветена от мощни прожектори.

Скай Монстър гледаше напрегнато всичко — летището, платформата, самолетоносача.

Пред себе си виждаше страхотна демонстрация на военна мощ.

— Каквото и да представлява повърхностната точка на Лабиринта, тези типове са знаели за нея от доста време — каза той. — Обзалагам се, че платформата е собственост на някакви задници от тайния царски свят. Може би е тук от години, срещу някакъв шантав депозит, за да не може никой да го намери.

— Виж! Ето там! — каза Руфъс и посочи прашното летище на брега.

Скай Монстър погледна и ги видя — Алби и Алойзиъс, спящи в две клетки, охранявани от скуайъри на Златната осмица и неколцина бронзови.

— Трябва да ги измъкнем, но как? — каза Руфъс.

Скай Монстър прехапа замислено устна.

— Още не знам, но все трябва да измислим нещо.

Мъж на име Джак Втора част Сбиването в училищния двор

Това е сън, който Джак сънува често, спомен от детството му.

На тринайсет е.

В кабинета на директора.

Носът му е разбит. Едното му око е насинено и устната му е сцепена. Левият ръкав на ризата му е отпран. Целият е покрит с прах.

Току-що са го напердашили здравата.

Директорът клати глава.

— Джак, какви си ги мислил, че да влизаш в такова сбиване?

— Не знам, сър.

— Я стига. Ти си умно хлапе. Знаеш. Онези момчета са три години по-големи от теб. Десетокласници. На практика мъже. Имаш късмет, че учителите са се появили навреме.

Джак мълчи, забил поглед в пода.

— Обадих се на родителите ти. В момента пътуват насам. Ще те приберат у дома. Или може би в болницата.

„Родителите ми“, мисли си Джак. Вече знае каква ще е реакцията на баща му.

Родителите му го взимат от училище.

По пътя към дома той седи на задната седалка и мълчи.

Майка му се обръща.

— Хайде, Пале, говори. Какво стана?

— По-големите момчета целяха да пребият мой приятел.

— Кой приятел? — пита майка му.

— Сумил. Сумил Гупта.

— Дребния кльощав зубрач от Индия ли? — изсумтява баща му. — Онзи с гигантските очила?

— Да. Сумил.

— Шибан дребен хахо. Не можеш ли да имаш нормални приятели като сестра ти…

— И ти защити ли го? — прекъсва го майка му.

— Сумил е наистина умен — казва Джак. — Ама наистина. Много по-умен от мен. Но е дребен и изобщо не е силен. Знам ги онези десетокласници. Жестоки и гадни. Щяха да го пребият. Направо щяха да го вкарат в болница.

— И ти реши да се застъпиш за него и да се сбиеш с цял куп шестнайсетгодишни хулигани ли? — изумява се баща му. — И да изядеш пердаха вместо него?

— Да.

Джак отговаря безизразно, без никакви чувства.

— Я повтори, синко — казва баща му.

— Казах — да. Точно това направих. Изядох пердаха вместо него. Знаех, че не мога да победя. Но знаех също, че мога да издържа ударите им, а Сумил нямаше да може. Просто трябваше да се бия достатъчно дълго, докато той успее да се измъкне или докато не дойде някой учител.

— Да си го начукам — казва баща му. — Направо не мога да повярвам, че си ми син. — И отново се съсредоточава върху шофирането, клатейки глава.

Но майка му отново се обръща и му се усмихва, а в очите й блести възхищение.

— Много се гордея с теб, Пале. Искаш ли да си купим сладолед?

Една година след тази случка Сумил Гупта взе две години за една и напусна училището на Джак, за да продължи в специализирано училище.

След това щеше да изучава висша математика и компютърни науки в Станфордския университет и накрая да основе софтуерна компания. Стана мултимилиардер.

Джак продължаваше да поддържа връзка с него и Сумил, заетият милиардер в офиса си на Санд Хил Роуд, винаги отговаряше на обажданията му.

Винаги.

Всеки път, когато се виждаха, Сумил благодареше на Джак, че го е защитил онзи ден в двора на училището.

Джак само се усмихваше и казваше:

— Сумил, още тогава знаех, че имаш да дадеш нещо на света. Онова, което аз можех да направя, беше да понеса няколко юмрука. И мисля, че с понасянето им съм помогнал по някакъв начин на света.