Един невъзможен лабиринт

Тронът на Дървото на смъртта

29 декември, 04:47

19 минути до Омега

Куршумите заваляха около Джак и той се метна на пода и инстинктивно се скри зад единственото нещо, което можеше да послужи като прикритие.

Трупът на Мендоса.

От единствения видим вход на параклиса дойде залп трасиращи куршуми, които се забиха в трупа със силен мляскащ звук.

Свит зад тялото, Джак видя, че наистина се намира в древно подобно на параклис помещение.

В задната стена на параклиса имаше проход, но той беше изцяло затворен с дебела плоча метал, който блестеше мътно. Джак се сети, че е виждал такъв метал и преди.

„Това е другият край на Императорския път — помисли си той. — Ако не беше затворен, тунелът, започващ от входната пещера, щеше да ни доведе дотук“.

На отсрещната стена на параклиса имаше правоъгълен отвор, който водеше навън — и беше единственият изход. За изненада на Джак, през него струеше слаба слънчева светлина.

За съжаление през отвора отново се изсипа залп и Джак остана залегнал зад трупа на Мендоса, в който се забиваха куршуми.

И тогава се случи.

Златната клетка се разтресе… и започна да се спуска обратно в дупката, през която се беше качила в параклиса.

И внезапно на Джак не му остана друг избор освен да се махне от нея.

Насред градушката от куршуми и искри той скочи на крака, като стреляше с автомата на Мендоса, докато излизаше от спускащата се златна клетка. Оръжието изстреля четири куршума, преди пълнителят да свърши. Джак се метна зад някакъв олтар наблизо…

… и се блъсна в някой, който вече се беше скрил там в опит да избегне пороя куршуми.

Сфинкса.

И в най-развинтените си фантазии Джак не си беше представял, че ще се крие от куршуми заедно с най-смъртния си враг — Хардин Ланкастър XII, или Сфинкса.

Жесток, но и проницателен, Сфинкса беше човекът, който бе превърнал живота на Джак в истински ад по време на изпитанията на Тайните градове и Железните планини.

Той беше онзи, който бе принудил Джак да се справи с потъналия град Атлантида, докато държеше Лили в плен, и след това беше накарал Джак да си помисли, че Лили е била принесена в жертва при Скалата на Гибралтар.

Сфинкса беше обезглавявал монахини и бе оставял вандалите да пируват с труповете им. И в неутолимото си желание да създаде нов световен ред, в който ще властва като абсолютен тиран, беше използвал камбаните на сирените срещу света, приспивайки цели градове — много от които нямаше да събуди, а щеше да ги остави да умрат от глад, докато са в кома.

Точно сега Сфинкса се беше свил зад малкия каменен олтар, от който рикошираха куршуми сред дъжд от искри. Той също държеше автомат, но явно патроните му бяха свършили.

— Това е той! — извика Сфинкса над гърмежите. — Шибан маниак!

Джак нямаше нужда от обяснения кой е проблемът.

Това беше другият им съперник в тази смъртна надпревара — онзи, който беше стигнал пръв тук, преди Сфинкса и него, и който искаше никой да не успее да седне на трона и по този начин да предотврати Омега.

Джак си погледна часовника.

4:48.

Осемнайсет минути до Омега.

Беше прекарал в залата с колоса — и в онази странна пустота — само няколко минути.

По време на едно кратко затишие на стрелбата Джак надникна над олтара и видя един мъж на сто метра от тях, върху нещо като кула в средата на издигащ се нагоре мост, насочил автомат към параклиса и сипещ порой трасиращи куршуми.

Класическа позиция за снайперист, идеална за възпиране на всеки, който се опита да излезе от параклиса, с пряка видимост към целта над тесния мост.

— Радвам се да те видя отново, капитане! — извика Сфинкса през стрелбата. — Добре дошъл на края на всичко!

— Задник. — Джак се огледа, като се мъчеше да прецени по-добре положението, в което се намираха.

Зад входа видя огромно кръгло пространство, почти идентично с онова, на което се беше натъкнал по-рано, при Трона на Дървото на живота.

Само че тук се намираше по-зловещият му двойник — Тронът на Дървото на смъртта.

Великолепен замък с много върхове, кацнал върху огромна каменна основа и с висока кула-стрела, започваща от най-горното му ниво, се издигаше в средата на изключително широкото кръгло пространство, което, подобно на първия мегастадион, беше обкръжено от стена от сив камък, висока към двеста и петдесет метра.

Но между двете неща имаше определени разлики.

Докато предишният замък беше бял и сребрист, този беше черен и златен.

Освен това беше построен в различен стил — беше по-суров, с по-остри ъгли и изглеждаше по-свирепо.

Опитното око на Джак не пропусна да забележи, че замъкът има и един балкон с прозорец по-малко в сравнение с предишния.

Той знаеше, че това е малката, но важна разлика между Дървото на живота и Дървото на смъртта — макар да бяха сходни, Дървото на смъртта имаше един „възел“ по-малко от Дървото на живота.

Друга съществена разлика беше, че широкото кръгло пространство около този замък нямаше лабиринт — нямаше плетеница от сгради, храмове и обелиски, образуващи цял град.

А само един дълъг издигащ се мост от стъпала, който започваше от помещението, в което се намираше Джак, и стигаше до основата на замъка.

Мостът с неговите изкачващи се каменни стъпала минаваше през висок пилон от сив камък, преди да стигне до така важния замък.

И именно на този пилон се намираше храмът, при който беше заел позиция Растор с автомата си.

Идеално място да даде последен отпор.

Защото мястото беше перфектната теснина.

Нито Джак, нито Сфинкса можеха да стигнат до замъка, без да минат по тесния мост и през храма.

На Растор му трябваше само да протака и да ги задържа до 5:06 — само още шестнайсет минути.

Докато куршумите се сипеха върху олтара до него, Джак огледа пространството около замъка и под позицията на Растор.

Далече под замъка, моста и пилона видя песъчлива жълта земя, която се надигаше и вълнуваше едва забележимо, сякаш беше повърхност на езеро, над което подухва лек ветрец.

Беше виждал подобно нещо и преди. Подвижни пясъци.

„Не падай в това нещо“ — мрачно си помисли той.

В момента обаче се случваше и още едно важно нещо.

Високият куполообразен таван на пещерата се отваряше.

Джак не беше видял това да се случва при другия трон и гледката определено беше поразителна.

Огромният полусферичен таван над черния замък се разтваряше на осем гигантски части, които се изтегляха във високата кръгла стена, обкръжаваща широкото пространство.

Когато покривът се разтвори още, отвън надникна яркото небе преди изгрева, пурпурнорозово и осеяно с високи облаци.

Под това небе тъмният ъгловат замък изглеждаше още по-зловещо.

Ако Джак беше извън купола, в пустинята, гледката може би щеше да е още по-поразителна.

Също като предишния купол, който се беше надигнал от морското дъно, този се беше издигнал от пясъците на пустинята.

Разположен на около шестнайсет километра източно от входа на Лабиринта, огромният сив купол се беше надигнал от пустинните пясъци подобно на някакъв подземен левиатан.

Пясък и камъни се сипеха от него, докато куполът се появяваше от земята и се издигаше на колосална височина… докато не се очерта над пустата равнина като гигантски стадион, невъобразимо огромен и великолепен.

— Е! — извика Сфинкса на Джак, когато куполът се отвори изцяло към небето, а трасиращите куршуми на Растор продължаваха да се сипят около тях. — Нямаме муниции и сме приковани тук! Имаш ли някакво хитроумно решение на това, капитане!

Джак погледна от Сфинкса към отворилия се купол, небето и Растор в снайперисткото му гнездо, след което отново се обърна към Сфинкса.

Погледна си часовника — 4:51.

Петнайсет минути.

— Не! — извика той.

Нямаше решение, а времето изтичаше.

Ню Йорк, САЩ

Йоланте и Никой се носеха с рев през нощните каньони на Ню Йорк с вертолета, преследвани от два щурмови хеликоптера, които се бяха появили над Сентръл Парк малко след като Йоланте бе грабнала Синята камбана, скрита в съборения обелиск.

Никой водеше техния „Джет Рейнджър“ с безумна скорост през пустеещите улици на града.

До него Йоланте държеше здраво Синята камбана — уникалната и безценна камбана на сирените, която можеше да събуди милиони от съня им — и поглеждаше нервно назад към преследвачите им.

Въпросните преследвачи — Хлоя Карнарвън и хората й в двата военни хеликоптера — летяха бързо и ниско и ги обстрелваха с картечниците си.

Никой поведе хеликоптера по 42-ра улица и тъкмо стигна Таймс Скуеър, когато два огромни цифрови билборда избухнаха в безброй искри, разкъсани от куршумите на първия преследвач.

С бумтящи ротори Никой рязко зави наляво, профуча ниско над площада и продължи по Бродуей.

— Не мога да се отърва от тях! — извика той.

— Който държи камбаната, държи в ръцете си съдбата на цели населения! — извика Йоланте в отговор.

— Не можем да позволим да попадне у Хлоя! Трябва да измислим някакъв начин да се измъкнем от това положение!

Планински комплекс Рейвън Рок

(Обект Р), Блу Ридж Съмит

Пенсилвания

„Еър Франс“ 737 експлодира на пистата.

Командосите на Делта, които пазеха Мечо Пух и Стреч — и рицарят на Златната осмица, който бе начело на легиона бронзови зад тях — бяха хванати напълно неподготвени от внезапния взрив.

Мечо Пух и Стреч обаче бяха готови.

Също като сестра Линда и д-р Трейси Смит.

Това беше дръзкият им план.

Всички те извадиха оръжията си и откриха огън, пращайки по дяволите командосите и — което беше по-важно — рицаря пред легиона бронзови.

Стреч, който беше бивш снайперист, улучи рицаря право в челото и му пръсна черепа.

Пух се озова на мига до поваления рицар, грабна поразителния древен пръстен от пръста му, надяна го…

… и изведнъж всички бронзови се озоваха под негово командване.

Царският банкер сър Джон Марън грабна оръжие от земята и тъкмо се обръщаше да открие огън по Мечо Пух, когато Трейси Смит го простреля — три бързи и точни изстрела — и в гърдите на Марън цъфнаха три кървави рани, преди той да се строполи на земята.

Прикриван от Трейси, Пух незабавно нареди на бронзовите да се задействат, а Стреч — прикриван от сестра Линда — започна своята, последната част от плана им.

Тронът на Дървото на смъртта

22 декември, 05:54

12 минути до Омега

Джак и Сфинкса още бяха приковани от ожесточения огън на Растор в параклиса на ръба на кръглото пространство около Трона на смъртта.

И изведнъж на Джак му просветна.

— Имам решение — промърмори той под нос, когато се сети.

Обърна се към Сфинкса.

— И двамата имаме едно и също решение. Ти нямаше ли някакъв електромагнитен щит? Нещо като коприварче?

— Изгубих го във въртящия се лабиринт! — извика Сфинкса. — А и няма значение, той стреля с трасиращи куршуми с висока скорост! Няма как да знаем дали коприварчето може да ги отрази! За целта ще е нужно много сериозно устройство!

Джак стисна зъби.

— Моето коприварче беше създадено от Макс Епер. Той не би ме изоставил.

И с тези думи той изскочи иззад малкия каменен олтар и се втурна от параклиса навън, на открито, като се озова на тесния издигащ се мост и под убийствения обстрел на Растор.

Привел глава, напрегнал всичките си сили, Джак се втурна нагоре по моста.

Растор, приклекнал в снайперисткото си гнездо в храма, се намръщи неразбиращо.

Пак този Уест.

Твърдоглав като винаги. Но това? Това беше лудост.

Растор сви рамене.

И отново откри огън.

Докато тичаше нагоре по моста, Джак откри, че си мисли за куп неща — за Лили, за Зоуи и, колкото и странно да беше, за стария си приятел и ментор Магьосника, професор Макс Т. Епер.

Именно Магьосника беше изобретил малкото устройство, което беше спасило Джак по-рано в същия този Лабиринт, както и осем години преди това в пустинята на Израел, след като Джак откри гробницата на Исус Христос в една изоставена римска мина.

Но и в двата случая устройството беше предпазило Джак от куршуми, изстреляни от пистолет.

Джак не знаеше дали ще подейства срещу автомат, изстрелващ куршуми с висока скорост.

„Помогни ми, Магьоснико. За последен път“ — помисли си той.

Джак продължаваше да тича нагоре.

Докато Растор стреляше надолу…

… и пороят трасиращи куршуми се сипеше върху Джак като изпепеляваща градушка…

… и куршумите се отклоняваха малко преди да стигнат до него!

Гледката беше абсолютно безумна — Джак тичаше с всички сили нагоре по каменния мост, към пороя куршуми, а те се отклоняваха, избутвани от невидимото електромагнитно поле на коприварчето, и профучаваха от двете му страни.

— Благодаря, Магьоснико — прошепна Джак, докато нажежените куршуми профучаваха покрай него, а той тичаше нагоре.

Растор изрева от ярост, когато видя как куршумите му се отклоняват от Джак. В следващия момент пълнителят му свърши и изведнъж Джак се озова там, при него, в храма при гигантския пилон.

Растор захвърли автомата си на земята.

И се изправи в целия си ръст. Все още носеше черната си тактическа жилетка върху сивата униформа и се извисяваше цели трийсет сантиметра над Джак.

— Значи се стига до това — каза той. — Ти и аз. Без оръжия. Без съюзници. Само една последна ръкопашна битка.

— Май да.

— Знаеш, че не можеш да ме биеш — каза Растор. — Не можеш да победиш.

— Знам — потвърди Джак. — Но съм участвал в подобни битки още като ученик. Така че въпреки всичко ще го направя.

И двамата се хвърлиха един срещу друг.

Растор се метна с рев към Джак, демонстрирайки завидни умения в какви ли не бойни изкуства.

За човек с неговите размери се движеше с невероятна скорост и точност и единственото, което можеше да направи Джак, беше да се мъчи да избягва ударите му.

Той приклякаше и се отдръпваше, докато юмруците и кубинките на Растор профучаваха покрай ушите му и се разминаваха на сантиметри с лицето му.

И изведнъж, дълбоко в сърцето си, Джак разбра.

Не можеше да победи този човек.

Беше се сражавал с много воини през годините — и бе участвал на няколко пъти в брутални двубои до смърт по време на финалните етапи на Големите игри, — но във всеки от тези случаи беше знаел, че има някакъв шанс.

Но не и тук.

Растор беше твърде едър, твърде силен и просто твърде добър.

И тогава един от ударите му намери целта си и светът пред очите на Джак се размаза.

И в ума му проблесна спомен от онзи бой в училищния двор: поредица жестоки удари от трите по-големи момчета — фрас, фрас, фрас! — докато Сумил стоеше безпомощно зад него.

Джак беше изгубил онзи бой. И в този момент, когато всичко пред очите му беше размазано, той разбра, че ще изгуби и този.

Но въпреки това продължи да се бие упорито, като избягваше атаките на Растор и дори успя да му нанесе няколко удара — не че те дадоха особен резултат.

После нов ужасен удар на Растор намери целта си и улучи право скулата на Джак.

Джак чу изхрущяването на кост и се олюля до ръба на храма, високо над бездната.

Беше замаян, пред очите му танцуваха звезди.

Остани в съзнание! — изкрещя умът му. — Трябва да останеш в съзнание, или той ще те хвърли от кулата в подвижните пясъци!

Напразно.

Следващият удар на Растор счупи носа на Джак и той рухна на пода като чувал лайна.

Остана да лежи по корем, мъчеше се да си поеме дъх.

От носа му шуртеше кръв и се смесваше с капещата от устата му слюнка.

Болката го пронизваше — от счупената скула, от разбития нос.

„Ох, по дяволите… — помисли си той. — Не исках да си отида по такъв начин“.

И тогава Растор стовари крак върху лявата му ръка от титан.

Един, два, три пъти, докато не огъна по-тънките лостове и не счупи пръстите й.

Джак лежеше по очи на земята и стенеше.

Пребит и повален, той се помъчи да изпълзи настрани.

— Може и да си един от петимата велики воини, Уест, но въпреки това аз съм по-добър от теб във всяко отношение.

Растор се извиси над него, докато Джак правеше жалки опити да се отдалечи от гигантския генерал.

Растор го сграбчи за яката, вдигна го, отнесе го като парцалена кукла до ръба на храма и го провеси над пропастта.

Краката на Джак увиснаха във въздуха.

Окървавеното му лице се взираше замаяно в Растор.

Ръцете му бяха увиснали безполезно: дясната — мръсна и кървава, изкуствената лява — изкривена и натрошена каша от титан и стоманени лостове.

— Знаеш силата на убеждението ми — каза Растор. — Нямаше да стигна до сърцето на Лабиринта, ако намеренията ми не бяха чисти. Колосът ми го каза. Ние сме две страни на една и съща монета, капитане. Твоето убеждение е също толкова силно, но моята страст е по-голяма от твоята. Най-голямото ми желание е да видя края на всичко. Но за теб има утеха. Ти ще умреш сега, но цялата вселена ще те последва в отвъдното само няколко минути по-късно.

Докато Растор говореше, краката на Джак, които висяха над ръба на полирания под, се мъчеха да достигнат до земята и щом я докоснаха, той започна да търси опора за петите си.

И когато я намери, с последните си сили и със здравата си ръка внезапно сграбчи жилетката на Растор и с яростна решимост се метна назад през ръба на храма, повличайки със себе си шокирания генерал… и и двамата полетяха от високата платформа.

Джак и Растор падаха покрай огромния каменен пилон.

Прозорците, балконите и первазите му профучаваха покрай тях като размазани петна.

Докато падаше, Джак пусна шокирания Растор, извади със здравата си ръка магнитната си кука и се пресегна.

Куката се захвана в един балкон и падането на Джак мигновено спря… а Растор продължи да лети надолу към подвижните пясъци, като крещеше от ярост.

Задъхан, мъчещ се да остане в съзнание, с окървавено, превърнато на каша лице, с огъната и безполезна изкуствена ръка, на Джак изобщо не му пукаше какво става с Растор.

Той просто се прехвърли през каменния парапет на балкона и се строполи на пода. Остана да лежи за момент по гръб, мъчейки се да си поеме дъх.

И тогава видя високо горе Сфинкса, който надничаше от храма — на десетина-дванайсет метра над него.

Сфинкса му отдаде презрително чест и се втурна нагоре по моста към замъка и трона на върха му.

„Това няма ли най-сетне да свърши?“ — помисли си Джак.

Бавно и с мъка се изправи на крака. С облекчение откри, че по вътрешната страна на пилона има тясно спирално стълбище.

Пое си дълбоко дъх и забърза по него — знаеше, че гони Сфинкса за последен път.

Замъкът на Трона на смъртта

29 декември, 04:57

Девет минути до Омега

Сфинкса изтича в замъка под Трона на Дървото на смъртта.

Също като предишния замък, интериорът на този представляваше високо празно пространство, в което се кръстосваха мостове-стълбища, водещи към церемониални арки.

Сфинкса имаше карта с правилния маршрут и го следваше.

Докато той минаваше през първата арка, Джак влезе в замъка и — тъй като нямаше карта — се втурна по същото стълбище, което беше използвал и Сфинкса.

Двамата тичаха нагоре в шеметна надпревара.

След три минути Сфинкса изскочи на върха на замъка — в светлината на деня — и се озова в основата на черната и златна стрела.

Погледна нагоре и незабавно започна да се катери.

Джак излезе на покрива на древния замък само след секунди и също погледна нагоре по стрелата.

Гледана отблизо, тя се оказа доста сложно и изящно изработено нещо.

По същество представляваше много издължен цилиндър, покрит с всякакви издатини и корнизи с неправилни форми.

Издатините образуваха две огромни змии с диаметър метър и половина, които се увиваха около стрелата, сякаш се изкачваха по нея, и свършваха с озъбени змийски глави, които стърчаха в горния край на цилиндъра подобно на огромни водоливници на катедрала.

Имаше опори за ръцете и краката, по които човек можеше да се катери и които водеха нагоре по криволичещи пътища покрай телата на змиите и корнизите.

И беше висока — много висока, почти петдесет метра.

Да стоиш на върха на и без това огромния черен замък, високо над подвижните пясъци, и да се катериш по това нещо беше замайваща и ужасяваща перспектива.

Но все пак Джак направи точно това.

С помощта на здравата си ръка и със смачканите пръсти на изкуствената той се закатери към върха след Сфинкса.

След всички тайни градове, железни планини, олтари при Гибралтар и къде ли не това беше надпревара с всички сили.

Вертикален спринт на петдесет метра нагоре до върха на стрелата, високо над зловещия черен замък.

Шест минути до Омега…

Сфинкса се хващаше здраво за всяка опора.

Оставаха му трийсет метра и още имаше преднина.

Джак пъшкаше и драпаше нагоре.

Двайсетина метра до целта… и Джак вече го настигаше, намираше се само на няколко стъпки под него.

Пет минути до Омега…

Петнайсет метра до целта — и Сфинкса тръгна по разклонение, което вървеше надясно, към огромната змийска глава от злато и сребро, стърчаща от стрелата.

Джак тръгна в другата посока, като изтича през един сребърен корниз.

Четири минути до Омега…

Дванайсет метра до целта — и Джак се изравни със Сфинкса — сега двамата се намираха на срещуположните страни на цилиндъра, почти на нивото на свирепите змийски глави — и за първи път Джак видя долната страна на върха — гладко изсечен ръб.

Три минути…

С нов прилив на енергия той продължи по-бързо нагоре по опорите и за момент видя Сфинкса отдясно… на два метра под него.

Беше успял да го изпревари!

Шест метра…

… и Джак стигна до последния сребърен корниз, който стърчеше от златната стрела, и погледна нагоре към върха.

— Ох, по дяволите… — промълви, когато го видя.

Гладко изсеченият ръб на върха стърчеше над цилиндъра.

В него имаше скоби, позволяващи на достойния кандидат да се покатери по тях до върха…

… стига да има две здрави ръце.

Две минути…

Джак погледна с ужас потрошената си изкуствена ръка с нейните смачкани и огънати пръсти от титан.

И замръзна.

Нямаше как да се изкатери с една ръка. Беше физически невъзможно.

Беше минал през всичко това — през всички предизвикателства и трудности, през смърт и мъка, през победи и загуби, и сега щеше да се провали заради една-единствена слабост — заради лявата си ръка.

— Ох, по дяволите — повтори той.

И в този момент на абсолютно отчаяние Джак чу не какво да е, а смях.

Някой наблизо се смееше.

Сфинкса.

Джак се обърна и видя съперника си на един корниз от другата страна на стрелата, на десетина метра от него и малко по-надолу. Сфинкса се кискаше.

— Колко подобаващо, капитане! — извика той. — След всичкия ти дързък героизъм не можеш да преодолееш последното просто препятствие!

Джак изруга от ярост и безсилие. Не можеше да повярва.

Мамка му.

Не можеше.

Да повярва.

Сфинкса се изсмя студено.

— Казах ти, капитане, но ти не пожела да ме чуеш! Поетът Робърт Браунинг греши! Стремежите на човек не бива да надхвърлят възможностите му! Изобщо не трябваше да се опитваш да направиш това! Трябваше да си знаеш мястото! Този трон, този момент, това изпитание буквално надхвърля възможностите ти! Стремежът ти не е достатъчно голям!

С окървавено лице, с огъната и безполезна метална ръка, на Джак му идеше да заплаче.

Защото Сфинкса беше прав. Не можеше да направи нищо, за да преодолее препятствието. Този път наистина беше останал без възможности.

И тогава чу глас. — Татко! Идваме!

Гласът на Лили, някъде отдолу.

Джак погледна и видя малко под себе си…

… Зоуи и Лили, долепени до стрелата, а на един корниз малко по-надолу и Алби.

Явно го бяха последвали в огромното пространство, бяха изтичали през замъка и сега също се катереха по стрелата.

Една минута…

— Алби! — извика Лили. — Хвърляй!

И Алби направи нещо, което накара Джак да се опули от тотален шок и изненада.

Алби откачи собствената си изкуствена ръка от китката си и я хвърли нагоре към Лили.

Лили пък метна блестящата сребриста ръка на Зоуи, която я хвърли през последните три метра към Джак.

Джак улови ръката — неговата стара ръка, предишната версия на сегашния модел — и очите му светнаха.

Сфинкса видя всичко това и моментално разбра какво трябва да прави.

Зарязал смеха и подигравките, той се помъкна нагоре по последните шест метра от стрелата.

Джак свали съсипаната си метална ръка, захвърли я и сложи на мястото й ръката на Алби. Тя му пасна идеално и се заключи с удовлетворяващо щракване.

И изведнъж Джак отново беше цял.

И още имаше преднина пред Сфинкса в последната им отчаяна надпревара към върха.

Хвана се с новата си стара ръка за следващата опора и изкачи последната отвесна част до стърчащия корниз.

Там сграбчи първата скоба, увисна над пропастта, набра се… и внезапно голяма яка ръка се появи от нищото под него, сграбчи го като менгеме за крака и го дръпна обратно на корниза.

Джак тупна тежко, вдигна глава и видя над себе си Растор, върнал се от оня свят, с пламтящи от ярост очи.

50 секунди…

Растор отново сграбчи Джак за яката, вдигна го във въздуха и го поднесе към голямото си лице.

— Аз нямах твоята специална кука, която да ме спаси — изръмжа гигантът. — Но успях да се хвана за един балкон малко по-надолу. И аз, подобно на теб, не умирам лесно.

Джак не можеше да повярва на очите си.

Беше толкова близко!

Над рамото на Растор виждаше Сфинкса, който продължаваше да се катери и почти беше стигнал надвисналия корниз.

Нямаше време за глупости.

— Виждам, генерале — каза той. — Затова ще трябва да умреш трудно. Това е, задето уби майка ми, вонящ кучи сине.

И с тези думи, както висеше в ръцете на Растор, Джак извади нещо от джоба си и го напъха в устата на Растор.

Растор изобщо не беше очаквал подобен ход и се опули от изненада.

Джак използва краткия миг да удари с всички сили ръцете на огромния генерал, принуждавайки го да го пусне.

Приземи се като котка на корниза и нанесе смазващ ъперкът с новия си юмрук от титан, който улучи брадичката на Растор, накара зъбите му да изтракат…

… и да пробият малката червена сфера, която Джак беше натикал в устата му.

Главата на Растор се пръсна от взрива на древната сфера.

Течният огън плисна навън и цялата глава на генерала просто изчезна, и за миг тялото на големия генерал остана да стои изправено, без глава.

То се олюля несигурно, преди коленете му да се подгънат, след което падна на корниза и се претърколи през ръба му, за да полети в пропастта.

Генерал Растор, командирът на царските сили, беглецът от Ереб, нихилистът, който искаше да види края на вселената, най-сетне беше мъртъв.

40 секунди…

Джак се беше задействал още преди обезглавеното тяло на Растор да падне върху покрива на замъка.

Сега оставаха само той и Сфинкса. Джак скочи нагоре към скобите по долната част на надвисналия корниз в мига, в който Сфинкса от другата страна на стрелата направи същото.

30 секунди…

Джак се прехвърли през скобите и се набра на ръба на корниза.

20 секунди…

И се изправи на върха, точно пред Трона на смъртта.

В този момент Сфинкса се появи от другата страна на широката сребърна платформа.

Розовото небе над тях внезапно се изпълни с неземна светлина. Самата тъкан на вселената се разкъсваше, канейки се да се свие в катастрофална сингуларност.

10 секунди…

Тронът на Дървото на смъртта се издигаше между Джак и Сфинкса.

Едновременно поразителен и страшен.

Беше на подиум от три широки стъпала, изработен от същия черен камък и злато като замъка под тях.

Беше висок и широк, с широки странични облегалки. Облегалката за гърба беше оформена във формата на златен, чиято безлика глава с клюн се издигаше над седалката; ръцете му служеха като странични облегалки.

Ефектът беше, че който сядаше на трона, на практика сядаше в прегръдката на страховито извънземно същество.

Седни в прегръдката на Смъртта…

Джак беше малко по-близо до трона, може би с един метър преднина пред Сфинкса.

Сфинкса поклати глава, когато го видя — със счупения нос, с окървавеното лице.

— Знаеш ли изобщо какво ще стане с теб, ако седнеш на този трон?

Джак се намръщи. Да не би да беше пропуснал нещо? Нещо, което да му трябва, преди да седне на трона?

8 секунди…

— Животът е властване, а смъртта е живот, така че смъртта също е властване! — извика Сфинкса. — Аз съм готов за това! А ти? Какво ще кажеш за това? Ще те направя принц в моя нов режим. Ще ти дам цял континент, който да управляваш като твой собствен. Ти направи достатъчно, Джак. Време е да спреш. Остави ме да седна на трона и да правя онова, за което съм роден.

6 секунди…

Джак му отвърна с крива усмивка, която показа окървавените му зъби.

— Очевидно не ме познаваш, нали? Не съм стигнал дотук, за да стигна само дотук.

4 секунди…

Сфинкса се втурна към трона.

Джак също се затича, с един метър преднина.

И изкачи трите широки стъпала. Сфинкса също се метна напред с вик „Не!“

3…

Но Джак стигна пръв и две секунди преди края на всичко се хвърли на Трона на Дървото на смъртта, в прегръдката на изваяния златен.

Около трона блесна ослепителна светлина, която погълна Джак и хвърли Сфинкса на пода.

Ураганен вятър задуха около Джак, а от замъка под него се надигна бучене, което постепенно се засилваше.

Бученето ставаше все по-силно и по-силно, достигна могъщо кресчендо, премина в резониращо бум с невъобразими мащаби…

… чисто бяла светкавица блесна от стрелата към небето със скорост, надвишаваща тази на светлината.

Гледката беше зашеметяваща.

При вида на светкавицата Джак осъзна, че това е квантов импулс на Айнщайн, който съобщава на високоразвитата цивилизация, построила това място, че обитателите на Земята са достойни да продължат съществуването си.

И тогава, докато седеше на трона, обгърнат от бесния вятър и гледащ нагоре към невероятния квантов импулс, Джак усети как светлината пронизва и него.

Тялото му се сви в спазъм.

Зъбите му изскърцаха.

Сякаш всяка фибра на съществото му беше разглобена и сглобена отново от светлината — откъсната, извита, дръпната, разкъсана и събрана отново, и изведнъж…

… тишина.

Отново се намираше в онази черна пустота, беззвучна и празна, в алтернативната реалност или каквото и да беше това.

Ревът на вятъра беше изчезнал.

Ослепителната белота я нямаше.

Електричеството, минаващо през тялото му, беше изчезнало.

И в някакво забутано кътче на съзнанието си Джак се запита дали Сфинкса не беше казал истината, дали не беше пропуснал нещо — нещо важно, което е трябвало да направи, преди да седне на Трона на Дървото на смъртта.

Мъртъв ли съм? — запита се той. — Да не би току-що да умрях?

Животът е властване. Смъртта е живот.

Същият глас като преди, дълбок и властен.

Кажи ми, мъртъв ли съм?

Прероден си.

Прероден като какво?

Като себе си, но различен.

В какъв смисъл различен?

Всички ще ти се подчиняват.

Отново блесна светлина, всичко стана бяло и…

… Джак примигна…

… и изведнъж се озова обратно в реалния свят, на върха на стрелата, седнал на трона в изваяните ръце на златния, под пурпурното небе на пустинята.

Вятърът спря.

Неземната светлина изчезна.

Сфинкса лежеше на сребърния под пред трона и се взираше нагоре към Джак с широко отворени очи, в които се четеше абсолютен, чист ужас.

— Боже мой… — заекна той. — Ти… ти успя. Ти спря Омега.

Джак си пое дълбоко дъх, после каза:

— И още как.

Сфинкса все така го зяпаше със страхопочитание.

— Моля те, трябва да знам. Чувстваш ли я? Силата? Чувстваш ли я?

Честно казано, Джак не се чувстваше много по-различно, поне в сравнение с начина, по който се беше чувствал преди да седне на трона. Счупеният нос и скулата още го боляха адски.

Всички ще ти се подчиняват, беше казал безтелесният глас в черната пустота.

Джак се замисли.

После се обърна към Сфинкса.

— Стани.

И Сфинкса, очевидно за своя огромна изненада, моментално се изправи.

— Отпусни ръце — каза Джак.

Сфинкса незабавно се подчини, като се опули от изумление.

„Той няма избор — слисано си помисли Джак. — Трябва да ми се подчинява…

Мътните да ме вземат!“

Това беше силата, която търсеше Сфинкса. Тотално подчинение на всяка негова заповед. Когато се съчетаеше със способността на камбаните на сирените да парализира цели населения, тя наистина го правеше неоспорим господар на света.

И сега Джак имаше тази сила.

Сфинкса направи крачка към него.

— Не мърдай — нареди Джак и Сфинкса замръзна на място, неспособен да командва собствените си мускули, да направи и една крачка.

Погледът на Джак се спря върху златния пръстен печат на Сфинкса с неговия огромен червен камък.

Пръстенът на императора, който командваше всички бронзови и отменяше действието на всеки друг пръстен на командването. Още един страхотен инструмент.

— Мисля, че е по-добре да взема това.

Той пристъпи напред и докато Сфинкса го гледаше — неспособен да помръдне, да окаже съпротива, — Джак свали могъщия пръстен от пръста му и го сложи на собствения си пръст.

Почувства се замаян, направо му призля.

Нещо повече, чувстваше се недостоен, несигурен дали може да се справи с цялата тази сила.

Още не беше на себе си от тези мисли, когато Зоуи и Лили се покатериха на платформата и се затичаха към него. Разбира се, Алби, който имаше само една ръка, трябваше да остане долу.

Зоуи зяпна Сфинкса, който беше замръзнал насред крачка, и попита:

— Какво му става на тоя?

— Няма да ми повярваш, когато ти кажа — отвърна Джак.

Ню Йорк, САЩ

Никой и Йоланте още се носеха през нощните улици на Ню Йорк в техния „Джет Рейнджър“, като се мъчеха да избягат от двата щурмови хеликоптера на Хлоя с така важната Синя камбана.

Докато летяха с рев през градските каньони, правейки неочаквани завои и маневри, на Йоланте внезапно й хрумна идея.

Тя разклати Синята камбана.

Камбаната незабавно издаде пронизителен ефирен звън. Ако песента на другите камбани беше екстатична, този звън беше от още по-висок порядък — пронизваше въздуха като лазерен лъч, като славен, всеобгръщащ зов за живот.

И изведнъж гражданите на Ню Йорк, които лежаха по тротоарите или в колите си, се раздвижиха и започнаха да се изправят, като примигваха объркано и търкаха очи.

— Работи! — извика Йоланте.

— Чудесно — каза Никой, дръпна лоста за управление и направи поредния завой, докато куршумите на преследвачите свистяха във въздуха около тях.

— Уф — каза той. — Това започна да ми идва до гуша. Отраснах в Джърси, оттатък реката. Да видим дали тези задници познават Ню Йорк добре като мен.

И насочи вертолета на юг, прелитайки през центъра, докато хората по улиците долу се събуждаха от съня си като някаква гигантска вълна, след което рязко зави наляво.

Преследвачите го последваха — завиха в същата посока точно навреме да видят как Никой и Йоланте завиват надясно на следващата пресечка и се издигат.

Двата щурмови хеликоптера също завиха и се издигнаха…

… и внезапно се озоваха право пред въжетата на Бруклинския мост, които бяха прекалено близко, за да ги избегнат!

Никой беше успял да се промъкне под тях, но тези пилоти не бяха очаквали това.

Първият хеликоптер се заби право във въжетата и се оплете в тях.

Вторият, в който беше и Хлоя Карнарвън, се удари в първия и двете машини се взривиха едновременно.

Огненото кълбо разтресе моста. Във всички посоки се разлетяха пламъци и отломки.

Никой и Йоланте увиснаха във въздуха наблизо и загледаха как хеликоптерите на противниците горят.

— Сбогом, Хлоя — тихо рече Йоланте. — Избра погрешния отбор.

Синайска пустиня

Египет

29 декември, 05:25

Двайсет минути след предотвратяването на края на вселената — и след като помогна на Алби да се качи на платформата — Джак седеше със Зоуи, Лили и Алби на върха на стрелата при Трона на смъртта, загледан в небето.

Белите пукнатини, които покриваха като паяжина небесния купол, бяха изчезнали, сменени от безметежна утринна светлина.

Гигантската подобна на стадион структура, която се беше надигнала от пустинята, си оставаше на новото си място като колосална нова забележителност.

След целия хаос с импулса и Сфинкса — който продължаваше да стои неподвижно наблизо — Джак се беше обадил по радиостанцията с надеждата, че Скай Монстър или Алойзиъс Найт ще отговорят.

За негова приятна изненада и двамата отговориха.

— Намираме се на брега на Червено море, шефе. Сеехме малко смърт и разрушения. Идваме.

Докато ги чакаше да пристигнат, Джак се обърна към другите и каза:

— Е, май всички сме достойни, а? Имах невероятен разговор с онзи златен колос. Какво ви каза той на вас?

— Излиза, че аз съм чиста вярност — отвърна Зоуи.

— Чиста любов — каза Лили. — и „най-свят и мъдър Оракул“.

— Кураж — рече Алби. — Чист кураж, Джак се усмихна на тримата.

— Вярност, любов и кураж. И аз не бих могъл да го кажа по-добре.

Най-сетне при сивия мегастадион пристигнаха два хеликоптера — щурмови и по-голям, транспортен.

Руфъс и Алойзиъс Найт бяха в кабината на щурмовия, а Скай Монстър, Истън и Усмивката — в транспортния.

Скай Монстър спусна хеликоптера си над стрелата високо над мегастадиона и Джак и останалите се качиха.

Джак взе белезници, закопча Сфинкса и му нареди да се качва.

Сфинкса се подчини.

После двата хеликоптера се издигнаха и поеха на запад, оставяйки гигантския открит мегастадион зад себе си.

Екипът се върна на импровизираната писта на брега на Червено море, където все още имаше оцеляло свързочно оборудване.

Обадиха се на останалите екипи — на Йоланте и Никой в Ню Йорк, на Пух, Стреч, Трейси и сестра Линда във Вашингтон, — жадуващи да научат как се справят с мисиите си.

Мечо Пух отговори веднага.

— Ние сме в Рейвън Рок, северно от Вашингтон. Имаме пълния списък на всички членове на царския свят, които се събираха на трите места за среща за събитието Омега.

— И те как реагират на това? — попита Джак. — Не много добре, предполагам.

— О, не, нямат нищо против — отвърна Стреч. — След като задействаха капана си и хакнаха самолета ни, ние задействахме нашия капан, поехме контрола над бронзовите им и после вкарахме една камбана в подземния им комплекс и ги приспахме.

След това се обади и Йоланте.

— А ние с Никой намерихме Синята камбана. В момента летим от Ню Йорк към Вашингтон, звъним с нея и събуждаме хората. Но ще спрем, когато приближим, Стреч. По-добре да не будим приспаните от вас.

Джак въздъхна.

— След всичко това ще падне голямо чистене на каши. Имаме да будим цели населения и да оправяме целия свят. Работата ни тепърва започва.

Мъж на име Джак Пета част Светът след Омега

През месеците след събитието Омега историята на Джак постепенно се разчу.

На 29 декември целият свят — или поне онази част от него, която беше будна — видя как небето се изпълва с ужасни пукнатини и последвалия колосален квантов импулс.

Телевизионните мрежи, освободени от извънредното излъчване на Сфинкса, показваха кадри от събитието, заснети с мобилни телефони.

А след това постепенно започна да се разчува, че в пустинята на Синай в Египет и в Червено море е станало нещо…

… и изведнъж всички новинарски канали се изпълниха с въздушни картини на мегастадиона в Червено море, пълен до ръба с вода — както и на новопоявилия се стадион в Синайската пустиня.

Беше се случило нещо епохално — не само в човешки, но и във вселенски мащаб — и светът искаше да научи всичко за него.

Държавни глави разговаряха по телефона, търсеха отговори и не след дълго се установи, че малък екип войници от различни държави са работели по тази мисия в продължение на двайсет години — екип, воден от някакъв смахнат австралиец на име Джак Уест-младши.

Първата работа беше да събудят всички.

Под командването на Скай Монстър, ескортирана от други самолети, Синята камбана обиколи всички градове, поразени от камбаните на сирените на Сфинкса.

Повечето хора се събудиха изтощени и прегладнели, но живи.

Някои си изпатиха повече — като например Москва, която бе станала първата жертва на камбана: столицата бе изгубила няколко хиляди от жителите си, които бяха умрели от глад по време на едноседмичния неестествен сън.

И така светът се събуди и чу истории за покрити с бели пукнатини небеса, квантови импулси и за някакъв човек на име Уест, който спасил света и предотвратил края на вселената.

Последваха дискусии на най-високи нива.

Беше решено изслушванията да се проведат в залата на Съвета за сигурност в залата на Организацията на обединените нации в Ню Йорк.

Когато се събраха там, лидерите на най-големите сили на света призоваха капитан Уест и сътрудниците му да говорят пред тях.

През следващите седмици, необходими за разказването на всички подробности, светът научи, че този човек и екипът му са спасили всички.

Много хора помнеха как телевизионните канали бяха хакнати една седмица по-рано и как капитан Уест беше обявен за злодей, който трябва да бъде ликвидиран.

Но сега научиха истината.

Джак им разказа за древни пророчества, за разширяването на вселената и за небесен феномен, известен като събитието Омега.

Разказа им и за тайната царска система, дърпала векове наред конците на правителства по целия свят.

Естествено, това разкритие се превърна в световна сензация.

В страните по целия свят се създадоха комисии, които да разследват „тайните царски хора“ в техните правителства, съдилища и въоръжени сили.

Капитан Уест и колегите му им помагаха.

Списъците, които бяха намерили в куфарчето на сър Джон Марън, помогнаха неимоверно в тази задача.

Но се говореше, че Джак имал дарбата да кара симпатизантите на царските фамилии да говорят и така той помогна за изкореняването на членовете на царския свят, които се бяха внедрили в какви ли не национални и международни институции, парламенти, шпионски агенции и армии.

Някои разкрития предизвикаха скандали, особено във Великобритания и Европа, където се установи, че много видни аристократични фамилии са били част от този заговор. Те бяха изправени пред съда, посрамени и вкарани в затвора.

Цялата руска армия беше разпусната, тъй като беше непоправимо бъкана с царски агенти.

Същото се случи с някои специални части като британските морски пехотинци и американските Делта форс, които бяха подложени на масивни чистки.

Римокатолическата църква беше напълно реформирана. Като се имаше предвид ролята, която бяха играли нейни най-висши представители в цялата афера, за известно време Църквата се превърна в обект на омраза и враждебност. Беше създадена специална комисия, която да разследва подробно мащабите на действията й.

Капитан Уест предложи човека, който да оглави комисията — сестра Линда Фадел от Ордена на честните девици от Новодевическия манастир в Москва.

Тя се оказа мъдър и състрадателен следовател и настояваше, че въпреки прегрешенията на някои от висшите й представители, Църквата има да предложи много на света под формата на благотворителност, духовни напътствия и — когато стана ясно колко много артефакти и произведения на изкуството се пазят във Ватикана — история.

И тъй, с помощта на Джак (и с необичайния му начин да изкопчва истината и от най-упоритите свидетели — говореше се, че когато ги разпитвал, те моментално омеквали и започвали да говорят истината) сестра Линда прочисти Църквата от корумпираните й елементи.

Да не забравяме и човека, наричан Сфинкса, Хардин Ланкастър XII, който в жаждата си за световно господство беше наредил да бият камбаните, които бяха приспали милиони и убили хиляди.

Той получи доживотна присъда, която трябваше да излежи в стар царски затвор на име Ереб, чието местоположение беше и щеше да си остане неизвестно.

Оставаше и проблемът с бронзовите и сребърните. Няколко хиляди от тях още бяха пръснати по целия свят.

Проведе се разследване за местоположението на четирите пръстена на командването, които позволяваха на носещите ги да командват отделни батальони бронзови.

Два пръстена бяха изчезнали със смъртта на Дион и Йегер Айнс. Мечо Пух разполагаше с третия, а Истън — с четвъртия.

Но пък Джак имаше императорския пръстен, който отменяше всички останали и му позволяваше да контролира всички автомати.

И за да убие с един куршум два заека, Джак прати всички бронзови и сребърни автомати в Ереб. Те останаха там напълно неподвижни, в безброй редици, изпълващи целия затвор.

Имаха една-единствена заповед — да се погрижат Сфинкса никога да не се измъкне от онова място.

Както можеше да се очаква, историци и археолози тутакси се стекоха на изключително древните обекти, открити от Джак и екипа му по време на двайсетгодишната им мисия.

Шахтата на Падането в Мон Сен Мишел във Франция.

Другата шахта в Монблан.

И третата във взривения Храмов хълм в Йерусалим.

Мегастадионът в Червено море беше отводнен и стените му бяха ремонтирани, за да може да бъде изучен. Подобно на много от другите обекти, около година по-късно той се превърна в една от най-големите туристически дестинации на света.

До него пътуваха круизни кораби, чиито пътници разглеждаха кръглия град и снимаха великолепния бял и сребърен замък в центъра му със счупената стрела на върха му — същата, по която Джак беше стрелял с главното оръдие на разрушителя, озовал се върху самолетоносача, които все още бяха там, оставени на местата им за историята.

Същото стана и с втория мегастадион в Синайската пустиня. Въпреки че вътрешните му части бяха забранени за посещение, туристите можеха да го посещават, да стоят на почтително разстояние от могъщите му стени и да видят мястото, на което Джак Уест-младши беше спасил вселената.

През годините след събитието Омега животът постепенно възвърна нормалния си ритъм.

Хората отново се посветиха на работата си, на живота си и на решаването на обичайните ежедневни задачи.

Разбира се, Джак стана най-прочутият човек на планетата.

Други сигурно щяха да са на седмото небе от тази монументална слава, но не и Джак.

Той отказваше покани на президенти и премиери. Отказа дори да участва в предаването на Опра Уинфри.

Може да се каже, че славата му беше като тази на Нийл Армстронг, който пръв стъпи на Луната — не беше направил онова, което направи, за да стане прочут. А защото беше подходящият човек за тази работа.

Джак реагира на славата си по същия начин като Армстронг — рядко се появяваше пред публика и прекарваше повечето си време във фермата си в пустинята на Австралия.

Австралийското правителство, благодарно за усилията му в продължение на двайсет години, му помогна, като наложи забранена за полети зона с площ хиляда квадратни километра около имота му.

И го награди с най-големите военни почести на страната.

И му отпусна неограничена доживотна пенсия.

Но Джак не го беше грижа за всичко това. Той живееше в славна изолация във фермата си със Зоуи, с остаряващия си сокол Хор и с любимите си кучета.

Рядко се появяваше сред публика.

Когато го правеше, това ставаше сензация. Например, когато най-неочаквано се появи на остров Пасха да изследва една дълбока шахта под Върха и да вземе един Стълб, паднал в нея няколко години по-рано.

Каза, че гравираната върху него мъдрост била важна за бъдещето.

Той намери Стълба и отново се оттегли.

Животът продължаваше. Светът продължаваше.

Провеждаха се Олимпийски игри. Урагани връхлитаха крайбрежия. Сезонни пожари избухваха и гаснеха. Правителства биваха избирани и сваляни.

Разбира се, отделни държави се дърлеха помежду си и понякога Джак биваше призоваван да посредничи за решаването на някакъв международен спор. И той се отзоваваше.

И винаги — винаги — приключваше тези срещи на върха с уредени въпроси и спорещите страни правеха онова, което ги беше помолил.

Беше странно. Сякаш всички просто искаха да правят онова, което той им казваше.

Лили завърши медицинското си образование в Станфорд и стана талантлив сърдечен хирург в Лос Анджелис.

Разбира се, след всичките истории около Омега тя също се превърна в световна знаменитост.

Нейната слава обаче беше повече като тази на Първа дъщеря, което означаваше — за съжаление, — че често обръщаха повече внимание на външния й вид, на прическата и на тоалета й.

Тъй като беше млада, Лили известно време нямаше нищо против това, но след като завърши образованието си и започна да работи в болницата, измисли начини да избягва камерите и медиите бързо изгубиха интереса си към нея и намериха други знаменитости, които да преследват.

О, и в деня след дипломирането си тя се омъжи за Алби Калвин.

Алби пък стана един от най-големите физици на света и името му се споменаваше наравно с имената на Стивън Хокинг, Ричард Файнман и неговия личен герой Алберт Айнщайн.

Участието му в събитието Омега му даде възможност да се докосне до неща, които малцина други можеха да се надяват да пресъздадат, до такава степен, че работата му върху уравнението на Фридман — математическия модел на разширяващата се вселена — и на Айнщайн върху същото уравнение, където к беше по-голямо от нула, беше приета като епохална.

Алби стана професор по астрофизика в Калифорнийския технологичен институт и остана на този пост до края на живота си.

Но въпреки всичките си постижения като учен той се гордееше най-много със семейството си.

Алби и Лили имаха четири деца. Първо две момичета близначки, после момче и накрая още едно момиче.

Разбира се, близначките се родиха със способността да четат Словото на Тот, но Лили и Алби бързо откриха, че другите им две деца са също много добри в ученето на езици, така че Лили научи и тях.

Това беше нещо, за което Лили и Алби бяха разговаряли с Джак и Зоуи през месеците след събитието Омега.

Те искаха да са сигурни, че Земята няма да изгуби знанията, необходими за предотвратяване на Омега в бъдеще, и тъй като бяха носители на това знание — от пирамидиона на Голямата пирамида, от шестте Стълба на Машината, от Трите тайни града, от Олтара на космоса в Скалата на Гибралтар, от четирите останали железни планини, както и от Трона на Дървото на смъртта във Върховния лабиринт, — тяхна отговорност беше да се погрижат то да не бъде изгубено.

Първата стъпка беше да научат децата на Лили на Словото на Тот и да усъвършенстват компютърната програма на Църквата, която можеше да го разчита.

Освен това се заеха да анализират Олтара на космоса в Скалата на Гибралтар и жертвения басейн. Направиха го с екип от най-добрите генетици и ДНК експерти на света, които след няколко години установиха как ужасният ритуал в залата може да се изпълни само с кръвта на Оракул, без да е необходимо убиването му.

Никой и Йоланте отидоха на тяхната среща и тя мина чудесно.

Двамата заживяха заедно в имението на Никой в Ямайка.

Йоланте така и не остави косата й да порасне отново.

Остана с бръсната глава до края на живота си. Твърдеше, че така се харесва повече.

Мечо Пух и д-р Трейси Смит също отидоха на среща, после на още няколко и около година по-късно се ожениха с бляскава церемония в един дворец в Обединените арабски емирства, на която майката на Мечо Пух плака от радост.

Разбира се, кумът им беше Стреч.

Джак участваше като шафер.

Медиите пощуряха — фактът, че някой може да накара Джак Уест да присъства на сватбата му, сам по себе си беше изумителен, а това, че се е съгласил да бъде шафер, беше направо нечувано.

Алойзиъс Найт и Руфъс се върнаха към бизнеса си като ловци на глави.

Оказа се, че преследването на представители на царски фамилии и на техните симпатизанти е опасно и особено доходоносно начинание, което ги уреждаше чудесно.

Двамата посещаваха Джак всеки път, когато се оказваха наблизо.

Истън се върна в царството на минотаврите в Подземния свят в Индия като велик герой, равен на Астерий.

Като личен приятел на Джак Уест-младши, му беше предложено да застане начело като следващ цар.

Истън вежливо отказа.

Вместо това зададе на Джак прост въпрос и Джак му отговори: „Ама разбира се“.

И така Истън заживя в малка отделна къщичка във фермата на Джак и с радост се грижеше за двете му кучета и си играеше с тях.

Истън си имаше другар, който живееше с него в къщичката, макар че беше ням и имаше частично стопен гръб.

Въпреки пораженията си Усмивката, бронзовият автомат, който беше застанал в течния огън, за да защити Джак и хората му, все още функционираше и с готовност помагаше на Истън и Джак с различните задачи във фермата.

Нямаше равен на себе си в тежката работа и играеше особено добре ролята на плашило.

Освен това беше много полезен като пратеник, който носеше пратки и съобщения до новия съсед на Джак и собственик на огромна ферма — Скай Монстър.

И накрая, Джак.

Двамата със Зоуи живееха щастливо във фермата си, доволни и влюбени.

Джак често си мислеше за приключенията си, за това как беше спасил света и бе предотвратил колапса на вселената.

И въпреки че беше разказал всичко на екипа си, не бе продумал нито дума за силата, която беше получил, докато седеше на Трона на смъртта по време на Омега.

Всички ще ти се подчиняват.

Зоуи и Лили често го закачаха на тази тема, особено когато ставаше дума за домашните задължения.

— Джак Уест-младши, да не съм те чула да ми кажеш да изхвърля боклука или да пера! — шегуваше се Зоуи.

Разбира се, той понякога използваше много деликатно силата си, когато играеше ролята на посредник в международни срещи, но го правеше единствено за постигането на мир.

Но най-много от всичко Джак обичаше да седи на верандата си сутрин, да отпива от кафето си и да се наслаждава на гледката.

Един ден, две години след Омега, той правеше точно това — пиеше си кафето и гледаше изгряващото слънце. Хор беше кацнал на облегалката на стола му, с посивели от годините пера, но все така бдителен.

Зоуи още спеше.

Истън също спеше в къщичката си, пуделът Рокси спеше до леглото му, а Усмивката стоеше като статуя в ъгъла.

Кротката лабрадорка Аш, другото куче на Джак, беше тук. Тя винаги идваше при Джак за сутрешния му ритуал на портата и се свиваше на кълбо в краката му.

Джак погледна кучето и видя старата тенис топка, която Аш винаги отказваше да носи на когото и да било.

Помисли си за онзи ден на трона и мислено сви рамене.

Взе топката.

— Хей, Аш.

Кучето го погледна.

Джак хвърли топката от верандата и каза меко:

— Донеси топката, Аш.

Кучето го изгледа с обичайния си поглед на някой, който изобщо не е впечатлен…

… и после стана, изтича от портата, взе топката, донесе я и я пусна в краката му.

Джак Уест-младши се усмихна и доволно отпи голяма глътка кафе.