Един невъзможен лабиринт

Безкрайният тунел

26 декември, 06:06

Два дни до събитието Омега

Джак и Лили стояха на разклонението в безкрайния тунел, с Истън и Усмивката зад тях.

Джак се намръщи.

— Два избора.

— Да, но последствията от погрешния са тежки — каза Лили. — Може да се забавим часове или дори дни, а ние нямаме толкова време.

Джак огледа пода на двата прохода в търсене на някаква следа накъде са тръгнали съперниците им — Сфинкса, Езекил и Растор.

Но не видя нищо. Нямаше никакви следи.

— Чакай. — Той вдигна глава. — Черепът на Имхотеп ни насочи към този тунел, когато споменаваше за Нингизида. Не се ли казваше и нещо за…

Той бързо извади мумифицираната глава на древноегипетския гений.

— Можеш ли да прочетеш отново надписите, свързани с безкрайния тунел?

— Разбира се. — Лили огледа черепа. — Добре. Първият гласи: За да намериш безкрайния тунел, мини през вратата под образа на Нингизида. После пише: В тунела винаги завивай наляво.

Джак се обърна отново към разклонението.

— Завивай наляво. Лошата посока. Може и да свърши работа. Някои лабиринти работят по този начин…

— Извинете, но какво иска да каже капитан Джак? — обади се Истън.

Джак кимна към разклонението.

— Завиваме наляво. Лошата страна е винаги лявата.

— О, ама разбира се! — сети се Лили.

Джак я погледна.

— Може и да имаш вроден талант за езици, но и твоят старец поназнайва това-онова.

Лили се обърна към Истън и обясни:

— В различните езици по целия свят, от немския и виетнамския до китайския и полския, думата за дясно или десен означава също правилно, по-добро или законно, докато думата за ляво означава лошо, грешно или незаконно. Английската дума sinister, която свързваме с лошото, произлиза от много по-старата дума sinistra, която означава ляв.

— Указанията на Имхотеп не са главоблъсканица — каза Джак. — А проста инструкция. Просто завиваме наляво. Всъщност, за да минем успешно през тунелите, трябва да завиваме наляво на всяко разклонение.

И така те завиха наляво и продължиха напред в мрака.

Продължиха да вървят още шест часа.

Тунелът продължаваше постепенно да се спуска надолу.

Стигнаха още три разклонения и на всяко завиваха наляво.

— Откъде можем да сме сигурни, че завиването наляво е правилният избор? — попита Лили в един момент.

— Не можем — отвърна Джак. — Ще разберем, когато стигнем до някакъв нов лабиринт или се натъкнем на задънен край.

Часовете се изнизваха. Минаха през още три подтунела и се промъкнаха покрай двама подобни на статуи златни, докато — след почти двайсет и три часа непрекъснато вървене — Джак зави на поредния ъгъл и изведнъж тунелът пред него се спусна рязко надолу под стръмен ъгъл, право напред.

— Това е нещо ново — каза Лили.

— Явно сме близо до следващия лабиринт — отвърна Джак.

Ускориха крачка и забързаха по свръхдългия стръмен наклон.

В края му минаха през арка и изведнъж стените на тунела от двете им страни се промениха.

Вече не бяха от грубо изсечен камък.

Бяха гладки и направени от подобния на бетон сив камък.

Джак докосна едната стена.

— Някой е построил това. Влязохме в някаква структура.

Няколко метра по-нататък тунелът свърши с гола сива стена — задънен край — и сърцето на Джак се сви при мисълта, че е направил ужасна грешка, че са вървели почти денонощие само за да…

— Вижте! — Истън посочи тавана над края на тунела.

В него се виждаше отворът на тясна шахта, продължаваща нагоре в мрака. От двете й страни имаше опори за ръцете и краката.

Джак въздъхна с облекчение.

— Мисля, че стигнахме края на безкрайния тунел.

Продължиха право нагоре по шахтата.

Катереха се плътно един зад друг — първо Джак, следван от Лили, Истън и Усмивката.

Джак погледна нагоре и видя, че шахтата постепенно се стеснява, сякаш се катереха по вътрешната страна на гигантски телескоп. Освен това успяваше да различи смътно сияние в горния й край, нещо като отразена дневна светлина.

След десетина минути катерене стигнаха до хоризонтален проход, който за огромна изненада на Джак водеше до правоъгълен каменен портал, в края на който наистина имаше слънчева светлина.

Джак замръзна.

Нещо лежеше зад портала.

Три неща всъщност. Три човешки фигури, под слънцето, между два обелиска.

Сякаш лежаха на нещо като каменен покрив. А отвъд покрива Джак видя просторно осветено от слънцето пространство с много други каменни покриви.

Джак пристъпи предпазливо към портала с насочен напред пистолет, следван от Лили, Истън и Усмивката.

Когато приближи фигурите, Джак видя, че са мъртви — един монах на Омега, един от сръбските войници на Растор със сива униформа и малко по-нататък едно по-дребно тяло с червено лице — вандал.

Заинтригуван, Истън мина покрай Джак и излезе, за да огледа мъртвия монах на Омега…

— Истън, не, чакай! — Джак се хвърли след него.

Твърде късно.

Фссс-туп!

Куршум, изстрелян отнякъде отвъд портала, изсвистя през въздуха и се заби в дясното рамо на Истън, от което той се завъртя като пумпал и залитна назад.

Джак го подхвана, дръпна го в тунела и прошепна:

— Добре ли си?

Истън се мръщеше от болка, но кимна. Джак притисна раната, а Лили клекна до тях и извади превръзка от раницата си.

Сякаш в отговор на първия, отвън последва какофония от още изстрели.

Бам! Бам!

Бум! Бум!

Та-та-та!

Тренираното ухо на Джак моментално разпозна няколко различни оръжия — автомати „Щаер“, пистолети и поне един снайпер.

Джак предположи, че улучилият Истън стрелец е снайперист, оставен от Сфинкса — може би същият, убил монаха на Омега и сърбина при изхода на тунела.

Но със стрелбата си снайперистът беше привлякъл към себе си огъня на другите играчи, които вече бяха тук.

Приклекнал при отвора, Джак смилаше тази информация и държеше Истън, докато Лили превързваше раната му. Някакво движение привлече вниманието му и той промълви с ужас:

— Какво, по дяволите…

Вандалът, който лежеше навън, се надигаше.

Не беше мъртъв…

Подобно на излизащо от гроба си зомби, той се изправи бавно, обърнат отначало с гръб към Джак. И

Джак видя, че на гърба му при лопатките има нещо, закрепено с тиксо — нещо малко и кръгло.

После вандалът се обърна и погледна Джак с кръвясалите си очи.

— Здрасти, капитане! Чаках те!

Докато създанието говореше, Джак видя, че вандалът е със закопчани ръце и че на белезниците му има дълго въже, завързано около един от обелиските.

Съществото не беше тук доброволно. И нещото, закрепено на гърба му…

Джак се намръщи, озадачен и разтревожен.

Какво е това…

Вандалът пристъпи към него.

— Моят господар Сфинкса ме остави да убия генерал Растор. Но Растор ме залови и залепи това малко червено нещо за тялото ми. После ме върза за обелиска и ми каза да чакам теб. Нареди ми като пристигнеш да ти кажа, че аз съм твоят подарък за сбогом от него.

Направи още една крачка напред. Беше на три метра от Джак.

Това малко червено нещо…

И в този миг Джак разбра какво е закрепено за гърба на вандала и кръвта му се смрази.

Червена сфера, взета от тавана на безкрайния тунел.

И после ужасът на Джак стана пълен, когато погледна вандала в очите и осъзна — със закъснение — какъв гаден и убийствен капан им е устроил генералът.

— Растор е превърнал този вандал в ходеща бомба — възкликна той. — И явно е оставил снайперист, който да…

Изтрещя нов изстрел. Облеченият в сиво сръбски снайперист се криеше на някой от покривите наоколо.

Куршумът улучи сферата, закрепена за гърба на вандала…

… и той се взриви.

Малкото червено създание просто изчезна, пръснато на хиляди парчета.

А скритите при отвора Джак, Лили и Истън се намираха толкова близо до експлозията, че нямаше нито начин, нито време да я избегнат.

Точно по замисъла на Растор.

Джак вече беше виждал в безкрайния тунел ужасните последици от експлозията на сфера — тя стопяваше кожата и превръщаше бронзовите в локви разтопен метал.

Сега успя да види взрива, поне за част от секундата.

Беше наистина ужасяващо.

Улучена от куршума, алената сфера на гърба на вандала се пръсна със смайваща сила.

Течният огън изригна от експлодиралия вандал и се разлетя във всички посоки, като прогаряше и изпепеляваше всичко в радиус от трийсет метра. Всяко нещо, дори само докоснато от огненото кълбо, моментално започваше да съска и пуши, сякаш беше залято със силна киселина.

Джак не можеше да направи нищо.

Растор го беше надхитрил.

За негова пълна изненада в мига, в който вандалът се пръсна, някаква фигура пристъпи спокойно и мълчаливо пред Джак, Лили и Истън и застана между тях и взрива с гръб към експлозията.

Усмивката.

Свръхгорещият течен огън заля гърба на бронзовия, но благодарение на бързата реакция на автомата Джак и останалите бяха защитени от взрива и той не ги засегна.

Няколко капки профучаха покрай Усмивката и прогориха ръкава на якето на Джак, но за щастие пропуснаха кожата му.

Други капки достигнаха косата на Лили и опърлиха няколко кичура.

И в следващия момент всичко приключи.

Вандала го нямаше. Взривът отмина. Тук-там танцуваха отделни пламъци.

Джак скочи зад Усмивката, видя сръбския снайперист на една кула наблизо, застреля го между очите и отново се скри в тунела.

Едва тогава осъзна, че след героичната си намеса Усмивката не беше помръднал.

Беше останал все така наведен над Лили и Истън. Целият му бронзов гръб кипеше и се топеше. Капки стопен метал се стичаха по тялото му и падаха тежко на пода.

Усмивката рухна тежко на колене и Джак, Лили и Истън го издърпаха навътре в тунела.

— Той спаси живота ни — ахна Лили.

— Усмивката е добър бронзов — каза Истън и потупа автомата по гърдите. — Усмивката изпълнява заповеди.

— Определено. Но мисля, че неговата битка приключи — каза Джак, докато облягаше съскащия автомат на каменната стена. — Можем да се върнем за него, но точно сега имаме още работа.

Отвън престрелката между противниците продължаваше. Джак пристъпи към отвора.

Като гледаше да остава в сенките, надникна през древния портал…

… и този път успя да види по-добре какво има отвъд тунела. Гледката накара дъха му да секне.

— Леле — успя само да каже.

Градът Лабиринт

Джак видя, че стои на плосък каменен перваз на висока кула, гледаща към огромен кръгъл каменен град.

Градът беше обкръжен от извита стена от сив камък, висока двеста и петдесет метра.

С огромните си размери стената създаваше впечатление, че градът се намира в основата на най-големия язовир на света — само че неговата стена обикаляше града в огромен, съвършен кръг.

И всичко това беше открито към небето.

И наистина, яркосиньото небе блестеше ослепително високо над сцената.

Градът представляваше замайващо сложна плетеница от кули и куполи, мостове и стълбища, булеварди и канали, пирамиди и обелиски. А точно в центъра му се издигаше невероятен сребристобял замък с множество кули.

На върха на замъка имаше свръхвисока стрела от злато и сребро, която се издигаше на няколкостотин метра в небето, а на самия й връх имаше голям златен трон, който сияеше под лъчите на слънцето.

Джак гледаше с увиснало чене.

— Трон? — озадачи се той. — Тук?

Нямаше никаква логика. Доколкото можеше да прецени, бяха минали само половината от Лабиринта.

Лили се примъкна до него.

— Трон ли каза?

Джак посочи.

— О. Леле!

Докато двамата оглеждаха сребристобелия замък, лабиринта от по-ниски сгради и сивата стена, Джак изпита смътното чувство, че вече е виждал нещо подобно, макар и не в такива огромни размери.

И се сети.

Подземният свят.

Старото царство на Хадес в един затънтен район в Индия.

Стилът на замъка беше същият, с външния му вид и усещането.

Смесицата от грубо издялана естествена скала и гладкия сив камък; заплетеният град около централния замък; и — разбира се — абсолютно извънземната природа на всичко.

Това място не беше дело на човешка ръка.

То беше по-старо от всичко, създавано някога от човека, по-голямо като замисъл и построено за мисия, далеч надхвърляща познанията на съвременното човечество, както и на други култури като тази на Древен Египет.

Ярък проблясък от замъка — от върха му, в основата на стрелата — привлече вниманието на Джак миг преди да чуе изстрела — защото светлината се движи по-бързо от звука.

На върха на замъка имаше три фигури.

Джак разпозна Сфинкса и Мендоса.

Третият беше рицар на Златната осмица, който стреляше ожесточено към противниците им.

Преди Джак да успее да смели видяното, силен ответен огън от една от по-ниските сгради се стовари върху бойниците около рицаря, улучи го и той полетя с писък от замъка и пропадна стотици метри надолу, преди да изчезне в някоя от оплетените улици на града лабиринт.

— Току-що влязохме в гнездо на оси с трон в средата и поне три групи, които вече се бият — каза Джак.

Лили — не откъсваше поглед от върха на стрелата и трона, който Сфинкса щеше да достигне всеки момент — каза:

— Този трон ме тормози.

— Да, сигурно сме пропуснали нещо — съгласи се Джак. — Ще го мислим по-късно. Важното в момента е, че след няколко минути Сфинкса ще седне на него. Но всичките ни врагове също са тук, а те са и негови врагове и се опитват да го спрат.

Изведнъж от един покрив отляво изригна димна следа, устремила се към замъка в центъра.

Това беше характерната следа на реактивен снаряд, който се носеше право към Сфинкса и Мендоса…

… но профуча покрай тях, без да ги улучи.

Дори от това разстояние Джак чу смеха на Сфинкса.

— Добър опит, Гартън! Но аз имам електромагнитна защита срещу подобни оръжия!

Джак се обърна и видя генерал Растор от лявата си страна, застанал на върха на една кула южно от замъка с гранатомет на рамото, заобиколен от облечените си в сиво войници.

Генералът също се изсмя.

— Така ли? — извика той на Сфинкса. — О, Хардин, никога не си ме разбирал и не си даваш сметка на какво съм способен, за да постигна целта си!

Градът Лабиринт

Шестнайсет часа по-рано

Шестнайсет часа преди Джак да стигне до града лабиринт се случи нещо невиждано и нечувано.

Сфинкса и антуражът му — кардинал Мендоса, трима рицари на Златната осмица и двама оцелели вандали — неотклонно приближаваха това място.

Като бързаха да не бъдат настигнати от брат Езекил и неговите монаси на Омега, но и като внимаваха да не направят някоя смъртоносна грешка, те бяха избрали правилния тунел от шестте, след което внимателно минаха през безкрайния тунел с неговите подтунели, златни статуи и разклонения.

Дори бяха спирали, за да спят. Сфинкса и Мендоса отдавна се бяха подготвяли за този момент, като бяха правили проучвания и дори тренировки, така че бяха в добра форма и се справяха с предизвикателствата.

И накрая, също като Джак, те стигнаха до града лабиринт около замъка.

Само че когато се озоваха тук, той се намираше под водата и целият забележителен комплекс тънеше в отекващ мрак.

Когато излезе от безкрайния тунел, Сфинкса се озова на покрив — на същия покрив, на който по-късно щеше да стъпи Джак и който стърчеше от колосалната кръгла стена около града и замъка.

Когато лъчите на фенерите им осветиха съседните сгради — кули с обелиски и екзотични храмове, — Сфинкса рязко си пое дъх, после каза:

— Успяхме.

Мендоса също беше поразен.

— Мили боже, наистина успяхме.

Сфинкса насочи най-мощния фенер напред и освети невероятната постройка в средата — изумителен сребристобял замък с много кули, които излизаха от него като клони на дърво.

В тъмните сенки видя стрелата, устремена нагоре от върха на замъка.

— Тронът на живота… — тихо каза той.

Насочиха лъчите на фенерите си нагоре и видяха, че целият град лабиринт — който беше с диаметър почти два километра — е покрит от огромен купол. Сам по себе си той щеше да представлява архитектурно чудо, но в сравнение с града и замъка изглеждаше просто като спомагателно съоръжение.

Сфинкса направи крачка напред…

… стъпи върху един камък на покрива…

… и задейства древен извънземен механизъм, който буквално разтресе земята.

От земните недра се надигна оглушителен грохот.

Всичко се разтресе с такава сила, че Сфинкса и Мендоса едва не изгубиха равновесие.

Заоглеждаха се във всички посоки, неуверени и в същото време развълнувани.

И почувстваха, че покривът, на който стоят, започва да се издига.

При това не само той.

Цялото пространство — градът лабиринт, замъкът и куполът — се издигаха под въздействието на някакъв исполински механизъм, скрит под всичко това.

И наистина, под огромния град имаше три гигантски бутала, построени преди незнайно колко време от отдавна изгубена цивилизация, които издигаха всичко от морското дъно през водите на Червено море.

Първо куполът направи гигантска издутина на дъното, докато проникваше през наноси и пясък.

После с чудовищна сила проби повърхността на Червено море — огромният сив купол се издигна над вълните между нефтената платформа и руския самолетоносач и корабите около него.

Навън беше нощ и огромните вълни се разпространиха в кръг около издигащия се купол — толкова огромни, че дори огромният самолетоносач се разклати.

Морската вода се стичаше по купола и проблясваше на лунната светлина.

Нефтената платформа „Червена звезда на хоризонта — 4“ се подмяташе във всички посоки.

Тя се наклони силно. Няколко души на площадката за хеликоптери бяха изхвърлени в морето.

Котвеното въже, което я придържаше към бетонната котва на дъното, се скъса и платформата се разлюля на силните вълни, предизвикани от издигането на колосалната структура.

И после, толкова внезапно, колкото беше започнало, издигането спря и огромното древно нещо остана да стои в нощта със своя сив купол на повърхността на Червено море, недалеч от бреговете на Синай, подобно на някакъв гигантски покрит стадион.

Всички, които още стояха на нефтената платформа и на палубите на корабите, се взираха с увиснали ченета, изгубили дар слово.

В сравнение с купола самолетоносачът изглеждаше миниатюрен.

Платформата също.

Куполът беше по-голям от десет Големи пирамиди заедно и в сравнение с него всичко изглеждаше миниатюрно.

И тогава се задейства последният механизъм.

Разнесе се силен грохот, по повърхността на купола внезапно се появиха осем пукнатини и подобно на венчелистчета, осем сегмента от огромния купол започнаха да се спускат в съвършен унисон, като се прибираха в стената около града, позволявайки на лунната светлина и свежия въздух да достигнат града лабиринт и замъка за първи път от хиляди години.

Сега цялото нещо наистина приличаше на свръхгигантски стадион — спиращ дъха огромен бетонен кръг, напълно открит към небето, с висока осемдесет етажа сива стена, която удържаше вълните на Червено море. И в средата й, на стотици метри под морското равнище, лежеше градът лабиринт с неговите сгради с всевъзможни форми и размери. А точно в центъра на града се издигаше високият замък със стрелата и трона на върха й.

Цялото това нещо беше от друго време, от друга цивилизация.

Гледката беше паметна.

Зашеметяваща.

Епохална.

Сфинкса не беше от хората, които се впечатляват лесно, но в този момент дори той беше абсолютно изумен.

Като пазител на таен град той беше виждал какви ли не странни и чудни неща, но нищо като това и нищо с подобни мащаби.

Взираше се в открития към небето град, прелестно окъпан в лунна светлина, и в издигащата се сива стена около него.

От дясната си страна, като надникнеше над ръба на стената, можеше да види носа на самолетоносача, а от лявата — най-горните палуби на все още клатещата се нефтена платформа; лъчите на прожекторите им танцуваха над огромното открито пространство.

Разбира се, руският самолетоносач беше под негово командване.

Както и нефтената платформа.

Тя отдавна беше собственост на верни членове на царски фамилии, чиято работа беше да стоят на стража на това място, подобно на пазителите на Трите тайни града. Екипажът на платформата може и да не знаеше какво се крие под морското дъно, но дълбочинните радари отдавна бяха показали, че там долу има нещо голямо, свързано с древните места по света.

Сфинкса погледна към трона в центъра на лабиринта и каза:

— Тронът на живота. Ще ни отнеме време да минем през града лабиринт и да стигнем до замъка.

— А за да седнете на трона, трябва да изкачите замъка и да минете през светите му врати по правилния ред — добави Мендоса.

— Носиш ли декодираните текстове от Кабала за изкачването на Дървото на живота? — попита Сфинкса.

— Да, сир.

— Това е всичко, което ни… — Сфинкса млъкна, понеже чу нещо.

Ехо, достигащо от вътрешността на безкрайния тунел.

Той погледна тясната стълба — шахта, по която се бяха качили, за да стигнат до това място. По време на зрелищното издигане тесните й стени се бяха издължили, правейки я още по-дълга.

Сфинкса замръзна, вслушваше се.

— Не бива да се застояваме. Оставихме няколко вандала да забавят съперниците ни и запушихме няколко от ниските тунели със сив камък, но рано или късно те ще стигнат тук.

Той се обърна към тримата си рицари.

— Господа, време е да си заслужите местата в новия свят. Йегер Зекс, ти ще дойдеш с мен и кардинала. Трябва да минем през града лабиринт и да стигнем до замъка и Трона на живота колкото се може по-скоро.

Кимна към другите двама.

— Йегер Зибен и Ахт — Ловци седем и осем, — вие ще направите каквото е необходимо, за да не позволите на съперниците ни да стигнат до замъка. Каквото е необходимо! Разбрахте ли?

Тримата рицари на Златната осмица кимнаха отсечено.

— Да, сър.

— Да, сър.

— Да, сър.

— Да действаме — каза Сфинкса. — Съдбата ни очаква.

И тъй, под светлината на луната и на прожекторите Сфинкса, Мендоса и Йегер Зекс — Ловец шест — навлязоха в лабиринта, като минаха по няколко високи моста, които свързваха външния кръг с някакви кули.

После се спуснаха по стръмни каменни стълбища без парапети, които ги отведоха до вътрешната част на лабиринта, където ги чакаше изкачване по други, още по-стръмни стълбища.

В началото и в края на всеки мост и стълбище винаги минаваха през богато украсена каменна арка.

Маршрутът им беше дълъг и с множество отклонения — наляво, надясно, нагоре, надолу, по стълби и рампи, през ровове и мостове.

Напредваха бавно.

Продължаваха напред в нощта.

— Не можем ли да извикаме хеликоптер, който да ни отнесе направо при замъка? — попита Йегер Зекс малко след като тръгнаха.

— Не — отвърна Мендоса. — Категорично не. Подобно на много други, този лабиринт и замъкът са свързани чрез скрити механизми. Ако човек не мине през всички арки на лабиринта, няма да може да се изкачи до трона. Няма преки пътища, когато залогът е съдбата на вселената.

Бяха вървели два часа през града лабиринт, когато първият куршум се заби в една каменна стена над главите им.

Монасите от ордена на Омега бяха пристигнали…

… и битката в града лабиринт започна.

Тя щеше да бушува през следващите дванайсет часа — непрестанно сражение и надпревара между рицарите на Сфинкса и монасите на Омега.

Двете страни се опитваха да стигнат до центъра на града лабиринт, като си разменяха изстрели — отначало под нощното небе и после на светло, когато слънцето изгря.

Водени от брат Езекил, монасите на Омега бяха дошли подготвени и се хвърлиха с жар в сражението.

Най-голямата им спънка бяха двамата рицари на Златната осмица, оставени от Сфинкса.

Те оказаха упорита съпротива, но монасите ги надвиха и ги застреляха, след което продължиха бързо към вътрешните части на лабиринта, като разменяха изстрели със Сфинкса, Мендоса и Йегер Зекс.

Сфинкса тичаше с приведена глава през лабиринта, под непрекъснатия обстрел на монасите.

Но преднината му беше добра и се запази.

След четиринайсет часа непрекъснато движение и почти непрестанна стрелба той и хората му почти бяха стигнали центъра на огромния кръг и подножието на замъка.

Като стреляха по преследвачите си, Сфинкса, Мендоса и Йегер Зекс стигнаха до последния мост — дълъг, тесен и без парапети, — който водеше през дълбок ров с отвесни стени от сив камък към великолепния замък.

Бяха минали през всички арки на града лабиринт и сега замъкът се издигаше пред тях, бял и сребърен, прекрасен и загадъчен, от другата страна на високия дълъг мост.

Сфинкса се осмели да се усмихне.

— Успяхме…

И точно тогава един реактивен снаряд, изстрелян от брат Езекил, улучи моста и го взриви.

Сфинкса загледа с ужас как изящният каменен мост пред него се троши в средата и се разпада на парчета, които полетяха надолу в рова.

— Мамка му! — изруга той.

Не можеше да пресече.

Бързите му очи видяха друг мост, по който можеше да се стигне до замъка, но — като се имаше предвид, че трябваше да се върне и да мине по още улици и мостове, за да стигне до него — той реши, че за това ще му трябва най-малко час, ако не и два.

Но нямаше друг избор, така че взе решение и тръгна.

Докато Сфинкса тичаше около замъка, утрото настъпи и небето изсветля.

Забавянето с взривения мост му беше коствало два часа, но той най-сетне стигна до замъка и се втурна вътре, докато куршумите на монасите на Омега рикошираха от стените около него, Мендоса и Йегер Зекс.

— Говори — настоятелно каза Сфинкса, докато поглеждаше нагоре.

Отвътре замъкът представляваше високо кухо пространство с множество извисяващи се каменни стълбища, които се пресичаха и го кръстосваха на зигзаг.

Сфинкса видя, че всички стълбища по някакъв начин докосват десет платформи с прозорци, наредени около замъка, и че до всяка от тези платформи може да се стигне по древни арки на площадките пред тях.

— Как решаваме последния лабиринт? — попита Сфинкса.

Кардинал Мендоса ровеше в бележките, които носеше със себе си.

— Наричаме го Трон на живота, но всъщност пълното му име е Трон на Дървото на живота — каза той. — И наистина, цялата тази част от Върховния лабиринт е изобразена на моята татуировка като Дървото на живота.

И посочи копие на татуировката на главата си:

— За да стигнем трона на върха, трябва да се изкачим до него по свещения ред на дървото, който, за наше щастие, е изложен в Кабала.

Мендоса извади схема на замъка и рисунка на Дървото на живота от Кабала със стрелки по него.

— Кабалистичното Дърво на живота представлява свещен път от човечеството / Земята на дъното, наричано Малкут, до божественото / Небето на върха, известно като Кетер. — почна той. — Като най-долна точка от Дървото на живота Малкут обединява всички материални неща. Той е също бариерата между царството на живота и подземния свят, царството на Дървото на смъртта. Кетер е неговата противоположност. Буквалното значение на думата е корона. Именно там човекът става бог. За да се стигне от дъното до върха, трябва да се следва пътят в правилния ред. Някои смятат, че това е духовен път, пътят на просветлението. Но това всъщност не е вярно. Всичко е свързано с изкачването на този замък, тук, във Върховния лабиринт, за да се стигне до Трона на Дървото на живота. А сега погледнете схемата на замъка… и вижте как пътят пасва идеално с разположението на платформите с прозорци.

Кардиналът бързо надраска стрелките от изображението на Дървото на живота върху схемата на замъка:

Сфинкса видя връзката и очите му блеснаха.

— Трансформация от човешко в божествено. — Той се усмихна. — От човек в император. Да вървим!

Първата арка се намираше пред тях. От върха й започваха три стълбища-мостове, водещи в три различни посоки.

Арката представляваше голяма тъмна структура с формата на куб, украсена с черни подобни на рога израстъци и страховити на вид статуи. Късо стълбище водеше до покрива й, където имаше широк кладенец.

Следвайки стрелките на схемата и ободрени от близостта до успеха, Сфинкса и хората му се втурнаха нагоре по дясното стълбище, което водеше от първата арка към следващата високо над нея.

Сфинкса се изкачваше бързо във вътрешността на замъка, като намираше ред в иначе обърканата плетеница от кръстосващи се стълбища.

Беше изминал три четвърти от пътя, когато Езекил и неговите монаси на Омега стигнаха до замъка.

Монасите на Омега заеха позиции отвън и вътре в замъка, след което откриха огън с пистолети и снайпери по Сфинкса, но без да постигнат успех. Стълбищата и площадките им пречеха да стрелят точно, а и Сфинкса имаше прекалено голяма преднина.

Най-накрая Сфинкса изкачи последното стълбище и изскочи на слънчева светлина, на върха на замъка, високо над кръглия град лабиринт.

Дъхът му секна от разкрилата се пред очите му гледка.

Сега той се намираше по-високо от върха на колосалната стена, която удържаше морето, и можеше да види на изток руския самолетоносач и брега на Синай. На запад пък се виждаше нефтената платформа „Червена звезда на хоризонта — 4“.

Някакви руски офицери на палубата на самолетоносача завикаха ликуващо и вдигнаха юмруци във въздуха.

Макар да беше стигнал върха на замъка, Сфинкса още се намираше в подножието на стрелата, която водеше нагоре до Трона на живота — зашеметяващо високо съоръжение от сребро и злато, по което имаше подобни на скоби опори за ръцете и краката.

По същество тя представляваше силно издължен цилиндър, висок четирийсет и пет метра и широк шест, с декоративни изображения на огромни змии, които се виеха около него, и малки стърчащи корнизи.

Изведнъж по камъните около Сфинкса се посипаха куршуми, идващи от друга посока.

Йегер Зекс се обърна и отвърна на огъня по двама снайперисти на Омега, качили се на една кула на изток. Успя да убие единия, но вторият го улучи в гърдите и Зекс полетя от замъка и пропадна на стотици метри надолу към смъртта си.

На Сфинкса не му пукаше.

Намираше се съвсем близко до целта си. Обърна се към стрелата и вдигна глава.

Огледа стърчащите опори, които вървяха нагоре по стрелата и стигаха до трона на върха й.

Посегна към първата…

Ууууш!

Реактивен снаряд профуча само на педя покрай главата му.

Сфинкса се обърна…

… и видя генерал Растор, застанал на една от кулите южно от замъка, с РПГ на рамо.

Сфинкса се изсмя.

— Добър опит, Гартън! Но аз имам електромагнитна защита срещу подобни оръжия!

— Така ли? — извика му в отговор Растор. — О, Хардин, никога не си ме разбирал и не си даваш сметка на какво съм способен, за да постигна целта си!

Разбира се, точно това беше моментът, в който Джак пристигна на сцената, излизайки от безкрайния тунел.

Видя как Йегер Зекс разменя изстрели със снайперистите на Омега, след което полита надолу; видя как реактивният снаряд профуча покрай Сфинкса на върха на замъка и чу размяната на думи между Сфинкса и Растор.

— Май закъсняхме — каза Джак.

— Трябва да има някакъв начин — отвърна Лили.

И тогава за техен ужас Растор направи нещо напълно неочаквано и сцената се превърна в съвсем ново ниво на анархия.

Джак си помисли, че именно коментарът на Сфинкса за електромагнитната му защита е накарал Растор да го направи.

По всяка вероятност Сфинкса също носеше някакъв вид „коприварче“ — електромагнитен щит, който отклоняваше летящи по-бавно от звука проектили като куршуми и реактивни снаряди.

Верен на репутацията си със смахнатите си тактики и стратегии, Растор просто избра различен начин да отвърне на Сфинкса.

Намести гранатомета на рамото си и стреля отново…

… но този път не се целеше в Сфинкса и замъка.

Не, този път той стреля по стената, която обкръжаваше всичко.

Джак на мига осъзна какво предстои.

— Господи — промълви той. — Сега ще стане гадно.

Реактивният снаряд на Растор профуча във въздуха и се заби в горната част на масивната сива стена при западната част на града лабиринт.

Върхът на стената експлодира, разхвърляйки огромни парчета сив камък. Взривът остави в стената V-образна пробойна.

И морето нахлу през този новообразувал се отвор.

Морето се изсипа върху града лабиринт като могъщ водопад — потопяваща, бушуваща, помитаща всичко водна стихия, нахлуваща през разбитата част на стената.

Ченето на Джак увисна.

Водата се изсипваше върху сградите на града лабиринт, като разруши някои от тях, преди да стигне разпенена дъното.

Щом достигна най-долното ниво, стихията незабавно се разпространи в убийствени шестметрови цунами по улиците в западната част на подобното на стадион пространство.

Джак беше хипнотизиран от гледката.

Но в следващия момент писък на разкъсван метал го изтръгна от унеса. Той погледна нагоре и видя, че водопадът в горната част на стената е повлякъл огромен създаден от човешка ръка обект.

— О, стига бе… — ахна Джак.

Нефтената платформа. Онази, която се намираше западно от огромния стадион.

Издигането на града лабиринт явно беше скъсало котвения й кабел като конец.

И когато реактивният снаряд на Растор бе разбил стената, нахлулата вода беше понесла със себе си платформата към града лабиринт!

Макар да беше висока двайсет етажа, платформата изглеждаше жалка в сравнение с колосалните мащаби на мегастадиона.

Понесена от нахлуващата вода, тя заседна на ръба на външната стена и рязко спря — един от огромните й понтони се беше закачил за неравния ръб на взривения отвор.

Морето продължаваше да нахлува от двете й страни, като я блъскаше и огъваше понтоните и стълбовете й…

… и Джак видя хора на платформата, вкопчени в края на площадката за хеликоптери — дори мятащи се в един хеликоптер, който беше завързан за площадката — и висящи по другите палуби и крещящи за помощ, докато…

… с пронизителен писък на метал…

… единият от понтоните се отчупи и нефтената платформа се понесе отново напред, мина през ръба и полетя надолу пред огромната сива стена, разхвърляйки миниатюрни човешки фигури във въздуха, докато част от скъсания й котвен кабел не се закачи за ръба на стената и цялата платформа отново не спря, увиснала от стената.

Платформата остана да виси на опънатия кабел с вертикално обърнати палуби, високо над сградите на западната страна на града лабиринт, а морето продължаваше да нахлува от двете й страни.

— Тоя Растор е тотално побъркан — изпъшка Джак.

Колосалният водопад разтресе целия град лабиринт с такава сила, че застаналият на върха на замъка Сфинкс трябваше да се вкопчи в опорните скоби, за да не полети в бездната.

Но Растор не беше приключил.

Той вдигна гранатомета си, насочи го към източния ръб на стената и отново стреля.

Снарядът се понесе над града лабиринт…

… и отново улучи стената, този път от срещуположната страна.

Последва нова разтърсваща експлозия.

Отново се разлетяха канари от сив камък.

И нахлу нов водопад.

И секунди по-късно друг създаден от човека обект, понесен от нахлуващата вода, се извиси над ръба на стената.

Руският самолетоносач.

Джак Уест беше виждал много изумителни неща през живота си, но малко от тях можеха да се сравняват с това.

Той зяпна сащисан и инстинктивно отстъпи назад.

Самолетоносачът се появи над него и съвсем малко встрани, невъзможно огромен, оголил гигантския си корпус, докато минаваше над стената, понесен от нахлуващото море.

Това беше напълно различно изживяване от падането на нефтената платформа.

Платформата падна от другата страна на града лабиринт, на около два километра разстояние. Освен това тя беше много по-малка. И сякаш квичеше, когато дългите й крака стържеха по разбитата стена.

Самолетоносачът пък беше много по-голям и много по-тежък и се намираше непосредствено до позицията на Джак в източната част на стената, само на двайсетина метра от него, Лили, Истън и Усмивката.

Първо се появи носът му, понесен от морето през отвора, създаден от снаряда на Растор.

Острият му ръб, над който стърчеше предният край на палубата, се издигна високо към небето за част от секундата…

… преди да се наклони рязко надолу.

Джак гледаше изумен как тежащият шейсет хиляди тона руски самолетоносач полита с носа напред покрай древната сива стена.

Приличаше на падащ небостъргач, докато се носеше покрай покрива на Джак като размазано петно от сив метал.

Самолетоносачът беше дълъг над триста метра и се понесе покрай Джак и останалите с оглушително стържене, като разбиваше изпречилите му се кули и храмове на древния град.

Огромната му тежест превръщаше падането му в катастрофално унищожение, което правеше за миг древните постройки на прах.

И докато самолетоносачът падаше, от него буквално валяха самолети.

Изтребители, разузнавателни самолети и хеликоптери се сипеха от почти отвесната палуба и падаха надолу на групи.

Премятаха се във въздуха с десетки, подобно на играчки, захвърлени от някакъв невидим великан, и се разбиваха в мостовете, обелиските и храмовете на града лабиринт. Много от тях избухваха в огнени експлозии, когато улучваха каменните сгради и резервоарите им се спукваха.

Контролната кула на самолетоносача профуча покрай Джак и той успя да види миниатюрните фигури на екипажа, подмятани насам-натам…

… преди кулата да изчезне миг по-късно, за да се смени с кърмата, когато…

… внезапно един голям руски хеликоптер за издирване и спасяване „Камов“ Ка-27 беше изхвърлен от палубата и се понесе право към малката група на Джак!

Големият хеликоптер се въртеше надлъжно, докато се носеше във въздуха.

— Пази се! — извика Лили.

И изблъска Джак миг преди гигантският хеликоптер да се стовари върху покрива точно на мястото, на което беше стоял той.

Хеликоптерът откърти част от покрива, перна Лили и я запрати на три метра назад към стената в края на площадката.

Лили се блъсна в стената и се свлече в безсъзнание.

Лежащият на земята Джак гледаше с ужас как една от перките на хеликоптера се понесе устремно право към неподвижното й тяло.

Перката щеше да я разсече на две, но точно тогава там се озова Усмивката — хвърли се напред, въпреки че гърбът му беше стопен, движеше се отново! Бронзовият спря пред Лили, закри я с тялото си и пое пълната сила на удара с металните си гърди, когато перката се стовари върху него.

Ударът събори Усмивката на земята, но също така спря перката и тя увисна, като трептеше и звънеше.

— По дяволите, обичам този робот — промърмори под нос Джак.

Докато се случваше всичко това, огромният руски самолетоносач продължаваше да лети надолу към града лабиринт, докато…

ТРЯЯЯС!

Могъщото му падане спря.

Катастрофално.

Носът му се заби в една ниска трапецовидна сграда в лабиринта, която се оказа достатъчно яка, за да устои на огромната инерция на самолетоносача.

Носът се сплеска като акордеон.

Но унижението на самолетоносача не беше свършило — защото водата, която продължаваше да нахлува през разбитата стена в мегастадиона, сега се понесе по дължината на пистата му.

Джак се изправи несигурно на крака.

Пръските от близкия водопад го бяха направили вир-вода.

Той избърса очи и се опита да осъзнае новата ситуация.

Изведнъж се беше оказал сам на северната страна на голям зейнала рана на покрива, отделен от Лили, Усмивката и Истън.

Истън с превързаното си рамо беше клекнал пред Лили, която лежеше неподвижно до стената. Усмивката седеше напълно неподвижен до тях.

— Как е тя!? — тревожно извика Джак.

Истън докосна гърлото на Лили.

— Има пулс. Просто е в безсъзнание.

Джак издиша с облекчение.

Но положението му никак не беше добро. Истън беше ранен, а Лили — в безсъзнание. А Усмивката беше понесъл такъв пердах, че като че ли се беше изключил.

Джак трябваше да се оправя сам.

Огледа се.

Намираше се почти на едно ниво с килнатата кърма на самолетоносача. Огромното витло стърчеше във въздуха до него и продължаваше бавно да се върти. Водата се стичаше от перките му.

— Как успя да стигнеш до това положение, Джак? — прошепна си той.

На върха на замъка Сфинкса също беше шокиран от падането на руския самолетоносач.

Когато гигантският съд се стовари върху града лабиринт, замъкът се разтресе още по-силно и Сфинкса изгуби равновесие.

Двамата с кардинал Мендоса се затъркаляха надолу по последното стълбище и само благодарение на слепия късмет не полетяха към основата на замъка.

— Растор, шибаняко! — извика Сфинкса, докато се мъчеше да се изправи.

Мегастадионът се беше превърнал в пълна каша.

Наводняваше се от двете зеещи дупки високо в стената му.

От западната му страна висеше нефтената платформа.

На източната пък беше самолетоносачът, забил нос в няколко разбити сгради и вирнал задница, подобно на изхвърлен на сушата кит.

Руски моряци и членове на екипажа, изхвърлени от самолетоносача при падането му, се носеха по водата, крещяха и викаха за помощ.

И на всичкото отгоре лабиринтът от сгради и улици продължаваше да се пълни бързо с вода.

Но Растор още не беше свършил.

Извади от раницата си сив камък, голям колкото юмрук, и го хвърли във водата.

Дори само една щипка сив камък можеше да втвърди огромни количества вода. Камък с тази големина лесно щеше да свърши работа тук.

Реакцията беше моментална.

Водата, която изпълваше мегастадиона, стана сива… после по-тъмна… почти черна…

… и се втвърди, превърна се в тъмносив камък и на практика създаде нов под на огромното пространство.

Безпомощните руски моряци изведнъж се озоваха сковани в камък и виковете им се изпълниха с болка или секнаха, когато водата се втвърди над тях.

Растор скочи от мястото си и се затича към замъка в центъра през новосъздадения твърд пласт, преди той да бъде залят от прииждащата вода.

Недалеч от него Езекил и монасите му направиха същото.

Джак гледаше всичко това от покрива.

И изведнъж умът му превключи на високи обороти.

Най-сетне беше настигнал съперниците си, но все още имаше работа за вършене — да попречи на Сфинкса или на брат Езекил да седнат на трона; да не позволила Растор да го унищожи — или може би да седне на него.

И в отчаянието си видя решението.

Видя как да навакса, да свърши за няколко минути онова, за което бяха нужни повече от дванайсет часа.

Погледна към Лили, която още беше в безсъзнание. Не можеше да я чака. Трябваше да го направи сега.

И скочи от покрива.

Джак скачаше по покривите, сякаш участваше в състезание по паркур.

Втурна се през два покрива, мина между два обелиска, преди да скочи с всички сили от ръба…

… и да стъпи на палубата на падналия самолетоносач.

Дългата летателна палуба се спускаше от лявата му страна до основата на града лабиринт.

Това беше прекият му път до замъка.

В долната част на палубата — на носа на самолетоносача — сега имаше нов „под“ от сив камък, който покриваше цялото огромно пространство.

По палубата се стичаше достигаща до глезените вода и Джак газеше в нея, докато се спускаше по стръмния склон.

И тогава някъде зад него се разнесе ужасяващ звук — писък на метал върху камък.

Без да спира да тича, Джак се обърна…

… и видя как друг кораб се появи на ръба на източния водопад, мина през ръба и се стовари с цялата си тежест върху летателната палуба на самолетоносача.

Корабът беше руски разрушител.

— Да си го… — ахна Джак.

Корабът беше огромен.

Подобно на самолетоносача, той се беше намирал твърде близко до мегастадиона, когато Растор бе взривил източната част от стената, и морето го беше повлякло след самолетоносача.

И тогава, за най-голям ужас на Джак — сякаш гледката вече не беше тотално безумна — разрушителят започна да се плъзга по палубата на самолетоносача към него!

— А стига бе!

Гигантският разрушител се носеше към него с пронизителен писък на метал в метал, докато се пързаляше по летателната палуба.

Джак не можеше да повярва на очите си.

Беше успявал да надбяга плъзгащи се камъни, железни топки с шипове, дори горящи канари.

Но никога не му се беше налагало да бяга от изхвърлен на сухо военен кораб.

Втурна към левия край на летателната палуба, прехвърли се през ръба и увисна, докато сивият стоманен корпус на разрушителя профучаваше на сантиметри от пръстите му, хвърляйки искри, които се сипеха по каската му.

И после с писък на метал разрушителят спря върху самолетоносача, като се килна леко на една страна.

Джак се набра на палубата; имаше само един метър между ръба й и кораба, в чиято сянка стоеше в момента.

Разрушителят се извисяваше зад него. От палубите му долитаха объркани викове на руски.

— Това е безумно — промърмори Джак.

Продължи надолу по спускащата се летателна палуба, като се придържаше към корпуса на разрушителя.

Когато стигна до носа, внезапно чу гласове — говорещи на английски — и замръзна на място.

Явно на двама монаси на Омега им беше дошла същата идея и се бяха спуснали покрай десния край на летателната палуба, от другата страна на разрушителя.

— Давай, давай! — извика единият на другия. — Езекил ще разруши целия замък с хексоген, заедно с трона и Сфинкса! После ще продължи в по-убийствената половина на Лабиринта, която води до втория трон, Трона на Дървото на смъртта! Проходите към него са достъпни през арката на Малкут! Хайде, трябва да побързаме, преди Езекил да е задействал експлозивите!

Джак остана скрит зад носа на разрушителя.

Друг трон?

При Дървото на смъртта…

Точно сега нямаше време да осъзнае напълно чутото.

Защото в същия момент видя дребната фигура на Езекил да се появява в основата на замъка в центъра…

… и да залага експлозиви.

Езекил поставяше експлозивите по южната страна на великолепния замък — няколко свръхмощни заряда хексоген.

Планът му беше прост.

След като се задействаха, експлозивите щяха да съборят замъка на юг и да свалят Трона и Сфинкса, като в същото време щяха да позволят на Езекил да мине през арката на Малкут в долната част на замъка и да влезе във втората половина на Върховния лабиринт.

Той тъкмо се канеше да нагласи таймера на зарядите…

… когато изстрелян от снайперист куршум се заби в бронята на лявото му рамо и го просна на земята.

Докато около него валяха още куршуми, Езекил се хвърли към най-близкото прикритие, погледна назад и видя снайпериста на покрива на един храм наблизо.

„По дяволите! На Сфинкса му е останал още един човек“.

Снайперистът — смъртно ранен, но все още жив — продължи да засипва Езекил с олово, принуждавайки го да остане зад прикритието си.

— Мамка му! Не мога да взривя зарядите! — извика вбесеният Езекил. — Не мога да попреча на Сфинкса да стигне до Трона!

Джак видя всичко от мястото си на летателната палуба — как Езекил се скрива в подножието на замъка, когато снайперистът на Сфинкса откри огън по него.

После погледна нагоре и видя, че Сфинкса и Мендоса отново са се появили на върха, в подножието на стрелата, водеща нагоре към Трона.

Сфинкса се хвана за първата скоба.

Щеше да успее да се качи.

Хората на Растор стреляха по него, но куршумите им профучаваха покрай Сфинкса, който беше защитен от своето коприварче.

И в този миг Джак разбра.

Нищо не можеше да спре Сфинкса.

Той щеше да се добере до Трона, да седне на него и да стане владетел на света.

— Не… — промълви Джак. — Трябва да има начин да бъде спрян.

Прехапа устна, мислите му запрепускаха.

После погледна отново към великолепния замък в средата на огромното пространство и забеляза подреждането на платформите с прозорци.

— Замъкът е Дървото на живота — каза на глас.

И прошепна: „Животът е властване, Смъртта е живот“, цитираше текста, който се намираше както върху черепа на Имхотеп, така и върху металната стена, която запречваше Императорския път.

Сега Лабиринтът изпълнява ролята си, казваше надписът на езика на Тот върху металната стена.

В него, както и навън, Животът предхожда Смъртта.

Изкачи върха на Живота или седни в прегръдката на Смъртта, за Омега няма значение.

Осъзнаването му дойде като гръм от ясно небе.

— Тук има два трона. Единият е Дървото на живота. Другият е Дървото на смъртта… — тихо каза той на самия себе си. — Тронът на Дървото на смъртта е онзи, до който води Императорският път. Но до него може да се стигне и по дългия маршрут, като се мине през целия Лабиринт. Само когато го правиш по този начин, Животът предхожда Смъртта. Първо стигаш до Трона на живота, а после до Трона на смъртта. И можеш да седнеш на който и да е от двата, за да избегнеш събитието Омега, защото за Омега няма значение.

Той си спомни как беше проследил спиралния път по картата, татуирана върху черепа на Имхотеп:

Пътят минаваше право през символа на Дървото на живота на девет часа — там, където се намираше този трон.

Шокираният Джак примигна.

Имаше и друг трон, до който можеше да стигне.

Още беше в играта.

По-нататък щеше да мисли за подробностите.

Сега трябваше да попречи на Сфинкса да седне на този трон.

Огледа се отчаяно в търсене на нещо, на каквото и да било, с което да…

И го видя.

О, Джак. Наистина ли си толкова луд?

Нямаш избор.

Нямаш време.

Направи го!

Джак се обърна и се затича обратно нагоре по летателната палуба, след което се закатери по някакви мрежи, висящи от борда на руския разрушител, възседнал самолетоносача.

Сфинкса се катереше бързо по златната стрела.

Джак също се катереше по руския разрушител.

Сфинкса се вкопчваше във всяка опора с мрачна решимост, без да откъсва поглед от целта си.

Джак се прехвърли през парапета на разрушителя и се стовари тромаво на палубата му.

Сфинкса се намираше само на трийсет метра под Трона и продължаваше да се катери бързо, с растяща увереност.

Джак затича по палубата, след което забърза нагоре по метална стълба.

Сфинкса дишаше тежко, докато се катереше. Двайсет метра до Трона.

Джак се вмъкна в тъмната кабина на главното предно оръдие на руския разрушител.

Беше невероятно оръжие — 130-милиметрово оръдие, способно да изстрелва по трийсет страховити снаряда в минута.

Джак завари един паникьосан млад моряк, който още седеше на седалката на стрелеца. Сграбчи го и го изблъска навън, затръшна вратата след него, седна на мястото му…

… погледна през отвора за прицелване и видя…

… точно пред себе си, над храмове, обелиски и кули, стрелата с Трона на върха й и Сфинкса, който беше само на двайсет метра от него.

Разрушителят беше кацнал върху наклонената надолу летателна палуба на самолетоносача и оръдието беше насочено твърде ниско. Джак трябваше да го вдигне с няколко градуса, така че започна да върти шайби и да натиска копчета.

Сфинкса се намираше на десет метра от целта си. Толкова близко. Очите му блестяха. Устните му се извиха в доволна усмивка.

Езекил все още беше под обстрела на последния му снайперист.

Растор и хората му продължаваха да тичат през града по новия под от сив камък.

Водопадите продължаваха да изсипват морска вода върху мегастадиона.

Й тогава дулото на оръдието спря да се издига — върхът на стрелата се озова в прицела на Джак.

— Владей това, Сфинкс — каза той.

И стовари юмрук върху копчето за стрелба.

Бум-бум! Бум-бум! Бум-бум!

Бумтенето от изстрелите на мощното оръдие отекна през мегастадиона.

Коприварчето на Сфинкса може и да беше в състояние да отклонява малки куршуми и реактивни снаряди, но беше безсилно пред залпа на 130-милиметровото оръдие.

Снарядите на Джак се стоварваха върху златната стрела един след друг с изумителна сила и тутакси…

… древната стрела се напука при върха, само на метри над Сфинкса…

… и се пречупи…

… и на почти зловещ забавен кадър върхът й, заедно с всемогъщия Трон на Дървото на живота, започна да се накланя и да пада.

Сега беше ред на Джак да се усмихне.

— Право в десетката, смотаняк.

Сфинкса, който беше все още на стрелата — толкова близко и ето че сега толкова далече от целта си, — можеше само да гледа с ужас как върхът се отчупва под стрелбата на Джак и пропада надолу към пълнещия се с вода град лабиринт.

— Не! — извика той. — Не-е-е-е!

И незабавно пое обратно надолу към кардинал Мендоса, който чакаше в подножието на стрелата.

Обезглавяването на гигантската стрела накара снайпериста, който тормозеше Езекил, да погледне нагоре — и това реши съдбата му.

Езекил и монасите му моментално вдигнаха автоматите си и го надупчиха с куршуми.

Езекил вече знаеше каква е следващата възможност.

— Монаси, към тунела под Малкут! Бързо, бързо, бързо!

На нивото на града лабиринт Растор видя зрелищното падане на върха на стрелата с трона и се усмихна широко.

— О, капитан Уест, това може да си само ти! — с възхита възкликна той, като гледаше разрушителя и димящото му оръдие. — Само ти си достатъчно дързък за подобно нещо!

Секунда по-късно видя Джак — миниатюрен от това разстояние, но разпознаваем с пожарникарската си каска — да излиза от купола на голямото оръдие.

— Ама че риск пое — каза Растор. — Но даваш ли си изобщо сметка какво направи? Знаеш ли какво се крие в тъмната страна на лабиринта? Мога само да ти благодаря за това.

Той се обърна към хората си.

— Момчета! Към Малкут! Бързо! Преди тунелът да се е наводнил!

Докато гледаше надолу към наводняващия се град лабиринт — с килнатата нефтена платформа от едната страна, висяща на някакъв кабел, огромния самолетоносач от другата и лишения вече от стрелата си замък в средата, — Джак осъзна, че тази надпревара е влязла в нова, още по-отчаяна фаза.

Видя как Растор и хората му изстрелват въжета през тяхната страна на града лабиринт и се спускат по тях с помощта на ролки, насочвайки се към основата на замъка.

Видя Сфинкса и Мендоса на върха на обезглавения замък миг преди да изчезнат в него, за да се върнат надолу.

Видя Езекил и монасите му, които бързаха през последните няколко моста.

Всички се бяха устремили към основата на замъка.

Загледан в замъка и уникалната му поредица от платформи с прозорци, Джак анализира по-фините детайли.

Отново видя ясно модела на платформите, как всяка една представя възлова точка от Дървото на живота.

Спомни си умиращия монах, на когото се беше натъкнал в безкрайния тунел и който повтаряше: „Ако не стигнем до Кетер, Малкут ще ни отведе до другия свят. Ако не стигнем до Кетер, Малкут ще ни отведе до другия свят.“

Думите му не бяха някаква стара свещена мантра.

А заповеди.

Ако планът на монасите да се доберат до Кетер се провалеше, те щяха да продължат с втората възможност — Малкут.

Това се потвърждаваше от коментара за Малкут, който Джак беше чул от другите монаси на Омега на летателната палуба на самолетоносача.

Малкут беше най-долният възел от Дървото на живота. Като такъв той бе вход към долния свят на битието — света на развалата и греховността, на низостта и болката, — в края на който се намираше страховитото Дърво на смъртта.

Тук това означаваше втория Трон.

Текстът от черепа на Имхотеп и металната скала отново отекна в главата му:

Животът е властваме, Смъртта е живот.

Джак предполагаше, че това означава, че наградата за онзи, който седне на този трон, на Трона на живота, е да властва над всеки друг. И ако смъртта е живот, то може би наградата за сядането на Трона на смъртта носеше същата награда. Но пък би могло и да е нещо много по-просто — привилегията да продължиш да живееш.

„Каквото и да означава, този трон вече е унищожен и надпреварата е съвсем различна — помисли си той. — Още сме в играта и вече не сме толкова много изостанали“.

„Ние“… — помисли си и спря.

Погледна нагоре към кулата, където беше оставил Лили, Истън и Усмивката.

Истън още клечеше до Лили. Тя разтъркваше главата си. Усмивката седеше неподвижен до нея. Унищоженият руски хеликоптер лежеше недалеч от тях, до процепа, който беше отворил в покрива на кулата.

„Вече не сме „ние“ — тъжно си помисли Джак. Първо Зоуи беше убита във входния лабиринт. А сега Истън и Лили бяха повалени. Дори Усмивката беше извън строя.

Оставаше само той.

И не можеше да спре. Трябваше да продължи напред, дори ако се налагаше да го направи сам.

— Е, скапаняко — каза на глас. — Ще се вслушаш ли в собствения си съвет? Не си дошъл дотук, за да стигнеш само дотук, нали?

Погледна към основата на замъка. Трябваше да стигне там, преди да бъде заляна от водата.

Пое дълбоко дъх, събра кураж и се затича с всички сили надолу по летателната палуба.

Джак се носеше надолу по килнатата палуба на самолетоносача.

Веднага щом се появи зад носа на разрушителя, двамата монаси на Омега го видяха, но Джак просто се обърна и ги застреля в главите, без да забавя крачка. Нямаше време за глупости.

Прибра пистолета и когато стигна до предния край на летателната палуба, без да спира нито за миг, скочи на плоския покрив на една кула с храм върху нея.

След това се втурна по един висок мост. Кипналата морска вода се надигаше бързо под него.

Стигна до нов мост…

… само че средната му част беше взривена от експлозиите по-рано през деня.

Джак изобщо не спря.

Като продължаваше да тича, извади магнитната си кука от раницата и я изстреля към един по-горен мост, закрепи я за него и се прехвърли през широката разрушена част.

Приземи се от другата страна, освободи куката и продължи напред.

Тичаше като за световно, докато не се озова само на един дълъг мост от целта си; видя в другия му край Езекил и последните му двама монаси, които се канеха да поемат по стъпалата, водещи към основата на замъка.

Освен това видя от лявата си страна как Растор и няколко от хората му се спуснаха по въжетата си и изпревариха Езекил. Стигнаха до входа на замъка и бързо се вмъкнаха вътре.

Растор спря.

Загледа се нагоре към стълбищата и невъзможно високите колони. Приличаше на най-голямата катедрала на света.

Арката на Малкут се намираше пред него, в самия център на най-долното ниво.

Беше покрита с изображения на демони и дяволи, змии и чакали. Всеки ъгъл по нея беше остър и й придаваше застрашителен вид.

Освен това беше доста голяма — висока двайсетина метра, — но на фона на всичко останало около нея изглеждаше малка.

От острия й връх започваха три стълбища, а вътре в нея имаше кръгъл кладенец без парапет, който се спускаше надолу в мрака.

— Това е пътят! — извика Растор на хората си.

Те забързаха към арката и се спуснаха в широкия кладенец. Бяха първият екип, който влезе във втората половина на Лабиринта.

Високо над Растор Сфинкса и Мендоса тичаха надолу по стълбищата на замъка.

— По дяволите! — изруга Сфинкса, когато видя как Растор и хората му изтичаха към арката на Малкут.

Растор беше повел в надпреварата.

А Сфинкса много добре знаеше какво иска генералът — да унищожи другия трон и да остави цялата вселена да загине.

— По-бързо! — подкани той Мендоса. — Можем да го настигнем във втората половина на Лабиринта, но не бива да му позволяваме да се отдалечи прекалено!

Малко по-късно те бързо се спуснаха в кладенеца.

Джак продължаваше да тича по последния дълъг мост.

Невероятният сребристобял замък се издигаше пред него, кацнал върху хълм от широки каменни стъпала.

Морската вода прииждаше под него — вече беше на петнайсетина метра под моста и продължаваше бързо да се надига.

И тогава Джак го видя, застанал в средата на дългия мост пред него, точно на пътя му.

Монах на Омега.

Езекил явно го беше оставил тук, за да убие Джак или поне да го забави.

Монахът беше едър, як, с бръсната глава, дебел врат и черни подобни на мъниста очи.

Беше опрял опитно в рамото си приклада на калашника си и се целеше в Джак.

Джак изобщо не забави крачка.

Не можеше да спре.

Водата се надигаше бързо и след секунди щеше да стигне до моста.

Затова той извади пистолета си в движение, вдигна го и стреля.

Един изстрел, едно попадение. Едрият монах така и не успя да дръпне спусъка. Куршумът на Джак го улучи в окото и излезе през тила му.

Монахът падна, Джак го прескочи и продължи нагоре по стъпалата точно когато надигащата се зад него вода погълна моста и мъртвия стрелец.

Задъхан, с пламнали мускули на краката, Джак се втурна нагоре по стълбите, преследван от ненаситните вълни.

След половин минута се озова в замъка.

Пристигна точно навреме да види как Езекил се спуска в някакъв кладенец в голяма подобна на куб структура на най-долното ниво на огромната зала.

Малкут.

Входът към подземния свят, към втората поредица лабиринти, водещи до Трона на Дървото на смъртта.

Джак се поколеба и погледна назад.

През главния вход видя града лабиринт — сложен, пищно украсен и, ако обстоятелствата бяха други, едно от най-големите археологически открития в историята. В момента обаче беше наполовина потопен от прииждащата вода.

Видя дребните фигури на Истън, Лили и Усмивката на източната стена, безнадеждно откъснати от него от разрушени мостове и водата.

„Трябва да продължиш напред — помисли си той. — Сам.“

Обърна се и забърза към арката на Малкут.

Джак стигна до дълбокия каменен кладенец и надникна предпазливо през ръба му.

Тревожеше се, че Езекил или някой от хората му може да го причаква с насочен към него автомат.

Но не последваха изстрели.

Джак си даде сметка, че Езекил може би се тревожи повече от водата, която заплашваше кладенеца и плетеницата тунели след него, и че най-вероятно е продължил напред с пълна скорост.

Спусна се по изсечените в стената опори към мрака, воден единствено от лъча на фенера на каската му.

От дъното на кладенеца започваше дълъг равен тунел.

Като се изключеше слабата светлина от отвора на кладенеца, тунелът тънеше в мрак. Нямаше алени сфери по тавана. Доколкото изглеждаше, той вървеше на изток, обратно към Синайската пустиня.

Джак забърза по тунела и след около километър той започна да се издига стръмно нагоре.

Стотици, може би хиляди стъпала водеха нагоре в мрака…

Зад него отекна глух рев.

Подобно на мощен вътрешен водопад.

— Ох, по дяволите — промълви Джак. — Водата е стигнала до замъка.

Втурна се нагоре по стъпалата.

Тичаше толкова бързо, колкото можеха да го носят краката му.

Ревът на бурно прииждащата вода зад него започна да се засилва.

Джак не можеше да види, но в мегастадиона надигащите се води бяха стигнали до замъка…

… бяха проникнали в него…

… бяха се плъзнали по гладкия му каменен под като живо същество към арката на Малкут в средата.

Когато стигна до кладенеца, водата се заизсипва в него като в канала на умивалник.

И сега тя изпълваше тунела на Джак под мегастадиона и нямаше да спре, докато не стигне до равнището на морето горе.

Джак тичаше нагоре по изкачващия се тунел.

Чу как първата вълна достига началото на стълбището, чу как водата се надига в мрака под него.

Секунди по-късно водата облиза петите му и Джак разбра, че няма да успее да й избяга, но в следващия момент най-неочаквано се озова на равно и се хвърли напред, сякаш скача в басейн; за негово изумление надигащата се вода, която беше на път да го погълне, изведнъж спря да приижда и остана непосредствено под равния тунел.

Джак въздъхна от облекчение и изтощение.

Беше стигнал до морското равнище.

Отпусна глава на пода.

В тежката тишина, която беше настъпила, чу в мрака пред себе си стъпки — съперниците му бързаха през втората част на Лабиринта, но сега в друг ред.

Растор и сръбските му войници.

Сфинкса и Мендоса.

И Езекил с единствения си останал монах.

Всички бяха преди Джак, но не чак толкова.

Той беше отново в играта.

Погледна назад към плискащите се вълни на водата, която изпълваше тунела зад него и блокираше пътя както на евентуални други претенденти, така и на неговите съекипници.

Да, беше се върнал в играта, но сега беше тотално и напълно сам.

Червена звезда на хоризонта — 4

Трийсет минути по-рано

Горе-долу по същото време, когато Джак стигна до мегастадиона и погледна към града лабиринт в него, един руски транспортен хеликоптер летеше към нефтената платформа, известна като, Червена звезда на хоризонта — 4“.

Хеликоптерът беше отлетял няколко минути по-рано от временното летище на брега.

В него се намираха Алби Калвин и Алойзиъс Найт, закопчани със свински опашки и пленници на рицарите на Златната осмица.

След като бяха прекарали две нощи в клетки на летището, сега ги прехвърляха на нефтената платформа.

Хеликоптерът летеше ниско и бързо над тюркоазените води между сушата и платформата.

Въпреки че беше голям, изглеждаше миниатюрен, докато прелиташе над мегастадиона, издигнал се от водите на Червено море.

Алби и Алойзиъс се взираха с изумление в колосалната сива стена и множеството сгради на града лабиринт. Искрящият златен Трон на живота, кацнал в самия център на комплекса, беше неописуемо великолепен.

Алби дори успя да зърне дребни въоръжени фигури, тичащи по един от мостовете долу.

— Тази дивотия стана истина — тихо промълви той.

— Определено — съгласи се Алойзиъс.

След няколко минути руският хеликоптер кацна на площадката на „Червена звезда на хоризонта — 4“ и Алби и Алойзиъс бяха грубо свалени от машината от двамата скуайъри, които ги пазеха.

Докато ги водеха през площадката, Алби погледна назад към мегастадиона. Оттук можеше да вижда отвъд сивата стена и надолу в града лабиринт.

Единият от пазачите го сръга с автомата си и го накара да погледне отново напред. И Алби видя кой ги очаква.

Йегер Айнс, лидерът на рицарите на Златната осмица.

— Албърт, радвам се да те видя отново — каза Йегер Айнс и кимна към новата изкуствена ръка на Алби. — Не искам да съм груб, но трябва да кажа, че харесвах оригиналната повече.

Алби стисна зъби.

Йегер Айнс се усмихна гадно.

— Освен това харесвах приятеля ти, господин Адамсън, поне преди да отрежа и двете му ръце и да го удавя в клетката му.

Очите на Алби пламнаха от ярост.

Спомняше си съвсем ясно как в укрепения щаб на рицарите в замъка Арагон на остров Иския Йегер Айнс беше изтезавал Джулиъс Адамсън — как беше отрязал ръцете му с изключително острата древна нишка, преди да го хвърли да се удави във водата.

След това Айнс беше дал нишката на Дион Десакс и той спокойно беше отрязал ръката на Алби с нея.

— Харесвах Джулиъс, лайно такова — каза Алби.

— Каква е тази платформа? — намеси се Алойзиъс. — Да не би да е някакъв секретен наблюдателен пост?

— Много повече от това — каза Йегер Айнс. — Компанията собственик на тази платформа притежава множество други като нея, включително и всички, които се намират в тази част на Червено море. Тя е тук от години и добива малки количества петрол, но истинското й предназначение е да следи една странна и огромна формация от сив камък под морското дъно, която според проникващите радари има полусферична форма. И ето че днес тя се издигна сама — и се оказа, че е всъщност този великолепен град, в който се намира Тронът на Дървото на живота.

Йегер Айнс посочи гигантския кръгъл град.

— Ще станем свидетели на паметно събитие в историята. Сфинкса, новият император на света, ще се качи на Трона на живота. Вселената ще бъде спасена и той ще стане неоспорим владетел на всеки човек на тази планета.

— И ти искаш да го гледаме ли? — попита Алби.

— О, не. Никак даже — отвърна Айнс и спокойно извади малка кадифена кутийка.

Алби замръзна.

Реакцията му беше съвсем първична.

Познаваше тази кутийка. В нея се пазеше малкото оръжие нишка, което Айнс и Дион бяха използвали върху него и Джулиъс.

— Албърт, Албърт — каза Айнс. — След цялото вълнение при входа на Лабиринта имах да свърша някои работи. Но ми беше съобщено, че си бил заловен заедно с капитан Найт. Сега, като ми се отвори малко свободно време, наредих на хората си да те доведат тук, за да се позабавлявам малко с теб, преди да те убия. И ще го направя, защото се оказа наистина досадна напаст за плана ни. Както и капитан Найт заради това, че залови навремето цели, за които щеше да ми бъде платено много, за да ги убия. Ето как ще стане. Първо ще отрежа няколко ключови части от телата ви — ходилата и ръцете, за да ви обездвижа, после носовете, ушите и езиците ви. И накрая, докато лежите на тази площадка и ме умолявате без езици в шибаните си уста да спра, тогава — и само тогава — ще покажа милост и ще ви убия.

Алби не каза нищо.

— Знаеш ли, не си особено приятен човек — каза Алойзиъс. — Усещам, че имаш сериозни проблеми с владеенето на гнева.

Йегер Айнс пристъпи заплашително напред, държеше нишката.

— Прав си, капитане. Не съм приятен. В никакво отношение. И това ще ми достави голямо, ама наистина голямо удоволствие…

Някъде наблизо се разнесе гръм.

И внезапно цяла част от сивата стена непосредствено до платформата се вдигна във въздуха в облак от прах и огън, запращайки хиляди парчета камък във всички посоки.

И с тази експлозия всичко на нефтената платформа тръгна по дяволите.

Експлозията, разбира се, беше резултат от първия реактивен снаряд, изстрелян от Растор по западната страна на стената.

Взривът отвори дупка в стената и водата моментално нахлу през нея в града лабиринт.

А платформата, която се намираше съвсем близко до дупката, се разклати диво и…

… политна към града лабиринт, понесена от водата. Рязко се разтресе, когато котвата й се освободи от дъното, и внезапно „Червена звезда на хоризонта — 4“ се понесе като детска играчка под наклон от почти четирийсет и пет градуса към разрушената стена около града лабиринт и колосалния водопад, който се изсипваше през нея.

Йегер Айнс падна на площадката за хеликоптери.

Алби и Алойзиъс също паднаха.

Както и двамата им пазачи.

Бърз като котка, Алойзиъс се възползва от възможността да изрита един от скуайърите, при което той се плъзна по площадката, излетя през ръба й и полетя надолу към бушуващите води.

Алби също се възползва и въпреки че беше закопчан, се метна към Йегер Айнс, фрасна го с двете си ръце и му счупи носа.

След като зашемети лидера на рицарите на Златната осмица, Алби грабна нишката от ръцете му и бързо сряза свинските опашки.

Проблясващата подобна на корда нишка беше толкова остра, че мина през пластмасата като през масло.

Алби се хвърли към Алойзиъс и сряза и неговите свински опашки точно когато…

… понесена от водата, нефтената платформа стигна до ръба на стената…

И изведнъж целият свят на Алби се обърна на деветдесет градуса.

Докато платформата политаше надолу към града лабиринт, Алби и Алойзиъс се оглеждаха за нещо, за което да могат да се хванат.

Накрая и двамата се метнаха в руския хеликоптер, тъй като той беше вързан за нея по-рано и все още оставаше на мястото си.

Алби не видя какво е станало с Йегер Айнс, но всички други на площадката — и на всяка от откритите палуби на платформата — полетяха от падащото съоръжение.

И изведнъж, докато летеше към града лабиринт, платформата спря.

От мястото си в хеликоптера Алби не можеше да види каква е причината за това рязко спиране.

После погледна нагоре и видя, че котвеният кабел на платформата се е опънал.

Котвата явно се беше закачила за стената и сега платформата — обърната почти на деветдесет градуса — висеше на колосалната древна стена, а водата се сипеше от двете й страни.

Нещо проблесна в периферното зрение на Алби и той се сниши, когато Йегер Айнс се хвърли напред от задната част на хеликоптера с нож в ръка.

Алби избегна удара и инстинктивно замахна към лицето на Айнс с нишката.

Случи се толкова бързо, че Алби не успя да осъзнае какво е направил.

Долната половина от лицето на Йегер Айнс се свлече и падна от главата му.

Всичко — челюст, зъби, ноздри — в един момент си беше на мястото, а в следващия го нямаше.

Цялото лице под носа беше изрязано на мига, оставяйки само гола плът и ясен изглед към гърлото му. Айнс се беше превърнал в жива картина на Пикасо.

Над гротескната каша очите на Йегер Айнс едва не изхвръкваха от орбитите, изпълнени с шок и недоумение.

От гърлото му се изтръгна нечовешки, изпълнен с болка вой.

На Алби не му пукаше. И продължи да се възползва от преимуществото си.

Първото замахване сряза ръката на Айнс, която държеше ножа, заедно с дръжката на ножа.

Второто отряза другата му ръка.

И изведнъж Йегер Айнс, жестокият лидер на жестока банда убийци, който никога не беше отговарял пред никого, се превърна в обезобразена развалина.

Алби стисна зъби, наведе се към съсипаното лице на Айнс и мрачно процеди:

— Това е за приятеля ми Джулиъс.

Изрита Айнс от хеликоптера и рицарят полетя в буйните води на мощния водопад, обречен да се удави в страх и агония, докато водата нахлуваше безпрепятствено в оголеното му гърло. И вече никой не чу нищо за Йегер Айнс.

Алби и Алойзиъс бяха в капан на нефтената платформа, която висеше под прав ъгъл от западната част на кръглата стена.

Нямаше какво да направят. Можеха само да гледат как се разиграва битката на Джак със Сфинкса, Растор и Езекил.

Гледаха изумени как руският самолетоносач премина през отсрещния ръб стената и се заби в древните сгради долу. После видяха как разрушителят го последва и се озова върху летателната палуба.

Взираха се безпомощно в дребната фигура на Сфинкса, която се катереше по стрелата от злато и сребро към Трона на живота.

И завикаха от радост, когато най-неочаквано оръдието на разрушителя затрещя и няколко снаряда улучиха върха на стрелата и го отчупиха, слагайки край на катеренето на Сфинкса.

— Онзи решителен кучи син е още жив — каза Алойзиъс. — Единствено Джак Уест е способен на толкова безумна постъпка.

Разбира се, оказа се прав.

Секунди по-късно Алби и Алойзиъс, които още бяха в завързания хеликоптер на площадката, отново завикаха ликуващо, когато видяха как Джак се втурна надолу по летателната палуба и продължи със скокове през града лабиринт към централния замък, без да му минава през ума да се откаже.

И после Джак влезе в замъка и изчезна, и градът лабиринт изведнъж притихна, ако не се броеше грохотът на двата водопада, които го пълнеха с вода.

След известно време звукът на приближаващи ротори привлече вниманието им и те видяха как един страховито изглеждащ руски щурмови хеликоптер се спуска към площадката, на която се намираха.

Целият в картечници и ракети, той увисна заплашително във въздуха пред Алби и Алойзиъс, които се бяха сгушили в кабината на вързания за площадката транспортен хеликоптер.

— Радвам се, че те срещнах, хлапе — каза Алойзиъс. — Руфъс ми каза, че много му е харесало да работи с теб по време на мисията в Либия. Иска ми се да те бях опознал по-добре.

— И аз теб — отвърна Алби.

— Ама че шибан начин да си отидеш — горчиво рече Алойзиъс.

Секунда по-късно шестцевната картечница на щурмовия хеликоптер се завъртя, забълва огнени езици и ги засипа с изпепеляващ дъжд от куршуми.

Мъж на име Джак Трета част След сбиването в училищния двор

Джак лежи в легло.

Нощ е, четири часа след сбиването в училищния двор.

Силуетът на баща му е очертан на прага на стаята. Разочарован е.

— Защо не можеш да имаш нормални приятели като сестра ти? — казва той.

Джак слуша подобни неща през цялото си детство.

Две години по-голяма от него, сестрата на Джак Лорън винаги е била любимката на баща им. Тя просто не можеше да сгреши в каквото и да било.

Джак винаги беше копнял за похвалата на великия войник Джак Уест-старши — Вълка, — но по някаква причина така и не я получаваше.

Вълка обсипваше Лорън с похвали и подаръци, с внимание и топлота.

С Джак беше точно обратното — критики, хладно отношение и физическо насилие — обикновено след като Джак се намесваше, когато Вълка биеше Мей.

По-късно Джак осъзна, че всичко това е било най-вече психологическа война, упражнявана години наред.

Обработката на Лорън от Вълка заби клин между нея и Джак. Докато преди беше грижовната по-голяма сестра, тя също започна да го критикува.

Това промиване на мозъци от страна на Вълка имаше и друг ефект върху Лорън — тя се обърна и срещу майка си Мей.

При това до такава степен, че след като родителите им се разведоха, Джак остана изумен, когато Лорън избра да живее с баща им, дори след побоите, които беше нанасял върху Мей и Джак.

Едва години по-късно, когато бяха в средата на двайсетте и след като Лорън откри кой всъщност е баща им, тя поднови връзката си с Джак и двамата отново станаха приятели.

А после умря.

В самолетна катастрофа на трийсетгодишна възраст.

Тя така и не видя как Джак се сражава с баща им за шестте камъка на Рамзес. Така и не го видя как се би до смърт с Вълка над бездната на остров Пасха. Така и не видя как Джак го победи.

Последиците от всичко това бяха, че като дете Джак прекарваше голяма част от времето си сам вкъщи, изолиран в собственото си семейство.

Някои хора биха казали, че това е лошо, но Джак никога не гледаше на него по този начин.

Тази изолация го накара да осъзнае, че когато е подложен на изпитание, ако се държи, може да излезе от него победител.

Тунелът отвъд трона на живота

28 декември, 00:06

Един ден и пет часа до Омега

Джак, на ръба на изтощението, се мъкнеше по дългия тъмен тунел.

Древният проход беше дълъг километри. Като цяло вървеше леко нагоре, на широки стъпала и рампи, като завиваше на големи дъги и понякога на някой и друг рязък завой.

След като изкачи първото стълбище след наводнената част, алените сфери на тавана се появиха отново и Джак продължи под смътното им сияние, като изгаси фенера на каската си, за да пести батериите.

Вървя часове наред.

Беше буден от двайсет и четири часа и умората му ставаше почти болезнена.

Знаеше, че в някакъв момент ще му се наложи да поспи, но не можеше да се накара да го направи — все виждаше поредния завой и си казваше, че ще си почине след него, но когато го стигнеше, продължаваше напред.

Никога не се беше чувствал толкова сам.

Зоуи беше мъртва. Лили и Истън бяха заклещени в града лабиринт. Дори верният бронзов Усмивката, изпречил се пред взрива по-рано, вече не беше с него.

Всъщност положението беше много по-лошо, отколкото имаше представа.

Джак не знаеше, че Йоланте, Никой и Бърти, които търсеха Синята камбана, способна да събуди цели населения, за последно са били видени да влизат в хранилището на Троя секунди преди то да бъде разкъсано от огромна експлозия.

Или че Алби и Алойзиъс, свити в техния завързан вертолет на отвесната площадка на нефтената платформа, за последно са били подложени на брутален обстрел от новопристигнал руски щурмови хеликоптер.

Екипът му беше пръснат в пълен безпорядък.

Мисията му беше направена на пух и прах.

Беше останал единствено той.

Тук, мъкнещ се с последни сили през подземния тунел.

И тогава, след девет часа ходене нагоре по безкрайния проход, стигна до последния завой и изведнъж тунелът свърши с богато украсена арка от сив камък, покрит със знаците на Тот.

Отвъд арката пътят се превръщаше в корниз, който гледаше към широка и много дълга правоъгълна пещера.

— Ох, мътните да ме вземат — промълви Джак, докато се взираше в шокиращо сложната плетеница, която го очакваше в пещерата пред него.

Пещерата пред Джак беше изключително дълга — цели километри — и лабиринтът в нея беше с размери и сложност, с каквито Джак не се беше сблъсквал до този момент.

Имаше четири страни.

И беше умопомрачително труден.

Подът, стените и таванът на пещерата бяха целите покрити с безброй тесни канали — стотици на брой, които завиваха под прави ъгли по протежение на свръхдългото пространство, като се пресичаха един друг или свършваха със задънен край.

Всеки канал беше достатъчно широк, за да може човек да върви по него, но и достатъчно дълбок, за да не му позволи да наднича над стените.

Очите на Джак се стрелкаха насам-натам, докато се мъчеше да възприеме всичко това.

Беше преживял дяволската стена лабиринт по време на Големите игри, но това… това беше нещо различно.

— Четири страни — промълви той. — По дяволите.

И все пак трябваше да признае, че гледката беше зловещо прекрасна.

По тавана, пода и стените бяха монтирани стотици сфери, които къпеха колосалния лабиринт в мътна червена светлина.

Сферите се губеха в мрака в далечината като съзвездие от алени звезди.

По иначе сивия лабиринт имаше пръснати бели кубични структури, които се издигаха на неравномерни интервали от каналите.

Всеки бял куб имаше тесни, подобни на процепи прозорци, така че тези кубове приличаха на яки бункери от Втората световна война.

„Лошо“ — помисли си Джак. Това означаваше, че този лабиринт има тайна, която едва ли ще е приятна.

На няколко места в пещерата можеха да се различат дълги каменни мостове, но те не минаваха през нея. Вместо това прекосяваха пространството диагонално, като свързваха някои от белите бункери.

Прекрасни водопади бликаха от широки каменни улеи високо в стените. Водите им падаха в лабиринта и несъмнено осигуряваха поредната смъртна опасност.

Джак се загледа в каналите по тавана и изведнъж се намръщи.

Нещо в тях не беше наред.

Имаше нещо, което очакваше да види в тях, но го нямаше и той не можеше да каже какво точно е то.

Въздъхна уморено.

Зашеметяващо сложният лабиринт се губеше в далечината, огромен и дълъг, подобно на железопътни релси, които се събират в далечината.

Трябваше да впрегне всичките си умствени сили, за да го измисли…

И точно тогава Джак видя групичка светлини — пет на брой, — които се движеха по подовата част на лабиринта, недалеч от един от бункерите — Растор и четиримата му останали сръбски войници.

По-наблизо, само на стотина метра от Джак, до друг бункер, имаше други две светлини.

Сфинкса и Мендоса.

И трета група, още по-наблизо, състояща се също от две фигури — Езекил и последният му монах на Омега.

Непоносима умора налегна Джак.

Последните двайсет и четири часа без никакъв сън бяха изцедили почти всичките му сили.

Ако искаше да се справи с лабиринта, трябваше да го направи с ясна глава. Трябваше да спре и да си почине, пък било и само за малко.

Той се върна през арката, загледан в знаците по нея — знаци, които несъмнено обясняваха лабиринта, но които не можеше да разчете без Лили.

Навлезе десетина метра в тунела, свлече се на земята и се облегна на дясната стена.

Затвори очи.

„Само за няколко минути“, каза си.

Нямаше да заспи. Нямаше време за сън. Не, почивката щеше да е съвсем кратка.

Трябва да продължа…

Не мога да спра…

Не мога да позволя на другите да се отдалечат прекалено…

И тогава, седнал в древния тунел, опрял гръб в студения камък, той вече не беше в състояние да държи очите си отворени. Главата клюмна на гърдите му и Джак Уест потъна в дълбок сън.

Джак сънуваше.

Картини от многото му приключения проблясваха в ума му.

Как откри новородената плачеща Лили във вулкана в Уганда.

Как я отгледа в Кения с Магьосника и първоначалния си екип.

Как се сражава с маршал Джуда на върха на Голямата пирамида.

Как гледа смъртта на Магьосника в гробницата на Чингис хан в Монголия.

Как се сражава с баща си Вълка над бездната в недрата на остров Пасха.

Как оцеля в Големите игри в Подземното царство.

Как майка му умира от ръцете на Растор под Падащия храм в Йерусалим.

Как влиза в спалнята си в самолета след Големите игри и вижда червеното лице и озъбената физиономия на Мефисто…

Джак се събуди със стряскане.

По дяволите. Ненавиждаше онзи кошмар.

Примигна и разтърка очи.

Не знаеше колко време е спал и съответно с колко е изостанал от съперниците си.

Започна да се надига от земята…

— Здравей, капитане — каза глас от дясната му страна.

Джак видя първо кубинките им.

После вдигна очи и видя познатото лице на брат Езекил, водача на монасите на Омега, който стоеше над него.

До Езекил стоеше другият монах. Държеше пистолет „Глок“, насочен към лицето на Джак.

— Каква приятна изненада да ви открия тук — каза Езекил. — Лабиринтът пред нас е дълъг и труден и решихме, че трябва да се върнем и да си възстановим силите, преди да влезем в него. И какво намерихме? Вас, заспал на пода, без никой да ви пази.

Джак не отговори.

Седеше на земята и гледаше дулото на пистолета. Въздъхна с дълбока тъга.

Значи тук всичко свършваше.

Този път не само че нямаше възможности и приятели, но и сила.

Ужасната умора отново го налегна — не толкова от физическото изтощение, колкото от суровия факт, че ще умре тук, сам, в това тъмно подземно място, където никой никога няма да намери тялото му.

Щеше просто да изчезне.

Езекил прочете всички тези мисли по лицето му.

— О, капитане — подигравателно рече той. — Този път не ви е писано да спечелите битката и да спасите света. Някога може и да е било писано, когато онова старо пророчество за петимата велики воини се сбъдна. Но онова беше само предвестник на този момент, на момента на моментите, на края на всички неща и началото на нова епоха. Епоха, която за съжаление ще настъпи без вас.

Езекил се обърна към монаха.

— Убий го.

Монахът отново се прицели в главата на Джак от четири стъпки разстояние и дръпна спусъка. Гърмежът в тясното пространство на тунела бе оглушителен.

Куршумът изкара искри от каменната стена до дясното ухо на Джак.

Невероятно, но по някакъв начин монахът беше пропуснал.

— Какво стана, по дяволите? — ахна Джак.

— Какво става, мамка му! — процеди монахът.

Той стреля още три пъти, но всеки път куршумът просто се отклоняваше от Джак и рикошираше от каменната стена зад него, сякаш той беше защитен от някакво невидимо силово поле.

Монахът погледна объркано Езекил…

… и главата му отлетя рязко настрани, улучена от нещо, изстреляно от тъмния тунел отляво на Джак, откъм потопения град лабиринт.

Предметът се стовари върху главата на монаха с ужасяваща сила и Джак чу противното пукане, когато черепът се счупи и монахът рухна мъртъв на земята.

Предметът, който го беше улучил, изтрака на пода и Джак го разпозна моментално — масивната сребриста магнитна глава на „Магхук“.

Езекил рязко се обърна да види кой е изстрелял куката.

Джак направи същото…

… и примигна от изумление, когато видя кой стои там.

Тя стоеше в средата на тунела, хванала изстрелващия механизъм на куката като пистолет, застанала в перфектна поза за стрелба, облечена в прилепващ по тялото леководолазен костюм, гледаща убийствено над дулото на механизма.

Зоуи.

— Здрасти, скъпи — каза тя. — Здравей, Езекил.

На Джак му се стори, че вижда още някакви фигури в сенките зад нея — Лили и… момент… Алби?

„Господи, явно още сънувам…“

— Ти… — изръмжа Езекил на Зоуи.

Зоуи натисна копче и магнитната кука се плъзна по пода и се прибра в изстрелващия механизъм.

— И така, момчета — каза тя. — Май играете грубо, а?

Езекил посегна към пистолета си.

Но Зоуи скочи бързо напред и го изрита от ръката му. Оръжието изтрака и се плъзна по пода на тунела.

И докато слисаният Джак седеше и се взираше невярващо, Зоуи и Езекил — водачът на орден на монаси женомразци — се биеха.

Езекил изглеждаше шокиран не по-малко от Джак, докато Зоуи беше изпълнена с енергия.

Както и да беше стигнала дотук, тя бе натрупала вълна от гняв и сега я отприщваше срещу Езекил.

Атакува монаха яростно, като го засипа с удари — в лицето, в гърлото, в бъбреците — и го принуди да отстъпи към корниза над четиристранния лабиринт.

— Не харесваш жени, а?

Фрас.

— Не харесваш как звучат гласовете ни, а?

Фрас.

— А това е, задето се опита да убиеш мъжа ми.

Фрас. Езекил залитна назад от последния удар и Зоуи използва момента да грабне пясъчния часовник със сив камък, който висеше на врата му, и да го натика в устата му.

Пясъчният часовник се счупи, сивият прах в него излезе на малко облаче, а Езекил се задави…

… точно когато Зоуи грабна бутилка вода от колана си и изля съдържанието й в устата на Езекил. После стисна с другата си ръка устните му, принуждавайки го да преглътне и сивият камък да стигне през гърлото до стомаха му.

Реакцията настъпи след секунди.

Езекил се преви и лицето му стана пурпурно.

Водата в стомаха му се превръщаше в камък, нанасяйки какви ли не поражения на органите му.

Той погледна Зоуи с ужас. Очите му бяха на път да изскочат от орбитите си.

— Умри със съзнанието, че си бил бит от момиче — каза Зоуи.

И с тези думи тя го изрита от корниза и давещият се умиращ монах полетя към лабиринта, пропадайки стотици метри надолу, преди да се стовари върху стените на един от каналите.

Главата на Езекил се килна под гаден ъгъл и дъхът му секна на мига. И това беше краят на лидера на ордена на Омега.

Зоуи се завтече към Джак и го сграбчи в обятията си.

Джак потрепери в прегръдката й.

През рамото й той видя Лили и — да, наистина беше той — Алби, които стояха малко назад, за да им позволят да споделят момента на събиране.

Но накрая Лили не издържа, завтече се напред и прегърна както Джак, така и Зоуи.

— Наистина се надявам, че не сънувам — немощно рече Джак.

Зоуи го дръпна от себе си.

— Не сънуваш, красавецо. Тук съм.

— Но как… тоест… мислех си, че падна в… и после имаше безкраен тунел за преминаване… и наводнения град лабиринт.

— Знам, знам — отвърна Зоуи с палавата си ирландска усмивка. — Можеш да кажеш, че съм направила номер в стил Джак Уест.

Зоуи обясни.

Докато пропадала в бездната заедно със сталактита и всички парчета от моста, бръкнала в раницата си, извадила магнитната кука, която донесла със себе си в Лабиринта, и я изстреляла в стената. Куката успяла да се захване и тя полетяла към стената и се ударила в нея с такава сила, че останала без въздух, но успяла да се задържи.

Трябвали й цели два часа да се изкатери обратно и да стигне до изхода.

— А камъкът на изхода? — попита Джак. — Той се спусна, след като минахме.

— Имах две гранати и реших да се пробвам с тях. Поставих ги в основата на вратата и ги взривих — отвърна Зоуи. — Вратата дори не се надраска, но подът под нея се напука и се образува малка дупка — достатъчна, за да мога да си прокопая път под вратата. Не беше особено елегантно, но майната му, свърши работа. След това Нингизида ми показа кой от шестте тунела да избера. После извръщах очи от златните и при всяко разклонение избирах лошото — лявото.

Зоуи се усмихна, когато видя реакцията на Джак.

— Не си единственият, който може да решава древни главоблъсканици, да знаеш.

— Изобщо не съм се съмнявал в това. Нито за миг. — Джак поклати глава. — Ами градът лабиринт около Трона на живота? Той се наводни малко след като се спуснах в кладенеца. Водата буквално ме преследваше.

Зоуи кимна.

— Вече сигурно е напълно потопен. Пристигнах малко след като водата беше достигнала основата на замъка в средата. Намерих Лили, Истън и много окаяно изглеждащия Усмивка сгушени до разбил се руски спасителен хеликоптер при изхода на безкрайния тунел. Алби току-що се беше присъединил към тях, но след малко ще го оставя той да разкаже своята история. Лили и Истън ми разказаха какво се е случило. И най-важното, Истън ми каза къде те е видял за последно — как влизаш в замъка малко преди той да бъде наводнен. Така че грабнах водолазни костюми от руския спасителен вертолет и се гмурнахме… Прекосихме наводнения град и се спуснахме в кладенеца на замъка. Продължихме по този тунел, докато не стигнахме суша. И оттогава вървяхме по него. Стигнахме точно навреме да те видим как си седиш на задника в компанията на онези монаси.

Лили се наведе напред.

— И аз малко помогнах. Пропуснах да ти кажа, че пъхнах коприварчето си в джоба на гърдите ти, докато спеше. Помниш ли как се събуди, а аз седях до теб и ти разтривах рамото? Точно тогава го направих. Не знам, просто реших, че в някакъв момент може да ти потрябва.

Джак бръкна в закопчания джоб на доченото си яке и извади дисковидното коприварче.

Поклати глава.

— Благодаря, дечко.

Усмихна се.

След като се беше чувствал толкова самотен, в присъствието на любимите му хора той отново се изпълни с енергия.

— Господи, как се радвам да ви видя всички.

След това дойде ред на Алби да разкаже за преживелиците си.

Двамата с Алойзиъс се били отписали на отвесната площадка на платформата, когато новопристигналият щурмови хеликоптер открил огън.

Само че стрелбата не била насочена по тях.

А по един един рицар на Златната осмица — гадния Йегер Цвай, който се появил над и зад тях, като се прехвърлил през горния ръб на площадката с пистолет в ръка.

Картечницата на щурмовия хеликоптер направила Цвай на кървава кайма.

Когато оглушителната стрелба спряла, от високоговорителя на хеликоптера се чул писък, последван от глас.

— Здрасти, момчета, извинете, че не успяхме да стигнем малко по-рано — казал провлеченият глас. — Със Скай Монстър малко се поозорихме, докато откраднем машинката. Искате ли да ви откараме от това нещо?

И когато погледнал към кабината на хеликоптера, Алби видял двамата пилоти и на лицето му цъфнала широка усмивка.

Руфъс и Скай Монстър.

След като двамата с Алойзиъс се прехвърлили на хеликоптера, Руфъс попитал Алби къде да ги откара.

Алби посочил отсрещната страна на огромния град лабиринт, където били Лили, Истън и Усмивката.

— Там.

Минути по-късно Руфъс приземил щурмовия хеликоптер на кулата недалеч от Лили, Истън и Усмивката, чийто гръб бил стопен.

Лили и Алби се прегърнали и цялата група — Руфъс и Скай Монстър, Алби и Алойзиъс — бързо разказали какво им се е случило и обсъдили как биха могли да помогнат на Джак.

А после пристигнала Зоуи и поела командването.

— Вземаме водолазни костюми и тръгваме след него — казала тя.

— Определено — съгласила се Лили.

— Нещо против да остана с двамата луди пилоти? — попитал Алойзиъс. — Искам да направя някои неща. Някои много разрушителни неща.

Зоуи кимнала.

— Прави каквото трябва, капитане. Само вземи със себе си този храбър минотавър и бронзовия му.

— Но… — понечил да възрази Истън.

— Ти изигра своята роля, Истън. Усмивката също — меко казала Зоуи. — И тази огнестрелна рана се нуждае от внимание. Време е да излезеш от играта. И имам чувството, че Алби иска да влезе в нея.

— И още как — отвърнал Алби.

И така се разделили.

Алойзиъс, Руфъс и Скай Монстър потеглили с хеликоптера, вземайки със себе си ранения Истън и полустопения Усмивка, а Зоуи, Лили и Алби облекли водолазните костюми, гмурнали се в бистрите сини води над града лабиринт и накрая стигнали тук и заварили Джак миг преди да бъде застрелян от двамата монаси на Омега.

Когато Зоуи и Алби завършиха разказите си, Джак се усмихна.

— Страшно се радвам, че сте тук, защото ни очаква наистина адски лабиринт.