Един невъзможен лабиринт

Четиристранният лабиринт

26 декември, 04:06

25 часа до събитието Омега

Лили се взираше в знаците на Тот, покриващи арката при входа на четиристранния лабиринт.

— Пише:

— Не ми звучи особено дружелюбно — отбеляза Зоуи.

— Чух едни монаси на Омега да говорят за втората половина на Лабиринта — каза Джак. — Споменаха, че била много по-гадна от първата.

— В края на текста има един последен символ — рече Лили. — Има го и върху черепа на Имхотеп. Ето този.

Тя извади черепа и посочи едно от изображенията върху него:

— Какво означава? — попита Алби.

— Много е шантаво. — Лили се намръщи. — Това е символ на Тот, комбиниран с изображение, така че е труден за превеждане. Означава нещо като „поредицата на завиване“ или „поредица на завъртане“.

Джак погледна от Лили към четиристранния лабиринт.

Огледа каналите с високи сиви стени по пода, стените и тавана; белите бункери, които стърчаха от тях, и водопадите, падащи от улеите в стените.

— Това е уловката — каза той. — Всеки лабиринт тук си има някаква уникална черта. Въпросната „поредица на завъртане“ трябва да е уловката на този…

И рязко млъкна, когато погледът му се спря върху изсечените в тавана канали.

Беше ги забелязал и по-рано, беше забелязал, че нещо в тях липсва.

— Скоби… — прошепна той.

— Какво? — не разбра Зоуи.

Джак говореше на себе си, мислеше на глас.

— Не висиш на ръце от тавана. А вървиш по него… защото целият лабиринт трябва…

Докато говореше, продължаваше да се взира нагоре, след което погледна към целия лабиринт, когато осъзна каква е уловката.

— Татко? Ехо? Какво има? — попита Лили.

Джак преглътна.

— Ох, Господи. Здравата ще се озорим с това.

И точно тогава се случи.

От стените около тях се разнесе дълбок грохот и изведнъж, докато гледаха свръхдългия лабиринт, цялата огромна правоъгълна пещера се завъртя.

Гледката си я биваше.

Целият дълъг лабиринт — под, стени и таван — се завъртя бавно наляво, така че онова, което преди малко беше лява стена, сега се превърна в под.

Ефектът беше колкото внезапен, толкова и шокиращ.

Докато подът се накланяше бързо и премина ъгъла от четирийсет и пет градуса, цялата вода, която се беше изливала в каналите му от водопадите, се развълнува и поради гравитацията потече надолу като стена разбеснели се вълни, които се нахвърляха върху каналите и се разплискваха по множеството поставени под прав ъгъл стени в опит да се наместят на новия „под“ на пещерата.

После гигантският древен механизъм, причинил колосалното завъртане, избумтя приглушено, въртенето спря и лабиринтът отново стана неподвижен.

— Единствените безопасни места като че ли са белите подобия на бункери — каза Джак. — Завъртането, или поредицата на въртене, трябва да е свързано с някакъв часовников механизъм. Намираш убежище в бункер и там измисляш как да стигнеш до следващия. Но имаш ограничено време да преодолееш тази част от лабиринта и да стигнеш до следващия, преди механизмът да се е задействал отново.

— И ако не стигнеш навреме, водата те помита — каза Зоуи. — Ако не се удавиш, ще изгубиш ориентация и няма да знаеш накъде да продължиш. А при следващото завъртане се изгубваш безнадеждно.

— А не можем ли да минем по стените на каналите? — предложи Алби.

Лили поклати глава.

— На строителите на тези лабиринти по принцип не им допада, когато някой се опита да излъже системата.

Джак посочи най-близкия бункер, който се намираше на стотина метра навътре в лабиринта, точно в средата.

— Добре, народе. Нямаме време за губене. Растор и Сфинкса вече прекосяват лабиринта. Това е изпитание за памет и скорост, при това под постоянно напрежение. Вгледайте се внимателно в лабиринта и намерете точния път до първия бункер. Освен това трябва да определим през какви интервали се върти това нещо, защото ще трябва да стигаме до следващия бункер преди завъртането да ни помете.

През следващите трийсет минути оглеждаха лабиринта.

Джак и Зоуи използваха хронометрите си и след още три колосални завъртания, които върнаха първоначалния „под“ отново долу, пресметнаха, че масивното издължено пространство се завърта наляво приблизително веднъж на всеки десет минути.

Междувременно Лили и Алби начертаха курс към първия бункер.

След като слезеха в каналите, трябваше да разчитат на паметта си, така че трябваше да знаят накъде да завиват на всяко кръстовище.

И намериха система. Решиха, че ако при първата пресечка трябва да завият надясно, ще викат „Едно, надясно“. Ако на втората трябва да обърнат наляво, викът им ще е „Две, наляво“ и така нататък.

Например, за да стигнат до първия бункер, трябваше да направят шестнайсет завоя; Джак запомни първите четири, Зоуи вторите, Лили третите и Алби — последните.

— Добре — каза Джак. — Време е да действаме. Всички ли са готови? Добре.

И така те се спуснаха от входната арка в каналите и тръгнаха през четиристранния лабиринт.

Каналите бяха тесни и клаустрофобични. С твърди сиви стени, които почти се опираха една в друга.

Масивните стени на лабиринта, всяка над двеста метра, или колкото висока офис сграда, се извисяваха от двете им страни, прорязани от други виещи се канали.

Подът, по който тичаха, беше покрит с вода, която стигаше до глезените им и нивото й бавно се повишаваше заради водопадите.

Джак шляпаше през водата, движейки се с пълна скорост през лабиринта.

Стените от сив камък се размазваха от двете му страни. Раменете му почти ги забърсваха.

Той стигна до първото кръстовище.

— Едно, дясно!

Всички завиха надясно.

На следващото кръстовище извика „Две, ляво!“ и всички завиха наляво.

Докато тичаше, Джак осъзна, че Зоуи беше права. Влезеш ли в каналите, лабиринтът ставаше абсолютно непреодолим. Ако нямаш план как да минеш през него, можеш да се изгубиш за нула време. И ако водата те подметне няколко пъти при завъртането, няма излизане. Очаква те само смърт.

След четири пресечки Джак остави Зоуи да застане начело и да ги води през следващите четири. После дойде ред на Лили, а след нея беше Алби.

След около девет минути тичане по този начин завиха на последната пресечка, стигнаха до първия бял бункер и се метнаха в него…

… секунда преди лабиринтът да се завърти.

Чувството да са в лабиринта по време на завъртането му беше абсолютно неописуемо.

Противно и в същото време предизвикващо възторг.

Силният грохот отново изпълни въздуха, докато невидими зъбни колела преобръщаха огромното пространство.

В безопасност в бункера, задъхани, Джак и хората му се облегнаха на стените, когато цялата постройка около тях се завъртя на деветдесет градуса.

През тесните прозорци на бункера можеха да видят въртящия се лабиринт и как водата от водопадите сменя посоката си — сега вместо да пада пред стените, тя падаше направо от тавана в каналите, които се бяха превърнали в под.

Разбира се, гравитацията не беше променила посоката си — просто пространството се въртеше. Лявата и дясната стена се бяха превърнали в под и таван.

И накрая, със силен тътен, стърженето и движението спряха — и бункерът на Джак се озова странично на дясната стена, откъдето можеха да видят следващата част от лабиринта.

— Алби, Лили, намерихте ли път до следващия бункер? — попита Джак.

— И още как — отвърна Лили.

— Добре, докато сме заседнали на стената, вижте дали можете да начертаете пътя до следващите бункери — каза Джак. — Когато стената ни отново стане под, трябва да сме готови за следващото тичане.

Но докато чакаха лабиринта да се завърти отново, станаха свидетели и на още нещо.

Двама от сръбските войници на Растор, явно разделени от шефа си, подадоха глави от (сегашния) под на лабиринта, като се опитваха да различат пътя пред тях.

В отговор две червени сфери незабавно паднаха от тавана, прелетяха през пространството и се разбиха в канала им недалеч от тях.

Последваха шокиращи взривове.

Две огнени кълбета изпълниха канала им, изпепелявайки двамата сърби.

Лили се обърна към Алби.

— Ето защо не излизаш от каналите.

Изчакаха следващото завъртане и когато то се случи, не се опитаха да изскочат навън.

Защото стената им се завъртя не надолу, а нагоре и се превърна в таван на пещерата; всички се запремятаха в бункера и с писък Лили падна право към тесния прозорец и полетя през него…

… Алби се метна през бункера и улови протегнатата ръка на Лили в последния миг, като в същото време се вкопчи в ръба на прозореца с протезата си.

Когато въртенето спря, бункерът им се оказа напълно преобърнат. Лили продължи да пищи, увиснала от прозореца на двеста метра над пода на лабиринта.

Джак и Зоуи побързаха да помогнат на Алби и я издърпаха вътре.

Сега седяха на обърнатия таван на бункера и можеха само да чакат лабиринтът да се завърти отново.

Използваха времето, за да потвърдят маршрутите за следващите два етапа, включително до следващия бункер, до който достигаше диагонален мост, започващ от стената.

След като лабиринтът се завъртя отново, изскочиха навън и забързаха по стената на лабиринта.

Беше трудно. Като завиваха насам и натам, катереха се и пълзяха, те се движеха с цялата възможна скорост по стената през лабиринта и стигнаха до обърнатия настрани бункер с диагоналния мост.

Метнаха се през входа му точно когато лабиринтът започна да се завърта отново и се залепиха за стената.

Но когато въртенето спря, се озоваха отново на пода, така че Джак ги прикани да не спират, а да продължат към следващия бункер.

С две думи, работата беше трудна и изискваше пълното им съсредоточаване, скорост и енергия. Понякога трябваше да мислят бързо и да се движат бързо, друг път се налагаше да чакат.

— Просто не можеш да изгубиш концентрация в този лабиринт — изпъшка Алби по време на следващата почивка. — Не можеш да почиваш дълго, а за сън и дума не може да става.

Лили кимна.

— Вече наистина сме в трудната половина на Лабиринта.

При поредното спиране в бункер Джак се загледа по дължината на лабиринта.

Той продължаваше сякаш до безкрайност и зашеметяваше със сложността си.

От време на време зърваше движещите се светлини на Растор и Сфинкса, които продължаваха упорито напред.

Джак си погледна часовника.

17:00 местно време, 28 декември.

— Вървим вече повече от дванайсет часа и ще ни трябват още толкова, за да излезем от това нещо. Събитието Омега ще настъпи в 3:06 по Гринуич на 29 декември. Или в 5:06 местно време.

Зоуи също си погледна часовника.

— Значи имаме само дванайсет часа?

— Само — потвърди Джак. — Дванайсет часа да стигнем до Трона на смъртта. Сфинкса иска да седне на него, а Растор печели, ако го унищожи или ако попречи на някой друг да седне на него.

Пое си дълбоко дъх и погледна екипа си.

— Продължаваме напред. Не можем да спрем, независимо колко сме уморени. Ще спим, след като спасим вселената.

И така те продължиха през смъртоносния въртящ се лабиринт.

Понякога напредваха бързо.

Дори успяха да минат през няколко завъртания, докато стояха на някои от диагоналните мостове.

Идеята беше на Зоуи и наистина им спести доста време.

Качваха се на вървящ нагоре диагонален мост и после, докато лабиринтът около тях се завърташе от могъщия си механизъм, спираха, като внимаваха да стоят в средата на моста.

С въртенето на лабиринта мостът се накланяше надолу. Когато завъртането приключваше, те просто тичаха надолу по него към новия „под“.

Но по-често напредъкът им беше бавен и успяваха да правят само кратки преходи от един бункер до следващия.

Друг път правеха грешки и трябваше да бързат обратно до предишния бункер, за да не останат в откритите канали.

А имаше и случаи, когато се оказваха на стена, където напредването беше още по-трудно и бавно, защото им се налагаше да пълзят и вървят по стените на каналите, сякаш го правеха по рафтове.

И разбира се, имаше ги и онези случаи, когато заради въртенето бункерът им се озоваваше на тавана. Тогава нямаха друг избор, освен да останат вътре до следващото завъртане на лабиринта.

Около пет часа по-късно, докато вървяха по една от стените, най-неочаквано лабиринтът се завъртя не само по-рано от очакваното, но и нагоре, а не надолу, а те още се намираха на двайсет метра от следващия бункер.

Докато страната им се издигаше, вместо да се спусне, каналът им се наклони и Джак осъзна, че са здравата прецакани.

Всички щяха да полетят от почти двеста метра височина — и дори да се разминеха със смъртта, щяха да се пръснат в пълния с вода лабиринт.

Той бързо извика заповед на Алби, после друга на Зоуи и Лили…

… и секунда по-късно досега отвесната им странична стена се превърна в таван.

Ако някой можеше да види гледката, ченето му със сигурност щеше да увисне.

Джак и Алби висяха на двеста метра над пода на пещерата, хванати с едната си ръка от титан за стената на канала, а Зоуи и Лили се бяха вкопчили в кръстовете им.

Джак и Алби бяха използвали юмруците си от титан бързо да издълбаят плитки дупки в стената, колкото да успеят да се хванат.

А после Зоуи се беше вкопчила в кръста на Джак, а Лили — в кръста на Алби.

И така, когато каналът им се преобърна напълно, те останаха да висят високо над лабиринта и да чакат следващото завъртане.

Никой човек с нормални ръце не можеше да постигне подобно нещо.

Но титановите пръсти на Джак и Алби не бяха нормални. Освен че бяха изключително здрави, благодарение на двигателните си механизми те бяха и невероятно силни и стискаха като менгеме стената в продължение на няколко минути, докато накрая с грохот и стон лабиринтът се завъртя отново, таванът се превърна в стена и те тупнаха на страничната стена на канала, която отново се беше превърнала в рафт.

Четиримата тутакси се втурнаха към следващия бункер, метнаха се в него и спряха задъхани.

Алби се обърна към Джак и вдигна металната си лява ръка. В края на краищата това беше старата ръка на Джак, която той беше дал на Алби след инцидента с Йегер Айнс, Дион и оръжието нишка.

— Това нещо е страхотно — каза Алби. — Най-добрата втора ръка на света.

— И още как — отвърна Джак. — Когато ми я направи преди двайсет години, Магьосника обеща, че ще е по-добра от онази, с която съм се родил. И се оказа прав.

По време на почивката Лили разгада поредицата на завъртанията.

— О, сега го виждам.

Тя посочи оригиналния символ:

— Това изображение представя поредицата на завъртанията, но е сложно. Отделните линии представят посоката на всяко завъртане — вижте как някои вървят наляво, а други надясно. А дължината на всяка линия показва времето между завъртанията — едни са по-дълги, други по-къси. Именно затова бяхме сварени неподготвени.

— Като че ли наистина си го разчела — каза Джак. — Адски се радвам, че ме настигнахте. Нямаше абсолютно никакъв начин да се справя с това чудо без вас.

И те продължиха напред през дългия въртящ се лабиринт.

Тайният царски свят III Обелискът в Ню Йорк и срещата във Вашингтон

Остров Тенедос

Егейско море, недалеч от турския бряг

27 декември, 09:55

36 часа по-рано

Йоланте, Никой и Бърти стояха в мрака на хранилището на Троя и слушаха гласа на Хлоя, идващ от някакъв говорител в мрака.

— За твое съжаление, хората ми вече посетиха това хранилище и намериха информацията, която ни трябваше. Между другото, отговорът е Лондон. Време е мисията ти да приключи, богаташка глезло. Време е да умреш. Та-та.

Минута по-късно колосалната експлозия разкъса хранилището, унищожавайки го напълно с всичко в него.

През тази минута обаче се случиха много неща.

Навсякъде около тях светнаха червени светлинки — сигналните лампички на дванайсет пластични експлозива, свързани помежду си.

От средния се разнесе пронизителен звук и Никой се задейства на мига.

Като бивш служител във флота, океанограф и търсач на съкровища той познаваше този вид експлозиви — последователни заряди, свързани чрез проводници с централно контролно устройство. Никой се хвърли към заряда в средата, заби пръст в превключвателя на детонатора и го задържа натиснат.

И нищо не се случи.

Йоланте замръзна.

Бърти замръзна.

— Какво стана? Или не стана? — попита Бърти.

— Просто попречих на лошите момчета да гръмнат — изпъшка Никой. — Само че има един проблем.

— Какъв?

— Не мога да пусна детонатора — отвърна Никой. — Махна ли си пръста, пластичните експлозиви ще се взривят и ще ни размажат по стените и пода.

Йоланте впери поглед в него.

— Господи!

— Йоланте — продължи Никой, — Хлоя най-вероятно е оставила хора да следят това място някъде отвън и да се уверят, че експлозивите ще се задействат. Сигурно са на яхта край брега. Ако излезем, ще ни убият. Ако не последва експлозия, някой почти със сигурност ще дойде, за да се увери, че сме мъртви. Вие двамата трябва да намерите нужната информация и да се махате. После ще пусна детонатора и, ами…

Йоланте преглътна.

— И ще умреш.

— Аха.

Последва дълго мълчание.

Наруши го Бърти, който дотогава гледаше гигантската статуя на Приам.

— Йо, скъпа. Знам как да се справим със ситуацията.

— Как?

— Вие двамата се махате през вратата на Еней, а аз ще остана.

— И да умреш при експлозията? — отвърна Йоланте. — Бърти, не…

— Аз съм стар, дете — рече Бърти, като я гледаше с обич. — Животът ми почти е изтекъл. А вие двамата сте такава чудесна двойка. Би било жалко времето ви заедно да свърши толкова бързо.

— Но…

— Никакво но, момиче! — сряза я Бърти. И преди някой да се усети, избута Никой от детонатора и сложи своя пръст върху копчето.

— Съсредоточи се! — викна той. — Погледни нагоре. Към короната на Приам. Към надписа на троянски език. Той посочва местоположението на Синята камбана. Какво пише?

Йоланте примигна, мъчейки се да превключи от емоционалното отчаяние към академично съсредоточаване.

— Ъ-ъ, пише: „Синята камбана се намира в тялото на една от двете големи каменни стрели на Хелиополис, в онази, която дава живот на всичко. “

— Какви са тези каменни стрели на Хелиополис? — попита Никой.

Йоланте и Бърти се спогледаха.

— Иглите на Клеопатра. Двата обелиска, които някога са се издигали в Хелиополис, но сега се намират в Лондон и Ню Йорк.

— Да — потвърди Бърти.

— И двата са издигнати от фараона Тутмос III, чието име означава Син на Тот — добави Йоланте. — Синята камбана трябва да е вградена в единия от тях.

— Но кой обелиск ни трябва? Лондонският или онзи в Ню Йорк? — попита Никой. — Хлоя каза, че отива в Лондон.

Йоланте кимна.

— Отишла е… но е направила грешка.

Йоланте отново погледна Бърти като ученичка, обръщаща се към учителя си.

— Следата е в последната фраза — онази, която дава живот на всичко.

— Да — кимна Бърти.

— Това е обелискът в Ню Йорк.

— И аз така мисля.

Йоланте се ухили.

— Хлоя отива при погрешния обелиск!

— Точно така — рече Бърти. — А сега вървете. Бягайте! Трябва да се махнете веднага оттук, така че враговете да си помислят, че сте мъртви.

— О, Бърти…

— Аз изживях живота си. Върви да спасиш света, дете, и живей своя.

Йоланте прегърна за последно стария кръглолик монах.

Докато се разделяха, Бърти посочи статуята в дъното на помещението — високо изображение на богинята Атина.

— От доста време не съм препрочитал „Енеида“, но доколкото си спомням, тайният проход, през който Еней избягал от Троя по време на хаоса в края на войната, се намирал зад статуя на Атина.

Йоланте забърза към статуята и откри, че зад нея наистина има врата, зад която започваше проход с грубо изсечени стени.

Никой отиде при нея и Йоланте погледна за последно към Бърти.

— Обичам те, Бърти. Няма да забравя това.

— И аз те обичам, моя малка луна на Юпитер — отвърна Бърти. — А сега вървете. След пет секунди ще си махна пръста от детонатора.

Никой и Йоланте се втурнаха с всички сили през тунела.

Пет секунди по-късно мощна експлозия разтърси прохода около тях.

Бърти, хранилището на Троя и цялото му невероятно, безценно съдържание вече ги нямаше.

Наблюдателят, който стоеше на един хълм на километър и половина от имението Дзампиери, видя как експлозията разтърси земята и изби вратите на навеса за лодки.

Той набра сателитния номер на Хлоя и докладва.

— Крайно време беше, мамка му — отвърна Хлоя Карнарвън. — Има забавяне в Залцбург. Проблем с царския банкер. Но щом Йоланте е мъртва, вече не е нужно да се бърза със Синята камбана. Не ни трябва преди събитието Омега, а след него, така че ще ида в Лондон утре.

— Да, госпожо. — Наблюдателят затвори и си тръгна.

И така и не видя как половин час по-късно Йоланте и Никой излизат от главната сграда на имението и се омитат с колата на един от прислужниците.

Пътуването им отне цял ден, но накрая Йоланте и Никой успяха да стигнат до континентална Турция.

Целта им беше да намерят някакъв самолет, с който бързо да стигнат до Ню Йорк.

По ирония на съдбата намериха самолет на малкото провинциално летище край Хисарлък — градчето, в което се стичаха туристи от цял свят с убеждението, че на това място се е намирала легендарната Троя.

Отмъкнаха частен самолет от летището — лъскав „Гълфстрийм IV“ — и незабавно отлетяха за Ню Йорк.

Когато нощта настъпи, Никой превключи на автопилот и отиде при Йоланте в салона.

Тя седеше със затворени очи; явно още мислеше за Бърти и се мъчеше да приеме саможертвата му.

Погледна Никой. Бузите й бяха мокри от сълзи.

Никой й подаде салфетка.

— Трябва да ме запознаеш набързо с положението — каза той, докато тя бършеше очите си. — Каза, че Хлоя отивала при погрешния обелиск. Искаш ли да ми кажеш защо?

— Получихме преднина — отвърна Йоланте. — Не голяма, може би само един час или горе-долу толкова, но все пак преднина. Хлоя ще разбие обелиска в Лондон, но той е погрешният.

— Защо?

— Главната следа за намирането на Синята камбана е в последните думи от надписа върху короната на Приам — камбаната е вградена в обелиска, който дава живот на всичко. Обелиските в Лондон и Ню Йорк са издигнати от египетския фараон Тутмос III и са идентични. Тутмос ги покрил целите с йероглифи, които са едни и същи. С изключение на една малка подробност, известна само на шепа хора. И двата надписа завършват с описанието на фараона като „Тутмос III, син на слънцето“, само че върху обелиска от Ню Йорк има и един допълнителен ред. Той завършва с „Тутмос III, син на слънцето, което дава живот на всичко.“

Йоланте изгледа Никой.

— След като не открие нищо в обелиска от Лондон, Хлоя ще се сети, че е отишла при погрешния. Трябва да стигнем до Ню Йорк колкото се може по-бързо, да отидем при правилния обелиск, който е в Сентръл Парк, и да извадим Синята камбана преди тя да е осъзнала грешката си.

И така те продължиха да летят през Атлантика с модерния частен самолет.

Редуваха се да спят, за да възстановят силите си.

Времето течеше.

Когато до Ню Йорк им оставаха само два-три часа път, Никой провери въздушните пътища по източното крайбрежие на Съединените щати.

Онова, което видя, го смути.

Той се върна в салона да събуди Йоланте, но я завари вече будна, загледана през прозореца към нощното небе.

— Няма никакъв въздушен трафик над големите брегове на източния бряг като Ню Йорк, Бостън, Филаделфия, Вашингтон — каза той. — И абсолютно никакви радиосъобщения. Дори центровете за управление на полетите са замлъкнали.

— Какво, о… — разсеяно отвърна Йоланте.

— Хей. Добре ли си? — меко попита Никой.

Йоланте се обърна към него.

— Мислех си за това какво каза Хлоя за мен, в какво съм се превърнала.

— Какво искаш да кажеш? — попита Никой, докато се настаняваше срещу нея.

— Откакто се помня, целият ми живот се въртеше около външния ми вид, парите и властта. Наистина дълго време съм била разглезена кучка.

Никой кимна.

После погледна бръснатата глава на Йоланте и счупения й нос.

— Знаеш, че хората могат да се променят — каза тихо. — И ми се струва, че ти си се променила доста. Искам да кажа, познавам само тази твоя версия и… ами, тя ми харесва.

Той се размърда смутено.

— Тоест… виж, ако успеем някак да преживеем всичко това и вселената не свърши, може би… ще се съгласиш да те поканя на вечеря, на кафе или нещо подобно?

Йоланте повдигна вежди.

— Това покана за среща ли е?

— Ами, да.

Йоланте поклати глава.

— Не заслужавам човек като теб. Ти си умен, приятен и много над средното ниво, когато става дума за външен вид. Господи, освен това си и богат. Точно това казвам. Познавала съм само богати херцози и принцове…

Никой се усмихна.

— Да, но аз не живея заради и чрез парите. Те просто ми помагат да правя онова, което ми харесва. Продължавам да пазарувам в супермаркета. По дяволите, дори купувам „Пепси“ вместо „Кока-кола“, когато е на промоция. Не ми се вярва някое от вашите богати момчета някога да е стъпвало в супермаркет.

— Така е.

Никой се наведе напред и я погледна право в очите.

— Няма да лъжа. Трудно е да се промениш. Но първата стъпка е да признаеш какъв си бил и после да решиш да бъдеш различен. И ми изглежда, че ти правиш точно това.

Йоланте потърка бръснатата си глава.

— Но я ме виж…

— Вече ти казах, харесваш ми така. Приличаш на пънкарка. И нещо повече, сега си самата ти, сведена до чистата ти външност. Без гримове, без маникюри, без поддържани вежди, дори без коса. Едва ли можеш да бъдеш по-автентична от това и аз нямам нищо против.

Йоланте отново поклати глава.

— Както казах, наистина не заслужавам човек като теб. Но ако се измъкнем живи от това, ще изляза на среща с теб.

Никой се усмихна.

Около час по-късно, няколко часа преди събитието Омега, започнаха да се спускат към Ню Йорк.

Ню Йорк, САЩ

28 декември, 19:00 ч. Местно време

(29 декември, 03:00 ч. в лабиринта)

Два часа и шест минути до Омега

Летище „Кенеди“, обикновено едно от най-оживените на света, беше зловещо пусто. Самолетът на Никой и Йоланте кацна на една от пистите му.

Нощта беше настъпила, но градът, който никога не спи, беше тъмен и смълчан.

Никой и Йоланте изтичаха от самолета, качиха се в оставения наблизо чартърен хеликоптер — хубав и бърз „Бел Джет Рейнджър“ — и Никой незабавно го насочи към прочутия силует на Ню Йорк Сити.

Летяха над Куинс, като се носеха ниско над автострадите и надлезите, водещи към Манхатън.

Обикновено по това време на деня тези пътища щяха да са задръстени от бавно пъплещ трафик.

Днес пак бяха задръстени с безброй коли, таксита, камиони и ванове, но в гледката нямаше нищо нормално.

Нямаше никакъв трафик.

Всички коли на пътя бяха неподвижни.

Бяха спрели накриво или блъснати една в друга, качени на тротоарите или просто останали там, където ги беше заварил звънът на камбаната на сирените.

Докато прелитаха над стоманените кули на моста Уилямсбърг, Йоланте и Никой видяха стотици автомобили, замръзнали под всякакви ъгли на него, също жертви на камбаната.

А после хеликоптерът им се носеше през каньоните на Ню Йорк, със сгради от двете им страни и пусти улици под тях, преди да излезе на открито над широката зелена шир на Сентръл Парк.

Никой зави и се насочи към средната част на парка откъм Пето авеню и гигантската ниска сграда на Музея на изкуствата „Метрополитън“.

И го видяха зад „Метрополитън“.

Той се издигаше над дърветата — огромен каменен стълб, сив и очукан, строен и висок. Древен паметник, който наистина се намираше извън мястото и времето си в този най-модерен от всички градове.

Обелискът на Ню Йорк.

Иглата на Клеопатра.

Как огромният гранитен обелиск се е озовал в Ню Йорк през 1881 година е история, която си заслужава да се разкаже.

Само докарването му от доковете на река Хъдсън до Сентръл Парк било херкулесов подвиг, за който трябвало специално да се прокара железопътна линия, да се построят мостове и да се вдигнат специално проектирани за целта кранове.

Подарък за Съединените щати от хедива^[5] на Египет, обелискът беше пострадал много от замърсения въздух на Ню Йорк. Въпреки че го почистваха редовно, беше покрит със сажди и наслоявания от отработени газове.

Никой спусна хеликоптера до високия двайсет и един метра обелиск.

— Добре. И сега какво правим?

Йоланте сви рамене.

— В надписа върху короната на Приам се казва, че Синята камбана е вътре в обелиска. Май ще трябва да го съборим, макар че бъдещите поколения сигурно ще ни се мръщят заради това.

— Това нещо сигурно тежи поне двеста тона — каза Никой. — Добре, заемам се.

Приближи хеликоптера към върха на обелиска и много бавно и постепенно избута лоста напред, при което плазовете на хеликоптера опряха горната част на каменната стрела, забутаха…

… и обелискът се наклони…

… и падна.

Сгромоляса се като отсечено дърво с колосален трясък върху площадката около подиума му. Беше толкова тежък, че напука паважа.

Никой приземи хеликоптера до лежащия вече обелиск. Йоланте се втурна към него и видя, че той също се е напукал на няколко слаби места.

Имаше една пукнатина при основата му. Йоланте грабна тежък гаечен ключ от хеликоптера и заудря с него напуканото място, разкривайки кухина…

… в която имаше нещо, увито в древни бинтове.

Нещо сферично.

С размерите на баскетболна топка.

Никой гледаше как Йоланте развива бинтовете, разкривайки зашеметяващо прекрасен предмет.

Сфера от блестящ син метал.

Беше изработена съвършено, без никакъв недостатък по метала. Имаше матов блясък, който определено не беше дело на човешка ръка.

И имаше малка кръгла дупка в основата.

Това беше камбана, древна камбана.

Синята камбана.

Никой се ухили.

— Върнахме се в играта…

Прекъсна го ревът на хеликоптери зад небостъргачите наоколо.

Два военни щурмови хеликоптера.

Гласът на Хлоя Карнарвън забумтя от високоговорителя на едната машина.

— Йоланте! Ама че жилава си била. Виждам, че си намерила Синята камбана. Но сега няма къде да бягаш! Ще ти я взема, много благодаря!

Никой и Йоланте се втурнаха към хеликоптера, понесли със себе си Синята камбана.

Във въздуха над Атлантическия океан

28 декември, 18:00 ч. Местно време

(29 декември, 02:00 ч. В лабиринта)

Докато Никой и Йоланте летяха към Ню Йорк, Мечо Пух и Стреч също пътуваха към Америка в нов самолет, с който се бяха сдобили, когато най-сетне пристигнаха в Марсилия — „Боинг“ 373 на „Еър Франс“.

Те обаче летяха към Вашингтон, главното място за среща на царските фамилии.

Беше ранна вечер и повечето светлини на самолета бяха изгасени.

С Мечо Пух и Стреч пътуваха д-р Трейси Смит, експерт по камбаните на сирените и специалист по уши-нос-гърло, която беше създала серума, който събуждаше приспаните, и сестра Линда Фадел от Ордена на честните девици, съвременното име на сестринството на весталките.

Разбира се, с тях беше и пленникът им, царският банкер сър Джон Марън, който седеше на една седалка в първа класа със закопчани китки и глезени.

През първата част на полета богатият могъщ банкер беше заплашвал и гледал кръвнишки екипа, но сега беше заспал.

Мечо Пух седеше сам в пилотската кабина на тънещия в полумрак самолет и следеше автопилота, докато другите бяха в първокласния салон, където се редуваха да спят и да държат под око Марън.

Мечо Пух нямаше нищо против. И без това винаги му беше трудно да спи в самолет — въздухът винаги му се струваше много сух.

Седнал сам в пилотската кабина, той извади книжка с меки корици — класическата фантастика „Фондацията“ на Айзък Азимов — и се зачете на светлината на лампата над главата му.

Книжката беше доста стара и опърпана. Пух я беше препрочитал с удоволствие много пъти.

Четеше от около половин час, когато зад гърба му се разнесе глас.

— Падаш си по Азимов, а?

Трейси Смит стоеше на входа на кабината.

— Не мога да спя — добави тя. — Никога не мога да спя в самолети. Мисля, че е свързано със сухия въздух. Нещо против да ти правя компания?

— Заповядай — отвърна Пух. — С удоволствие.

Трейси се настани в седалката на втория пилот и се загледа към великолепното обсипано със звезди небе.

— Значи харесваш научна фантастика? — попита тя.

— Обожавам фантастика, но най-вече Азимов. Той е просто великолепен. Такова въображение. А „Фондацията“ ми е любима. Препрочитам я на всеки няколко години, плюс продълженията. Чела ли си негови книги?

— Разбира се. Всички. Включително и тази. Защо ти е любима?

Пух се замисли.

— Може би защото разказва за тържеството на знанието, на мъдростта над грубата сила. Аз съм от семейство, в което силата се предпочиташе пред знанието. По-големият ми брат беше ужасен грубиян и често ме биеше, особено заради това, че уча. Но когато се връщах в стаята си и се зачитах в тази книга, тя ми помагаше, даваше ми надежда. А твоята любима коя е?

Трейси го изгледа за момент. Погледът й беше странен, почти пронизващ.

Накрая отговори:

— Любимата ми книга от поредицата е втората, онази с Мулето.

— А, Мулето! Какво ти харесва в него? — с жив интерес попита Пух.

— Харесва ми, че е математическа аномалия. Истинска външна величина, която се появява и нарушава — поне за известно време — математическия план на Хари Селдън. Животът е пълен с подобни случайни хора и събития и си мисля, че Азимов го е описал блестящо.

— Много си права — рече Пух. — Мулето е чудесно творение. Наистина сложен злодей. Тотално уникален в литературата, едно от най-добрите изобретения на Азимов. А какво мислиш за начина, по който Азимов…

И през следващите няколко часа двамата продължиха да бъбрят на слабата светлина за книги, четене и научна фантастика.

Без изобщо да осъзнаят, че са наблюдавани…

… не от враг, а от приятелите им Стреч и сестра Линда, които бяха в първокласния салон.

Линда беше направо сащисана.

— Говорят вече три часа\ — прошепна възбудено тя на Стреч. — Откакто я познавам, никога не съм я виждала да говори с мъж повече от три минути. Така де, погледни я само. Прекрасна е, слаба и хубава, така че мъжете винаги я ухажват. Тя обаче винаги е имала правило — ако през първата минута не я попитат нещо за нея или за мнението й за нещо, зарязва ги на момента.

— И какъв е резултатът? — попита Стреч.

— Нека да бъдем честни, Бенямин, повечето мъже говорят за себе си. Малко от разговорите й са продължавали дълго.

Стреч тихо се разсмя и кимна към Мечо Пух.

— Е, очаква я ново преживяване, защото моят приятел е последният истински джентълмен на планетата. Няма друг представител на мъжкия пол, който да е по-любезен, по-внимателен и по-добър събеседник от него.

— Необвързан ли е?

Стреч се разсмя.

— Да, за огромна и вечна мъка на майка му. Така и не успя да намери подходящото момиче.

Двамата продължиха да гледат как Трейси и Мечо Пух разговарят оживено.

Линда въздъхна.

— Кой знае, може пък сега да е намерил подходящата. Ще е жалко, ако светът свърши.

И точно в този момент най-неочаквано двигателите изреваха и самолетът рязко се наклони наляво.

Завиха аларми.

Всичко, което не беше закрепено, се разхвърча и изпопада на пода.

Двигателите отново изреваха и големият боинг се наклони на другата страна.

Като се мъчеше да запази равновесие, Стреч се втурна към пилотската кабина.

— Какво става?

Пух се беше облегнал назад с изцъклен поглед.

Пред него лостът за управление се движеше сам.

После самолетът се изравни и продължи да лети нормално.

Пух огледа панела, като провери всички уреди, все още без да докосва лоста.

— Хакнаха ни — мрачно рече той. — Открили са ни. Сега някой управлява самолета дистанционно. Явно приятелят ни господин Марън е успял да предупреди по някакъв начин хората си за положението си и къде се намира.

Той преглътна и изгледа Стреч.

— И ще ни откарат там, където си пожелаят.

Планински комплекс Рейвън рок (Обект Р)

Блу Ридж Съмит, Пенсилвания

28 декември, 19:00 Ч. Местно време

(29 декември, 03:00 ч. В лабиринта)

Един час по-късно, със запалени сигнални светлини, боингът кацна на военна писта в Пенсилвания, в подножието на мрачна ниска планина, по която растяха отделни голи дървета.

Големият самолет се приземи сам, управляван дистанционно от ръката на неизвестен пилот.

Забави ход и спря в мрака.

Прожектори осветиха пистата около него, разкривайки бетонен тунел, който водеше в недрата на планината.

Прожекторите разкриха и силите, излезли да посрещнат самолета — десет въоръжени командоси на Делта форс и формация от поне двеста бронзови, всички застанали мирно.

Начело на бронзовите беше рицар на Златната осмица.

Мечо Пух, Стреч, Трейси и Линда ги гледаха нервно от пилотската кабина.

Внезапно от радиостанцията им излая глас.

— Пуснете сър Джон! После излезте с вдигнати ръце, или ще бъдете застреляни!

Те се подчиниха.

Срязаха свинските опашки, с които бяха закопчали китките и глезените на царския банкер, и отвориха предната врата.

— Надявам се да помните какво ви казах по-рано — каза сър Джон Марън, докато излизаше и разтриваше китките си. — Онова за писъците и умоляването.

И с едно последно изсумтяване излезе от самолета и отиде при командосите на пистата.

С дълбоки въздишки Пух, Стреч, Трейси и Линда го последваха и излязоха с вдигнати ръце в мразовитата нощ.

Докато излизаше от самолета на стълбата, докарана до него, Стреч се огледа.

Суровата планина се извисяваше над пистата като масивна сянка на фона на звездното небе. Дърветата по склоновете й бяха голи. Бетонният тунел се губеше някъде в недрата й.

Бяха ги докарали в Рейвън Рок, както и беше предположил.

Рейвън Рок, или Обект Р, както го наричаха в правителствените кръгове, беше част от американския план за „Приемственост на управлението“ в случай на война, терористична атака или ядрен удар.

Подобно на базата Шайен в Колорадо, Рейвън Рок можеше да действа като отдалечена версия на Пентагона и да контролира и координира американските въоръжени сили по целия свят, като в същото време осигурява подслон на над три хиляди души в огромния си подземен комплекс.

Носят се слухове за мрежа от подземни пътища, които свързват Рейвън Рок с намиращия се наблизо Кемп Дейвид, от който пък можело да се стигне чак до Пентагона.

Четиримата герои слязоха по стълбата и бавно тръгнаха към командосите от Делта форс.

Стреч погледна рицаря на Златната осмица пред строените бронзови и не пропусна да забележи пръстена на командването на дясната му ръка.

— Е, просто трябва да го кажа — обади се Линда. — Прав беше. В Мосад са те научили добре и са те направили добър познавач на човешкото поведение, Бенямин.

Стреч продължаваше да се оглежда, като се съсредоточи най-вече върху едно нещо.

— Благодаря, Линда, макар че се надявах да греша. Какво ще кажеш, Пух?

Мечо Пух се обърна към него.

— Бенямин, приятелю, ти го каза. Досети се, че Марън е имал нещо като паникбутон и че ще хакнат самолета, за да си го върнат. Както и че ще го докарат тук.

— Готов ли си за хардрок? — попита Стреч.

— И още как — отвърна Пух.

— Експлозивите нагласени ли са?

— Тъй вярно.

— Тогава нека партито да започне — каза Стреч. — Направи го.

Мечо Пух натисна копчето на дистанционното, скрито в лявата му ръка, и…

БУУУУМ!

… страхотна експлозия разкъса самолета зад тях!

Взривът беше толкова силен, че целият 737 за момент се озова във въздуха и се пречупи през средата, разкъсан отвътре от експлозия с формата на звезда.

Десетимата командоси приклекнаха и инстинктивно се извърнаха…

… Пух, Стреч, Трейси и Линда извадиха оръжията, скрити на кръстовете им, вдигнаха ги и откриха огън, давайки начало на последния отчаян план.

Брегът на Червено море

29 декември, 03:30

Докато в Америка се случваше всичко това, в Египет се водеше друга битка — изненадваща атака срещу временната писта, устроена от силите на Йегер Айнс на брега на Червено море, недалеч от мястото, където Тронът на живота се беше издигнал от морето.

Атаката беше брутална и не срещна съпротива.

Руски щурмови хеликоптер, управляван от Руфъс и Скай Монстър, обсипа с огън и жупел различните камиони, джипове и самолети на пистата.

Всичко паркирано наоколо беше унищожено.

Алойзиъс Найт и Истън седяха зад Руфъс и Скай Монстър в хеликоптера.

— Ии-ха! — извика Алойзиъс, докато стреляше с картечницата.

Основните сили на рицарите се намираха на нефтената платформа и хората тук, които бяха останали без лидери, побягнаха в пустинята — някои с коли, други пеша.

Само за секунди цялата база избухна в пламъци.

Димът беше толкова много и толкова гъст, че скри звездите в небето.

Алойзиъс кимна доволно.

— Така ви се пада, скапаняци.

Обърна се към другите.

— Надявам се Джак да е жив в Лабиринта.

Скай Монстър огледа пораженията по пистата и кимна.

— Отдавна познавам Джак. Срещнах го в една наистина гадна част на света. Първото, което направи за мен, беше да ми спаси задника. Ако трябва да избирам някой, който да се намеси сега и да спаси всички ни, това ще е Джак Уест-младши.

Мъж на име Джак Четвърта част БАСРА, 1991

Писмото от Другата страна на Джак продължаваше:

Басра, Ирак

Операция Пустинна буря

Март 1991

Мисията беше отишла по дяволите.

Дълбоко зад вражеската линия, малко след като бяха унищожили ракетната база, Джак беше откъснат от американските си другари от Делта форс.

Той беше без превоз и се спасяваше от триста души от Републиканската гвардия, единствената част от иракската армия, която струваше нещо.

Те бяха истински убийци и отчаяно искаха да заловят западен войник от специалните части и да го влачат с джип из улиците на Басра, за предпочитане докато е още жив.

На двеста метра пред себе си Джак виждаше американските си колеги да тичат към мястото за изтегляне. Отвъд тях изгряващото слънце очертаваше силуетите на два приближаващи спасителни хеликоптера.

„Шибани Делта“, помисли си той.

Мисиите с американци винаги бяха като хвърляне на зар.

Морските пехотинци и рейнджърите бяха страхотни. На тях можеше да се разчита.

Но не и на Делта. Типовете от Делта се интересуваха единствено от себе си. Изникнеше ли възможност да си припишат някакви заслуги, не я пропускаха. Но ако мисията отидеше по дяволите, зарязваха те да се оправяш сам и хвърляха вината върху теб.

А този екип на Делта се водеше от най-големия и най-егоистичния задник от всички, тип с мъртвешки очи на име Кал Калис.

Когато се оказа, че ракетната база се охранява от батальон републикански гвардейци, за който никой не бе подозирал, че е там, Калис и лайната му от Делта си бяха били камшика, зарязвайки разузнавача си — Джак — на произвола на съдбата.

„Мамка му, мамка му, мамка му!“

Джак се намираше на запад от Басра, в леко хълмиста осеяна с шубраци местност на ръба на пустинята.

От лявата му страна имаше изоставено иракско летище, покрито от трупани с десетилетия пясък и ръжда.

Джак тичаше с всички сили след отряда на Делта. Имаше някакъв шанс да ги настигне преди хеликоптерите да отлетят.

Покрай главата му профучаха куршуми на преследвачите и той се метна на земята, като за награда устата му се напълни с пясък.

Когато вдигна глава, чу трясъка на роторите, вече съвсем близко.

Първият хеликоптер се приземи и Калис и боклуците му се качиха. Вторият остана във въздуха, за да ги прикрива.

Джак знаеше, че е малко вероятно да стигне навреме, но въпреки това се изправи и се втурна…

… точно когато ниско над главата му профуча реактивен снаряд, изстрелян някъде от пустинята зад него, и се заби във втория хеликоптер!

Експлозия.

Дим.

Хеликоптерът се завъртя във въздуха с писък на двигатели, оставяйки предсмъртна диря от черен пушек, и се разби в края на пистата на изоставеното летище, само на петдесет метра от Джак.

Джак погледна към другата машина и погледът му се срещна с този на Кал Калис, който стоеше при страничната му врата.

Калис просто се обърна и нареди на пилота да излита.

Вратата се затвори и спасителният хеликоптер се издигна във въздуха и се отдалечи към яркото слънце.

Шибани Делта.

Не след дълго на хоризонта зад него се появиха преследвачите му — триста вбесени вражески войници.

Джак се втурна към разбилия се хеликоптер.

Той представляваше горяща купчина смачкан метал.

Първият пилот беше мъртъв, пронизан на остър ръб на счупената рамка на предното стъкло.

Единственият друг член на екипажа стенеше. Вторият пилот. Кървеше лошо, но беше жив.

Джак го награби, метна го на рамо като пожарникар и се замъкна на единственото място, на което можеше да отиде — хангарите на изоставеното иракско летище.

Сумтеше, докато тичаше.

Вторият пилот беше едър тип и адски тежък.

Джак изрита вратата на хангара, надникна вътре и замръзна от изненада.

Освен обичайните плъхове, хлебарки и паяци там имаше и нещо друго.

Самолет.

Голям самолет.

Блестящо бял чисто нов „Боинг“ 747, сякаш току-що излязъл от завода, с надпис ИСЛЯМСКА РЕПУБЛИКА ИРАК на фюзелажа.

Прекрасна машина, която изобщо не изглеждаше на мястото си в пущинаците около Басра.

— Е, това не го бях очаквал — каза на глас Джак.

Оказа се, че летището било много секретно място, известно само на шепа хора от вътрешния кръг на Саддам Хюсеин. И боингът също бил много секретен — един от личните самолети за бягство на Саддам.

„Сега аз ще избягам с него“, помисли си Джак.

Разположеният тук екипаж, подобно на повечето членове на иракската армия, явно беше избягал, когато американските танкове бяха влезли в Басра.

Докато се качваше по стълбите и пъшкаше под тежестта на втория пилот на хеликоптера, мъжът дойде в съзнание.

— Какво… къде съм?

Акцентът не можеше да се сбърка. Нова Зеландия.

Джак остави пилота при вратата на самолета.

Мъжът имаше гигантска брада, кръгло лице и големи добри очи.

— Улучиха ви, докато прикривахте изроди от Делта, които след това ви зарязаха — каза Джак.

— А какво стана с…

— Не успя. Съжалявам. Можеш ли да управляваш 747?

— Има ли криле, мога да го управлявам — твърдо отвърна едрият пилот.

Минути по-късно, когато тристате републикански гвардейци нахлуха в хангара, стреляйки с автоматите си, гигантският самолет излезе от него, минавайки право през паянтовите врати.

Понесе се в здрача, набра скорост и се отдели от земята.

Пилотът се обърна към Джак.

— Хей, благодаря за спасяването. Особено като се има предвид, че аз трябваше да спасявам теб.

— За нищо — отвърна Джак. — Как се казваш?

— Ърни. Ърни Шефърд. Но повечето ме наричат Скай Монстър.

— Джак Уест. Ловеца.

— Приятно ми е да се запознаем, брато. Сладък самолет, между другото.

Определено беше такъв. Имаше си офиси, заседателни зали, свръхмодерен комуникационен център и дори пищна спалня в задната част, със собствена баня и тоалетна чиния от злато.

Джак и Скай Монстър щяха да останат приятели през следващите двайсет и пет години.

Джак щеше да се натъкне отново и на Кал Калис по време на търсенето на Седемте чудеса на древния свят.

Последната им среща щеше да бъде кървава ръкопашна схватка на една платформа на върха на Голямата пирамида по време на почти катастрофалното Завъртане на Тартар.

Джак щеше да убие Калис, като го хвърли от върха на пирамидата право върху перките на хеликоптер, който кръжеше под тях.

Общо взето, подобаващ край за гадината.

Четиристранният лабиринт

29 декември, 03:30

96 минути до Омега

След цял ден опъващо нервите пътуване през въртящия се лабиринт екипът на Джак най-сетне видя края му.

Докато си проправяха път през свръхдългата плетеница, се бяха придвижвали в едно темпо с противниците си — Растор и малката му група и Сфинкса и кардинал Мендоса.

Групата на Растор запазваше преднината си и през цялото време оставаше на стотина метра пред екипа на Джак.

Със Сфинкса беше различно — Джак постепенно го настигаше и когато краят на лабиринта се появи, той се беше изравнил със Сфинкса, макар да се намираха на срещуположните стени.

От мястото си на дясната стена Джак се загледа към края на гигантския лабиринт.

Отначало краят представляваше само неясно тъмно петно, но когато го приближи, Джак видя, че лабиринтът свършва с висок подобен на пирамида хълм от стъпала, които се изкачваха по стръмна каменна стена.

На върха на хълма се издигаше арка, точно в средата на стената.

Единственият изход.

Джак забеляза и нещо много важно — докато лабиринтът се въртеше, крайната му част си оставаше на едно място.

— Най-сетне твърда земя — прошепна той.

И в следващия миг видя как три фигури изскачат от последните канали на откритото пространство пред стъпалата и започват да се изкачват по тях.

— Растор! — възкликна Зоуи. — По дяволите, успя да излезе от лабиринта.

Джак изруга.

Екипът му, който се намираше високо на дясната стена, имаше да преодолява още цели сто метра лабиринт. И трябваше да стигнат до края му, докато са долу.

— Трябва да ускорим темпото — подкани той хората си.

Погледна през лабиринта и видя, че Сфинкса и Мендоса си проправят път по отсрещната стена, наравно с него.

— Лили, накъде ще се завърти лабиринтът този път?

— Надясно — извика Лили зад него. — По часовниковата стрелка.

— Това е добре за нас и лошо за Сфинкса — извика Джак. — Неговата стена ще стане таван, така че ще му се наложи да изчака в бункер, а нашата ще стане под. Ще можем да останем в този канал и да продължим напред. Ще бъдем пред него и непосредствено зад Растор!

Продължиха колкото се може по-бързо напред по канала. Намираха се на двайсет метра от следващия бункер, когато гигантският лабиринт изстена силно, както правеше всеки път преди да се завърти.

— Движение, всички! По-бързо! — извика Джак.

Втурнаха се презглава по отвесен канал на тяхната стена точно когато лабиринтът започна колосалното си въртене — но точно тогава огромна вълна, която никой не беше забелязал, се надигна от равната част на лабиринта, премина през стените на каналите, сякаш търсеше да удави някого, и се стовари между тях с такава сила, че Джак полетя надолу по канала, докато Зоуи, Лили и Алби бяха запратени назад, в противоположната на края посока.

Джак се претърколи и вдигна глава.

Водата го беше завлякла до края на последния канал на въртящия се лабиринт и изведнъж той се беше озовал извън адската плетеница, в подножието на пирамидалния хълм от стъпала, който се издигаше към изхода.

Но отново беше сам, без екипа си.

Видя как Растор стига до върха на хълма и тича към арката там.

„Не мога да позволя на Растор да стигне пръв до втория трон — помисли си Джак. — Той ще го унищожи“.

Обърна се да погледне останалите и извика:

— Зоуи, добре ли сте?

— Всички сме добре! Но ще ни трябва минута-две да се справим с последните няколко завоя — извика в отговор Зоуи.

— Растор се измъква. Трябва да вървя след него.

— Тръгвай! Ще те настигнем!

Джак си пое дълбоко дъх.

И отново запъхтян от умора се втурна нагоре по стъпалата, твърдо решен да се добере до побъркания генерал.

Когато Джак стигна при арката на върха, Зоуи, Лили и Алби излязоха от лабиринта.

— Минахме, Джак! — извика му Зоуи. — Идваме!

Джак погледна арката.

Висока и тъмна, тя зееше пред него. Сякаш се състоеше само от остри ъгли. Шипове стърчаха от нея като зловещи рога.

Джак мина през нея…

… и се озова в къс тунел, от дъното на който струеше слаба светлина.

Той предпазливо тръгна напред…

… и излезе в просторно пространство, много по-високо от въртящия се лабиринт. И за първи път, откакто бе влязъл във Върховния лабиринт, дъхът му секна от разкрилата се пред него гледка.

Мостът към Кулата на Страшния съд

29 декември, 04:00

66 минути до Омега

Джак се взираше в огромната, невероятна пещера.

Късо стълбище водеше надолу към изключително висок и много изящен мост, дълъг може би половин километър.

Мостът стигаше до гигантска подобна на черна стрела кула, която се издигаше в самия център на пещерата.

Джак моментално забеляза, че на върха на кулата има нещо — някаква клетка, окачена на кабел, който се спускаше от кръгла дупка в тавана.

Целта на този лабиринт изглеждаше ясна — минаваш по моста, изкатерваш кулата и стигаш до клетката.

Свръхдългият мост пред Джак се поддържаше от два стълба с размерите на сгради.

Бяха високи поне по сто и двайсет метра и се издигаха от езеро от черна като мастило течност, покриваща дъното на пещерата, подобно на крепостен ров. Течността проблясваше мътно, подобно на живак или петрол. Джак беше абсолютно сигурен, че не му се иска да пада в нея.

Там, където стълбовете стигаха високия мост, имаше древни, подобни на храмове постройки от сив камък — нещо като куполи, кацнали върху четири декоративни колони.

Джак погледна през пещерата, за да прецени преднината на Растор.

Видя го зад първия купол — генералът тъкмо стигаше до втория.

Джак се втурна след него по тесния мост.

Стигна до първия купол и спря.

Вътре в него имаше нещо, което можеше да се опише като фонтан.

Обелиск от сив камък, висок девет стъпки, се издигаше в средата на плитък кръгъл басейн, дълбок две стъпки. От отвори в подобния на пирамида връх на обелиска бликаше вода и падаше в басейна.

Джак заобиколи фонтана и стигна до втората част на моста…

… където спря.

Растор стоеше в другия край на тази част и гледаше към него.

Вече не тичаше, не бягаше.

Просто стоеше пред втория купол, разкрачил крака, препречващ пътя.

— Капитан Уест! — прогърмя дълбокият му глас. — Време е да изгладим различията си.

Джак преглътна.

— Трябва да те спра, Растор.

— Знам. Това е в природата ти. Както в моята природа е да унищожа всичко, което съществува.

Джак пристъпи от първия купол на моста, без да откъсва поглед от Растор.

Беше забравил колко едър е генералът. Беше огромен, поне с трийсет сантиметра по-висок от Джак.

— Знаеш ли защо Четирите царства се страхуваха от мен, капитане? — отново извика Растор.

Джак не отговори.

— Защото мога с радост да убия всеки без никакво колебание. Мъже, жени, деца, няма значение. И мога да го правя поради една проста причина. Харесва ми, доставя ми удоволствие. Писъците на агонията не ме трогват. Тъкмо обратното, наслаждавам им се.

„Значи се стигна и до това“, помисли си Джак. До двубой между Растор и него.

И тогава Джак зърна облечен в сиво командос, спотайващ се зад Растор, наполовина скрит от туловището на генерала. Мъжът подскачаше на място като боксьор, който загрява преди битка.

— Освен това се страхуваха от мен, защото бях по-умен от тях, по-добър в стратегията и тактиката — каза Растор. — И накрая, защото спечелвам верността на войниците си. Хората, които дойдоха с мен в Лабиринта, са сръбски командоси, които са ми тотално верни. Те ще направят всичко, което поискам от тях. Подобна комбинация се оказа прекалено плашеща за Четирите царства и затова ме плениха и ме затвориха в специална килия в Ереб.

Докато Растор говореше всичко това, Зоуи, Лили и Алби излязоха от арката и видяха сцената, разиграваща се далече под тях.

Растор отново се ухили на Джак.

— По-рано ти бях оставил изненада, онзи вандал със специалната доставка, залепена за гърба. Приеми това като още един подарък, само че по-голям.

Джак така и не видя откъде му дойде.

Докато Растор беше говорил, втори облечен в сиво командос, който се беше крил върху купола, се беше промъкнал зад Джак.

Командосът скочи върху гърба му, изби пожарникарската каска от главата му и го събори на земята.

Каската на Джак се търкулна по моста, а Джак падна тежко по корем.

Но моментално се претърколи с лице към противника си, който тъкмо замахваше към него с боен нож.

Джак сграбчи китката му и докато задържаше ножа, чу Растор да вика: „Тичай, верни ми войнико! Довърши го! Имай вяра, че всичко живо във вселената скоро, много скоро ще се присъедини към теб в отвъдното!“.

От неудобната си позиция на земята Джак се извърна към Растор и видя как вторият сръбски командос — онзи, който беше загрявал с подскоци зад генерала — се втурва с всички сили по моста.

Мъжът тичаше и крещеше като обезумял фанатик.

Не беше въоръжен, но Джак преглътна от ужас, когато видя какво е закрепено за гърдите на безумеца.

Грозд от дванайсет червени сфери.

Прикрепени с тиксо към гърдите на командоса.

Към тялото на вандала от по-рано имаше закрепена само една сфера, а експлозията й беше огромна.

Този тип носеше дванайсет.

Очите на Джак едва не изхвръкнаха от орбитите.

Този човек беше берсерк, камикадзе, фанатичен атентатор самоубиец, който тичаше към Джак, готов да унищожи себе си, Джак и другия командос.

Зоуи, Лили и Алби гледаха с ужас.

Бяха видели как Джак излиза от другата страна на купола и говори с Растор.

После видяха как първият командос изненада Джак и как двамата паднаха, като изчезнаха от погледите им.

И после видяха как вторият командос се втурна по високия мост — крещеше като обезумял и носеше нещо на гърдите си.

Не бяха в състояние да направят нищо.

Намираха се на двеста метра от сцената, твърде далеч, за да се притекат на помощ, и можеха само да гледат с ужас как вторият облечен в сиво командос стига при купола.

Вторият сръбски командос стигна със спринт до купола и с безумни очи и ликуващ крясък извади нож и започна да ръга безогледно закрепените за гърдите му сфери.

Резултатът беше моментален.

Три от червените сфери се взривиха и експлозиите им задействаха всички останали…

… създавайки невъобразимо огнено кълбо, дванайсет пъти по-силно от предишното, което изригна от купола, като разпарчетоса четирите му колони и напука засводения покрив.

Взривът унищожи напълно купола и всичко в него, включително Джак.

Ченето на Зоуи увисна.

Очите на Лили се напълниха със сълзи.

Алби ахна.

Нямаше начин някой да оцелее при такъв взрив. Всеки от плът и кръв би бил стопен на мига, разкъсан на парчета, изпарен.

Тримата се взираха с ужас в разрушения купол.

Сред руините му танцуваха пламъци. Пушекът се издигаше над него. Горяща алена течност се стичаше по стълба под моста.

И когато ехото на експлозията заглъхна в огромното пространство, чуха нов звук.

Кикота на Растор.

По-нататък всичко се случи за миг.

Растор се обърна и се затича към високата кула в центъра.

Лили се втурна по първия мост към унищожения купол.

Зоуи и Алби се завтекоха след нея.

И когато стигнаха до купола, ясно видяха мащабите на пораженията.

Постройката беше напълно разрушена от взрива.

Колоните й бяха станали на парчета, от което покривът беше паднал върху някакъв церемониален обелиск, който се беше намирал в средата. Срутването беше разцепило покрива на две и беше смазало обелиска.

Навсякъде имаше кръв.

Парчета човешка плът покриваха останките. Нямаше начин да се определи дали са на Джак, на командосите, или и на тримата.

Хлипаща и задъхана, Лили падна на колене и започна да рови в купчината, като разхвърляше парчета от купола, мъчейки се да открие баща си.

Но от Джак нямаше и следа.

Абсолютно никаква.

Единственото останало от него беше пожарникарската му каска, която лежеше малко по-нататък на втория мост.

С омазани в кръв и прах пръсти Лили отчаяно продължаваше да рови в купчината камъни.

Стоящият до нея Алби ясно виждаше истината на ситуацията. Тя беше повече от безнадеждна.

Бледото шокирано лице на Зоуи показваше, че и тя разбира положението.

Алби леко докосна рамото на Лили.

— Лили. Спри. Няма смисъл. Той си… отиде.

На колене, сред почернелите и все още горящи руини, на последното място, където беше видяла любимия си баща жив, Лили отпусна глава и се разрида неудържимо.

Алби можеше само да я прегърне.

Зоуи се взираше в сцената, изгубила дар слово.

И тогава започна стрелбата.

Градушка от куршуми се изсипа върху камънаците навсякъде около тях.

Зоуи се обърна и видя източника на стрелбата.

Тя идваше зад тях, от…

… Сфинкса и Мендоса. Двамата стояха при входната арка, на двеста метра от тях, и стреляха с автомати.

Зоуи сграбчи Лили и я вдигна на крака.

— Трябва да продължим мисията! Дори ако се наложи да го направим без Джак. Мърдай!

Следвана от Алби, Зоуи помъкна безутешната Лили по следващия мост.

Вече нямаха оръжия, така че единственото, което им оставаше, беше да бягат.

Стигнаха подножието на черната кула в средата на високата пещера — точно когато Сфинкса и Мендоса стигнаха до високия мост.

Сфинкса и Мендоса изтичаха през димящите останки на първия купол, без да обръщат внимание на кръвта и парчетата месо и вътрешности по тях.

Внезапно Сфинкса спря.

Наведе се.

И вдигна нещо от земята.

Пожарникарската каска на Джак, покрита с кръв.

Малко течен огън беше попаднал върху левия й ръб и дори сега здравото черно фибростъкло съскаше и се топеше, като образуваше мехурчета.

Кутийката на дясната страна до фенерчето се беше отворила и Сфинкса видя бележка, която стърчеше от нея.

Обзет от любопитство, той я отвори.

— О, капитан Уест — рече Сфинкса. — Имаше кураж, признавам ти го. Но беше слаб. Слаб и сантиментален. Мотивиран от всички възможни погрешни причини. И виж докъде стигна.

Изсумтя и повтори:

— И виж докъде стигна.

После хвърли каската и забърза напред към края на моста.

Зоуи ги видя да приближават от основата на черната кула.

— Бързо, насам — каза тя и поведе Алби и Лили зад кулата, отдалечавайки се от изключително стръмното стълбище, изсечено във фасадата й. — Не можем да им избягаме, така че се налага да се скрием.

Прилепени към каменната стена на древната кула, те тръгнаха покрай нея и изчезнаха от поглед точно когато Сфинкса и Мендоса изскочиха от последния купол, вдигнали автоматите си.

Двамата минаха покрай тях, без да ги забележат, и започнаха да се катерят по стръмното стълбище на кулата към върха й, погълнати от надпреварата с Растор.

Когато реши, че всичко е чисто, Зоуи се промъкна от задната част на кулата.

Лили и Алби излязоха след нея.

— И сега какво правим? — попита Алби.

Лили само се взираше в празното пространство.

Умът на Зоуи беше пълна каша. Буквално се мъчеше да не се разпадне.

Сви устни и се опита да се овладее.

— Трябва да продължим без него — каза тя. — Не бива да се отказваме. Точно това би поискал Джак от нас. Хайде! Докато дишаме, все още имаме шанс.

И те се закатериха по изключително стръмните стъпала на черната кула. Стъпалата всъщност бяха толкова стръмни, че все едно се катереха по хлъзгава отвесна стълба.

Най-сетне стигнаха до върха, където откриха храм с открити страни, направен от дузина яки трилити^[6], подредени в кръг, без покрив.

Отгоре видяха отново златната клетка, която се спускаше на веригата си от кръгла дупка в тавана на пещерата, високо над тях, връщаща се от онова, което се намираше там горе.

Алби се взираше с благоговение в трилитите.

— Също като Стоунхендж. Или по-скоро Стоунхендж е като това нещо.

Зоуи гледаше нагоре към връщащата се златна клетка.

— Сфинкса и Мендоса явно току-що са се качили…

— Не, само господарят Сфинкс се качи — обади се глас зад нея. — Аз трябваше да остана.

Зоуи се извъртя, Лили и Алби също…

… и видяха един мъж да излиза иззад един от огромните камъни, стиснал в ръце автомат „Щаер“.

Кардинал Рикардо Мендоса.

— Какво стана? Да не би шефът ти да те е зарязал? — презрително попита Зоуи.

Мендоса изсумтя.

— Наистина не знаете нищо за това място, нали? — Той посочи нагоре. — Господарят ми има усещане за история, а онова там горе е най-същественото изпитание в този лабиринт. Защото в онази клетка човек се изправя пред върховния съдия и открива дали е наистина достоен.

Той свали предпазителя на автомата…

… точно когато златната клетка се спусна съвсем и с едва доловимо, но тежко бум докосна центъра на каменния кръг.

Красотата й караше дъха да секне.

Изработена изцяло от злато, клетката беше висока шест метра и имаше златен пирамидален покрив, четири златни стълба и дебел златен под. Висеше на изключително дебела златна верига, която продължаваше шейсет метра нагоре, преди да изчезне в дупката в тавана.

Пристигането на поразителната златна клетка накара Мендоса да млъкне за момент.

После той продължи:

— Но не е нужно да се тормозите с подобни въпроси, защото няма да доживеете да…

— Знаеш ли — обади се друг глас, прекъсвайки Мендоса, — наистина ми дойде до гуша да ви слушам речите, задници такива.

Мендоса рязко се извъртя.

Зоуи, Лили и Алби също.

И очите им се разшириха от шок, когато видяха кой стои на ръба на кулата, в горния край на стръмното стълбище.

Джак Уест-младши.

С каската на главата си, върнал се от мъртвите.

Мендоса вдигна автомата си, но Джак вече се движеше.

Той скочи напред, сграбчи автомата за цевта и дръпна рязко, от което кардиналът изгуби равновесие, залитна и падна на пода на златната клетка.

С бързината на камшик Джак го фрасна с приклада на автомата и го просна в безсъзнание. Кардиналът остана да лежи в клетката, окървавен и неподвижен.

Алби стоеше като треснат, изгубил дар слово.

А Зоуи и Лили се втурнаха към Джак и го прегърнаха.

Джак се отпусна в обятията им, още задъхан от катеренето по стръмното стълбище.

Каската му беше истинска развалина — полустопена от едната страна, със засъхнало фибростъкло по предпазителя на тила и цялата в кръв.

Но въпреки това Джак беше добре.

Все още жив.

И се беше върнал.

Недалеч от унищожения купол. Минути по-рано.

Сфинкса изсумтява, захвърля каската на Джак и двамата с Мендоса продължават забързано към високата черна кула.

Подобно на Зоуи, Лили и Алби, те не обръщат внимание на широкия кръгъл каменен подиум с разбития обелиск на него.

И го подминават, решили, че обелискът е просто безименно светилище, разбито от падналия купол след унищожителната експлозия на червените сфери.

Не знаят, че до неотдавна „подиумът“ е представлявал плитък басейн, пълен с вода.

И така Сфинкса и Мендоса не чуват приглушеното туп, идващо от вътрешността на подиума под обелиска.

Туп.

Туп.

Не виждат едва доловимите, но ясни вибрации от него.

Докато вторият обезумял командос тичаше към Джак в самоубийствения си берсерк-камикадзе спринт, Джак беше отблъснал първия от себе си — удряйки главата му в една от колоните на купола, — след което бе направил нещо абсолютно неочаквано.

Нещо смахнато дори според неговите стандарти.

Беше се втурнал обратно под купола и, скрит от обелиска, се бе хвърлил в плиткия басейн. После беше легнал по гръб, държащ в готовност магнитната си кука.

А след това бе счупил пясъчния часовник със сивия прах, който беше взел от мъртвия монах на Омега, и го беше изсипал във водата.

И беше затаил дъх.

Когато командосът берсерк стигна до купола, водата в басейна под обелиска стана сива, после черна и след това с пукот се втвърди напълно…

… и командосът се появи с безумните си викове, започна да ръга експлозивните сфери на гърдите си…

… и се взриви на парчета.

Кръвта пръсна във всички посоки. Неговата и на замаяния първи командос, който също беше разкъсан на парчета от експлозията.

Колоните станаха на прах и напуканият купол рухна върху обелиска и фонтана, който вече се беше превърнал в плътен сив подиум.

И Джак Уест-младши остана със затаен дъх в тази прилепваща по тялото му каменна гробница, която успешно го беше защитила от ужасния взрив.

В този момент Джак на практика беше погребан жив.

Вътре във вече втвърдения сив камък беше съвсем тъмно и ужасяващо клаустрофобично. Плътната скала го обгръщаше от всички страни.

Единственото, което Джак можеше да чуе, беше собственото му плитко дишане. Не разполагаше с много време — скоро щеше да се задуши, особено ако продължаваше да пъхти толкова силно.

Но все пак разполагаше с едно нещо.

С магнитната си кука, насочена нагоре.

И я изстреля.

Туп!

Куката се стовари върху сивата плоча над него; измина само няколко сантиметра и дори не излезе изцяло от изстрелващия си механизъм, но въпреки това успя да направи няколко малки пукнатини.

Джак я прибра, като натисна копчето за навиване, след което я изстреля отново.

Туп!

Пукнатините станаха по-големи.

Туп! Още по-големи.

И на четвъртия силен удар магнитната кука проби…

… и Джак надникна през процепа в каменната плоча.

След още няколко силни удара и малко промъкване Джак се измъкна (имаше късмет, че обелискът не се беше разпаднал напълно и му беше оставил малко място да изпълзи изпод покрива) и ето че стоеше жив под падналия купол.

Излезе от развалините и се затича към черната кула. И спря за момент, разбира се, за да си вземе каската.

Зоуи и Лили пуснаха Джак от прегръдката си и всички погледнаха златната клетка в средата на каменния кръг.

Тя беше наистина великолепно изделие и беше очевидно, че не е изработено от човешки същества. Яката й верига продължаваше нагоре до тъмната кръгла дупка в тавана на пещерата.

— Когато са създавали прекрасни неща, древните култури са го правили поради някаква причина — каза Зоуи. — Това нещо е важно. Церемониално.

— Съгласен — рече Джак. — Тази клетка е била построена с почит. Но с каква цел?

Алби погледна яката златна верига на клетката и отбеляза:

— Струва ми се, че тя е единственият начин да се излезе от тази част на Лабиринта.

— А ти какво мислиш, Лили? — попита Джак.

До този момент Лили не беше казала нищо, а оглеждаше четирите златни колони и пода на клетката.

Джак я гледаше как отстъпва назад, за да огледа по-добре пода.

И докато тя го правеше, Джак видя какво гледа.

Центърът на пода беше зает от голямо, но много прецизно изображение.

— Окото на Хор — промълви Лили. — Окото на Провидението. Или…

— Всевиждащото око — довърши Джак.

— Да — потвърди Лили.

Джак се намръщи.

— И какво означава то тук, дечко?

Лили беше едва ли не като хипнотизирана, докато се взираше в огромната гравюра върху златния под.

После погледна Джак и останалите.

— Този знак се е появявал многократно в историята. Египтяните го поставяли върху върховете на пирамидите. Масоните също са го използвали. Съединените щати го имат върху банкнотата си от един долар. Но където и да се появява, той винаги е имал едно значение — че ни гледат, че сме наблюдавани и преценявани от някаква висша сила.

Погледна сериозно всеки член на групата поред и продължи:

— Целият Лабиринт представляваше серия от премеждия, преценки, изпитания на достойнството. Досега всяка част от него изпитваше нещо в нас. Смелостта ни прекара през първия лабиринт. Знанието ни доведе до безкрайния тунел и през него. Смирението ни позволи да минем покрай златните статуи. И издръжливостта ни преведе през въртящия се лабиринт. Тази клетка обаче е различно изпитание. Изпитание, което не може да се преодолее с кураж или решимост, с мъдрост и дори с действия.

— С какво тогава? — попита Джак.

— Това е върховното изпитание на достойнството — каза Лили. — Изпитание на най-съкровените ни намерения.

— И как действа? — попита Алби.

— Просто — отвърна Лили. — Влизаш в клетката и се издигаш в онази дупка в тавана. И там биваш съден.

Дълго време всички мълчаха.

Джак погледна неуверено нагоре към веригата, стигаща до високия таван.

— Върховният съд. Така де, какво друго бихме могли да очакваме?

Той си погледна часовника.

4:31.

Трийсет и пет минути до Омега.

Сви устни.

— Няма как да знаем какво има горе, така че ще го направим един по един, в случай че нещо тръгне не както трябва. Не можем да си позволим да изгубим всички ни едновременно.

Преглътна.

— И този път аз определено отивам пръв.

Зоуи, Лили и Алби се дръпнаха назад, докато Джак влизаше в златната клетка с автомата на Мендоса в ръка.

Кардиналът все така лежеше на една страна в нея и стенеше, почти в безсъзнание.

Джак не беше сигурен как се работи с клетката, но след годините опит с древни тунели и капани имаше най-обща представа.

Стъпи в изображението на Всевиждащото око в центъра…

… и клетката започна да се издига.

На фона на огромната пещера изглеждаше нищожно малка, докато се издигаше на веригата си от върха на черната кула нагоре към дупката в тавана.

И после златната клетка влезе в отвора, отнасяйки със себе си Джак Уест-младши.