Един от 100

Четвърта глава

— … плъхове… плъхове… плъхове.

Ейва Даванъл се беше навела над трупа и бавно четеше надписа над срамните косми. — Мастилото е светлолилаво, поради което текстът не се забелязва от разстояние. Първоначалният оглед предполага, че е използван инструмент за писане с много тънко перо. Наблюдава се леко проникване на мастилото в епидермиса. Микроснимките са приложени към досието по случая…

След половинчасово изгнание във фоайето ме повикаха в залата — доктор Даванъл и старият Уолтър Хадълстоун, който беше нещо като момче за всичко, тъкмо поставяха трупа на масата. Хадълстоун — чернокож, висок и широкоплещест, притежаваше силата на младеж, имаше очи като червени фенерчета и никога не се усмихваше. Представях си как на Халоуин хлапетата отиват в къщата му, вратата със скърцане се отваря, те виждат алените му очи и захвърлят торбичките си със сладкиши, изпищяват и презглава хукват да бягат.

Доктор Даванъл приключи огледа на трупа. Други надписи нямаше, само на едната лопатка се виждаше татуировка на дракон. Тя пристегна маската си, взе скалпела и направи клинообразния разрез, разкриващ сложния механизъм на тялото. Бях поразен от пестеливите й движения — ръцете й с хирургически ръкавици сякаш летяха. В сравнение с нея Клеър и другите двама патоанатоми Стенли Холкър и Марв Рубин изглеждаха непохватни и някак жестоки. Половин час безмълвно я наблюдавах, буквално бях запленен — дума, която не би ми хрумнало да използвам във връзка с аутопсия.

— Много сте сръчна — промърморих по едно време. — Играете ли бейзбол? От вас ще излезе страхотен шортстоп.

Тя пусна във везната сърцето и процеди:

— Знаете, че всичко се записва, детектив. Ще ви помоля да пазите тишина.

— Извинете — смотолевих.

Доктор Даванъл продължи да работи. Извади и претегли единия бъбрек, вторият се изплъзна от ръката й, но преди да падне на пода, тя като по магия го хвана с другата ръка.

— Казах ли ви? — възкликнах неволно. — Родена сте за шортстоп. — Зелените й очи гневно проблеснаха над маската. Свих рамене: — Прощавайте. Просто завързвах разговор.

Тя кимна към вратата:

— Щом толкова ви се бърбори, излезте в коридора. Проговорите ли още веднъж, ще ви помоля да напуснете.

Страните ми пламнаха, сякаш ме беше зашлевила. Кимнах и реших повече да не си отварям устата, въпреки че не беше кой знае какво престъпление да се говори по време на аутопсиите. В повечето случаи дори се разменяха дебелашки шеги, а секретарката, която „сваляше“ записа от касетата, не ги включваше в официалния протокол.

Ейва Даванъл продължи да работи, на глас описваше всяко свое действие, за да бъде отразено на аудиозаписа. Докато я наблюдавах, открих няколко любопитни аномалии; отначало я бях помислил за нисичка и невзрачна, но установих, че нарочно се старае да изглежда дребна и незабележима. Освен това ми направи впечатление, че когато се запознахме, не се представи като доктор еди-коя си. Повечето лекари се перчеха с титлата си като с огнен меч и дори когато оставяха бележка — примерно на служителя на паркинга, не пропускаха да напишат пред името си „д-р“. Доктор Даванъл беше нелюбезна, дръпната, неучтива и притежаваше женствеността на парен чук, ала движенията й бяха грациозни и плавни, уменията й — необичайни за начинаеща.

След петнайсет минути тя прекъсна работа, за да вземе някакъв инструмент. Като се върна, не се стърпях и отбелязах:

— Не исках да ви обидя, като ви сравних с бейзболист, само се опитвах да изкажа възхищението си от сръчността ви. Ръцете ви се движат като… като по ноти.

Тя ме изгледа така, сякаш се бях изпикал върху маратонките й:

— Само преди пет минути ви помолих да мълчите. Смятам, че бях достатъчно ясна.

Дълбоко си поех въздух, издишах.

— Присъствал съм на много аутопсии, но за пръв път чувам, че говоренето е забранено.

Тя хвърли инструмента на масата, рязко се обърна към мен:

— Ще ви го обясня като на слабоумен — аз извършвам аутопсията, вие наблюдавате. Никакви разговори и празни приказки! В случай, че имате смислен въпрос по отношение на процедурата — срещала съм и полицаи, които задават смислени въпроси — ще ви отговоря. Ако ви е трудно да го проумеете, ще го представя в писмен вид на началника ви.

По принцип не се гневя лесно, но понякога се случва да пламна като клечка кибрит:

— Виж какво, докторке, само защото ти четоха конско, не е нужно да си го изкарваш на мен!

Очите й проблеснаха като зелени пламъци, тя свали маската. Беше бледа като мъртвец, по челото й бяха избили капки пот.

— Няма да търпя подобно отношение! На кого да се обадя да ви замести?

Понечих да отговоря язвително, но се въздържах. Вдигнах ръце в знак, че се предавам, дръпнах въображаемия цип на устните си, отстъпих назад, за да й направя място.

През следващите два часа успешно играех ролята на сфинкс. Зададох три конкретни въпроса, тя отговори като робот. Заключението от аутопсията беше, че главата е била отрязана с инструмент, остър като бръснач, при това престъпникът не е бързал. С изключение на татуировката и странния надпис по трупа нямаше други белези. Посмъртните петна показваха, че жертвата е останала в лежащо положение. Нищо повече… поне до този момент.

Доктор Даванъл свали ръкавиците, хвърли ги в контейнера за опасни биологични отпадъци, тръгна към вратата. Преди да излезе, подхвърли, без да се обърне:

— Ще помоля да свалят записа от касетата. Ще отнеме около два часа. Ще получите протокола на регистратурата.

— Доктор Даванъл! — извиках. Тя спря, обърна се, намръщено ме изгледа. Запитах се дали има правило, забраняващо разговорите след изключването на касетофона, което съм нарушил.

— Какво обичате, детектив Карсън?

— Казвайте ми Рай… няма значение. Вижте какво, с вас започнахме лошо, и то по моя вина. Не ме бива по празните приказки, затова дрънкам каквото ми дойде на ума. Искате ли да се престорим, че се запознаваме едва сега? — Думите ми бяха посрещнати с ледено мълчание, затова добавих: — Знам една страхотна закусвалня на Биенвил Скуеър, където приготвят грамадни сандвичи с месо и зеленчуци. Да отидем, а? Аз черпя. — Усмихнах се подкупващо, замърдах с вежди.

Тя ми обърна гръб, все едно бях невидим. Влезе в канцеларията си и затръшна вратата. Обадих се на Хари да проверя как вървят нещата. Той каза, че е разпитал цял куп бяла измет, после се поинтересува с какво се занимавам. Отговорих, че номерът със сандвичите не е минал и че ще бъда при него след няколко минути.

По време на разговора с Били Месър, лелята на Джералд Нелсън, здравата се изнервих — тя непрекъснато прогонваше въображаеми насекоми от лицето си. Отначало си помислих, че е нервен тик; след малко обаче разбрах, че е машинален жест на човек, който живее в каравана с проядени от ръждата предпазни мрежи на прозорците и повреден климатик. Тази жена, която изглеждаше на около четирийсет години, бе единствената жива родственица на Нелсън; Хари си беше загубил цялата сутрин, докато открие „адреса“ й — паркинг за каравани, обрасъл с плевели и населен с подивели котки.

Вече знаехме, че е била танцьорка в заведение, ала сега бе напълняла и ставаше само да сервира питиета на клиентите, които навремето е съблазнявала с пищните си форми. Заварихме я тъкмо когато тръгваше на работа — носеше вехти черни обувки с висок ток, минипола noire и черен дантелен сутиен, който заплашваше да се пръсне под напора на тежките й гърди. Червеникавата й, ситно накъдрена коса, обрамчваше грубовато лице, което някои биха нарекли „привлекателно“, други — „конско“ в зависимост колко напреднала беше нощта и консумацията на алкохол. С Хари се облегнахме на ръждясалата таратайка пред караваната, докато Били Месър палеше цигара от цигара, пропъждаше невидими насекоми и разказваше за племенника си — гласът й бе необичайно прелъстителен, все едно беше втора Тина Търнър.

— Горкичкият Джери го биваше само за едно — леглото. Беше хубавец. И умен, по-точно хитър. Държеше се така, все едно го чака кариера на прочут модел. Можеше и да стане, само че беше голям канап. Ама и така изкарваше добри пари — чукаше се и с мъже, и с жени; много-много не подбираше, щом му плащаха. Веднъж го попитах: „Джералд, как можеш да обръщаш резбата?“ Знаете ли какво отговори? Каза, че усещането е едно и също, затова му е все едно. „Как така същото?“ — почудих се. „Ами ей така, не чувствам нищичко, лельо Били“ — рече ми. И знаете ли още какво каза?

— Какво? — зяпна я Хари — очевидно беше възбудила любопитството му.

— Че е голям майтап, задето хората го мислят за толкова добър в леглото, защото, нали се сещате, можел да се чука много дълго. Обясни, че като не чувстваш нищо, нищо не е в състояние да те накара да спреш. Поинтересувах се дали има нещо, което да го накара да… да му стане хубаво. Отвърна, че му се случвало, ако непрекъснато си мисли, че лети. — Тя печално поклати глава, плесна поредното въображаемо насекомо. — Чували ли сте нещо по-шантаво?

Предстоеше ни да разпитаме Тери Лосидор, жената, която беше подала оплакване срещу Нелсън; тя живееше в другия край на града. Хари шофираше, аз се бях излегнал на задната седалка и говорех на тила му. Чувал съм хора да казват, че най-продуктивните мисли им идват, когато са под душа или в тоалетната; за мен пък задната седалка на колата е източник на творческо вдъхновение. Като малък, когато у дома започнаха трагедиите, на пръсти излизах от къщата, скривах се в нашата кола, прекарвах нощта в неспокоен сън и едва призори се връщах в леглото. До ден-днешен се успокоявам, като се излягам на задната седалка, подпирам глава на скръстените си ръце и наблюдавам как встрани пробягват сгради и върхове на дървета. Хари няма нищо против необичайното ми медитиране — той обича да кара, въпреки че е ужасен шофьор.

— В сравнение с мен сигурно си виждал двайсет пъти повече жертви, убити от ревност — промърморих. — Възможно ли е човек, побеснял от гняв, да действа като хирург?

— Без значение е, братле. Разни хора, разни престъпления.

— Все пак се опитай да си спомниш колко убийци са били толкова прецизни.

Хари изръмжа — мрази разговорите, когато шофира; за разлика от него аз предпочитам да размишлявам на глас. Той неохотно вдигна дясната си ръка, сви палец и показалец, обозначавайки нула:

— Виждал съм кланета и дранета, Карсън. Петдесет прободни рани, дори осемдесет. Жертви, пребити с безброй удари с чук. В един от случаите убиецът беше изстрелял цял пълнител в жертвата, след което презаредил и отново започнал да стреля.

— Тъкмо за това ми е думата. Гневът замъглява съзнанието. А Нелсън въобще не е обезобразен.

— Поправка — тялото му не е обезобразено. Друг е въпросът какво се е случило с главата. Ако питаш мен, може би онзи я използва като мишена при упражнения по стрелба. Или пък я е смазал на пихтия.

На поредния светофар до нас спря камион. Шофьорът във високата кабина разсеяно ни погледна и се облещи, като видя на задната седалка да лежи човек със спортно сако и вратовръзка. Намигнах му, той извърна очи.

— Гневът се излива върху главата… лицето символизира целостта — промърморих. — Има логика. Къде сме?

— На Еърпорт Роуд. Май не си много убеден.

— Ако главата е била целта на престъпника, защо не е избягал, щом се е озовала в ръцете му, а после на спокойствие да си изкара яда на нея. Което пасва на твоето предположение. Обаче той не бяга, а пише разни послания върху трупа. Може би именно затова го е измъкнал от храстите на осветеното място.

— Да допуснем, че именно това го възбужда.

— Съгласен съм, но защо не се е „изказал“ върху главата?

— Уместен въпрос. Може да подражава на Фарли.

Фарли Трейнър беше превъртял счетоводител, който с нож изписваше послания върху жертвите си — съвършено непознати хора — за да им каже колко ги мрази заради онова, което са му причинили. В умопомрачението си той твърдеше, че след като мъртвите надничат от телата си, той трябва да пише отзад напред, за да ги улесни при четенето.

— Не се връзва, ако според него главата е олицетворение на личността… Хей, пешеходец ли блъсна?

— Кофа за смет… Ами ако надписът е послание към нас, ченгетата? Курви и плъхове… Нали знаеш, не сме любимци на цялото население.

Но аз не бях склонен да се съглася толкова лесно:

— Буквите са толкова дребни, че скоро нямаше да се виждат, особено след като плътта започнеше да се разлага в тази горещина. Ако посланието е толкова важно, защо не е написано с черен маркер и с големи букви?

— Прекаляваш с абстрактните теории, Карс. Колкото и да ми е неприятно, донякъде съм склонен да се съглася със Скуил — май наистина е убийство за отмъщение.

— Отмъщението се извършва в пристъп на гняв. Ако престъпникът е бил разгневен, то е изразил чувствата си по много странен начин.

Още размишлявах дали е възможно вбесен човек да действа хладнокръвно и с прецизността на опитен хирург, както и за злополучното си запознанство с доктор Даванъл, когато под колелата захрущя чакъл — преминавахме по алея за коли. Хари каза:

— Пристигнахме, братле. Ама изобщо не е каквото очаквах.