Един от 100

Трийсет и трета глава

Високопроходимият джип попадна на участък с блатиста почва, но това не беше сериозно препятствие за мощната машина. До брега на реката оставаха по-малко от два километра. Ченгетата нямаше да намерят колата му — тя лежеше на дъното на дълбок поток. Денят беше прекрасен — небето беше затулено от моравосиви облаци, валеше проливен дъжд, който заличаваше следите. Всъдеходът премина през повалено дърво и подскочи, той се поизправи и присви колене, за да омекоти удара.

Мама, която лежеше завързана отзад, тихо изстена. Въздействието на приспивателното започваше да отслабва. Беше го изсипал в кафето й, после тя стана кротка като агънце и въобще не оказа съпротива, когато я поведе към колата си. От опит знаеше, че не разполага с много време — всеки момент тя щеше да се събуди и тогава — горко му! Когато се разгневеше, мама ставаше много опасна.

В далечината видя високите дървета, които скриваха корабчето. Беше в безопасност, никой не знаеше къде се намира. Възнамеряваше да поговори с мама за лошите неща, които се бяха случили в миналото, после да й покаже какъв е станал.

Щеше да я спаси.

Как ли? Като извади от нея лошото момиче. Вече беше достатъчно силен да го направи.

Облаците се носеха по небето като обезумели призраци, дъждът се усили. Уил Линди доволно се усмихна — денят беше прекрасен.

— Господи! — изпъшка Хари. — Истина ли е, или съм откачил? Наистина ли го прави?

Като омагьосани наблюдавахме Ейва, приведена над мъртвеца.

— Чете надписа! — възкликнах. — Повтаря: „Пречукани курви. Четири пречукани курви.“

Изведнъж ритъмът и изражението й се промениха. Хари прошепна:

— Сега е различно. Чакай… не разбирам…

— Чете: „Плъхове. Плъхове. Плъхове.“

— Ако не чувахме гласа й, щях да си помисля, че…

— Знам. В този момент аз стоя до нея, но съм извън обсега на камерата.

— Избрал е думи, при които челюстта се движи по определен начин, за да симулира…

Едва сега посланията придобиваха смисъл. Целта на Линди е била да изглежда така, сякаш Ейва прави орален секс, докато чете дребните букви; от този ъгъл главата й закриваше мястото, на което трябва да е пенисът. Монтирал беше кадри от видеозаписите на аутопсиите на Дюшам и Нелсън, чиито тела бяха почти еднакви. Движенията й станаха по-бързи, Линди запъшка. Сексуалната му възбуда не изглеждаше престорена.

Кадрите бяха филтрирани, за да не се разбере къде са заснети; белият цвят беше ослепителен, сенките — тъмни и размазани. Музиката към „филма“ бе какофония от дисхармонични звуци, които биха накарали светец да сънува кошмари.

Главата на Ейва заподскача, Линди застена по-високо. Досетих се как е постигнал този ефект — неколкократно е повторил кадрите с движението, при което тя се изправя, след като е прочела надписа върху трупа.

Той изпъшка като човек, получил оргазъм, екранът потъмня. От тонколоните се разнесе писък, смразяващ кръвта, Хари подскочи. На монитора отново се появи образ — кадри от аутопсия, заснети в едър план — разрез със скалпел, през зейналия процеп ръце с латексови ръкавици изваждат органи…

— Божичко! — отново изстена Хари.

Чухме гласа на Ейва:

— Уили? Уилет Линди!

Оказах се прав — безумецът беше закодирал името си в посланията, използвайки отделни букви и срички. Интересно дали другите думи бяха само за заблуда. Затаих дъх и заслушах, полазиха ме ледени тръпки.

— Уил Линди? — повтори Ейва.

Линди отвърна с детинско гласче:

— Да, мамо.

— Пак си бил с онова момиче, а? — Тя говореше бавно и монотонно, сякаш четеше написаното на гърба на Бърлю.

— Не исках, мамо.

— Прави ти лоши неща, нали? — Безизразният тон на Ейва изпълваше с отчаяние думите.

— Повече няма да се срещам с момичето. Обещавам.

— Уилет, Уилет, Уилет… знаеш, че тази уличница те кара да лъжеш.

— Не, този път няма да я послушам. Честна дума.

— Ще се погрижим да изпълниш обещанието си.

— Не! — изпищя той. Гласът му трепереше.

— Време е да извадим от теб злото, Уил. — Нечия ръка бръкна в разрязания гръден кош, застиска и замачка.

— Недей, мамо. Страх ме е. Пак ще ме боли.

Представих си ужасяващата сцена — момченцето моли да не му причиняват болка, майката говори равнодушно — изплашено до смърт дете срещу робот-безумец. В един момент жената е майка му, в следващия се превъплъщава в лошото момиче.

— Заседнала е дълбоко в теб, Уил. Мама ще я извади.

— Моля ти, недей! Много те моля!

Кадър след кадър — скалпелът режеше, ръцете изваждаха черен дроб, бъбреци, пикочен мехур. Окървавените органи блестяха под светлината като плодове-мутанти. Подбрани бяха кадри в близък план, за да не се вижда, че главата на трупа липсва. Предположих, че в обърканото съзнание на безумеца обезглавяването е символизирало заличаване на самоличността на жертвата, след което той е приемал нейната идентичност.

Хари прошепна, сякаш се намираше в черква:

— Наистина ли го е рязала?

— Може би му се е струвало, че го реже, когато е изпомпвала в стомаха му бог знае какво.

— Тази жена е била адско изчадие — промърмори Хари, докато наблюдаваше как ръцете на монитора извадиха бял дроб.

— Според мен лудостта й е била наследствена — ужас, предаващ се от поколение на поколение.

Гласът на Линди стана писклив:

— Много боли, мамо!

— Болката пречиства, Уил.

Екранът потъмня, настъпи тишина. След малко гласът на Линди отново прозвуча, само че не бе детски, а циничен глас на възрастен човек:

— Знам една тайна, мамо.

— Каква?

Гласът на Уил се чуваше от едната колона, на майка му — от другата.

— Какво знаеш, Уил?

— Тайни, тайни — предизвикателно отговори той, сетне прошепна: — Ти си лошото момиче.

— Какво каза, Уили?

— Знам, че ти си лошото момиче. — Линди се засмя, гласът му беше прегракнал от похот. — Тайни, тайни… Толкова много тайни.

— Тръпки ме побиват — промърмори Хари. — Каквото и да чуем, ще бъде ужасно.

— Как смееш? Веднага… млъкни… Уил Линди!

— Ти си лошото момиче, мамо, ти си лошото момиче, знам една тайна…

Речитативът му се извиси в писък, който проряза въздуха като с коса, потрепери и заглъхна. В продължение на една минута се чуваше само бръмченето на видеокасетофона, после мъжко тяло бавно се появи на екрана, сякаш изплува от катранено черно море. Тялото на Нелсън. Цветовете бяха изчезнали, контрастното изображение беше черно-бяло, примесено с плъзгащи се сиви сенки. Камерата се насочи към бицепс, приближи се.

— Виж какво мога, мамо. Само гледай — предизвикателно прошепна Линди.

Бицепсът на Нелсън бе заменен от заякналата ръка на Дюшам, намираща се в същото положение.

— Раста, мамо. Гледай!

Плоският корем на Нелсън се преобрази в мускулестия корем на Дюшам, същата промяна настъпи и с бедрата.

— А сега гледай внимателно, мамо!

Като по магия раменете на Нелсън се разшириха, превърнаха се в яките плещи на зрял мъж.

— Боже мой! — прошепна Хари. — Чрез фантазиите си й отмъщава!

Жената заговори:

— Недей, Уил. Плашиш ме. Не ме плаши.

— Ако сега те е страх, от това ще ти настръхне косата! — победоносно възкликна той.

Екранът потъмня, страховитите звуци се усилиха, станаха по-ритмични. На монитора се появи тялото на Бърлю. Спомних си как чрез усърдно вдигане на тежести хилавия младеж е заприличал на тежкоатлет. Следващите кадри — може би дузина, монтирани в епизод, траещ само няколко секунди, бяха заснети от различни ъгли, камерата се приближаваше, като че ли тялото я привличаше като с магнит.

— Не! Недей, Уил! Страх ме е!

— Сега е твой ред, мамо.

Движещи се устни в едър план напомниха началото на „филма“, Линди процеди:

— Някога хрумвало ли ти е, че ще ти го върна, мамо?

Гласът на Ейва, изкривен през смесица от слети гласни, изстена:

— Ииии… ооо, оу! Моля те, недей!

Надписът на гърба на Бърлю! „Големият Бостън или малкият Инди? Коукъмо Ууууу Пиииш“ Безумецът беше използвал названия на градове, съдържащи гласните, които са му били необходими, но бе постигнал и другата си цел — да ни заблуди.

Камерата се насочи към лицето на Линди, наполовина скрито в мрака — устните му бяха разтегнати в ужасяваща усмивка, очите му искряха; махна с ръка, сякаш подканяше зрителите да се доближат.

— Ииии… ооо, оууууу…

Болката пречиства, мамо.

— Ииии… ооо, оууууу… Уил…

— Ще те спася, мамо.

— оууууу…

Внезапно екранът потъмня, звуците секнаха. Чуваше се само съскането на касетофона.

— Какво стана? — сепна се Хари. — Лентата ли се скъса?

— Не — промълвих. Струваше ми се, че го чувам отдалеч, защото пред очите ми изникнаха нишки, които досега бяха невидими. — Липсва последната сцена. Връхната точка, развръзката.

— Смъртта на майка му, така ли?

— Проклет да си, Джереми — прошепнах, без да откъсвам поглед от монитора. Изведнъж разбрах защо ми позволи да си тръгна, без да ме нарани.

— Какви ги говориш, Карсън? — попита Хари.

— Джереми не е разбрал кой е убиецът, но е прозрял кой не е — отвърнах.

Той бе прегледал всички полицейски рапорти, протоколите от аутопсиите и от разпитите на свидетелите; аналитичният му мозък е „пресял“ маловажното, дешифрирал е неразгадаемото. Отново го чух как изкрещя, когато Ейва му каза, че е помогнал за спасяването на живота на много хора: „За теб е спасяване на живот, вещица такава. Аз пък мисля, че ПРЕДАДОХ ДЖОУЕЛ ЕЙДРИАН!“ Спомних си колко лесно ме накара да повярвам във вината на Колифийлд.

— Запознал се е с материалите по разследването и е открил или е заподозрял, че престъпникът е лице, което иска да отмъсти на майка си, задето го е подлагала на тормоз. Разбрал е, че Колифийлд не отговаря на подобна психологическа характеристика, но ме изпрати за зелен хайвер, защото в лицето на убиеца е видял сродна душа.

Погледът на Хари ми подсказа, че се е досетил какво се е случило.

— Насочил те е към Колифийлд, за да даде възможност на престъпника да изпълни мисията си, да добави към филма последния епизод е участието на майка му. Не те е изгорил, защото…

Кимнах:

— Защото не изпълни своето задължение по договора ни, а ме насочи по погрешна следа.

— А сега Линди е някъде с… мама — прошепна Хари. — За да осъществи фантазията си.

Ударих с юмрук по масата; жестът ми беше безполезен, все едно се опитвах да се предпазя с хартиен щит от куршуми.

— Как би постъпил Линди? — попита Хари. Седяхме в колата, нямахме представа какво да предприемем. Облегнах се на седалката, мислено се върнах двайсет години назад. Заплаха. Буря. Какво да направя? Ако е през деня, тичам в гората и се скривам в къщичката сред клоните на вековния дъб. Случи ли се нощем, тайно излизам през прозореца, пропълзявам на задната седалка на колата.

Знаех какво ще направи… защото бях изживял почти същото, което го бе накарало да загуби разума си.

— Ще се скрие някъде, където се чувства в безопасност, Хари, в неговата версия на къщичка на дървото. Само трябва да открием мястото.

— Ще бърза ли, за да… довърши филма?

— Едно знаем със сигурност за този човек — че никога не претупва работата си.

Дали не се самозалъгвах? Едва ли. Линди беше посветил много време на набелязване на жертвите и подбиране на епизоди от видеозаписите, за да ги съедини в кратко филмче, което спокойно би могло да носи названието „Мъст“. Предполагах, че ще отлага отмъщението колкото е възможно, за да се наслаждава на радостното предчувствие. Но най-вече, докато нищо не го заплашва. Трябваше да действаме много внимателно; представях си как ще реагира безумецът, ако го обсадят командоси, надуят сирените и по високоговорителя го призоват да се предаде. Така само щяхме да го принудим да побърза с осъществяването на замисъла си. Готов бях да се обзаложа, че след това безстрашно щеше се изправи срещу куршумите — за него болката и смъртта бяха само изображения на екрана на телевизор.

Най-важното беше да го намерим. Какво бе казала госпожа Клей? Не. Какво бърбореше старицата? „Рапчета, рапчета.“ Спомних си как безпокойството й нарасна, докато разговаряхме с племенницата й, и най-вече когато се споменаваше Линди. Повтаряше „рапче, рапче“… или нещо подобно.

— Връщаме се в мотела, Хари! — извиках. — Дай газ — добавих, макар че не се налагаше.