Един от 100

Трийсета глава

— Предполагам, братлето ми ти е казало за нашето споразумение. — Джереми потри ръце, сякаш искаше да запали огън чрез търкането на дланите си. — Моите думи в замяна на неговата… музика. Отначало си помислих, че ти ще попречиш на ритуала. Но ти, скъпа моя, си се докоснала до вълшебството, плувала си сред вонящите цветя, които растат вътре. Деликатните ти ръчички са били в досег с божественото… — Наведе се, сякаш искаше да докосне пръстите й, но не го стори. — Знаеш ли, може би днес ще научиш нещичко. А сега прощавай, обаче имам малко работа с братчето ми. Свали ризата си, Карсън. Знам, че изгаряш от нетърпение да разкажеш на всички за приключенията на доктор Безпръсти, но преди това трябва да си платиш.

Кимнах на Ейва. Тя извади от чантата си запалката, най-обикновена еднодневка. Сложи я на дланта си и я поднесе на Джереми. Безумецът с треперещи ръце посегна към червената пластмасова тубичка — търсеше начин да я вземе, без да докосне ръката на Ейва.

— Ще получите каквото желаете, млади господине — процеди тя, — но гледайте да ви държи влага за цял живот.

Ръката му застина във въздуха:

— Как така за цял живот?

Тя бръсна от масата снимките, те полетяха към пода като странни листа.

— Какво ПРАВИШ?

— Хубаво ли ви беше, когато ви носеха редки цветя, които растат отвъд тези стени?

Той се обърна към мен:

— КАКВИ ГИ ДРЪНКА?

Ева отново му поднесе запалката:

— Вдъхнете аромата, господин Брайдуел. Днес за последен път ще помиришете вълшебните цветя.

Очите му се застрелкаха като на подплашен заек:

— ЗА КАКВО ГОВОРИ?

Извърнах поглед.

— Имате хубави ръце — невъзмутимо продължи тя. — Толкова меки и розови. А сега си представете ръцете на старец — сбръчкани, с изпъкнали вени, пръстите са изкривени от артрита. Дори след петдесет години, когато и вашите ръце се съсухрят, пак няма да докоснете онова, което е извън тази сграда. Защото Карсън е единствената ви връзка е отвъдния свят. Кълна се, че ако тази вечер го изтезавате с огън, досегът ви с действителността ще бъде прекъснат.

Отново му поднесе червеното цилиндърче, пълно с газ; той отстъпи назад — поглеждаше ту мен, ту запалката. Мълчах и наблюдавах как Ейва безстрашно се пързаля по тънкия лед.

— Хубавичко разгледайте ръцете си, господин Брайдуел. Следващото, което ще докоснете извън тези стени, ще бъде гробът.

Джереми се втренчи в запалката, като че ли се опитваше да отгатне съдбата си по чаените листа на дъното на чаша. Ноздрите му се разшириха… Удари ръката на Ейва, запалката отхвръкна в другия край на стаята. Той седна по турски на леглото, с престорено безразличие извърна очи:

— Добре. Печелиш, докторке. Но само защото ме отърва от него. Добрите дела биват възнаградени и прочие глупости. Представи си, собственият ми брат да иска да ме УДУШИ! — Усмихна се — усмивка, напомняща скреж върху стомана — приведе се, допря ледения си пръст до ръката ми:

— Да се разберем, Карсън, тази малка… отстъпка важи само за настоящата покупка. Следващия път ще се подсигуря в договора да няма вратички.

— Благодаря — каза Ейва, но той пренебрежително махна с ръка.

Дори не помръдна, когато станахме да си вървим. В погледа му имаше нещо, което ме изплаши, сякаш видях призрачни силуети, пристъпващи сред кълба дим. Бе отстъпил прекалено лесно, което ми се стори подозрително. Очаквах да изпадне в истерия, да крещи, да претегля всяка дума на Ейва, да я оборва с изкривената си логика. Всеки път, когато си тръгвах, ме обсипваше с ругатни, тананикаше цинични песнички или ме принуждаваше отново да опиша в какви мъки е умряла нашата майка. В съзнанието ми отекна фалшива нотка, зловещо дрънчене на оловна камбана, което ме последва, дори когато излязох от стаята.

— Това ми е навик — обясни Клеър на другата сутрин. — Предпочитам новакът-патолог да си мисли, че през първия работен ден ще се запознае с колегите и с начина на работа, ще се ориентира в документацията. Но ако има насрочена аутопсия, винаги му я възлагам. По реакцията му си съставям впечатление за него.

Беше осем часът, седяхме в нейния кабинет. Спешно бях поискал среща е нея, защото изведнъж фокусът на разследването се беше преместил върху Колифийлд. Не успях да дешифрирам посланията, оставени от убиеца върху труповете — осланях се само на твърдението на Джереми, че откъслечните фрази са плод на объркания мозък на младия лекар, поради което са непонятни за човек със здрав разум.

— Изплаших се до смърт, когато приложихте към мен вашия… подход, доктор Пелтиър — намеси се Ейва. — Но след това се почувствах някак си приобщена към екипа.

— Моят „подход“, както го наричаш, скъпа, е заимстван от треньорите по плуване, които още при първия урок карат начинаещите да скочат в дълбокото на басейна — промълви Клеър. — Бедният доктор Колифийлд, толкова беше изнервен, че окото му играеше. — Тя стисна клепачи. — Така и не довърши първата си аутопсия.

— Никой не говори за него — каза Ейва. — Все едно е прокълнат.

— Споменът за случилото се дълго ще витае тук — въздъхна Клеър. — Стените на залата бяха изпръскани с кръв, трябваше да се пребоядисат. Възползвах се от трагедията и притиснах шефовете за цялостна подмяна на оборудването. Работата продължи няколко месеца, но си заслужаваше.

— Имаш ли адреса на Колифийлд?

— Дал е номера на пощенска кутия — всеки месец му изплащаме обезщетение за злополука. Разбрах, че живее в някакво селце в планината Талидижда. — Тя извади от картотеката папка с досието на Колифийлд, подаде ми снимка на младия лекар, взета от личната му карта. Изглеждаше много симпатичен — от онези хора, които ти се иска да почерпиш само защото седят до теб в някой бар.

Докато шофирах по стръмния и изровен планински път, мислено се поздравявах, задето си бях купил джип — колата се движеше като лодка срещу течението, подкачаше, поднасяше и храбро се катереше по стръмнината, оставяйки след себе си облак сивкав прах. Любезната служителка в пощата ме упъти и след петнайсет минути, които бяха истинско изтезание и за джипа, и за бъбреците ми, открих къщата на Колифийлд; кацнала беше в подножието на висок връх, вдясно от нея планинският склон се спускаше отвесно като водопад.

Спрях зад прашен син джип „Чероки“, разтърках клепачи — бях уморен, защото бях шофирал пет часа, без да спра да отдъхна. Къщата не беше голяма, но си личеше, че е добре поддържана, в двора нямаше стари автомобилни гуми или ръждясала таратайка, каквито бях видял пред къщите по пътя. Купчината дърва за огрев положително щеше да спечели първа награда на състезание за подреждане на цепеници. На верандата имаше люлеещ се стол и масичка, върху която бяха натрупани списания. Обърнах се към долината. Чистият планински въздух скъсяваше разстоянията, стори ми се, че гледам през бинокъл. В дъното на грамадната купа, сътворена от ръката на природата, имаше градче, покривите на къщите надничаха измежду зеленината. Над дърветата се извисяваха само заострената кула на църквата и няколко сгради, вероятно административни. В покрайнините на градчето се издигаше висока постройка с голям паркинг, пълен с коли.

Дворът на Колифийлд беше защитен от ограда, окичена с табели с надписи: „Влизането забранено“ и „Зло куче“. Не чух лай, на моравата пред къщата нямаше кучешки изпражнения. Слязох от джипа, застанах до портата, която прикриваше пистолета в ръката ми. Към глезена ми беше прикрепен малък револвер, на предната седалка бях оставил бойна пушка.

Нещо прошумоля зад мен, обърнах се и се приведох. Катеричка се стрелна през двора и се шмугна в купчината с дърва. Сърцето им биеше до пръсване, почувствах се като кръгъл глупак. Вдигнах високо значката си, за да се вижда през оградата, и се провикнах:

— Доктор Колифийлд, аз съм Карсън Райдър от полицията в Мобийл. Искам да ви задам няколко въпроса. — Докато говорех, наблюдавах вратата и прозорците; очаквах всеки миг Колифийлд да изскочи от къщата и да се опита да ме застреля, ала нищо подобно не се случи. — Доктор Колифийлд, излезте, ако обичате. — Някой леко повдигна завесата на единия прозорец. — Не съм дошъл с лоши намерения. Само ще поговорим за… деня, който е променил живота ви.

Измина една минута, която ми се стори цяла вечност. Вслушвах се в песните на птиците, огласящи гората, в приспивното жужене на насекомите. Вратата на къщата се открехна.

— Махайте се! — извика някой.

— Налага се да поговорим.

— Сбъркали сте адреса. Няма за какво да говорим.

— Важно е, сър. Най-вероятно е свързано със злополучния инцидент, при който и пострадала ръката ви.

Отново настана тишина, нарушавана само от чуруликането на птиците. После през процепа се показа ръка.

По-точно — онова, което бе останало от нея. Колифийлд изкрещя:

— Искате да говорим за ръката ми ли? Ето я! Вдъхновява ли ви за разговори?

— Убити са трима души, двама от тях са обезглавени. Опитвам се да открия престъпника, но тъпча на едно място. Моля ви за съдействие. Дългът ви повелява да защитавате мъртвите.

Тишина. Една сойка прелетя между дърветата.

— Хората в Мобийл са настръхнали, боят се за живота си. От сърце ви моля да ни помогнете.

Вратата на къщата се отвори, на прага застана слабичък тъмнокос мъж е прекалено широка черна тениска и бежов панталон. Очевидно беше озадачен, но нарочно се държеше нахакано. Десният му ръкав беше навит до лакътя, другия бе спуснат, за да прикрива обезобразената му ръка. Нямах повод да се страхувам, че под ръкава е скрит пистолет — ръката, която бях видял, не можеше да държи оръжие.

— Благодаря, че ми отделихте време, доктор Колифийлд.

Той се загледа във високия чинар, въздъхна и промълви:

— За съжаление разполагам с прекалено много време. Приберете оръжието, което си въобразявате, че криете, и влезте.

Побутнах портата, която се оказа отключена, прекосих двора, качих се на верандата; преди да вляза в къщата, забелязах върху списанията копие от бюлетина на Центъра по заразни болести „Статистика на заболеваемостта и смъртността“ — задължително четиво за всеки патолог.

Седяхме до голямата маса в трапезарията. Набързо бях обяснил на Колифийлд каква е целта на посещението ми.

— Имате право — промълви той. — Смятах, че през първия работен ден само ще се запозная с колегите, ще се ориентирам в обстановката, така да се каже. Най-неочаквано доктор Пелтиър предложи да я заместя. Разбира се, приех.

Доктор Алегзандър Колифийлд въобще не приличаше на безумец. Не се блещеше, не дърдореше несвързано, нито пък създаваше впечатлението, че е хладнокръвен и пресметлив сериен убиец. На масичките в къщата му бяха натрупани справочници по медицина вместо ножове. Стените не бяха изпръскани с кръв и окичени със снимки на Клеър — тук-там висяха рамкирани черно-бели фотографии на планински пейзажи. На канапето забелязах готварска книга за нискокалорични ястия, която някак си ми вдъхна спокойствие — едва ли убиец, жадуващ за отмъщение, ще се интересува от нивото на холестерола си. Накратко, доктор Колифийлд изглеждаше като всеки средностатистически американец.

— Подозирахте ли, че Клеър ще ви възложи аутопсията?

— Не. Притесних се, окото ми започна да играе. Исках да се представя отлично — от това зависеше бъдещата ми кариера. Притеснявах се, че ще ме наблюдава доктор Пелтиър, която е светило в медицинските кръгове. Чел бях всичките й статии, присъствал бях на всички симпозиуми, в които тя участваше. По-късно научих, че това е неин обичаен похват, за да покаже на новия си асистент, че вярва в способностите му.

— Как научихте за вакантното място?

— На таблото с обяви в медицинския факултет имаше списък със свободни места за лекари с моята специалност. Реших да опитам в Мобийл, подадох си документите. Преди да ме назначат, доктор Пелтиър два пъти разговаря с мен. Предполагам, че е имало и друг кандидат, и шансовете ни са били почти еднакви. При първото посещение прекарах два дни в Мобийл, а когато след две седмици ме повикаха отново, останах един ден повече. Именно тогава ми предложиха работата.

— С какво се занимавахте, докато чакахте резултата?

— На практика почти през цялото време бях в моргата. Запознах се с персонала, присъствах на няколко аутопсии. Прибирах се в хотела късно вечер и веднага си лягах. Доктор Пелтиър беше много любезна, всеки ден обядвахме заедно… — Той прокара пръсти през косата си. — Устата ми пресъхна. Да ви приготвя ли лимонада?

— С удоволствие, стига да не се бавите. Бързам да се върна в Мобийл — чака ме много работа — отвърнах, като се стараех да прикрия разочарованието си. Джереми определено бе изтеглил погрешна карта. Разбира се, не му се доверявах безусловно — за мен теориите му бяха като изстрел в мрака, само че бях останал без мишени.

Колифийлд се върна — на едната си ръка поддържаше поднос с две чаши лимонада, сякаш не се досещаше, че може да си помогне с осакатената ръка. На три глътки изпих лимонадата, поисках разрешение от Колифийлд да му телефонирам, ако възникнат нови въпроси. Излязохме на верандата; забелязах, че храстите в двора са подрязани така, че да се вижда сградата с големия паркинг. Посочих я:

— Каква е онази постройка, докторе?

— Окръжната болница — отвърна той, без да погледне какво посочвам.

— Били ли сте там? Мисълта ми е… да я разгледате, да се запознаете с вашите колеги…

Колифийлд кисело се усмихна, размаха ръкава, който прикриваше осакатената му ръка.

— Предполагам, че в една болница винаги има място за умен и способен човек като вас — настоях.

Очите му гневно проблеснаха, после той извърна поглед:

— Детектив Райдър, не крия, че съм се изкушавал да отида… — Изведнъж млъкна, сякаш не знаеше как да завърши изречението.

Слязох от верандата и промърморих:

— Вижте какво, докторе, има моменти, през които дори не съм сигурен, че помня името си, но знам, че не всеки притежава остър ум и една здрава ръка.

Колифийлд погледна сградата, въздъхна:

— Може би имате право. Предполагам, че някой ден ще отида да проверя как стоят нещата.

Отидох до колата, извадих от пътническата си чанта чиста бяла риза с къси ръкави. Подхвърлих я на Колифийлд, той ловко я хвана със здравата си ръка.

— Време е да захвърлите траурните одежди — казах. Седнах зад волана, преместих пушката на задната седалка, включих двигателя; преди да потегля, се обърнах да погледна Колифийлд. Не беше хвърлил ризата на земята, което говореше много.

— Детектив Райдър — провикна се той, преди да превключа на задна скорост.

Спрях, свалих стъклото.

— Интересно дали онзи човек още работи в моргата — продължи Колифийлд. — Изглеждаше така, сякаш се гневи на целия свят.

Кимнах:

— Да, Уолтър Хадълстоун още е на поста си; предполагам, ще остане там до смъртта си. Но според мен той ще доживее най-малко до сто и двайсет години.

Колифийлд озадачено сбърчи чело:

— Не говоря за него. Уолт е най-милият човек, когото познавам, разбирахме се чудесно. Веднъж ме покани на обяд, говорихме си за оперното изкуство; аз съм страстен почитател на операта, но той ме засрами с познанията си. Имам предвид един нисичък и набит човечец с оредяла коса, на когото целият свят е крив…

— Уил Линди ли? — възкликнах изумено.

Погледът на Колифийлд помръкна:

— Точно така. Държа се много дружелюбно, когато доктор Пелтиър ни запозна, но останехме ли насаме, отказваше да разговаря с мен, само мърмореше под нос и ме поглеждаше на кръв. Няколко пъти го хванах да ме шпионира.

— Чакайте, сигурно има грешка. За административния директор Уилет Линди ли говорите?

За пръв път видях Колифийлд наистина разтревожен:

— Честно казано, по едно време ми идваше заради него да се откажа от работата. Много страшен човек — тръпки ме побиваха от него.

Кимнах разсеяно, в съзнанието ми се вихреха куп предположения. Уил Линди — страшен човек. Думите не се връзваха, бяха безсмислени.

Безсмислени ли? Колифийлд ми беше подсказал формулата: Уил Линди = страшен човек.

Уравнение, което смятах за невъзможно.

Уил Линди?