Един от 100

Трийсет и втора глава

— Отстранявам те от разследването, Райдър. Това е само първата стъпка. После ще изхвръкнеш от полицията.

Скуил се нахвърли върху мен още щом слязох от хеликоптера, който се приземи на паркинга на мотела в центъра на града. До капитана стоеше новият му лакей Боби Ниланд, който междувременно се беше снабдил с нови тъмни очила.

Изскърцаха гуми, колата на Хари влетя в паркинга. Втурнах се към него.

— Намерихте ли Ейва? — изкрещях.

Той поклати глава:

— Още не сме. Натъкнахме се на странна находка в мазето на Линди.

Скуил се приближи до нас — от гняв се беше зачервил като домат. Ниланд очевидно се чувстваше много уютно под крилото му и се перчеше като пуяк.

— Кажеш ли още една дума, и ти ще изхвръкнеш, Нотилъс!

Хари не му обърна внимание, а продължи:

— В мотела те чака една жена, Карс. Ето какво ми разказа…

Ниланд побърза да се намеси — явно искаше да докаже на шефа си, че не е сгрешил в избора:

— Слушай какво ти казва капитанът, Нотилъс. Иска черната ти мутра да си затвори устата…

Хари леко се извърна и заби юмрук в корема му. Онзи изстена, краката му се подкосиха, стовари са на асфалта като чувал с картофи.

— И двамата сте арестувани за нападение върху полицай, изпълняващ служебните си задължения. Спукана ви е работата!

Две патрулки с включени сигнални лампи завиха по улицата, той замаха на шофьорите. Ниланд се подпря на коляно, помъчи се да стане, от носа му висеше зеленикав сопол. Скуил разпери розовите си пръсти и заизброява:

— Нападение над служебно лице, неподчинение, лъжи…

— Личи си, че не сте достатъчно компетентен, сър — казах, като се стараех да говоря спокойно. — Може би трябва да прекарвате повечко време в залата за аутопсии.

Той рязко се обърна към мен:

— Какви ги дрънкаш, Райдър?

Усмихнах се, а той се облещи — явно не очакваше подобна реакция.

— Спомняте ли си откровения ни разговор край масата за аутопсии, сър? За заместник-началника Плакет и други събития. Ако желаете, ще опресня паметта ви.

Той пресилено се усмихна:

— Халюцинираш, Райдър. Съветвам те да се обърнеш към психиатър. Ще имаш достатъчно свободно време.

Патрулките спряха наблизо, въртящите се лампи обагриха в червено лицата ни.

— Вероятно сте пропуснали да забележите, че просекторите непрекъснато говорят.

— Моля?

— Лекарят, който извършва аутопсията, непрекъснато говори. Нима си въобразявахте, че говори на вас? — Измъкнах от джоба си белия плик, който ми беше дала Ейва, отворих го, извадих аудиокасета, подхвърлих му я, той едва не я изпусна. — Записващото устройство не се е изключило след аутопсията, откровеният ни разговор е документиран на лентата. Уверявам ви, че качеството на записа е отлично. За всеки случай направих няколко копия. И така, сър, можете да съобщите на всеослушание как от парче лайняна глина сте изваяли новия началник на полицейските служби… или…

— Или какво? — прошепна Скуил. Беше пребледнял като платно.

— Или да поздравите двама ни с Хари за отличната работа на СОППЛ и да ни пожелаете в бъдеще да постигнем още по-големи успехи.

Ниланд изхърка и повърна върху лъскавите черни обувки на капитана.

— Яко драйфа момчето — отбеляза моят партньор.

— Първо ще ти покажа нещо — каза Хари, докато вървяхме към мотела. — После ще те заведа при една жена. — Линди е израснал пред очите й. — Подаде ми голям кафяв плик. — Погледни това. Получихме го от шерифския отдел в окръг Чакто. Нашият човек е израснал във ферма близо до Бътлър.

Отворих плика, извадих снимки, изпратени по факса.

Снимка на Ейва, направена при задържането й в шерифството в Чакто. Профил и анфас. Номер на арестантката.

Всъщност не беше Ейва, а жена, която много приличаше на нея. Носът й беше малко по-дълъг, челото — по-широко, очите й бяха като на риба или на влечуго.

Хари изчака да се съвзема от изненадата и обясни:

— Майката на Линди. Задържана е за малтретиране на сина си и по други обвинения, едно от които е, че държала момчето в килера, завързано с вериги. — Той въздъхна. — Ще ти спестя описанието на другите мъчения, само ще кажа, че са плод на болен мозък. По това време Уил е бил на шестнайсет. След две години тя умряла в затвора от остра цироза.

— Когато Ейва се е появила на събеседването за работа… — започнах, Хари ме прекъсна:

— Нишките в главата на нашето момче съвсем са се объркали.

Той почука на вратата на стая 116, пред която беше паркирана прашна полицейска кола с емблемата на шерифския отдел на окръг Чакто. Кимнах на униформения зад волана.

— Жената се казва Сандра Клей — продължи партньорът ми. — Петдесет и три годишна, работи в социалната служба в Бътлър. Придружава леля си, която е живяла в съседство със семейство Линди.

— Лелята знае ли нещо? — попитах. Искаше ми се да разбия вратата, да закрещя, да действам, но първо трябваше да осмисля новите факти.

Хари поклати глава:

— Почти на осемдесет е и страда от болестта на Алцхаймер. Затова се наложи да ги настаним в мотел — госпожа Клей не можеше да я остави сама вкъщи.

— Откри ли някой друг, който е познавал Уил по онова време?

— Трудна работа, братко, като се има пред вид, че момчето е било затворник в собствения си дом.

В стаята беше горещо, климатичната инсталация беше включена на най-ниската степен. Вероятно за да не изстине старицата, мършава като скелет, която седеше на инвалидна количка между двете легла. Наметната беше с плетен шал, побелялата й коса беше сресана, но непокорни кичури стърчаха като заскрежени антени. Безизразните й сини очи бяха вперени в екрана на изключения телевизор. Тя ту поднасяше ръка към устните си, ту я отпускаше на скута си, все едно пушеше невидима цигара. Обърна се към мен, за миг сякаш разумът й се върна.

— Аааа — избърбори. — Ти. Пицай.

Предположих, че иска да каже „полицай“. Устата и беше изкривена, вероятно бе получила удар. Кимнах и я поздравих. Тя продължи да „пуши“ и да се взира в екрана. Ни в клин, ни в ръкав си представих как архивни филми са впримчени в щръкналите й кичури-антени.

— Това е леля ми, госпожа Беноа. Аз съм Вилина Клей, сър.

Обърнах се. В ъгъла седеше пълна жена със семпла жълта рокля. На масичката пред нея стоеше оръфана папка. Тя я докосваше с върховете на десетте си пръста, сякаш беше планшет върху дъската, използвана от медиумите за контакт с духове на мъртъвци. Помолих я да ми разкаже всичко, което знае за Уил Линди, същевременно погледнах часовника си, за да й подскажа, че трябва да побърза.

Тя колебливо заговори:

— За пръв път го видях, когато беше тринайсетгодишен. Беше избягал от къщи, което само по себе си не е необичайно. Определиха ме за негова наставница. Момчето беше умно и възпитано. Но още първия ден разбрах, че нещо не е наред.

Хари, който вече беше разговарял е нея по телефона, промълви:

— Чуй това, Карс — умът ми не го побира!

Госпожа Клей продължи:

— В чакалнята пред кабинета ми освен столове и списания имаше играчки за по-малките деца. Влязох тъкмо в момента, в който Уили изпусна някакво списание и се наведе да го вземе. Телефонът иззвъня. Казах на момчето: „Не мърдай. Връщам се веднага.“ — Пръстите й потрепериха. — Разговорът продължи двайсет минути. Върнах се в приемната и… го заварих в същата поза.

— Защото сте му наредили да не мърда — промълвих.

— Приличаше на статуя. Казах му, че може да седне, той взе списанието и го върна на поставката, все едно нищо не се беше случило.

Госпожа Беноа заудря с крак и запъшка, после започна да забива във въздуха невидимата си цигара.

— Извинете — промърмори племенницата й. — Изглежда, нещо я тревожи. Много рядко пътуваме…

— Спомняте ли си още нещо, госпожо? — прекъснах я.

— Следващия път го видях, когато вече беше в гимназията. Изглеждаше непроменен; бе позаякнал, но пак си беше дребно момче с особен поглед и странно поведение. В един момент лицето му беше безизразно, в следващия се оживяваше. Сякаш в главата му имаше прекъсвач.

— Забелязахте ли нещо, по което да съдите, че е малтретиран?

— Китките и глезените му бяха охлузени, като че ли е бил вързан. Обясни, че се е оплел във въжетата на люлката, докато си играел на Тарзан. Обяснението явно беше заучено. По заобиколен начин се помъчих да разбера дали е подложен на сексуален тормоз, но подхванех ли разговор за тялото или половите му органи, той се хващаше за корема, започваше да пъшка, казваше, че му се ходи до тоалетната. После млъкваше, все едно беше ням.

Почти незабележимо пръстите й започнаха да побутват папката към мен.

— Имах право да посещавам домовете на децата, за да проверя при какви условия живеят. Отидох у тях, казах на майка му, че искам да поогледам къщата. Разбира се, с нея се познавахме, няколко пъти бяхме разговаряли. Правеше впечатление на кротка и възпитана. Само че се преструваше. Буквално полудя, когато я помолих да вляза. Обсипа ме със закани и цинични ругатни. Приличаше на животно, заразено от бяс, което притежава способността да говори.

— Как реагира момчето?

— Аааа! — изстена госпожа Беноа. Огледа се, сякаш за пръв път виждаше стаята. — Ааааа! — изстена отново, размаха юмруци.

Племенницата й продължи:

— Видях го през отворената врата. Седеше пред телевизора; звукът беше изключен, но момчето сякаш го чуваше и не забелязваше суматохата отвън. По време на посещенията забелязах, че предпочита да гледа телевизия в чакалнята, вместо да общува с другите деца.

— Все пак влязохте ли в къщата?

— Тази жена беше толкова силна, че шерифът повика трима полицаи, за да я отведат — сам нямаше да се справи.

— Била е особена… — промърморих. — Говоря за къщата.

Папката, побутвана от пръстите й, отново пропълзя към мен.

— Полицаите снимаха всичко. Поисках копия от фотографиите, за да ги приложа към досието. Едва тогава разбрах защо поведението на Уил е толкова странно.

— Рапчетата — прошепна старицата. — Рапчета.

Измъкнах папката изпод пръстите на госпожа Клей, отворих я. На първата снимка бе фотографирана двуетажна дървена къща, зад която се простираха памукови плантации. В далечината се виждаха дървета, вероятно издигащи се на брега на река Тамбигби, сред които надничаха две изкорубени рибарски корабчета.

Гледах снимка след снимка, изведнъж изпитах усещането, че фотографът ми показва пътя. Мебелировката беше оскъдна. В дневната имаше два сгъваеми стола, единият беше обърнат към телевизора в ъгъла. Приемникът работеше, ако се съди по цветовете, излъчваха някакво анимационно филмче. „Преминахме“ в трапезарията. Квадратна дървена маса, до нея един стол. В кухнята — също. На пода имаше чиния за куче, под която беше подложен вестник.

— Каква порода беше кучето? — попитах.

— Нямаха куче — отговори госпожа Клей, без да ме погледне. Следваща снимка — килер до кухнята. Към стената с гвоздеи бяха прикрепени въжета с различна дължина, краищата им бяха омотани с прозрачна лепенка. Стените бяха боядисани в сиво. Стори ми се, че върху едната пробяга сянката на момченце. Примигнах, сянката изчезна.

— Стаите на горния етаж изобщо не бяха мебелирани — промълви Вилина Клей.

Следващата снимка беше на дървена барачка.

— Беше на двайсетина метра от къщата — обясни жената.

Бяла врата с две солидни ключалки.

Погледнах друга фотография и сякаш се озовах в тъмна стаичка с мръсен циментов под. Прозорците бяха облепени с черни лепенки. В средата на помещението стоеше дълга маса, по краищата й на всеки няколко сантиметра бяха пробити дупки, през които минаваше въже. Над нея висеше лампа с абажур, напомняща механично цвете. Два розови маркуча висяха от тавана.

— Божичко, какви са тези тръби? — прошепна Хари.

Следващата снимка отговори на въпроса му — розовите змиевидни маркучи водеха към големи мехове, окачени на гредите на тавана, единият още беше пълен с вода.

Госпожа Клей извади носната си кърпичка и изхлипа:

— Горкичкият Уили Линди, горкото момче!

— Рапчета! — изкрещя старицата.

— Извинете. — Госпожа Клей отново избърса сълзите си, стана и се приближи до леля си.

— Рапчета, рапчета! — повтори старицата и замахна с юмрук, сякаш се опитваше да прикове в съзнанието си някаква изплъзваща се представа.

Благодарихме на госпожа Клей за съдействието и се отправихме към следващата „забележителност“ в този парк на ужасите.

Малката къща на Линди се намираше сред миниатюрна горичка от малки палми и високи папрати. Пилотът се оказа прав, когато предвеща буря — вече валеше проливен дъжд. Махнахме на полицаите с дъждобрани, които бяха на пост, пъхнахме се под жълтата лента и влязохме в къщата. В дневната имаше дървен стол и телевизор. Нищо повече. В трапезарията — само малка маса и друг дървен стол. „Декорът“ беше предсказан от снимките в папката на госпожа Клей.

В спалнята нямаше легло, само дюшек на пода. Дрехите в гардероба бяха подредени като по конец.

Имаше още една стая, на вратата й беше монтирана скъпа солидна ключалка.

— Намерихме я отключена — поясни Хари. — Явно е бързал.

Влязох в стаята. Върху дълга маса бяха поставени различни електронни устройства включително компютър и монитор. Две от устройствата приличаха на видеокасетофони. В ъгъла стоеше видеокамера, монтирана на триножник. Безброй кабели като змии пълзяха по пода.

— Система за видеозаписи и монтаж на филми — обясни Хари. — Карл Тейлър от отдела по електроника каза, че е аматьорска, но качествена. Имало дори устройство за специални ефекти.

На масата имаше четири видеокасети.

— Гледахте ли ги? — попитах.

— Не. Карл само провери дали устройството не е свързано с бомба или друга щуротия.

— Голяма работа сте, братко. Да видим записите.

Хари пъхна касета в прореза. Екранът стана сивосинкав, но нямаше образ, само „снежинки“ От тонколоните, монтирани над масата, се чу глас. Хари завъртя някакво копче, звукът се усили.

— … стомахът е празен, което означава, че са изминали няколко часа от последното приемане на храна…

Настръхнах — гласът беше на Ейва.

Партньорът ми се опита да изчисти образа — снежинките изчезнаха, на екрана се появи кадър в едър план на ръце с окървавени латексови ръкавици, които изваждаха стомах от отворена коремна кухина. Камерата се отдалечи и показа Ейва, надвесена над трупа на Дюшам.

— Мамка му, какво е това, Карс? На кого са притрябвали видеозаписи от аутопсии?

Превъртях напред лентата — отново видяхме трупа но Дюшам, но заснет от друг ъгъл. Заредих друга касета — този път трупът беше на Нелсън, процедурата още не беше започнала.

— Този извратеняк си пада по аутопсиите, така ли? — промърмори Хари. — Убива хора, за да гледа как ги режат.

— Едва ли е само това. Какво означават посланията? Предполагам, имат някакъв смисъл.

Отново превъртях лентата. Кадрите пак бяха заснети от различни ъгли, някои бяха в много едър план. Линди беше използвал материала, заснет от трите камери, после беше „изрязал“ ненужното, както правят монтажистите в киното.

На третата касета пак беше заснета аутопсия, само че трупът беше на Бърлю.

— Три трупа, три касети с кадри, заснети от камерите над масата — казах замислено. — Да видим какво има на четвъртата. — Взех я и забелязах, че върху кутията с остър предмет е издълбана звезда. Пъхнах я в прореза, механизмът изщрака и забръмча. Отначало екранът беше тъмен. Постепенно се откроиха устни, филмът беше черно-бял, много контрастен, устните приличаха на движеща се абстрактна рисунка. Отваряха се, затваряха се. Говореха. Шепнеха.

Гласът беше на Уил Линди.

— Не го прави. Забранено е, защото е лошо, неприлично. Ще те обадя на мама — добави едновременно заплашително и умоляващо. — Моля те… не ме докосвай. Помогни ми, мамо. Тя ме опипва!

Камерата показа изящни женски пръсти — пръстите на Ейва, които милваха гърдите на мъж, пощипваха зърната му. Линди изпъшка и закрещя:

— Тук е, мамо. Лошото момиче е тук! Опипва ме навсякъде!

Следващият кадър беше заснет от една от камерите над масата за аутопсии. Обективът се фокусира върху ръцете на Ейва — тя прокара длани по плоския корем на мъжа, приглади срамните косми, докосна пениса.

Ъгълът на камерата се скоси.

С Хари ахнахме — Ейва се наведе и започна да прави орален секс с трупа на Джералд Нелсън.