Екстаз в пустинята

12

Криста се размърда неспокойно, когато сънят й бе нарушен от смущаващи мисли. Както им бе станало навик, Елиса споделяше шатрата й, докато мъжете спяха свити до камилите си. Девойката въздишаше и се въртеше в съня си. Дали сънува Ахмед и страстните им срещи в нощите, когато се измъкваше от палатката, за да отиде при него? Тя се запита разсеяно дали момичето отново ще иде при Ахмед тази нощ.

Изведнъж Криста подскочи, когато внезапен силен шум я изтръгна окончателно от съня. Тропотът на подкови отекна в ушите й заедно с предупредителните викове, последвани от смразяващи кръвта предсмъртни стонове. Елиса подскочи стресната, докато Криста се изправяше на крака, за да надникне през отвора на шатрата. Елиса я последва. Това, което видяха, можеше да бъде гледка от самите дълбини на ада.

Десетки въоръжени мъже с факли в ръце, размахали страховити ятагани, връхлитаха с бързите си камили върху спящия лагер, сечаха и убиваха наред.

— Еничарите на Абдулла — изрече едва чуто Елиса, хвърляйки изплашени погледи на всички страни.

Господи, как можа да се случи, смръзна се на място Криста, докато пред очите й продължаваше да се вихри ужасната сеч. Някои от туарегите успяваха да се изправят и да се впуснат в яростна битка, оправдавайки репутацията си на свирепи бойци.

Но от мястото, където се намираше, Криста виждаше, че битката е загубена още преди наистина да е започнала, защото туарегите бяха много по-малко от нападателите и те ги бяха връхлетели изневиделица.

— Ахмед? Къде е Ахмед? — разтревожи се Криста, търсейки с очи из обления в лунна светлина лагер.

— Ето го там! — посочи Елиса към един мъж, чиято бяла дреха бе цялата насечена и изцапана с кръв. Ужасена, тя го загледа как храбро се бори с двама еничари, твърдо решени да го убият. Омар се сражаваше наблизо, мъчеше се да си пробие път до Ахмед, но трябваше да се отбранява срещу двама отлично обучени бойци от армията на Абдулла.

Изпаднала в паника, Криста стоеше безпомощно и гледаше как Ахмед постепенно губи надмощие. Зърна сабя в ръката на един умиращ мъж, проснат наблизо, и изскочи от палатката, без да помисли за собствената си сигурност. Потискайки погнусата си, тя изтръгна сабята от ръката на мъжа; стори й се изключително тежка. Повлече я след себе си, докато тичаше към Ахмед, после я вдигна с две ръце над главата си с намерението да я стовари върху главата на единия от противниците му.

Усилията й обаче отидоха напразно, когато тромавото оръжие бе изтръгнато от ръцете й и тя усети как някой я сграбчва откъм гърба.

— Ястреб! — извика, припомняйки си, че не бива да го назовава с истинското му име пред хората на Абдулла.

Огромният мъж, който държеше яростно съпротивляващата се Криста, замръзна, вгледан в противника, който се бореше за живота си. Макар че не виждаше нищо освен едни тъмни, гневни очи, бялата дреха и властното му държание събудиха внезапен спомен. Това беше човекът, когото наричаха Пустинния ястреб, човекът, отговорен за провала му, човекът, който едва не причинил смъртта му. В своята милост Абдулла му бе дал още една възможност да изкупи вината си, като плени този пустинен шейх, който бе причинил такива ядове на бея и му бе отнел толкова голямо имущество. Капитан Хаджи бе повел хората си през обширните пустинни пространства, за да търсят неуловимия Пустинен ястреб.

— Стой! — извика капитанът. Двамата мъже, които стесняваха обръча около Ахмед, отпуснаха оръжията, поглеждайки към началника си. — Това е Пустинният ястреб, човекът, когото търсим. Хванете го, но не го убивайте. Абдулла иска това удоволствие лично за себе си. Той ще умре бавно, защото се осмели да сложи ръка върху чуждестранната наложница на нашия господар и да го лиши от голямо богатство.

Когато няколко еничари се спуснаха да изпълнят заповедта, се озоваха пред острия връх на сабята на Ахмед.

— Остави оръжието, Ястреб — заповяда с рязък глас капитан Хаджи. — Аз държа жената. Ако се биеш, няма да спечелиш нищо, само ще проиграеш живота и на двама ви.

Ахмед позна капитана от предишната им среща. Не беше ли откраднал Криста от кервана преди няколко седмици под носа на капитана почти по същия начин? Сега като че ли капитан Хаджи щеше да получи възмездие.

— Бъди разумен, Ястреб — започна да го увещава Хаджи. — Жената ще остане невредима. Тя трябва да бъде върната на Абдулла. Той ще бъде много доволен, като научи, че сме хванали свирепия Пустинен ястреб.

Готов за бой, Ахмед започна да претегля възможностите. Можеше да се бие, докато падне убит, което без съмнение щеше да стане бързо, а можеше да се предаде и да се надява съдбата да му покаже как да спаси и себе си, и Криста. Тя нямаше полза от неговата смърт. Докато беше жив, все щеше да има някакъв макар и малък шанс да може да спаси и нея, и себе си, макар почти да не се съмняваше, че когато брат му узнае кой е той в действителност, ще нареди да го убият, за да запази бейлика за себе си и своите наследници. Отчаяната молба на Криста го накара да се реши.

— Предай се, Ястреб, моля те! Не из позволявай да те убият! Обичам те!

— Няма да направиш нищо на жената, нали? — запита Ахмед с тревожен поглед и натежал от отчаяние глас.

— Тя няма да пострада — обеща Хаджи.

— А хората ми?

— Абдулла иска тебе. Без водача си те са нищо и лесно могат да бъдат контролирани. Понеже са много смели, оцелелите ще бъдат оставени в пустинята да се погрижат сами за себе си. Ще им вземем оръжието, камилите и храната. Оцеляването им ще зависи от волята на Аллаха.

Ахмед кимна Не би могъл да иска повече. Като знаеше колко са изобретателни туарегите, беше убеден, че повечето ще оцелеят. Пусна долу ятагана си и веднага беше заловен.

— Вържете го и го пазете добре — заповяда строго Хаджи. — Ще бъдем добре възнаградени за работата си от тази нощ.

Хаджи изкриви лице, като си спомни бесния гняв на Абдулла, когато му съобщиха, че керванът му е бил нападнат от Пустинния ястреб и наложницата е била открадната. Бе викал и вилнял, докато накрая падна сгърчен на пода и трябваше лекарят да дойде да го успокои. След това бе пратил армията си, водена от капитан Хаджи, в Сахара, за да преследва шейха; заповедта беше да не се връщат без Пустинния ястреб или без чуждестранната наложница.

Хаджи изведнъж осъзна, че държи в ръцете си една дърпаща се жена, и я повлече към палатката, която някак бе останала неповалена. Но преди да стигне до нея, оттам излезе един от неговите хора, който влачеше викащата Елиса; дрехите висяха на парцали от почти голото й тяло.

— Тази жена принадлежи на Пустинния ястреб, капитане, какво да правя с нея? — запита войникът, когато видя водача си да се приближава.

По състоянието на дрехите на Елиса личеше, че мъжът вече се бе възползвал от нея.

— Заповядано ни е само да отведем чуждестранната наложница и шейха в Константин — сви рамене Хаджи. — Дай я на войниците или я остави в пустинята с другите. Не ме интересува.

— Хората ще бъдат благодарни за това развлечение — ухили се еничарят. — Доста дълго преследвахме този пустинен шейх, а битката изостри апетита им за женска плът, както и за кръв.

Той се обърна и се отдалечи, без да обръща внимание на протестните викове на Елиса.

— Не! — изкрещя Криста, когато най-накрая си възвърна гласа. — Не можете да я вземете! Тя е още дете!

— Дете! — изсумтя Хаджи и се изсмя противно. — В Бискра деца като нея и по-млади изпълват бордеите по всички улици. Не се плаши, тя ще оживее.

Криста прекара остатъка от нощта в непоносим страх, представяйки си какъв ужас изживява Елиса. Макар момичето да не бе показало приятелско отношение към нея, тя не би пожелала участта й дори на някое животно. Никой не биваше да понася подобно долно отношение. Можеше само да благодари на бога, че не я е сполетяла съдбата на Елиса.

Безпокоеше се и за Ахмед. Нима животът му беше пощаден само за да бъде отнет от Абдулла, когато той научи, че пустинният конник е собственият му полубрат? От всичко, което бе чувала, този човек беше зъл и обзет от манията за власт. Мислейки за бея, тя се запита каква ли роля й е отредена в харема му. Щеше ли да стои там като безлична бройка или щеше да заема по-видно място — в леглото му? Можеше само да се надява, че ще е първото. Някъде преди зазоряване умората я надви.

Събуждайки се след минути, както й се стори, Криста се стресна от лек стон, който идваше отвън. Отвори очи ужасена, като видя Елиса, съвсем гола, да влиза с подгъващи се крака в палатката. Безброй синини покриваха тялото й, лицето й бе пепеляво от болка и тя се отпусна като безволева купчинка в ръцете на Криста.

— О, господи, Елиса! Какво са направили с тебе?

Елиса обърна безжизнен поглед към Криста и от безкръвните й устни се откъсна едва доловим, неразбираем шепот.

— Не, недей да говориш — настоя нежно Криста и взе меха с водата.

Най-напред помогна на момичето да пийне, а после използва останалата вода, за да измие изпонараненото й и посинено тяло. Сълзи бликнаха в сините й очи, докато отмиваше внимателно кръвта, съсирена между бедрата й.

— Боже господи, сигурно е било ужасно! — изрече тя на пресекулки.

— Ужасно? — изстена Елиса, разкъсвана от болка и почти изпаднала в истерия. — Може ли да има нещо по-лошо от това, двайсет или повече потни мъже да се празнят между бедрата ти само за няколко часа? Щяха да бъдат и повече, но се уплашиха да не умра и да ги лиша от още една нощ забавления. Ти какво щеше да направиш, господарке?

— Нямаше да бъда толкова смела като тебе, Елиса — призна Криста със задавен глас. — Сигурна съм, че отдавна щях да съм мъртва. Ти си необикновено смела жена, Елиса. Завиждам ти.

— Ти ми завиждаш? — изсмя се Елиса насред горчивия си плач.

Криста тържествено кимна.

Като видя, че момичето е на прага на силите си, тя я зави с една роба и каза:

— Сега поспи, Елиса. Няма да им позволя отново да те отведат.

Твърде уморена, за да протестира, но напълно осъзнавайки, че Криста не може да я защити от войниците, ако пак я поискат, Елиса се остави на съня да я потопи в блажено безсъзнание. Докато момичето спеше, Криста бдеше зорко над нея удивена от силата и смелостта, които бе показало това младо създание. В прилив на състрадание тя си даде клетва, макар че не знаеше как ще сдържи обещанието си. Закле се, че никой от хората на капитан Хаджи няма да докосне отново Елиса по време на остатъка от дългия им път към Константин.

Елиса спа през целия ден, събуди се едва привечер, когато Криста се опита да й даде малко храна. Капитан Хаджи я бе осведомил, че ще останат още една нощ за да погребат мъртвите и да си починат, преди да потеглят към Константин. Докато разговаряха, очите му се спряха върху Елиса, но в тях не се четеше нищо. На Криста й се стори, че капитанът е човек, лишен от всякакви чувства, и това я изплаши. Когато се осмели да попита за Ахмед, той я осведоми студено, че шейхът е жив и ще остане жив, докато Абдулла реши съдбата му. Думите му не я успокоиха особено.

По-късно вечерта Елиса се съвзе достатъчно, за да се облече и да стане, но движенията явно й причиняваха много болки. Тъмните й очи час по час се отместваха към входа на палатката, сякаш очакваше всеки момент някой да дойде и да я извлече, да я повали по гръб и да я изнасили. Знаеше, че стига само още една нощ като отминалата и тя най-вероятно няма да оживее.

Платнището на палатката се отметна рязко встрани и вътре влезе същият грубиян, който предната вечер бе отмъкнал Елиса. Алчно огледа младото момиче и бавно се приближи с блеснали от страст очи. Елиса се скри зад Криста и захлипа.

— Ти обеща, господарке! Обеща, че няма да ме вземат пак. Не мога да го преживея.

— Няма да те вземат — отвърна Криста със светещи от гняв очи и покровителствено обгърна треперещите рамене на момичето.

— Дръпни се, господарке — каза войникът, избута я грубо от пътя си и посегна към Елиса.

— Не! Нямате ли милост? Отнесли сте се жестоко с това момиче. Няма да преживее още една нощ насилие.

— Еничарите не са известни с милостта си — захили се мъжът. — Нито пък са свикнали да им се отказва, когато имат подръка жена да задоволи страстта им. Хайде — заповяда той, обръщайки се отново към Елиса. — Хората ми губят търпение, когато ги карат да чакат, и ще си го изкарат на тебе.

— Господарке, моля те! — изхлипа Елиса с изпълнени с ужас огромни черни очи, търсейки закрила от Криста.

— Не можеш да я вземеш! — възрази Криста и вирна предизвикателно брадичка, заставайки смело в защита на момичето, което доскоро се бе отнасяло към нея с презрение.

Без да обръща внимание на яростните, но безполезни протести, войникът повлече Елиса извън палатката. Изведнъж нещо щракна в ума на Криста и тъй като не виждаше никакъв друг изход, тя отвори уста и запищя. Пронизителният й писък стресна всички в лагера, включително капитан Хаджи, който след миг влетя в палатката.

— Какво става, Харун? — прогърмя Хаджи, виждайки с облекчение, че на Криста нищо й няма.

— Не съм докоснал чуждестранната наложница, капитане — увери го Харун и стрелна Криста с убийствен поглед. — Искам само момичето, Елиса. Хората ми пак имат нужда от нейните услуги.

— Тогава защо е тоя шум? Вземай курвата и върви.

— Не! — протестира Криста и се хвърли към Елиса. — Момичето е жестоко изтезавано. Тя е… моя прислужница и настоявам да я оставите на спокойствие.

За миг Хаджи изглеждаше сериозно объркан. Накрая вдигна рамене и каза:

— Вече я дадох на моите хора. Тя не е важна.

Широко ухилен, Харун взе отговора на Хаджи за потвърждение на претенциите му върху Елиса и поднови усилията си да я извлече от палатката. Дори Елиса прие думите на капитана като окончателна присъда, защото сякаш се прекърши вътрешно, сведе покорно глава и се приготви да последва Харун. Напомни на Криста агне, което водят на заколение.

— Капитан Хаджи — изрече Криста, призовавайки цялото високомерие, което й беше необходимо. Обзета от отчаяние, тя знаеше, че животът на младото момиче е заложен на карта. — Ако стана фаворитка на Абдулла, а това е много вероятно, ще се погрижа да ви накажат заради болката и унижението, които е изтърпяла прислужницата ми. Ще ви държа лично отговорен за действията на вашите хора. Ще накарам да ви лишат от чина ви и да ви изгонят от Константин. Искате ли да рискувате всичко, за което сте работили? Помислете си добре, капитане, преди да позволите това момиче да тръгне с вашия войник.

Капитан Хаджи не беше глупак. Абдулла най-вероятно щеше да бъде запленен от красотата и смелостта на тази чуждестранна наложница. Особено ако жената му се отдадеше доброволно. Добре известно беше, че Абдулла предпочита русите жени, а тази беше особено красива. Капитанът не можеше да си позволи да си навлече неговия гняв, защото ако един тя заемеше видно място в харема на Абдулла, той предпочиташе да я има за съюзник, а не за враг. Мъжете се създаваха и се пречупваха в харема, макар че малко жени изобщо напускаха пределите на тези разкошни сгради.

— Е, капитане, какво е решението ви? — запита Криста, проклинайки лекото треперене в гласа си.

Отдавайки й мислено дължимия респект, Хаджи бързо отсъди.

— Пусни момичето, Харун. Хората ще утолят страстта си в Бискра.

— Но, капитане — възрази разсърден и разочарован Харун, — Нима ще се отметнеш от думата си? Тази жена е курва. Свикнала е на сурово отношение.

— Стига! — изрева Хаджи. — Чу заповедта ми. Не докосвайте момичето. Върви!

Когато войникът излезе от палатката, Хаджи се обърна към Криста с присвити очи.

— Спомни си за мене, господарке, когато се издигнеш в благоволението на Абдулла. Не забравяй, че Хаджи открито се е противопоставил на своите хора и е уважил желанието ти. И бъди достатъчно признателна, когато ти поискам отплата.

И излезе, оставяйки Криста разтърсена, но въодушевена. За момента беше спасила живота на младото момиче.

— Господарке — възкликна Елиса и падна на колене. — Как да ти се отплатя? Ти ми спаси живота, макар че се държах враждебно с тебе. Прости ми.

Криста, смутена, вдигна Елиса от земята.

— Такъв мъж като Ахмед, господарке.

Не искам нищо в замяна, Елиса, само да ми бъдеш приятелка. Отиваме в Константин, а там ни чака несигурно бъдеще. Ще е по-добре да го посрещнем заедно, като приятелки.

— Такъв мъж като Ахмед, господарке.

Господарке, не заслужавам милостта ти — хълцаше Елиса. — Аз… аз извърших голяма неправда спрямо тебе.

— Такъв мъж като Ахмед, господарке.

Ако говориш за Ахмед, мога да разбера желанието му към тебе. Ти си млада и много красива. Кой мъж може да ти устои?

— Такъв мъж като Ахмед, господарке. Той ми се скара и ме отпрати. Иска само тебе. Много те обича, господарке. Невероятна радост озари лицето на Криста.

— Такъв мъж като Ахмед, господарке.

Ти… ти сигурна ли си, Елиса? Или ми го казваш само заради това, което направих за тебе?

— Такъв мъж като Ахмед, господарке.

Истината е, господарке. Излъгах те, когато ти казах, че Ахмед… е спал с мене. Ревнувах, защото той предпочиташе тебе.

Изведнъж Криста си спомни нощта, когато Ахмед отиваше към палатката си, носейки Елиса на ръце.

— Но аз го видях да те внася в палатката си!

— Такъв мъж като Ахмед, господарке.

Нищо не се случи — увери я Елиса, свеждайки засрамено глава. — Бях планирала всичко много добре, но Ахмед не ме пожела. Прости ми, господарке.

— Такъв мъж като Ахмед, господарке.

Прощавам ти, Елиса — усмихна се Криста и прегърна момичето. — И моля те, наричай ме Криста. Не биваше да се съмнявам в любовта на Ахмед. Само се надявам да не е твърде късно. Нито ти, нито аз знаем какво ни носи бъдещето. Трябва да се държим заедно, Елиса, и така може би ще помогнем на Ахмед да се спаси от сабята на Абдулла.

— Такъв мъж като Ахмед, господарке.

Аз съм твоя робиня, Криста — изрече пламенно Елиса. — Както и твоя приятелка. Ще ти служа, колкото ми стигат силите. Ще правя всичко, каквото поискаш, за да докажа верността си и да спечеля доверието ти.

По-късно, не можейки да заспи, Криста се въртеше на леглото, мислейки за Ахмед и как погрешно го беше преценила. Само да можеше да отиде при него, замоли се тя безгласно, да можеше да му каже колко съжалява, че се бе усъмнила в любовта му. Някак, някой ден щеше да дойде време тя да докаже силата на своята любов. Дотогава обаче трябваше да вярва в съдбата и да се надява, че в края на краищата двамата ще се съберат.