Екстаз в пустинята

7

Един прекрасен слънчев ден Криста се събуди със странно усещане ниско в корема. Помисли, че скоро ще й мине, и реши да не споменава нищо на Селима. Предположението й се оказа вярно, след няколко часа пак се чувстваше съвсем добре. На следващия ден се случи почти същото, но този път тя повърна в един леген; Селима нахлу бързешком в стаята й, повикана от една прислужница, която бе чула странните звуци.

— Какво има, Криста, болна ли си? — запита тя със съчувствен глас. — Откога е това?

— Само един-два дни — каза Криста, без да се безпокои особено. — Бързо ми минава, затова съм сигурна, че няма от какво да се тревожа.

Тъмните очи на Селима се присвиха замислено и тя внимателно огледа тънката фигура на Криста.

— Нали ще ми кажеш, ако пак ти стане зле? — запита тя; някъде дълбоко в мозъка й се зароди подозрение.

— Разбира се — съгласи се Криста. — Но няма нищо сериозно. Наистина.

Но когато неразположението продължи цяла седмица, дори Криста се разтревожи и сподели страховете си със Селима, която веднага разказа всичко на Калим.

— Момичето е болно? — запита остро Калим, когато Селима се изправи пред него. — Повикахте ли моя лекар? Поверих я на твоите грижи, Селима, и не съм очаквал да й се случи нещо.

Недоволството му беше съвсем явно.

— Това, което мъчи Криста, не е по моя вина, господарю — отвъдна бързо Селима. — Идвам от голямо семейство и тази болест не ми е непозната. Смятам, че момичето носи дете.

Безкраен поток ругатни изскочи от устата на Калим и Селима се сви от страх. На нея ли се сърди? Ще я накаже ли? От Барбароса ли е детето?

— Барбароса ще се вбеси, когато се върне и разбере, че момичето носи дете — каза Калим, след като даде воля на гнева си. — Тя знае ли какво й е?

— Не, господарю, момичето е доста наивно за тези неща.

— Добре! Ще направя това, което според мене е най-добре за Барбароса. Той очаква да спечели голямо богатство от тази робиня, а ако тя се подуе, понеже носи дете, това няма да е в него интерес — произнесе той замислено. — Когато лекарят потвърди състоянието й, ще получи нареждане да й даде отвара, която да я освободи от бремето й. Тя е твърде ценна, за да се допусне друго семе освен на новия й господар да расте в нея.

— Може би детето е от Барбароса. Не трябва ли той да реши какво да се направи? — запита несмело Селима.

— Много си позволяваш! — изрева Калим и я зашлеви с опакото на дланта си; досега рядко го бе правил. — Ти трябва само да се грижиш за момичето. Може би бастонадата ще те научи на покорство.

— Не, господарю, моля ти се, не бастонада! — замоли се Селима и се хвърли в краката на Калим.

Това наказание сигурно беше измислено от самия дявол. Прилагана съвсем законно, бастонадата причиняваше невъобразима болка, без да поврежда нежната и красива кожа на непокорните наложници или ценните роби. Това всъщност беше бой с дебел дървен прът по стъпалата на краката. Болката беше жестока, често човекът не можеше да ходи няколко дни, но кожата оставаше неповредена. Селима ужасно се боеше от това наказание, защото неведнъж го бе изпитвала върху себе си.

— Върви — заповяда Калим. — Върви, преди да съм се разгневил. И ела да ми кажеш, след като лекарят види момичето.

Без да губи време, Селима побърза към сарая, въздъхвайки облекчено. Макар да знаеше, че Калим е много привързан към нея, той без никакви угризения можеше да налага наказание, щом авторитетът му бъдеше оспорен.

Криста се подложи без възражения на смущаващия преглед, извършен от лекаря на Калим, възрастен мъж, чието стоическо изражение не издаваше нищо. Когато свърши, й зададе няколко въпроса, които според Криста не бяха негова работа, но тя предпочете да отговори, за да си създава неприятности. Накрая той я увери, че болестта й не е сериозна, и си тръгна. Криста изфуча негодуващо. Знаеше си, че е така, за какво трябваше да я преглежда лекар.

Същата вечер тя получи извънредно вкусен плодов шербет, а Селима седеше до нея със сведени очи. Напитката беше толкова освежаваща, че Криста изгълта цялата чаша, без да я подканват, коментирайки пикантния й вкус, а Селима се усмихна почти насила.

Когато по-късно се оттегли за почивка, Криста усети, че не може да заспи. Поради някаква необяснима причина в сънищата й се промъкваше мисълта за Марк — спомняше си как се чувстваше в ръцете му, как целувките му я възбуждаха, как по цялото й тяло се разливаше наслада, когато той беше вътре в нея, спомняше си екстаза, който той не пропускаше да й даде. Жив ли си, любов моя, прошепна тя в тъмното. Търсиш ли ме? Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че той не е мъртъв и един ден ще я намери. Тази мисъл я крепеше да не полудее, даваше й смелост да посреща всеки ден, независимо на какъв тормоз може да бъде подложена. Марк много пъти й беше повтарял, че ще изживеят заедно живота си, и тя се държеше за тази слаба надежда. Заспа с тази успокояваща мисъл.

През нощта Криста се събуди от рязко дръпване ниско в корема. Остра, изгаряща болка раздра вътрешностите й, резкият гърч я накара да изкрещи. Какво става с нея, запита се тя, превита под напора на непоносимата болка. Да не са я отровили? Трябваше ли да умре в сарая на Калим, без да има до себе си близки хора, които да я утешават в последния й час?

Виковете на Криста веднага привлякоха вниманието на Селима и тя влезе в стаята й, последвана от лекаря и няколко прислужници. По-късно, когато размисли, й се стори, че сигурно са стояли до вратата на стаята и, за да дойдат така бързо. Но тогава само се зарадва, че ги вижда, и прие с благодарност отварата, дадена й от лекаря, за да облекчи болките. Тя я накара и да заспи с дълбокия, несмущаван от сънища сън на упоен човек.

Слънцето погъделичка клепачите й и Криста помръдна глава, за да избяга от неумолимия лъч светлина. Тя изстена, мъчейки се да разкъса мъглата, която сякаш бе обвила мозъка й, паяжините, които я омотаваха като с копринени въжета.

— Криста, събуди се — чу близо до себе си нежен глас.

Тя отвори очи нерешително, не искаше да излезе от защитната обвивка на пашкула, в който се бе сгушила, и с мъка съсредоточи поглед върху лицето, което сякаш се люлееше пред нея.

— Селима — изрече със слаб и странно пресипнал глас. — Какво стана с мене?

Селима се поколеба. Накрая изрече:

— Беше болна. Много болна. Но слава на Аллаха, сега си по-добре. Лекарят на Калим каза така, а той е много учен мъж.

— Какво ми е? Да не са ме отровили?

— Не, няма никаква отрова. Но понеже не разбирам лекарските приказки, не мога да ти кажа как точно се нарича болестта. — Селима сви неуверено рамене. — Но какво значение има, щом се оправяш?

— Аз… предполагам, че си права, Селима, защото се чувствам доста по-добре. Колко време бях болна?

— Три дни.

Тя не каза, че през повечето време бяха държали Криста упоена.

— Господи! Сигурно съм била ужасно зле. Сигурна ли си, че ще се оправя?

Селима кимна със сериозно изражение.

— Лекарят каза така. Гладна ли си? Мисля, че трябва да станеш и да се пораздвижиш малко, за да събереш сили. Можеш ли да стигнеш до банята?

— Гладна съм — каза Криста и изстена от усилието, когато раздвижи крака.

Чувстваше цялото си тяло като натъртено.

Приемайки с благодарност помощта на Селима и на прислужницата, тя успя да се довлече до банята, където беше грижливо измита и изтъркана, а после я положиха гола на една маса, докато друга прислужница се готвеше да я масажира. Криста изведнъж се напрегна, отново овладяна от странното усещане, че я наблюдават. Огледа се предпазливо на всички страни, но видя само Селима и прислужничките, нямаше никой друг. Усещането обаче не я напускаше, тя продължи да се чувства неудобно. Селима явно не изпитваше нищо подобно, защото се плискаше в басейна, без ни най-малко да се притеснява. Тогава старицата се зае с масажа и Криста се отпусна, оставяйки ума си да се освободи от всичко.

— Защо е толкова бледа? — запита Червената брада, докато двамата с Калим тайно наблюдаваха какво става в банята долу.

Почти четири месеца бяха минали, откакто бе оставил Криста при Калим, и сега му изглеждаше по-слаба от преди.

Украсите по тавана на банята не издаваха, че отгоре има малка стая, откъдето Калим можеше да наблюдава жените си, докато се излежаваха голи или лудуваха в басейна. Те знаеха за тази стая и това ги караше да заемат най-различни пози, за да привлекат вниманието на господаря си, когато той решава коя да сподели леглото му. Никоя от тях не се сети да каже това на Криста или да я осведоми, че Калим всеки ден я гледа оттам.

— Момичето беше болно — подхвърли небрежно Калим, докато очите му се плъзгаха по стройното бяло тяло, така прелъстително изтегнато пред очите му.

Червената брада присви опасно очи.

— Оставих момичето на твоите грижи, Калим. Как се случи това? Освен че изглежда изтощена, струва ми се и отслабнала. На Абдулла това няма да му хареса. Той плати царски откуп за правото да притежава наложницата на брат си. Какво я мъчи?

— Болест, която всички жени, рано или късно, прихващат — обясни суховато Калим. — Носеше дете.

— Какво? — избухна Червената брада. — Не бива да е бременна! Трябва веднага да направим нещо! Абдулла прати своите еничари с керван, за да я отведат в Константин. Вече са се настанили на лагер край градските врати и чакат да посрещнат новата придобивка на господаря си. Не съм сигурен, че мога да ги забавя. Нито пък искам да си навлека гнева на Абдулла, като му пратя жена, очакваща дете от друг мъж.

— Няма нужда да отлагаш заминаването, Барбароса — бързо отвърна Калим. — Предвиждах какво ще е желанието ти и се погрижих момичето да бъде освободено от бремето си.

— Пометнала е?

Калим кимна.

— Това беше желанието ти, нали? Лекарят каза, че е напълно възстановена и сам можеш да видиш колко добре изглежда.

Странно, отдавна забравено чувство се промъкна в душата на Червената брада, но той бързо го прогони.

— Правилно си постъпил, Калим. Не беше възможно да я оставим в това положение. А тя знае ли?

— Само знае, че е била болна. Селима ми каза, че е учудващо наивна за жена на нейната възраст.

— Много добре — измърмори под нос Червената брада. — Може би ще роди син на Абдулла. Способна е на това, нали? — запита остро пиратът.

— Няма да има трудности със зачеването, а вече показа, че прихваща бързо — увери го Калим. — Моят лекар е един от най-добрите тук и знае какво прави. Без съмнение това момиче ще роди много синове на господаря си.

Червената брада разглеждаше внимателно Криста, очите му се плъзгаха по голото й тяло, търсейки някакви несъвършенства, но не откриха нито едно. Той се наруга, задето не се беше възползвал от удоволствието да я притежава, когато още можеше. Но в момент на необичайна слабост тя бе засегнала една чувствителна струна в огромното му тяло и той се бе поддал. Но това не му попречи да осъществи първоначалните си планове за Криста. Абдулла не само се зарадва, когато научи, че брат му по всяка вероятност е мъртъв и следователно вече не е заплаха за него, но й нямаше търпение да притежава жената, която бе пленила мисълта на брат му.

Червената брада получи щедро възнаграждение заради съпричастността си към смъртта на Ахмед, както и добра сума за момичето. Хората му щяха да бъдат доволни от своя дял, макар че внезапно полученото богатство не намали съжалението му, че се е отказал от удоволствието да притежава тялото й. Сега вече за съжаление, Криста принадлежеше на Абдулла бей и Хаджи, капитанът на еничарите, чакаше край градските порти, приготвил кесия, която да предаде в ръцете на Червената брада, щом получи момичето.

— Селима харесва ли ти? — запита Калим, насочвайки поглед към дребната мургава жена, която излизаше от басейна като същинска богиня.

Откъсвайки нерешително очи от русата красота на Криста, Червената брада обърна пълния си със страст поглед към Селима. Макар и дребна, разкошната й фигура беше почти съвършена. Капчици вода се стичаха от гърдите й, които навярно щяха точно да се вместят в шепите му, а големите им розови зърна стърчаха безсрамно, молейки за внимание. Триъгълникът между краката й беше гладък и обръснат, което накара Червената брада да оближе устни в жадно предусещане.

— Възхитителна е — изрече той искрено. — Ти си щастливец, Калим. Такава жена би се харесала и на самия Аллах.

Калим засия, защото това потвърждаваше славата му на любезен домакин.

— Селима е много веща в изкуството на любовта. Макар да е дребна, размерите й няма да се затруднят с твоите… величествени пропорции. Тя е твоя за тази нощ, за да задоволи и най-малките ти желания. Освен ако, разбира се, не предпочетеш да легнеш с робинята, с Криста. Без съмнение много пъти си й се наслаждавал, преди да ми я доведеш, и би искал още веднъж да бъдеш с нея.

Червената брада изпадна в затруднение. Нямаше намерение да признава пред Калим, че не е спал с Криста, макар че много му се искаше. Нямаше защо да си съсипва репутацията на хладнокръвен покорител на жени, както и на свиреп пират, известен по цялото средиземноморско крайбрежие.

— Ще оставя момичето на Абдулла да го укроти — изръмжа той. — Освен това ми изглежда доста отпаднала, за да задоволи огромните ми нужди. Искам жена, чийто апетит да не е по-малък от моя.

— Значи Селима е жената за тебе — произнесе многозначително Калим. — Ще ти я пратя довечера. Сега ще споделим с теб храната и можеш да ми разкажеш за Абдулла и какво е научил пратеникът ти в Константин. Чува се, че отвъд хълмовете и в пустинята около града има размирици.

— Слугата ми Рамир чул в околните села да говорят за някакъв шейх, когото последователите му наричали Пустинния ястреб. Появил се Аллах знае откъде начело на група жестоки бойци и грабители. Те са туареги, които яздят бързоходни бойни камили, и всички се страхуват от тях. Напоследък нападали само богати кервани, натоварени със стоки за Константин и за двора на Абдулла.

Разговорът им продължи и на вечерята, когато Червената брада започна да разказва на Калим какво е чувал за тайнствения шейх, чиито набези стрували на Абдулла сериозни загуби на стоки и хора. Беят пратил еничарите си да подгонят Пустинния ястреб сред хълмовете и пясъците, но насреща им излезли противници, достойни да застанат срещу цяла армия. Туарегите били най-войнствените номади в цяла Сахара, години наред държани в покорство от бащата на Абдулла — Халид ибн Селим, с когото свирепите конници сключили примирие и когото много уважавали. Но след смъртта на Халид и последвалия преврат неписаният договор бил нарушен. В последния месец керваните на Абдулла вече ставали обект на чести нападения.

— Твоят човек видял ли е този шейх? — запита Калим. — Толкова ли е свиреп, както разправят?

— Рамир видял отдалече туарегите да стоят на гребена на един хълм и да наблюдават кервана, в който той пътувал, но те не нападнали… без съмнение, са знаели, че керванът не е богат.

— А видял ли е водача им? — запита отново Калим.

— Не — отвърна замислено Червената брада, — макар да ми каза, че един мъж стоял отделно от другите. Лицето му било забулено в тъмносин туарегски шарф и яздел див арабски жребец. Не носел черната дреха на туарегите, а снежнобяла, която се веела на вятъра. И изчезнал незабелязано, както се появил, заедно с хората си, така каза Рамир. Иска ми се да бях там да го видя.

Калим изсумтя, със сигурност не искаше да има нищо общо с този Пустинен ястреб, нито с туарегите. Тези кръвожадни пустинни ездачи разрушаваха цели селища в оазисите, яхнали своите бойни камили — мехари. Изкусни в преследването, извънредно жестоки, те тероризираха пустинните градове и керваните, всяваха ужас със своите двуостри саби и с ненадминатото си бойно изкуство.

След вечерята Калим и Червената брада се насладиха на танците на шест прекрасни момичета, облечени в прозрачни воали, които почти не скриваха забележителните им прелести. Когато танците стигнаха края си и момичетата захвърлиха воалите, разкривайки блесналите си от пот тела, Червената брада беше напълно готов за Селима.

Още когато се събуди, Криста разбра, че денят ще е по-различен от другите. Ужасно предчувствие полази по гърба й и я изпълни с неизразим страх. Не можеше да е болестта й, защото вече не чувстваше никакви пристъпи на това странно неразположение. Явно болестта нямаше да има трайни последици, реши тя с облекчение.

Селима дойде при нея много по-късно сутринта, със замъглен и мечтателен поглед. Криста се запита дали Калим не я е повикал в леглото си снощи и дали не я е изморил с любовните си излияния. Пълните устни на Селима бяха подути, стройното й тяло се движеше с нарочна бавност, издаваща сексуално задоволство. Но каквото и да беше преживяла през нощта, тя не каза нищо на Криста, когато двете седнаха да обядват.

— Трябва да се явиш пред Калим — каза Селима, когато седна на възглавницата до Криста.

— Ка… какво иска той?

— Барбароса се е върнал — изрече тайнствено арабката.

След като довърши яденето, което се състоеше от козе сирене, фурми и питки, направени от лепкаво бадемово тесто, Криста бе надлежно вчесана и преоблечена от слугините на Калим. Панталоните й бяха ушити от прекрасна тюркоазеносиня прозрачна коприна. Късо елече от същия плат, бродирано със злато, едва покриваше гърдите й. Не й сложиха украшения, защото красотата й нямаше нужда от изкуствено подсилване. Едва след като Селима, Джейд, Беба и Алита я огледаха критично отвсякъде, слугините я отведоха при Калим и Червената брада.

Красотата на Криста отново покори Червената брада. Дългата й сребриста коса, свободно пусната, се спускаше около стройното и тяло като облак, а дрехите й бяха достатъчно предизвикателни, обгръщайки с тайнственост това, което едва прикриваха.

— Как се чувстваше в мое отсъствие, момиче? — запита Червената брада с дрезгав от желание глас.

Започваше да проклина деня, когато бе срещнал тази среброкоса вещица.

— Достатъчно добре — отговори Криста не особено любезно. — Съобщи ли на баща ми? Кога мога да тръгна?

— Много добре знаеш, че нямах никакво намерение да вземам някакъв мизерен откуп от семейството ти — изръмжа заплашително Червената брада. — Нито пък ще те изкарам за продан на робския пазар. Сключих сделка с Абдулла бей и той… нямаше търпение да те прибере в харема си, след като моят пратеник му описа красотата и интелигентността ти. Без да се споменава, че Ахмед много те ценеше. Явно си събудила любопитството на Абдулла, защото той няма да позволи да станеш притежание на друг.

— Ти си копеле, Червена брада! — извика Криста, шокирайки Калим.

Червената брада се изсмя гръмогласно.

— Ти наистина си съкровище, Криста. Кълна се, много се изкушавам да те задържа за себе си. Но за твое щастие алчността ми е по-голяма от страстта. Абдулла се раздели с цяло съкровище, за да бъдеш негова.

— Върви по дяволите! — изсъска тя. — Уверявам те, Абдулла никога няма да ме докосне!

— Търпелив човек си — забеляза Калим с възхищение. — Тази жена има нужда от усмиряване. Да повикам ли моя Абдул за една бастонада? Абдулла сигурно ще ти бъде благодарен за това. Не мога да си го представя как ще позволи да му се говори с такова неуважение.

Червената брада изгледа Криста, възхищавайки се на силния й дух, но знаеше, че не бива да допуска подобно неподчинение, особено за да не се изложи в очите на домакина си. За ужас на Криста той кимна утвърдително, съгласявайки се с потресаващото предложение на Калим. След няколко минути Абдул, слугата на Калим, се върна с една къса дървена пръчка, която подаде на Червената брада.

— Легни на пода, момиче — заповяда пиратът.

Когато Криста не се подчини, той я сграбчи и грубо я бутна по лице върху възглавниците. Кимна на Абдул, той хвана глезените й и вдигна стъпалата й нагоре. Понеже Криста се дърпаше, Калим се приближи и седна на кръста й, за да я задържи на място.

— Хайде, приятелю великане — усмихна се Калим, — но не се увличай. Абдулла бей ще очаква тя да е в добро състояние. Пет удара забележимо ще намалят непокорството й.

Червената брада погледна към Криста и разбра, че няма сърце да обезобрази красивата й кожа, нито дори стъпалата й. Някъде в тъмните дебри на душата му се криеха нежни чувства към красивата руса девойка и за него не беше никакво удоволствие да я наказва така жестоко. Ако трябваше, щеше да намери друг начин да я опитоми, но не и с бастонадата.

— Пусни я да стане — каза той, изненадвайки Кадим. — Няма нужда от повече наказание. Вярвам, че се е поучила. А ти помни — изрева пиратът, обръщайки се към Криста, — това тук не е Англия. Жените в тази част на света са само играчки и животът и смъртта им са в ръцете на техните господари. Използвай силите си, за да се харесаш на Абдулла, освен ако не искаш да те хвърлят от градските стени. Чувал съм, че беят е жесток и трудно му се угажда. Сега се приготви за тръгване утре призори. Абдулла прати придружители да те заведат до Константин. Чакат пред градските порти.

Вбесена и кипяща от негодувание, Криста бе принудена да се подчини и излезе от стаята с цялото достойнство, което й бе останало.

— Ти си щастлива — каза й Селима. — Барбароса сигурно има слабост към тебе.

— Той е чудовище! — изсъска Криста през зъби. — Цялата тази страна е едно отвратително място. Искам при семейството си.

— Трябва да забравиш предишния си живот — посъветва я Селима. — Иначе няма да оцелееш. Ще направиш добре, ако се харесаш на Абдулла бей. Голяма чест е да бъдеш избрана за харема на такъв велик мъж.

— Абдулла не е по-добър от Барбароса. Той е жесток, накара да убият майката на Ахмед, защото тя стоеше на пътя му. Ахмед е истинският владетел на Константин.

Селима сви рамене.

— Не знам нищо за тези неща. Знам само това, което става тук, между тези стени.

Удивена от невежеството на Селима, Криста не отговори, осъзнавайки, че тази жена живее съвсем уединено, изцяло на разположение на своя господар. А ако получеше възможност, Криста никога нямаше да стане част от харема на Абдулла. С божията воля щеше да избяга още преди да стигне до Константин. Един ден, закле се тя тържествено, Червената брада ще си плати за всичко, което й беше сторил.

На следващата сутрин Криста не протестира, когато я облякоха в розова копринена джелаба с качулка, закриха лицето й с хайк и я увиха в тъмен яшмак. Имаше време само за кратко сбогуване със Селима, Джейд, Беба и Алита, а после я поведоха към мястото, където чакаше Червената брада, нетърпелив да се освободи от нея. Престоят на сушата решително не му се отразяваше добре.

Поведоха Криста по една от двете главни улици на стария град, които образуваха триъгълник с казбата. Тънките минарета и кулите на укрепленията се очертаваха ясно на фона на синьото небе. Трудно беше да се върви пеша по тясната улица, но друг начин за придвижване из града нямаше. Съпровождана от Червената брада и четирима свирепи на вид пирати, Криста мина през южната порта, незабелязана сред тълпата движещи се във всички посоки хора.

Първото нещо, което забеляза, беше група малки черни палатки, издигнати точно оттатък портата, и мъже в бели дрехи, които прибираха палатките и ги товареха на гърбовете на яки магарета и важни, преживящи камили. Най-малко двадесет еничари наблюдаваха товаренето. Един войник забеляза приближаването им, веднага се отдели от останалите и ги причака.

— Това ли е жената? — запита той на арабски, когато групата се приближи.

Криста вече разбираше достатъчно езика и можеше без затруднения да следи разговора.

— Да — отвърна Червената брада и избута Криста напред. — Това е християнската робиня Криста, която трябва да бъде отведена в Константин, капитан Хаджи. Погрижи се да пристигне здрава и читава, иначе Абдулла бей ще ти вземе главата.

— Не се съмнявам, че човек би могъл да постигне райско блаженство между белите й бедра — отбеляза Хаджи със сластолюбива усмивка, — но аз твърде много ценя кожата си, за да се осмеля да оскърбя Абдулла. Ще се погрижа косъм да не падне от главата на тази жена, Барбароса. Моят господар ми нареди да ти дам това.

Той измъкна изпод наметалото си една тежка кесия, която звънна с примамлив звук.

Правейки се, че не разбира нито думичка, Криста държеше очите си сведени към праха под краката си, докато Червената брада отвори кесията и провери грижливо съдържанието й, след което кимна доволно, стегна вървите и я пъхна в колана си. От разговора на двамата мъже тя разбра, че трябва да бъде опазена от желанията на мъжете, докато не стигне в Константин, в двореца на Абдулла. Това донякъде я успокои. Тогава разбра, че капитан Хаджи си е тръгнал и тя е останала сама с Червената брада.

— Е, момиче, сбогуваме се. Ако си умна, ще хвърлиш всичките си сили да направиш Абдулла щастлив. Ако не се бях размекнал за първи път в живота си, щях сам да те опитам. Никога няма да разбера какво съм пропуснал, защото сега принадлежиш на Абдулла.

— Никога! — заяви решително Криста. — Нямам намерение да стана робиня на Абдулла или негова наложница.

Червената брада се усмихна замечтано.

— Ах, момиче, с тебе човек никога не скучае. Да не мислиш да избягаш в пустинята? Ако стихиите не те убият, ще попаднеш на някое пустинно племе, което ще те накара да съжаляваш за нежните ласки на Абдулла.

— Ще рискувам — вирна глава Криста.

Червената брада се накани да отговори, но в този момент Хаджи се върна с думите:

— Готови сме за тръгване, Барбароса.

Пиратът кимна.

— Пази я добре, Хаджи, момичето мисли да избяга от съдбата си.

Криста без затруднение разбра бързо разменените думи на арабски и благослови Селима, задето така търпеливо я бе учила на езика.

— Ще я пазя с цената на живота си — отвърна Хаджи и направи дълбоко, почтително темане.

После хвана Криста за ръката и буквално я повлече към групата камили, преживящи наблизо. Един слуга накара една извънредно грозна камила да коленичи, докато Хаджи почти насила избута Криста да се качи в странната люлка, кацнала на гърбицата на камилата.

Тя огледа с подозрение издутата ивичеста палатка, наречена басураб, закрепена несигурно на гърба на животното. Знаеше, че е предназначена изключително за пътуващите жени, но никога не беше се качвала в подобно нещо. Палатката щеше да я пази от палещите лъчи на слънцето, но й изглеждаше задушна и неудобна. Въпреки неуверените си протести скоро тя се намери седнала на тръстиковата седалка в палатката и се вкопчи в нея с всички сили, когато камилата се заизправя със силно клатушкане. Когато тръгнаха, страничното люлеене й напомняше на движението на кораб в бурно море. От време на време успяваше да надникне през една цепнатина в палатката, за да вижда преминаващия наоколо пейзаж.

Близо две седмици пътуваха на юг през сурови планини, плодородни равнини, множество потоци и гъсти гори от борове и хвойна. През нощта мъжете издигаха набързо палатка, която да й служи като подслон. Криста с учудване научи от разговорите на еничарите, че околните планини са пълни с лъвове, пантери и глигани.

Първата вечер една стара жена влезе в палатката й с поднос, пълен с фурми, маслини, сирене, козе мляко и пресни плодове, а в следващите вечери й носеше понякога парче печено агнешко. Криста не само се учуди, че вижда друга жена да пътува с кервана, но се и стресна, когато жената й проговори на английски. Като се вгледа по-отблизо в нея, тя установи, че макар кожата й да беше покафеняла и набръчкана от слънцето, жената имаше живи сини очи и неарабски черти.

— Аз съм Ленор — каза жената, оставяйки подноса с храната пред Криста. — Абдулла ме прати да се грижа за нуждите ти.

— Ти говориш английски! — ахна Криста развълнувано. — Колко хубаво. Не си арабка — добави тя многозначително.

— Бях англичанка — призна Ленор, нареждайки храната пред Криста. — Бях пленница, не като тебе.

— Ако си родена англичанка, нищо не се е променило — каза Криста, озадачена от странните думи на Ленор. — Ти още си англичанка.

— Отдавна приех исляма. Аллах е моят бог. Не бях красива като тебе, господарке, дори когато бях млада. Направих каквото трябва, за да оцелея. Старият бей ме купи за компаньонка на любимата си наложница. Живеех добре, докато те бяха живи, но сега принадлежа на Абдулла и нещата се промениха. — Тя внезапно смени темата. — Преди да навлезем в пустинята, има много вода за къпане. Искаш ли да се изкъпеш?

— О, да — възкликна радостно Криста. — Много хубаво ще бъде. — Тя загледа старата жена и когато се реши, след няколко минути я запита: — Опитвала ли си се да избягаш, Ленор?

Ленор обърна стреснато поглед към Криста.

— Да избягам? Къде да отида? И за какво? Не, господарке, поне при Абдулла знам какво да очаквам.

— Моля те, наричай ме Криста — настоя младата жена, защото Ленор много и напомняше на Марла, която бе принудена да изостави на борда на „Бон ами“.

Криста не продължи разговора за бягство с явно наплашената Ленор, но това не излизаше от ума й. Когато дойдеше подходящият момент, тя щеше да поиска помощта на старата жена и да намери как да стигне при родителите си.

Дните минаваха един след друг, плашещо еднообразни и скучни. От време на време пътят беше труден, особено когато минаваха през района, наричан Тел, арабската дума за „хълм“. Тя често забелязваше скитащи номадски племена, населяващи областта, които следваха кервана и нощуваха в гурби — временни постройки от клони и глина.

Криста знаеше, че дни наред вече пътуват на запад, защото теренът много приличаше на този в Алжир — планини, високи три-четири хиляди фута, плодородни долини и реки. В края на втората седмица навлязоха в прашна равнина, цялата в ниви и маслинови горички и обградена от гористи хълмове. Оживлението сред слугите и еничарите растеше, а сърцето на Криста се свиваше, защото разбра, че краят на пътуването наближава. Тази нощ Ленор потвърди подозренията й.

Дотук Криста нямаше възможност да избяга. Верен на думата си, капитан Хаджи се бе проявил като истинско куче пазач, всяка нощ поставяше стражи пред палатката й. Тъй като знаеше каква ужасна съдба я очаква, щом стигне в Константин, Криста реши, че не може повече да чака и трябва да избяга. Изоставяйки всякаква предпазливост, тя колебливо се довери на Ленор.

— Не е възможно! — ахна старата жена, когато Криста сподели с нея намеренията си.

— Възможно е, ако ми помогнеш — замоли я отчаяно Криста. — Можем да заминем заедно. Не си ли искала да бъдеш свободна?

— Свободна? — повтори отсъстващо Ленор. — Аз… но това беше толкова отдавна. — Настъпи дълго мълчание, Криста остави идеята за бягство да покълне в ума на Ленор. Но когато старата жена проговори, думите й не само я шокираха, но и я разочароваха. — Не, свободата е само състояние на духа. Жената никога не е свободна.

— А семейството ти? Нямаш ли си никого, който да се зарадва, като те види отново?

— Нямам — отвърна Ленор. — Бях прислужничка, пътувах с господарката си към Сицилия и тогава ни хванаха пирати. Семейството ми умря преди много години в една епидемия. Само аз оцелях. Не, господарке, нямам нищо и никого, при когото да се върна.

— Тогава ще дойдеш с мене в моя дом — настоя Криста.

Ленор отново поклати глава, обърквайки Криста.

— Колко време мислиш, че ще издържим сами в тези планини? Освен това, капитан Хаджи няма да бъде толкова небрежен и да ти позволи да избягаш. Това може да означава неговата смърт… и моята.

— Моля те, Ленор, помогни ми. Можеш да ходиш свободно насам-натам. Двете сигурно ще измислим нещо. Можем да идем в Тунис, където робството е обявено извън закона. Моето семейство живее там и с радост ще те приеме.

— Съжалявам, господарке, твърде стара съм, за да променям живота си.

— Поне ми помогни, ако не искаш да дойдеш с мене.

— Знаеш ли какво ще стане, ако се върнем в Константин без тебе? — изрече с твърд глас Ленор.

Криста поклати глава. Нищо в тази жестока страна не можеше да я изненада.

— Капитан Хаджи и еничарите ще бъдат ужасно измъчвани и после наказани със смърт. Главите им ще бъдат набити на колове и оставени на градските стени. И аз — изрече тя с притихнал дрезгав шепот — ще изтърпя същото сурово наказание. Когато те хванат, а това със сигурност ще стане, много пъти ще пожелаеш да си мъртва.

Изричайки това ужасяващо пророчество, старата жена излезе и остави Криста да размишлява над думите й.