Електроник — момчето от куфара

Рентгенът не показа нищо

Светловидов извика такси. След пет минути те вече пътуваха за милицията. Професорът беше съсредоточен, мълчалив. Светловидов се усмихваше, като си представяше срещата с Електроник, която ще стане сега.

— Все пак удивителна история разказахте! — прекъсна мълчанието Светловидов. — Някога изобретателят или инженерът измисляше машина; в завода я пускаха в производство и тези машини работеха навсякъде. После се появиха сметачните машини. Те не можеха да работят веднага след монтирането. Програмистът трябваше да им даде програма за действие. А сега и това не е достатъчно. За такива твърде сложни системи като вашия Електроник е нужен още и талантлив педагог!

— И ето ви резултатът от възпитанието: отиваме в милицията — измърмори Громов. — Бих искал още да зная: ако случайно срещна този негодник лисугера, дали ще ме послуша, ще се спре ли?

В милицията беше безлюдно и тихо. На масата седеше само дежурният — симпатичен млад милиционер. Той стана, козирува, каза името си и стисна ръката на Громов.

— Драго ми е да се запозная с вас, професоре. Извинете, че толкова дълго изпълнявахме вашата поръка. Момчето наистина бяга като заек. Електроник-Сироежкин сега е в поликлиниката, която е отсреща. Гледат го на рентген.

— На рентген ли? — Веждите на Громов щръкнаха. — Ах, да, нагълтаните предмети… Но в дадения случай рентгенът е безпомощен. Той само ще озадачи лекарите.

Дежурният беше явно смутен от отговора.

— Безпокоях се за здравето му — измърмори той.

Те пресякоха улицата, влязоха в поликлиниката. Милиционерът натисна бутончето на вратата на рентгеновия кабинет. Веднага излезе лекарят.

— Рентгенът не показа нищо — разпери ръце той.

— Как не показа? — попитаха и тримата в един глас.

— В стомаха няма никакви чужди тела — поясни лекарят. — А тъй… сърце нормално, бели дробове прозрачни. Здраво момче.

— Къде е то? — не издържа професорът.

— Ей сега… Серьожа! — повика го лекарят.

Вратата на кабинета изскърца. Отвътре се подаде интересен нос. И ето от тъмното излезе малчуганът.

Професорът направи крачка срещу нето и се спря. Внимателно погледна момчето. И каза високо:

— Поразително! Фантастика!

— Здравей, Електроник! — усмихна се Светловидов и подаде ръка.

— Аз съм Сироежкин — каза момчето, като държеше ръката си отзад.

— Не е ли той? — учуди се Александър Сергеевич и по-гледна въпросително към Громов.

Професорът направи неопределен жест. Очите му бяха устремени към Сироежкин и излъчваха мека светлина.

Серьожка се усмихваше.

— Значи, не е той? — каза дежурният. — Така… Но пък свидетелите уверяват, че именно това момче глътнало часовниците. Кажи честно — обърна се той към Сироежкин, — ти показвал ли си фокуси в парка?

— Нищо не съм показвал — измънка Сергей.

— И не си бягал крос?

— Никъде не съм бягал. Запалянковците забъркаха тая каша.

— И ти не знаеш — примижа очи милиционерът — кой е този Електроник?

— Нищо не зная! — завика отчаяно Серьожка.

Ех, да можеше професорът да чете мисли! Той веднага щеше да разбере всичко: как Серьожка си беше намерил истински приятел, как беше радостен и щастлив само преди час и как се бои да не би току изведнъж, внезапно да го изгуби. Не, на никого няма да го даде! Няма да каже, че Електроник сега е в стаята му, в шкафа, нито дума, каквото и да правят с него тези трима чичковци.

— Нищо не зная — повтори мрачно Сироежкин.

Не, бележитият учен не умееше да чете чужди мисли. Той каза на милиционера:

— Пуснете момчето, станало е недоразумение. Вие чухте, че рентгенът не е показал нищо!

И Серьожка си отиде. А четиримата възрастни останаха в приемната на поликлиниката.

— Бре, че сложен случай — измъчваше се дежурният. — Професоре, поне да бяхте дали една фотография на вашия Електроник.

— Фотография нямам — каза Громов. — Но вие току-що я видяхте: това е тя, фотографията, излезе си с два крака. Серьожка Сироежкин. Симпатично име!