Електроник — момчето от куфара

Той се смее!

А Сергей продължаваше да стои с наведена глава.

Любопитните моментално наобиколиха професора и Електроник. Като снежна топка този непрекъснат кръг от гърбове растеше и растеше, бавно се придвижваше към вратата и най-после с мъка се промъкна през нея и изскочи във фоайето. Академик Немнонов и колегите му се оттеглиха в малката стая зад сцената и оживено обсъждаха случая. Всички излязоха. А Сергей продължаваше да стои.

Някой го хвана под ръка и попита:

— Да вървим ли?

Беше Таратар. Сироежкин смутено погледна учителя си и се обърна назад. По бузите му се търкулнаха две едри сълзи.

— А какво да правим сега — каза меко Таратар. — Ти искаше да скриеш от всички тайната си и известно време успяваше благодарение на изкуството на професора. А после Електроник го видяха стотици очи и познаха кой е той. Ти си юнак, Сироежкин! — неочаквано каза в заключение Таратар.

— Аз? — от учудване Серьожка се изчерви. — Защо?

— Ние, учителите, а мисля, че и родителите ти, се радваме — продължи Таратар, — че ти намери в себе си кураж да кажеш истината на всички.

— Значи, вие сте знаели?

— Досещахме се. И то едва през последните няколко дни. Но не знаехме на кого е този Електроник и откъде се е взел… Чувам го, той е в хола. Хайде с мен! Трябва да се видиш с твоя Електроник.

— Хич не е мой — измънка Сироежкин, като се мъкнеше след учителя си.

— Ти пръв се сприятели с него — каза Таратар. — Всички знаят това.

— С малко ли деца съм се сприятелявал — сърдито рече Серьожка, като не изоставаше от учителя си.

— Но нали ти реши, че сега Електроник, трябва да си е Електроник. Според мене ти трябва да поговориш с него.

— Аха! — каза Серьожка и хукна към вратите.

Отначало Сироежкин видя само гърбове. Той се наведе, мушна се под нечий лакът, настъпи някого по крака, потупа по нечий гръб, пак се мушна и излезе в кръга. Насред кръга стояха Громов и Електроник, а пред тях — зайче, костенурка, фламинго, мишка и други животни. По-точно, не бяха истински животни, а момчета и момичета в картонени маски и костюми — артисти от пионерския театър, които даваха представление на малките деца. Те явно не бяха в залата и едва сега чуха кой е Електроник и затова не вярваха на очите си.

— Ха кажи — настояваше зайчето, — кажи кой съм аз?

— Ти си човек в маската на страхливия заек — хрипкаво отговори Електроник.

— Но аз никак не съм страхлив! — възмути се артистът.

— Аз не съм казал, че си страхлив — рече Електроник. — Ти сега си зайче, а зайчето винаги е страхливо.

Децата се разсмяха високо.

— Електроник, ами аз? — попита костенурката.

— Ти си мъдрата костенурка. Ти или криеш на дъното на езерото златното ключе, или, покатерена на някой камък, припомняш живота си.

— Ами аз?

— Ти си мишката. И най-много те е страх от котката.

Артистите се учудиха:

— Вярно! Всичко позна, макар да не е гледал пиесата. Личи си веднага, че добре схваща нещата.

— А къде е Мая? — попита зайчето и викна: — Мая-я!

— Тук съм — чу се зад гърбовете.

Децата се отдръпнаха, сториха път на момичето със синята рокля.

— Това е нашата главна артистка — представи зайчето момичето със синята рокля. — А това е Електроник.

— Ние се познаваме — усмихна се момичето със синята рокля и, като извади от джоба си прозирната кърпичка със смешното личице и монограма „Електроник“, попита фокусника: — Позна ли я?

— Охо! — учуди се Громов. — Излиза, че Електроник има вече много приятели. Не виждам само най-добрия му приятел — Сергей Сироежкин.

Някаква сила стисна гърлото на Сироежкин. Той направи крачка напред и като преглътна конвулсивно, измърмори:

— Тук съм.

— Тъй, тъй, тъй… — весело каза професорът. — Ето го живият двойник на Електроник, заради когото стана тая голяма бъркотия!

Сироежкин мигаше и напрягаше всички сили да изглежда спокоен.

— Да не си спомняме миналото — миролюбиво предложи професорът и потупа Сироежкин по рамото. — Ти трябва да знаеш в какво е силен Електроник. Кажи на децата.

Сироежкин се усмихна:

— Той е най-добрият математик в света. Най-добрият фокусник. И най-добре разбира езика на животните.

— Виж ти! — извика артистът с маската на зайчето. Това ние сегичка ще проверим! Хайде Електроник, познай какво ще кажа сега. — И зайчето заръмжа заканително и страшно, сякаш беше тигър: — Р-р-р-р!…

— Ква-ква-ква-ква! — подхвана костенурката.

— Мяу-мяу… — претенциозно замяука мишката и зашътка: — Ш-ш-ш-, с-с-с…

Зрителите се засмяха. А Електроник стоеше съвсем спокоен. Той дори не се усмихваше.

— Защо не се смее? — завикаха артистите. — Ние се стараем, играем, а той не се смее!

— Видите ли — смутено разпери ръце професорът. — Това е мой пропуск. Не исках да вложа у Електроник чувства и емоции. Мислех, че от тях може да прегори. Както виждате, излъгал съм се.

— Но той е съвсем като жив — зашумяха дечурлигата. — Той трябва да може да се смее, да се усмихва, да се весели. Това го има нейде в него! Само че той не знае това!

— Деца! — викна Сироежкин. — Хайде да развеселим Електроник!

И той заподскача на един крак около Електроник и запя нещо весело, което му беше хрумнало в момента:

Но какво става тук? И бъдещи геолози, и кибернетици, и инженери, и лекари изведнъж забравиха за своята велика роля в науката. Те заподскачаха като кози, замахаха с крила като петли, почнаха да се борят като мечки. Кудкудякаха, аукаха, ревяха, мяукаха, пееха, правеха различни гримаси и се кълчеха. Някой се боксираше с невидим противник, някой ходеше на ръце, някой балансираше с линийка, поставена на носа си. С една дума, вдигна се весела неразбория.

А Громов заразително се смееше. И академик Немнонов, който дойде да види какъв е този шум, започна да се смее. И Таратар мърдаше забавно мустаци. И всички останали, които видяха това гъмжило, не можеха да сдържат усмивките и смеха си.

Смехът струеше около безмълвния, неподвижен Електроник. Иронизираше всички и всекиго, заразяваше със страстта си, с радостта и силата си. Ето го! Ха-ха! Тука е! Почти може да се пипне. Само протегни ръка и веднага ще хванеш това „ха-ха!“

Измъкна се от живото кълбо тела разчорленият Макар Гусев и зарева басово, като сочеше Електроник:

— Гледайте! Той се смее!!!

Електроник се усмихваше…

— Ура! — извикаха децата. — Той се смее! Ура, ура, ура!…

И като един млъкнаха. Защото Електроник изведнъж подскочи и каза ясно и разчленено:

— Ха. Ха. Ха.

После Електроник пак подскочи и сега вече се засмя истински:

— Ха-ха-ха-ха-ха!…

Той заподскача на един крак и в такт с подскоците почна да пее песен, която навярно току-що беше измислил или пък я съчиняваше в момента:

И всички около Електроник подхванаха:

— Да живее смехът!

И после дълго ръкопляскаха на съчинителя.

Електроник се поклони, отиде при приятеля си, пошепна му на ухото:

— Стиховете са най-сбитата форма за поднасяне на информация. Никога досега не бях съчинявал. Не зная как стана това.

— Ти си най-добрият поет в света, Електроша! — убедено отговори Сироежкин.

Академик Немнонов отведе встрани Громов.

— Откровено казано, Гел Иванович — рече той, — едва сега разбрах какво интересно същество е вашият Електроник.

— Представете си и аз не се досещах за това преди — шеговито отвърна Громов и сложи пръст на устата си: — Тс-с… Пазете го в тайна.

И в същия момент ги наобиколиха деца. Те хитро поглеждаха учените и мълчаха.

— Какво има? — попитаха в един глас професорът и академикът.

— Знаете ли, Гел Иванович и Семьон Семьонович — каза Таратар, — децата имат към вас една голяма молба. Щом всичко така се случи, оставете ни Електроник… Защо трябва да се връща в куфара…

Десетки молещи, надяващи се, чакащи погледи бяха отправени към Громов.

— А какво ще прави той при вас? — примижа професорът.

Сироежкин почувствува, че е дошъл моментът и той да каже няколко думи. Много важни думи, от които ще зависи съдбата на приятеля му. Излезе напред:

— Електроник ще помага на учителите! Ще се занимава с нас. Ще изпитва. Гел Иванович, та вие знаете какъв чудесен математик е той.

— Съгласен съм! — каза просто Громов.

Серьожка засия.

А кибернетиците викнаха от ликуване:

— Ура! Електроник е наш!…

— Една минутка… — Академикът вдигна ръка. — Понякога ние ще викаме Електроник в Института по кибернетика. Ще се съветваме с него по някои важни въпроси. Не възразявате, нали?

— Не, не! Не възразяваме!

— Сега остана само да хванат червения лисугер — каза професорът, като се наведе към колегата си. — Не мога да чакам, докато сам се повреди! Трябва да го надхитрим.

Момичето със синята рокля застана пред Громов, погледна го в очите и каза:

— Гел Иванович? Вие подарихте Електроник на кибернетиците. А за нас, химиците? Дали не бихте могли да ни направите една Електроничка?

Учените се спогледаха, засмяха се.

— Слушай, Мая! — безцеремонно се обърна към момичето в синьо Макар Гусев, сякаш я познаваше от сто години. — Ела при нас. Всички ние ще дружим с Електроник.

— Може ли? — попита Мая кой знае защо Серьожка, който шепнеше нещо на Електроник.

Сироежкин чак се задъха от този обикновен въпрос. И само искаше да потвърди това, което вече бяха казали неговите радостно блеснали очи, но пак се намеси Гусев:

— Ела! Ние не обиждаме момичетата. Напротив, ще сме много радостни.

— И аз също — каза Серьожка и се изчерви. — Ти знаеш, Мая, аз никъде няма да заминавам…