Електроник — момчето от куфара

Ако съществуваше машината на времето…

Серьожа пресичаше улицата и изведнъж някой го повика:

— Момче!

Милиционерът с бяла лятна куртка му махна с ръка.

Серьожа се спря, сви се, наведе глава.

„Да бягам ли? — трескаво си мислеше той. — Късно е! Вече наближава. Сега ще ме хване за ръка и ще каже: да идем в къщи. Отвори гардероба, дай Електроник“.

Тежката ръка се отпусна на рамото му.

— Момче — каза милиционерът, — ти пресече улицата, където не е позволено. Следващият път бъди по-внимателен.

Сергей отвори пресъхналата си уста и не каза нищо.

Нейде отдалеч плаваха към него думи, които той никак не очакваше:

„Момче… пресече… бъди по-внимателен…“

— Какво стоиш така? — учудено попита милиционерът. — Върви. И не нарушавай правилата.

Сякаш вихър издуха Сергей от мястото му. Той тичаше презглава и не усещаше краката под себе си. Накъде? Сам не знаеше. Само да е по-далеч от бялата куртка.

„Провървя ми! — радваше се той. — Милиционерът или не ме позна, или просто беше забравил за възложената му задача. Ама че тутманик! Нека сега ме търси. Мене така лесно не можеш ме хвана“…

Сироежкин потъна дълбоко в парка и легна на тревата. Големите стари дървета бяха обкръжили кръглото огледалце на малкото езерце. Водата е чиста, бистра, само покрай брега има зелена ивица тиня и в нея квака жаба. Наоколо ни жива душа, ни животно, ни птица. Само той, Сироежкин, лежи на тревата и жабата в езерцето.

Ни в клин, ни в ръкав Серьожа започна да се съжалява.

„Живееш като заек, страхуваш се от всички… — тъжно размишляваше той. — Нима това е живот! Трябва да замина нейде по-далеч — на Север или в океана. Просто да си събера партушините и тихо да изляза от къщи. Електроник ще ходи на училище, ще радва родителите ми с бележките си, ще спи на моето легло… И всичко ще тръгне тихо и мирно. Ще изчезне излишният човек, който на никого не е нужен. Само дето мама ще охка, ще ахка, че син й нищо не яде. Но Електроник нали е съобразителен, ще измисли как да излъже майка ми. Ще замина за дълги, дълги години — твърдо реши Сироежкин. — А после, когато стана голям, ще се върна и ще обясня всичко. И ще ме съжаляват, и няма да ме ругаят.“

Рязко изсвирване се разнесе над него и отекна в земята. Серьожка вдигна глава. Блестяща сребърна стрела с остър връх и мънички крила като игла прободе синьото платно на небето. И изчезна… Ето така и той ще прелети някой ден над своя дом, само ще погледне от високото покрива, двора, училището и ще изчезне.

А после между дърветата се мярна нещо червено и право срещу Серьожка изскочи голямо рижо животно. От изненадата Серьожка притаи дъх. И животното притаи дъх, вгледано в легналия човек. „То ще ме познае — радостно си помисли Серьожка, — то си мисли, че съм Електроник“.

Разбира се, Серьожка веднага се досети, че пред него е оня неуловим червен лисугер, за който неведнъж му беше споменавал Електроник. Те лежаха на тревата съвсем близо един до друг, на две-три крачки… Лисугерът изучаваше Серьожка с най-правдивите и, както се стори на момчето, най-ласкавите очи на света, а Серьожка гледаше смешните мустаци на острата муцунка, пухкавата опашка и лъскавите колелца, които с успех служеха на лисугера за лапи. Те целите бяха издраскани, бяха се износили от бягането по асфалта. Някога лисугерът беше демонстрирал пред професора с тези колелца ловки движения, а сега, измъкнал се на свобода, се мъчеше да докаже, че е най-бързият лисугер.

Какво очакваше той, кротко изтегнат на тревата? Може би съвет или помощ от своя стар приятел?

— Аз не съм Електроник, лисугере — каза Сергей, като ставаше.

И не беше успял да се изправи, когато лисугерът като червена мълния полетя към храстите. Той се понесе из парка така леко и стремително, както по градските улици. Ни веднъж досега този лисугер не беше попаднал под ничии крака, ни веднъж не удари спирачки пред него никоя кола, не се метна в страни никой велосипедист. Даже всевиждащите милиционери не успяваха да допрат свирката до устата си: странното рижо същество се мернеше пред очите им и веднага изчезваше.

— Бягай! — каза подире му Сергей. — Самичък добре се живее.

И когато пред Сергей изскочиха трима мъже и почнаха един през друг да го питат дали не е срещнал в парка един червен лисугер, Сергей, разбира се, не издаде гордото животно.

Той вървеше към къщи, мислеше за червения лисугер и си спомни скитащото куче, което беше видял само веднъж, а после често съжаляваше. Тогава сякаш предчувствуваше, че го чака същата самота. Ако пак срещнеше това дворно куче, сигурно биха се разбрали и кучето не би се изплашило, не би избягало като немия лисугер.

И пак мислите му бяха прекъснати, този път от тропот и гръмки викове. Насреща му, притиснал към гърдите си цял наръч цветя, се беше понесъл един дангалак. След него, на две-три крачки, тичаше момче с кариран каскет. А още по-назад препускаха с всичка сила деца и викаха: „Дръжте го!… Дръжте го!…“

Сергей веднага позна цветята. Белите рози от тяхната училищна градина! Момичетата от десети клас бяха отгледали нов сорт. Искаха да ги подарят на учителите, когато се разделят с тях. А тези варвари бяха изкъртили навярно целия храст.

Сироежкин побледня. Огледа се: наоколо нямаше никого. А дангалакът тичаше право срещу него и вече се чуваше, че дъхти хрипкаво и прекъслечно като локомотив. Като видя двата юмрука и решителното бледо лице, той отскочи и мина встрани от Сироежкин. Но Серьожка успя да спъне с крак момчето с каскета. То се просна и изпусна две бели рози.

Следващата минута всичко се замота около Сироежкин. Момчето с каскета скочи и се нахвърли върху врага. Сироежкин се оказа в железни прегръдки.

— Аха, хванахме ли те! — изведнъж завика момчето. — Момчета, хванах съучастника му!

За свой ужас Серьожка позна десетокласника Махмутов, училищния боксьор. Какво стори! Постави крак на свой! И всичко заради този глупав каскет, нахлузен до самите вежди. Заради него не позна Махмутов.

Дотичаха деца, загълчаха:

— Дръж го здраво! Не го пускай! После ще се разправяме с него.

Изведнъж един слаб бас рече:

— Че този е от нашия клас! Сироежкин!

Неочакваният спасител беше Макар Гусев. Като всички други зачервен от бягането и ужасно зъл, той се хвърли срещу Серьожка:

— Ти какво, да не си полудял! На кого сложи крак!

— Мислех, че е крадецът — унило се заоправдава Сироежкин. — Не го познах… Пусни ме! — молеше се той на Махмутов.

Но Махмутов подозрително го гледаше накриво и не отпускаше железните клещи.

А дангалакът с розите сякаш потъна в земята. Децата объркано оглеждаха пустата улица. В суматохата никой не беше забелязал къде изчезна крадецът.

В този момент Сироежкин се изскубна най-после от боксьорската прегръдка и завика:

— Той е във входа! Видях го! — И Серьожка хукна към входа, като радостно чуваше след себе си тропот на крака.

Стъпала, стъпала, безкрайни стъпала… Той тича много бързо, но го задминават, дишат горещо в гърба му и отново го задминават. Сега те всички са заедно и неговите другари тичат нагоре с всички сили. Ами ако се е излъгал? Тогава?…

Не, не се е излъгал! Ето вика с гръмовития си глас Махмутов:

— Стойте! Жив ще го хванем!… Не мачкайте цветята!…

Чуваше се как се борят, как пъхтят, гъсти кълба прах се сипеха от таванското стълбище. Всичко това показваше, че варваринът е решил да не се дава жив. После изведнъж всичко утихна и покрай Сироежкин, застинал на стълбищната площадка, прекараха дангалака. Беше жалко да го гледа човек — толкова беше блед и изпоцапан от глава до пети.

Накуцвайки, слизаше и Махмутов. Беше без каскет. Каскетът го носеше внимателно Макар Гусев.

Махмутов видя Сироежкин, облещи очи.

— На! — Той пъхна в ръката му нещо, което до преди малко е било букет — жалки, изпомачкани клонки.

„Ех ти — каза си Сироежкин. — Дори букета не можа да спасиш… Сега всички в училището ще питат как така съм поставил крак на свой… Цветята, остави ги цветята! Ами ако децата научат… за Електроник… за лъжата… — Сергей се сви. — Не, трябва да съм решителен. Трябва да изчезна!“

И изведнъж му стана спокойно на душата. Като се върна в къщи, легна на дивана и почна да мисли за бъдещето си. Утре се качва на влака и заминава за Мурманск. Там живее Сима Маликов, приятел от черноморския лагер. Може да отседне у Сима, докато почнат преговорите с Полярното управление. „Аз съм кръгъл сирак, ще каже той, сам-самичък на белия свят. И съм роден полярник. Зиме ходя без шапка. Мога да работя всякаква работа. Ако трябва да се уча, ще се науча…“ А на Сима Маликов може и сега да позвъни. Достатъчно е да набере телефонния номер на града и ще се чуе тънко подсвирване — Мурманск. И тогава набирай Симовия номер. Но май ще е по-добре да не звъни, а да пристигне внезапно, без излишни разпитвания.

Сергей отиде до телефона и набра справочната служба на гарата.

— Кога има влак за Мурманск? — попита той.

— Влак номер шестнайсет тръгва от трети коловоз в дванайсет часа и пет минути.

Автоматът говореше малко гъгниво, като всеки гаров високоговорител.

— А утре има ли билети?

— Има. Желаете ли да поръчате?

Беше късно да се отказва. Серьожка каза решително:

— Да!

— Записвам…

— Моля един билет…

Автоматът изслуша Сироежкин и безстрастно повтори:

— Един билет за Сироежкин Сергей Павлович. Можете да го получите половин час преди тръгването на влака от първо гише.

Е, свърши и това. Добре, че беше автомат. Човек би почнал да се интересува: „А на колко години сте?… Непременно ли ще пътувате?“… И други глупави въпроси.

Добре, че родителите му са на еднодневния почивен дом и ще се върнат чак утре след работа. Той ще успее да даде точни инструкции на Електроник — как да се държи с родителите му. Че напоследък баща му и майка му са станали донемайкъде недоверчиви. Майка му например казва: „Серьожа, ти нима не чу, когато те повиках на улицата? Защо избяга? И как така на тебе беше синята куртка, която дадох на пералнята?“…

Такива трудно обясними „защо“ се насъбраха премного. Защо се изгубил ключът от гардероба, който сега ще трябва да чупим? Защо изчезвал от време на време трансформаторът от хладилника и всички продукти плават във вода? Защо нощем Сергей разговарял със себе си? Защо скитал по цели вечери по улиците и се връщал в къщи, когато всички спят? И така нататък, и така нататък.

… Електроник си дойде необичайно късно, почти привечер и веднага седна да пише домашното. Серьожка не попита къде беше закъснял. Просна се пак на дивана в стаята на родителите си и втренчи поглед в тавана. От време на време усещаше как вратата се открехва и Електроник го поглежда. Сякаш чака разпити. Или може би Електроник се чувствува виновен, че е накарал приятеля си да го чака толкова дълго? Но на Сергей и това му е безразлично.

И ето Електроник каза:

— Уроците са готови. Реших всичко бързо, а пишех бавно.

— Добре — равнодушно отвърна Сергей.

Той помълча малко, но изведнъж си спомни за червения лисугер и се оживи.

— Знаеш ли, видях в парка твоя лисугер. Той дълго ме гледа.

— Той беше част от мене — каза Електроник, — самостоятелна част. Движеше се много бързо. За съжаление, не може да говори.

— Да, щом отворих уста, той веднага избяга.

— А как бяга сега? — попита Електроник.

— Отлично! Той е най-бързият лисугер в света.

— Значи, все още решава задачата си — спокойно каза Електроник. — В края на краищата той ще даде на науката много интересни сведения.

— Въпросът не е в това — каза Сергей. — Много е самотен…

Гръмко зазвуча естрадна музика: Електроник беше включил транзистора в себе си. Сергей не мръдна. Тогава Електроник, като погледна приятеля си, изключи музиката и каза:

— Седях в сурдокамерата. Затова закъснях.

— В мазето? — лениво попита Сироежкин.

— В мазето.

Този номер Сироежкин добре го знае. Когато децата играят на космонавти, затварят всекиго поред в сурдокамерата, където не проникват нито светлина, нито звуци от външния свят. С други думи, затварят го в мазето. За трениране на волята. Тъмнината там е такава, че ако ще час да седиш с широко отворени очи, пак нищо няма да видиш. И никакви звуци няма, само мишки понякога притичват. На когото нервите са слаби, не издържа: барабани по тежката желязна врата. И го пускат да върви където си ще: излиза от играта. А който прекара в мазето повече от половин час, когато излезе на светло, върви по двора като пиян: отначало не вижда нищо.

— И колко седя?

— Три часа — каза Електроник. — Всички победих.

Серьожка се прозина и се обърна на другата страна.

— Да не си се разболял? — с пресипнал глас попита Електроник.

— Не, здрав съм.

— За какво мислиш?

— Знаеш ли, Електроник, ти също като моите родители: да не си болен… за какво мислиш… Изобретявам машина за времето.

Сироежкин очакваше, че Електроник ще каже: „Празна работа. Никаква машина за време не може да има“. И ще престане да пита. Но Електроник спокойно рече:

— Такава машина скоро ще има.

— Фантазия. — Сироежкин махна с ръка.

— Не, не е фантазия. С нея човек може да попадне в бъдещето.

— А в миналото? — Сироежкин повече се интересуваше от миналото. Да може да отскочи две седмици назад и всичко да започне отначало.

— В миналото не може. Това е извънредно бърза ракета.

— А-а… ракета… Тогава каква е тази машина за времето?

— Най-обикновена. — Електроник говореше уверено, сякаш отговаряше на отдавна позната, проверена от вековете теорема. — Когато ракетата лети със скорост, близка до скоростта на светлината, времето в нея тече по-бавно, отколкото на Земята. Да предположим, че космонавти летят към центъра на Млечния път. Те ще остареят през време на полета само с дванайсет години, а на Земята ще са минали двайсет хиляди години. Двеста века.

Сироежкин подсвирна и се вдигна на лакът:

— А ти не ментиш ли?

— Аз казвам винаги точни и проверени сведения — рече Електроник с обикновения си равен тон. — Забавянето на времето в свръхбързия полет е предсказано от великия физик Айнщайн. И вече е проверено.

— Не, Електроник, ти не ме разбра правилно… — взе да се оправдава Серьожка, сякаш приятелят му наистина се беше обидил. — Аз исках да кажа, че премного векове минават на Земята. Върнеш се, а всичките ти познати отдавна-отдавна са умрели. Не може ли да се излети за пет-шест години?

— Може и за пет-шест.

Сироежкин си представи как се връща от космически полет. Забравени са всичките му грехове, отново започва хубав живот. Ходи на училище, разказва на всички за своите приключения и другарува с Електроник, който не отговаря вместо него на уроците, а само му подсказва решенията на най-трудните задачи… Но едва ли има сега такива свръхбързи ракети. Не е чувал за такива.

Електроник потвърди подозренията му.

— Да-а… — само каза Сироежкин и това значеше: защо тогава да си приказваме, щом ги няма!

Прощалната вечер на нашите приятели премина в делови разговори. Беше съставен подробен план за живота на Електроник през първите два-три месеца. Серьожка не се решаваше да каже, че заминава за дълги години. Току-виж, че Електроник не се съгласи. А тъй, за два-три месеца, Електроник не възразяваше. Той вече беше влязъл в ролята си.

И Серьожка дълго разказва на Електроник за целия си живот, всичко каквото знаеше за него. Електроник си състави пълна, ясна картина за човека, когото от днес нататък ще трябва да представлява. Животоописанието на Сергей Павловия Сироежкин така сполучливо легна в паметта му, че можеше подробно да обрисува всеки епизод, като го разкаже, разбира се, от първо лице.

„Да се счупя, ако издам тайната“ — тази клетва не само си остана в сила, тя стана самия му живот. Отсега нататък Електроник трябваше да забрави кой е той. Да забрави завинаги.

Нашият беглец се въртя в леглото до разсъмване, после за малко се унесе. Когато отвори очи, Електроник го нямаше. Не, не Електроник! Сироежкин вече не беше в стаята.

Сергей Сироежкин, седмокласникът от училището на кибернетиците, беше отишъл в Двореца на пионерите. Днес там е Въпросителен ден: среща с академици, научни разговори — с една дума, обикновени училищни работи. А тук, в квартирата на Липова алея, беше оня, когото преди наричаха Сироежкин.

За пръв път Сергей си помисли: а сега кой е той? Чудно! Засега никой. Още не беше си измислил нито фамилно, нито собствено име. Но няколко минути искаше да остане насаме със себе си. Няколко много важни минути.

Той седна до телефона и от адресното бюро научи как да позвъни на апартамент петнайсети на улица „Геоложка“ №3. Набра номера.

— Повикайте, моля, Мая.

А там не го разбират:

— Ало, ало! Повторете!

Той повтори:

— Моля, Мая.

Резки позвънявания. Прекъсна… Ама че идиотщина! Но се досети: беше говорил без глас, съвсем беззвучно.

Сергей каза гласно:

— Идиотщина!

Свърза се.

— Мая на телефона!

Ами като вдигне слушалката, ако пак се загуби толкова нужният му сега глас?

Този път го чуха. Приятен бас отговори:

— Сега.

Се-га. Ето я върви по коридора със синята си рокля, вглежда се в огледалата и си мисли: кой ли е?

— Да-а.

— Здравей, Мая.

— Здравей! Кой е?

— Сергей — каза глухо той.

— Кой Сергей?

— Сироежкин.

— А, здравей, Серьожа!

Стана му и радостно, и тъжно.

— Аз заминавам — каза той.

— Далече ли?

— В Мурманск.

— На гастроли? С цирка ли?

— Не съвсем. Аз не съм оня… Не съм фокусникът.

— Да, разбира се — каза Мая. — Ти учиш някъде.

— Да, в училището на кибернетиците, в седми. А ти?

— И аз съм в седми. В химическото.

— Интересна наука — ни в клин, ни в ръкав изтърси Серьожка и се наруга: той мразеше химията.

— Пък аз, представи си, хич не обичам химията. Догодина искам да се прехвърля нейде другаде — призна си Мая.

— Общо взето да, не съвсем… — глупаво измънка Серьожа и изведнъж премина в бодър тон: — Ела у нас! Не, сериозно. У нас знаеш… — Той засече, помълча. — Изобщо ти мене не си ме виждала никога. Искам да се сбогувам.

— Нищо не разбирам — каза Мая. — Нима днес няма да дойдеш на Въпросителния ден?

— Не зная…

— Изобщо нищо не разбирам — повтори Мая. — Ако ти, Серьожа, не си правиш шеги и искаш да се сбогуваш с мене, ела на Въпросителния ден.

До влака оставаха три часа. За това време трябваше да реши само една задача. Най-трудната в живота му.