Електроник — момчето от куфара

Как се роди Електроник?

— Сюрприз няма да има — с извинителен глас каза Громов. — Сюрпризът, Александър Сергеевич, просто избяга.

— Как така — избяга? — учуди се Светловидов.

— Ей тъй на. Скочи през прозореца — и иди го гони.

Едва сега Светловидов обърна внимание на вида на професора: вратовръзката му се бе изкривила на една страна, ръкавът — изцапан с вар.

— Ха да не се разстройваме чак толкова — каза бодро Светловидов. — Първом, да се поочистим и измием.

Професорът с удоволствие му подаде сакото, вратовръзката и после извади от пътническия куфар четката.

— Веднага като у дома! — каза той, като обличаше куртката.

Светловидов изгаряше от нетърпение да разбере кой в края на краищата беше скочил през прозореца. Но не биваше да налива масло в огъня: Громов и без туй бе разстроен.

— Не искате ли да закусим? — предложи Светловидов.

— Докато тичах след този сюрприз — викна Громов от банята, — огладнях много, та се отбих в едно кафене! Между впрочем, там работи бивш корабен готвач. Още веднъж изказвам дълбоко извиненията си, че ви накарах да чакате, но ние с готвача си припомнихме нашите плавания… А сега — продължи професорът, като се върна в стаята — мога да ви открия тази малка тайна.

И разказа какво се беше случило сутринта. Светловидов го слушаше, смееше се и се мръщеше, клатеше глава и възбудено ходеше из стаята — вярваше и не вярваше. Електроник — кибернетичен и същевременно съвсем като живо момче; това наистина ще е сюрприз за конгреса на кибернетиците. С усета си на учен гостът разбираше колко труд, колко нови идеи са вложени в необикновеното създание и с нетърпение чакаше разясненията. Но първо трябваше да се предприеме нещо.

— Ще позвъня в милицията — предложи той, — ще помоля да го намерят.

— Но как ще обясните положението? Не ми се ще да разгласявам тайната преди откриването на конгреса — каза Громов. — О, тази чудовищна моя разсеяност! Съвсем бях забравил за разликата в напрежението на електрическата мрежа. И ето ги печалните последици… Както се досещате, мускулите на Електроник получиха засилен сигнал на биотокове и го накараха да тича с огромна скорост. Ами ако се е сблъскал с някого или се е сбил? Че той може да счупи врата на нормален човек!

— Да се надяваме на доброто му възпитание — шеговито рече Светловидов.

Той повика по видеотелефона дежурния по милиция и като каза името си, помоли бързо да намерят в града едно момче на тринайсет години на име Електроник. Ученият описа отличителните му белези, включително и способността му да бяга бързо, и се уговори, че щом има някакви сведения, незабавно да му позвънят. Той не се впусна да обяснява другите особености на Електроник.

— Простете любопитството ми — каза, като се обърна към Громов, — но горя от нетърпение да чуя тази история от самото начало. Имаме време.

— А вие ще разрешите ли да пуша? Инак не умея да разказвам.

Професорът дълго разпалва лулата си. Очите му изглеждаха тъжни. Но ето че в тях заигра лукава светлинка. Громов разроши бухналите си посивели коси и запуши с явно удоволствие.

— И така — каза той — имам аз един стар приятел Николай, много голям хирург. Защо започнах с него, сега ще разберете. Всичките ни срещи преминават в безкрайни спорове. Представете си, колега, че ви се е случило да говорите с човек, който смята ума си едва ли не за съвършенство на природата… Вие се усмихвате. Всъщност по въпроса почти няма място за спор. Но да можехте да видите колко важен ставаше моят приятел, когато почнеше да философствува за сложността на човешкия организъм, за съвършенството на мозъка и т.н. и т.н. Отначало и аз се усмихвах, после се разсърдвах и накрая му напомнях, че човек живее в определени условия и обикновено използува само една малка част от капацитета на своята памет. И наистина има ученици или студенти, които с голяма мъка се преборват с някои предмети. А пък училищната и университетската програма са само трохи от онова, което би могъл да усвои обикновеният човек. Ако пуснеше в работа дори половината резерви на мозъка си, той леко-леко би изучил четиридесет езика, би завършил десет университета и лесно би запомнил цялата Большая советская энциклопедия.

Николай упорствуваше. Той превеждаше следния аргумент:

„И все пак, каквото и да разправяте за ограниченията на ума, геният може всичко“.

„Но се разплаща за гениалността си с тежък труд — напомнях му аз. — Геният чупи рамките, които природата е поставила на човека. Той обработва голямо количество информация. Спомнете си, че когато попитали Айнщайн колко часа трае работният му ден, той приел този въпрос за шега. Работният ден на учения няма нито край, нито начало. А сега, когато учените буквално са затиснати от лавината на натрупаните знания и новите открития, положението им стана особено трудно. Обемът и сложността на задачите, които производството поставя пред науката, от година на година са все повече. Зная случай, когато един математик загуби трийсет години напрегнат труд, за да реши само един проблем. А колко интересни въпроси си остават засега настрана, защото за тяхното решаване не стига цял един човешки живот! Така че човек отдавна е разбрал своето несъвършенство и е насочил силите си за създаване на устройства, които ще облекчат преработката и усвояването на информацията.“

Тук Николай мислеше, че има право на ирония. Той питаше, макар че предварително знаеше отговора:

„Може би вие говорите за машините?“

Аз потвърждавах: „Точно за тях“.

„Жал ми е за вас — казваше Николай. — Вие си губите с месеци труда, за да обясните на машината как да реши една проста геометрическа задача, или както вие се изразявате, да програмира тази задача. Докато аз, некомпетентният в математиката човек, мога да я реша за половин час. Простете, какво тогава може да ме научи тази машина?“

Николай беше прав: винаги е по-сложно да обучиш машина, отколкото човек. И аз не криех от него трудностите. Напомнях на моя самовлюбен приятел как решава една проста задача. Той разбира се, мисли, че през този половин час обработва и отбира известно количество информация, т.е. търси начин за решаване на задачата, като се опира на знанията си — на програмата, вложена в него през годините на учението. Николай кимаше: „Да, именно така“.

Но нима това е всичко? Николай просто не проумяваше, че когато взема молива, зад гърба му са не само ученическите уроци, заучените формули и правила, а целият му живот. В детството си той е лазил, ходил, тичал, разбивал си е носа и коленете и по такъв начин се е запознал спространството. В училище е правил прибори и модели, рендосвал е, рязал е с трион, учил е геометрия и е научил, че нашата планета е кръгла. И най-после, той е свързан с невидими нишки с цялата Земя: милиарди усещания — физични, химични, магнитни, електрични — са преплетени в него в сложното кълбо на психическата дейност. Всичко това е неосъзната информация, с която разполага възрастният човек.

Такива като Николай никога не си спомнят за нея, като считат успехите си за съвсем естествени. А поставете в машината тази информация, че още и знанията, и тя ще прояви същата мъдрост, каквато има моят приятел, ако не и по-голяма…

Професорът се усмихна, като обори противника си, и веднага го оправда:

— Но аз напразно се нахвърлих срещу приятеля си. Всички тези спорове бяха много полезни, те осветлиха трудностите на моята задача, предизвикаха необходимите съмнения. Аз не се чувствувах някакъв всемогъщ създател, съперник на твореца на човека. Чисто и просто измислях схеми, които можеха да преработват и да съхраняват колкото е възможно повече информация…

Лулата на Громов отдавна беше изгаснала, той изсипа пепелта в пепелницата и отново почна да я пълни с тютюн. За миг притвори очи и сякаш си представи своята необикновена машина, която трябваше да стане подобие на мъничък човек.

Светловидов прекъсна мълчанието:

— Извинете, Гел Иванович… Съвсем забравих: ще разбере ли Електроник милиционерите, когато го намерят?

Громов се сепна:

— Да, да… Той умее да слуша, да говори и всичко разбира… Той е много послушно момче. Поне доскоро беше такова.

Професорът говореше за Електроник като за жив и Светловидов го погледна с възхищение. „Ето това е учен — мислеше си той, като слушайте събеседника си, — който знае за всичко на света. И дори неща, които не е видял ни един човек и може би никой няма да види. Той лесно може да отговори на всеки въпрос, който му дойде в главата; струва ми се, че дори знае какво е това «минус пет ябълки» — обикновена фраза в сборника със задачи, която никой не може да си представи нагледно. Но важното е, че той не само отговаря на въпросите, но умее и да ги задава. Този «послушен» Електроник е заплетеният въпрос за науката. Добре ще е, ако го намерят и доведат на конгреса…“

А Громов разказа как се появил на бял свят Електроник. Родителите му не били толкова съвършени, колкото бъдещето им дете. Външно те изглеждали пред него просто безобразни чудовища със своите ъглести кутии-блокове, със страшния трясък и шум и със способността си да гълтат сума електричество. Но тези родители — остарелите обикновени електронно-сметачни машини — много се стараели, като проверявали и изчислявали сложните схеми, които намислял Громов, Две машини ден и нощ смятаха, затова именно професорът ги нарече на шега родители на Електроник.

Вярно, работата се облекчаваше от това, че някои механизми и устройства бяха вече изпробвани върху автомати-играчки и върху други електронни машини: те четяха текст, различаваха предмети, разбираха човешката реч, самите те съставяха изречения. И все пак бъдещият човек изискваше фантастични усилия и голяма изобретателност. Всичко, което знаеше професорът за нервната система и мозъка на човека, се опитваше да го осъществи в своите схеми.

Разбира се, над Електроник работеше не само професорът. Сам той не би могъл да се оправи. Помощниците на Громов, приятели, ученици, студенти — дванайсет души бяха увлечени от идеята за създаване на изкуствено същество и работиха над пет години, като отдаваха на това същество цялото си свободно време.

След пет години пред тях стоеше една доста странна машина — цялостен къс твърдо тяло, което по форма напомняше глава и туловище на човек. За нейния строеж може да се каже просто: баница от точени кори. Машината беше пресована от тънки ленти, на които, напечатани като на вестникарски лист, лежаха сложни електронни схеми. Тези ленти бяха хиляда пъти по-тънки от човешки косъм, а на размерите на детайлите можеше да завиди всеки часовникар. Електрическите сигнали, които протичаха по схемите, се отправяха, към такива извънредно мънички детайли като молекулите и атомите на кристалите. Затова в молекулярно-електронните, или молектронните (това е точното им название) схеми е удивително голяма плътността на монтажа: във всеки кубически сантиметър има милиони детайли. Достатъчно е да си спомним, че най-съвършената в света машина — живият човешки мозък — има приблизително същата плътност на нервните клетки.

Но това още не е всичко, по което Електроник се отличаваше от родителите си. В старите електронно-сметачни машини елементите са съединени последователно: колкото и бързо да работят машините, сигналът протича по всички клетки на паметта, за да търси отговор на въпроса. Това прилича на милионна армия, където в боя влизат поред само двама войници, а останалите бездействуват в очакване. У Електроник паметта е съставена от кубчета, разбира се, толкова миниатюрни, че могат да се видят само под микроскоп. Както и нервните клетки на човека, тези кубчета са съединени със снопчета от връзки. Затова у Електроник обратната информация и търсенето на отговор на зададения въпрос стават едновременно в няколко посоки, по успоредните връзки. Може да се каже, че армията на неговите знания винаги е в бой.

— Толкова много се радвахме, като гледахме това електронно подобие на човек, че за миг забравихме за неговата чудовищна сложност, за годините къртовски труд — с усмивка си спомняше професорът. — Взехме да го наричаме „милия черен сандък“ и искрено, като деца се удивлявахме на неговото съвършенство. Помня, самият аз сновях около бъдещото човече и си тананиках думите на Хамлет: „Има много неща на света, приятелю Хорацио, за които нашите мъдреци дори не са сънували…“

А после подхванаха работата двамата близки приятели на Громов — химикът Логинов и майсторът на кукли Смехов. Логинов отдавна си блъскаше ума над синтетичните мускули и както е известно, откри тайната на тяхното свиване. Пак той изобрети материал, който прилича много на човешката кожа. Това, което направи Логинов от машината, се струваше истинско чудо на кибернетиците, за които химията беше непозната област. Така става в цирка; фокусникът покрива с кърпа топката, дръпва кърпата и всички виждат пиленце. Зрителите не разбират нищо: преди миг стоеше мъртва дървена топка — и ей ви на, живо писукащо пиленце… Конструкторите на Електроник наричаха Логинов, „бог на химията“: нали той подари на автомата живи крака и живи ръце.

— Живи крака! — повтори професорът. — Да бяхте видели колко бързо тичаше!… Впрочем, въпросът не е до краката… Просто не ми върви.

— Защо? — попита Светловидов.

— Помните ли, Александър Сергеевич, оня червен лисугер, който веднъж беше омотал с шнура Пумпонов?

— Как — изуми се Светловидов, — и той ли избяга?!

— Избяга — въздъхна Громов, — макар че той беше без крака и на колелца. На, вижте.

Професорът извади от чантата цяла купчинка телеграми и ги хвърли на масата. И докато Светловидов ги четеше една по една, Громов се разхождаше из стаята, пускаше кълба дим от дългата си лула и отривисто обясни:

— Това се случи във вашия град… Пумпонов пристигна тук с червения лисугер и се върна без него. Той не можа да обясни нищо смислено. „Това е един много хитър звяр — повтаряше старецът на всичките ми въпроси, — макар очите му да са най-правдивите в света…“ Пък и аз забраван със забравана — не се досетих за високото напрежение… И ето, представете си, тази играчка води самостоятелен начин на живот…

Громов взе от масата първата попаднала му телеграма и прочете на глас:

— „По постъпилите в зоопарка сведения, животно с червеникав косъм, с дълга пухкава опашка и муцунка, на дакс, най-вероятно лисица е забелязана в магазина «Металоизделия». При отварянето на магазина лисицата избягала през вратата и се скрила в двора на жилищен блок №9 на улица «Скрябин», като изплашила децата от детска градина №218. В дирекцията на зоопарка постъпи нова молба да бъде заловено избягалото животно“.

Светловидов се разсмя от душа.

— Смейте се, смейте се на стария загубан — махна ръка Громов. — В края на краищата и самият аз ще избягам от себе си… О, тези електронни схеми. Когато ги монтираш, невъзможно е да предвидиш хиляди случайности.

— Но нима е мъчно да бъде забелязано в града едно животно с дълга опашка! — разпалено каза Светловидов. — Не се обиждайте, Гел Иванович, просто съм възхитен от вашия лисугер. За да не се тревожите, готов съм да работя като ловец в зоопарка.

— Както виждате, зоопаркът най-редовно ме снабдява с информация, а не може да го залови. И ме е за чудене. На обикновените команди лисугерът не се подчинява, денем се крие, а нощем… Обърнете внимание на телеграмите: днес той се зарежда с електроенергия в „Металоизделия“, утре в „Малчика“, а вдругиден в кафене „Уют“. Би трябвало да се изключи електрическата мрежа във всички търговски пунктове на града. А това не е в моя власт.

— Той излезе прекалено съобразителен.

— По-точно казано — поправи го професорът, — цялата му „хитрост“ е в бързината. Той беше създаден като част от „Електроник“ — за проверка и шлифовка на движенията.

— Голяма чест е да заловиш такъв екзотичен беглец — мечтателно каза Светловидов. — А Електроник… Нали той, както разбрах, не се отличава от никой малчуган?

— Да, такъв го направи майсторът на кукли Смехов — отвърна професорът. — И затова главоболията с Електроник няма да са по-малки…

Целият театрален свят познаваше майстора на кукли Смехов като първокласен майстор. Неговите марионетки пътешествуват по белия свят с театрите. Те се обясняват в любов, кълнат се във вярност, ревнуват, убиват, плачат, но играят едни и същи роли и никога не проявяват самостоятелност. Можете да си представите радостта на майстора, когато узна, че ще прави жива кукла! Смехов се вълнуваше много и питаше всички какво трябва да бъде момчето. Отрупваха го с маса съвети и в края на краищата само го объркаха. Веднъж на Смехов му попаднала някаква фотография в списание: момче е излязло от басейна и от удоволствие се смее щастливо. Обаятелна усмивка, чип нос, щръкнала коса на кичури — изобщо целият вид на това случайно момче толкова се харесал на кукления майстор, че решил такова да бъде неговото творение. Смехов опъна върху машината кожа, като чорап на крак, затвори се в ателието и не пускаше там никого, докато веднъж не изнесе същинско момче.

Оставаше да му измислим име. Помощникът му Пумпонов като най-стар каза: „Трябва да има в него нещо съвременно и нещо старинно, старогръцко“. Въртяхме, сукахме и изведнъж някой каза: „Електроник“. Хубава находка! Сторено е с уважение на родителите на Електроник, и по старогръцки звучи красиво: електрон — значи янтар. Така и решихме.