Емил и тримата близнаци

Осма главаТРЕТИЯТ БЛИЗНАК СЕ ПОЯВЯВА

На другия ден, Заваля дъжд като из ведро. Момчетата стояха в къщи, пишеха писма и картички с изглед, играеха шах и халма, поглеждаха постоянно през прозореца и обикаляха барометъра. За щастие малкият Динстаг им дойде на гости. Той беше разтворил чадъра на баща си и стоеше като гъба сред градината.

Пуснаха го вътре и му разказаха за тримата Байроновци и техните номера, Докладваха му също, че към Пони Хютхен се обърнали с „уважаема госпожице“.

— Да, да — каза Динстаг. — Стареем. И понеже Пони беше в кухнята при Клотилда и се учеше да готви, всички се втурнаха през коридора, блъснаха вратата и извикаха:

— Уважаема госпожице, партньорът ви по танц чака навън.

Пони наистина погледна през прозореца.

Момчетата прихнаха да се смеят и се втурнаха обратно към верандата. Там Професора каза:

— Зададоха ли ви за домашно да пишете за ваканцията?

— Разбира се — каза Густав. — Всяка година все същото: най-хубавите преживелици, най-знаменателните преживелици и най-интересните преживелици през ваканцията! Човей малко по малко изгубва желанието да преживява.

— При това лошо време можем да го напишем още днес — предложи Професора, — Така ще ни се махне от главата.

Емил беше съгласен. Но Густав и Динстаг се възпротивиха. Професора се опита да ги придума.

— Да започнем само предварителните проучвания — каза той, взе от масата една книга на баща си и започна да я прелиства. — Може да се намери нещо подходящо, пък макар и цитат.

— Нашият учител мрази цитатите — каза Густав. — Той е на мнение, че е по-добре да се сетим за нещо сами, отколкото да преписваме от книги. Това заслужавало толкова порицание, колкото преписването от съседа по чин. — После той се засмя и прибави: — Прочее, аз винаги предпочитам да препиша от съседа си.

Емил запита Професора какво чете.

— Не казвам — отвърна той. — Трябва да отгатнете. Слушайте!

При тези думи той седна до масата и зачете:

— „…При нас пеенето е първото стъпало на образованието — всичко друго се включва към него й бива поднесено чрез него. Най-простото удоволствие, както и най-простото учение се оживява и запечатва чрез песента. Дори и онова, което предаваме от вярата и нравите, пак се проповядва с песни.“

Професора вдигна очи.

— Е; можете ли да познаете от кого е това?

— Навярно от диригента на някое певческо дружество — каза Густав. Професора се засмя.

— Ех, че се излагаш и ти! Това е от Гьоте.

Динстаг каза:

— Щом е от Гьоте, трябва да казваш „от фон Гьоте“, защото той е благородник.

— Това не е толкова важно — промърмори Густав.

Професора продължи да чете:

— „Като приучваме децата да записват със знаци на ченаца дъска тоновете, които произнасят, и после ги учим да пеят по тези знаци, а след това да прибавят и текста, то ние упражняваме едновременно ръката, ухото и окото й постигаме по-бързо задачите на правописа и краснописа. Затова именно ние избрахме между всичко друго музиката като елемент на възпитанието и от нея се разклоняват на всички страни пътищата на учението.“

— Да не би фон Гьоте да е бил директор на училище? — запила учудено Динстаг. — Струва ми се, че е бил министър.

— Всичко с пеене; — извика Густав извън себе си. — Представете си, че при смятането на лихвените правила и уравненията с едно неизвестно трябваше да пеем! Не мога да се съглася, че това е хубаво.

— Гьоте сигурно е препоръчвал това за първите учебни години — каза Емил. — Тогава всички предмети са свързани В този момент на верандата се появи съдебният съветник.

— Какво четете? — запита той.

Професора му обясни.

— Аха — каза съдебният съветник. — Четете „Странствуванията на Вилхелм Майстер“?

— Аз съм решително против обучението чрез пеене — заяви Густав. — По пеене имам четири, защото съм съвършено не музикален. И представете си, че по всички други предмети и часове трябваше да пея! По латински, математика, история и прочее… това е просто немислимо!

— Ти и без пеене не си цвете по латински и математика — извика Динстаг.

— Така е — призна си Густав. — Моля, ако желаете, можем отсега да започнем да спрягаме неправилните глаголи в хор от четири гласа.

Съдебният съветник Хаберланд се засмя.

— Педагогическата провинция, която Гьоте описва в „Странствуванията“, е хуманистичният идеал на един много стар и голям поет. По-късно ще разберете тази книга по-добре — каза той.

— Но съвсем не е мъчно за разбиране — намеси се Професора. — Послушайте!

И той качете: „Благородните и здрави деца имат много нещо в себе си Природата е дала на всекиго всичко, от каквото има нужда за времето си. Наш дълг е да развием всичко това. А често пъти качествата се развиват по-добре от само себе си.“

Той затвори книгата и погледна своите приятели.

— Е, видяхте ли?

— Какво? — запита Густав. — Благородни и здрави деца сме всички, които седим тук. А после?

Професора почука книгата с показалец.

— Гьоте казва…

— Фон Гьоте казва — поправи го Динстаг.

— Гьоте казва, че нйе по природа имаме скрито в себе си, тъй да се каже, всичко, от което се нуждаем за живота. Според Гьоте то може да се развие от само себе си. Няма защо някой постоянно да се върти около нас и да ни съветва, надзирава и оценява.

При тези думи той погледна баща си.

— Знаеш много добре, че не говоря за теб. Но много родители и учители постъпват по начало погрешно.

— Дяволски мъчно е — каза съдебният съветник — да не се възпитават децата прекалено, но и да не се оставят невъзпитани. И всяко дете е отделен случай. Едно развива вродените си качества без всякакви усилия. А на друго те трябва да се издърпват с клещи. Иначе никога няма да се появят. — Той седна. — Ще разберете това по-късно, когато сами станете бащи.

— Още отсега се радвам на това време — каза Емил.

— О — извика съдебният съветник. — Понякога от такива радости побеляват косите!

А като погледна сина си, добави:

— Знаеш много добре, че не става дума за теб, момчето ми.

— Това за „саморазвитието“ започва да ми става ясно — заяви Густав. — Сигурно е, че и без диктовки, домашни и класни мога да стана също така добър състезател по автомобилизъм. Не, дори по-добър. Защото тогава щях да имам повече време за тренировка.

— Многоуважаеми господа — каза съдебният Съветник усмихнат. — Искате ли да се проявявате няколко дни сами, без да ви пречи никой? Ще ви се даде възможност! Днес минах край пътническртр бюро и прочетох че в други ден започва няколкодневно пътешествие до Копенхаген. Отдавна не съм бил там. Много искам да отида в Дания и предлагам жена ми и аз, бабата на Емил, нашата Клотилда и Пони Хютхен да отпътуваме в други ден с ферибота на север.

— А ние? — запита Професора.

— Вие, момчетата, ще останете сами в Корлсбютел. Ще обядвате в ресторанта. Пари ще ви оставя, освен ако, не смятате това като голямо посегателство върху вашето развитие.

— Ние не сме дребнави каза Густав. — Ще вземем парите.

— Но за всичко друго трябва да се грижите сами — каза съдебният съветник. — Така ще имате пълна възможност да се формирате, както ви душа иска. Сами ще отговаряте за себе си и ще видите дали е удоволствие, или товар човек да се грижи сам за себе си. Разбрахме ли се?

Момчетата бяха въодушевени. Професора пристъпи до съдебния съветник и каза гордо:

— Има ли по-добър баща от моя?

— Не! — изреваха те.

А малкият Динстаг вдигна ръка, както в училище, и помоли:

— Господин съдебен съветник, не можете ли да вземете със себе си и моите родители?

Следобед все още валеше. Точно на закуска, когато си пиеха следобедното кафе, дойде капитан Шмаух. Клотилда трябваше да му свари силен грог. Трй седна на люлеещия се стол, напълни лулата си, запуфка сини облачета към завесите и каза:

— Тук е приятно! Откакто снощи бях заедно с вас, вече се плаша от самотата в собствената си къща.

— Трябвало е да се ожените, когато сте били по-млад — отвърна бабата.

— Не — каза капитанът. — Никак нямаше да бъде хубаво мъжът да пътува продължително по океаните, а госпожа съпругата да стои дълго сама в къщи. Тази вечер отплавам пак за няколко дни до Южна Швеция. Ще товаря дърва. Тъй върви от десетки години. И все сам! Ех, ако поне Ханс останеш завинаги в Корлсбютел. Но щом годините му на пиколо изтекат, той ще отиде в Англия или Франция. Един добър келнер трябва да е ходил в чужбина. Той не може да остава тук заради някакъв чичо. И тъй, аз ще си остарявам й остарявам. Докато някой хубав ден престана изобщо да старея.

Той беше наистина развълнуван. И затова му поднесоха още един грог.

След това обаче капитанът трябваше да се върне на кораба. Той облече мушамата си и закрачи под дъжда. В посока към Швеция.

След вечеря децата пак седяха сами на верандата. Динстаг още беше при тях. Той имаше разрешение от родителите си да остане до девет часа. Дъждът барабанеше по покрива. Момчетата започнаха да се отегчават.

Неочаквано на прозореца на верандата се долепи едно лице. Някой потропа леко на стъклото.

Четиримата скочиха. Професора изтича до вратата и я отвори.

— Кой е?

В стаята влезе бързо една забулена фигура. Беше пиколото Ханс Шмаух.

— Извинявайте за безпокойството — каза той. — Но аз нуждая от съвета ви.

Той свали мократа си пелерина.

— Представете си, следното: към 8 часа мистър Байрон, поръча чай в стаята си. Занесох му го. Като поисках да си отида, спря ме и каза, че искал да ме пита нещо. Но никой не бивало да научи за това. Кимнах утвърдително. Пък и какво ли можех да направя? После той ми каза: „Ти си отличен спортист. Видях те на плажа. Имаш талант. Ако те изуча, ще станеш голям артист. И най-важното е, че си толкова дребен и лек! Чакай да те вдигна!“ След това ме вдигна с една ръка във въздуха и ме завъртя тъй, че ми причерня пред очите. Като ме свали отново на земята, казах: „Чаят ви ще изстине, мистър Байрон“ — и поисках да изляза от стаята. Но той препречи вратата и ме запита искам ли да стана артист и да играя с него. „Но вие си имате двама близнаци — рекох аз, — защо ви е трети?“ „Не ми трябва трети, а втори“ — обясни ми той. И знаете ли после какво каза?

Момчетата слушаха с интерес. Пиколото продължи разказа си:

— Толкова смешно и същевременно толкова страшно звучаха думите му: „Джеки вече е много тежък“.

— Много тежък ли? — запита Динстаг.

— Да. Джеки расте. И колкото повече расте; толкова повече тежи, И понеже вече тежи много, баща му не може да прави с него някои упражнения А други не излизат както трябва. Или пък са вече много опасни. И ако Джеки продължава да расте така, мистър Байрон няма да може изобщо да играе е него.

Момчетата стояха и мълчаха.

Пиколото продължи:

— По тези причини аз трябвало да отпътувам заедно с мистър Байрон и Маки. Щял да избяга с нас през нощта незабелязано. А Джеки не бивало да узнае нито думичка. Мистър Байрон каза, че такъв заместник като мен едва ли щял да намери другаде.

Емил се хвана за главата.

— Но, за бога! — извика той. — Та нима този човек може да остави сина си някъде по Балтийското крайбрежие само защото момчето расте? Това е истинско безумие! Какво ще стане с Джеки?

— Нещастният Паул! — прошепна Густав.

Професора започна да се разхожда насам-нататък.

— Хубава работа. Няма да позволим това по никакъв начин. Чисто и просто да замени единия близнак! И да ангажира трети! Дума да не става.

— Какво щастие, че възрастните ще заминат за Дания — каза Густав. — Така поне те няма да ни пречат:

Емил удари по масата:

— Този атлет ще има да види. Ето ти пак работа за нас! — й той се обърна към пиколото. — Кога мислиш, че ще офейка?

— Мистър Байрон се съобразява напълно с мен. Аз съм бил случай, който никога не би му се удал втори път.

Професора каза:

— Ще почакаме, докато възрастните заминат. После, веднага ще се съберем на военен съвет. А дотогава — слушай добре Ханс, — дотогава ти ще залъгваш Байрон с приказки. Разбрано ли е?

Пиколото кимна.

— Този път аз не се залавям с телефона — предупреди ги Динстаг. — Да знаете!

— Сега изобщо няма да се разправяме с телефони. Този дьт само ще действуваме — отвърна Густав.

Ханс Шмаух отново наметна мократа си пелерина.

— Значи ще ми се обадите — извика той, като се упъти към вратата. — Парола Емил!

След това изчезна.

— Парола Емил! — извикаха останалите след него.

Навън им отвърна само бученето на вятъра.

Неочаквано другата врата се отвори. Клотилда Зеленбиндер подаде главата си в стаята.

— Какво става тук? — запита тя.

— Няма нищо, Шлипс! — отвърна Професора убедително. — Какво може да стане?