Емил и тримата близнаци

Единадесета главаПРОВЕРКА НА ПАСПОРТИТЕ

Беше привечер. Скоро щеше да се здрачи. Слънцето се скри зад един облак и окъпа останалите облаци и морето в безкрайно много розови багри.

Емил и малкият Динстаг стояха вече повече от час на пристанището на Корлсбютел и чакаха търпеливо приятелите си. Емил им беше приготвил сандвичи. Динстаг носеше пакета. Той беше извънредно весел и не можеше да се нарадва на предстоящите събития.

Платноходки от всякакви големини навлизаха в пристанището. Но лодката, която чакаха, не идваше и не идваше.

— Ето ги! — извика внезапно Динстаг. Но не бяха те.

— Дано не им се е случило нещо — каза Емил.

— Какво би могло да им се случи? Нямаше буря, нито каквото и да било друго. Сигурно са отишли много навътре. И връщането ще трае по-дълго, отколкото са предполагали.

Емил изрева към една от завръщащите се лодки:

— Видяхте ли „Кунигунде IV“?

Кормчията извика:

— Не, не сме срещали никакво момиче! Останалите в лодката избухнаха в смях.

— Ага че глупак! — каза Динстаг сърдито.

А Емил рече:

— Ще чакаме още половин час. Ако дотогава не се върнат, ще трябва да опъваме до Граал пеша вместо на моторетката на Густав.

Чакаха.

След това Емил извади едно листче от джоба си и написа:

„Отиваме без вас в Граал. Побързайте да се отзовете навреме в Хайдекруг и Варнемюнде!“

— Един момент, Динстаг — каза той и се втурна към кея. На мястото, където „Кунигунде IV“ спираше, той постави бележката така, че още с пристигането да бъде забелязана — забоде я с карфица на един от коловете (след случката с човека с бомбето той винаги носеше със себе си карфици). След това изтича назад при малкия Динстаг.

— Няма ли ги още?

— Все още нищо.

— Такива скитници — каза Емил. — Но това няма да ни помогне. По-добре да си плюем на петите!

И така двамата потеглиха пеш към Граал. Понякога тичаха в надбягване. Понякога вървяха. Динстаг носеше пакета със сандвичите.

В гората беше глухо и мрачно. Наоколо се простираха тресавища. А комарите едва не изядоха двете момчета, които бързаха по горския път. Пред краката им скачаха жаби. В далечината кукаше кукувица.

След около половин час те стигнаха до една поляна, на която пасяха шарени крави. Една от кравите (може би беше и вол) де втурна с наведена глава към двете момчета. Те побягнаха с всички сили. Най-после, стигнаха до някаква ограда, хвърлиха се през нея и се намериха на един крайбрежен път. Кравата (или волът) ги погледна сериозно, извърна се и запрепуска назад към стадото.

— Такова говедо! — изруга малкият Динстаг, който в умората си не можа да намери друг епитет за кравата. — Да ни гони така! Едва не изпуснах сандвичите.

В същото време на острова в морето Професора погледна часовника си.

— В този момент отплава параходът от Граал — каза той. — Човек би могъл да полудее.

Очите на Ханс Щмаух, който седеше до палмата, бяха насълзени.

— Аз съм виновен за всичко — изхълца той. — Можете ли да ми простите?

— Не дрънкай глупости — прекъсна го Густав. — Господа, истинското величие проличава в беда! Освен това Емил ще се разправи с господин Пахулке и без нашето благородно съдействие. Емил и Динстаг не са без мозък.

— Те не могат да извършат преследването без нас — каза. Професора — Емил и Динстаг са твърде малко детективи. Пък и сигурно още седят на пристанището и ни чакат. Или може би точно алармират крайбрежната полиция, задето лодката ни не се е върнала още.

Густав беше на друго мнение.

— Защо ще алармира Емил полицията? Какво може да ни се случи тук? Ще спим в каютата. Имаме достатъчно храна. Е, а утре все някоя рибарска лодка Или някой параход ще мине край този глупав остров.

— Говориш, без да мислиш — отвърна Професора. — Откъде ще знае Емил, че се намираме на този глупав остров Той не може да отгатне.

Густав се слиса.

— Вярно! Разбира се, че не знае. Извинявайте, моля! Понякога съм ужасно глупав.

— Емил сигурно мисли, че сме се обърнали — каза пиколото тъжно. — И че се държим с мъка за кила на лодката. И че скоро ще се удавим. — Той се изсекна от умиление. — А утре сутрин чичо ми се връща от Швеция.

— Ама че шамари ще има, — каза Густав замислено. — Може би ще бъде по-добре да прекараме остатъка от живота си на този остров? Как? С рибрлов бихме могли горе-долу да се изхранваме. Не вярвате ли? От платната бихме могли да си построим палатка. А може би на този идиотски остров има и кремък. Тогава ще ловим плаващите дървета, които минават край острова, ще ги сушим, запалваме и ще печем риба. Сутрин, обед и вечер. Какво ще кажете за предложението ми?

— Достойно е за теб — каза Професора иронично. — Може би един ден палмата ще завърже кокосови орехи. В черупките им ще печем яйца от чайки. А млякото ще пием с утринното кафе.

— Имаме ли кафе? — запита Густав изненадан.

— Не, но на теб ти мръдна чивията! — извика Професора. — Ханс, за колко дни ще ни стигне водата?

— Ако бъдем пестеливи, за около един ден — отвърна пиколото.

— Ще бъдем още по-пестеливи! — отвърна Професора. — Водата трябва да стигне за два дни. Дано утре завали и дъжд. Тогава ще подложим консервени кутии и ще събираме дъждовна вода.

— Великолепно! — извика Густав. — Професоре, ти си все още старият стратег.

— Ще заключа и хранителните припаси — каза Професора. — С разпределението се заемам аз. Густав си запуши ушите.

— Моля ви се, не говорете за ядене — помоли ги той. — Иначе веднага огладнявам.

Професора пристъпи към брега и отправи поглед към морето. А Густав ръгна пиколото в ребрата и запита:

— Знаеш ли на кого ми прилича сега?

— Не.

— На Наполеон на остров Света Елена — прошепна Густав и се закиска.

Когато параходът пристигна в Корлсбютел, Емил и Динстаг погледнаха възбудени през прозореца на каютата, Динстаг притисна нос в стъклото.

— Ами ако Байрон не се качи?

— Тогава, преди да развият въжето, ще излезем и ще скочим на брега — отвърна Емил. — Но ето че той идва!

Господин, Байрон и Маки, по-малкият близнак, се качиха на парахода. Те носеха със себе си няколко големи куфара. Най-после всичко беше готово. Байрон пристъпи до корабната ограда. Маки седна на една пейка. Пазачът на моста отвърза въжетата и ги хвърли на един от моряците. Моторът загърмя.

Параходът потегли отново.

Двете момчета гледаха към брега. Осветените прозорци на къщите в Корлсбютел ставаха все по-малки и по-малки. Водата се плискаше върху кръглите прозорчета на кораба.

— Така мирише на масло — прошепна Динстаг. — Става ми лошо.

Емил отвори прозореца. Студен нощен въздух нахлу вътре. Солена вода пръсна в лицето им. Динстаг подаде главата си през прозореца навън и пое дълбоко дъх. После седна пак на пейката, усмихна се на Емил и каза:

— Ако знаеха всичко това родителите ми!

Емил се замисли един миг за майка си в Нойщат и за баба си в Копенхаген. Но после веднага се съвзе и потупа Динстаг по коляното.

— Всичко ще тръгне добре. Внимавай само, в Хайдекруг ще се качи и пиколото. Тогава ще знаем, че и останалите са на поста си. Всичко друго е дреболия.

Емил се беше измамил. В Хайдекруг Ханс Шмаух не се качи на парахода!

Но на това се учудваха не само Емил и Динстаг. Още по-изненадан беше мистър Байрон. Той седна до Маки и се почеса по тила. Тъмната рощокска степ се плъзгаше край парахода в нощта.

Емил стана. Динстаг се изтърколи уплашен от пейката.

— Какво има? — прошепна той.

— Това значи — каза Емил, — че останалите не са дошли. Ние трябва да действуваме сами. Тръгвай!

Те се изкачиха нагоре по стълбите и се огледаха по палубата.

Зад димящия комин, заграден от куфари, седяха един човек и едно момче.

Емил се упъти към тях. Динстаг вървеше по стъпките, му. Той все още мъкнеше пакета със сандвичите, които двамата бяха взели за приятелите си.

— Мистър Байрон, трябва да говоря с вас! — каза внезапно Емил.

Човекът погледна изненадан:

— Какво има?

— Идвам по поръка на моите приятели — каза Емил. — Ние знаем, че вие чакахте пиколото Ханс Щмаух да се качи в Хайдекруг и че искахте да избягате с него.

Мистър Байрон ги погледна гневно.

— Значи затова той не дойде? Вие, гамени такива, сте го разубедили.

— Пордбирайте изразите си — пресече го Емил. — Аз също не ви наричам тъй както бих искал.

— Кажи му, както заслужава — обади се Динстаг.

— Ха, тук имало още един — каза Байрон.

— Добър вечер, господин Пахулке — каза малкият Динстаг.

Артистът се засмя злобно.

— Ние идваме преди всичко заради Джеки — каза Емил. — Не се ли срамувате да изоставите бедното момче посред нощ?

— Не ми-е нужен повече — отвърна Байрон.

Динстаг пристъпи енергично напред:

— И защо? Защото е станал много тежък за вас. Ние знаем всичко, господине. Но нима това е причина да го изоставите?

— Разбира се, че е причина — отвърна артистът. — Не можех да работя повече с него. Репертоарът ми страдаше от това. Аз съм артист. Разбирате ли ме? Бих могъл да играя в „Колизеума“ в Лондон! Ах, ако преди две години знаех, че хлапакът ще порасне толкова бързо! По-добре бих се опекъл в пещ!

Емил се разгневи:

— Направете това! Няма да ви попречим. Не разбирам как може човек да бъде толкова суров. Какво ще стане с Джеки?

— Нима той трябва да тръгне да проси? — обади се Динстаг. — Или пък да се хвърли в морето? Или да постъпи в сиропиталище? Не, ние няма да позволим това.

— Приятелите ми и аз — каза Емил — решихме единодушно, че вие трябва да се върнете с нас в Корлсбютел.

— Тъй, тъй! — промърмори мистър Байрон, като блещеше очи. — По-добре пъхайте носовете си в учебниците, пеленаци такива!

— Сега сме във ваканция, господин Пахулке — отвърна Динстаг.

— Няма да позволим по никакъв начин да изоставите на произвола на съдбата един от близнаците си само защото не остава мъничък, а расте — забеляза Емил. — Съветвам ви да се върнете с нас. След няколко минути пристигаме във Варнемюнде. Там ни очакват приятелите ни. И ако настоявате да продължите пътуването си, ще ви предам на полицията.

Споменаването на полицията, изглежда, не се хареса мистър Байрон.

— И така? — запита Емил след известно време. — Ще изпълните ли бащинския си дълг, или ще трябва да ви арестуваме?

Изведнъж мистър Байрдн им се видя много успокоен.

— Бащински дълг ли? — запита той.

— Разбира се, господин Пахулке! — извика Динстаг, разгневен. — Или тези думи са чужди за вас?

Мистър Байрон се усмихна мрачно:

— Значи затова този глупав хлапак постоянно ме нарича Пахулке? Но аз не се казвам Пахулке!

Двете момчета бяха слисани.

— Но как се казвате тогава? — запита Емил.

— Андерс3 — отвърна артистът.

— Е добре, но как?

— Андерс — повтори човекът. — Андерс се казвам.

— Но кажете ни най-после истинското си име! — извика Емил. — Разбрахме вече, че се казвате иначе.

Маки, който досега беше мълчал, се намеси:

— Той не се казва иначе, а Андерс. Казва се Андерс, както други хора се казват Мюлер или Леман. Неговото име е господин Андерс.

— Аха! — извика най-после Емил.

— Имате ли у себе си лична карта? — запита Динстаг.

— Паспортът ми — отвърна мистър Андерс.

— Мога ли да видя паспорта ви? — каза Динстаг учтиво. И понеже артистът се възпротиви, момчето додаде: — Ако предпочитате, можете да го покажете и на полицията.

Човекът извади паспорта от джоба си. Динстаг го взе и го прегледа основно, като митничар от граничната контрола.

— Съответствува ли описанието? — запита Емил.

— Името е вярно — отвърна Динстаг. — Мистър Байрон наистина се казва Андерс.

След това той прочете:

— Занятие — артист. Фигура — очебийно едра и развита. Лице — обикновено. Коса — черна. Особени белези — татуировка на горната част на дясната ръка.

Той върна паспорта.

— В ред е. Благодаря.

Емил загуби и последна надежда.

Значи вие съвсем не сте баща на Джеки? — запита той.

— Не — изръмжа мистър Байрон. — Нито съм му баща, нито съм му майка. Джеки и Маки не са и никакви близнаци. Те дори не са братя. А аз и на Маки не съм баща. Маки всъщност се казва.

— Йозеф Кортейохан — допълни Маки. — Името Байрон и приказките, че сме семейство са само за да се създаде по-голям интерес у публиката. И на мен ми е мъчно за Джеки. Това е понятно. Но ние вече наистина не можехме да играем с него. Нещастие е, че расте.

Фарът пред Варнемюйде обля вълните и небето със светлина. Осветените прозорци на хотела примигваха весело. Емил все още беше като че ли ударен в главата Най-после той се съвзе и каза:

— Въпреки това аз намирам, че е несправедливо да изоставяте така нещастното момче. Аз както и приятелите ми, се чувствуваме отговорни за бъдещето на Джеки. Затова трябва да ви помоля да ми дадете пари за него, поне за първите няколко седмици.

— Дори и не мисля да давам пари на непознати момчета — кипна мистър Андерс.

Емил извади от джоба си парче хартия.

— Разбира се, ще получите разписка с нашите подписи — отвърна той.

— Ами ако не дам нищо? — запита артистът подигравателно.

— Имате още време да обмислите — каза Емил. — Ако се възпротивите, ще наредим да ви арестуват.

— Но аз не съм баща на Джеки! — извика мистър Андерс. — Защо ще месите и полицията?

— Това ще ви обясни самата полиция — отвърна Динстаг меко. — Тя много по-добре от нас разбира тези истории. Емил седна под една лампа.

— Ще ви напища разписка за сто марки — каза той.

— Да не сте полудели! — извика артистът. — Сто марки. Човек би трябвало да ви извие вратовете!

— Я недейте — обади се Динстаг.

Сега се намеси и Маки.

— Много са — каза той. — Нямаме толкова излишни пари.

— Не лъжеш ли? — запита Динстаг.

— Не — отвърна Маки. — Честна дума.

— Тогава за петдесет марки — рече Емил.

Той направи разписката и я подписа. Подписа я и Динстаг. След това Емил я подаде на артиста. Но мистър Андерс не я взе.

Параходът се приближаваше към пристанището.

— Както искате — каза Емил сериозно.

Параходът спря и го завързаха с въжетата.

— Добре — каза Емил. — Сега ще повикам капитана.

Той се упъти към мостика и понечи да се качи по стълбите.

— Стой! — извика мистър Байрон.

Той извади нервно портмонето от палтото си и подаде на Емил една банкнота.

Емил я взе. Беше петдесет марки.

— Заповядайте разписката — каза той.

Артистът взе куфарите.

— Запазете си този парцал! И вървете по дяволите!

После той слезе на брега. Маки, който го последва, се обърна още веднъж.

— Много здраве на Джеки! — извика момчето.

След това то забърза след великана, който се наричаше Андерс, и изчезна. Емил прибра разписката в джоба си.

Малко след това той и Динстаг се озоваха на гарата. Прегледаха внимателно разписанието на влаковете. Емил сви рамене.

— Тази вечер няма вече никакъв влак, малкият — каза той. — А също така не заминава и параход. Въпреки всичко трябва да се върнем веднага в Корлсбютел. Трябва най-после да разберем какво е станало с другите! Дано да са се върнали вече.

— Значи ще се върнем пеш? — запита малкият Динстаг.

Емил кимна:

Надявам се, че за три часа ще стигнем.

— Тогава надред! — отвърна Динстаг уморено. — Походът през нощната пустиня може да започне. Дори вече почвам сам да се мисля за войник от чуждестранния легион.

— А аз изобщо не мога да се мисля за нищо — отвърна Емил.

Докато Густав, Професора и пиколото спяха в заседналата платнохадка, докато капитан Шмаух пиеше греяно вино в кабинета на търговския си параход, който плуваше по Балтийско море, и докато Емил и Динстаг бързаха по тъмното шосе към Корлрбютел, нашите туристи в Дания седяха в своя копенхагенски хотел срещу операта и доволни вечеряха. Те бяха изгладнели от пътуването с автобуса, разглеждането на Хамлетовия гроб и на крепостта Хелзингьор. Сега се хранеха, разговаряха и се смееха.

Само госпожа Хаберланд, майката на Професора, беше по-мълчалива от обикновено. Тя дори не се усмихваше както друг път.

— Какво ти е? — запита съдебният съветник. — Главобол ли?

— Не зная точно. Но страхувам се. Имам чувството, че в Корлсбютел не върви всичко както трябва.

Съдебният съветник обгърна с ръка раменете и.

— Е, и! Ти имаш фикс идеи, мила. Винаги, когато сме на път, ти се струва, че върху главата на момчето всеки миг пада някоя тухла. — Той се усмихна, — Момчетата бълнуваха за самостоятелни прояви. Не бива да им се пречи. Инак ще станат твърдоглави. Хайде, мамичко, развесели се!

Госпожа Хаберланд се усмихна. Но само за да му направи удоволствие.

Беше един час по-късно. По тъмното шосе за Хайдекруг една млекарска каруца настигна две момчета, които бавно крачеха.

Коларят спря.

— Накъде сте тръгнали? — запита той.

— За Корлсбютел — извика по-голямото. — Не бихте ли ни качили за известно разстояние?

— Качете се отзад — отвърна коларят грубо. — И гледайте да не заспите, защото ще паднете от колата.

Емил помогна на Динстаг и след това се качи до него. Каруцата продължи пътя си. Само след минута малкия Динстаг заспа. Емил го хвана здраво и докато приятелят му спеше, той гледаше тъмната гора и звездното небе над себе си. Мислеше за изминалия ден. „Не сгреших ли в нещо? Какво ще стане сега с Джеки? И къде може да са Густав и Професора?“

В съня си Динстаг обви двете си ръце заедно с пакета със закуските около шията на Емил. Над върховете на дърветата прехвръкна безшумно кукумявка. Конят се изплаши. Коларятг го успокои, а след това се извърна и поиска да запита нещо момчетата. Но когато видя Динстаг, който дълбоко спеше в ръцете на Емил, той замълча и се извърна отново към коня си.

Емил се чувствуваше много самотен.