Емил и тримата близнаци

Трета главаЕМИЛ ПОТЕГЛЯ НА ПЪТ

Лошите дни и часове в живота на човека идват със светкавична бързина. Те се приближават като черни дъждовни облаци, носени от бурята.

А веселите дни не бързат. За тях сякаш годината представлява лабиринт и те не намират откъде да излязат или пък ако излязат, не намират пътя към нас.

Все пак лятната ваканция най-после идва! Събуждаш се рано, както винаги, и поискваш да скочиш от леглото. Но се опомняш. Та днес няма училище! И се обръщаш лениво към стената, като затваряш очи.

Ваканция! Това звучи сладко, както две порции сладолед с бит каймак. На всичко отгоре лятна ваканция!

След това поглеждаш предпазливо към прозореца и забелязваш: слънцето грее; небето е синьо. Орехът пред прозореца не помръдва листата си. Той сякаш се е надигнал на пръсти и гледа в спалнята. Душата ти е пълна и ако не те мързеше, с удоволствие би се ухапал за носа.

Но внезапно скачаш като ужилен от пухеното легло. Гръм и мълния! Та нали днес ще заминаваш! А куфарът още не е стегнат.

Изскачаш бос от стаята и още от коридора викаш:

— Мамо, колко е часът?

Най-после Емил е на гарата. Майка му го държи за ръка. Фелдфебелът Йешке, който е взел един час извънредна отпуска, стои малко по-назад, за да не пречи е куфара и с пакета сандвичи.

— Пиши ми всеки втори ден — помоли госпожа Тйшбайн. — Вече ми обеща, че няма да плуваш много навътре. Но въпреки това ще съм неспокойна. Толкова много момчета заедно! Какво ли не може да се случи!

— Какво ти хрумна пак! — каза Емил. — Ти ме познаваш. Когато обещая нещо, държа на думата си. Но аз се безпокоя за теб и това е много по-лошо. Какво ще правиш през всичкото това време без сина си?

— Но аз ще работя, момчето ми! А когато имам време, ще ходя на разходка. В неделните дни ще правим излети с господин Йешке из околностите. — Разбира се, когато е свободен. Ще си вземаме и храна. А когато не е свободен, ще изкърпвам бельото. Някои от чаршафите са се прокъсали. Или пък ще ти пиша дълги писма. Съгласен ли си?

— О, моля, по-често — каза Емил и стисна ръката й. — А ако се случи нещо, телеграфирай ми! В такъв случай веднага ще се върна.

— Какво може да се случи? — запита госпожа Тишбайн.

— Никога не се знае предварително. Но щом ти потрябвам, ще се върна. Ако няма влак, ще тръгна пеш. Вече не съм малко момче. Не бива да забравяш това. Не искам да криеш повече грижите си и всичко друго от мен.

Госпожа Тишбайн погледна уплашено Емил.

— Но какво крия от тебе?

И двамата замълчаха и загледаха лъскавите релси.

— Не говоря за нещо определено! — каза момчето. — Още довечера, щом пристигнем на Балтийско море, ще ти напиша една картичка. Може би ще я получиш едва в други ден. Кой знае кога изпразват там по крайбрежието пощенските кутии.

— А аз ще ти пиша веднага, щом се прибера в къщи — каза майка му, — та скоро да получиш писмото ми. Иначе ще се чувствуващ много самотен.

В това време пристигна влакът за Берлин. Когато локомотивът с пухтене спря, фелдфебелът Йешке се втурна в едно третокласно купе, зае място до прозореца, настани внимателно куфара на Емил в мрежата за багаж и изчака, докато момчето се качи в купето.

— Хиляди благодарности! — каза Емил, като се качи. — Ти си страшно мил към мен.

Йешке махна с ръка:

— Не си струва да говорим за такива неща, момчето ми.

След това извади портмонето от джоба си, бръкна в него, пъхна в ръката на Емил две банкноти от по пет марки и рече:

— Ето ти малко дребни пари! Може да ти потрябват. И всичко добро! Времето през следващите седмици ще бъде хубаво! Така поне пишеше във вестника. И, разбира се, държа, на думата си, за което обещах на пазара. Всеки ден ще се отбивам при майка ти. Макар и само за един час.

Емил прибра грижливо банкнотите. След това стисна ръката на фелдфебела:

— Много ти благодаря за всичко, Хайнрих!

— Няма за какво, момчето ми! — Йешке се опита да тикне куфара още по-назад. — Иначе още при първия завой ще падне на главата ти. А сега аз си тръгвам.

Той слезе на перона и застана зад госпожа Тишбайн.

Майка му се приближи до прозореца и му поръча да поздрави баба си, Пони и всички останали.

— И не влизай разгорещен във водата. Иначе ще получиш сърцебиене.

— А от това няма полза! — извика Йешке и се засмя смутено.

— Не забравяй да си изядеш сандвичите! — прибави майка му. — Инак ще изсъхнат.

Началникът на гарата вдигна сигналния флаг. Влакът изригна пара и даде тласък.

— Обичай ме все така — каза момчето, но толкова тихо, че майка му не го разбра. В следния миг това много го зарадва.

Влакът потегли бавно.

— И не цапай паметници! — извика фелдфебелът Йешке със смях.

След това можеха само да, си махат с ръце.

Този път пътуването мина без сънища и кражби.

Емил беше взел учебника си по география — част I, Германия, и се запозна още веднъж най-подробно със залива на Любек, с Мекленбургската езерна площ, с Померания, остров Рюген и Балтийското крайбрежие. Четеше внимателно, като че ли се готвеше за изпит.

Задълбоченото учене беше негов навик. (Има и по-лоши навици.)

След като прочете два пъти всичко, което пищеше в учебника, той го затвори и започна да се любува на спокойната местност, която влакът прекосяваше. И докато наблюдаваше зреещите ниви всички уроци в главата му се разбъркаха като дузина воденични камъни. Безцелната обсада на Щралзунд и Холщайнска Швейцария, готическият стил и родното място на фелдмаршал Блюхер, варовитите скали на Рюген и Мекленбургското скотовъдство, въглищарството, хвойновата ракия и прочутите марципани в Любек, десантът на Густав Адолф Шведски и композитора Букстехуде, всичко това се смеси като във въртящ се калейдоскоп и за да се успокои, Емил изяде сандвичите до шушка. Хартията изхвърли през прозореца. Тя изшумя, хвръкна и накрая кацна в една леха с тикви пред къщичката на някакъв кантонер. Бариерата пред пътя беше спусната. Една кола зад нея чакаше влака да отмине. До коларя седеше момче и махаше на пътниците. Емил също му махна.

Хора слизаха. Другаде се качваха. Понякога в купето влизаше кондукторът и драскаше на гърба на билетите дебели черти с молив. Значи от липса на разнообразие не можеше да се оплаче.

А влакът се приближаваше много по-бързо, отколкото преди две години, към столицата на Германия.

И винаги е така. Безразлично дали се отнася за някоя малка разходка, или за пътуване с влак, втория път то ни се струва много по-късо, отколкото първия. (Впрочем това важи не само за разстояния, които се измерват в метри и сантиметри.)

Бабата на Емил и Пони се провряха през контролата на гара Фридрихщрасе.

— Не тичай така! — каза бабата. — Аз съм стара жена, а не съм бърз влак. — Черната й шапчица с панделки се беше изкривила настрана.

— След една минута момчето ще пристигне — отвърна Пони нетърпеливо. — Можехме спокойно да дойдем малко по-точно.

Баба й разтърси енергично глава, при което шапчицата й се плъзна още по-настрана.

— По-точно от точното няма. Половин час по-рано е също тъй неточно, както и половин час по-късно.

Пони поиска да възрази нещо, но в това време към тях се запъти Професора, който ги беше забелязал. Той свали фуражката си и каза:

— Добър ден, госпожи!

После взе куфара от ръцете на Пони и започни да пробива път.

— Добър ден, господин едри земевладелецо — отвърна бабата.

Той се засмя и заведе гостите при родителите си. Съдебният Съветник Хаберланд се ръкува и с двете й им представи съпругата си. Госпожа Хаберланд беше хубава й елегантна жена, не по-висока от сина си. Застанала до високия си слаб мъж, тя приличаше на малко момиченце.

Пони направи няколко поклона и предаде всички поздрави от родителите си до семейството на Професора. А баба й каза, че никога досега не е била на море и страшно се радвала.

След това всички замълчаха и зачакаха Емил. Това не продължи много. Скоро влакът се зададе и нахлу с трясък в гарата, където спря. Пътниците започнаха да слизат.

— Сигурно момчето пак е слязло на гара „Зоологическа градина“ — проплака Пони. Но ето че „момчето“ слезе от един от вагоните, смъкна и куфара си и се огледа. Когато забеляза другите, Емил се усмихна и се затича къй тях. След като остави куфара, той целуна баба си, подаде ръка на родителите на Професора. Момчетата бяха официални и сдържани. Така е винаги между момчета, които отдавна не са се виждали. След десет минути, разбира се, всичко се променя.

— Густав още рано сутринта отпраши с моторетката си — каза Професора.

— Аха — рече Емил.

— Изпраща ти много поздрави.

— Благодаря.

— А малкият Динстаг замина още снощи.

— Значи не отиде в Наухайм?

— Не. Докторът позволи на майка му да иде на море.

— Великолепно! — възкликна Емил.

— И аз мисля така — каза Професора.

След това и двамата замълчаха смутено. Съдебният съветник спаси положението. Той удари три пъти с бастуна си по плочите.

— Слушайте всички! Сега отиваме на Щетинската гара. Аз ще наема две таксита. В едното ще пътуват възрастните, а в другото — децата.

— А аз? — запита Пони Хютхен.

Всички се засмяха. Разбира се, с изключение на Пони. Тя се почувствува докачена и каза:

— Не съм вече дете. А не съм още и възрастна. Какво съм всъщност?

— Едно глупаво момиче и нищо повече — каза баба й. — За наказание ще пътуваш при възрастните. Тогава ще ти стане ясно, че си още дете.

Обядваха в бюфета на Щетинската гара. След това се настаниха във влака, който щеше да ги отведе до Балтийско море. И понеже бяха дошли навреме, успяха да си запазят цяло купе въпреки многото пътници, които отиваха на почивка. Влакът беше препълнен с деца, знаменца, кофички за пясък, топки, лопатки, кори от портокали, сгънати лежащи столове, кесии с череши, балончета, смехове и глъчка. Сега той се провираше бързо през боровите гори на провинция Бранденбург. Беше много весел влак. Глъчката се разнасяше през отворените прозорци и ечеше сред тихата околност. Боровете се полюшваха леко от тихия летен вятър и си шепнеха: „Голямата ваканция започна!“

— Да — промърмори един стар бук.