Емил и тримата близнаци

Четвърта главаВИЛА „МОРСКИ БРЯГ“

Корлсбютел не е от големите морски курорти. Преди десет години той дори нямаше още гара. Тогава, за да се стигне дотам, трябваше да се слезе на една малка станция, между Любек и Щралзунд, която, ако не се лъжа, се казваше Щубенхаген. И при особено голямо щастие там можеше да се намери някое старомодно превозно средство, впрегнато с тежък мекленбургски кон, който затътряше курортистите до Корлсбютел по песъчливия, разбит горски път. Вляво и вдясно се простираше степта. Хвойновите храсти приличаха на зелени джуджета между вековните дъбове и буки. Понякога през тихата гора се стрелваще стадо сърни. А от въглищарските клади, които се намираха по горските поляни, се издигаше синкав лютив дим в летния въздух. Всичко беше както в приказките на Братя Грим.

Днес обаче не е така. Днес всеки пътува, без да сменя влака, до самия Корлсбютел, слиза важно на гарата, дава куфара си на носач и след три минути е в хотела, а след десет — край морето. Струва ми се, че по-рано беше по-хубаво. Тогава пристигането на море беше свързано с мъчнотии. А мъчнотиите, които препречват пътя към дадена цел, не бива да се подценяват. Те имат и своята добра страна.

Половината Корлсбютел се беше стекъл на гарата, за да посрещне летовниците. Площадът край гарата беше препълнен с коли, файтони, моторетки, тарги и двуколки. Очакваха се много гости и още повече багаж.

Госпожица Клотилда Зеленбиндер, старата домашна прислужница на Хаберландови, се беше облегнала на решетката и когато забеляза съдебния съветник започна да маха с две ръце. Той надвишаваше с цяла глава хората, които слизаха от влака.

— Тук съм! — викаше тя. — Господин съветник! Господин съветник!

— Не викайте така, Клотилдо — каза Хаберланд, докато се ръкуваше с нея. — Не сме се виждали отдавна, а?

Клотилда се засмя:

— О, само два дни.

— Всичко в ред ли е?

— Мога да кажа. Добър ден, милостива госпожо! Как се чувствувате. Добре, че дойдох по-рано. В къщата имаше сума работа. Добър ден, Тео. Но ти си бледен, миличък! Какво ти е? А това сигурно е приятелят ти Емил. Нали? Добър ден, Емиле. Чувала съм много неща за теб. Леглата са застлани с чисти чаршафи. Тази вечер има бифтек със салата. Месото тук е по-евтино, отколкото в Берлин. Ах, а това е Пони Хютхен, братовчедката на Емил. Веднага се познава. Каква прилика! Донесе ли и колелото си? Не?

Бабата на Емил си запуши ушите.

— Спрете за малко! — помоли тя. — Спрете за малко, госпожице. Ще ми спукате тъпанчетата. Аз съм бабата на Емил. Добър ден, любезна моя.

— Но тази прилика! — повтори прислужницата на Хаберландови. След това се поклони и каза: — Клотилда Зеленбиндер.

— Това някаква нова професия ли е? — запита бабата.

— Не, така се казвам.

— Ах, горката! — извика бабата. — Идете при лекар. Може би ще ви предпише друго име.

— Сериозно ли говорите? — запита Клотилда.

— Не. — отговори старата жена. — Не, умнице. Аз почти никога не говоря сериозно. Много рядко си заслужава.

След това куфарите и чантите бяха натоварени в каруца, която Клотилда беше заела от коларя Крьогер. Теглеше я един слуга. Емил и Професора бутаха. Така изминаха Блюхерщрасе. Възрастните и Пони вървяха малко по-назад.

Неочаквано се чу силно изсвирване. От страничния път зави с пълна скорост една моторетка. И изведнъж спря. Слугата дръпна уплашено колата и се развика така, че околните прозорци задрънчаха. За щастие той ругаеше на диалект.

— Не се ядосвайте чак толкова! — извика мотоциклетистът. — Това не е толкова важно.

Емил и Професора погледнаха изненадани иззад куфарите и изреваха с въодушевление: „Густав!“ После заобиколиха тичешком колата и се втурнаха да поздравят стария си приятел. От уплаха той изпусна моторетката на шосето, вдигна спортните очила на челото си и каза:

— Само това ми липсваше, господа! Да прегазя най-добрите си приятели. Всъщност ние искахме да ви вземем от гарата.

— Никой не, може да отиде срещу съдбата си — обади се някакъв глас от уличния ров.

Густав погледна уплашено към моторетката си.

— Но къде е малкият Динстаг? — извика той. — Та той само преди миг още седеше зад мене.

Всички отправиха очи към рова. Там седеше Динстаг. Не му беше станало нищо. Той беше направил голяма дъга във въздуха и се беше намерил в тревата. А сега се засмя на приятелите си и каза:

— Ваканцията започва добре! — После скочи и извика: — Парола Емил!

— Парола Емил! — повториха четиримата и въодушевено продължиха заедно пътя си. Възрастните вървяха далеч зад тях. Те изобщо не бяха забелязали нищо.

— Ето там е вилата на Тео! — каза Клотилда Зеленбиндер гордо и посочи с ръка напред.

Беше чудесна старинна къща. Сред градина от цветя, лехи и дървета. На фронталната й страна беше написано: „Вила «Морски бряг»“.

Клотилда продължи:

— Това, което виждате долу вляво, е голяма стъклена веранда, с плъзгащи се стъкла. А над нея се намира открит балкон за слънчеви бани. Съседната стая съм подредила за господин и госпожа Хаберланд. Нали сте съгласна, милостива госпожо?

— Съгласна съм с всичко, което правите — каза дружелюбно майката на Професора.

Прислужничката се изчерви.

— Съседната стая е определена за бабата на Емил и Пони Хютхен. Момчетата ще настаним в партера. В стаята до верандата. А в съседната стая има една софа. Ако дойде някой на гости, ще спи там. А ще можем да разтворим и едно походно, сгъваемо легло. Ще се яде на верандата. При хубаво време, естествено, това може да става и в градината, макар навън яденето да изстива по-бързо. Разбира се, можем да го покриваме с нещо.

Тя се огледа.

— Ами къде са момчетата? Те трябваше да са пристигнали преди нас.

— Те са си легнали — каза бабата на Емил. — А ако продължавате да говорите така, сигурно ще се наспят и пак ще станат.

Прислужничката погледна несигурно към дребната стара жена.

— Човек никога не знае какво точно искате да кажете!

— Това е въпрос на упражнение, — поясни Пони. — Татко казва, че шегата на баба е в устата.

След това тя отвори градинската порта и се втурна към къщата. Възрастните я последваха бавно, като даваха наставления на слугата къде да занесе отделните куфари и чанти.

Зад къщата се намираше по-олямата част от градината. Там се лутаха четирите момчета и търсеха гараж. За моторетката на Густав. Професора седеше на една пейка, люлееше крака и разсъждаваше:

— Очевидно има две възможности. Да я оставим или в парника при доматите, или в бараката със сечивата.

— В парника ще бъде много топло — предположи Динстаг.

А Емил обмисляше:

— В бараката сигурно има ножове и други остри предмети. Гумите лесно могат да пострадат.

Густав изтича до бараката, погледна вътре и сви рамене:

— Тук няма място дори за тротинетка, камо ли за моята тежка машина.

— Та ти това тежка машина ли го наричаш? — засмя се Професора.

— Без шофьорска книжка няма по-тежки — заяви обидено Густав. — За мен тя е достатъчно тежка. А ако преди малко не бях спрял така внезапно, сега щяхте да представлявате купчина кокали.

— Да изключим отоплението в парника — предложи Динстаг.

Професора поклати глава:

— Тогава доматите ще останат зелени.

— Не мислиш ли, че на доматите ще им е все едно дали ще бъдат зелени, или червени! — извика Густав. — Това не е толкова важно.

В този миг се зададе Пони Хютхен. Емил я повика и запита:

— Не знаеш ли някакъв гараж за моторетката на Густав?

Момичето спря и затърси с очи. След това посочи към края на градината.

— Каква е онази постройка там?

— Това е тъй нареченият павилион — каза Професора.

— И за какво се използува? — запита Пони.

— Нямам понятие! — отвърна момчето.

Упътиха се към павилиона. Густав вървеше последен и тикаше моторетката си.

Павилионът беше стъклена къщичка, в която имаше бяла лакирана маса и зелена лейка.

— Великолепно! — извика Професора. — Та това сякаш е строено за гараж.

— О, ако не бях аз! — промърмори Пони Хютхен надуто.

После тя отвори вратата. В ключалката имаше ключ. Густав вкара моторетката в павилиона, заключи и прибра ключа в джоба си.

Другите момчета се упътиха към къщата. Те бяха гладни. Пони Хютхен се готвеше да ги последва, когато Густав я запита:

— Как ти се вижда машината ми?

Тя пристъпи още веднъж до павилиона и огледа моторетката през стъклата.

— Е — запита момчето, — харесва ли ти?

— Хм, средно хубава — рече Пони. После тя се отдалечи като кралица-майка.

Густав я погледа смаян. После кимна сияещ от щастие на малката си моторетка, погледна още веднаж обидено след Пони и каза на себе си: „Това не е толкова важно!“

След вечеря останаха още малко на верандата и гледаха пъстро нацъфтялата градина.

— Услади ли ви се вечерята? — запита най-после любопитно Клотилда.

Имаше, разбира се, само едно мнение. А когато бабата на Емил каза, че от сребърната си сватба не е яла толкова вкусен бифтек, госпожица Зеленбиндер се почувствува наистина щастлива.

Докато тя и Пони разчистваха масата, Емил написа една картичка на майка си. Густав също реши да изпрати поздрав до къщи и да съобщи за благополучното си пристигане. Дадоха картичките на малкия Динстаг, родителите на когото сигурно отдавна го очакваха в пансиона „Слънчев лъч“. Той обеща да мине край пощата.

— Но не само да минеш — рече Емил. — Ще трябва да ги пуснеш в кутията!

Динстаг се сбогува с всички и след като каза: „Гледайте да не закъснеете утре!“, бързо изчезна.

Съдебният съветник отиде до вратата на верандата и огледа небето:

— Слънцето вече е залязло, но преди да си легнем, трябва да кажем „добър вечер“ на морето! — каза той.

Тръгнаха през полянката, над която беше започнал вече да се спуща мрак. Само Клотилда остана в къщи, за да умие чиниите. Когато стигнаха до края на полянката и се намериха в полите на дюната, от върха на която се виждаше морето, съдебният съветник Хаберланд каза:

— Който не е виждал море, да излезе напред! Обадиха се само Емил, Пони и баба им.

— Ние ще вървим след вас — каза съдебният съветник.

Бабата се хвана за двете си внучета и тръгна с тях напред. След малко застанаха на върха на дюната. Вдясно се виждаше крайбрежният хотел. Пред тях от двете им страни се простираше брегът. С всичките му плажни кошове, баирчета и пясъчни кулички.

И там, където свършваше брегът, започваше морето! Докъдето погледът стигаше — необхватно, безкрайно. Приличаше на разлян живак. Някъде далеч на хоризонта, сред спущащия се мрак, се виждаше кораб. Няколко светлини блещукаха. А на небето, все още розово от отдавна залязлото слънце, се открояваше лунният диск. Той беше още съвсем бледен. Сякаш луната дълго време беше боледувала. По пастелно оцветения небесен свод се плъзгаха първите снопове светлина на далечни фарове. Някъде далеч изсвири параход.

Бабата и двете деца стояха възхитени. Те мълчаха и им се струваше, че никога в живота си вече няма да могат да проговорят.

Зад тях се чуха стъпки. Хаберланд и Густав се приближаваха предпазливо.

Густав пристъпи до Емил.

— Великолепно, нали?

Емил само кимна. Стояха мълчаливо един до друг и не откъсваха очи от морето.

След малко бабата промълви:

— Сега зная защо остарях!