Емил и тримата близнаци

Четиринадесета главаЕДИН СЕРИОЗЕН РАЗГОВОР

В четвъртък копенхагенските туристи пристигнаха отново в Корлсбютел. Те идваха от датския остров Борнхолм и лицето на госпожица Клотилда Зеленбиндер беше още порядъчно зелено. На парахода я бедше хванала морска болест и сега тя твърдеше, че земята все още се клатушкала по краката й.

Съдебният съветник извади от домашната аптечка валерианови капки. След като ги изпи, Клотилда каза:

— Скандално е човек да се остави да падне толкова! — и се отправи към кухнята. Там провери списъка на момчетата и наличността от продукти в килера. Всичко беше в безукорен ред. Отначало тя дори не можеше да повярва. А след това като все още се олюляваше, тръгна на пазар, за да купи продукти за обеда.

На останалите пътници не беше прилошало. Те разказваха много неща за Копенхаген, Зееланд и Борнхолм. Пони Хютхен прочете част от бележките си. Но по начало всички бяха радостни, че са се върнали отново в къщи. Бабата на Емил каза:

— Хотелските легла са си хотелски. Аз ще си легна в моята Хралупа, докато дойде време за ядене.

И тя се отправи нагоре заедно с Пони. Съдебният съветник запита момчетата дали през това време се е случило нещо сериозно или съмнително.

Мислите на четиримата приятели веднага литнаха към острова с палмата, но те се сетиха също така и за запитана и неговия съвет и затова смутени поклатиха отрицателно глави.

— Така и очаквах — каза съдебният съветник. И той им разказа за страха, който беше преживяла жена му във вторник. След това се усмихна спокойно:

— Жените винаги са така страхливи! Майка ти имаше истински кошмар, смяташе, че се намирате в голяма опасност. Това показва още веднъж ясно колко глупаво е да се слуша предчувствието, от което страдат чувствителните жени. Депресия на фантазията и нищо повече.

Детективите се спогледаха и благоразумно мълчаха, Динстаг използува случая да се оттегли от вила „Морски бряг“. Той взе пижамата и четката си за зъби, благодари за оказаното му гостоприемство и се отправи към пансиона, в който живееха родителите му.

След това Професора разказа накратко на баща си за неуспешното преследване на мистър Байрон и за плановете и опитите да помогнат на Джеки.

— Освен това — добави той — миналата нощ Джеки спа у нас на, походното легло. Сега е на гости при Ханс Шмаух. Ако нямате нищо против, той ще остане за известно време тук.

Господин Хаберланд се съгласи.

— Добре сте използували самостоятелността си — каза той. — Ние, големите, бихме могли да заминем пак!

Момчетата си спомниха за робинзоновските си приключения на малкия остров и изведнъж почувствуваха угризения. Густав, разбира се, не можа да се сдържи и каза:

— Въпреки всичко понякога е много удобно да има възрастни.

Мрмчетата се уплашиха. Емил енергично настъпи по крака Густав. Лицето на мотоциклетиста се изкриви в гримаса.

— Какво ти е? — запита го съдебният съветник Хаберланд.

— Заболя ме стомах — отвърна Густав; като се намери натясно.

Съдебният съветник веднага стана и донесе валерианови капки. И макар че Густав беше съвършено здрав, ще не ще, трябваше да пие.

Приятелите му се ухилиха злорадо и лицата им заприличаха на пълни месечини.

— Ако не ти стане по-добре, след десет минути ще получиш още една пълна лъжица — каза съдебният съветник.

— О, няма нужда! — извика Густав, уплашен от тази перспектива. — Вече съм напълно здрав!

Съдебният съветник се зарадва.

— Да, да — каза той със задоволство. — Няма по-добро нещо от валериановите капки.

След обяда дойде капитанът. Всички бяха още на масата. Той поздрави туристите от Дания, след това извади вестника, който току-що беше излязъл, и каза:

— Та вие здравата сте подхванали тая работа, момчета. Мобилизирали сте половината Балтийско крайбрежие за този Джеки. Прочее, къде е той?

— При пиколото — отвърна Емил, — при вашия племенник.

Капитанът подаде вестника на възрастните. Момчета застанаха зад тях и всички заедно зачетоха възванието на Професора. Само авторът остана на мястото си, макар да умираше от нетърпение да види как изглежда напечатана творбата му.

Веднага след това капитанът посочи голямата обява на киното, в която се съобщаваше, че Емил и детективите ще присъствуват една седмица на представленията и че прйходът от първия ден е определен за Джеки Байрон.

Пони беше въодушевена.

— Кой рокля да си облека за представлението? — запита тя развълнувана. — Дали да пиша да ми пратят новата от Берлин?

— Гледай ти как на някои това излизане прави удоволствие! — извика вън от себе си Густав.

— Ужасно! — рече Професора. — А аз, щом помисля за това, ми се струва, че съм станал палячо.

— Няма друг изход — каза Емил, — Целта оправдава средствата.

Пони стана.

— Къде отиваш? — запита баба й.

— Ще пиша в къщи за новата рокля.

— Сядай веднага на мястото си — заповяда баба й. — Не щурей! — И тя поклати неодобрително глава; — Понякога жените са много глупави.

— Така е — каза Густав. — Тя вече се мисли за Грета Гарбо.

— Дръвник! — промърмори Пони.

Густав се направи че не я чува; и каза:

— Ако бях момиче, щях да отида в манастир.

— А ако аз бях момче — отвърна Пони, — щях да ти цапна сега няколко шамара.

Капитанът се отправи към хотела, за да говори с Джеки. Но Джеки не беше в хотела, а на игрището за тенис. И тъй, капитанът продължи нататък. Той намери малкия артист да събира топките, от игрищата и да ги подава на играчите. Когато забеляза капитана, Джеки извика весело:

— Здравейте, господин капитан!

— Здравей! — отвърна старият господин Шмаух. — Може ли да поговоря малко с теб?

Джеки хвърли на един от играчите на тенис две топки, вдигна три, които бяха паднали при мрежата, и каза:

— За съжаление точно сега е изключено, господин капитан. Както виждате, аз работя тук. На час получавам по петдесет пфенига. Трябва някак да се живее, нали? Не мога да понасям безделието.

— Аха — каз капитанът. — А кога ще свършиш работата?

— След един час. Ако, разбира се, след това не съм нужен още тук.

— Тогава ела при мен след еди нас. Ако, разбира се, не си нужен още тук.

— Дадено, господин капитан! — извика Джеки. — Ахой!

И пак хвърли на един от играчите две топки.

— Ахой, момчето ми — отвърна му капитанът и се отправи към къщи.

През това време бабата излезе на разходка в гората с Емил и Пони. Гората беше наистина чудесна. Между дърветата растяха папрати, малини, къпини, горски ягоди, боровинки, диви теменуги. А орловият нокът пълзеше до най-високите върхове на дърветата.

Пони беше изостанала далеч назад и береше цветя.

— Пишеш ли редовно на майка си? — запита бабата.

— Разбира се! А и тя ми се обажда всеки втори ден.

Двамата седнаха на тревата. На клона на една бреза се люлееше синигер. А по пътеката шетаха, сякаш заети с бърза работа, стърчиопашки.

— Прочее, и аз писах на майка ти — каза бабата. — От Копенхаген. — Тя се вгледа в една пеперуда, която тъкмо размахваше крилата си и отлиташе от едно стръкче трева. — Как ти се харесва всъщност фелдфебелът Йещке, момчето ми?

Емил я погледна уплашено:

— Нима и ти знаеш за това?

— Имаш ли нещо против дъщеря ми да ме попита дали трябва да се ожени?

— Но отдавна е решено, че тя ще се ожени.

— Нищо не е решено — каза бабата. — Нищо не е решено.

В този миг долетя Пони Хютхен. Тя показа букета си и извика:

— Струва ми се, че най-много искам да стана градинарка.

— Щом искаш — каза баба и, — стани градинарка! Миналата седмица щеше да ставаш милосърдна сестра. А преди две седмици аптекарка. Продължавай така, госпожице. Не ти позволявам да станеш само пожарникар!

— Мъчно е човек да си намери призванието — каза Пони. — Ако бях богата, щях да стана пилотка.

— Ако баба ти имаше колело, щеше да бъде омнибус — отвърна старата жена. — А сега върви да подредиш букета си в някоя ваза във вилата! Хайде, хубава градинарко!

Пони искаше да остане в гората.

— Потегляй! — извика баба й. — Емил и аз имаме сериозен разговор.

— Много обичам сериозни разговори — каза Пони.

Бабата погледна строго внучката си.

Пони сви рамене.

— „Йохана си отива — издекламира тя — и няма да се върне веч“. — След това се отдалечи.

Емил остана мълчалив още доста време. Чуваше се отдалеч, че Пони пее. Най-после той запита:

— Защо да не е решено още?

— Не зная точно. И тъй, как ти се харесва полицаят!

— Не мога да се оплача — рече Емил. — Добре се погаждаме. Малкото му име е Хайнрих. А най-важното е, че мама го обича.

— Така — отвърна баба му. — Аз обаче мисля, че точно това на теб не ти се харесва. Недей да ми противоречиш! При такъв чудесен предан син като теб няма нужда от мъж. Тъй мислиш, нали?

— Има нещо вярно в това — каза Емил. — Само че ти го изразяваш много грубо.

— Тъй трябва, момчето ми. Тъй трябва! Щом единият не иска да проговори, другият трябва да го принуди някак.

— Мама никога няма да узнае — каза той. — Но аз си представлявах съвсем иначе. Мислех, че ще си останем цял живот заедно. Само ние двамата. Но тя го обича. И това решава всичко. Аз няма да допусна тя да забележи нещо.

— Наистина ли? — запита баба му. — Би трябвало от време на време да се поглеждаш в огледалото. Онзи, който принася жертва, не бива да изглежда като жертвена овца. Наистина аз съм стара и късогледа. Но няма нужда от очила, за да се види какво е изписано на лицето ти. И един ден майка ти ще отгатне. Тогава обаче ще бъде много късно.

Бабата порови малко в чантичката си и извади оттам едно писмо и очилата си.

— Това е писмото й до мен. Ще ти прочета една част от него, макар че нямам право да правя това. Все пак трябва да, ти покажа колко малко познаваш майка си. — И като си сложи грижливо очилата, тя зачете:

„Йешке наистина е мил, солиден и добър човек. Не зная никой друг освен него, за когото бих могла да се оженя. Мила мамо, само на теб ще кажа, че хиляди пъти бих предпочела да остана сама с Емил. Той, разбира се, дори и не предполага това и никога няма да го научи. Какво да правя? Един ден може да ми се случи това, което става с всички смъртни. И какво ще стане тогава с Емил? Или приходите ми може да намалеят. Прочее, това вече започва да става. На пазара един фризьор отвори нов магазин. И всички продавачки трябва да ходят при него, защото жена му купува от тях. Трябва да мисля за бъдещето на момчето си. За мен няма нищо по-важно. И аз ще бъда добра жена на Йешке. Обещала съм вече това в себе си. Той заслужава. Но истински обичам само моето-единствено, добро момче, моя Емил…“

Бабата отпусна писмото. Тя гледаше сериозно пред себе си и свади бавно очилата.

Емил беше обхванал колената си с ръце Той изглеждаше бледен и бе стиснал зъби. Но неочаквано отпусна, глава върху коленете си и заплака.

— Да, да, момчето ми — пробъбра старата жена. — Да, да, момчето ми.

После тя замълча и го остави да се наплаче. След известно време бабата каза:

— Ти обичаш само нея и тя само теб. И всеки от вас е мамил другия от любов и се е излъгал в него въпреки всичката тази любов. Случват се такива работи в живота. Да, случват се.

Над върховете на дърветата прелетя с грачене една сойка. Емил избърса очите си и погледна старата жена:

— Не зная вече какво да правя, бабо. Да позволя ли тя да се ожени само за да помогне на мен? Когато ние и двамата бихме предпочели да си останем сами? Какво да правя?

— Едно от двете, момчето ми. Или ще я помолиш, когато се върнеш, да не се омъжва. Тогава и двамата ще се прегърнете щастливи. И работата на първо време ще бъде уредена.

— Или?

— Или пък няма да й казваш нищо! И ще мълчиш до гроб. Но тогава ще трябва да бъдеш весел! Не с тая погребална физиономия. Сам трябва да решиш кое ще избереш. Ще ти кажа само толкова: ти ще растеш и майка ти ще старее. Това звучи по-просто, отколкото е всъщност. Ще можеш ли ти след няколко години да печелиш достатъчно пари за двама ви? И ако можеш, къде ще ги печелиш? В Нойщат ли? Не, момчето ми. Един ден ще трябва да се отделиш от къщи. Това става с всеки мъж! И тя ще остане сама. Без син. Без мъж. Съвсем самичка. А има и друго: какво ще стане, ако след десет-дванадесет години се ожениш? Една майка и една млада жена не бива да бъдат под един и същ покрив. Зная това добре. Един път като младоженка. И втори път като майка.

Бабата като че ли не гледаше втората, а в миналото.

— А ако тя се ожени, всеки от вас двамата ще принесе жертва за другия. Но тя никога няма да узнае, че чрез мен ти си научил за жертвата й. И никога няма да узнае, че и ти си направил жертва заради нея! Така товарът, който тя поема на плещите си заради теб, ще бъде по-лек от оня, който поемаш ти. Разбираш ли ме, момчето ми?

Той кимна.

— Не е лесно — продължи тя — да приемеш с благодарност една жертва, докато ти сам, с усмивка на уста, скришом от другия, принасяш друга, по-голяма жертва. Това е постъпка, която никой няма да види и никой няма да похвали. Но един ден тази жертва ще донесе щастие на другия. Това е единствената награда.

Старата жена се изправи.

— Избери каквото искаш! Едното или другото. И размисли хубаво! А сега ще те оставя сам.

Емил скочи:

— И аз ще си тръгна с теб, бабо! Зная какво да правя! Ще мълча! Ще мълча до гроб!

Баба му го погледна в очите.

— Моите уважения! — каза тя. — Моето уважение. Днес ти стана истински мъж. А онзи, който стане мъж по-рано от другите, той остава и по-дълго такъв… Тъй, а сега ми помогни, ако обичаш, да прескоча тази трапчинка!