Емил и тримата близнаци

Десета главаПРИКЛЮЧЕНИЕ, ПО СУША И ВОДА

Другият ден беше вторник. И когато Емил, който беше дежурен, още рано сутринта отвори вратата, за да излезе да купи мляко и кифли, спря като вцепенен. Вън, сред тревата, седеше пиколото Ханс Шмаух и засмян му пожела „добро утро!“.

— Днес ми е свободният ден — каза той. — Той трябва да се използува както трябва.

— А защо не позвъни?

— Ей тъй! Като хотелиерски прислужник зная колко неприятно е да те измъкнат от леглото със звънец. А тук тревата, беше много хубава. Барометърът показва хубаво време.

Отидоха в кухнята и свариха кафе. През това време Емил посвети пиколото в плана, който детективите бяха изковали вечерта, и като завърши, прибави:

— Ще повторя още веднъж главните точки: ние, детективите, ще се качим на парахода още в Граал. Байрон и Маки тук, в Корлсбютел. А ти — в Хайдекруг. Във Варнемюнде Густав ще ни чака на пристанището с моторетката си. Ако Байрон се противи, Густав ще повика полицията. Дотогава ние ще го задържим.

Ханс Шмаух намери плана отличен. Двамата наредиха масата за закуска и събудиха приятелите си. И веднага прикачиха на малкия Динстаг прякора „Уважаедоат госпожица“, понеже беше спал в леглото на Пони.

Пиколото преметна една салфетка на ръката си и започна да им прислужва безукорно.

— Като истински келнер — каза Густав с уважение. — Моля, келнер, още една чаша мляко!

— Веднага, господине — каза Ханс Шмаух. Тойсе втурна в кухнята, донесе чаша мляко върху табличка, постави я пред Густав и запита:

— Ще остане ли господинът тук за по-дълго? Времето обещава да бъде хубаво. А нашият хотел е първокласен. При нас непременно ще се чувствувате добре.

— Съжалявам — отвърна Густав. — Трябва да се връщам веднага в Берлин. Заключих вчера жената и децата си в гардероба и по погрешка съм взел ключа със себе си.

— Жалко — каза Ханс Шмаух. — Иначе в петък бихте могли да гледате в нашето кино филма „Емил и детективите“.

— Какво? — извикаха момчетата в един глас и скочиха.

Пиколото извади вестник от джоба си и го изопна върху рамката на една картина. На страницата за обявления имаше голяма реклама със следното съдържание:

Момчетата препрочетоха обявлението няколко пъти. Густав започна да крачи гордо насам-нататък и да вика:

— Заповядайте, господа! Пред вас са най-прочутите момчета на днешното време! Влизайте! През първата половина на филма ще се разболеете от смях, а през втората ще оздравеете — пак от смях…

А Професора каза:

— Имам сценична треска. Макар че това е само филм. И макар че ние самите не играем в него.

— Никой няма да знае, че ние се намираме между публиката — утеши го Емил. — Или… Ханс, да не си раздрънкал вече?

— Нито думичка! — увери го пиколото. — Вие сте в пълно инкогнито.

— Голямо щастие имаш — каза Густав. — Защото нямаме никакво желание да ни зяпат като волове на панаир.

— Дума да не става! — извика Динстаг възбудено. — Ние сме момчета, а не филмови фръцльовци!

Неочаквано Ханс Шмаух се удари с ръка по челото.

— Такъв забраван да бъда! Та аз дойдох да ви взема за лодката! И затова станах толкова рано. Знаете ли какво? Ще направим истинско увеселително пътешествие с гощавка по всички правила, на изкуството. А следобед ще бъдем пак тук.

— Аз, оставам тук — отвърна Емил. — Днес съм дежурен.

— Не дрънкай глупости — каза Густав. — Никой няма да отнесе вилата. Ела с нас, стари разбойнико!

— В лодката има достатъчно място — каза пиколото. — Тя е с каюта.

Но Емил остана твърд.

— Прочее, и аз не мога да дойда — обади се Динстаг. — Трябва да обядвам с родителите си. Иначе ще има скандал, ако не се върна за обед, съвсем сигурно е, че ще ми забранят да спя тук. И тогава няма да мога да участвувам в гонитба на мистър Байрон. Веднъж вече изпуснах. Тогава когато трябваше да остана при телефона. Но сега искам на всяка цена да взема участие. Иначе светът ще пропадне.

Густав каза:

— Е, добре, тогава ще се разходят с лодка само трима от господата. Аз ще обслужвам мотора, ако потрябва. Но от въртене на платната нямам никакво понятие.

— Не се безпокойте за това — отвърна Ханс Шмаух. — Трябва само да изпълнявате нарежданията ми.

След това се втурнаха към кухнята, където Професора отпусна храна за угощението. Наслагаха всичко в една стара кошница за пазар: ябълки, консерви, хляб, масло, ножове, вилици, чинии и кърпи.

Дежурният Емил отбеляза всичко точно в списъка.

Густав пое пълната кошница.

— Аз ще я нося — заяви той. — С хранителните продукти трябва да се действува внимателно.

— Това не е толкова важно — подхвърли Емил и се засмя.

— Не бива да се говори тъй за хранителни продукти — отвърна Густав. — Отдавай чест на онзи, който заслужава.

След това се упъти към пристанището.

— Върнете се на време! — извика Емил, когато моторът затрака. — Днес ни предстои още много работа.

— Ахой! — изрева Густав, докато сядаше до кормилото.

— Пак яде ябълка — каза Динстаг, като мушна Емил. После и той извика: — Ахой!

Лодката напусна пристанището. Ханс Шмаух стоеше до мачтата и разпъваше голямото платно.

Професора свали баретата си и я размаха. Лодката се плъзна покрай моста и навлезе в открито море. Повяваше лек ветрец.

— Спряха мотора — каза Динстаг.

Емил кимна, засенчи с ръка очите си и изпрати с поглед своите приятели.

Ханс Шмаух разпъна, платното пред мачтата. Лодката се плъзна в северозападна посока.

Точно по това време нашите датски туристи седяха на терасата на ресторант „Фраскати“ в Копенхаген. Те закусваха и се наслаждаваха на чудно хубавия камбанен звън от кулата на кметството. Освен това се учудваха и на апетита на съседите си.

— Колкото е по-малка една страна, толкова по-голям е апетитът на жителите й — поясни съдебният съветник Хаберланд.

Бабата на Емил погледна съпружеската двойка, която седеше на съседната маса, и каза:

— Цяло чудо е. Като помисли човек какво изядоха тези двама души откакто седим тук, всъщност отдавна трябваше да се пръснат.

Но съпрузите не се смущаваха. Келнерът тъкмо сервираше следващото ястие.

— Тук готвачките сигурно са претрупани с работа — предположи Клотилда Зеленбиндер. — При вас съм по-добре, уважаема госпожо.

Госпожа Хаберланд се усмихна.

— По-добре е, че и двете сме доволни една от друга.

Клотилда се изчерви и замълча. Тя обожаваше госпожа Хаберланд.

Пони Хютхен се бе навела над един бележник, който предвидливо беше взела със себе си, и започна да отбелязва в него онова, което беше преживяла от пристигането си в Копенхаген до този момент. Разбира се, бяха само ключови думи, като „Вивел — великолепна вечеря. Тиволи — огромен увеселителен парк. Амалиенборг — Кристиансборг. Старата борса — разкошен фонтан. Чуждестранни кораби — дори японски. Ланче линие — крайбрежната алея за разходка при пристанището. Музеят Торвалдсен.“

— Какво ли правят сега момчетата? — запита Клотилда.

— Радват се, че са се отървали от нас — отвърна съдебният съветник.

На Клотилда Шлипс не й се вярваше. Но съдебният съветник каза:

— Зная това отлично, любезна моя. Нали и аз съм бил такъв хлапак.

Пони го погледна недоверчиво, което накара съдебн съветник да се засмее.

— Да, да, Пони! — каза той. — Наистина доста отдавна беше. Но понякога ми се струва като че ли е било вчера.

След това той повика келнера, плати и покани всички да излязат.

На Вестербрьогаде се качиха на междуградски автобус и потеглиха заедно с туристи — англичани, датчани и французи през острова Зееланд. Шосето водеше на север. Все покрай спретнати къщи и градини. И навсякъде цъфтяха виещи се рози. Едно особено красиво място беше Клампенборг. Пони бързо записа името в бележника си.

Понякога виждаха от дясната си страна морето. Но то не беше море, а тесен пролив, който се казваше Зунд. По него плаваха презокеански параходи. С малки оркестри.

И изведнъж Пони откри земя от другата страна на пролива. Развълнувана като Колумб, тя дръпна съдебния съветник за ръката и запита:

— Какво е това оттатък?

— Швеция — отвърна съдебният съветник Хаберланд.

— Аха — промърмори Пони. После тя разтвори бележника; си и записа:

„Видях шведския бряг. Съдебният съветник Хаберланд е страшно мил човек.“

Платноходката „Кунигунде IV“ се намираше вече от няколко часа в морето. Все още вееше лек бриз. Пиколото; беше показал на Густав и Професора как да манипулират с платната. Те бяха седнали откъм наветрената страна и се носеха доволни по Балтийско море. Угощението беше преминало. Всичко вървеше по реда си. Слънцето разливаше щедро лъчите си. Вятърът галеше обгорелите лица на момчетата, като че ли се радваше на младостта им. Густав се излегна на една от кушетките в малката каюта и засънува, че се носи бясно с моторетката си по водата.

Професора седеше до пиколото, който управляваше кормилото, и наблюдаваше морето. Понякога във водата край лодката минаваше пъстра медуза. Друг път риба.

Неочаквано Ханс Шмаух извика:

— Какво е това? — и посочи напред.

Пред тях се намираше остров. Отправиха лодката нататък.

— Трябва да го разгледаме отблизо — каза пиколото.

А Професора прибави:

— Изглежда, че това не е нищо друго освен купчина пясък. С малко трева отгоре.

Бяха вече съвсем близо.

— Палма! — извика Ханс Шмаух. — Палма сред Балтийско море. Човек би помислил това за невъзможно.

— Тя като че лй е леко грипозна — установи делово Професора.

— Това е ветрилообразна палма.

Неочаквано лодката се разтърси от силен удар! Ханс Шмаух и Професора паднаха от местата си.

Густав скочи изведнъж и чукна здраво главата си в тавана на каютата. Той изруга. След това се измъкна от каютата и запита:

— Да не би случайно да потъваме?

— Не — каза Шмаух. — Заседнахме. Густав се огледа.

— Ама че сте глупаци! Не можахте ли да заобиколите тази купчина пясък? Да беше поне остров Рюген! — той слезе от лодката. — Но посред Балтийско море да се блъснете в тази градинка за неделен отдих, е цяла лудост!

— Исках само да видя палмата — промърмори Ханс Шмаух съкрушен.

— Огледай я сега най-подробно! — викна Густав. И той пристъпи към необикновеното растение! — Голяма рядкост, господин природоизследовател! Палма в саксия! Това е за Емил, нашия ботаник.

Професора погледна часовника си.

— Не се туткайте, трябва да се връщаме в Корлсбютел! — прикани ги той.

Тримата натиснаха с общи усилия лодката, за да я изблъскат обратно в морето. Напъваха се, докато лицата им добиха морав цвят. Но лодката като че ли не искаше да плава. Тя не се помръдваше от мястото си нито сантиметър.

Густав свали обущата и чорапите си и навлезе във водата.

— Хайде! — изкомандува той. — Всички заедно; хооо-рук! Хооо-рук!

Неочаквано той се подхлъзна по тревата и мъха, които растяха под водата, и изчезна от повърхността на морето за доста дълго време.

Когато изплува отново, най-напред изплю един литър солена вода, а после изрева яростно:

— Такова свинство!

След което съблече съвършено мокрите си дрехи и ги окачи разгневен да съхнат върху стъблото на палмата.

— Виждаш ли? — каза Професора. — Все пак и палмата послужи за нещо.

После те се хванаха отново за лодката и половин час се потиха като хамали, които пренасят пиано. Но платноходката не беше пиано. Тя оставаше неизменно на мястото, където бе.

— Такава грамада! — мърмореше малкият Шмаух. — Хайде, момчета! Хорук! Хооо-рук!

Напразно! Трудът на тримата приятели бе напразен. Те седнаха уморени на пясъка, за да си поемат дъх.

— Може да стане весело — каза Густав. — Какво ще правим, ако не успеем да измъкнем парахода си? Шмаух легна по гръб и затвори очи.

— Ще свием платната и ще станем островитяни. Какво щастие, че взехме консерви.

Густав стана да провери дали дрехите му са поизсъхнали. Той ги изцеди и каза:

— Сега вече нищо не пречи на самостоятелното ни развитие. Няма дори телефон или пощенска кутия. Истински робинзоновци!

Професора удари с юмрук по пясъка.

— Трябва да се върнем! — извика той. — Трябва! Иначе мистър Байрон ще ни се изплъзне.

Густав се огледа. Не се виждаше нищо освен море и облаци.

— Да тръгнем пеша, Професоре! — изсмя се той ядно.