Ези печели

1. Александър

Ленинград, 1968

— Какво ще правиш като завършим? — попита Александър.

— Надявам се да постъпя в КГБ — отвърна Владимир. — Но те изобщо няма да ме погледнат, ако не вляза висше. А ти?

— Смятам да стана първия демократично избран президент на Русия — отговори Александър със смях.

— Ако успееш — напълно сериозно каза Владимир, — ще ме назначиш за шеф на КГБ.

— Не одобрявам непотизма — каза Александър, докато излизаха от училищния двор на път към къщи.

— Какво значи непотизъм? — попита Владимир.

— Произлиза от италианската дума за племенник и се свързва с папите от седемнайсети век, които често облагодетелствали роднините си и близките си приятели.

— Че какво лошо има в това? — каза Владимир. — Просто сменяш папите с КГБ.

— Ще ходиш ли на мача в събота? — попита Александър, за да смени темата.

— Не. Откакто «Зенит» стигна полуфиналите, няма начин някой като мен да си намери билет. Но като шеф в пристанището баща ти със сигурност ще получи две места на трибуната.

— Не и докато продължава да отказва да влезе в партията — отвърна Александър. — А когато го питах за последно, той изобщо не беше оптимист, че ще уреди билет, така че вуйчо Коля е единствената ми надежда.

Докато вървяха, Александър изведнъж си даде сметка, че и двамата избягват темата, която непрекъснато се въртеше в главите им.

— Кога според теб ще разберем? — попита Владимир.

— Нямам представа — отвърна Александър. — Предполагам, че учителите са съвсем наясно, че за последно имат някаква власт над нас, и им харесва да гледат как страдаме.

— Ти няма за какво да се тревожиш — каза Владимир. — Единственият проблем в твоя случай ще е дали ще получиш ленинска стипендия за езиковата школа в Москва, или ще ти предложат място в Математическия факултет на Държавния университет. А аз не съм сигурен дали изобщо ще вляза да уча висше. А ако не вляза, шансовете ми да постъпя в КГБ са нулеви. — Той въздъхна. — Сигурно ще работя на доковете до края на живота си, а баща ти ще ми е шеф.

Александър предпочете да премълчи. Влязоха в блока, в който живееха, и започнаха да се качват към апартаментите си.

— Иска ми се да живеех на първия етаж, а не на деветия.

— Много добре знаеш, че на долните три етажа живеят единствено партийни членове. Но съм сигурен, че когато влезеш в КГБ, и ти ще слезеш долу.

— До утре — каза Владимир, без да обръща внимание на подмятането на приятеля си, и продължи да изкачва оставащите четири етажа.

Докато отваряше вратата на малкия семеен апартамент на петия етаж, Александър си спомни за една статия, която бе чел наскоро в едно списание. Според нея в Америка царяла такава престъпност, че всички имали поне по две ключалки на входните врати. Може би единствената причина и в Съветския съюз да не е така беше, че никой нямаше нищо, което да си струва да се открадне.

Отиде направо в стаята си — знаеше, че майка му няма да се прибере, преди да е приключила смяната й на пристанището. Извади от чантата си няколко разграфени листа, молив и една доста опърпана книга и ги сложи на малката масичка в ъгъла, след което отвори «Война и мир» на страница 179 и продължи да превежда думите на Толстой на английски. «Когато семейство Ростови седнаха да вечерят, Николай изглеждаше разсеян, и не само заради…»

Докато проверяваше всеки ред за правописни грешки и за да види дали не може да намери по-подходяща дума на английски, чу входната врата да се отваря. Коремът му започна да къркори и той се запита дали майка му не е успяла да отмъкне нещо от офицерския клуб, където работеше като готвачка. Затвори книгата и отиде при нея в кухнята.

Елена му се усмихна топло. Той седна на дървената пейка до масата и попита с надежда:

— Има ли нещо специално за вечеря, мамо?

Тя се усмихна пак и започна да изпразва джобовете си — голям картоф, два пащърнака, половин самун стар хляб и голямата награда за вечерта — пържола, вероятно останала от обяда на някой офицер. Истински пир, помисли си Александър — особено в сравнение с онова, което щеше да вечеря приятелят му Владимир. Е, винаги има някой, който е по-зле от теб.

— Нещо ново? — попита Елена, докато белеше картофа.

— Всяка вечер ме питаш едно и също, мамо. И все ти казвам, че ще получа отговор най-рано след месец, ако не и повече.

— Просто баща ти много ще се гордее с теб, ако спечелиш ленинска стипендия. — Тя остави картофа и отдели обелките настрана. Нищо нямаше да бъде изхвърлено. — Знаеш ли, ако не беше войната, баща ти щеше да учи висше.

Александър го знаеше много добре, но винаги се радваше да му напомнят как татко му бил мобилизиран като млад ефрейтор по времето на обсадата на Ленинград. И макар че една немска танкова дивизия атакувала неговия участък непрекъснато в продължение на деветдесет и три дни, той не напуснал поста си, докато германците не се отказали и не се оттеглили.

— Заради което бил награден с медал «За отбраната на Ленинград» — автоматично каза Александър.

Майка му му беше разказвала тази история поне сто пъти, но тя така и не му омръзваше, макар че баща му никога не говореше за това. И сега, почти двайсет и пет години по-късно, след връщането си на пристанището, той бе повишен в главен бригадир и имаше 3000 подчинени. Макар че не беше партиен член, дори от КГБ признаваха, че е най-подходящият човек за тази работа.

Външната врата се отвори и се затръшна, оповестявайки пристигането на баща му. Александър се усмихна, когато той влезе в кухнята. Висок и едър, Константин Карпенко беше красив мъж, който още можеше да накара младите жени да се заглеждат по него. Имаше гъсти мустаци, Александър си спомняше как ги галеше като малък — нещо, което не правеше вече от няколко години.

Константин се отпусна тежко на стола срещу сина си.

— Вечерята ще е готова след половин час — каза Елена, докато режеше картофа на малки кубчета.

— От днес нататък вкъщи ще говорим само на английски — каза Константин.

— Защо? — попита Елена. — Никога не съм виждала англичанин и не мисля, че някога ще видя.

— Защото ако искаме Александър да спечели стипендията и да иде в Москва, трябва да владее отлично езика на враговете ни.

— Но англичаните и американците са се сражавали на същата страна като нас през войната, татко.

— На същата страна, да — каза баща му. — Но само защото ни смятаха за по-малкото зло. — Александър се замисли над думите му, а баща му стана и добави: — Какво ще кажеш за един шах, докато чакаме? — Александър кимна. Това беше любимата му част от деня. — Нареди дъската, докато си измия ръцете.

— Защо поне веднъж не го оставиш да победи? — прошепна Елена, след като Константин излезе от кухнята.

— Няма начин — отвърна Александър. — Той ще разбере и ще си изпатя.

Отвори чекмеджето на кухненската маса и извади старата дъска и кутията с фигурите. Един от офицерите се беше изгубил и вместо него използваха бакелитовата солница.

Александър игра с десния кон още преди баща му да се е върнал. Константин седна и игра с пешката пред царицата си. После попита:

— Как мина мачът?

— Бихме с три на нула — отвърна Александър и премести коня към царицата.

— Браво, още една категорична победа — каза Константин. — Макар че си най-добрият вратар, който училището е имало от години, все пак е по-важно да спечелиш стипендията. Още нямаш новини, така ли?

— Никакви — отвърна Александър и направи следващия си ход. Баща му се замисли как да отговори. — Татко, успя ли да намериш билет за мача в събота?

— Не — каза баща му, без да откъсва поглед от дъската. — По-лесно е да намериш девственица на Невски проспект, отколкото билет.

— Константин! — сгълча го Елена. — На работа можеш да се държиш като докер, но не и у дома.

Константин се ухили на сина си.

— Но вуйчо ти Коля обеща два билета на трибуната, а тъй като на мен не ми се ходи… — Александър почти подскочи от радост, а баща му направи следващия си ход, доволен, че е разсеял сина си.

— Ако беше станал партиец, можеше да си уредиш колкото си искаш билети — каза Елена.

— Много добре знаеш, че нямам намерение да ставам. Quid pro quo[1]. От теб съм го научил — каза Константин и погледна сина си над масата. — Не забравяй, че винаги ти искат нещо в замяна, а аз нямам намерение да продавам приятелите си заради два билета за футболен мач.

— Но ние от години не сме стигали до полуфиналите за купата — каза Александър.

— И сигурно няма да стигнем отново, докато съм жив. Но ще е нужно нещо много по-голямо от това, за да вляза в партията.

— Владимир иска да влезе в комсомола — каза Александър, след като направи следващия си ход.

— Изобщо не съм изненадан — каза Константин. — Иначе няма да има никакъв шанс да постъпи в КГБ, което е естествената среда за неговата порода.

Думите му отново откъснаха вниманието на Александър от играта.

— Защо винаги си толкова суров с него, татко?

— Защото е лайно, също като баща си. Никога не споделяй тайни с него, защото КГБ ще ги научи още преди да си се прибрал вкъщи.

— Той не е чак толкова умен — отвърна Александър. — Честно казано, ще е късметлия, ако успее да влезе да учи висше.

— Може и да не е умен, но е коварен и безскрупулен, а това е опасна комбинация. Повярвай ми, той ще продаде и майка си за билет за финала, може би дори за полуфинала.

— Вечерята е готова — каза високо Елена.

— Да го пишем реми? — предложи Константин.

— Категорично не, татко. След още шест хода си мат и го знаеш.

— Стига сте се дърлили. Слагайте масата — каза Елена.

— Кога за последно успях да те бия? — попита Константин, докато вдигаше царя си.

— На деветнайсети ноември миналата година — отвърна Александър.

Двамата станаха и си стиснаха ръцете.

Александър сложи солницата на масата и прибра фигурите в кутията, а баща му свали три чинии от лавицата над мивката. Александър отвори кухненското чекмедже и извади три ножа и три вилици, всичките различни. Спомни си абзаца от «Война и мир», който беше превел преди малко. Вечерите на Ростови редовно бяха от пет блюда, като всяко вървеше с различни прибори, сребърни. Семейството имаше и прислужници с ливреи, които стояха зад всеки стол и поднасяха ястията, приготвяни от тримата готвачи, които сякаш никога не излизаха от кухнята. Но Александър беше сигурен, че Ростови не биха могли и да мечтаят за по-добър готвач от майка му — в противен случай тя нямаше да работи в офицерския клуб.

«Един ден…» — каза си той, докато приключваше със слагането на приборите и сядаше срещу баща си. Елена се присъедини към тях с голямото лакомство за вечерта, което беше разделено между тримата, но не поравно. Дебелата пържола беше нарязана на три парчета. Тя, заедно с пащърнака и картофа, бяха «репатрирани» (дума, която беше научила от Александър) от офицерските остатъци. «Пести, за да имаш», казваше тя и на двата езика.

— Довечера имаме събрание в църквата — каза Константин, докато вземаше вилицата си. — Едва ли ще се забавя много.

Александър наряза месото си и задъвка бавно, като преглъщаше всяко парче със залък хляб и глътка вода. Остави пащърнака за накрая. Блудкавият му вкус не му харесваше. Във «Война и мир» само прислужниците ядяха пащърнак. Тримата продължиха да разговарят на английски, докато се наслаждаваха на вечерята.

Константин допи чашата си вода, избърса уста с ръкав, стана и излезе от кухнята, без да каже нито дума.

— Можеш да се връщаш при книгите си, Саша. Аз ще се оправя — каза Елена.

Александър с радост се подчини. Върна се в стаята си, направи една малка корекция на текста, обърна на следващата страница и продължи да превежда шедьовъра на Толстой. «Французите настъпваха към Москва…»

Константин излезе от блока и тръгна по улицата, без да подозира за човека, който се взираше надолу към него.

Неспособен да се съсредоточи върху домашните си, Владимир зяпаше безцелно през прозореца. Забеляза другаря Карпенко да излиза от сградата. Това се случваше за трети път тази седмица. Къде отиваше по това време? Може би трябваше да разбере. Бързо се измъкна от стаята си и мина на пръсти по коридора. Чу хъркане от дневната и надникна. Баща му беше заспал в стария фотьойл, на пода до него имаше празна бутилка водка. Владимир тихо открехна входната врата, излезе, затвори я също така тихо, след което се втурна по стъпалата надолу. Излезе на улицата, погледна наляво и видя как Карпенко завива на ъгъла. Затича се след него и забави крачка едва когато стигна до пряката.

Надникна иззад ъгъла и загледа как другарят Карпенко влиза в църквата «Св. апостол Андрей». «Ама че загуба на време», помисли си Владимир. Православната църква не се приемаше особено добре от КГБ, но пък не беше и забранена. Тъкмо се канеше да тръгне към къщи, когато от сенките се появи друг мъж, когото Владимир никога не беше виждал.

Владимир тръгна крадешком към църквата, като внимаваше да остане незабелязан. Видя как още двама мъже идват от другата посока и бързо влизат вътре, след което замръзна, когато чу стъпки зад себе си. Прескочи каменната ограда, залегна, изчака стъпките да го подминат, след което се запромъква между надгробните камъни към задната страна на църквата и входа, използван единствено от хористите. Натисна дръжката на вратата и изруга, когато тя не се отвори.

Огледа се и забеляза притворен прозорец точно над себе си. Не можеше да стигне до него, така че стъпи на една каменна плоча и скочи. При третия опит успя да се хване за перваза и с огромни усилия се набра, промуши слабото си тяло през отвора и скочи на пода от другата страна.

Тръгна на пръсти, стигна до олтара и се скри зад него. След като сърцето му почти се успокои, надникна и видя десетина мъже, насядали на пейките и потънали в разговор.

— И кога ще споделиш идеята си с работниците? — попита един от тях.

— Следващата събота, Степан — каза Константин. — На профсъюзното събрание. Никога няма да имам по-добра възможност да ги убедя да се присъединят към нас.

— И никой ли няма представа какво си намислил? — попита друг.

— Не. Единственият ни шанс за успех е в изненадата. Не е нужно КГБ да научава какво сме намислили.

— Но те със сигурност имат шпиони и научават всяка твоя дума.

— Наясно съм с това, Михаил. Но единственото, което ще успеят да направят, ще е да докладват на шефовете си, че имаме силна подкрепа за създаване на независим профсъюз.

— Не се съмнявам, че хората ще те подкрепят, но никаква риторика не може да спре куршум — обади се четвърти.

Неколцина от останалите закимаха.

— След като говоря в събота — каза Константин, — КГБ няма да посмее да направи подобна глупост. Защото ако го направят, хората ще се вдигнат като един и те никога няма да успеят да върнат духа в бутилката. Но Юрий е прав — продължи той. — Всички говорите за големите рискове за каузата, в която вярвам отдавна, така че ако някой иска да размисли и да напусне групата, сега е времето да го направи.

— Няма да намериш Юда сред нас — обади се друг глас, докато Владимир се мъчеше да не се изкашля.

Всички събрали се станаха като един, за да признаят Карпенко за свой водач.

— В такъв случай ще се видим в събота сутринта. Дотогава трябва да си мълчим.

Докато мъжете си стискаха ръцете и си тръгваха, сърцето на Владимир биеше бясно.

Не помръдна от мястото си, докато най-сетне не чу как голямата врата се затръшва и ключът се завърта в ключалката. После забърза обратно към ризницата, качи се на едно столче и се промъкна навън, като увисна на перваза и скочи на земята като опитен борец — единствената дисциплина, в която Александър не можеше да се сравнява с него.

Нямаше нито миг за губене. Втурна се в обратната на Карпенко посока — към една улица, която не бе обозначена с табела, но на която живееха само високопоставени партийци. Знаеше къде точно живее майор Поляков, но се запита дали му стиска да почука на вратата му в този час. Всъщност по което и да било време на денонощието.

Спря и впери поглед в къщата. Куражът му се стопяваше с всеки момент. Накрая успя да събере достатъчно смелост да пристъпи към вратата и тъкмо се канеше да почука, когато отвори човек, който изобщо не изглеждаше изненадан.

— Какво искаш, момче? — остро попита майорът и сграбчи неканения си посетител за ухото.

— Имам информация. Миналата година, когато дойдохте в училище да набирате кандидати, ни казахте, че информацията е злато.

— Гледай да си струва — каза Поляков и вмъкна момчето вътре, без да пуска ухото му. Затръшна вратата и добави: — Слушам те.

Владимир прилежно съобщи всичко, което беше подслушал в църквата. Когато приключи, железните клещи на ухото му се смениха с ръка на рамото.

— Позна ли някой друг освен Карпенко? — попита Поляков.

— Не, но той спомена имената Юрий, Михаил и Степан.

Поляков си записа.

— Ще ходиш ли на мача в събота.

— Не, всички билети са продадени и баща ми не успя да…

Също като фокусник началникът от КГБ извади билет от вътрешния си джоб и го връчи на най-пресния си новобранец.

Константин тихо затвори вратата на спалнята, за да не събуди жена си. Събу се, съблече се и си легна. Ако излезеше рано сутринта, нямаше да му се налага да обяснява на Елена какво е кроил със съмишлениците си и по-важно, какво е планирал за събранието в събота. По-добре беше тя да си мисли, че е излязъл да пие или дори че има любовница, отколкото да я товари с истината. Знаеше, че тя непременно ще се опита да го убеди да не говори на събранието.

Направо чуваше как Елена му напомня, че в края на краищата животът им не е чак толкова лош. Че живеят в хубав блок, че тя е готвачка в офицерския клуб, а Александър ще спечели стипендия за университета. Какво повече можеха да искат?

Знаеше какво би й отговорил — един ден всеки да гледа на подобни привилегии като на нещо подразбиращо се.

Лежеше буден и съставяше наум речта, която не можеше да рискува да запише на хартия.

Стана в пет и половина, като отново се постара да не събуди жена си. Наплиска лицето си с ледена вода, но не се обръсна, облече работния комбинезон и груба рубашка без яка, след което нахлузи износените си подковани ботуши. Измъкна се тихо от стаята и взе кутията с обяда си от кухнята — кренвирш, твърдо сварено яйце, лук и два резена хляб и сирене. Единствено членовете на КГБ можеха да си позволят по-добра храна.

Отвори и затвори тихо входната врата, слезе по изронените стъпала и излезе на пустата улица. Винаги изминаваше пеша шестте километра до работата си, като избягваше претъпкания автобус, който караше работниците до и от пристанището. Ако искаше да се надява да оцелее след събота, трябваше да е във форма, подобно на добре трениран войник на бойното поле.

Всеки път, когато се разминаваше с работник по улицата, Константин го поздравяваше с шеговито козируване. Някои отвръщаха по същия начин, други кимаха, а малцина, подобно на лоши самаряни, извръщаха погледи. Тези спокойно можеха да си татуират номерата на партийните книжки на челата си.

След час Константин стигна при портала на пристанището и се регистрира. Като бригадир идваше пръв и си тръгваше последен.

Закрачи по дока, като обмисляше първата си задача за деня. Една подводница, пътуваща за Одеса в Черно море, току-що беше пристигнала на док 11, за да зареди гориво и провизии, преди да продължи по пътя си, но това щеше да стане най-рано след час. Единствено най-доверените хора можеха да припарят до док 11 тази сутрин.

Мислите му се зареяха към снощната среща. Имаше чувството, че нещо не е наред, но не можеше да каже какво точно. Нещо или някой, запита се той, докато огромният кран в отсрещния край на дока започна да вдига тежкия си товар и бавно да го завърта към чакащата на док 11 подводница.

Кранистът беше подбран внимателно. Можеше да спусне контейнер в трюма на кораб само на сантиметри от останалите. Но не и днес. Днес той прехвърляше варели с гориво на подводница, която трябваше да остане потопена дни наред, но и тази задача изискваше абсолютна точност. Поне в едно имаха късмет — тази сутрин нямаше никакъв вятър.

Константин се опита да се съсредоточи и отново повтори речта си наум. Беше сигурен, че всичко ще мине добре, стига някой от колегите му да не си отвори устата. Усмихна се.

Кранистът се увери, че е преценил разстоянията до сантиметър. Товарът беше идеално балансиран и напълно неподвижен. Кранистът изчака още момент преди да бутне дългия тежък лост напред. Големите щипки се отвориха и трите варела гориво се стовариха върху дока. С точност до сантиметър. Константин Карпенко беше погледнал нагоре, но със закъснение. Загина на място. Ужасен инцидент, за който нямаше виновник. Човекът в кабината на крана знаеше, че трябва да изчезне преди пристигането на първата смяна. Върна стрелата на крана на мястото й, изключи двигателя, излезе от кабината и заслиза по стълбата към земята.

На дока го очакваха трима работници. Той се усмихна на другарите си, без да забележи петнайсетсантиметровото назъбено острие, докато то не се заби в корема му и не беше завъртяно няколко пъти. Другите двама го притиснаха към земята и го задържаха, докато най-сетне не престана да пъшка. Вързаха ръцете и краката му и го бутнаха във водата. Той се появи три пъти на повърхността, преди най-сетне да изчезне. Тази сутрин не се беше регистрирал официално, така че щеше да мине известно време преди някой да забележи отсъствието му.

Погребението на Константин Карпенко беше в църквата «Св. апостол Андрей». Събралите се бяха толкова много, че се тълпяха и на улицата много преди хорът да влезе в нефа.

Свещеникът, който отслужи опелото, описа смъртта на Константин като трагичен инцидент. Но пък, от друга страна, той бе може би един от малцината, които вярваха на официалното комюнике на дирекцията на пристанището, излязло едва след като беше получило одобрение от Москва.

В предните редици стояха дванайсет души, които знаеха, че не става въпрос за инцидент. Те бяха изгубили водача си и обещанието за подробно разследване от КГБ нямаше да помогне на каузата им, защото тези разследвания обикновено се точеха най-малко две години, преди да излязат със заключенията си — а дотогава моментът щеше да е отминал.

Единствено семейството и най-близките приятели застанаха до гроба, за да отдадат последната си почит към покойния. Елена хвърли шепа пръст върху ковчега, докато го спускаха бавно в земята. Александър се мъчеше да сдържи сълзите си. Елена плачеше, но отстъпи назад и хвана сина си за ръка — нещо, което не беше правила от години. Той изведнъж си даде сметка, че въпреки младостта си вече е глава на семейството.

Вдигна очи и видя Владимир в тълпата. Двамата не бяха разговаряли от смъртта на баща му. Когато погледите им се срещнаха, най-добрият му приятел бързо извърна очи. Думите на баща му отекнаха в ума на Александър. «Той е коварен и безскрупулен, а това е опасна комбинация. Повярвай ми, той ще продаде и майка си за билет за финала, може би дори за полуфинала.» Владимир не се беше сдържал да не се похвали на Александър, че си е намерил билет за мача, макар че не каза кой му го е дал и какво е направил, за да го получи.

Александър можеше само да се пита докъде ли е готов да стигне Владимир, за да постъпи в КГБ. И в този момент осъзна, че двамата вече не са приятели. След няколко минути Владимир се изниза като Юда в нощта. Беше направил всичко, освен да целуне бащата на Александър по бузата.

Елена и Александър останаха коленичили до гроба много след като всички се разотидоха. Когато най-сетне се изправи, Елена се питаше какво ли е направил съпругът й, че да предизвика подобен гняв. Единствено партийците с най-промити мозъци можеха да приемат официалното твърдение, че кранистът се е самоубил след трагичния инцидент. Дори генералният секретар на партията Леонид Брежнев се беше включил в измамата — говорителят на Кремъл беше обявил, че другарят Константин Карпенко бил награден посмъртно със званието Герой на Съветския съюз и че вдовицата му ще получава държавна пенсия.

Елена вече беше насочила вниманието си към другия мъж в живота й. Беше решила, че ще се премести в Москва, ще си намери работа и ще направи всичко по силите си, за да помогне за кариерата на сина си. Но след дълга дискусия с брат си Коля с неохота прие, че ще трябва да остане в Ленинград и да се опитва да продължи живота си, сякаш не се е случило нищо. Щеше да е късметлийка дори ако запази сегашната си работа, защото КГБ имаше пипала, простиращи се много отвъд незначителното й съществуване.

В събота на полуфиналите за Купата на Съветския съюз «Зенит» би «Одеса» с 2:1 и се класира за срещата с «Торпедо Москва» за финала.

Владимир вече се опитваше да измисли какво трябва да направи, за да се сдобие с билет.

2. Александър

Елена се събуди рано — още не беше свикнала да спи сама. След като даде закуската на Александър и го изпрати на училище, подреди апартамента, облече си палтото и тръгна на работа. И тя като Константин предпочиташе да върви пеша до пристанището и да не й се налага да казва «благодаря», когато някой й отстъпи място в автобуса.

Мислеше за смъртта и за единствения мъж, когото беше обичала през живота си. Какво криеха от нея? Защо никой не й казваше истината? Трябваше да издебне подходящия момент и да пита брат си, който със сигурност знаеше много повече, отколкото беше склонен да сподели. А после се замисли за сина си, чиито резултати от изпитите трябваше да излязат всеки момент.

Накрая си помисли за работата си, която не можеше да си позволи да изгуби, докато Александър е все още ученик. Дали държавната пенсия беше намек, че вече не я искат? Дали присъствието й постоянно напомняше на всички как е умрял съпругът й? Но тя беше добра в работата си, поради което работеше в офицерския клуб, а не в работническата столова.

— Добре дошла, другарко Карпенко — каза дежурният на портала, когато тя се регистрира.

— Благодаря — отвърна Елена.

Докато вървеше, неколцина работници вдигнаха шапки и я поздравиха с «добро утро», с което й напомниха колко популярен беше Константин.

Елена влезе през задния вход на офицерския клуб, окачи палтото си на закачалката, сложи си престилка и отиде в кухнята. Провери обедното меню — първото нещо, което правеше всяка сутрин. Зеленчукова супа и заешко. Да, беше петък, а в петък готвеха заешко. Започна да проверява продуктите — три заека, които трябваше да бъдат одрани, зеленчуци за нарязване и картофи за белене.

Нечия ръка легна на рамото й. Елена се обърна и видя другаря Акимов. Усмихваше й се съчувствено.

— Службата беше чудесна — каза шефът й. — Но не толкова, колкото заслужаваше Константин.

Той беше още един, който очевидно знаеше истината, но не беше склонен да я сподели. Елена му благодари и продължи да работи, докато сирената не обяви началото на сутрешната почивка. Тя свали престилката си и излезе с Олга на двора. Приятелката й се наслаждаваше на втората половина от вчерашната си цигара и подаде фаса на Елена.

— Седмицата беше ужасна, но всички се погрижихме да не изгубиш работата си — каза тя. — Аз лично съм отговорна, че вчерашният обяд беше истинска катастрофа — добави, след като вдиша дълбоко дима. — Супата беше студена, месото препечено, зеленчуците преварени и познай кой забрави да добави соса към печеното. Всички офицери питаха кога ще се върнеш.

— Благодаря — каза Елена. Идеше й да прегърне приятелката си, но точно тогава сирената зави отново.

Александър не беше плакал на погребението на баща си. Затова когато се прибра вечерта след работа и го завари да хлипа в кухнята, Елена разбра, че причината може да е само една.

Тя седна до него на пейката и сложи ръка на рамото му.

— Спечелването на стипендия никога не е било чак толкова важно. Предлагането на място в езиковата школа само по себе си е огромна чест.

— Само че не са ми предложили място никъде — отвърна Александър.

— Дори математика в университета?

Александър поклати глава.

— Наредено ми е да се явя в понеделник сутринта на пристанището, за да ме зачислят в бригада.

— Никога! — заяви Елена. — Ще протестирам.

— И никой няма да те чуе, мамо. Ясно ми дадоха да разбера, че нямам никакъв избор.

— Ами приятелят ти Владимир? И той ли ще става докер?

— Не. Той е приет в университета. Започва през септември.

— Но ти имаш по-добри оценки от неговите по всички предмети.

— С изключение на предателството — отвърна Александър.

В понеделник майор Поляков влезе в кухнята малко преди обяд и изгледа похотливо Елена, сякаш тя беше в менюто.

Майорът не беше по-висок от нея, но килограмите му бяха два пъти повече, което се дължеше на готвенето й, както се шегуваше Олга. Официално се водеше началник на охраната, но всички знаеха, че е от КГБ и е на пряко подчинение на коменданта на пристанището, така че дори колегите му офицери бяха нащрек около него.

Не мина много преди похотливият поглед да се превърне във внимателен оглед на сготвеното от Елена. Мнозина офицери отскачаха в кухнята да видят какво ще ядат; Поляков обаче прокара длан по гърба й, докато ръката му не спря върху задника й. Той се притисна в нея и прошепна:

— Ще се видим след обяда.

И излезе в столовата.

След час Елена с облекчение видя как се втурва навън от сградата. Майорът не се върна преди края на работния ден, но тя се боеше, че всичко е само въпрос на време.

В края на деня Коля се отби в кухнята да види сестра си и Елена пусна водата в мивката, преди да му разкаже дума по дума какво й се бе наложило да изтърпи.

— Никой от нас не може да докосне и с пръст Поляков — каза Коля. — Не и ако искаме да запазим работата си. Докато Константин беше жив, тоя нямаше да посмее да те докосне, но сега… нищо не може да му попречи да те добави към дългия си списък жертви, които никога няма да се оплачат. Достатъчно е да попиташ приятелката си Олга.

— Не е нужно да го правя. Олга обаче днес се изпусна и каза нещо, което ме кара да си мисля, че тя знае защо е бил убит Константин и кой е виновникът. Очевидно е твърде уплашена, за да каже каквото и да било, така че може би е време ти да ми кажеш истината. Ти присъства ли на онази среща?

— Беше трагичен инцидент — каза Коля.

Елена се наведе напред и попита шепнешком:

— И твоят живот ли е в опасност?

Брат й кимна и излезе от кухнята, без да каже нито дума повече.

Същата нощ Елена лежеше в леглото си и мислеше за съпруга си. Част от нея още не искаше да приеме, че него вече го няма. Не й помагаше и фактът, че Александър боготвореше баща си и винаги полагаше усилия да оправдае невъзможно високите му стандарти. Стандарти, които несъмнено бяха причината Константин да пожертва живота си и в същото време да обрече сина си на съществуване като пристанищен работник.

Беше се надявала, че синът им ще влезе в Министерството на външните работи и че ще доживее деня, в който ще го види посланик в някоя страна. Но това не беше писано да стане. «Ако няма смели хора, които не са готови да поемат рискове заради онова, в което вярват, нищо няма да се промени» — беше й казал веднъж Константин. Сега на Елена й се искаше мъжът й да е бил поне мъничко страхливец. Но пък, от друга страна, ако беше страхливец, тя може би нямаше да се влюби така безнадеждно в него.

Брат й Коля беше трети по важност на пристанището, но Поляков явно не го смяташе за заплаха, защото той запази мястото си като главен товарач и след «трагичния инцидент» с Константин. Поляков обаче не знаеше, че Коля мрази КГБ повече и от зет си и че макар външно да изглежда покорен, вече планира отмъщението си — а то нямаше да включва произнасяне на пламенни речи, макар че щеше да изисква не по-малко кураж.

Елена се изненада, когато завари брат си да я чака на портала на пристанището, когато си тръгваше от работа следобеда на следващия ден.

— Каква приятна изненада — каза тя, когато двамата тръгнаха един до друг.

— Едва ли ще си мислиш същото, когато чуеш какво имам да ти кажа.

— Нещо за Александър ли? — разтревожено попита Елена.

— Боя се, че да. Започва зле. Отказва да изпълнява заповеди и не крие презрението си към КГБ. Днес казал на един младши офицер да си го начука. — Елена потръпна. — Трябва да го убедиш да се укроти, защото няма да мога да го покривам още дълго.

— Боя се, че е наследил свирепата независимост на баща си, но не и неговата дискретност и мъдрост — рече Елена.

— Не му помага и това, че е по-буден от всички около него, включително и от офицерите на КГБ — продължи Коля. — И те го знаят.

— Но какво мога да направя аз, след като той вече не ме слуша?

Повървяха мълчаливо известно време, преди Коля да заговори отново — а той го направи едва след като се увери, че никой не може да ги подслуша.

— Може и да намеря решение. Но не мога да го осъществя без твоето съдействие. — Замълча за момент. — И това на Александър.

И сякаш проблемите на Елена не бяха достатъчно, нещата в работата се влошиха — настоятелните опити на майора за сближаване ставаха все по-открити. Тя дори обмисляше дали да не излее вряща вода върху опипващите му ръце, но последствията щяха да са ужасни.

След седмица, докато тя подреждаше кухнята, преди да си тръгне, Поляков, очевидно пиян, влезе със залитане и тръгна към нея, като си разкопчаваше панталона в движение. Тъкмо се канеше да сложи потната си ръка върху гърдите й, когато дойде един младши офицер и каза, че комендантът трябвало да го види спешно. Поляков не беше в състояние да скрие раздразнението си.

— Стой тук — изсъска той на Елена. — Ще се върна.

Елена беше толкова ужасена, че повече от час не посмя да излезе от кухнята. Но когато сирената най-сетне обяви края на работния ден, навлече палтото си и беше една от първите на портала.

Когато по-късно брат й дойде за вечеря, тя го замоли да сподели подробности за плана му.

— Нали каза, че рискът бил прекалено голям.

— Казах, но преди да си дам сметка, че вече не мога да избягвам попълзновенията на Поляков.

— Твърдеше, че можеш да изтърпиш дори това, стига Александър да не разбере.

— Но ако разбере, представяш ли си какво може да направи? — тихо каза Елена. — Така че ми кажи какво си намислил, преди да взема някакво решение.

Коля си наля водка, след което бавно започна да излага плана си.

— Както знаеш, всяка седмица по няколко чуждестранни кораба разтоварват на пристанището и трябва да ги отпращаме колкото се може по-бързо, така че да освободят място за другите чакащи. Това е моя отговорност.

— Но как ни помага това? — попита Елена.

— Веднага щом се разтовари, започва товаренето. Тъй като не всички искат чували сол или кашони водка, някои кораби отплават празни. — Елена мълчеше, а брат й продължи: — За петък по график има два кораба, които ще разтоварят и ще отплават в събота следобед празни. С Александър можете да се скриете в някой от тях.

— Но ако ни хванат, ще се озовем в конски вагон на път за Сибир.

— Точно затова е толкова важно да опитаме тази събота, защото шансовете са на наша страна.

— Защо? — попита Елена.

— «Зенит» играе срещу «Торпедо Москва» на финала за Купата на Съветския съюз и почти всички офицери ще са на трибуната на стадиона да подкрепят Москва, докато работниците ще викат за нашия отбор от секторите. Така че ще имаме на разположение три часа и когато съдията свири края на мача, вие с Александър можете да сте на път към нов живот в Лондон или Ню Йорк.

— Или в Сибир?

3. Александър

Коля и Елена никога не тръгваха към пристанището по едно и също време и не се прибираха заедно вечер. На работа нямаше причина пътищата им да се пресичат и те внимаваха това да не се случва. Всяка вечер Коля слизаше от апартамента си на шестия етаж, но не обсъждаха плана преди Александър да си е легнал — а след това говореха предимно за него.

До петък вечерта бяха обсъдили безброй пъти всичко, което би могло да тръгне наопаки, макар че Елена си оставаше убедена, че в последния момент ще се появи някаква спънка. През нощта срещу събота не успя да мигне, но пък през последния месец рядко й се случваше да спи повече от един-два часа на нощ.

Коля й каза, че заради финала почти всички докери са се записали първа смяна в събота — от шест сутринта до дванайсет, — така че след обедната сирена на пристанището щяло да има минимален екип работници.

— И вече казах на Александър, че не съм успял да му намеря билет, така че той с неохота се записа втора смяна.

— Кога ще му кажеш? — попита Елена.

— В последния момент. Мисли` като КГБ. Те не казват дори на самите себе си.

Другарят Акимов вече беше казал на Елена да не идва в събота, защото се съмнявал, че някой офицер ще си направи труда да дойде за обяд, тъй като всички щели да са на мача.

— Сутринта ще отида — каза му тя. — Възможно е не всички да са любители на футбола. Но ще си тръгна по обед, ако не се появи никой.

Коля беше успял да уреди два билета за секторите, но не каза на Александър, че ги е пожертвал, за да е сигурен, че заместникът му и главният кранист няма да са на пристанището в събота следобед.

Когато отиде в кухнята да закуси, Александър с изненада видя вуйчо си и се зачуди дали не е успял да намери билет в последния момент. Попита го и остана озадачен от отговора му.

— Този следобед можеш да играеш в много по-важен мач — каза Коля. — Той също е срещу Москва и е от онези, които не можеш да си позволиш да изгубиш.

Младежът седя мълчаливо, докато вуйчо му го запознаваше с плана, който беше разработвал с майка му през последния месец. Елена вече беше казала на брат си, че ако Александър не пожелае да участва поради някаква причина, цялото начинание отпада. Трябваше да е сигурна, че синът й е напълно наясно с рисковете, които поемат. Коля дори се опита да го подкупи, за да се увери, че е напълно в играта.

— Успях да намеря билет за мача — каза той и го размаха пред лицето му. — Така че ако предпочиташ…

Двамата с Елена наблюдаваха внимателно каква ще е реакцията на младежа.

— Мачът да върви по дяволите — отвърна той.

— Но това означава, че ще трябва да напуснеш Русия и може би никога да не се върнеш — каза Коля.

— Но не означава, че ще престана да съм руснак. А и може никога да не ни се отвори по-добра възможност да избягаме от кучите синове, които убиха баща ми.

— Значи е решено — каза Коля. — Но трябва да разбереш, че няма да замина с вас.

— Тогава и ние няма да заминем — отвърна Александър и скочи от стария стол на баща си. — Няма да те оставя сам да понасяш последиците.

— За жалост ще се наложи. За да можете двамата с майка ти да се измъкнете, ще трябва да остана, за да потуля следите ви. Баща ти би очаквал точно това.

— Но… — започна Александър.

— Никакво но. А сега трябва да тръгвам за сутрешната смяна и да ръководя разтоварването на двата кораба. Така всички ще решат, че следобеда и аз ще съм на мача.

— Но няма ли да заподозрат нещо, когато се разбере, че никой не те е виждал на стадиона? — попита Елена.

— Не и ако преценя правилно времето — отвърна Коля. — Второто полувреме би трябвало да започне към четири, а тогава ще гледам мача с останалите момчета. И ако имаме късмет, когато съдията свири края на мача, вие ще сте извън териториални води. Само гледай да дойдеш навреме за следобедната смяна и поне този път прави онова, което ти казва началникът ти. — Александър се ухили, когато вуйчо му стана и го сграбчи в мечешка прегръдка. — Направи така, че баща ти да се гордее с теб — каза той и си тръгна.

На излизане от апартамента Коля се сблъска с приятеля на Александър, който слизаше по стълбите.

— Намерихте ли си билет за мача, другарю Оболски? — попита той.

— Да — отвърна Коля. — В края на северния сектор с останалите момчета. Ще се видим там.

— Няма да стане — каза Владимир. — Аз ще съм на западната трибуна.

— Късметлия — отвърна Коля, докато слизаха заедно по стълбите. И макар да се изкушаваше, не го попита какво е направил, за да се сдобие с билета.

— Ами Александър? Той ще бъде ли с вас?

— Уви, не. Ще се наложи да работи втора смяна и между нас казано, направо е бесен.

— Кажете му, че ще се отбия довечера и ще му разкажа мача до най-малката подробност.

— Много мило от твоя страна. Сигурен съм, че ще ти е благодарен. Приятно прекарване на мача — добави той, преди всеки да продължи по пътя си.

След като Коля тръгна за пристанището, Александър имаше десетки въпроси към майка си, на някои от които тя не можеше да отговори — включително и в коя страна ще избягат.

— Към три следобед ще отплават два кораба, но вуйчо ти ще избере в последния момент на кой да се качим — каза Елена.

От начина, по който Александър крачеше напред-назад, тя ясно виждаше, че той вече е забравил напълно за мача и мисли единствено за бягството. Погледна го тревожно и каза твърдо:

— Това не е игра. Ако ни хванат, ще разстрелят вуйчо ти, ще ни пратят в лагерите и ще останем там до края на живота си. Още не е късно да размислиш.

— Знам какво би направил баща ми — каза Александър.

— Тогава по-добре започвай да се приготвяш — отвърна майка му.

Александър влезе в стаята си, а Елена започна да пълни кутията за обяд, която той вземаше със себе си всяка сутрин. Този път обаче не я пълнеше с храна, а с всички банкноти и монети, които с Константин бяха успели да спестят през годините, малко евтини накити, годежния й пръстен, който сложи до венчалната халка, както и един руско-английски речник. Искаше й се да беше слушала по-внимателно всяка вечер, докато Константин и Александър си говореха на английски.

След това приготви малкия си куфар с надеждата, че той няма да привлече внимание, когато отиде на работа. Проблемът беше да реши какво да вземе и какво да остави. Снимките с Константин и семейството бяха най-важни, наред с малко дрехи и сапун. Успя да побере също четка за коса и гребен, преди да затвори капака. Александър искаше да вземе и «Война и мир», но тя му каза, че ще си намери друго копие, когато слязат на сушата.

Александър изгаряше от желание да тръгнат час по-скоро, но майка му не искаше да излезе преди уговореното време. Коля я беше предупредил, че не могат да си позволят да привличат внимание, като се появят на портала преди сирената в дванайсет.

Излязоха от апартамента малко след единайсет и отидоха по заобиколен път до пристанището, за да избегнат евентуална среща с някой познат. Стигнаха до портала минути преди дванайсет и се сблъскаха с тълпа работници, тръгнала в противоположната посока.

Александър си запробива път през множеството; майка му го следваше с наведена глава.

— Сирената ще обяви следобедната почивка в два — каза Елена, след като се регистрираха. — После ще имаме най-много двайсет минути, така че гледай да дойдеш в офицерския клуб колкото се може по-скоро.

Александър кимна и тръгна към док 6 за смяната си, а майка му пое в обратната посока. Щом стигна задната врата на клуба, я отвори предпазливо, надникна и се ослуша. Не се чуваше никакъв звук.

Тя окачи палтото си на закачалката и влезе в кухнята. Изненада се, когато видя Олга да седи на масата и да пуши — нещо, което никога не би направила, ако в клуба имаше офицер. Олга й каза, че дори другарят Акимов си е тръгнал малко след обедната сирена, и издуха облак син дим — нейната идея за бунт.

— Какво ще кажеш да си сготвим нещо? — предложи Елена, докато си слагаше престилката. — После като никога ще седнем и ще обядваме като офицери.

— А от вчерашния обяд остана половин бутилка българско червено — каза Олга. — Ще можем дори да пием за здравето на тия копелета.

Елена се разсмя за първи път за деня и се зае да приготви последното си — както се надяваше — ястие в Ленинград.

В един часа Олга и Елена отидоха в трапезарията и подредиха масата, като извадиха най-добрите прибори и ленени салфетки. Олга наля две чаши вино и тъкмо се канеше да отпие, когато вратата рязко се отвори и влезе майор Поляков.

— Обядът ви е готов, другарю майор — каза Олга, без да се запъне дори за миг. Той изгледа подозрително двете чаши вино. — Ще имате ли компания? — бързо добави тя.

— Не, всички са на мача, така че ще обядвам сам — отговори Поляков и се обърна към Елена. — Гледайте да не си тръгвате, преди да съм приключил с обяда си, другарко Карпенко.

— Разбира се, другарю майор — отвърна Елена.

Двете жени побързаха да се върнат в кухнята.

— Това може да означава само едно — каза Олга, докато Елена сипваше гореща рибена чорба в една купа.

Олга отнесе първото ястие и го постави на масата пред Поляков.

— След като сервираш основното, можеш да си вървиш — каза й той.

— Благодаря, другарю майор, но трябва да почистя, след като приключите…

— Веднага след като сервираш основното — повтори той. — Ясно ли се изразих?

— Да, другарю майор. — Олга се върна в кухнята и щом затвори вратата, каза на Елена какво й е наредил Поляков.

— Бих направила всичко възможно да ти помогна — добави тя, — но не смея да противореча на тоя кучи син.

Елена не каза нищо, докато сипваше заешката яхния с ряпа и картофено пюре.

— Можеш да си тръгнеш още сега — каза Олга. — Ще му кажа, че ти е станало лошо.

— Не мога — отвърна Елена и забеляза, че Олга разкопчава горните две копчета на блузата си. — Благодаря. Ти си добра приятелка, но мисля, че той иска да опита ново ястие. — И връчи чинията на Олга.

— С радост бих го убила — каза Олга, преди да се върне в трапезарията.

Майорът бутна настрани празната купа, докато Олга поставяше чинията с яхния пред него.

— Ако си още тук, когато съм свършил, в понеделник ще сервираш на онази измет в работническата столова — каза той.

Олга взе купата и се върна в кухнята. Изненада се, когато видя колко спокойна изглежда приятелката й, макар че нямаше как да не се досеща какво предстои. Но пък Елена нямаше как да й каже защо е готова да понесе дори похотта на Поляков, ако това означаваше, че тя и синът й най-сетне ще се измъкнат от ноктите на КГБ.

— Много съжалявам, но не мога да си позволя да си изгубя работата — каза Олга, докато си обличаше палтото. — До понеделник — добави и прегърна Елена по-дълго от обичайното.

— Да се надяваме, че не — прошепна Елена, след като Олга затвори вратата след себе си.

Тъкмо се канеше да изключи печката, когато чу вратата към трапезарията да се отваря. Рязко се обърна и видя Поляков да върви бавно към нея: все още дъвчеше последния си залък. Той избърса уста с ръкав, след което разкопча куртката си — окичена с медали, които не беше заслужил на бойното поле. Свали си колана с пистолета и го сложи на масата, после си свали и ботушите и разкопча ципа на панталона си, който се свлече на пода. Стоеше пред нея, без да може да скрие тлъстините си, които обикновено оставаха невидими под добре скроената униформа.

— Можем да го направим по два начина — каза началникът от КГБ и продължи да се приближава, докато телата им почти се докоснаха. — Ще те оставя ти да избереш.

Елена се усмихна насила. Искаше й се всичко да приключи колкото се може по-бързо. Свали си престилката и започна да разкопчава блузата си.

Поляков се усмихна презрително, докато опипваше гърдите й.

— И ти си като останалите — каза и я бутна към масата, като в същото време се опитваше да я целуне.

Елена долови вонящия му дъх и завъртя глава, така че устните им да не се докоснат. Тлъстите му пръсти зашариха под полата й, но този път тя не оказа съпротива, а само гледаше безизразно над рамото му, докато потната му длан пълзеше нагоре от вътрешната страна на бедрото й.

Той я бутна върху масата, вдигна полата й и разтвори краката й. Елена затвори очи и стисна зъби. Чуваше го как пъшка, докато се намества напред, и се замоли всичко да приключи бързо.

Сирената в два часа зави.

Елена чу вратата в дъното на помещението да се отваря и видя с ужас как Александър се втурва към тях. Поляков се обърна, бързо избута Елена настрани и посегна за пистолета си, но младежът вече беше само на метър от него. Грабна тенджерата от печката и плисна остатъците от яхнията в лицето на Поляков. Майорът залитна, падна на пода и заизригва псувни, които сигурно можеха да се чуят чак в другия край на пристанището.

— Ще те обесят заради това! — извика Поляков, докато се хващаше за масата и се мъчеше да се изправи. Но преди да успее да произнесе и една дума повече, Александър го цапардоса в лицето с тежката желязна тенджера. Поляков рухна на пода като кукла с прерязани конци и от носа и устата му рукна кръв. Майката и синът замръзнаха, вперили поглед в поваления им враг.

Александър се окопити пръв. Вдигна от пода вратовръзката на Поляков и бързо върза ръцете му отзад, след което грабна една салфетка и я напъха в устата му. Елена стоеше като вцепенена и се взираше с празен поглед в нищото.

— Бъди готова да се махаме веднага щом се върна — каза Александър и хвана Поляков за глезените. Помъкна го от кухнята към коридора и не спря, докато не стигна до тоалетните, където натика майора в една кабинка. Наложи му се да напрегне всички сили, за да го постави седнал на тоалетната чиния, след което го завърза за тръбата. Заключи вратата отвътре, стъпи на краката на майора и се прехвърли през стената на кабинката. После изтича обратно в кухнята и завари майка си паднала на колене и ридаеща.

Клекна до нея.

— Няма време за сълзи, мамо — каза й нежно. — Трябва да тръгваме преди тоя кучи син да ни подгони.

Помогна й да се изправи и докато тя си обличаше палтото и вземаше малкия куфар от килера, награби униформата на Поляков, колана и пистолета и ги напъха в първата попаднала му кофа за боклук. После хвана майка си за ръка и я поведе към задния изход. Отвори предпазливо вратата, излезе и се огледа във всички посоки, преди да се дръпне и да й направи път.

— Къде се разбрахте да се срещнете с вуйчо? — попита той, отново поел отговорността върху себе си.

— Тръгни към онези два крана. — Елена посочи към края на пристанището. — И каквото и да правиш, не споменавай на вуйчо ти за станалото току-що. По-добре да не знае, защото докато всички си мислят, че е бил на мача, няма да могат да го свържат с нас.

Докато Александър я водеше към док 3, краката на Елена така омекнаха, че тя едва успяваше да върви. Въпреки че беше обмисляла дали да не се откаже в последния момент, сега осъзна, че няма друг избор, освен да се опита да избяга. Дори не й се мислеше за алтернативата. Не откъсваше поглед от двата бездействащи крана, които трябваше да им служат като ориентир, и когато ги приближиха, видяха самотна фигура да се показва зад два дървени контейнера до входа на един склад.

— Защо се забавихте толкова? — тревожно попита Коля, докато се озърташе във всички посоки като хванато натясно животно.

— Дойдохме колкото се може по-бързо — отвърна Елена без повече обяснения.

Александър надникна в контейнерите и видя, че във всеки има по няколко кашона водка. Уговорената тарифа за еднопосочен билет до…

— Сега остава само да решите къде искате да отидете: в Америка или в Англия — каза Коля.

— Защо не оставим съдбата да реши? — отвърна Александър. Извади монета от пет копейки и я сложи на нокътя на палеца си. — Ези за Америка, тура за Англия — каза и подхвърли монетата във въздуха. Тя падна на земята, отскочи и спря в краката му. Александър се наведе и я загледа за момент, после взе куфара на майка си и кутията с обяда и ги занесе в избрания контейнер.

Елена влезе вътре и изчака сина й да се присъедини към нея.

Двамата клекнаха и се долепиха един до друг, докато Коля нагласяваше капака. Макар че му трябваха само няколко минути да закове пироните, Елена вече се ослушваше за други звуци — тропот на тежки ботуши и трясък на изкъртен капак, преди да ги измъкнат пред тържествуващия майор Поляков.

Коля тупна контейнера отстрани и внезапно усетиха как се откъсват от земята.

Контейнерът леко се разлюля, докато се издигаше все по-високо и по-високо във въздуха, преди да започне бавното си спускане към трюма на единия от корабите. Внезапно се чу тупване и движението спря.

Елена можеше само да се пита дали няма да прекарат остатъка от живота си в съжаление, че не са се скрили в другия контейнер.