Ези печели

46. Александър

На път към Санкт Петербург

На стотина километра от крайната дестинация самолетът започна да се тресе. Първо съвсем малко, после по-силно. Отначало Александър си помисли, че просто са попаднали в зона със силна турбуленция, но когато погледна през прозореца, видя, че бързо губят височина. Обърна се да види как са останалите от семейството и видя, че са заспали дълбоко, без да имат представа за положението. Можеше да отиде в кабината да говори с капитана, но вместо това се вкопчи в облегалките на седалката и започна да се моли.

— Помощ, помощ, помощ. Алфа Фокстрот четири нула девет. Повреда във втори двигател, не мога да поддържам височина, спускам се на три хиляди метра, моля за радарни вектори към Пулково.

— Разбрано, Алфа Фокстрот четири нула девет. Поемете по курс три три нула градуса, летището е на шест нула километра пред вас, писта десет е разчистена за приземяване, дължина три хиляди метра. Ще ви трябва ли спешна помощ?

— Не мога да поддържам височината и курса. Виждам редица възвишения пред себе си.

— Намирате се на четирийсет и два километра от летището. Можете да кацнете на писта десет отляво. Източен вятър със скорост пет метра в секунда.

— Четири нула девет, повреда на първия двигател — каза капитанът, като се мъчеше да не издаде отчаянието си. — Не мога да запаля двигателите отново. В момента планирам.

— Намирате се на трийсет километра от летището. След хълмовете пред вас има само равен терен. Спешната помощ е в готовност.

— Разбрано. Виждам пролука между хълмовете. Ако успея да стигна до пистата, ще направя аварийно кацане. — Капитанът натисна копчето за спускане на колесниците, но не се случи нищо. Той натисна копчето отново, но колесниците упорито си оставаха на място. Капитанът завъртя друг превключвател. Самолетът продължаваше да се спуска.

— Внимание, говори капитанът. Ще предприемем аварийно кацане. Закопчайте коланите си и се наведете напред.

Александър се обърна да погледне семейството си и се почувства виновен, че е позволил на амбициите да надделеят над мисълта за безопасността на най-близките му. Но дори той не бе осъзнавал докъде може да стигне Владимир, за да е сигурен, че няма да има сериозен съперник за президентския пост.

Самолетът вече се въртеше безконтролно по спускаща се спирала — надолу, надолу и надолу, докато не се удари в склона на хълма и не избухна в пламъци.

Отряд елитни руски десантчици се появи на мястото само след минути — но пък бяха в готовност от няколко часа. Щом намериха черната кутия, десантчиците изчезнаха обратно в гората.

Друг самолет продължи полета си към Санкт Петербург, без да има представа за разигралата се трагедия.

Когато самолетът кацна на летище «Пулково», Александър погледна през прозореца и видя само равна земя. В далечината се извисяваха сиви бетонни блокове.

Самолетът зави и спря пред терминала, но едва след като двигателите замлъкнаха той чу скандирането: «Кар-пен-ко! Кар-пен-ко! Кар-пен-ко!».

Погледна назад към най-близките си хора и им се усмихна окуражаващо. Елена не отвърна на усмивката му. Вратата се отвори и стълбата се спусна.

Александър излезе на бледата отслабваща светлина.

Нищо не можеше да го подготви за онова, което щеше да последва.

Озова се пред същинско море от хора, чийто край не се виждаше. Всички скандираха: «Кар-пен-ко! Кар-пен-ко!». Александър инстинктивно вдигна ръка и хиляди други ръце му помахаха в отговор.

В подножието на стълбата стоеше група посрещачи, водени от кмета и старшите му служители. Докато Александър слизаше по стъпалата, шумът достигна кресчендо и той не знаеше как да реагира на този необуздан ентусиазъм. Погледна назад към семейството си, което слизаше след него — майка му изглеждаше изпълнена с опасения, жена му смаяна, а единственото му дете като че ли се наслаждаваше на всеки миг.

Щом стъпи на пистата, се надигна рев, какъвто не беше чувал нито един руски президент. Кметът пристъпи напред и се ръкува топло с блудния син.

— Добре дошли отново в Санкт Петербург, Александър. Дори в най-смелите си сънища не сме очаквали това. По преценка на директора на полицията повече от сто хиляди ваши сънародници са дошли да ви посрещнат с добре дошли в родината. Подобна подкрепа ясно показва колко много хора искат да сте нашият следващ президент.

— Благодаря — отвърна Александър, напълно изгубил дар слово и неспособен да изрази как се чувства в момента.

— Може би ще кажете няколко думи на верните си поддръжници — предложи кметът. — Чакат ви от часове.

— Не бях очаквал подобно посрещане — призна Александър, но думите му потънаха сред скандирането «Кар-пен-ко! Кар-пен-ко!».

Кметът го поведе към малък подиум. Макар да беше заобиколен от сто хиляди души, викащи името му, Александър никога през живота си не се беше чувствал по-самотен. Наложи се да изчака няколко минути, преди множеството да се успокои достатъчно, за да може да говори; това поне му даде малко време да събере мислите си.

— Скъпи сънародници — започна той, — как мога да ви се отблагодаря за подобно зашеметяващо посрещане? Посрещане, което ме вдъхновява да мечтая за вашето добруване. Но за превръщането на тази мечта в реалност ще се нуждаем от труда на всички нас.

Скандирането и виковете изригнаха отново, потвърждавайки готовността на хората да го направят. Александър не продължи, докато отново не настъпи тишина.

— Винаги съм вярвал, че Русия е способна да заеме полагащото й се място сред водещите страни в света, но за да постигнем това, трябва окончателно да разбием оковите на диктатурата и да се погрижим огромните богатства на родината ни да се разпределят между народа, вместо да пълнят джобовете на отделни хора. Нека най-сетне освободим спящия си гений, така че светът да не се страхува от военната ни мощ, а да се възхищава от мирните ни постижения. Защо наричат британците световни лидери, когато страната им е по-малка и от най-малката ни област? Защото имат куража да излязат на ринга срещу противници от по-тежка категория. Защо Америка винаги се сочи за лидер на свободния свят? Защото ние не сме свободни. Тази свобода сега е на една ръка разстояние, затова нека я прегърнем заедно. — Той вдигна ръце във въздуха и отново минаха няколко минути, преди да може да продължи.

Докато гледаше към изпълнените с очакване лица, обърнати към него, Александър се опита да не позволява на хвалебствията им да замъглят преценката му, макар да знаеше, че никога няма да му се отвори друга възможност като тази и че трябва да се възползва от нея. Наведе се напред, докато устните му почти не докоснаха микрофона и не настъпи момент на пълна тишина, за която осъзна, че ще продължи само секунди, преди магията да бъде развалена.

— Баща ми, а не аз, би трябвало да стои тук и да приема вашите акламации. Той е рискувал живота си, защитавайки града срещу нашия общ враг, за което благодарната нация го награди с ордена «За отбраната на Ленинград». Но днес сме изправени срещу по-коварен враг, който няма морал и скрупули и чийто единствен интерес е неговият личен. Това са хората, които убиха баща ми, защото искаше да създаде профсъюз, защитаващ правата на другарите му работници. Алчни, егоистични хора, които представляват единствено себе си.

Спусналата се над тълпата тишина беше почти осезаема.

— Скъпи сънародници, не се връщам в родината си да търся отмъщение, а да продължа по стъпките на баща си. Вдъхновен съм от вашата вяра в мен и моето единствено желание е да ви служа. Затова ще се кандидатирам за най-високия пост в страната и искам да стана ваш президент.

Последвалата буря от аплодисменти и викове сигурно можеше да се чуе и в центъра на Санкт Петербург. Но подобно на Марк Антоний, Александър знаеше, че не може да каже нищо повече, тъй като беше дошло времето да излезе на бойното поле. Беше посял семената на революцията и сега трябваше да чака те да покълнат. Докато слизаше от подиума, привържениците му продължаваха да скандират: «Кар-пен-ко! Кар-пен-ко!».

В края на тълпата стоеше елегантно облечен едър мъж, който не се включи в аплодисментите. Наскоро назначеният шеф на тайните служби набра номер на мобилния си телефон, но се наложи да почака известно време, преди да чуе гласа от другата страна на линията.

Доноков вдигна телефона високо във въздуха, за да може шефът му да чуе скандирането на тълпата.

— Канех се да направя изявление пред пресата и да изразя дълбоката си покруса от трагичната смърт на Александър Карпенко и семейството му — каза министър-председателят. — Героична фигура, която със сигурност щеше да бъде нашият следващ президент и да изиграе важна роля в изграждането на една нова Русия, ако си спомням точните думи.

— Щеше да е малко прибързано, предполагам — каза Доноков. — Но бъдете сигурен, положението е под контрол. Няма да допусна същата грешка втори път.

— Да се надяваме за ваше добро — каза премиерът, докато слушаше ликуващата тълпа на заден фон.

— Сигурен съм, че няма да се наложи да чакате дълго, за да направите изявлението пред пресата — каза Доноков.

— Радвам се да го чуя. Но първо ще произнеса прощална реч на погребението на стария ми приятел от училище, преди да обявя, че ще се кандидатирам за президент — каза Владимир Путин.