Ези печели

41. Саша

Лондон, 1994

— Ред! Ред! — призова говорителят. — Въпроси към министъра на външните работи. Мистър Саша Карпенко.

Саша бавно се изправи от мястото си на първия ред на опозицията.

— Може ли външният министър да потвърди, че Великобритания най-сетне ще подпише Петия протокол от Женевската конвенция, тъй като ние сме единствената европейска страна, която не го е направила досега?

Мистър Дъглас Хърд стана да отговори на въпроса, но в същото време се появи квестор и даде някаква бележка на дежурния организатор на лейбъристите. Той я прочете, след което я пусна по редицата до министъра в сянка. Саша разгъна листчето, прочете съобщението, веднага стана и тръгна неспокойно покрай първия ред, като понякога настъпваше колегите си — също като човек, на когото му се налага да излезе от пълен киносалон по средата на филма. Спря да обясни на говорителя причината за действията си. Говорителят се усмихна.

— Като говорим за ред — обади се външният министър и скочи на крака, — не би ли трябвало уважаемият депутат да бъде поне така любезен да остане и да изслуша отговора на собствения си въпрос?

— Да, да! — извикаха неколцина членове от страната на мнозинството.

— Не и в този случай — отвърна говорителят без други обяснения.

Депутатите от двете страни се разшумяха, зачудени какво е накарало Саша така внезапно да напусне залата.

— Въпрос номер две — каза говорителят и се усмихна на себе си.

Когато Саша стигна до изхода, портиерът попита:

— Такси, сър?

— Не, благодаря — отвърна Саша, който вече беше решил да тича чак до «Сейнт Томас», вместо да чака такси, което трябваше да направи кръг по площада и да се надпреварва с десетина светофара, докато стигне до болницата. Беше останал без дъх, когато стигна средата на Уестминстърския мост, след като се беше провирал между въоръжени с фотоапарати туристи. С всяка следваща крачка болезнено си даваше сметка колко си е позволил да се отпусне през годините.

След раждането на дъщеря им Чарли беше направила два аборта и д-р Радли им беше казал, че това може да е последният им шанс за още едно дете.

Когато стигна южния край на моста, Саша изтича надолу по стълбите и продължи покрай Темза, докато не стигна до болницата. Не попита жената на рецепцията в коя стая е жена му, защото и двамата бяха посетили д-р Радли предишната седмица. Мина покрай пълния асансьор и продължи нагоре по стълбите към родилното отделение. Този път спря на рецепцията, за да каже името си на дежурната сестра. Тя затърси в компютъра, докато той се мъчеше да си поеме дъх.

— Мисис Карпенко вече е в залата за раждане. Седнете, няма да отнеме много време.

Саша изобщо не потърси място за сядане, а закрачи нервно по коридора, като се молеше наум за неродения си син. Елена не беше одобрила, че бяха поискали да научат пола на детето преди да се роди. Запита се защо ситуации като тази винаги го караха да се моли, докато не го правеше при други обстоятелства. Е, може би с изключение на Коледа. Определено пропускаше да благодари на Всевишния, когато всичко беше наред. А в момента нещата едва ли можеха да вървят по-добре. Наташа, която той обожаваше, го беше дресирала да изпълнява всяка нейна заповед през последните петнайсет години. Чарли я беше чула как казва на своя приятелка: «Иначе какъв е смисълът от бащите?».

Макар че се наложи да затегнат коланите (още един от изразите на майка му) след затварянето на «Елена 3», минаха цели четири години, преди компанията отново да излезе на печалба и данъчните да си приберат всичко дължимо. Другите два ресторанта носеха сносни доходи, макар че Саша беше приел, че печалбата им би била много по-голяма, ако не беше избрал да прави политическа кариера. Перспективата за второ дете го накара да се запита за бъдещето. Дали щеше да стане министър? Или избирателите му щяха да го изоставят? В края на краищата Мерифийлд си оставаше спорно място и само глупак можеше да смята, че гласовете му са гарантирани. Може би никога нямаше да станат богати, но можеха да си позволят комфортен живот и почти нямаха от какво да се оплакват. Саша отдавна беше приел, че ако реши да прави политическа кариера, човек не може да очаква винаги да пътува в първа класа.

Беше много доволен, когато го назначиха за помощник на външния министър в кабинета в сянка, след като Тони Блеър застана начело на опозицията. Блеър беше човек, който сякаш имаше необичаен недостатък за лидер на лейбъристите — искаше наистина да бъде на власт.

Робин Кук, външният министър в сянка, призоваваше за етична външна политика и каза на Саша, че очаква от него да не престава да напомня на руските си колеги, че новооткритото богатство на страната им трябва да се разпределя между обикновените хора, а не да се дава на група незаслужаващи олигарси, мнозина от които не само че се бяха установили в Мерифийлд, но и не плащаха никакви данъци.

На четири очи Саша каза на Кук, че не само споделя становището му, но дори обмисля да се върне в родината си и да се състезава в следващите избори за президент, ако нещата не се подобрят. Макар че се радваше да види края на комунизма, не му харесваше особено онова, което беше дошло на негово място.

Получаването на надеждна информация от Русия поначало беше трудна задача, но Саша бе станал близък приятел с Борис Немцов, който сега беше депутат в Думата, и бе създал тесен кръг приятели след по-младите служители в посолството. Срещаха се на официални събирания, конференции и партита в други посолства и Саша бързо откри, че един млад втори секретар, Иля Резинев, е дори готов да му предаде информация от вуйчо му.

Когато Горбачов беше сменен от Елцин, Иля каза на Саша, че старият му приятел от училище Владимир е от кръга приближени на новия президент и се очаква да бъде повишен. След неотдавнашното разпускане на КГБ Владимир заложил на стария си университетски преподавател Анатолий Собчак, който бе станал първия демократично избран кмет на Санкт Петербург. Владимир бил сред първите назначени от него и станал председател на комисията за външни и икономически отношения на града. Иля каза на Саша, че нито една газова или петролна сделка в провинцията не можела да се сключи без одобрението на Владимир, макар че самият той рядко слагал подписа си в окончателния документ и никой не бил изненадан, когато сменил три къщи за три години, като всяка следваща била по-великолепна от предишната, въпреки че официално се водел само на държавна заплата.

Иля предупреди Саша, че ако Собчак бъде избран отново, няма да има награди за позналия кой ще бъде негов наследник като следващ кмет на Санкт Петербург.

— А след това кой знае докъде може да стигне Владимир?

Саша спря да крачи и погледна към родилната зала, но вратите й си оставаха неумолимо затворени. Мислите му отново се насочиха към Русия и предстоящата му среща с Борис Немцов, който като издигащ се политик възнамеряваше да посети Лондон през есента и да запознае Саша с положението в страната и дали изобщо има смисъл да обмисля да се кандидатира за президент. Елцин беше успял да разочарова и най-яростните си поддръжници, които смятаха, че му липсва желание за така необходимите реформи. Мнозина световни лидери също се оплакваха на четири очи, че не можеш да проведеш среща с руския президент след четири следобед. По това време той вече не можеше да говори разбираемо на какъвто и да било език. По време на едно кратко посещение в Дъблин Елцин не успя дори да слезе от самолета и остави ирландския министър-председател да го чака напразно на пистата.

Саша погледна за пореден път часовника си и се запита какво ли се случва зад затворените врати — и тогава те внезапно се отвориха и д-р Радли излезе в коридора. Саша тръгна с надежда към него, но когато докторът свали маската си, нямаше нужда да му казват, че никога няма да има син.

Саша се питаше дали някога ще се примири със смъртта на Константин. Беше държал момчето в ръцете си няколко секунди, преди да му го вземат.

Колегите му в Парламента едва ли можеха да проявят по-голямо съчувствие и разбиране. Но дори те започнаха да се питат дали не е изгубил интерес към политиката, след като пропусна три събирания на групата и на два пъти не се появи в залата по време на заседания.

Лидерът на опозицията се срещна с външния министър в сянка и двамата се съгласиха да изчакат до края на дългата лятна ваканция на Парламента.

Елена им подхвърли, че и двамата се нуждаят от почивка, колкото се може по-далече от Уестминстър.

— Защо не идете в Рим, Флоренция или Милано — предложи Джино. — Ще посетите най-добрите опери, галерии и ресторанти на света. Павароти и Бернини в компанията на безкрайна паста и сицилианско червено вино. Какво повече му трябва на човек?

«Ню Йорк, Ню Йорк» — предложи друг италианец по радиото в колата. Чарли и Саша решиха да послушат съвета на Синатра.

— Но какво ще правим с Наташа?

— Тя с нетърпение очаква да се отърве от вас — увери ги Елена. — А и се надяваше да отиде със съученици до Единбург на концерт на Кики Ди.

— Значи е решено.

Саша се зае да планира ваканция, каквато Чарли никога да не забрави. Щяха да плават пет дни с «Кралица Елизабет Втора», а след пристигането си в Ню Йорк да отседнат в «Плаза». Щяха да видят «Метрополитън», Музея на модерното изкуство и «Фрик»; дори успя да уреди билети за концерт на Лайза Минели в Карнеги Хол.

— И после ще се върнем с «Конкорд».

— Ще фалираме — каза Чарли.

— Не се безпокой, консерваторите все още не са върнали вкарването в затвора за дългове.

— Сигурно ще го включат в следващата си партийна програма — предположи Чарли.

Петдневното плаване с «КЕ2» беше идилично и намериха неколцина нови приятели, някои от които дори смятаха, че лейбъристите могат да спечелят предстоящите избори. Всеки ден започваше с тренировки във фитнеса, но въпреки това и двамата успяваха да качват по половин килограм на ден. Последния ден станаха преди изгрев-слънце и излязоха на палубата, за да бъдат посрещнати от Статуята на свободата, а силуетите на небостъргачите на Манхатън с всяка минута се извисяваха все повече към небето.

След като се регистрираха в хотела (Чарли го беше уговорила да се откаже от президентския апартамент и да се задоволят с двойна стая няколко етажа по-долу), не пропуснаха нито минута.

«Метрополитън» омагьоса Чарли с безбройните си експонати от различни култури. От Византия до Караваджо, холандските майстори, Рембранд и Вермеер, а френските импресионисти буквално настояваха да бъдат посетени отново. Музеят на модерното изкуство също я заплени и изненада Саша, който невинаги можеше да направи разлика между Пикасо и Брак през кубичните им периоди. «Фрик» обаче се превърна в техен втори дом с Белини, Холбайн и Мери Касат, които ги привличаха отново и отново в галерията. А Лайза Минели ги накара да станат на крака и да викат: «Бис!», след като изпя «Може би този път».

— Какво ще правим последния ден? — попита Саша, когато отидоха на късна закуска в градината.

— Да идем да позяпаме витрините.

— Защо просто не отидем в «Тифани» и не изкупим всичко?

— Защото вече надхвърлихме бюджета.

— Сигурен съм, че все още разполагаме с достатъчно пари, за да вземем нещо за двете баби и за Наташа.

— Тогава ще зяпаме витрините на Пето авеню, но ще купим всичко от «Мейси».

— Компромис — каза Саша и сгъна вестника си. — От «Блумингдейл».

Чарли избра за майка си кожени ръкавици, а Саша взе за Елена «Суоч» — тя неведнъж беше намеквала за този часовник.

— А за Наташа?

— Тези «Ливайс» — каза Чарли. — Приятелките ще й завиждат.

— Но те са изтъркани и скъсани — каза Саша, когато ги видя на витрината.

— А твърдиш, че си бил народен човек.

Докато вървяха натоварени с торби обратно към «Плаза», Чарли спря да се възхити на една картина на витрината на галерия на Лексингтън авеню.

— Ето какво искам аз — каза тихо, вперила поглед в хипнотизиращите цветове и стила на художника.

— Значи си се омъжила за погрешния човек.

— О, за това не съм сигурна — каза Чарли. — Но все пак възнамерявам да разбера колко ще ти струва — добави и влезе.

Стените на галерията бяха покрити с абстрактни картини и Чарли се възхищаваше на една творба на Джаксън Полък, когато я доближи възрастен господин.

— Великолепно произведение, мадам.

— Да, но е толкова тъжно.

— Тъжно ли, мадам?

— Че е умрял толкова млад, без да разгърне напълно таланта си.

— Така е. Имахме привилегията да го представляваме приживе и тази картина мина през ръцете ми три пъти през последните трийсет години.

— Смърт, развод и данъци?

Възрастният мъж се усмихна.

— Случайно да се занимавате с изкуство?

— Работя като консерватор за колекцията Търнър.

— О, в такъв случай моля да предадете много поздрави на Николас Серота — каза той и й връчи визитката си.

Саша отиде при тях.

— Смея ли да попитам за цената на картината на витрината?

— Ротко ли? — каза г-н Розентал и се обърна към клиента си. — Алекс, нямах представа, че си в града. Но със сигурност знаеш, че жена ти вече я купи за колекцията.

— Жена ми вече я е купила?

— Преди две седмици.

— Няма как да го е направила с депутатска заплата.

Розентал нагласи очилата си, вгледа се по-внимателно в клиента и каза:

— Моите извинения. Трябваше да осъзная грешката си веднага щом заговорихте.

— Казахте «колекцията» — рече Чарли.

— Да, колекцията Лоуъл в Бостън.

— Това е нещо, което винаги съм искала да видя — каза Чарли. — Но доколкото разбрах, тя е заключена в банков трезор.

— Вече не — отвърна Розентал. — Всички картини бяха върнати на мястото им в къщата в Бостън преди известно време. С удоволствие ще ви уредя лично посещение, мадам. Кураторът на колекцията работеше при мен и съм сигурен, че ще й е приятно да се запознае с вас.

— За съжаление довечера летим обратно за Лондон — рече Чарли.

— Колко жалко. Е, може би следващия път — каза Розентал и леко им се поклони.

— Странно — каза Чарли, след като излязоха на Лексингтън. — Очевидно те взе за някой друг.

— При това за някой, който може да си позволи Ротко.

— Хайде, по-добре да побързаме, ако искаме да стигнем на летището в пет — каза Чарли и погледна за последен път картината на витрината. — Опитвам се да си представя какво ли е да имаш Ротко.

— Знам, знам — каза Саша. — Ако Бог е искал да летим, е щял да ни даде криле.

— Не се подигравай — каза Чарли. — Самолетът лети много по-бързо.

— Направен е да лети с такава скорост. Така че просто се настани, отпусни се и се наслаждавай на шампанското.

— Но целият самолет се тресе. Не го ли усещаш?

— Ще престане веднага щом преминем звуковата бариера и после ще бъде като при всеки друг полет, само дето ще се движим с над хиляда и петстотин километра в час.

— Изобщо не искам да мисля за това — каза Чарли и затвори очи.

— И недей да заспиваш.

— Защо?

— Защото това е първото ти и единствено пътуване с «Конкорд».

— Освен ако не станеш премиер.

— Това няма да се случи, но…

Чарли стисна ръката му.

— Скъпи, благодаря ти за най-фантастичната почивка, която съм имала. Макар че трябва да призная, че с нетърпение очаквам да се прибера у дома.

— Аз също — каза Саша. — Чете ли уводната статия на сутрешния «Ню Йорк Таймс»? Като че ли дори американците вярват, че ще спечелим следващите избори. — Саша се обърна към нея и видя, че е заспала. Прииска му се и той да можеше да го направи. Погледна пътеката и видя човек, когото позна моментално. С удоволствие би му се представил, но не искаше да го притеснява. Мъжът се обърна и погледна към него.

— Каква щастлива случайност, мистър Карпенко — каза Дейвид Фрост. — Тази сутрин казах на продуцента си, че трябва да ви поканим час по-скоро в сутрешното ни предаване. Особено интересно ми е да чуя възгледите ви за Русия и колко според вас ще изкара Елцин.

За първи път Саша наистина повярва, че може би е само въпрос на време да стане министър.

За първи път от години Саша се радваше на партийната конференция в Блекпул. Вече нямаше реч след реч от подиума с искания към правителството за промени, защото този път министрите в сянка говореха за реформите, които ще направят, щом торите съберат смелост да обявят нови избори.

Всеки път, когато излизаше от хотела и тръгваше към конферентния център, минувачи му махаха и му викаха: «Успех, Саша!». Журналисти, които преди нямаха време за питие в «Ани», сега го канеха на обеди или вечери, които невинаги можеха да влязат в графика му. Посланието в заключителната реч на партийния лидер едва ли можеше да е по-ясно. Гответе се за правителство на новите лейбъристи. Подобно на всички останали в претъпканата зала, Саша с нетърпение очакваше Джон Мейджър да обяви общи избори.

Саша се чувстваше виновен, че от доста време не е посещавал графинята. Майка му пиеше чай с нея веднъж седмично и през годините двете бяха станали близки приятелки. Елена редовно му напомняше, че именно яйцето на Фаберже на графинята беше променило коренно живота им. Бяха минали обаче месеци, откакто възрастната дама беше посещавала срещите на борда, въпреки че продължаваше да притежава петдесет процента от компанията.

Когато Саша почука на вратата на апартамента й на Лаундс Скуеър, му отвори същата вярна прислужница, която за първи път го бе отвела при господарката си.

Саша се смая колко е остаряла графинята от последния път, когато я беше виждал. Оредялата й бяла коса и дълбоките бръчки по лицето й бяха като предвестници на смъртта. Тя му се усмихна немощно.

— Седни при мен, Саша — каза тя и потупа ръба на леглото. — Трябва да обсъдя нещо с теб. Знам колко си зает, така че ще се опитам да не ти губя времето.

— Бъдете спокойна, за никъде не бързам — каза Саша, докато сядаше. — Съжалявам, че от много време не сме се виждали.

— Няма значение. Майка ти ме държи в течение за всичко, с което се занимаваш. Компанията отново носи добра печалба и се надявам да доживея да те видя как ставаш министър.

— Разбира се, че ще доживеете.

— Скъпи ми Саша, стигнах възраст, на която смъртта ми е съседка, и точно затова исках да те видя. Двамата с теб имаме толкова общи неща, не на последно място привързаността и обичта към родината. Огромни длъжници сме на британските си домакини, че са толкова цивилизовани и толерантни, но кръвта във вените ни си остава руска. Когато умра…

— Да се надяваме, че няма да се случи още много време — каза Саша и хвана ръката й.

— Единственото ми желание — продължи тя, без да обръща внимание на прекъсването, — е да бъда погребана до баща ми и дядо ми в църквата «Свети Николай» в Санкт Петербург.

— Желанието ви ще бъде изпълнено. Така че моля, не мислете повече за това.

— Много мило от твоя страна и ще ти бъда вечно благодарна. А сега да минем на по-приятна тема, скъпо момче. Ще ти разкажа една история, която сигурно ще те развесели. Когато бях малка, цар Николай II дойде в детската ми стая и също като теб седна на ръба на леглото ми. — Саша се усмихна и продължи да държи ръката й. — Подозирам, че ще бъда единствената в историята на страната ни, на чието легло са сядали цар и бъдещ президент на Русия.

42. Саша

Уестминстър, 1997

Джон Мейджър протака до последния ден от петата година на парламента. Междувременно вече никой не се питаше дали лейбъристите ще спечелят общите избори, а само колко голямо ще е мнозинството им.

Мястото на Саша в Мерифийлд вече не се смяташе за маргинално и затова го пратиха да обикаля страната и да говори на събирания в избирателни райони, в които рядко бяха виждали някой с червена розета. Дори Фиона Хънтър с нейните 11 328 гласа мнозинство в съседния избирателен район ходеше от врата на врата и организираше срещи, сякаш се бори за ключово оспорвано място.

Саша прекара последната седмица от кампанията сред приятели и поддръжници в Мерифийлд, докато чакаха да научат присъдата на нацията. В ранните часове на 2 май, петък, главният преброител на окръг Мерифийлд обяви, че мистър Саша Карпенко е спечелил мястото с 9741 гласа мнозинство. Алф му напомни за дните, когато разликата е била двуцифрена, при това след трето преброяване.

На сутринта той попадаше на едни и същи кратки заглавия на първите страници на почти всеки национален вестник: ПЪЛНА ПОБЕДА.

Когато беше обявено и последното място в Северна Ирландия, Лейбъристката партия имаше мнозинство от 179 души. Саша остана разочарован, че Бен Коен е изгубил мястото си, но трябваше да признае, макар и само пред себе си, че Фиона е оцеляла с мнозинство от две хиляди гласа. Реши да се обади на Бен по-късно през деня да му изкаже съболезнованията си.

Включи телевизора, докато Чарли слагаше две яйца да се варят.

— Никаква телевизия, докато не се подготвиш — сгълча го Наташа и му размаха пръст.

— Това е подготовката ми, млада госпожице — отвърна баща й, докато гледаха как един черен «Ягуар» се движи бавно към Бъкингамския дворец, возейки пътник, който имаше среща с монарха. Всички знаеха, че Нейно Величество ще попита мистър Блеър дали е в състояние да състави правителство и че той ще я увери, че ще го направи.

Когато мина отново през портала четирийсет минути по-късно, колата се насочи право към Даунинг стрийт 10, където пътникът й щеше да се нанесе за следващите пет години и щеше да носи титлите «първи министър» и «първи лорд на съкровищницата».

— И какво следва? — попита Чарли.

— Подобно на много мои колеги, ще седя до телефона с надеждата да получа обаждане от премиера.

— А ако не ти се обади? — попита Наташа.

— Ще седя на задните редици през следващите пет години.

— Не мисля — каза Чарли. — Междувременно, някои от нас имаме работа. Обади ми се веднага щом научиш нещо. И не забравяй, че тази сутрин ти караш Наташа на училище — добави тя и излезе, за да хване метрото до гара Виктория.

Саша счупи черупката на яйцето си и откри, че е твърдо сварено. Когато Наташа отиде да си вземе чантата, той се опита да прочете сутрешните вестници. Те вече бяха история. Искаше да прочете утрешните вестници и да научи, че са му предложили работа.

Наташа надникна в кухнята.

— Хайде, татко, време е да тръгваме. Не бива да закъснявам.

Саша заряза недояденото яйце, грабна ключовете на колата от етажерката и бързо последва дъщеря си на улицата.

— Казах ли ти, че тази година в училищното представление ще играя Порция? — попита Наташа, докато си слагаше колана.

— Коя Порция? — попита Саша и потегли.

— От «Юлий Цезар».

— «Ти, Порция, си мойта високоуважавана съпруга, тъй близка, както алените капки за моето потиснато сърце!»[23]

Наташа продължи:

— «Тогава щях да зная твойте тайни! Жена съм аз — признавам, — но все пак жена, която Брут нарече своя.»

— Не е зле — каза Саша.

— Все още търсим подходящ за ролята на Брут, ако случайно не намериш някакво друго занимание, папа — каза Наташа, докато спираха пред училището.

— Офертата си я бива. Ще ти кажа довечера дали нямам по-добра.

— Между другото — каза Наташа, докато слизаше, — сгреши една дума.

— Коя?

— Нали все ми казваш: не бъди мързелива, момиче, потърси сама? Приятен ден, папа, и късмет!

Саша изчака телефонът да иззвъни три пъти, преди да вдигне.

— Саша, Бен съм. Просто се обаждам да ти пожелая късмет.

— Съжалявам, че изгуби мястото си, приятелю. Но съм сигурен, че ще се върнеш.

— Съмнявам се. Имам чувството, че партията ти ще държи мнозинството известно време.

— Няма ли изгледи да те пратят в Камарата на лордовете?

— Прекалено съм млад. Пък и опашката за там вероятно е доста дълга.

— Ще поддържаме връзка — каза Саша, като си даваше сметка, че това няма да е чак толкова лесно.

— Ще те оставя на мира — каза Бен. — Знам, че сигурно очакваш обаждане от Номер десет. Успех.

Саша още не си беше седнал, когато телефонът иззвъня отново. Той грабна слушалката още преди да е звъннал втори път.

— Номер десет — каза гласът на телефониста. — Премиерът се питаше дали можете да се видите с него в три и двайсет следобед.

«Ще проверя графика си дали съм свободен», едва не отвърна Саша, но каза само:

— Разбира се.

През следващия час се преструваше, че гледа новините, че чете вестници и дори че обядва. Обадиха му се няколко колеги, които също бяха получили покани или все още чакаха с безпокойство, както и други, сред които Алф Райкрофт, които искаха да му пожелаят успех. Между разговорите Саша нахрани сънливия котарак и прочете второто действие на «Юлий Цезар», за да открие сбърканата дума.

Потегли за Камарата на общините малко след 14:30 и паркира на паркинга за депутати. Полицаят на портала му отдаде чест веднага щом го видя. Дали знаеше нещо, за което Саша бе в неведение?

Излезе от Уестминстърския дворец малко след три, бавно прекоси площада и продължи по Уайтхол покрай Външното министерство. Дали онези вътре го гледаха? Дежурният полицай на Даунинг стрийт нямаше нужда да проверява списъка си.

— Добър ден, мистър Карпенко — каза той и му отвори портала.

— Добър ден — отвърна Саша и започна дългото вървене по улицата, за да разбере съдбата си.

Изненада се, когато вратата на Номер 10 се отвори още докато беше на няколко крачки от нея. Той влезе вътре за първи път и видя млада жена, която го очакваше.

— Добър ден, мистър Карпенко. Бихте ли ме последвали?

И го поведе по стълбището покрай портретите на бившите премиери. Джон Мейджър вече беше заел мястото си между тях.

Когато стигнаха първата врата, младата жена спря, почука леко, отвори и се дръпна настрани. Саша влезе и завари премиера седнал срещу празен стол, на който като че ли вече бяха седели няколко души. Зад него седеше секретарка с химикалка в ръка.

— Сигурен съм, че не сте особено изненадан — каза премиерът, след като Саша седна, — но бих искал да се присъедините към Робин във Външно като негов заместник-министър. Надявам се, че ще можете да приемете предложението ми.

— За мен е чест — каза Саша. — И удоволствие да служа в първата ви администрация.

— Освен това бих искал да ме държите в течение за ставащото в Русия, особено ако личното ви положение се промени — продължи премиерът.

— Личното ми положение ли, господин премиер?

— Посланикът ни в Москва ми каза, че ако решите да се върнете в Русия и да се кандидатирате срещу Елцин, ще спечелите с по-голямо мнозинство, отколкото аз изкарах на изборите. Случи ли се това, аз ще съм онзи, който ще се опитва да си уреди среща с вас.

— Но мандатът на Елцин изтича след три години.

— Да, но социологическите проучвания показват, че процентът му на одобрение е едноцифрено число и продължава да пада.

— Социологическите проучвания нямат значение, господин премиер. В Русия е важно колко бюлетини попадат в урните, кой ги слага там и най-вече кой ги брои.

— Дотук с тяхната гласност — каза Блеър. — Но имам чувството, че времето ви може и да дойде, Саша. Така че ме дръжте в течение, а дотогава успех на новата работа.

Секретарката се наведе и прошепна нещо в ухото на премиера. На Саша не му беше необходимо да му казват, че срещата е приключила, и се канеше да си тръгне, когато премиерът добави:

— Името ви също е в списъка на онези, които ще бъдат поканени в Тайния съвет.

— Благодаря, господин премиер — каза Саша и двамата си стиснаха ръцете.

Когато излезе от кабинета на премиера, Саша завари същата млада жена да го чака в коридора.

— Ако ме последвате, господин министър, отвън ви чака кола, която да ви откара до Външно министерство.

Денис Хийли му беше казал веднъж, че човек никога не забравя първия, който го е нарекъл министър. Но че само след седмица имаш чувството, че това е малкото ти име.

Докато излизаше от Номер 10, Саша се размина с влизащия Крис Смит и се зачуди какво ли място ще бъде предложено на него. Стъпи на тротоара и някакъв як мъж, който спокойно можеше да е нападател на местен отбор по ръгби, се представи.

— Добър ден, господин министър, аз съм Артър и съм вашият шофьор.

И отвори задната врата на чакащата кола.

— Предпочитам да седна отпред — каза Саша.

— Боя се, че не може, сър. Съображения за сигурност.

Саша се качи отзад. Неволно се зачуди за какво изобщо му е кола — Външно министерство беше само на няколкостотин метра. «Съображения за сигурност» — отново му обясни Артър.

— Мога ли да се обадя по телефон?

— Апаратът е в облегалката за ръка, господин министър. Просто вдигнете слушалката и веднага ще се свържете с телефонната централа на Външно. Кажете им кого търсите и ще ви свържат на мига.

— Ако им дам номера, нали?

— Това няма да е необходимо, сър.

Саша повдигна облегалката и взе слушалката.

— Добър ден, господин министър — каза нечий глас. — С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да говоря с жена си.

— Разбира се, сър, свързвам ви.

Фиона веднъж му беше казала, че е нужно малко време да свикнеш с внезапната промяна в стандарта, след като минеш от опозиция в мнозинство.

— Ало? — обади се гласът от другата страна на линията.

— Добър ден, обажда се Саша Карпенко, министър на Нейно Величество във Външно министерство.

Изчака Чарли да избухне в смях.

— Съжалявам, господин министър — каза гласът, — но жена ви в момента я няма. Ще й предам, че сте я търсили.

— Много се извинявам… — започна Саша, но връзката вече беше прекъснала.

— Току-що направих първия си гаф, Артър.

— И съм сигурен, че няма да е последният. Но трябва да призная, че сте първият, който успя да го направи още преди да е стигнал до министерството.

43. Алекс

Бостън и Давос, 1999

Заседанието на борда вървеше достатъчно гладко, докато Джейк не премина към последната точка от дневния ред — «Други».

— Какво иска Ивлин? — попита председателят, зяпнал невярващо главния си изпълнителен директор.

— Да продаде своите петдесет процента в банката. Предлага ги първо на нас.

— Колко биха стрували акциите й на пазара? — попита Боб Ъндъруд.

— Четиристотин, може би петстотин милиона.

— А колко иска тя за тях? — попита Мич Блейк.

— Един милиард.

Събралите се мъже, които бяха в състояние да играят покер часове наред, без и един мускул на лицето им да трепне, ахнаха от изненада.

— Ивлин много добре осъзнава, че докато притежава петдесет процента от банката, все едно е опряла пистолет в главата ни.

— Което означава, че спокойно може да дръпне и спусъка — каза Алекс. — Защото ние не разполагаме с такива пари.

— Както каза веднъж Джордж Сорос, ако държиш петдесет и един процента от компания, ти си й господар, а ако притежаваш четирийсет и девет или по-малко, си слуга.

— Някой да има идеи? — попита Алекс и огледа събралите се.

— Да я убием — каза Боб Ъндъруд.

— Това няма да реши проблема — прозаично рече Джейк. — Защото съпругът й Тод Халидей ще я наследи и ще трябва да си имаме работа с него.

— Можем да обявим, че блъфира — каза Ъндъруд. — И тя скоро ще открие, че никой няма да поиска да плати подобна нелепа сума за акциите й.

— Не бих бил толкова сигурен в това — каза Джейк. — Бостънската банка с удоволствие би сложила ръка на руското ни портфолио, което бие всичките ни конкуренти, и подозирам, че ще са готови да й платят много над исканата цена.

— Защо просто не игнорираме тази проклетница? Може пък и да се разкара — предложи Блейк.

— Тя вече е предвидила това и е решила да паркира танковете си в предния ни двор — каза Джейк.

— И какво смята да използва като муниции? — попита Алекс.

— Правилника на компанията.

— Кой член по-точно? — попита Анди Харботъл, който си мислеше, че го знае наизуст.

— Деветдесет и втори.

Членовете на борда зачакаха, докато Харботъл прелисти опърпаната книга в кожена подвързия. Когато стигна до търсения член, той го прочете на глас:

— Ако акционер или група акционери притежават петдесет или повече процента от акциите на компанията, те имат право да задържат всякакви решения на борда за шест месеца.

— Изброила е единайсет решения от миналата година, които възнамерява да оспори — каза Джейк. — Подобен ход ще блокира банката за половин година и тя казва, че ако не изкупим акциите й, ще дойде на годишната среща на акционерите другия месец и ще отправи заплахата си лично.

— Кой я е подучил на това? — зачуди се Ъндъруд.

— Лично аз залагам на Акройд — каза Джейк. — Но тъй като има криминално досие, той не би рискувал да вдигне глава над парапета. Така че ще се наложи да си имаме работа лично с Ивлин.

— Но предвид отношенията й с Акройд в миналото защо не й предложим четиристотин хиляди и да видим как ще отговори? — каза Ъндъруд.

— Можем да опитаме — съгласи се Джейк. — Но все пак имам ли някакви граници за маневриране?

— Шестстотин, като дори това е прекалено — каза Алекс.

— Мисля, че като борд трябва да приемем, че ще изпълни заплахата си — каза Джейк. — В този случай Акройд ще я посъветва да продаде акциите си на Бостънската банка за седемстотин милиона.

— Тази трябва да бъде обесена на първия стълб, както се е случило с много от английските й предци — каза Ъндъруд.

— Мен трябва да обесят — каза Алекс. — Не забравяйте, че навремето ми предложи нейните петдесет процента за един милион, а аз й отказах.

— Бичувана и разчленена — продължи Ъндъруд.

— Засега не — каза Джейк. — Все още имаме един коз в ръкава си.

— Честито — каза Ана. — Винаги е чудесно да бъдеш признат от равните ти.

— Благодаря — каза Алекс. — Особено като се има предвид, че в Давос ще присъстват всички играчи, които имат реална роля във финансовия свят.

— За какво ще говориш?

— За ролята на Русия в новия световен ред. Единственият проблем е, че срещата едва ли можеше да се състои в по-неподходящо за банката време.

— Ивлин пак ли създава проблеми?

— Заплашва да хвърли бомба на годишната среща на акционерите, ако не се съгласим с нелепите й искания.

— Защо не отменим уикенда в Лондон? Така ще можем да отлетим направо за Давос.

— Не, и двамата имаме нужда от почивка, а ти от месеци очакваш това пътуване.

— От години — каза Ана. — Откакто господин Розентал ми каза, че никога няма да разбера значението на английския акварел, докато не видя картините на Търнър в Тейт.

След като посети дискретно най-добрия майстор на перуки в Бостън, той си взе билет обратно до Ница и плати в брой. Пътният агент му направи и отворена резервация в хотел «Париж», защото не беше сигурен колко време ще му е необходимо, за да изпълни плана си.

По специалност беше микромениджър, обсебен от детайлите. Кумирът му генерал Айзенхауер беше писал в мемоарите си, че ако силите са изравнени, планирането и подготовката решават изхода от битката.

Когато се качи на самолета за Ница, беше повече от готов да се изправи срещу нея на всяко бойно поле, което избере тя.

Г-ца Робинс им беше резервирала стаи в «Конот», любимия хотел на Лорънс в Лондон. Тъй като имаха само един уикенд преди Давос, всяка минута от престоя им беше от значение.

Националната галерия, колекцията Уолас и Кралската академия бяха задължителни и не ги разочароваха. Хенри Гудман в ролята на Шерлок ги накара да поискат да продължат престоя си и да видят всяко друго представление в Националния театър. И как можеш да избираш между Националния исторически музей, «Виктория и Албърт» и Музея на науката, освен ако не обиколиш и трите на бегом?

Ана остави колекцията Търнър и Тейт за последната им сутрин и двамата стояха пред входа много преди галерията да отвори. «Изглед към архиепископския дворец», нарисувана от художника, когато е бил едва на петнайсет, едва ли можеше да остави съмнения у някого в гения на Търнър. А след като видя «Корабокрушение» и «Венеция», на Ана й се прииска да предложи на Алекс да отиде в Давос без нея.

Тя се обърна и го видя да бъбри с някаква жена, която не приличаше на туристка и баджът на ревера й показваше, че може би работи в Тейт. От известно време Ана искаше да пита някого за отношенията между Търнър и неговия велик съвременник и съперник Констабъл, така че отиде при тях.

— Много съжалявам — тъкмо казваше жената. — За момент си помислих, че сте моят… Колко глупаво от моя страна. — И забързано се отдалечи. Изглеждаше засрамена.

— Какво беше това? — попита Ана.

— Не съм сигурен, но мисля, че ме взе за някой друг.

— Да не би да водиш двоен живот, скъпи? — подразни го тя. — Защото тя е точно твоя тип — тъмни очи, тъмна коса и изглеждаше много интелигентна.

— Намерих една такава преди известно време — отвърна Алекс и прегърна жена си. — И честно казано, една ми е достатъчна.

— Да не би да усещам, че започваш малко да се изнервяш заради речта?

— Може и да си права.

— Тогава да се връщаме в хотела за още една репетиция.

Изобщо не забелязаха, че главният консерватор на галерията ги гледа от прозореца на кабинета си, докато излизаха на Мибланк и спираха такси. Ако не бяха костюмът на «Брукс Брадърс» и американският акцент, Чарли можеше да се закълне… и тогава си спомни. Възможно ли беше това да е жената, която е работила в галерията на Розентал, а сега е куратор на колекцията Лоуъл?

Той седна на мястото си в първа класа и с облекчение откри, че не вижда познати лица сред пътниците. Използва дългия полет над Атлантика да премисли отново и отново стратегията си, макар да знаеше, че трябва да изглежда изненадан при първата им среща. Както беше при всеки опитен оратор, дори импровизациите се нуждаеха от репетиция.

Насочи вниманието си към досието й и си помисли, че вече сигурно знае за нея повече, отколкото знаят и най-близките й приятели. Когато самолетът кацна, се питаше какво ли би могло да се провали. Защото винаги има нещо, което не си очаквал. Пак Айзенхауер.

След като мина през паспортната проверка и прибра двата си големи кожени куфара, взе такси до хотел «Париж» и се регистрира. Даде на пиколото голям бакшиш, което беше част от плана. Трябваше да го запомнят. Не можеше да спи в самолети и затова направо си легна и не се събуди до осем на следващата сутрин.

Прекара деня в запознаване с разположението на хотела и казиното от другата страна на площада — не че някога беше играл комар. Важно беше да изглежда като редовен посетител, преди да се натъкнат един на друг. И най-важното, вечерите трябваше да бъдат репетирани до последната секунда.

В понеделник вечеря сам в ресторанта на хотела и се постара да спечели оберкелнера Жак с още един екстравагантен бакшиш, преди да се прибере в стаята си. Във вторник Жак потвърди, че тя и съпругът й вечерят в ресторанта всеки петък, след което отиват в казиното отсреща и остават на игралните маси до малките часове на нощта.

В сряда Жак го премести на масата до тяхната и го настани на мястото с гръб към нея. В четвъртък Жак много добре знаеше ролята, която се очаква да изиграе. Но пък мосю му беше оставил няколко големи поощрения и той предполагаше, че ако изиграе своята част, ще има и още.

В петък вечерта той седеше на мястото си трийсет минути преди вдигането на завесата. Направи поръчката си, но каза на Жак, че не бърза.

Двамата влязоха в ресторанта малко след осем и Жак дори не погледна към него, докато ги съпровождаше до обичайната им маса. Той продължи да чете международното издание на «Уолстрийт Джърнъл», тъй като искаше тя да усети, че е сам.

Жак изчака отнасянето на чиниите на основното ястие, преди да се вдигне завесата за второто действие, когато се върна на сцената да изиграе ролята си. Наведе се и прошепна в ухото й:

— Забелязахте ли кой седи на съседната маса, мадам?

— Ако имаш предвид възрастния господин с гръб към мен, не.

— Това е Джордж Сорос. Винаги ми дава бакшиш, когато е тук, и обикновено го удвоява при следващото си идване.

— Значи е редовен посетител?

— Гостува ни веднъж годишно, мадам, само за една седмица. За да може да се отпусне някъде, където никой няма да го познае.

— Днес ще пропусна десерта, Жак — каза тя. — Както и съпругът ми.

Тод изглеждаше разочарован, защото открай време си падаше по рулада с горчив шоколад, но познаваше този неин поглед.

— Както желаете, мадам — рече Жак и докато минаваше покрай следващата маса, напълни чашата на госта с вода — знак, че е изпълнил ролята си и напуска сцената.

След минута Тод стана и дискретно излезе от ресторанта. Гостът на съседната маса обърна страница на вестника си и продължи да чете. Ивлин стана, като избута стола си назад, докато не се удари в неговия.

— Много съжалявам — каза тя, когато той се обърна.

— Няма нищо — отвърна той, като стана и леко й се поклони.

— Боже мой, да не би да сте онзи, за когото ви мисля?

— Зависи кой искате да съм — отвърна той и се усмихна топло.

— Господин Сорос?

— Разбихте прикритието ми, мадам.

— Ивлин Лоуъл — каза тя и отвърна на усмивката му.

Той отново се поклони.

— Имах честта да познавам баща ви. Чудесен човек, от когото научих много.

— Да, скъпият папа. Иска ми се да беше жив, за да поискам съвета му за един проблем, който имам.

— Може би аз ще успея да ви помогна?

— О, не, не бих искала да се натрапвам…

— Скъпа госпожо, за мен ще е чест да посъветвам дъщерята на Джеймс Лоуъл и може би по този начин да се отплатя донякъде за добротата му през годините. Заповядайте, седнете при мен — каза той и издърпа стола й до своя.

— Колко мило от ваша страна — каза Ивлин, докато сядаше.

— Жак, чаша шампанско за дамата, а за мен обичайното. — Оберкелнерът забърза да изпълни поръчката. — Е, с какво мога да ви помогна, госпожо Лоуъл?

— Ивлин, моля.

— Джордж — каза той, облегна се назад и остави Ивлин да му разкаже всичко, което той вече знаеше, докато двамата отпиваха от питиетата си — шампанско за нея и бренди за него.

— Доста често срещан проблем, когато става въпрос за наследство — каза той, след като тя свърши. — Особено когато между наследниците има вражда. Наричат го дилемата петдесет на петдесет.

— Колко интересно — каза тя, попиваше всяка дума.

— Разбира се, има просто решение.

— И какво е то?

— Първо трябва да ви попитам нещо, Ивлин. Можете ли да пазите тайна?

— Със сигурност мога — отвърна тя и сложи ръка на бедрото му.

— Защото ще трябва да работим в тясно сътрудничество през следващите няколко дни и не искам никой, ама наистина никой да научава източника на това, което ще кажа, включително съпругът ви.

— В такъв случай може би ще е по-добре да се качим в стаята ви, където няма да ни притесняват — каза тя и плъзна ръка малко по-нагоре по бедрото му.

Боб определено не беше очаквал подобно нещо, но щом се налагаше…

Последният път, когато Алекс се беше чувствал толкова нервен, беше на бойното поле във Виетнам. И също като тогава чакането беше най-лошата част.

Първата му тревога беше, че никой няма да дойде да го слуша. Когато Нелсън Мандела, Джордж Сорос и Хенри Кисинджър фигурират в менюто, трябва да приемеш, че в най-добрия случай ще играеш ролята на десерта. Организаторите обаче го увериха, че «Ролята на Русия в новия световен ред» ще бъде специалитетът на деня и че повечето делегати ще си го поръчат.

Когато един помощник почука на вратата на стаята на говорителите и му каза, че е време, Алекс дори нямаше смелост да попита как изглежда залата. Накрая не издържа и надникна иззад завесата. Оказа се, че организаторите не са преувеличавали. Залата беше толкова претъпкана, че някои седяха по пътеките.

Клаус Шваб стана да го представи и каза на делегатите, че Алекс Карпенко е сред водещите банкери инвеститори в напъпващата руска република през последното десетилетие със сключването на сделки, изумили по-предпазливите му конкуренти, които останали да му дишат прахта. Банка «Лоуъл» беше дала ново значение на думите «отношение между риск и печалба», сключвайки поне една сделка, донесла хиляда процента печалба през първата година, като в същото време вдигаше заплатите на всички работещи в компанията.

— В дните на златната треска — каза Шваб — е трябвало да се качиш на фургона и да потеглиш на запад. В днешна Русия се качваш на частен самолет и политаш на изток.

Алекс изпита облекчение, че Шваб не спомена също, че му се е наложило да бяга от Санкт Петербург в линейка, но не и преди портфейлът му да бъде изпразнен от мъжка проститутка и свободен от дежурство парамедик.

Когато излезе на сцената, за да заеме мястото на Шваб, беше посрещнат с дружелюбни аплодисменти — от онези приемания, които сякаш ти казват: ще изчакаме да видим как ще мине речта, преди да произнесем присъдата си.

Алекс погледна редиците изпълнени с очакване лица и ги накара да изчакат още малко, преди да започне.

— Всеки път, когато говоря пред моя Лайънс Клъб, на студентски форум или дори на бизнес конференция, обикновено съм сигурен, че ще бъда по-информиран от всеки присъстващ. Приех тази покана, без да си давам сметка, че всички в тази зала ще бъдат много по-информирани от мен.

Последвалият смях му позволи да се отпусне мъничко.

— През последното десетилетие банка «Лоуъл» работи в Русия с местните хора и господин Шваб беше така добър да ни опише като едни от лидерите в тази област. Същата банка работи в Бостън в продължение на повече от век, а за нас все още мислят като за начинаеща компания. В контекста на инвеститорското банкиране в Русия обаче на нас се гледа като на утвърден фактор само десет години след стъпването ни в страната. Как е възможно това?

— Преди по-малко от петдесет години Сталин управлява една от най-големите империи на света — продължи той. — След смъртта му през 1953 той е оплакван като национален герой и му издигат статуи и в най-малките градчета. По целия свят името му се изрича наред с имената на Рузвелт и Чърчил. Но днес ще ви е трудно да откриете статуя на Сталин в бившия Съветски съюз, освен в родния му град.

— След Сталин идват поредица неизбрани деспоти, които преди това години наред са се спотайвали в сянката му — Хрушчов, Брежнев, Андропов и Черненко, които се вкопчваха във властта, докато не умираха или не биваха отстранявани насила. И изведнъж всичко се промени буквално за една нощ, когато на сцената излезе Михаил Горбачов и обяви началото на гласността. Просто преведено, това означава политика на по-отворено за съвети правителство и по-голяма информираност.

Замълча за момент.

— От март 1990 година, когато Горбачов стана първият избран президент на Съветския съюз, страната започна бързо да се променя и за първи път предприемачи можеха да работят в нея без ограниченията на централизирано командваната икономика.

Всички слушаха внимателно.

— Само че хората начело на тази трансформация бяха същите мутри от стария режим. Как бихте се почувствали, ако лидерът на Комунистическата партия на Америка получи ключовете за Форт Нокс? При това въпреки факта, че Съветският съюз има една от най-добрите образователни системи в света, стига да искате да бъдете философ или поет, но не и да учите икономика. В онези дни щяхте да имате по-добър шанс да изучавате санскрит в Московския университет, отколкото да се научите да се ориентирате в една електронна таблица.

— Русия държи двайсет и четири процента от световните резерви на газ, дванайсет процента от петрола и има повече дървен материал от всяка друга страна на света — продължи той. — Но макар вече да не мисли за себе си като за другар, обикновеният работник все така получава около петнайсет долара седмична заплата и малцина изкарват по повече от петдесет хиляди на година. Това е по-малко от заплатата на секретарката ми. Така че преходът от комунизъм към капитализъм в никакъв случай няма да бъде лесен.

— Всички знаем, че първото впечатление по принцип е трайно, и затова не биваше да се изненадвам, когато се върнах в родината си и още в първите часове се сблъсках с някои от проблемите на Русия. Стоях на един ъгъл в опит да спра такси и нямаше как да не забележа, че макар по улиците да нямаше недостиг на беемвета, мерцедеси и ягуари, почти не видях «Форд Фиеста» или «Фолксваген Поло». Разликата между бедни и богати в Русия е по-рязко изразена, отколкото в която и да било друга страна по света. Два процента от руснаците притежават деветдесет и осем процента от националното богатство, така че кой може да обвинява обикновените граждани, че отхвърлят капитализма и искат да се върнат към онова, което сега възприемат като доброто старо време на комунизма? Ако искаме западните ценности да победят, Русия се нуждае най-много от средна класа, която със своята усилена работа и усърдие ще може да се облагодетелства от зашеметяващото богатство на природни ресурси на страната.

Пак замълча за момент.

— Това не означава, че в Русия няма чудесни възможности за правене на бизнес. Разбира се, че има. Ако обаче реши да инвестира на изток, човек трябва да внимава — това не е за малодушни… Господин Шваб спомена, че «Лоуъл» сключи сделка, която донесе на банката ми хиляда процента печалба за една година. Не ви каза обаче, че подписахме и три други договора, по които изгубихме всичките си инвестиции до последния цент, като в единия случай мастилото дори още не беше изсъхнало на хартията. Така че златното правило за всяка компания, възнамеряваща да открие клон в Русия, е да мисли, когато избира партньора си. Когато има потенциал за хиляда процента печалба, простаците, алчните и откровено безчестните ще изпълзят като хлебарки изпод дъските на пода. И ако партньорът ви наруши договора, не си правете труда да го съдите, защото съдията със сигурност е на заплата при него.

— Възможно ли е всичко това да се промени към добро? — попита той риторично. — Да. Догодина руският народ ще отиде при урните да избира нов президент. Спокойно можем да приемем, че хората няма да преизберат Борис Елцин, който вече щеше да е подложен на импийчмънт във Вашингтон или затворен в Тауър в Лондон, ако стоеше начело на тези страни.

Последва смях. Хуморът често подчертава истината. Алекс обърна на следващата страница.

— Комунистическата партия, която изглеждаше мъртва и заровена преди десет години, отново надигна глава и вече има преднина според социологическите проучвания. Но ако за президентския пост се появи кандидат, чийто главен интерес е демокрацията, а не напълването на собствените му джобове, кой знае какво може да постигне страната?

Залата се разшумя.

— Виждате пред себе си руснак, който избяга в Америка преди трийсетина години, но който напоследък редовно се връща в родината си, защото банка «Лоуъл» гледа дългосрочно. Надявам се след сто години Америка да остава най-големия съперник на Русия. Не на бойното поле, а в заседателната зала на борда. Не в ядрената надпревара, а в надпреварата за изкореняване на болести. Не на улиците, а в класните стаи. Но това може да се постигне само ако всеки руски глас има еднаква тежест.

Последваха дълги аплодисменти, а Алекс обърна на следващата страница.

— Преди двеста години Америка е била във война с Великобритания. През последния век двете страни се обединиха на два пъти, за да се бият срещу общ враг. Защо Америка и Русия да нямат подобна цел? — Алекс сниши глас почти до шепот. — Надявам се сред вас да има такива, които ще се присъединят към мен в опита да направим този идеал възможен, като строим мостове вместо да ги разрушаваме и като вярваме, както би трябвало да вярва всяко цивилизовано общество, че всички хора се раждат равни, независимо в коя страна. Мога само да се надявам, че следващото поколение руснаци и американци ще приеме това за даденост.

Аудиторията, която беше решила да изслуша Алекс, преди да произнесе присъдата си, се изправи на крака и го накара за пореден път да се запита дали не е трябвало да заеме мястото на Лорънс не в банката, а на политическата арена.

— Беше великолепен, скъпи — каза Ана, когато той слезе от сцената. — Но не си спомням да репетираше последните абзаци сутринта в банята.

Алекс не коментира. Не помогна и това, че през следващите два дни, когато го спираха в конферентната зала, в хотела, на улицата и дори на летището, различни делегати му казваха: «Може би вие сте човекът, който трябва да се кандидатира за президент на страната си».

И нямаха предвид Америка.

— Какво? — попита Дъг Акройд.

— Продадох един процент от акциите си в «Лоуъл» за двайсет милиона долара — гордо каза Ивлин.

— И защо направи тази глупост?

— Защото с продажбата му успях да преценя реалната цена на петдесетте ми процента — един милиард долара.

— И в същото време си предала контрола на банката на Карпенко — сопна се Акройд. — Сега те притежават петдесет и един процента от компанията, а ти само четирийсет и девет.

— Не — възрази Ивлин. — Не продадох процента си на банката.

— А на кого?

— На Джордж Сорос, за когото несъмнено ще се съгласиш, че има много по-добър нюх за банковото дело и инвестициите от нас.

— Така е — каза Акройд. — Но мога ли да попитам как така попадна на този велик човек?

— Срещнах го преди две седмици в Монте Карло. Щастлива случайност, не мислиш ли?

— Не, не мисля, че е била щастлива случайност, Ивлин. А добре заложена клопка и ти си попаднала в нея.

— Това пък защо го казваш?

— Защото преди две седмици Джордж Сорос беше в Давос и изнасяше лекция върху механизма на обменните курсове. Знам, защото бях в публиката.

Коленете на Ивлин се подгънаха и тя се свлече на най-близкия стол.

— И какво да правя сега? — попита след известно мълчание.

— Приеми офертата на банката за шестстотин милиона, преди да са размислили.

— Госпожа Лоуъл-Халидей приема предложението на банката за шестстотин милиона долара за акциите й — каза секретарят. — Но ми трябва одобрението на борда, преди да сложа подписа си.

— Но това беше когато тя притежаваше петдесет процента от банката — каза Джейк. — Благодарение на брилянтната акция на Боб сега тя има само четирийсет и девет процента и ние контролираме компанията.

— Предложи й триста милиона и се съгласи на четиристотин — каза Алекс.

— Мислиш ли, че ще се съгласи? — попита Мич Блейк.

— Със сигурност — отвърна Алекс. — Акройд ще й каже, че е изключено да получи по-добро предложение другаде, и ако тя приеме, добрата новина ще бъде, че на банката няма да й се наложи да й плати нито един цент.

— Как така? — попита Алан Гейтс.

— Просто е, но може би е време Джейк да разкаже на борда малко повече за коза, който винаги сме държали в ръкава си.

Джейк отвори една папка и прелисти няколко страници, преди да открие подписаното съглашение.

— Госпожа Лоуъл-Халидей е взела няколко заема през годините, когато брат й Лорънс беше председател на борда. Като главен изпълнителен директор Акройд е одобрил трансакциите и за да може донякъде да ги легитимира, Ивлин се е съгласила да плаща пет процента годишна лихва до връщането на заема. За нейно съжаление, но в полза за банката, тя не е върнала нито цент, но пък изобщо не е и възнамерявала да го прави. — Джейк обърна на следващата страница и продължи: — Резултатът е, че след повече от двайсет години дълг и натрупани лихви в момента тя дължи на банката малко повече от четиристотин петдесет и един милиона долара.

Джейк затвори папката. Настъпи тишина, последвана след миг от аплодисменти.

— Но дори да приеме офертата, тя пак ще дължи на банката повече от петдесет милиона — каза Боб.

— И ние ще се съгласим да й ги опростим срещу нейните четирийсет и девет процента акции — отвърна Джейк.

— Браво — каза Алекс и огледа присъстващите. — Аз обаче още чакам да чуя подробности как Боб е успял да постигне всичко това.

Останалите директори също насочиха вниманието си към най-дългогодишния член на борда, който вече нямаше кичур бяла коса.

— Един джентълмен винаги трябва да пази дискретност, когато е замесена дама — каза Боб. — Все пак мога да съобщя на борда, че госпожа Ивлин Лоуъл-Халидей не знае разликата между това да преспиш с някого и да те изчукат. Между другото, господин председател, вече мога ли да се оттегля от борда?

44. Саша

Лондон, 1999

— Възнамерява ли уважаемият джентълмен да посети другия си избирателен район в близко бъдеще?

Саша се усмихна, а други направо се разсмяха на подмятането. Беше подготвил добре отговора си.

— Мога да кажа на уважаемия депутат, че нямам планове да посещавам Русия в близко бъдеще. С нетърпение обаче очаквам да видя премиерата на «Лебедово езеро» в Кралската опера в изпълнение на балета на Болшой театър. — За малко да добави, че това е най-добрият балет на света, но се сдържа.

— Мистър Кенет Кларк — каза говорителят.

— Съветвам уважаемия джентълмен при следващото му посещение в Москва да посочи на президента Елцин, че за страна, представяща се за демокрация, има още много какво да се желае по въпроса за спазването на човешките права.

Този път одобрителните викове бяха силни, и не на шега.

Саша отново се изправи.

— Ако уважаемият депутат бъде така добър да ми посочи конкретни примери, можете да бъдете сигурни, че ще ги проверя. За членовете на Камарата обаче може би ще е интересно да научат, че господин Борис Немцов, бившият вицепремиер на Русия, седи в галерията за видни гости и съм сигурен, че е чул въпроса.

Саша погледна нагоре и се усмихна на приятеля си, който, изглежда, се забавляваше на момента си на слава.

Когато въпросите към външния министър приключиха и говорителят призова да продължат с дневния ред, Саша бързо излезе от залата и отиде в Централното лоби, където се бяха разбрали да се видят с Немцов.

— Добре дошъл в Уестминстър, Борис — каза той, докато стискаше топло ръката на госта си.

— Благодаря — отвърна Немцов. — Беше удоволствие да те видя как отстояваш позицията си повече от добре. Макар че трябва да се съглася, че на спазването на човешките права у нас не се държи особено и колегите ми много ще се зарадват, когато им кажа, че съм чул въпросът да се повдига в британската Камара на общините.

— Имаш ли време да пийнем чай на терасата? — попита Саша.

— Чакам го с нетърпение цял ден — отвърна Немцов.

Саша поведе госта си по покритото със зелена пътека стълбище към терасата, откъдето се откриваше изглед към Темза.

— Е, какво те води в Лондон? — попита той и каза на появилия се веднага сервитьор: — Само чай, благодаря.

— Официално съм тук да се срещна с кмета на Лондон и да обсъдим екологичните проблеми на свръхнаселените градове, но основната ми цел е да се видя с теб и да те запозная със случващото се на политическия фронт в Русия.

Саша се облегна назад и заслуша внимателно.

— Както знаеш, президентските избори ще се проведат след година.

— Малко преди следващите общи избори във Великобритания — каза Саша.

Сервитьорът сложи на масата поднос чай и бисквити.

— Елцин вече обяви, че няма да участва в следващите избори, вероятно повлиян от сегашния си рейтинг на одобрение, който според социологическите проучвания е около четири процента.

— Това е наистина трудно за постигане — каза Саша, докато наливаше чая.

— Не и ако се будиш всяка сутрин с махмурлук и си пиян преди обед.

— Елцин има ли си помазан наследник?

— Доколкото знам, не. Но дори да имаше, едно такова помазване е равносилно на целувката на смъртта. Не, единственото наистина значимо име в момента е на лидера на Комунистическата партия Генадий Зюганов и повечето хора смятат, че връщането към миналото ще е истинска катастрофа, макар че тази възможност не може просто да се отхвърли. Честно казано, Саша, едва ли би имал по-добър шанс да станеш нашия следващ президент.

— Но може би моят рейтинг на одобрение също ще витае около четирите процента.

— Радвам се, че повдигна този въпрос — каза Немцов и извади листче от вътрешния си джоб. — Направихме неофициално проучване и се оказа, че в момента рейтингът ти е четиринайсет процента. Двайсет и шест процента от хората обаче дори не знаят кой си, а трийсет и един още не са решили. Така че сме окуражени. Ако се върнеш в Санкт Петербург и официално обявиш намерението си да се кандидатираш, мога да ти гарантирам, че процентите ще се променят тутакси.

— Признавам, че се колебая — каза Саша. — Миналата седмица «Таймс» писа в уводната си статия, че ако лейбъристите спечелят следващите избори, което изглежда много вероятно, аз може да съм следващият външен министър.

— Честно казано, изобщо не се изненадвам, след като видях представянето ти в Камарата днес следобед и как си наясно с толкова много теми. Все пак ще посоча, че президент на Русия е много по-голяма награда за човек, роден и израснал в Санкт Петербург.

— Прав си. Но не мога да позволя колегите ми да го научават. Освен това трябва да съм сигурен, че имам реален шанс за успех, преди да се откажа от всичко, за което работих толкова усилено.

— Това е напълно разбираемо — каза Немцов, — но няма да можем да преценим шансовете ти, докато не разберем кой е основният ти противник.

— Но ти беше вицепремиер — каза Саша. — Защо ти не се кандидатираш?

— Защото моят рейтинг не е много по-добър от този на Елцин. Сигурен съм обаче, че с моята подкрепа можеш да спечелиш.

— Радвам се да го чуя. Но Владимир си остава проблем. В края на краищата той беше заместник-кмет на Санкт Петербург и идеята да се кандидатирам за президент няма да му хареса.

— Няма защо да се тревожиш за Владимир. Той напусна Санкт Петербург минути преди да бъде арестуван за злоупотреба с обществени средства. Отпраши към Москва и за последно са го виждали в Кремъл.

— Какво прави там?

— Носят се слухове, че работи в тясно сътрудничество с Елцин, но никой не е сигурен като какъв точно.

— Владимир се интересува само от едно нещо — да стане шеф на ФСС.

— Чудно ми е кого ли си мислят, че са заблудили, когато закриха КГБ и го възродиха като Федерална служба за сигурност. Старите мутри вършат старата работа, дори в същата стара сграда — каза Немцов. — Но ако Владимир успее да постигне целта си, по-добре да не си създаваш враг в негово лице. Всъщност, ако е на твоя страна, това би помогнало на каузата ти.

— Ако е на моя страна, това само би навредило на каузата ми — каза Саша. — Не бих могъл да постигна нищо значимо, ако той непрекъснато наднича зад рамото ми. Владимир би се противопоставил яростно на промените, които бих искал да направя като президент.

— Но в политиката понякога се налага да правиш компромиси…

— Компромисите са за онези, които нямат кураж, морал и принципи.

— Саша, не е нужно да убеждаваш мен, че си подходящият човек за поста, но първо трябва да се погрижим да те изберат.

— Съжалявам, че съм толкова негативен, но не бих искал да стана президент и да открия, че някой друг дърпа конците.

— Разбирам. Но щом заемеш поста, ще можеш да срежеш въпросните конци. Не забравяй, няма власт без пост.

— Разбира се, че си прав — отвърна Саша. — Ще ти кажа веднага щом взема решение.

— И кога ще е това?

— Скоро, Борис. Има един-двама души, с които трябва да се посъветвам, преди да взема окончателно решение.

— Майка ти със сигурност ще настоява да се кандидатираш, нали? В края на краищата баща ти определено би искал да те види като президент.

— Тя е единствената в семейството, която е стопроцентово против тази идея — засмя се Саша. — Твърдо вярва в принципа «по-добре врабче в ръката»…

— А какво мисли жена ти?

— Изчаква.

— Ето това е нещо, което всеки политик на света разбира.

Саша се разсмя.

— Но ще ме подкрепи, ако смята, че наистина искам поста, и вярва, че мога да го спечеля.

— А дъщеря ти?

— В момента Наташа се интересува единствено от Брад Пит.

— Някакъв начинаещ политик ли?

— Не, американски актьор. Наташа е убедена, че би се влюбил в нея на мига, ако се срещнат. И не разбира защо служител от Външното министерство не може да го уреди. «Колко важен си всъщност, татко?» Все това ме пита.

Немцов се разсмя.

— Същата работа е и у дома. Синът ми иска да е барабанист в местна джазова банда и не проявява абсолютно никакъв интерес към влизане в университета.

Биг Бен удари четири пъти.

— По-добре да се връщам при колегите, преди да са се досетили защо всъщност съм дошъл в Лондон — каза Немцов.

— Благодаря, че ми отдели толкова много време, Борис. И за подкрепата ти — каза Саша, докато прекосяваха заедно Централното лоби.

— Всеки път, когато те виждам, Саша, се убеждавам все повече, че ти си подходящият човек за следващ президент.

— Благодарен съм за подкрепата ти и ще ти кажа веднага щом реша.

— Ако се върнеш в Санкт Петербург, може и да се изненадаш колко голямо ще бъде посрещането — каза Немцов.

— Радвам се, че не се налага аз да вземам това решение — каза Чарли.

— Но все пак го правиш, скъпа — отвърна Саша. — Защото изобщо не бих и помислил за такова рисковано начинание без твоята благословия.

— Замислял ли си се колко много имаш за губене?

— Разбира се, че съм се замислял. И тъй като Лейбъристката партия със сигурност ще спечели следващите избори, лесно мога просто да изчакам и да се надявам да стана външен министър. Много по-големият риск е да напусна Камарата, да се върна в Русия и цяла година да водя предизборна кампания, а накрая някой да ми отмъкне наградата.

— Особено ако въпросният някой е не друг, а старият ти приятел Владимир.

— Докато е приближен на Елцин, по-вероятно ще се озове в затвора, отколкото в Кремъл.

— Тогава нека ти задам един прост въпрос — каза Чарли. — Ако ти предложа на поднос и двете позиции, президент на Русия и британски външен министър, коя би избрал?

— Президент на Русия — без колебание отвърна Саша.

— Значи имаш отговора — каза Чарли. — Както и моя. Иначе ще прекараш остатъка от живота си в питане: «А какво ли щеше да стане, ако…?».

— Мислиш ли, че трябва да се посъветвам още с някой, преди да взема подобно окончателно решение?

Чарли се замисли дълго и сериозно.

— Няма смисъл да питаш майка си, защото и двамата много добре знаем какво е мнението й. Нито пък дъщеря ти, която мисли за съвсем други неща. Все пак бих искала да чуя мнението на Алф Райкрофт. Той е мъдър стар мошеник, който те познава от повече от двайсет години и има рядката способност да мисли нестандартно. И още по-важното, винаги ти мисли само най-доброто.

— На какво дължа великата чест, господин министър? — попита Алф, докато водеше Саша към дневната.

— Имам нужда от съвета ти, Алф.

— Тогава сядай. Едва ли ще ни притесняват, тъй като жена ми излезе да върши добри дела. Мисля, че днес е помощник-библиотекар в болницата.

— Тя е истинска светица.

— Също като Чарли. Истината е, че и двамата сме спечелили от лотарията на брака. Е, с какво мога да ти помогна, младежо?

— Аз съм на четирийсет и шест — каза Саша. — Наричаше ме младеж, когато дойдох за първи път в избирателния район преди повече от двайсет години. Сега никой не ме нарича така.

— Изчакай да стигнеш до моите години и ще си благодарен, ако някой те нарече така. И тъй, когато се обади и ми каза, че искаш да обсъдим личен въпрос, не ми беше трудно да се досетя какво те тормози.

— И до какво заключение стигна?

— Естествено, бих искал да станеш външен министър. Така бих могъл да прекарам остатъка от дните си в разказване на момчетата от клуба по крикет как пръв съм забелязал потенциала ти.

— Това си е самата истина — засмя се Саша.

— Още когато те интервюирахме за първи път за мястото в Мерифийлд разбрах, че си специален. Така че това, което ще кажа, Саша, може и да те изненада. Мисля, че трябва да напуснеш Камарата на общините, да се върнеш в Русия и да осъществиш съдбата си, ако изразът не е твърде драматичен.

— Този път залогът е много голям — каза Саша.

— Такъв е бил и за Уинстън Чърчил, когато преминал на страната на консерваторите, защото със сигурност никога нямаше да стане премиер, ако беше останал с лейбъристите.

— Но аз прекарах последните трийсет години в тази страна — каза Саша. — Така че в сравнение със смяната на пейките пътят до Москва е доста дълъг.

— Ленин не е мислел така, а не забравяй, че е бил в Швейцария в началото на революцията.

— По-добър пример не можеш ли да измислиш? — разсмя се Саша.

— Ганди е практикувал право в Южна Африка, когато е усетил революцията във въздуха и се върнал в Индия, за да стане неин духовен водач. Съветът ми, Саша, е да се върнеш в родината си, защото сънародниците ти ще видят в теб онова, което аз видях преди двайсет години — почтен, честен човек с непоколебими убеждения. И ще прегърнат тези убеждения с облекчение и ентусиазъм. Но моето мнение е просто дрънкане на един старец.

— Което го прави още по-важно — каза Саша. — Защото не е онова, което очаквах да чуя.

Саша винаги посещаваше с удоволствие руското посолство и една от причините за това беше, че никой не можеше да организира по-добро парти от посланика Юрий Фокин. Отминали бяха дните, в които сградата беше заобиколена от непристъпни бариери и малцина знаеха какво се случва зад затворените й врати.

Саша помнеше времето, когато ако попиташ руски дипломат колко е часът, той ще ти отговори според московското време. Сега посланикът с готовност отговаряше на всеки зададен му въпрос. Човек само трябваше да реши за себе си дали чува истината.

Този път обаче Саша не отиваше в посолството, за да се наслади на спокойна и весела вечер. Това щеше да е последната му възможност да прецени какви са му шансовете, ако реши да се кандидатира за президент. Сред гостите щеше да има неколцина руснаци, които можеха да повлияят на решението му по един или друг начин, и той искаше задължително да разговаря с всеки от тях. Останалите гости щяха да са различни политици, бизнесмени и хрантутници, готови да присъстват на всяко парти, стига напитките да се леят и да има достатъчно мезета, за да не им се налага да вечерят след това.

Шофьорът на Саша зави надясно от Кенсингтън и спря пред бариерата, водеща в Кенсингтън Палас Гардънс — район, известен повече като Ембаси Роу — дълга права улица с елегантни къщи, които рядко се обявяваха за продан.

Дежурният отдаде чест и вдигна бариерата веднага щом видя министерската кола. Минаха покрай посолствата на Индия, Непал и Франция, преди да стигнат това на Русия. Един прислужник се втурна да отвори задната врата на лимузината. Саша слезе, благодари му и тръгна към посолството.

Сградата можеше спокойно да бъде английска извънградска къща от началото на века със своето преддверие с дъбова ламперия, голям часовник в шкаф и портрети на исторически личности. На Саша винаги му беше забавно, че човек никъде не можеше да види портрета на някой цар и дори на Ленин или Сталин. За една от великите империи на света историята сякаш беше започнала през 1991 година.

Когато влезе в салона, забеляза, че някои от гостите прекъсват разговорите си и се обръщат да го погледнат — нещо, с което все още не беше свикнал и се чудеше дали някога ще свикне.

Огледа претъпканото помещение и бързо откри четири от целите си. Единият от тях, Анатолий Савников — официално дипломатически аташе, а реално шеф на руските тайни служби в Лондон — бъбреше с Фиона. Ако не се намираха в руското посолство, Саша би си помислил, че се опитва да я сваля. Несъмнено в помещението имаше поне още десетина шпиони, които беше по-трудно да бъдат идентифицирани. Правилото на Външно министерство беше съвсем просто — приеми, че всички са шпиони.

Огледа се и видя посланика да води задълбочен разговор с редактора на «Дейли Телеграф» Чарлз Мур. Явно трябваше да изчака преди да размени няколко думи с Юрий — думи, които вече бяха внимателно обмислени.

Отиде при търговския министър Леонид Бубка с надеждата, че той може да се издаде, но Бубка сменяше темата всеки път, когато в разговора се появеше думата «избори». Саша не се отказа лесно, но Бубка продължи да блокира всеки негов опит да отбележи точка с майсторство, на което би завидял и Лев Яшин. Когато старият му приятел Иля Резинев, вторият секретар в посолството, докосна лакътя му, Саша дискретно се дръпна настрани и го заслуша внимателно.

— Чу ли кого са назначили за директор на ФСС? — тихо попита Иля.

— Не ми казвай. Нима Владимир най-сетне е успял?

— Боя се, че да — потвърди Иля.

— Старото КГБ с ново име — каза Саша. — Ръководено от същата шайка, облечена в костюми вместо униформи. Кого е трябвало да изнудва този път?

— Като че ли Елцин — каза Иля. — Владимир му обещал, че който и да го смени като президент на следващите избори, ще се погрижи срещу него и семейството му никога да не бъдат повдигнати обвинения в корупция и измама.

— В такъв случай първото, което бих направил аз, ако стана президент, би било да изхвърля Владимир и ясно да дам да се разбере, че никой извършил сериозно престъпление срещу държавата не може да се надява на имунитет.

— Ако го направиш, Саша, ще се наложи да построиш още много затвори.

— Ако се налага.

— Само внимавай на кого го казваш, защото заместникът му е тук тази вечер.

— Кой е той?

— Високият як мъж, който разговаря с Фиона Хънтър.

Саша погледна над рамото му и видя как един мъж подава на Фиона визитката си. Човек, когото трябваше да избягва. Обърна се и видя, че посланикът стои сам до камината и пали пура.

— Извинявай, Иля. Трябва да поговоря насаме с шефа ти. Благодаря за информацията, беше много ценна.

Саша бързо прекоси помещението.

— Добър вечер, Юрий. Поредното чудесно парти.

Застана до стената, за да е сигурен, че на посланика ще му се наложи да обърне гръб на гостите си, така че само най-твърдо решените или нетактичните да се осмелят да ги прекъснат.

— Забелязах те на представлението на Болшой миналата седмица — каза посланикът. — Остават си една от най-добрите ни експортни стоки.

— Гуданов беше великолепен — призна Саша.

— Имаме проблем с него и искам да го обсъдя с теб, но сега не е времето. Е, Саша, взе ли вече решението си?

— Преди да отговоря на този въпрос, Юрий, много ще ми бъде интересно да разбера какви са шансовете ми според теб.

— Както много добре знаеш, нямам право да изразявам лично мнение. Аз съм само скромен говорител на правителството, на което служа. Но — каза Юрий, минавайки на руски, — ако бях комарджия, какъвто не съм, разбира се, бих заложил малка сума, че догодина по това време шеф ще ми бъдеш ти.

— Само малка сума ли?

— Посланиците винаги трябва да внимават със залозите — каза Юрий без дори намек за усмивка.

Саша се разсмя и се запита колко ли други политици са чували от него същите тези думи.

— И имам една малка молба — каза Юрий. — Ще съм ти задължен, ако ми кажеш решението си преди да направиш официално изявление.

— Ако реша да се кандидатирам, ще се погрижа да получиш изявлението ми преди да е стигнало до пресата.

— Благодаря — каза Юрий. — Трябва да те помоля и за още едно нещо, преди…

— Посланик, какво фантастично парти — каза един мъж, който явно не беше забелязал, че двамата са увлечени в разговор и може би не искат да ги прекъсват.

— Благодаря, Пиърс — отвърна посланикът. — Радвам се, че дойде.

Моментът беше отминал и Саша се изниза, тъй като редакторът на «Дейли Мирър» не беше сред четиримата, с които трябваше да разговаря. Тръгна бавно към изхода, като спираше да размени по няколко думи с другите гости и обръщаше особено внимание на онези, които го заговаряха на руски, тъй като границите на избирателния му район можеше и да се променят. Погледна назад към салона и видя, че мъжът, когото избягваше, се взира в него.

Часовникът в преддверието удари веднъж и му напомни, че след половин час има гласуване в Камарата. След няколко минути партито щеше да остане без политици от различните партии, тъй като трябваше да се върнат за задължителното гласуване — не че Саша имаше някаква представа какъв точно закон ще приемат.

Докато излизаше от посолството, колата му се материализира от нищото и Артър изскочи да му отвори задната врата. Саша тъкмо се канеше да се качи, когато чу познат глас.

— Саша! — Той се обърна и видя Фиона да бърза надолу по стълбите. — Ще ме качиш ли?

— Разбира се — каза Саша и се дръпна, за да може старата му неприятелка да се настани до него на задната седалка.

— Добър вечер, Артър.

— Добър вечер, мис Хънтър.

— Много ми се иска да можех да остана още малко — каза Фиона, докато колата потегляше, — но шефът няма да е доволен, ако пропусна задължително гласуване. Но по-важното е какво ще отговориш на единствения въпрос, който си задаваха всички на партито?

— И какво казваха те за шансовете ми? — попита Саша, прибягвайки до стария политически трик да отговаря на въпроса с въпрос — макар да знаеше, че Фиона няма да се върже.

— Всички говорещи английски бяха на твоя страна, както и половината руснаци, макар че един от тях — тя бръкна в чантата си и извади визитка, — Иван Доноков, определено не ти е приятел. Зададе ми много странен въпрос — дали си живял някога в Америка. — Саша я погледна объркано. — Казах му, че доколкото знам, не си. После го попитах какво мисли за шансовете ти, ако решиш да излезеш на ринга.

— И той какво отговори?

— Призна, че си може би един от сериозните състезатели, но каза, че на сцената щял да излезе и един черен кон.

— А каза ли името на коня? — попита Саша, като се мъчеше да скрие безпокойството си.

— Смятал, че един твой стар приятел, Владимир…

— Той не ми е приятел — каза Саша. — Както и да е, единственият му интерес беше да стане шеф на ФСС и след като вече постигна целта си, няма да поглежда по-надалече, а само ще се стреми да си запази мястото.

— Доноков не беше на това мнение. Той е сигурен, че Владимир също поглежда през Червения площад към Кремъл.

— Но това просто не е реалистично.

— Защо да не е, ако има подкрепата на Елцин?

— Защо му е на Елцин изобщо да помисля да подкрепя такъв човек?

— Изглежда, че дъщерята и зетят на Елцин ще бъдат арестувани и обвинени в измама и той някак е успял да направи така, че проблемът да изчезне. Чух, че видеозаписът на момиче на повикване, извършващо характерните си услуги на бюрото на главния прокурор, си заслужавал да се види.

— Но това не е причина да подкрепиш кандидатурата на човек, който е напълно неподходящ за президент.

— Саша, как би се почувствал ти, ако си президент и има опасност дъщеря ти да влезе в затвора?

— Бих настоявал за спазването на закона.

— Наистина ти вярвам — каза Фиона, — което само доказва какви щастливци ще бъдат, ако изберат теб. Но склонен ли си също да жертваш Външното министерство, когато има вероятност да останеш с празни ръце?

— Доноков каза ли каква е неговата позиция? — попита Саша, отново отговаряйки на въпроса с въпрос.

— Не. Но няма съмнение, че щом е заместник-директор на ФСС, ще подкрепи шефа си.

— В Русия нещата не стават по този начин. А каза ли какво е мнението му за шансовете ми? — попита Саша, продължавайки да ръфа същия кокал.

— Не, но каза, че ако не се кандидатираш, няма да има никакво съмнение кой ще е следващият президент.

— В такъв случай не мога да се сетя за по-добра причина да се кандидатирам — каза Саша, сваляйки гарда си. Нито за миг не беше помислял, че Владимир може да се окаже сериозен претендент, но приемаше, че ако наистина се кандидатира, състезанието ще бъде жестоко, защото борбата беше единственият спорт, в който Владимир наистина го биваше.

— Ако наистина решиш да се кандидатираш — каза Фиона, — мога само да се надявам да спечелиш. Много ще липсваш на Камарата и от теб би станал адски добър външен министър. Но Русия е много по-голямо предизвикателство. И ако станеш президент, отношенията със Запада ще се подобрят моментално, което може да бъде само от полза за всички, включително за руския народ.

— Много мило от твоя страна, Фиона. И след като вече зная кой е най-вероятният ми противник, не бих се отказал от някои от твоите характерни умения.

— Ще приема това като комплимент — каза Фиона, докато колата влизаше през служебния вход в двора на Стария дворец. Докато Саша слизаше от колата, звънецът зазвъня, двамата се разделиха и всеки тръгна по пътя си.

«Каква ирония», помисли си Саша, докато влизаше в лобито на мнозинството. За вземането на решението му бе помогнало не онова, което беше научил на партито, а информацията, дошла от най-неочаквания източник, при това на задната седалка на колата му.

Когато Саша каза на Елена, че възнамерява да се върне в Русия и да се кандидатира за президент, тя сякаш изобщо не го чу.

— Разбира се, мамо, ще те разбера, ако не искаш да дойдеш с мен.

— Разбира се, че ще дойда с теб — тихо каза тя.

Отначало Саша се изненада, после се зарадва и накрая се натъжи, когато тя му каза каква е причината да размисли.

— Толкова съжалявам — каза той и я прегърна. — Вуйчо Коля беше прекрасен човек и двамата сме му толкова задължени.

— Роднините ме попитаха дали ще бъдеш така добър да произнесеш реч на погребението му.

— Разбира се, че ще го направя. Предай им, че за мен ще е чест.

— Жена му ми каза какви са били последните думи на Коля — въздъхна Елена. — «Кажи на Саша, че ако е син на баща си, от него ще стане чудесен президент.»

Саша направи кратко изявление пред журналистите в лобито в десет сутринта на следващия ден.

Депутатът Саша Карпенко се оттегля от поста си във Външно министерство. Освен това подава оставка като представител на Мерифийлд, тъй като възнамерява да се върне в родната си Русия и да се кандидатира за президент на предстоящите избори.

Премиерът отговори малко по-късно от Даунинг стрийт:

— Правителството губи изключителен служител и силен парламентарист. Надявам се и вярвам същите тези умения да му послужат, когато се върне в родната си страна. И ако бъде избран на високия пост, към който се стреми, всички можем да очакваме една положителна нова ера в англо-руските отношения.

Лорд Коен беше сред първите, които му се обадиха.

— Саша, ако търсиш кой да оглави кампанията ти, още съм на разположение.

— Не бих могъл да намеря по-добър, Бен, това е сигурно.

Бившият заместник-премиер на Русия му се обади на следващия ден, докато Саша се бръснеше.

— Много се зарадвах на новините — каза Немцов. — Медиите направо полудяха и според първото публикувано проучване в сутрешните вестници се ползваш с двайсет и девет процента одобрение.

— А как се представя Владимир?

— Два процента, а само преди седмица бяха четири.

Може би най-големият шок за Саша бяха обажданията от множество държавни глави и премиери от цял свят през следващите четирийсет и осем часа. Всички те му казваха съвсем не завоалирано само едно — искаше ми се да имах право на глас.

Руският посланик му се обади вечерта преди полета за Санкт Петербург.

— Саша, от два дни се мъча да се свържа с теб, но винаги ми дава заето. Да не би да съм пропуснал нещо? — Саша се разсмя. — Шефовете ми ме инструктираха да се погрижа пътуването ти до Санкт Петербург да мине колкото се може по-гладко. Ще пратим кола да откара теб и семейството ти до летището и инструктирах «Аерофлот» да затворят салона за първа класа, така че никой да не те безпокои.

— Благодаря, Юрий, много мило от твоя страна, тъй като ще трябва да работя върху две важни речи.

— Е, коя новина искаш да чуеш първо, добрата или лошата?

— Добрата — отвърна Саша.

— Само петдесет процента от руските жени смятат, че изглеждаш по-добре от Джордж Клуни.

Саша отново се разсмя.

— А лошата каква е?

— Няма да ти хареса да научиш кой е новоназначеният премиер на Елцин.

Шеста част

45. Алекс и Саша

На път към Амстердам, 1999

Алекс вдигна телефона на бюрото си.

— Търси ви човек на име Димитрий — каза г-ца Робинс. — Казва, че ви е стар приятел и че не би ви притеснявал, ако не е спешно.

— Познавам го по-отдавна и от теб, Памела, и наистина е стар приятел. Свържи ме.

— Ти ли си, Алекс?

— Димитрий, радвам се да те чуя след толкова много време. От Ню Йорк ли се обаждаш?

— Не, от Санкт Петербург. Трябва да ти съобщя тъжната новина, че вуйчо ти е починал. — Алекс онемя. Почувства се виновен, че не беше успял да види вуйчо си при последното си посещение в Санкт Петербург. — Щях да се обадя на Елена и да не притеснявам теб — продължи Димитрий, — но не зная как да се свържа с нея на работата й.

— Можеш да ме притесняваш винаги, когато решиш, Димитрий. Ще кажа на майка ми, защото тя ще иска да е на погребението. Знаеш ли кога ще бъде?

— Следващия петък, в църквата «Апостол Андрей». Знам, че времето е малко, но ако успееш да дойдеш, роднините се надяват да произнесеш реч.

— Винаги ще имам време за човека, който спаси живота ми — рече Алекс. — Предай им, че за мен ще е чест.

— Много ще се зарадват. Ти си нещо като герой в града, така че се подготви за голямо посрещане.

— Благодаря, Димитрий. Очаквам с нетърпение да се видим.

Алекс затвори и натисна копчето под бюрото си. Г-ца Робинс се появи след секунди с бележник и химикалка.

— Разчисти графика ми. Пътувам за Санкт Петербург.

— В моменти като този — с престорена въздишка каза Чарли — ми се иска да имах частен самолет, за да не се занимаваме с безкрайни опашки и задържания.

— Бихте ли си отворили чантата, мадам?

— Когато беше министър, пак ли минаваше през всичко това, татко? — попита Наташа, докато отваряше сака си.

— Не, но пък винаги си даваш сметка, че си в правителството само за ограничено време. Маргарет Тачър навремето каза, че само кралицата може да си позволи да свикне с подобни привилегии.

— Но ако станеш президент…

— Дори президентът може да заема поста най-много осем години — каза Саша, докато вземаше багажа си. — Думата наскоро постанови, че президентът може да служи само два последователни мандата от четири години. И никой не може да вини руснаците за това, след като са живели векове наред в диктатура. А и честно казано, осем години е предостатъчно време за всеки човек със здрав разум.

— Баба изглежда притеснена — прошепна Наташа, докато обикаляха безмитния магазин. — Не знаех, че никога не се е качвала на самолет.

Саша се обърна и майка му му се усмихна едва-едва.

— Не мисля, че това е истинската причина да е толкова притеснена — каза той. — Не забравяй, че не е стъпвала в Русия от повече от трийсет години и че благодарение на брат й успяхме да избягаме и да започнем нов живот в Англия.

— Искало ли ти се е някога да си се качил в другия контейнер, татко? — попита Наташа. — И да беше отишъл в Америка?

— Определено не — каза Саша и я прегърна през раменете. — Ако беше станало това, нямаше да те има да бъдеш светлина в живота ми. Макар че трябва да призная, че тази мисъл ми е минавала през ума от време на време.

— И сигурно сега щеше да си конгресмен. Или дори сенатор.

— Или пък животът ми щеше да тръгне в съвсем различна посока и изобщо нямаше да се занимавам с политика. Кой знае?

— И да имаш частен самолет, за който мама толкова мърмори.

— Не се оплаквам — каза Чарли и хвана Саша под ръка. — С избора на онзи контейнер той промени и моя живот.

— Моля пътниците от Полет 017 на «Бритиш Еъруейс» за Амстердам да отидат на изход четиринайсет и да се подготвят за качване на самолета.

Ана погледна през малкия прозорец и видя Алекс да върви по пистата с неизменния телефон, който сякаш му беше станал трета ръка.

— Извинявай, извинявай — каза той, когато се качи. — Понякога ми се иска да не бяха изобретявали мобилните телефони.

— Но не много често — отвърна Ана, докато той сядаше до нея.

Веднага щом Алекс закопча колана си, тежката врата се затвори и секунди по-късно самолетът започна да маневрира към южната писта, запазена единствено за частни машини.

— Майка ти почти не е продумала, откакто се качи на самолета — прошепна Ана.

Алекс погледна назад. Елена седеше до Константин, който държеше ръката й. Тя му се усмихна едва-едва, докато самолетът започна да набира скорост по пистата.

— Не забравяй, че вуйчо ми е единственият й брат и че отдавна щеше да иде да го види, ако не се страхуваше, че майор Поляков ще я очаква на пистата.

— Но не се ли вълнува, че ще се върне в Русия след толкова години?

— И в същото време се страхува, предполагам. Сигурно се разкъсва между страха и вълнението. Токсична комбинация.

— Колко ли по-различно са щели да се развият събитията, ако Поляков е отишъл на футболния мач онзи следобед — каза Ана. — И ако ти беше решил да останеш в Санкт Петербург.

— Всеки може да посочи момент в живота си, когато се случва нещо, което го кара да тръгне в съвсем различна посока. Може да е нещо толкова просто като онзи път, когато се качи във влака и реши да седнеш до мен.

— Всъщност ти се качи във влака и реши да седнеш до мен — каза Ана, докато самолетът се отделяше от земята.

— Или да избереш в кой контейнер да се скриеш — продължи Алекс. — Често се питам…

— Татко, къде ще спрем за презареждане? — попита Константин.

Алекс погледна сина си през рамо.

— В Амстердам. Там ще направим кратка почивка, преди да продължим към Санкт Петербург.

— Колко време ще останем в Амстердам? — попита Наташа, след като влязоха в транзитната зала.

— Два часа, след което ще се прекачим на самолета на «Аерофлот».

— Ще имаме ли време да вземем такси до Рейксмузеум? — попита Чарли. — Винаги съм искала да видя «Нощна стража».

— По-добре да не рискуваме — отвърна Саша. — Кметът на Санкт Петербург ми каза, че се очаква голямо посрещане на летището, и ако изпуснем самолета…

— Разбира се — каза Чарли и отново си помисли колко нервен е съпругът й. — Пък и докато водиш кампанията си, винаги мога да отида в Ермитажа. Ще разгледаме Рейкс друг път.

— На връщане у дома може би — ухили се Наташа.

— Тоест след осем години — уточни Чарли.

— Ето какво ще направя — каза Саша. — Ако стана президент, ще идем на ваканция в Амстердам и ще разгледаме както Рейкс, така и музея на Ван Гог.

— Руските президенти не ходят на ваканция — каза Елена. — Защото ако отидат, някой друг ще седне зад бюрото им.

Саша се разсмя.

— Мисля, че ще откриеш, че това се е променило, мамо.

— Не бих разчитала на това, докато старият ти приятел Владимир души наоколо.

— Как е Елена? — попита Ана, когато Алекс се върна на мястото си.

— Иска й се да се беше върнала в Санкт Петербург преди години и да беше благодарила подобаващо на Коля, задето рискува живота си, за да ни помогне да избягаме.

— Тя на няколко пъти го кани да дойде в Бостън — напомни му Ана. — Но той така и не прие предложението й.

— Подозирам, че Поляков се е погрижил никога да не му издадат виза — каза Алекс. — Мама винаги казва, че с радост би се върнала у дома за погребението му.

— След всички тези години тя продължава да мисли за Санкт Петербург като за свой дом — каза Ана. — И с теб ли е същото?

Алекс не отговори.

— Моля, закопчайте коланите си — каза капитанът. — След двайсет минути кацаме в Амстердам.

— Жалко, че няма да имаме достатъчно време да посетим Рейксмузеум — каза Ана, докато самолетът се гмуркаше в облаците.

— Последния път, когато направихме нещо такова, беше на връщане от Давос, когато посетихме Тейт — каза Алекс.

— Това беше преди Давос, а не след — напомни му Ана. — Най-трайният ми спомен от онзи път беше как лежиш във ваната в хотела и репетираш речта си.

— И изпуснах листовете във водата и после ти трябваше да я пишеш отново.

— А ти заспа, докато траках на машината — подразни го Ана.

— Мисля, че може да се нарече справедливо разделение на труда — каза Алекс.

— И какво се очаква да правим сега, господарю? — попита Ана, когато самолетът кацна. — Да идем в пицарията на летището и да видим какво има да предложи конкуренцията ли?

— Не, вече открих, че нищо в Амстердам не може да се сравнява с «Елена». Като слезем, ще ни чака кола, която ще ни откара до Рейкс и после до музея на Ван Гог. Но можем да прекараме само по един час във всеки от тях, за да не изпуснем определеното ни време за излитане.

Ана го прегърна.

— Благодаря, скъпи. Това са две от галериите, които трябва да видиш преди да умреш, както казва господин Розентал.

— Не смятам да умирам в близко бъдеще — отвърна Алекс, докато самолетът спираше до чакащата лимузина.

Саша и семейството му се качиха на Полет 109 на «Аерофлот» за Санкт Петербург малко след дванайсет. Капитанът излезе от пилотската кабина да ги поздрави.

— Само искам да кажа, че за нас е чест да бъдете на борда, господин Карпенко, и от името на целия екипаж ви желая успех на изборите. Лично аз със сигурност ще гласувам за вас.

— Благодаря — отвърна Саша.

Една стюардеса ги отведе до местата им и им предложи питиета. Дори Елена остана впечатлена.

Самолетът отлетя в 12:21 и докато останалите от семейството дремеха, Саша отново преговори речта, която щеше да изнесе при пристигането си на летището. Трябваше също да подготви реч за погребението на вуйчо си, но това щеше да почака, докато не се настанят в хотела.

— Позволете първо да благодаря на всички ви за невероятното посрещане…

Саша се облегна назад и се запита какво ли бе имал предвид Немцов, когато бе споменал за голямо посрещане.

«Вярно, че ме нямаше дълго, но сърцето ми винаги…»

Алекс и семейството му се върнаха на летището малко след 11:30, след като посетиха Рейкс и музея на Ван Гог.

— «Нощна стража» и «Слънчогледи» за по-малко от два часа — каза Ана, докато преглеждаше пощенските картички, които бе купила.

Капитан Фулъртън беше осигурил време за излитане, така че да пристигнат в Санкт Петербург около пет и половина местно време. Изпита облекчение, когато видя лимузината на г-н Карпенко да минава през портала няколко минути преди срока.

Щом семейството се качи на борда, капитанът бавно изведе машината на източната писта, където спря, за да изчака самолета на «Аерофлот», преди от кулата да му дадат разрешение за излитане.