Ези печели

36. Саша

Уестминстър, 1980

«Щеше да е по-добре депутатът Саша Карпенко никога да не беше напускал Съветския съюз» — гласеше първото изречение във водещата статия на «Таймс».

Саша се влюби в Уестминстърския дворец в мига, в който влезе през входа «Сейнт Стивън» и се присъедини към новите си колеги в Лобито на представителите. Майка му избухна в сълзи, когато той се закле, преди да заеме мястото си на пейките на опозицията. Докато държеше Библията в ръка, а депутатите от двете страни го зяпаха като извънземен, Саша се почувства като нов ученик в класа.

Главният организатор на парламентарната група на лейбъристите Майкъл Кокс му каза да кротува през първите една-две години. Той и помощниците му обаче бързо разбраха, че си имат работа с изумителен млад талант, с когото невинаги може да се излезе на глава. Така че когато Саша се изправи да произнесе първата си реч, дори първите две редици останаха по местата си, за да чуят представителя на Москва, както го наричаха консерваторите. Саша обаче беше решил да се справи с този проблем още в зародиш.

— Мистър Саша Карпенко — обяви говорителят Томас.

Камарата замълча, каквато беше традицията, когато някой депутат говори за първи път.

— Господин говорителю, позволете да започна с това, че за този руски имигрант е огромна чест да бъде член на британската Камара на общините. Ако само преди дванайсет години, когато бях ученик в Ленинград, някой кажеше, че ще седя на тези пейки преди трийсетия си рожден ден, единствено майка ми би му повярвала, особено като се има предвид, че вече бях казал на най-близкия си приятел от училище, че ще стана първия демократично избран президент на Русия.

Думите му бяха посрещнати с високи одобрителни викове от двете страни.

— Господин говорителю, имам привилегията да представлявам избирателите от Мерифийлд в графство Кент, които в своята мъдрост решиха да сменят една жена консерватор с мъж лейбърист. — Той погледна към премиера, който седеше на първия ред отсреща. — Това е нещо, което моята партия възнамерява да повтори на следващите общи избори.

Маргарет Тачър леко кимна, а седящите на пейките на опозицията изреваха одобрително.

— Опонентът ми мис Фиона Хънтър служи в тази камара три години и липсата й ще бъде осезаема в Мерифийлд — за консерваторите. Не се съмнявам, че тя в крайна сметка ще се върне на отсрещните пейки, но не и от моя избирателен район. — Седящите около него завикаха одобрително и когато Саша вдигна очи от бележките си, нямаше съмнение, че е приковал към себе си вниманието на всички.

— Някои депутати от двете страни сигурно се питат на кого съм верен в действителност. На Уестминстър? На Ленинград? На Мерифийлд? Или на Москва? Ще ви кажа на кого. На всеки гражданин от всяка страна, който вярва в светостта на демокрацията и в правото на всеки да живее в свободно общество.

Направи кратка пауза.

— Господин говорителю, нямам време за политически етикети като «ляв» и «десен». Аз съм почитател както на Уинстън Чърчил, така и на Клемънт Атли, а моите герои от университетските ми години бяха Анери Беван и Иън Маклауд. Имайки предвид тях, аз винаги ще се опитвам да съдя за всеки аргумент по достойнствата му и за всеки член на Парламента по честността на възгледите му, дори когато съм напълно несъгласен с него. Може би понякога крещя от най-високата планина, но се надявам също от време на време да оставам в долините и да слушам.

— Когато пристигнах тук, първите думи на главния организатор на парламентарната ми група ме накараха да се чувствам като ученик, пристъпващ колебливо в новото училище. — Последва смях и от двете страни на Камарата. — А, виждам, че не съм бил първият — добави той и това беше посрещнато с още одобрителни викове; единствено председателят на лейбъристите остана мълчалив. — Той ме посъветва да говоря само по теми, от които разбирам много… така че няма да ме чувате често в бъдеще.

Саша изчака смехът да затихне, преди да продължи със заключителните си думи.

— За гражданите от Мерифийлд е голям комплимент, че могат да изберат руски имигрант да ги представлява на този висок форум, на който може да изказва мнението си по всяка тема без страх и без да разчита на нечие доброжелателство. Има ли някой в тази зала, който да си мисли, че англичанин може да седне в Кремъл при същите условия? Разбира се, че не. Надявам се обаче да доживея деня, в който ще се окаже, че грешим.

Той си седна под гръмките овации от двете страни на Камарата. За всеобща изненада един белокос мъж с очила се изправи от мястото си на първия ред.

— Лидерът на опозицията — каза говорителят.

— Господин говорителю, ставам да поздравя почитаемия представител от Мерифийлд за забележителната му първа реч. — Нови одобрителни възгласи отекнаха в залата. — Смятам обаче, че трябва да му посоча, че мнозина от седящите на пейките отсреща вече мислят, че съм представител на Москва. — Викове и подмятания от залата. — Все пак съм сигурен, че говоря от името на цялата Камара, когато казвам, че всички очакваме с нетърпение следващите приноси на почитаемия депутат.

Саша погледна към галерията за гости — към Чарли, майка си, Алф и графинята, които го гледаха с открита гордост. Но едва когато прочете заглавието на водещата статия в «Таймс» на следващия ден започна да осъзнава какво въздействие е имало краткото му изказване.

«Щеше да е по-добре депутатът Саша Карпенко никога да не беше напускал Съветския съюз, тъй като би могъл да изиграе важна роля в усилията страната да прегърне ценностите на демокрацията».

— Аз съм виновен — каза Саша. — Трябваше да си дам сметка, че прекалявам.

— Никой не е виновен — отвърна Елена. — Гласувахме и единствено графинята изрази резервите си.

— Помислих си, че може да се окаже малко в повече за Елена — каза графинята.

— И се оказахте права — рече Саша. — Защото трябва да ви предупредя, че последните сметки не са приятно четиво.

Останалите членове на борда се приготвиха за лошите новини.

— «Елена 3» е на загуба седмо тримесечие поред. Макар да съм роден оптимист, не виждам как можем да обърнем тази тенденция.

— Какъв е финансовият ефект от това върху бизнеса като цяло? — попита графинята.

— Ако съберем наема, разходите за първоначалното оборудване и понесените досега загуби — Саша замълча, докато събираше числата, — сме надолу с малко повече от 183 000 паунда.

Чарли беше първата, която наруши последвалата тишина.

— Можем ли да преживеем подобен неуспех?

— Мисля, че да — каза Саша. — Но ще е на косъм.

— Каква е позицията на банката? — попита Елена.

— Все още са склонни да ни подкрепят, ако се съгласим да закрием незабавно «Елена 3» и съсредоточим усилията си върху първите два ресторанта. Макар че все още правят печалба, те също страдат от последиците от решението ми.

— Е, да погледнем на нещата откъм добрата им страна — каза Елена. — Поне ти ще можеш да ни подкрепяш с парламентарната си заплата.

— Боя се, че няма да е за дълго, защото ако Маргарет Тачър запази водещата си позиция в социологическите проучвания, може и да изгубим Мерифийлд на следващите избори.

— Не става ли дума за персонален вот, ако избирателите смятат, че представителят им си е свършил добре работата? — попита графинята.

— Разликата рядко е повече от няколкостотин гласа и обикновено те са запазени за бунтарите, които гласуват срещу собствената си партия. А ако компанията фалира, ще трябва да се оттегля и да оставя Фиона да се върне триумфално на бойното поле.

— Човек никога не бива да забравя, че катеренето по стълбата на успеха е бавно, докато падането е бързо — отбеляза графинята.

— Паднем ли, трябва просто да започнем да се катерим отново — каза Елена.

Саша разбираше, че ако «Елена» иска да оцелее, най-големият проблем ще са данъчните. Ако Агенцията за приходите поискаше своя дял плът, щяха да назначат синдик, който да разпродаде всичките активи на компанията. А ако двата ресторанта най-неочаквано излезеха на пазара, всички в бизнеса щяха да разберат, че нещата никак не вървят на добре.

Саша вече беше приел, че ако резултатът бъде такъв, ще му се наложи да изостави политическата си кариера и да си търси работа. Какъв пълен глупак се беше оказал точно когато си мислеше, че нищо не може да го изкара от релси.

Нямаше друг виновник, затова той реши да подходи пряко към проблема. Обади се в Агенцията за приходите и си записа среща със своя данъчен, мистър Дарк[22]. Дори името му звучеше зловещо. Вече можеше да си представи проклетия тип. Нисък, плешив, дебел, в края на незабележителна канцеларска кариера, изпитващ най-голямо удоволствие, когато съсипва живота на хората. Най-вероятно гласуваше за консерваторите и нямаше да се сдържи да не каже, че много съжалява, но че има много работа и не може да прави никакви изключения.

Саша паркира своето «Мини» на Тайнсдейл стрийт петнайсет минути преди уговорения час, пресече улицата и влезе в бездушно изглеждащата сграда от червени тухли. Кралският герб висеше над входа и около него спокойно можеше да пише «Надежда всяка тука оставете». Каза името си на жената на рецепцията.

— Мистър Дарк ви очаква — зловещо каза тя. — Кабинетът му е на тринайсетия етаж.

«Че къде другаде да е?» — помисли си Саша.

Дори асансьорът сякаш се влачеше с нежелание нагоре, преди да изплюе единствения си пътник. Саша излезе в монотонен сив коридор и тръгна да търси кабинета на мистър Дарк.

Почука на вратата и влезе в стая без прозорци и с покрито с червени папки бюро. Зад бюрото (първа изненада) седеше мъж на неговата възраст, който го посрещна с топла усмивка (втора изненада). Мъжът стана и стисна ръката на Саша.

— Чай, мистър Карпенко?

Идеята на един англичанин да те накара да се отпуснеш, преди да сложи в чая ти лъжица цианид.

— Не, благодаря — отвърна Саша, който искаше екзекуторът по-бързо да си свърши работата.

— Не мога да кажа, че ви виня — каза Дарк и си седна. — Зная, че сте зает човек, мистър Карпенко, затова няма да ви губя времето. — Отвори горната папка и се зачете за известно време, за да си припомни важните моменти. — Прегледах данъчните ви декларации от последните пет години и след дълъг разговор с банкера ви с ваше разрешение — Саша кимна, — мисля, че може би намерихме решение за вашия проблем.

Саша продължи да се взира в него и да се чуди каква ли ще е следващата изненада.

— В момента компанията ви дължи 126 000 паунда данъци, които очевидно не е в състояние да плати. Противно на общественото мнение обаче, ние изпитваме наслада от спасяването на компании, а не от загробването им. В края на краищата спасяването е единствената ни надежда да си получим парите.

На Саша му идеше да се разсмее, но някак си успя да се сдържи.

— Имайки предвид това, мистър Карпенко, ще ви оставим една година гратисен период, през който няма да е необходимо да плащате никакви данъци. След това ще изискаме пълната сума — той провери числото — от сто двайсет и шест хиляди паунда, изплатени за четири години. Ако през това време обаче компанията прави печалба, всяко допълнително пени ще отива в Агенцията по приходите. — Той замълча, погледна Саша през бюрото си и добави твърдо: — Давам си сметка, че следващите пет години няма да са лесни за вас и семейството ви, но ако смятате, че не сте в състояние да приемете предложението, ще бъдем принудени да отнемем всичките ви активи, защото данъчният винаги получава своето преди всички други кредитори. — Отново замълча и погледна посетителя си. — Може би е по-добре да обмислите няколко дни позицията си, преди да вземете окончателно решение.

— Няма да е необходимо, мистър Дарк — каза Саша. — Приемам условията ви и съм ви изключително благодарен, че ми давате втори шанс.

— Приветствам решението ви. Толкова много клиенти фалират и на следващия ден започват нов бизнес, без да се вълнуват от дългове и от проблемите на другите. — Мистър Дарк отвори втора папка и извади друг документ. — В такъв случай остава само да подпишете тук, тук и тук. — И дори предложи на Саша химикалка.

— Благодаря — каза Саша, като се чудеше дали в следващия момент няма да се събуди.

След като Саша подписа споразумението, мистър Дарк се изправи зад бюрото си и му стисна ръката за втори път.

— Нямам политически предпочитания, мистър Карпенко — каза той, докато го изпращаше по коридора към асансьора, — но ако живеех в Мерифийлд, щях да гласувам за вас и макар че съм се хранил само веднъж в «Елена», изживяването определено си заслужаваше.

— Трябва да ни посетите отново — каза Саша, докато вратата на асансьора се отваряше.

— Не и преди да сте изплатили напълно дълговете си, мистър Карпенко.

Вратата на асансьора се затвори.

Изгледите Саша да запази мястото не се подобриха особено след прехваления триумф на мисис Тачър във Фолкландската криза и упорития отказ на Майкъл Фут да заеме по-центристки позиции.

После обаче го споходи късмет от онзи вид, който може да промени кариерата на всеки политик. Сър Майкъл Форестър почина от инфаркт, което доведе до частични избори в съседния район Ендълсби. Шансът да заеме сигурно консерваторско място до края на живота й беше твърде изкусителен за Фиона Хънтър и малцина бяха изненадани, когато името й се появи в списъка на кандидатите. В края на краищата, твърдеше тя, Ендълсби бил половината от стария й избирателен район.

Фиона спечели частичните избори с повече от десет хиляди гласа и се върна на мястото си на зелените пейки, където враждата й със Саша несъмнено щеше да продължи. Късметът му се усмихна за втори път, когато в Консервативната асоциация в Мерифийлд избухнаха раздори кой да бъде техен кандидат за следващите общи избори и накрая избраха местен адвокат, който успя да раздели дори хората от своята партия.

След общите избори Маргарет Тачър се върна в Камарата на общините със съкрушително мнозинство, въпреки че беше отхвърлена от гласоподавателите от Мерифийлд, които решиха да запазят представителя си, дори с мнозинство от деветдесет и един гласа. Но както посочи Алф, самият Уинстън Чърчил е казал: «И един е напълно достатъчен, момчето ми».

Новият лидер на Лейбъристката партия Нийл Кинок покани Саша да седне на първия ред на опозицията като младши говорител на екипа по външните работи със специалност страните от Източния блок.

Репутацията на Саша в Парламента и извън него растеше и представителите от двете страни на Камарата добре си даваха сметка, че всеки път, когато той ставаше да вземе думата, неподготвените ще съжаляват.

Фиона стана заместник-министър на външните работи и изглеждаше предопределена за дълга парламентарна кариера. Един новоизбран представител на консерваторите обаче накара Саша да заподскача от радост, пък било то и у дома, без свидетели.

Саша прие, че няма да има милост, когато двамата се изправят един срещу друг в Камарата, но това не му пречеше от време на време да сяда на половин пинта в «Ани» с Бен Коен.

37. Саша

Лондон и Москва

Когато правителството обяви, че ще изпрати в Москва делегация от всички партии за обсъждане на англо-руските отношения след избирането на Михаил Горбачов за генерален секретар, никой не се изненада, че Саша е избраният представител на лейбъристите.

Саша обаче не беше очарован, когато консерваторите избраха Фиона Хънтър за водач на делегацията. Чудеше се дали не го прави само защото нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от това да му се противопоставя при всяка удала се възможност.

— Колко време ще отсъстваш с онази ужасна жена? — попита Чарли, когато Саша й каза новината.

— Три, най-много четири дни. И няма да имаме много време за приятелски разговори и сближаване.

— Не се отпускай нито за миг, защото нищо няма да достави на Фиона по-голямо удоволствие от това да съсипе кариерата ти.

— Мисля, че в момента тя се интересува повече от изграждането на нейната собствена. Надява се да стане министър при следващото пренареждане на картите — каза Саша, докато излизаше от банята.

— Изобщо не се хващай на това — каза Чарли. — И преди да си ме изоставил, замислял ли си се за името на детето ни, което би трябвало да се роди след около месец и половина?

— Ако е момче, вече съм избрал името му — каза Саша и долепи ухо до корема й.

— Имам ли право на глас, или е решено?

— Решено е. Можеш да избираш между Константин, Сергей и Николас.

— Константин — без никакво колебание каза Чарли.

Фиона се качи в самолета на «Бритиш Еъруейс» за Москва в компанията на малка група цивилни помощници. Те седнаха в предната част на салона, докато Саша остана сам отзад. Искаше му се той да водеше делегацията, а не да бъде просто сянка.

След като сигналът за задължително закопчаване на коланите изгасна, той се облегна назад, затвори очи и се замисли за връщането си в Съветския съюз за първи път от близо двайсет години. Как ли се беше променила страната? Дали Владимир беше станал офицер от КГБ? Дали Поляков все още беше в Ленинград? Дали вуйчо му Коля беше профсъюзен водач на пристанището и дали щяха да му позволят да го види?

Когато след четири часа самолетът кацна на летище «Шереметиево», Саша погледна през прозореца и видя малка делегация, която ги очакваше на пистата. Фиона слезе първа и се възползва от възможности да я снимат за пресата, на каквито не би могла да се надява у дома.

Тя бавно слезе по стълбата, като махаше на групата местни хора, събрани зад метална бариера, но те не отвърнаха на поздрава й. Едва когато се появи Саша избухнаха спонтанни аплодисменти и хората започнаха да му махат. Той тръгна неуверено към тях. Не можеше да повярва, че поздравите са за него, докато не видя плакат с думата КАРПЕНКО. Фиона не успя да скрие недоволството си, докато служителят на посолството излизаше напред да я посрещне.

Докато Саша вървеше към групата, в ръцете му тикнаха няколко букета. Той се опита да отговори на множеството въпроси, с които го засипваха.

— Ще се върнете ли да поведете страната?

— Какви са шансовете и тук да имаме свободни избори?

— Поласкан съм, че изобщо знаете името ми — каза Саша на една млада жена, която не би могла да е родена по времето, когато той беше избягал от Съветския съюз.

Огледа се и видя, че Фиона се качва в лимузината на посланика с британско знаменце.

— Мога ли да взема автобус до града? — попита той.

— Всеки от нас ще бъде горд да ви закара до хотела ви — каза един млад мъж, който стоеше пред тълпата. — Аз съм Фьодор — продължи той — и се питах дали бихте се съгласили да говорите на една среща тази вечер. Изглежда, че това ще е единственото ви свободно време преди началото на конференцията утре.

— За мен ще е чест — отвърна Саша и се зачуди дали няма да събере по-голяма публика в Москва, отколкото беше успял в Работническия клуб в Рокстън.

По пътя към града в кола, която нито по вид, нито по звучене показваше, че може да достигне целта си, Саша научи от Фьодор, че речите му често се отразяват в «Правда» и че дори са го показвали от време на време по телевизията като част от политиката на новия режим за отваряне към света.

Саша беше изненадан, макар да знаеше много добре, че ако властите смятат, че има и най-малка вероятност той да се върне в Русия и да участва в избори, кранчето бързо ще бъде затворено. Горбачов като че ли се справяше доста добре. Докато оставаше новост, която Комунистическата партия може да използва като пропагандно средство да покаже как философията й се разпространява по света, Саша беше в безопасност. Направо можеше да ги чуе: «Не забравяйте, че Карпенко е излязъл от пристанището на Ленинград, спечелил е стипендия в Кеймбридж и е влязъл в английския парламент. Нима това не е достатъчно доказателство, че системата ни работи?».

Когато стигнаха хотела, отвън на хапещия студ ги очакваше друга група. Саша стисна още много ръце и отговори на много въпроси. Накрая се регистрира и взе асансьора до стаята си. Хотелът може и да не беше «Савой», но ясно си личеше, че сънародниците му най-сетне са възприели идеята, че ако в Москва ще идват чужденци, трябва да им се осигурят някои от нещата, които се смятат за даденост на Запад. Той взе душ и облече другия си костюм, чиста риза и червена вратовръзка, след което слезе долу. Фьодор го чакаше.

Саша седна отпред и отново се зачуди дали ще успеят да стигнат до целта си. Загледа се през прозореца, докато минаваха покрай Кремъл.

— Един ден ще живеете там — каза Фьодор, докато оставяха Червения площад зад гърба си и продължаваха по пустите улици.

— Колко хора очаквате на срещата? — попита Саша.

— Няма откъде да знаем, защото никога досега не сме правили нещо подобно.

Саша неволно се запита дали руският Алф ще успее да събере повече от десетина души и спящо куче. Насочи мислите си към това какво да каже на публиката си. Реши, че ако събирането е малко, след няколко встъпителни думи просто ще отговори на въпросите им и ще успее да се върне в хотела навреме за вечеря.

Когато колата спря пред работническия клуб, вече беше измислил няколко изречения. Слезе от колата и беше посрещнат от жена в традиционна носия, която му поднесе хляб и сол. Той й благодари и й се поклони, след което последва Фьодор по тясна алея до някаква задна врата. Щом влезе в сградата, чу да скандират името му: «Кар-пен-ко! Кар-пен-ко!». Когато стъпи на сцената, повече от три хиляди души се изправиха като един и продължиха да скандират.

Саша зяпна събралото се множество и осъзна, че младежкото му фукане, предназначено единствено за ушите на приятеля му Владимир, се е превърнало в сплотяваща идея за безброй хора, които никога не бе виждал и които поколения наред бяха мълчали, без да дават израз на истинските си мисли и чувства.

Речта му продължи повече от час, макар че в действителност той говори не повече от петнайсет минути, а през останалото време беше прекъсван от скандиране и аплодисменти. Когато най-сетне слезе от сцената, сградата почти се тресеше от виковете «Кар-пен-ко! Кар-пен-ко!».

Навън хората се бяха стълпили около колата и изминаха близо километър и половина, преди Фьодор да успее да превключи на втора. Саша подозираше, че ако се опита да опише случилото се на Чарли или Елена, няма да му повярват.

Открай време се беше надявал, че ще може да изиграе някаква, та било то и съвсем малка роля в събарянето на комунизма и установяването на перестройката, но сега за първи път повярва, че може и да доживее до този ден. Дали щеше да съжалява, че не е останал в родината си? Тези мисли още занимаваха ума му, когато влезе в хотела и бързо се върна в стария си свят. Първия човек, когото видя във фоайето, беше Фиона.

— Интересно ли мина вечерта ти? — попита той.

— От посолството ни бяха осигурили билети за Болшой. Звъняхме в стаята ти, но те нямаше. Къде беше?

И тя нямаше да му повярва, ако й кажеше — и може би по-важно, нямаше да поиска да му повярва.

— На гости на стари приятели — каза Саша, взе ключа от стаята си и я последва към асансьора. — На кой етаж? — попита, когато влязоха в кабината.

— На най-горния.

Той си помисли дали да не й каже, че в Съветския съюз това е най-лошият възможен етаж, но реши, че тя няма да го разбере. Натисна двете копчета и никой не проговори, докато не стигнаха до четвъртия етаж. Саша й пожела лека нощ.

— Утре не закъснявай за автобуса. Тръгва точно в девет и петнайсет — каза Фиона, докато вратата се отваряше.

Саша се усмихна. Тя открай време обичаше да командва.

— Руснаците са прочути с навика си да те карат да чакаш — каза той, докато излизаше в коридора.

Отключи вратата на стаята си, която сигурно беше два пъти по-малка от тази на Фиона. Единствената компенсация бе, че скритите микрофони сигурно бяха два пъти по-малко. Изведнъж си даде сметка, че не е хапвал нищо, и си помисли за румсървис, но само за момент. Облече си пижамата и си легна. Все още чуваше скандирането _Кар-пен-ко_, докато полагаше глава на възглавницата. Зави се и почти моментално потъна в сън.

Запита се дали не сънува настоятелното чукане, но когато то не спря, най-накрая се събуди. Погледна си часовника — 3:07. Нямаше как да е Фиона, нали? Измъкна се от леглото, наметна халат и с неохота тръгна към вратата.

— Кой е?

— Румсървис — отвърна зноен глас.

— Не съм поръчвал румсървис — каза Саша, след като отвори вратата.

— Няма ме в менюто, скъпи — отвърна дългокраката червенокоска, облечена също в пижама и халат, но от черна коприна и разкопчани. — Аз съм специалитетът за тази нощ — каза тя и вдигна бутилка водка в едната си ръка и две чаши в другата. — Улучих стаята, нали, скъпи? — измърка на перфектен английски.

— Боя се, че не си — отвърна Саша на перфектен руски. — Но ще те помоля да дойдеш отново в седем и половина, защото забравих да си поръчам събуждане на рецепцията. — Усмихна й се мило, добави: «Лека нощ, скъпа», и затвори вратата.

Легна си, като си мислеше, че от КГБ трябва още да поработят върху проучването на целите си. Някой беше трябвало да им каже, че никога не си е падал по червенокоси. Макар че бяха познали с водката.

На следващата сутрин Саша беше сред първите качили се в автобуса и се изненада, когато Фиона изостави свитата си и седна до него.

— Добро утро, другарко министър — подразни я той. — Надявам се, че сте спали добре.

— Всъщност изкарах лоша нощ — почти прошепна Фиона. — Срещнах в салона един очарователен млад мъж, Джералд, който ми каза, че работел в посолството. Качи се в стаята ми малко след полунощ и трябваше да затръшна вратата в лицето му. Боя се обаче, че малко бях прекалила с шампанското.

— В това няма нищо лошо — каза Саша. — Ти си привлекателна необвързана жена, защо да не се насладиш на компанията на колега извън работно време? Това едва ли би предизвикало интерес у някого освен у неколцина перверзници от записващия център в Кремъл.

— Не се тревожа за секса, а за това, което може да съм казала след него — каза Фиона.

— Какво може да си казала? — попита Саша, който се наслаждаваше на всеки миг от разговора им.

Фиона скри лице в шепи и прошепна:

— Че Тачър е диктатор без чувство за хумор. Че Джефри Хол е толкова прогнил, че направо вони. И може да съм му казала имената на двама-трима от кабинета, които имат връзки със секретарките си.

— Колко нетипично за теб да си толкова недискретна, Фиона. Но едва ли бих казал, че подобни неща са новини, заслужаващи да се появят на първа страница.

— Но са, когато си ги казала, докато лежиш в обятията на офицер от КГБ.

— Не можеш да си сигурна в това.

— Знам, че в посолството не работи никой на име Джералд. Ако историята стигне до пресата, с мен ще е свършено.

— Може би не свършено, макар че вероятно би отложило повишението, за което намеква пресата. Но само ако великата Маргарет бъде най-сетне свалена, което надали ще се случи в близко бъдеще. Но защо ми казваш всичко това?

— О, я стига, Саша. Всички знаят, че имаш отлични контакти със Съветския съюз. Да не би да си си помислил и за миг, че снощната ти изява е останала незабелязана? Явно имаш влиятелни приятели в КГБ.

— Уви, нямам. Може и да не си забелязала, Фиона, но те са лошите.

— Госпожо министър? — обади се един от помощниците й, който беше спрял на почтително разстояние от тях.

— Ей сега идвам, Гъс — каза Фиона, обърна се към Саша и прошепна: — Ако можеш да помогнеш с нещо, ще съм ти вечно благодарна.

«А всички знаем каква е идеята ти за вечност», помисли си Саша, докато автобусът спираше на Червения площад.

Фиона слезе начело на малкия си отряд и беше посрещната от руския си колега, който по поведението й никога не би познал, че нещо я тревожи. «Впечатляващо», помисли си Саша, докато я следваше.

Поведоха делегацията през огромни железни порти с релефни изображения от обсадата на Москва. Двама униформени гвардейци застанаха мирно, докато англичаните минаваха между тях.

След това продължиха по широко стълбище с червена пътека до втория етаж, където имаше огромна пищно украсена зала, а в нея дълга дъбова маса с кожени столове с високи облегалки, които спокойно биха могли да красят дворец — може би го бяха правили някога.

Гостите бяха поканени да заемат местата си. Табелката с името на Саша беше третата от края. След като седнаха, делегатите бяха оставени да чакат известно време, преди руснаците да влязат и да се настанят от другата страна на масата.

Домакинът им изнесе дълга предсказуема реч, която не се нуждаеше от превод. Саша остана с чувството, че отговорът на Фиона не отговаря на обичайните й стандарти. Не че това означаваше нещо. Черновата на финалното комюнике вече беше написана и то щеше да излезе в следобеда на последния ден на конференцията, независимо какво щеше да се каже през следващите два дни.

За сутрешната сесия се разделиха на работни групи, които обсъждаха обмена на студенти, визовите ограничения и гостуването на колекцията Уолпол от Ермитажа, която да бъде изложена в Хътън Хол. Руснаците като че ли се тревожеха единствено за това дали ще си получат обратно картините.

Саша го забеляза през обедната почивка — седеше сам в другия край на залата.

Беше с тъмнозелена униформа, окичена с ордени, а златните му еполети показваха, че се е издигнал бързо по стълбицата. Саша би познал навсякъде тези пресмятащи студени сини очи.

Владимир се усмихна и тръгна към него. Когато доближи на около метър, спря досущ като боксьор срещу противника си в средата на ринга, в очакване да види кой от двамата ще замахне пръв.

Саша вече беше подготвен за началния гамбит, макар да подозираше, че Владимир също е работил доста върху своя, тъй като тази среща със сигурност не беше случайна.

— Трябва да кажа, че съм изненадан, че си намерил време да присъстваш на такова маловажно събитие, Владимир.

— При други обстоятелства не бих си направил труда, но от доста време с нетърпение очаквам да се срещна с теб, Саша.

— Трогнат съм, че Аполон е благоволил да слезе от планината.

— Първо искам да ти честитя за успеха ти, откакто избяга от страната — каза Владимир, без да обръща внимание на алюзията. — Трябва обаче да те посъветвам да не посещаваш Ленинград. Старият ти приятел полковник Поляков може да те чака. А той не е от хората, които вярват в прошката и забравянето.

— Е, до какви замайващи висини си достигнал? — попита Саша в опит и той да нанесе удар.

— Аз съм прост полковник от КГБ с назначение в Дрезден.

— Несъмнено добър трамплин към по-високи постове.

— Което е и причина да искам да те видя. Някои от хората ми бяха на срещата ти снощи. Изглежда, че ако се върнеш и се кандидатираш за президент, може да се окажеш сериозен противник — нещо, което си искал открай време.

— Но господин Горбачов вече ме изпревари, така че няма причина да се връщам. Пък и вече съм англичанин.

Владимир се разсмя.

— Ти си руснак, Александър, и винаги ще си останеш руснак. Точно както каза на обожателите си снощи. А и Горбачов няма да остане вечно на поста си. Всъщност може да си отиде по-скоро, отколкото си дава сметка.

— Какво намекваш?

— Че не е зле да поддържаме връзка. Никой не знае по-добре от теб, че в политиката най-важното е уцелването на точния момент. В замяна искам само да бъда назначен за шеф на КГБ. Което е не повече от онова, което ми обеща преди толкова много години.

— Много добре знаеш, че не съм давал такива обещания, Владимир. А и моите възгледи за непотизма не са се променили от последния път, когато обсъждахме темата — каза Саша. — А и онова беше, когато още бяхме приятели.

— Вече не можем да бъдем приятели, Александър, но това не пречи да имаме общи интереси.

— Ще приема думата ти и дори ще ти дам шанс да я докажеш — отвърна Саша.

— Какво имаш предвид?

— Момчетата ти са записали министъра снощи.

— Да, тъпата кучка беше много недискретна.

— Тя е само заместник-министър и може да се окаже много по-полезна по-нататък.

— Но тя дори не е член на партията ти.

— Разбирам, Владимир, че това е концепция, която сигурно ти е трудно да приемеш.

Владимир не отговори веднага, но накрая изправи рамене.

— Записът ще бъде в хотелската ти стая след час.

— Благодаря. И кажи на хората си да си осъвременят досиетата. Никога не съм си падал по червенокоси.

— Казах им, че само си губят времето с теб. Ти си неподкупен, което ще направи работата ми много по-лесна, когато ме назначиш за шеф на КГБ.

Владимир се отдалечи, без да каже довиждане, а Саша щеше да се върне при малката си група, ако друг не му беше пресякъл пътя.

— Не ме познавате, мистър Карпенко — каза един мъж, който изглеждаше на неговата възраст и беше с костюм, който очевидно не беше шит в Москва. — Аз обаче следя кариерата ви със значителен интерес.

В Англия Саша щеше да се усмихне и да му повярва, но в Русия… изгледа го мълчаливо и изпълнен с подозрение.

— Аз съм Борис Немцов и мисля, че ще откриете, че между нас има няколко общи неща. — Саша продължаваше да мълчи. — Член съм на Думата и вярвам, че и двамата имаме високо мнение за един човек — каза Немцов и хвърли поглед към Владимир.

— Врагът на моя враг е мой приятел — каза Саша и стисна ръката на Немцов.

— Надявам се, че след време ще бъдем приятели. В края на краищата ще има други конференции и официални срещи, на които ще можем да се срещаме и да разговаряме, без някой да отваря досие.

— Мисля, че някой вече е отворил досие — каза Саша. — Така че нека му дадем възможност да направи първия си запис. Не съм съгласен с вас — извика той достатъчно силно, та всички присъстващи да се обърнат към тях.

— В такъв случай няма какво повече да обсъждаме — отвърна Немцов и ядосано се отдалечи, без да каже нито дума повече.

На Саша му се искаше да се усмихне на отдалечаващата се фигура, но устоя на изкушението.

Владимир се взираше в двамата, но Саша се съмняваше, че са го заблудили.

38. Алекс

Бостън, 1988

Когато в понеделник сутринта влезе в банката, Алекс не забеляза мъжа, който седеше в коридора на лобито. Във вторник съзнанието му регистрира за момент самотната фигура, но тъй като имаше среща с председателя на Федералния резерв Алан Грийнспан, на която трябваше да обсъдят последните настоявания на ОПЕК за цените на петрола и оправянето на курса на долара спрямо паунда, фигурата не се задържа за дълго в ума му. В сряда се вгледа по-внимателно в мъжа, преди да влезе в асансьора. Възможно ли беше да е седял там три дни? Памела със сигурност щеше да знае.

— С кого е първата ми среща, Памела? — попита той още преди да е свалил палтото си.

— С Шелдън Удс, новия председател на местната организация на Демократическата партия.

— Колко им дадохме миналата година?

— Петдесет хиляди долара, господин председател, но пък годината е изборна.

— Изборите винаги ме карат да си мисля за Лорънс. Е, нека ги направим сто хиляди тази година.

— Разбира се, господин председател.

— Нещо друго за сутринта?

— Не, но имате обяд с Боб Ъндъруд в «Алгонкин» и не забравяйте, че той винаги е точен.

Алекс кимна.

— Знаеш ли какво иска?

— Да напусне. «Време е да смъкна ботушите», ако си спомням точните му думи.

— Никога. Остава в борда, докато не се строполи мъртъв.

— Мисля, че се бои точно от това, господин председател.

— А за следобеда?

— Графикът ви е свободен до фитнеса в пет. Треньорът каза, че сте пропуснали последните две тренировки.

— Но това не му пречи да ми праща сметката, дори ако не ходя.

— Не това е важното, господин председател.

— Нещо друго?

— Само да ви напомня, че имате годишнина от сватбата и ще изведете съпругата си на вечеря.

— Разбира се. По-добре да отскоча до центъра следобеда и да й потърся някакъв подарък.

— Ана вече си избра подаръка, който иска — каза г-ца Робинс.

— Позволено ли ми е да науча какъв е?

— Чанта «Клое» от «Бонвит Телър».

— Добре, ще взема една днес следобед. Какъв цвят?

— Сива. Вече е опакована и беше доставена в кабинета ми вчера. Трябва само да подпишете това. — Тя сложи на бюрото поздравителна картичка.

— Памела, понякога си мисля, че би била по-добър председател от мен.

— Щом казвате. А междувременно мога ли да се погрижа да подпишете всички писма от кореспонденцията ви преди господин Удс да е дошъл?

Връщането на Памела на старата й работа беше най-умният ход, който бе правил някога, помисли си Алекс, докато отваряше папката с кореспонденцията. Прочете внимателно всяко писмо, като тук-там правеше по някоя дребна поправка или добавяше по нещо накрая. Тъкмо четеше писмо от президента на бизнес училището в Харвард, който го канеше да говори пред завършващите студенти наесен, когато на вратата се почука.

— Господин Удс — каза г-ца Робинс.

— Шелдън. — Алекс се изправи и заобиколи бюрото. — Наистина ли мина цяла година? Да ти предложа кафе?

— Не, благодаря — отвърна Удс.

— Преди да си казал каквото и да било, да, знам, че предстоят избори, и вече реших да удвоя дарението ни за партията в памет на Лорънс.

— Много щедро от твоя страна, Алекс. От него би станал чудесен конгресмен.

— Така е — каза Алекс. — Не минава ден, без да скърбя за смъртта му. Той буквално промени живота ми и така и нямах възможност да му благодаря.

— Ако беше жив, Лорънс щеше да благодари на теб — каза Удс. — Цял Бостън знае, че банката имаше сериозни неприятности, преди да я поемеш. Ама че обрат. Чувам, че си номиниран за банкер на годината.

— До голяма степен това се дължи на Джейк Колман, който е коренно различен от предшественика си.

— Да, беше наистина сполучлив ход. Предполагам знаеш, че Акройд излезе на свобода миналата седмица?

— Чух и изобщо нямаше да обърна внимание, ако на следващия ден не беше взел самолета за Ница.

— Не разбирам — каза Удс.

— И по-добре да си остане така — каза Алекс, подписа чек за 100 000 долара и му го връчи.

— Наистина съм ти много благодарен — каза той. — Но не това е причината да поискам да се видим.

— Сто хиляди не са ли достатъчно?

— Повече от достатъчно. Просто ние, тоест комитетът, се надявахме да се съгласиш да те издигнем като кандидат на демократите за младши сенатор от Масачузетс.

Алекс не успя да скрие изненадата си.

— Когато искахте да се кандидатирам за Конгреса след смъртта на Лорънс — най-сетне успя да каже той, — отказах с неохота предложението, за да мога да поема банката. Признавам обаче, че често съм се питал дали решението ми беше правилно и дали политиката не е истинското ми призвание.

— В такъв случай може би е време да приемеш едно още по-голямо предизвикателство.

— Уви, не — отвърна Алекс. — Макар че банката вече е на крака, сега искам да направя следващата стъпка и да я включа в голямата лига. Колко според теб ще дари «Банк ъф Америка» за каузата на демократите?

— Те вече ни дадоха четвърт милион за кампанията.

— Значи ще знам, че сме постигнали целта си, когато ми поискаш същата сума и по-важното, когато ти я дам, без изобщо да се замислям.

— Бих предпочел сто хиляди, стига ти да си кандидатът.

— Поласкан съм, Шелдън, но отговорът си остава не. Все пак благодаря за поканата. — Алекс докосна копчето под бюрото си.

— Жалко. От теб би станал изключителен сенатор.

— Това е голям комплимент, Шелдън. Може би в следващия живот. — Двамата си стиснаха ръцете, а г-ца Робинс влезе в стаята да изпрати г-н Удс до асансьора.

Алекс се облегна назад и си помисли колко ли различен би бил животът му, ако Лорънс не си беше отишъл — или ако с майка си се бяха качили в другия контейнер. Бързо се отърси от въпросите «какво ли щеше да е» и се върна в реалния свят. Сложи чавка върху писмото от президента на бизнес училището в Харвард.

Г-ца Робинс тъкмо беше излязла, когато телефонът иззвъня. Алекс вдигна и веднага позна гласа от другата страна.

— Здрасти, Димитрий — каза той. — Отдавна не сме се чували. Как си?

— Благодаря, добре, Алекс — отвърна Димитрий. — А ти?

— Отлично.

— Радвам се да го чуя, Алекс, но реших, че трябва да знаеш, че Иван Доноков е излязъл от затвора и е на път към Москва.

— Как е възможно? — Кръвта на Алекс се смрази. — Нали беше осъден на деветдесет и девет години без право на помилване.

— ЦРУ са го разменили за двама наши агенти, гнили в някаква адска дупка в Москва повече от десетилетие.

— Да се надяваме, че няма да съжаляват. Благодаря, че ми каза.

— Надявам се ти да не съжаляваш — каза Димитрий, но едва след като беше затворил телефона.

Алекс се опита да пропъди Доноков от ума си и продължи да подписва писма. Мислите му бяха прекъснати отново, когато г-ца Робинс влезе да вземе папката с кореспонденцията.

— Памела, преди да съм забравил, вече трети ден виждам някакъв мъж да седи на рецепцията. Имаш ли представа кой е?

— Някой си господин Пушкин. Долетял от Ленинград с надеждата, че ще се съгласите да се видите с него. Твърди, че бил ваш съученик.

— Пушкин — повтори Алекс. — Велик писател, но не помня да съм имал съученик с тази фамилия. Но щом е толкова твърдо решен да ме види, няма да е зле да му отделя няколко минути.

— Казва, че му трябвали два часа. Опитах се да му обясня, че ще имате два часа чак по Коледа, но това не го обезкуражи, което ме кара да се чудя дали не работи за КГБ.

— От КГБ не седят на рецепцията три дни, особено когато всеки може да ги види. Така че нека видим заека, преди да стреляме. Но се погрижи да ме спасиш от него след петнайсет минути — кажи му, че имам друга среща.

— Да, господин председател — отвърна г-ца Робинс, макар изобщо да не изглеждаше убедена.

Алекс продължи да подписва най-различни писма.

На вратата се почука и г-ца Робинс влезе, следвана от човек, който му изглеждаше познат. Накрая се сети.

— Миша, колко се радвам да се видим! Много време мина — каза Алекс, докато г-ца Робинс излизаше.

— И аз се радвам да те видя, Александър. Изненадан съм, че ме помниш.

— Капитанът на втория отбор по шах. Още ли играеш?

— Понякога, но така и не достигнах твоите замайващи висоти, така че не ми предлагай да изиграем партия.

— Не помня кога играх за последно — призна Алекс и отново си спомни за Доноков. — Преди да ми кажеш какво те води в Бостън, как е родният ми град?

— Ленинград е винаги прекрасен по това време на годината, както сигурно помниш — каза Пушкин на руски. — Дори се носят слухове, че скоро щели да го прекръстят отново на Санкт Петербург. Още един опит за поддържане на мита, че старият режим е сменен.

Руската реч изведнъж изпълни Алекс с тъга и дори с малко чувство за вина, че почти е забравил родината си. Вгледа се по-внимателно в Пушкин. Имаше гъст кафяв мустак, който напомняше на Алекс за баща му. Беше с костюм с широки ревери, което подсказваше, че или не се интересува от мода, или за първи път пътува извън Съветския съюз.

— Баща ми работеше на пристанището, когато твоят беше главен бригадир — каза Пушкин. — Много момчета все още си го спомнят с уважение и обич.

— А вуйчо ми Коля?

— Сега той е главен бригадир. Каза да поздравя теб и майка ти.

«Дължа му живота си», понечи да каже Алекс, но се спря, когато си спомни, че ако майор Поляков е все още жив, рискът не си заслужава.

— Моля те да му предадеш много поздрави и му кажи, че се надявам скоро да се видим.

— Надявам се да е по-скоро, отколкото предполагаш — каза Пушкин. — Виждам го от време на време, обикновено на стадиона.

— И двамата викате за «Зенит», сигурен съм.

— Че как иначе?

— А старият ми приятел Владимир?

— Не съм го виждал от години — каза Пушкин. — Последно чух, че е полковник от КГБ някъде в Източна Германия.

— Не ми се вярва това да е част от дългосрочния му план — каза Алекс. — Сигурен съм обаче, че не си дошъл чак в Бостън, за да се отдаваш на спомени. Какво имаше предвид с това, че може да видя вуйчо си по-скоро, отколкото предполагам?

— Несъмнено знаеш, че новият съветски режим е много различен от стария. Сърпът и чукът изчезнаха от знамето и се смениха със символа за долар. Единственият проблем е, че след толкова векове потисничество, първо от царете, а после от комунистите, ние руснаците нямаме традицията на свободната инициатива. — Алекс кимна, но не го прекъсна. — Така че на този фронт няма реални промени. И нищо чудно, че когато правителството реши да продаде някои от по-печелившите държавни предприятия, не се намериха хора, които да се справят с подобни драматични промени. А те се оказаха точно драматични, както открих сам, когато моето предприятие беше обявено за продан — каза Пушкин и му подаде визитката си.

— Ленинградска газова и петролна компания — прочете Алекс на глас.

— Които и да са новите собственици на ЛГП, ще станат милиардери за една нощ.

— И ти искаш да си един от тях ли?

— Не. Също като баща ти аз вярвам, че богатството трябва да се разпределя между онези, на които се дължи успехът на компанията, а не просто да се дава на някой, който случайно е приятел на приятел на президента.

— Каква е обявената цена? — попита Алекс; вече се чудеше дали срещата няма да продължи повече от петнайсет минути.

— Двайсет и пет милиона долара.

— Какъв е бил оборотът за миналата година?

Пушкин дръпна ципа на старата чанта която носеше, извади някакви листа и ги сложи на бюрото.

— Малко над четиристотин милиона долара — каза, без да му се налага да прави справка.

— А печалбата?

— Трийсет и осем милиона шестстотин и четирийсет хиляди.

— Пропускам ли нещо? — каза Алекс. — С подобна печалба компанията би трябвало да струва над четиристотин или петстотин милиона.

— Нищо не пропускаш. Просто не можеш да очакваш да смениш комунизъм с капитализъм за една нощ, като просто смениш работния комбинезон със смокинг. Съветският съюз може и да има някои от най-добрите университети на света, ако искаш да учиш философия и дори санскрит, но почти няма какво да предложи на бизнес курсовете.

— Несъмнено всяка руска банка би ти отпуснала парите, ако можеш да гарантираш подобна възвръщаемост — каза Алекс, гледаше го внимателно.

— Истината е, че подобно на всички други, банките също не са в свои води — отвърна Пушкин. — Но и да бяха, нямаше да отпуснат двайсет и пет милиона на човек, който изкарва еквивалента на пет хиляди долара годишно и има по-малко от хиляда долара в сметката си.

— С колко време разполагаш, преди да взема решение? — попита Алекс.

— Крайният срок е трийсет и първи октомври. След това компанията ще бъде продадена на всеки, който може да извади парите.

— Но това е само след месец — каза Алекс, докато г-ца Робинс влизаше в стаята, за да изпрати г-н Пушкин до асансьора.

— И това урежда идеално КГБ, които са хвърлили око на компанията.

— Памела, отмени обяда ми, обади се на всички от екипа ми по мениджмънт и инвестиции и им кажи да зарежат всичко и незабавно да дойдат тук.

— Да, господин председател — отвърна г-ца Робинс, сякаш в искането му нямаше нищо необичайно.

— Освен това поръчай шест пици за един часа. И преди да попиташ — майка ми да реши какви точно.

Г-ца Робинс влезе отново в кабинета на председателя едва след края на срещата, която продължи цели пет часа.

— Отново пропуснахте следобедния фитнес, господин председател.

— Знам. Срещата беше по-важна.

— Все още ли смятате да водите жена си на вечеря? — попита г-ца Робинс и сложи на бюрото подаръка за годишнината.

— По дяволите! — възкликна Алекс. — Кажи на Джейк, че няма да мога да вечерям с него и с господин Пушкин. Обясни им, че е изникнало нещо още по-важно.

39. Алекс

Бостън

Ивлин вдигна телефона и чу познат глас, гласа на човек, с когото не бе разговаряла от доста време.

— Трябва да те видя.

— И защо реши, че аз искам да те видя? — попита тя.

— Защото адски добре знаеш, че не съм откраднал Уорхол — каза Акройд.

— Разговорът записва ли се?

— Не, защото определено не искам никой да чуе онова, което ще ти кажа.

— Слушам те.

— В затвора не си клатих краката, а измислих как можеш да изкараш половин милиард долара и в същото време да злепоставиш Карпенко.

Последва кратка пауза.

— Какво се иска от мен? — попита Ивлин.

— Само да потвърдиш, че ще получа десет процента от сделката, ако всичко мине добре.

— Все още слушам.

— Няма да кажа нито дума повече, докато не видя подписа ти. Не съм забравил, че при последната ни сделка се озовах зад решетките.

— В такъв случай, Дъглас, ще се наложи да долетиш до Южна Франция и да донесеш договора.

Алекс пристигна в «Марлиав» десет минути по-рано и почна да прави някакви сметки на обратната страна на менюто. След малко дойде Ана и той стана и я целуна.

— Честита годишнина, скъпа.

— Благодаря. И ето ти трудния въпрос — каза Ана, докато сядаха на любимата им маса в ъгъла. — От колко години сме женени? Това ли опитваше да сметнеш на менюто?

За щастие г-ца Робинс му беше припомнила точно преди да тръгне насам.

— От тринайсет, но щяха да са четиринайсет, ако Лорънс не ми беше оставил своите петдесет процента от банката.

— Е, заслужи си още една година живот — каза Ана и попита уж изненадано: — Какво е това?

— Отвори го и ще разбереш.

— Подозирам, че и за теб ще е толкова изненада, колкото и за мен.

Алекс се разсмя.

— Ще се престоря, че вече съм го виждал.

Ана бавно развърза червената лента, махна хартията, вдигна капака и погледна малката елегантна светлосива чанта «Клое», едновременно практична и стилна.

— Веднага щом я видях си помислих, че е идеална за теб — каза Алекс.

— Тоест измисли си го току-що — отвърна Ана и се наведе над масата да го целуне отново. — Гледай да не забравиш да благодариш на Памела от мое име.

Оберкелнерът дойде до масата им.

— Знам точно какво искам, Франсоа — каза Ана. — Салата «Ница» и дувърски език.

— За мен същото — каза Алекс. — Взех достатъчно решения за днес.

— Смея ли да попитам какви?

— В момента не мога да кажа много, защото може да се окаже или пълна загуба на време, или най-голямата сделка, на която съм попадал.

— Кога ще знаеш кое от двете е?

— Другата седмица по това време, предполагам. Тогава трябва да съм се върнал от Ленинград.

— Но нали винаги казваше, че при никакви обстоятелства няма да се върнеш в Русия и особено в Ленинград?

— Рискът е пресметнат — каза Алекс. — Мисля обаче, че спокойно можем да предположим, че след всички тези години Поляков вече е пенсионер.

— Майка ти веднъж ми каза, че офицерите от КГБ никога не се пенсионират. Какво е нейното мнение?

— Каза, че няма да се успокои, докато лично не присъства на погребението му. Но когато й обещах, че ще се видя с вуйчо Коля, ще разбера как са останалите роднини и ще посетя гроба на татко, с неохота се съгласи.

— Не искам да отиваш — тихо рече Ана. — Нека иде Джейк Колман. Бива го в сделките също като теб.

— Може би, но руснаците винаги очакват да си имат вземане-даване с главния. Между другото, в самолета има свободно място, ако искаш да дойдеш.

— Не, благодаря. Най-малкото защото имам откриване в сряда.

— Името познато ли ми е? — попита Алекс, доволен, че сменят темата.

— Робърт Индиана.

— О, да, харесвам нещата му. Жалко, че ще пропусна откриването.

— Изложбата ще продължи достатъчно, за да я видиш, когато се върнеш. Ако се върнеш.

— Нещата не са чак толкова зле, скъпа. Е, мога ли да разбера какъв е моят подарък за годишнината? — попита Алекс с надеждата да разведри атмосферата. — Защото не виждам пакет.

— Беше прекалено голям, за да го мъкна със себе си — отвърна Ана. — Бронз метър и осемдесет на метър и осемдесет от Индиана, наречен LOVE.

Тя нарисува творбата на гърба на менюто:

— Колко ще ми струва това?

— С обичайната отстъпка около шейсет хиляди. И ако го дариш на Константин, ще избегне данък наследство.

— Да видим дали съм разбрал правилно, любима моя — каза Алекс. — Подаръкът ми за годишнината ще ми струва шейсет хиляди долара, като всъщност ще бъде собственост на Константин, така ли?

— Точно така, скъпи. Мисля, че схвана идеята. Но добрата новина е, че вече има някакъв шанс да идеш в рая. — Ана замълча за момент. — Не че ще ти хареса.

— Защо не? — поинтересува се Алекс.

— Защото няма да познаваш никого там — отвърна тя, докато келнерът се връщаше с първите ястия.

— И какво получавам аз?

— Ще можеш да я гледаш до края на живота си.

— Благодаря — каза Алекс. — А мога ли да попитам къде е бенефициентът?

— Остана за през нощта при баба си.

— Нима майка ми си е взела една нощ почивка? — с шеговито изумление попита Алекс.

— Половин. Константин харесва маргаритите на Елена повече от всичко, което мога да му сготвя аз — каза Ана, докато приключваше със салатата си. — И не ме поглеждай така, сякаш ми казваш «и аз също». Е, с какво друго се занимава днес?

— Шелдън Удс дойде сутринта да ме пита дали искам да се кандидатирам за Сената.

— Колко време ти отне да откажеш това атрактивно предложение? — попита Ана, докато келнерът отнасяше празните им чинии.

— Мислих дълго и усилено цели двайсет секунди.

— Помня близкото минало, когато беше запленен от политиката — каза Ана. — Единственото, което си искал някога, е да бъдеш първият избран президент на независима Русия.

— И признавам, че това би било много по-изкусително от Сената — отвърна Алекс. — Но всичко се промени в деня, в който Лорънс си отиде — добави той.

Келнерът се появи отново с дувърския език.

— Със или без кости, мадам?

— Без, моля, за двама ни. Съпругът ми няма да взема важни решения тази вечер, надявам се.

— И управата се надява, че ще приемете бутилка «Шабли Борегар» заедно с нашите комплименти.

— Трябвало е да се омъжа за теб, Франсоа. Ясно е, че никога не би забравил годишнината от сватбата ни и щеше да знаеш точно какъв подарък да ми дадеш.

Франсоа се поклони и ги остави.

— Но когато Лорънс ти остави своите петдесет процента от банката, те не струваха нищо — продължи Ана. — А сега сигурно са цяло състояние.

— Може би, но не мога да си позволя да се отърва от тях, докато Ивлин все още притежава другите петдесет процента. Направя ли го, целият контрол ще премине у нея.

— Може би ще помисли дали да не продаде акциите си? В края на краищата парите в брой сякаш винаги са й проблем.

— Възможно е, но не разполагам с толкова свободни пари — отвърна Алекс.

— Ако си спомням правилно — рече Ана, — в деня, в който се роди синът ни, Ивлин ти беше предложила акциите си срещу един милион долара и аз ти казах, че един ден може да съжаляваш, че не си ги купил.

— Виновен съм — призна Алекс. — Тогава дори обмислях да продам «Елена», за да купя акциите, но щеше да е голям риск, защото ако банката се сринеше, щяхме да останем с празни ръце.

— Погледнато сега — рече Ана. — Мога ли да попитам каква е цената на тези акции сега?

— Около триста милиона долара.

Ана зяпна.

— И на банката ще й се наложи да й плати пълната сума ли?

— Може би, защото не можем да си позволим някоя друга банка да грабне половината ни акции. Случи ли се това, ще трябва да се озъртаме до края на живота си, особено ако Дъг Акройд се замеси като съветник по сделката.

— Може би е трябвало да се съгласиш да се кандидатираш за Сената. Много по-малко грижи и гарантирана заплата — рече Ана.

— И в същото време ще трябва да слушам становищата на четвърт милион гласоподаватели, а не на дузина членове на борда.

— Може и да са повече, ако сбъднеш мечтата на живота си да станеш президент.

— На Америка ли?

— Не, на Русия.

Алекс не отговори веднага.

— А — каза Ана. — Значи все още си мислиш за тази възможност.

— И си давам сметка, че сънувам и ще се събудя — отвърна Алекс.

Франсоа отново се появи до масата им.

— Да ви изкуся ли с предложение за десерт, мадам? — попита той.

— Категорично не — отвърна Ана. — И двамата ядохме достатъчно. Годишнините не бива да са извинение за качване на килограми. А той — каза тя и посочи съпруга си — днес отново е пропуснал фитнеса. Така че определено не заслужава десерт.

Франсоа напълни чашите им и отнесе празната бутилка.

— За още една паметна година заедно, госпожо Карпенко — каза Алекс и вдигна чашата си.

— Не искам да ходиш в Русия.

— Не искам да ходиш в Русия — каза Елена, докато слагаше пред тях две пици.

— И Ана не иска — отвърна Алекс.

Един сервитьор се появи почти тичешком.

— Извинете, че ви безпокоя, господин Карпенко, но секретарката ви се обади току-що да каже, че имало проблем с визите, и помоли да отидете в офиса колкото се може по-скоро.

— По-добре да ида да видя какъв е проблемът — каза Алекс. — Ще се върна колкото се може по-бързо.

Остави майка си и тревожно гледащия Пушкин да довършат пиците си и бързо се върна в офиса.

— Всичко по план ли върви? — попита г-ца Робинс.

— Да, Миша и майка ми ядяха пици, когато ги оставих. Тя може да не разбира много от банки и бизнес, но когато си в кетъринга от години, няма почти нищо, което да не знаеш за хората. Има ли нещо важно, преди да се върна?

— Асистентката на Тед Кенеди се обади да потвърди, че и петте визи ще са на бюрото ви в четири следобед, и ми напомни, че сенаторът ще се кандидатира за още един мандат догодина.

— Това ще ми струва още сто хиляди.

— Освен това ви приготвих хиляда долара в брой и еквивалента им в рубли, тъй като чековете и кредитните карти май не вървят много в Съветския съюз. Групата има резервации в хотел «Европа» за пет нощи.

— Може да се окаже, че и една ще е достатъчна.

— Капитан Фулъртън ви очаква в Лондон към единайсет вечерта. Резервирал е място на летището за единайсет и половина. Ще заредите в Лондон и ще продължите за Ленинград. Е, вече можете да се връщате и да разберете какво мисли майка ви за господин Пушкин.

Алекс не бързаше да се върне в «Елена 3» и когато влезе, завари майка си да слуша внимателно всяка дума на Миша. Тревожната физиономия се появи отново на лицето на руснака, когато Алекс отиде при тях.

— Проблем с визите ли? — попита той.

— Не, всичко е уредено. Надявам се пицата да ти е харесала.

— Никога досега не бях ял пица — призна Пушкин — и вече казах на майка ти, че знам идеалното място за откриването на първата «Елена» в Ленинград. Ако ме извините за момент, ще ида «да се освежа», както казвате тук.

— Каква е присъдата ти, мамо? — попита Алекс веднага щом Пушкин изчезна надолу по стълбите.

— Той е чисто злато — каза Елена. — Чисто. Не разбирам нищо от газ освен как да я пускам и спирам, и знам, че се запознах току-що с Миша, но спокойно бих го оставила до отворена каса.

— Семейство? — попита Алекс, който не искаше да губи нито миг, докато Миша се върне.

— Има жена, Олга, и две деца, Юрий и Татяна, които се надяват да влязат в университет, но той мисли, че шансовете на дъщеря му са по-големи, отколкото на сина, чийто единствен интерес като че ли са мотоциклетите. Честно казано, Алекс, не мисля, че Миша би ти извъртял какъвто и да било номер.

Пушкин се появи на стълбите.

— Благодаря, мамо. Е, значи тръгвам за Ленинград.

— Да не забравиш да идеш на гроба на баща ти и се опитай да се видиш с вуйчо ти. С нетърпение очаквам да чуя новини от него.

40. Алекс

Бостън и Ленинград

Алекс беше избрал екип от четирима директори на отдели, водени от Джейк Колман, които да го придружат в Русия. Всички бяха експерти в своята област — банково дело, енергетика, корпоративно право и счетоводство. Дик Барет, шефът на отдела по енергетика на банката, вече беше прекарал няколко часа с Пушкин и призна, че е останал силно впечатлен.

— Този човек разбира от индустрията повече от така наречените експерти консултанти и в същото време изкарва само по няколко хиляди долара на година. Така че за него това е в буквалния смисъл възможността на живота. Напомни ми, че Русия държи двайсет и четири процента от световните запаси на природен газ и дванайсет процента от петрола. Ще трябва да седя до него в самолета до Ленинград.

Анди Харботъл, новият главен юрист на компанията, известен като Господин Лошата страна, трябваше да напише окончателния вариант на договора. Но не преди баща му да одобри документа.

Джейк потвърди, че Пушкин не разбира много от финанси, и предупреди Алекс, че ще научат дали числата са верни едва когато отидат в централата на ЛГП и проверят счетоводните книги.

— Как може да се очаква от него да схване нещо толкова сложно? — отвърна Алекс. — Никой никога не е получавал оферти, в които можеш да направиш печалба от хиляда процента буквално за една нощ. Ставащото в Русия днес е като златната треска в Калифорния през петдесетте години на миналия век и трябва да се възползваме от възможностите преди да го е направила конкуренцията.

— Съгласен — каза Харботъл. — И макар че по природа съм предпазлив…

— Също като баща си — подхвърли Алекс.

— Никога не съм виждал някой да грабва удала му се възможност по начина, по който го правиш ти, и това може дори да се окаже големият удар, за който така често говориш и който ще ни позволи да се наредим сред големите играчи.

— Или да ни доведе до фалит.

— Малко вероятно — отвърна Харботъл. — Не забравяй, че имаме едно голямо предимство пред конкурентите. Нашият председател е руснак и е роден в Ленинград.

«И избяга, след като едва не уби офицер от КГБ» — помисли си Алекс, но не го каза на глас.

Шестимата пътници се качиха на борда на «Гълфстрийм» и полетяха към Ленинград за «газовата треска», както я нарече Джейк. Никой от тях нямаше представа какво да очаква. Кацнаха на «Хийтроу» да заредят гориво и слязоха, за да се разтъпчат и да хапнат в терминала. На Алекс му се искаше да отиде в града и да види Тейт, Националния театър и дори Камарата на представителите, но това нямаше да стане този път…

Събуди се със стряскане, когато капитанът обяви, че започват да се спускат към летище «Пулково», и помоли пътниците да си сложат предпазните колани. Помисли си за града, който беше напуснал преди толкова много години, за баща си, за вуйчо си и дори за Владимир, който най-вероятно вече беше в Москва, а не в Ленинград. Опита се да избута майор Поляков в дъното на съзнанието си и да се съсредоточи върху сделката, която би поставила банката в друга лига. Или щяха да го арестуват още преди да е минал през митницата?

Погледна през прозореца, но видя единствено светлините на терминала и осеяно със звезди небе, каквото не беше виждал от малък.

Емоциите го разкъсваха. Не беше сигурен дали се радва, че отново е тук, но щом слезе от самолета си спомни за темпото, с което се движеха нещата в Русия. Тук те бяха бавни, по-бавни и ако си достатъчно глупав да се оплакваш — още по-бавни. Чакаха близо два часа, докато проверят паспортите им, и Алекс осъзна колко много неща приема за даденост в Щатите. Въобразяваше ли си, или инспекторът се вгледа още по-дълго в паспорта му, когато видя името Карпенко? После трябваше да чакат още час, преди да освободят багажа им и най-сетне да могат да излязат.

Пушкин ги изведе от терминала, вдигна ръка и тутакси пет коли завиха рязко и спряха пред тях. Алекс и хората му гледаха невярващо, докато Пушкин избираше три от тях. «Всичко на четири колела в Ленинград е такси», обясни той.

— До «Астория» — каза на избраните шофьори. — И гледайте да не им вземете повече от рубла — добави, докато новите му сътрудници се качваха в чакащите коли.

— Но това е по-малко и от един долар — каза Алекс, когато Миша седна до него на задната седалка.

— Повече от достатъчно — отвърна той, докато колата потегляше към центъра на града.

Последва още едно дълго пътуване. Когато най-сетне се регистрираха в хотела, всички бяха изтощени.

— Наспете се добре — каза Джейк, — защото утре ви искам в най-добрата ви форма.

Сутринта се срещнаха на закуска и макар един-двама като че ли все още страдаха от часовата разлика, след двойни кафета и солидно количество кофеин в кръвта всички бяха готови за първите си задачи.

Джейк и Алекс потеглиха към «Комерсиална банка», за да се опитат да разберат дали ще могат да прехвърлят двайсет и пет милиона долара в Ленинград на момента. След снощния им опит на летището Алекс нямаше как да не бъде малко песимист. Дик Барет замина с Миша при завода на ЛГП в покрайнините на града, а Анди Харботъл отиде да се срещне с юристите на компанията, за да обсъдят договора за най-голямата и сложна сделка, с която се беше нагърбвал. Баща му смяташе, че около нея има твърде много неизяснени неща, за да бъде достоверна.

Анди вече беше подготвил първата чернова на договор, но все пак предупреди Алекс.

— Дори руснаците да подпишат, какво гарантира, че ще получим каквито и да било доходи? Това може и да е нова златна треска, но с нея вървят и каубои, а тези не са от нашите каубои.

Единствената статистика, която беше успял да потвърди, беше, че когато американец съди руснак в съветски съд, има четири процента шанс да спечели делото.

Екипът се събра отново в хотелската стая на Джейк в шест вечерта. Джейк и Алекс докладваха, че макар руските банки да са ошашавени от неотдавнашния обратен завой в политиката на правителството, ясно им било дадено да разберат, че чуждестранните инвеститори са добре дошли и трябва да бъдат окуражавани да се връщат отново и отново.

Барет потвърди, че всичко казано от Пушкин за предприятието е вярно, макар да имаше чувството, че има какво да се иска от мерките за безопасност. Алекс нито за момент не престана да си води бележки.

— А какъв им е балансът? — попита Джейк.

— Като че ли изобщо не разбират основните правила на модерната счетоводна практика — каза Мич Блейк. — Което не е изненадващо, тъй като икономиката им десетилетия наред е била ръководена от партийни парашутисти. Но въпреки това крайният резултат си остава най-добрият, който съм виждал.

— Добре, нека вляза за момент в ролята на адвокат на дявола — каза Алекс. — Каква е лошата страна?

— Могат да ни откраднат двайсетте и пет милиона — каза Анди Харботъл. — Но мисля, че е още рано да си събираме багажа.

По време на вечерята Алекс със задоволство забеляза, че хората му най-сетне се отпускат.

— Още ли смяташ да се срещаш с вуйчо си утре по обед? — попита Джейк.

— Разбира се. Надявам се, че ще успее да ми даде малко вътрешна информация как да се оправяме със сегашния режим.

— Знаеш ли от какво се нуждае тази страна? — каза Джейк, докато се мъчеше да нареже твърдата си пържола.

— От пицария на майка ми на Невски проспект. «Елена 37».

— Първо това, а после ти да се кандидатираш за президент. Честен руснак, разбиращ от свободна инициатива — точно от това се нуждае страната сега.

— Това беше момчешката ми мечта — отвърна Алекс. — Ако баща ми не беше убит, може би…

— Може би какво? — попита Джейк, но Алекс не отговори, тъй като се взираше право напред. Току-що беше забелязал тримата мъже, седнали в другия край на ресторанта. Страхът, който беше избутал в задните части на съзнанието си, изведнъж се върна. Нямаше съмнение кой е старецът, нито какви са мутрите от двете му страни.

Гадният белег се спускаше по лявата страна на лицето му и моментално напомняше за последната му среща с Алекс. Смразяващите думи на Поляков «Ще бъдеш обесен заради това» отекнаха в ушите му. Ана беше права: изобщо не трябваше да идва тук. Джейк и хората му бяха повече от способни да сключат сделката и без него. Той обаче беше позволил на тръпката да надделее над здравия разум.

Мъжът продължаваше да се взира право в Алекс. Нямаше никакво съмнение какви са намеренията му. Докато останалите от екипа обсъждаха тактиката за следващия ден, Алекс седеше на ръба на стола си, напрегнат и готов да скочи, докато чакаше майорът да направи първия си ход в партията шах, която надали щеше да завърши с пат.

Алекс докосна лакътя на Джейк и прошепна:

— Слушай ме внимателно. Човекът, когото едва не убих, когато избягах от Ленинград, седи точно срещу нас и не вярвам, че това е случайност.

Джейк хвърли поглед към тримата мъже.

— Но, Алекс, това е било преди повече от двайсет години.

— Виж белега му, Джейк. Ти би ли забравил?

— А кои са двамата с него?

— От КГБ, така че са над закона. Не се интересуват как ще умра, а само кога.

— Трябва да те закараме в американското консулство колкото се може по-скоро.

— Няма да стигна до портала — каза Алекс. — Най-важното за всички вас е да продължите, сякаш нищо не се е случило. Ако някой пита, кажете, че са ме задържали на среща или че съм на гости на вуйчо ми. Просто протакайте, аз ще ти кажа, когато съм в безопасност.

— Не е ли по-добре поне да се обадим в консулството и да поискаме съвет?

— Погледни пак тримата и се запитай дали са от хората, които би поканил на обяд. Сега не е време за дипломатични ноти.

— И какво смяташ да правиш?

— Ще стана отново местен. Не забравяй, че съм се родил и израснал в този град. Ти се съсредоточи върху приключването на сделката. Аз ще се погрижа за себе си.

Докато говореше, група от шестима гости прекоси ресторанта към масата си. В момента, когато се озоваха между него и Поляков подобно на закриващ слънцето облак, Алекс се изниза. Джейк се обърна с думите «Забеляза ли, че…» — но него вече го нямаше.

Вместо да чака асансьора, Алекс се насочи право към стълбите. Тръгна нагоре, като непрекъснато се озърташе през рамо. Когато стигна шестия етаж, бързо влезе в стаята си и се заключи, без да си прави труда да слага табелката НЕ БЕЗПОКОЙТЕ. Набра шестте цифри на малкия сейф в гардероба и грабна от него паспорта и парите си. Пипна джоба на сакото си, за да се увери, че портфейлът с осигурените от г-ца Робинс рубли е все още на мястото си.

Когато чу гласове в коридора, бързо отиде при прозореца и го отвори. Докато излизаше на пожарната стълба, някой започна да блъска по вратата. Спусна се, като непрекъснато поглеждаше нагоре и надолу, тъй като не беше сигурен откъде точно може да дойде опасността. Когато стигна последното стъпало, погледна нагоре и видя, че една от мутрите го гледа от прозореца на стаята му.

— Ето го! — извика мъжът, когато Алекс скочи на паважа.

Други трима мъже стояха пред входа на хотела и се оглеждаха във всички посоки, така че Алекс бързо тръгна в обратната посока. Погледна през рамо и видя как единият от мъжете посочи към него и се втурна надолу по стъпалата.

Алекс сви в една странична улица и се затича, като си даваше сметка, че преследвачът му не може да е далеч. Излезе на някаква широка улица и едва не го удари един трамвай. Той продължи да тича след него, като се молеше да спре. Трамваят наистина спря с писък на стотина метра пред него, хвърляйки искри. На Алекс му се прииска да не беше пропускал тренировките във фитнеса.

Погледна назад и видя как преследвачите му изскачат иззад ъгъла. Вмъкна се през вратите на трамвая миг преди те да се затворят, хвърли няколко копейки на ватмана, след като се сети колко беше платил за таксито от летището, и се тръшна на едно празно място отзад. Погледна през прозореца и видя, че преследвачът му е спрял с ръце на коленете и се мъчи да си поеме дъх. Алекс много добре знаеше, че само след минути КГБ ще пусне мрежите си и агентите ще се пръснат из целия град да търсят американец с костюм на «Брукс Брадърс», бяла риза, синя вратовръзка и мокасини. Дотук с преструването на местен.

Усещаше потайните погледи, които му хвърляха другите пътници (в Русия всеки е шпионин). Покрай него минаваха познати места от младежките му години. И тогава си спомни, че след още две спирки ще стигне до централната гара, където линията свършваше.

Когато трамваят спря пред гара «Московская», Алекс слезе и тръгна предпазливо към входа, като се оглеждаше за хора в униформа и дори за такива, които просто стоят неподвижно. Щом стигна голямата арка, се скри в сенките с надеждата, че ще има няколко секунди спокойствие, за да измисли някакъв план.

— Търсите ли някого?

Алекс се обърна и видя слабо момче, което му се усмихваше.

— Колко? — попита Алекс.

— Десет долара.

— Къде?

— Имам място точно зад ъгъла. Ако се интересувате, последвайте ме.

Алекс кимна, но внимаваше да остава няколко крачки зад младежа, докато вървяха през полутъмната алея. Изведнъж момчето се вмъкна в занемарен жилищен блок отпреди войната, много подобен на онзи, в който беше израснал самият той. Алекс го последва по мръсните стъпала до третия етаж, където момчето отвори една врата и му даде знак да влезе.

То протегна ръка и Алекс му даде десет долара.

— Нещо специално ли желаете? — попита момчето, сякаш беше сервитьор, предлагащ менюто.

— Не. Просто се съблечи.

Момчето го погледна изненадано, но изпълни молбата на господина и се съблече по бельо. Алекс свали сакото, панталона и вратовръзката и навлече джинсите, но откри, че не може да закопчае горното копче.

— Имаш ли някакво яке?

Момчето се озадачи, но го отведе в спалнята си, отвори гардероба и се дръпна настрани. Алекс избра широк анцуг, вонящ на марихуана, и отказа предложената му бейзболна шапка на нюйоркските «Янки». Нямаше огледало да провери как изглежда, но със сигурност беше по-добре от костюма на «Брукс Брадърс».

— А сега слушай внимателно — каза Алекс и извади от портфейла си стодоларова банкнота. Момчето не можеше да откъсне поглед от парите. — Повече никаква работа за тази вечер. След като си тръгна, заключваш вратата и чакаш тук, докато не се върна. Тогава ще ти дам още една такава. — Размаха банкнотата пред лицето му. — Разбра ли?

— Да.

— Гледай да си тук, когато се върна.

— Дадено, тук ще съм.

Алекс му даде парите и без нито дума повече го остави по долни гащи и с вид на човек, спечелил от лотарията. Изчака, докато чу как ключът се завърта в ключалката, след което се спусна предпазливо по стълбите, излезе на улицата и се смеси с тълпата, вървяща към оживената гара. Но когато беше само на метри от входа, забеляза един милиционер, който оглеждаше бдително влизащите. Трудно можеше да се каже кого търси. Алекс се обърна и бавно закрачи към улицата — милиционерът очевидно не се интересуваше от хората, които излизат от гарата.

Видя едно движещо се към него такси и вдигна ръка, напълно забравил за случилото се на летището при пристигането му в Ленинград. Таксито, три други коли и една линейка незабавно отбиха, за да го качат. Алекс реши, че линейката е най-безопасна. Отвори вратата и седна на предната седалка при шофьора.

— Накъде? — попита младият мъж.

— Летището.

— Няма да ти излезе евтино.

Алекс извади още една стодоларова банкнота.

— Така бива — каза шофьорът, превключи на първа, направи обратен завой и набра скорост, без да обръща внимание на какофонията на протестиращите клаксони.

Алекс обмисли следващия си проблем. На летището със сигурност щеше да бъде рисковано като на гарата, но мислите му бяха прекъснати, когато видя милиционерска кола, спряна при една бариера на пътя. Двама милиционери проверяваха документите на шофьорите.

— Спри! — извика Алекс.

— Какъв е проблемът? — попита младият мъж, отби и спря.

— По-добре да не знаеш. Трябва да изчезна.

Шофьорът не коментира, но когато Алекс скочи, задната врата беше отворена и някаква ръка му даваше знак да се приближи. Той се качи и се озова при втори мъж в зелена униформа на парамедик, с протегната лява ръка. Алекс позна погледа и извади още една стодоларова банкнота.

— Кой те преследва?

— КГБ — каза Алекс, като ясно си даваше сметка, че има шанс петдесет на петдесет човекът или да ги ненавижда, или да работи за тях.

— Лягай — каза парамедикът и посочи носилката. Алекс се подчини и бързо беше завит с одеяло. Мъжът се обърна към шофьора. — Пускай сирената, Леонид, и настъпи газта.

Шофьорът изпълни заповедта на колегата си и изпита облекчение, когато единият милиционер не само вдигна бариерата, но и им махна да продължават. Ако бяха спрели линейката, щяха да открият пациент на носилка с глава, увита в бинтове, между които гледаше само едно око.

— Когато стигнем летището, къде се надяваш да отидеш? — попита парамедикът.

Алекс изобщо не се беше замислял за това, но мъжът сам отговори на собствения си въпрос.

— Най-добре опитай Хелзинки. По-вероятно е да проверяват полетите за западните страни. Руският ти е добър, но като гледам, е минало доста време, откакто за последно си бил в Ленинград.

— Значи Хелзинки — каза Алекс, докато линейката се носеше към летището. — Но как ще си взема билет?

— Остави това на мен — каза парамедикът. Отворената длан се появи отново, както и още сто долара. — Нямаш ли рубли? — попита мъжът. — По-добре ще е да не привличам внимание.

Алекс се усмихна и извади от портфейла си всички рубли, осигурени от г-ца Робинс, които предизвикаха още по-широка усмивка. Не си казаха нищо повече, докато не стигнаха летището. Линейката спря до бордюра, но шофьорът не изключи двигателя.

— Ще се върна колкото се може по-бързо — каза парамедикът, отвори задната врата и изскочи навън.

След петнайсет минути, които се сториха на Алекс цяла вечност, вратата се отвори отново.

— Намерих ти билет до Хелзинки — каза парамедикът и го размаха триумфално. — Дори знам от кой изход заминава самолетът. — Обърна се към Леонид. — Тръгвай към аварийния вход и не гаси светлините.

Линейката отново полетя, но Алекс нямаше как да знае накъде отиват. Само след две минути спряха и задната врата беше отворена от мъж с изгладена сива униформа. Той надникна вътре, кимна и затвори. Друг пазач вдигна бариерата и махна на линейката да продължи.

— Към самолета на «Аерофлот» при изход четирийсет и две — каза парамедикът на колегата си.

Думата «Аерофлот» не се хареса на Алекс и той се зачуди дали не го водят в капан, но не помръдна, докато задната врата не се отвори отново. Седна в носилката, уплашен, разтревожен, готов да скочи, но парамедикът само му се ухили и му тикна две патерици.

— Ще се наложи да купувам други — каза той и пусна патериците едва след като получи още една стодоларова банкнота, сякаш знаеше колко са му останали на Алекс.

Парамедикът придружи пациента си по стълбата в самолета. Даде билета и пачка пари на стюарда, който преброи сгънатите рубли, преди да погледне билета. После посочи една седалка на първия ред.

Парамедикът помогна на Алекс да седне, наведе се и му даде още един съвет, след което излезе от самолета, преди Алекс да е успял да му благодари.

Алекс загледа през прозореца как линейката бавно поема обратно към изхода, този път без светлини и сирени. Впери поглед към отворената врата на самолета, сякаш можеше да я затвори със силата на волята си. Изпита облекчение едва когато излетяха.

Когато кацнаха в Хелзинки, пулсът на Алекс почти се беше върнал към нормалното и той дори имаше план.

Беше взел присърце съвета на парамедика и когато дойде редът му на опашката и подаде паспорта си, на мястото на визата имаше стодоларова банкнота. Служителят с неразгадаема физиономия прибра Бенджамин Франклин и удари печат на празната страница.

След като мина през митницата, Алекс отиде в най-близката тоалетна, махна бинтовете и ги изхвърли в кошчето. Обръсна се, изми се, доколкото можа, и след като се избърса, с неохота навлече отново дрехите на младежа и тръгна да търси магазин, в който да реши и този проблем. Излезе от магазина половин час по-късно, с нов панталон, бяла риза и блейзър. От старото му облекло бяха останали единствено мокасините.

След час се качи на полет на «Америкън Еъруейс» до Ню Йорк и се наслаждаваше на водка с тоник, а продавачът от магазина за дрехи откри стари джинси, тениска и някакви патерици в пробната.

Когато самолетът излетя, стюардесата не попита пътника от първа класа какво желае за вечеря и кой филм иска да гледа, защото Алекс вече спеше дълбоко. Стюардесата внимателно свали облегалката на седалката му и го зави с одеяло.

Щом на следващата сутрин кацна на летище «Кенеди», Алекс се обади на г-ца Робинс и я помоли да прати шофьора му да го чака веднага щом пристигне на «Логан».

По време на краткия полет до Бостън реши, че веднага ще се прибере вкъщи и ще обясни на Ана и Константин защо никога повече няма да стъпи в Съветския съюз.

Слезе от самолета и с приятна изненада откри, че г-ца Робинс го чака при портала за пристигащи с озадачена физиономия.

— Чудесно е да се върнеш у дома — каза той, докато се настаняваше на задната седалка на лимузината. — Няма да повярваш какво ми се случи, Памела, и какъв късмет извадих, че успях да се измъкна.

— Чух част от историята, господин председател, но с нетърпение очаквам да чуя и вашата версия.

— Значи са ти казали за майор Поляков и мутрите му от КГБ, които ме чакаха в ресторанта на хотела?

— Да не би да става дума за същия полковник Поляков, който умрял преди година? — невинно попита г-ца Робинс.

— Умрял ли? — втрещи се Алекс. — Тогава кой беше онзи в ресторанта с двамата от КГБ?

— Сляп мъж с брат си и един приятел. Били на някаква конференция в Ленинград. Джейк тъкмо искал да ви каже, че е видял белия му бастун, но междувременно вие вече сте били офейкали.

— Но белегът…? Не може да се сбърка с нищо друго.

— Родилно петно.

— Но те влязоха с взлом в стаята ми… Чух го да вика: «Ето го!».

— Бил е нощният портиер. И не е влязъл с взлом в стаята ви, защото е имал ключ. Джейк е стоял зад него и е успял да ви идентифицира.

— Но някой ме гонеше и едва успях да скоча навреме в трамвая.

— Дик Барет каза, че нямал представа, че можете да тичате толкова бързо…

— А линейката, бариерата на пътя, да не говорим…

— С нетърпение очаквам да чуя всичко за линейката, за бариерата на пътя и защо не сте се качили на собствения си самолет, където сте щели да намерите съобщение, обясняващо всичко — каза г-ца Робинс, докато лимузината завиваше и минаваше през портал с надпис «Служебен вход». — Но това ще трябва да почака, докато се върнете.

— Къде отиваме?

— Не ние, господин председател, само вие. Джейк се обади рано сутринта да каже, че е приключил сделката с господин Пушкин, но имало проблем, защото сте казали на директора на «Комерсиална банка» в Ленинград, че договорът няма да е валиден без вашия подпис.

Лимузината спря до стълбата на частния самолет на банката, който очакваше единствения си пътник.

— Приятен полет, господин председател — каза г-ца Робинс.