Ези печели

4. Саша

На път към Саутхамптън

Саша чу силно почукване по стената на контейнера.

— Има ли някой вътре? — попита груб глас.

— Да — отговориха двамата с майка му на различни езици.

— Ще дойда пак, когато излезем в международни води — каза гласът.

— Благодаря — отвърна Саша.

Чуха звуците на отдалечаващи се тежки стъпки, последвани от силен трясък на затворена врата.

— Дали…

— Мълчи — прошепна Елена. — Трябва да си пазим силите.

Саша кимна. Едва я виждаше в тъмното.

След малко чуха буботенето на огромно бутало някъде под тях. Последва усещане за движение, когато корабът се откъсна от дока и бавно се насочи към изхода на пристанището. Саша нямаше представа колко време ще им трябва да пресекат невидимата линия, деляща ги от онова, което според морските закони се води международни води.

— Дванайсет морски мили преди да сме в безопасност — каза Елена, отговаряйки на неизречения му въпрос. — Вуйчо ти каза, че ще е малко повече от час.

Саша искаше да попита каква е разликата между морска и обикновена миля, но премълча. Замисли се за вуйчо си Коля. Можеше само да се надява, че всичко при него е наред. Дали бяха намерили Поляков? Дали майорът вече не си отмъщаваше? Саша беше казал на вуйчо си да пусне слух, че приятелят му Владимир е замислил бягството — надяваше се, че по този начин ще съсипе шансовете му да постъпи в КГБ. Помисли си за родината си и какво ще му липсва най-много и дори се зачуди дали «Зенит» са били «Торпедо Москва» и са грабнали купата.

Стори им се, че е минало доста повече от един час, преди отново да чуят тежките стъпки. На стената на контейнера отново се почука.

— Ще ви изкараме за нула време — каза същият груб глас.

Саша стисна ръцете на майка си и двамата заслушаха как някой вади пироните един по един. Накрая капакът се вдигна. Двамата си поеха дълбоко дъх и погледнаха нагоре. Видяха дребен мъж с мърляв комбинезон, гледаше ги ухилено.

— Добре дошли — каза той, след като се увери, че шестте кашона водка са на мястото си. — Аз съм Матюс — добави и подаде ръка на Елена.

Тя се протегна сковано, хвана ръката му и излезе несигурно от контейнера. Саша взе малкия куфар и кутията си за обяд и ги даде на Матюс, след което се присъедини към майка си.

— Казаха ми да ви заведа на мостика при капитан Питърсън — каза Матюс и ги поведе към стълба от ръждиви скоби.

Саша взе куфарчето на майка си и се закатери последен. С всяка скоба слънцето ставаше по-ярко, докато накрая над главата му не се появи безоблачно синьо небе. Когато най-сетне стъпи на палубата, той спря за момент да погледне назад към родния си град с надеждата и страха, че го вижда за последен път.

— След мен — каза Матюс, докато двама моряци започнаха да се спускат по стълбата с намерението да си вземат наградата.

Елена и Саша последваха Матюс към спирална стълба. Той започна да се изкачва по нея, без да погледне назад. Те тръгнаха след него като послушни кученца и след малко се озоваха на мостика с леко замаяни глави.

Кормчията зад руля изобщо не ги погледна, но един по-възрастен мъж с тъмносиня униформа с четири златни нашивки на единия ръкав на двуредната си куртка се обърна към пътниците без билет и каза:

— Добре дошли на борда, мисис Карпенко. Как е името на момъка?

— Саша, сър — отвърна Александър.

— Не ме наричай сър. По-добре мистър Питърсън или капитане. Е, мисис Карпенко, брат ви ми каза, че сте отлична готвачка, така че да видим дали не е преувеличил.

— Тя е най-добрата готвачка в Ленинград — каза Саша.

— Нима? А ти какво ще предложиш, млади момко? Защото това не е увеселително пътешествие. Всеки на борда трябва да работи.

— Той може да сервира — каза Елена, преди Саша да успее да отговори.

— Значи ще е за първи път — рече капитанът.

Определено, помисли си Саша, който никога през живота си не беше стъпвал в ресторант и рядко се навърташе в кухнята, освен ако не трябваше да разчисти масата и да измие чиниите след вечеря.

— Матюс, каютата до тази на Фъргал свободна ли е? — попита капитанът.

— Да, капитане, но едва ли ще побере и двамата.

— Тогава сложи момъка при Фъргал. Той може да спи на горното легло, а майка му да се шири в свободната каюта. След като разопаковат багажа си — добави той, като погледна малкото куфарче, — ги заведи в камбуза и ги представи на готвача.

Саша забеляза, че думите на капитана предизвикват усмивката на кормчията, макар че той продължаваше да гледа право напред.

— Слушам, капитане — каза Матюс и без нито дума повече поведе подопечните си обратно по спиралната стълба към главната палуба. Саша отново погледна към далечния хоризонт, но от Ленинград вече нямаше и следа.

Последваха Матюс по палубата и се спуснаха по още по-тясно стълбище в недрата на кораба. Водачът им ги поведе по слабо осветен коридор и спря пред две съседни каюти.

— Тук ще спите по време на плаването.

Елена отвори вратата на своята каюта и погледна люлеещата се крушка, която хвърляше слаба светлина в тясното помещение. Ритмичното бумтене на двигателя гарантираше, че въпреки че не беше спала през изминалата седмица, няма да мигне и през следващата.

Матюс отвори съседната каюта. Саша влезе вътре и видя две легла едно над друго: заемаха почти цялото пространство.

— Ти ще си отгоре — каза Матюс. — Ще се върна след половин час, за да ви заведа в камбуза.

— Благодаря — каза Саша и веднага се качи на горното легло. Не беше по-добро от леглото му в Ленинград. Неволно се запита дали е избрал правилния контейнер.

— Слушайте внимателно, защото няма да повтарям — извика някой.

Всички зарязаха работата си и се обърнаха към готвача, който стоеше в центъра на камбуза с ръце на кръста.

— Имаме на борда дама, която ще работи с нас. Мисис Карпенко е професионален готвач с богат опит, така че ще се отнасяте към нея с уважението, което заслужава. Ако някой от вас прескочи границата, ще му клъцна стъпалото и ще го хвърля на чайките. Ясно ли се изразих?

Последвалият нервен смях показа, че се е изразил съвсем ясно.

— Синът й Саша — продължи готвачът, — който също пътува с нас, ще помага на Фъргал в трапезарията. Така, сега всички на работа. След два часа имаме вечеря за сервиране.

Кльощав блед младеж с рижава коса застана пред Саша и каза:

— Аз съм Фъргал. — Саша кимна, без да отговаря. Младежът сложи ръце на кръста си. — А сега слушай внимателно, защото няма да повтарям. Аз съм стюардът на готвача и можеш да се обръщаш към мен със сър.

— Да, сър — покорно отвърна Саша.

Фъргал избухна в смях и стисна ръката на новобранеца си.

— Хайде с мен, Саша.

Саша тръгна след него към най-близката стълба и попита:

— И какво трябва да правя?

— Каквото ти се каза — отвърна Фъргал, когато стигна горното стъпало. — Работата ни е да сервираме на пътниците в трапезарията.

— Значи на кораба има пътници?

— Само дузина. Корабът е товарен, но ако има повече от дванайсет пътници, го регистрират като пътнически. Компанията притежава два океански лайнера, но ние сме част от товарния й флот — добави той, докато отваряше една врата, водеща в помещение с три големи кръгли маси, всяка с по шест стола.

— Но местата са осемнайсет — каза Саша. — Ти каза…

— Виждам, че съобразяваш бързо — ухили му се Фъргал. — Освен дванайсетимата пътници има шестима офицери, които също се хранят в трапезарията на отделна маса. И тъй, първата ни работа — добави той, докато отваряше един голям шкаф и вадеше три покривки, — е да наредим масите за вечеря.

Саша никога досега не беше виждал покривка и загледа как Фъргал вещо ги мята върху масите. След това стюардът се върна при шкафа, извади комплекти прибори и започна да ги нарежда.

— Стига си стоял и зяпал. Ти си ми помощник, а не пътник.

Саша грабна някакви ножове, вилици и лъжици и започна да подражава на наставника си, който внимателно ги провери, за да е сигурен, че са подредени както трябва.

— А сега най-важното, за което ще отговаряш — каза Фъргал, след като добавиха по две чаши към всеки комплект и солници и купички с пипер в средата на всяка маса. — Ще поемеш тъпия сервитьор.

— Какво е тъп сервитьор?

— Ти. Но за щастие имаме и по-полезен екземпляр ето там. — Фъргал отиде в другия край на помещението и отвори малка преграда в стената, зад която имаше лакирано сандъче с две лавици и дебело въже от едната страна. — Това се спуска долу до кухнята — каза той, отпусна въжето и сандъчето изчезна. — Когато всичко е готово, ще го издърпаш с първото ястие и ще го сложиш на бюфета, за да мога да го сервирам. Няма да говориш с никого, освен ако не те заговорят, при това само ако ти зададат въпрос. Винаги се обръщай към гостите със «сър» или «мадам». — Саша само кимаше. — Така, а сега да ти намерим подходящо сако и панталон по мярка. Не можеш да се явиш тук като някакъв изхвърлен на брега корабокрушенец, нали?

— Може ли един въпрос? — попита Саша.

— Щом се налага.

— Откъде си?

— От Изумрудения остров — отвърна Фъргал.

Но Саша така и не го разбра.

Готвачът погледна Елена, която приготвяше сос, и каза:

— Бива те. Имаш опит. Когато приключиш, приготви зеленчуците, а аз ще се заема с основното ястие. — Погледна закаченото на стената меню. — Агнешки котлети.

— Да, сър — каза Елена.

— Казвай ми Еди — каза той и отиде при хладилника, за да извади агнешкия врат.

След като Елена приготви зеленчуците и ги подреди в отделни блюда, Еди ги прегледа.

— Добре че ще ни напуснеш, когато пристигнем в Саутхамптън. Иначе можеше да ми се наложи да си търся работа.

«Аз ще си търся работа», помисли си Елена, но вместо това попита само:

— А сега какво да правя?

— Извади пушената сьомга от хладилника и приготви осемнайсет порции. След като приключиш, сложи ги в тъпия сервитьор, натисни звънеца и ги прати горе на Фъргал.

— Тъпия сервитьор ли? — объркано повтори Елена.

— А, поне едно нещо, което не знаеш. — Той се усмихна, отиде при голямата квадратна дупка в стената и й обясни какво и как се прави.

Избръмча звънец.

— Първото ястие се качва — каза Фъргал и след секунди се появиха шест чинии с пушена сьомга. Саша ги сложи на бюфета и прати тъпия сервитьор обратно долу. Докато вземаше последните три чинии, вратата се отвори и в трапезарията влязоха двама елегантно облечени офицери.

— Мистър Рейнълдс, главният машинист — прошепна Фъргал. — И ковчежникът, мистър Халет.

— А този кой е? — попита мистър Рейнълдс.

— Саша, новият ми помощник — отвърна Фъргал.

— Добър вечер, Саша. Мисля, че трябва да благодарим на теб за шестте кашона водка, които със сигурност ще бъдат оценени по достойнство от матросите.

— Да, сър — каза Саша.

Вратата се отвори отново и пътниците започнаха да влизат един по един и да заемат местата си.

Саша непрекъснато дърпаше и спускаше въжето и разтоварваше съдържанието на сандъчето върху бюфета. Фъргал сервираше на петнайсетимата мъже и трите жени с небрежен чар, за който готвачът обясни на Елена, че се дължал на редовното целуване на Обаятелния камък[2].

След час, когато и последният гост си тръгна, Саша се строполи в най-близкия стол.

— Изтощен съм!

— Още не си — разсмя се Фъргал. — Сега трябва да почистим и да наредим масите за закуска. Като начало можеш да изсмучеш килима.

— Да изсмуча килима ли?

Фъргал му направи кратка демонстрация с една странна машина и се зае с масите. Саша беше запленен от прахосмукачката, но не искаше да признае, че никога не е виждал подобно нещо — макар че това ясно си личеше от начина, по който блъскаше четката в краката на столовете и масите. Фъргал го остави да свикне с нея, докато приготвяше осемнайсетте места за закуска.

— Това е за днес — каза той. — Можеш да се разкараш.

Саша се върна в спалното отделение и почука на вратата на майка си. Изчака, докато не чу «Влез». Веднага забеляза, че тя е разопаковала куфара и кутията за обяд. Освен това помещението изглеждаше доста по-подредено отпреди.

— Как е да си сервитьор? — беше първият й въпрос.

— Не спираш нито за миг, но иначе е забавно — отвърна Саша. — Фъргал като че ли държи всички под контрол, дори капитана.

Елена се разсмя.

— Да, готвачът ми каза, че разбил няколко сърца през годините и че му се разминавало единствено защото пътниците рядко остават на борда за повече от две седмици.

— А готвачът как е?

— Професионалист. Толкова добър, че не мога да разбера какво прави на такъв малък кораб. Мисля, че «Барингтън Лайн» биха могли да го използват много по-добре на някой от круизните си лайнери. Явно има някаква причина да не са го направили.

— Ако има, Фъргал със сигурност ще знае, така че ще разбера много преди да стигнем Саутхамптън — каза Саша.

5. Алекс

На път към Ню Йорк

Когато чу как трюмът се затваря и усети как корабът се отделя от дока, Алекс задумка с юмрук по стената на контейнера.

— Тук сме!

— Не могат да те чуят — каза Елена. — Вуйчо ти каза, че ще отворят трюма едва след като излезем от съветски териториални води.

— Но… — започна Алекс, но после млъкна и кимна, макар че започваше да разбира какво е да те погребат жив. Мислите му бяха прекъснати от неравномерното буботене на двигател някъде под тях. Предположи, че излизат от пристанището, но нямаше представа колко време ще мине преди да бъдат освободени от затвора, в който сами се бяха напъхали.

Беше се надявал този следобед да отиде на футболния мач с вуйчо си, а ето че се бе оказал в този контейнер с майка си. Замоли се на боговете, стига да ги имаше, с вуйчо му всичко да е наред. Предполагаше, че някой вече е открил Поляков. Дали той не се опитваше да върне кораба? Беше казал на вуйчо си да пусне слух, че приятелят му Владимир му е помогнал да избяга, с надеждата, че това ще сложи край на шансовете му да постъпи в КГБ. Започна да мисли какво оставя след себе си. Реши, че не е много. Все пак му се искаше да разбере какъв е резултатът от мача между «Зенит» и «Торпедо Москва» и се запита дали някога ще научи.

Накрая се унесе в дрямка, но се събуди от трясъка при отварянето на трюма; след това някой сякаш почука по съседен контейнер. Алекс отново стисна юмрук и заудря по стената на затворническата си килия, като викаше: «Тук сме!». Този път майка му не се опита да го спре.

След секунди чу два или може би три гласа, които за щастие говореха на разбираем език. Зачака търпеливо и когато капакът на контейнера най-сетне беше отворен, видя трима мъже, надвесили се над него.

— Вече можете да излезете — каза единият от мъжете на руски.

Алекс се изправи и помогна на майка си, която бавно разгъна скованото си тяло. Подкрепи я, докато тя излизаше несигурно от контейнера. После взе малкото куфарче и кутията си за обяд и също излезе.

Тримата моряци, облечени в тъмносини, покрити с петна от масло комбинезони, надникнаха в контейнера, за да се уверят, че обещаната им награда е там.

— Вие двамата елате с мен — каза първият, докато другите двама започнаха да вадят кашоните с водка. Алекс и Елена послушно го последваха между няколко други контейнера и стигнаха до стълба на стената на трюма. Алекс погледна нагоре към примамващото синьо небе и за първи път започна да вярва, че може би са в безопасност. Последва моряка бавно нагоре с куфарчето в ръка; майка му носеше кутията му за обяд.

Алекс стъпи на палубата и вдиша дълбоко свежия морски въздух. Погледна назад към Ленинград, който приличаше на мъничко селце, стопяващо се в лъчите на късното следобедно слънце.

— Не се мотайте — изсумтя морякът, докато двамата други забързаха покрай него, понесли кашон водка. — Готвачът не обича да го карат да чака.

Поведе ги по палубата и надолу по спирална стълба към недрата на кораба. На Алекс и Елена им се беше завил свят, когато стигнаха долната палуба, където морякът спря пред врата, на която с избелели букви пишеше «Стрелников, главен готвач».

Морякът отвори тежката врата, зад която се разкри най-малката кухня, която Елена беше виждала. Влязоха и бяха посрещнати от огромен мъж с мърлява бяла куртка с няколко липсващи копчета и син раиран панталон, който изглеждаше така, сякаш е спал с него. Той вече отваряше бутилка водка. Отпи голяма глътка и каза с груб глас:

— Брат ти ми каза, че си добра готвачка. По-добре да не ме е излъгал, иначе и двамата ще бъдете изхвърлени през борда и ще ви се наложи да плувате обратно към Ленинград, където със сигурност ви очакват с нетърпение.

Елена щеше да се разсмее, но не беше сигурна дали готвачът не говори сериозно. След като отпи отново, той насочи вниманието си към Алекс.

— А от теб каква полза има?

— Той е опитен сервитьор — каза Елена преди Алекс да успее да отговори.

— Не ни трябват сервитьори — каза готвачът. — Може да мие чиниите и да бели картофи. Ако си държи устата затворена, може дори да му запазя един-два залъка в края на деня. — Алекс понечи да протестира, но готвачът добави: — Разбира се, ако не ти изнася, господинчо, можеш да работиш в машинното и да прекараш остатъка от живота си в хвърляне на въглища в пещта. Оставям избора на теб. — Думите «остатъка от живота си» прозвучаха зловещо убедително. — Карл, покажи им къде ще спят. И се погрижи да се върнат навреме, за да ми помогнат за приготвянето на вечерята.

Морякът кимна и ги поведе от камбуза обратно по спиралната стълба към палубата. Не спря, докато не стигна една самотна спасителна лодка, която се поклащаше от движението на кораба.

— Това е кралският апартамент — каза той без никаква следа от ирония. — Ако не ви харесва, спокойно можете да спите на палубата.

Елена погледна към родината, която почти не се виждаше на хоризонта. Откри, че вече й липсват оскъдните удобства на малкия им апартамент в хрушчовката[3]. Мислите й бяха прекъснати от Карл, който излая:

— Не карайте готвача да чака, или всички ще съжаляваме.

Повечето готвачи понякога опитват сготвеното, докато други опитват от всяка чиния, но на Елена бързо й стана ясно, че корабният готвач предпочита да поглъща цели порции между глътките водка. Беше изненадана, че офицерите, та какво остава за останалите от екипажа, изобщо успяват да се нахранят.

Кухнята, за която Елена бързо се научи да мисли като за камбуз, беше толкова малка, че беше почти невъзможно да не се блъснеш в нещо или някого, ако направиш дори една крачка — и толкова гореща, че тя плувна в пот почти веднага след като облече съмнително бялата куртка, която й беше възширока.

Стрелников не беше от приказливите и малкото думи, които изричаше, обикновено се предхождаха от едно и също прилагателно. Изглеждаше на петдесет, но Елена подозираше, че е с десет години по-млад. Тежеше сигурно към 140 килограма и очевидно по-голямата част от заплатата му отиваше за татуировки. Елена го гледаше как стои над огромната печка и оглежда творението си, докато помощникът му, дребен китаец на неопределена възраст, клечеше с наведена глава в отсрещния ъгъл и непрекъснато белеше картофи.

— Ти — излая готвачът, който вече беше забравил името на Алекс, — ще помагаш на Линг, а ти — посочи Елена — ще сготвиш супата. Скоро ще разберем дали си толкова добра, колкото твърди брат ти.

Елена започна да проверява продуктите. Някои очевидно бяха остатъци от предишни ястия. Имаше малко кости от неясно какво животно, плаващи в пълен с олио тиган, но Елена успя да спаси малкото останало по тях месо. Изхвърли остатъците в кофата за боклук за огромно неудоволствие на Стрелников, който очевидно нямаше навика да изхвърля нищо.

— Някои моряци смятат кокалите за деликатес — каза той.

— Само кучетата смятат кокалите за деликатес — промърмори Елена.

— Морските кучета също — озъби й се Стрелников.

Готвачът се зае с ястието за деня, което по-късно се оказа, че е ястие за всеки ден — риба и пържени картофи. По три риби едновременно се пържеха в голям почернял тиган, докато Линг вещо нарязваше всеки картоф в мига, в който Алекс го обелваше. Елена забеляза, че на тезгяха са сложени само три купи за супа и три чинии, макар че екипажът наброяваше най-малко двайсет души. Стрелников прекъсна пърженето, за да опита супата, и тъй като не коментира, Елена предположи, че е минала първото изпитание. След това той сипа големи порции в трите купи и Линг ги сложи на табла и ги отнесе в офицерската столова. Когато китаецът отвори вратата, Елена видя дълга опашка навъсени мъже с канчета в ръце, които чакаха да получат храната си.

— Само по един черпак на човек — изсумтя Стрелников, когато първият моряк протегна канчето си.

Елена изпълни нареждането му и остана ужасена, когато готвачът пусна по една пържена риба в канчето със супата. Само един член на екипажа я поздрави с топла усмивка и дори й каза «благодаря» на родния й език.

След като Елена сервира на всички — общо двайсет и трима души — готвачът се върна при печката и започна да пържи една по една трите най-големи риби, след което ги сложи в чиниите за офицерите. Линг подбра най-малките картофки за гарнитура, сложи чиниите на таблата и ги изнесе от камбуза.

— Започвайте да чистите! — нареди Стрелников, тръшна се на единствения стол в помещението и надигна преполовената бутилка водка.

След като се върна с празните купи, Линг незабавно започна да търка големите тенджери и двата тигана. Когато чу, че Стрелников е захъркал, се ухили на Алекс и посочи един тиган с пържени картофи. Алекс ги излапа всичките, докато Елена продължи да търка тенджерите. След като приключи, погледна към Стрелников. Той спеше дълбоко, така че двамата с Алекс се измъкнаха от камбуза и се качиха по спиралната стълба на палубата.

Елена започна да разопакова малкия куфар и да подрежда вещите си на палубата. Чу тежки стъпки зад себе си, бързо се обърна и видя висок як мъж да идва към тях. Алекс остави речника, скочи на крака и застана между майка си и приближаващия гигант. Макар да знаеше, че сблъсъкът е неравен, нямаше намерение да отстъпи без бой. Следващата постъпка на мъжа обаче изненада и двамата. Той седна по турски на палубата и им се усмихна.

— Аз съм Димитрий Баланчук. И също като вас съм руски беглец.

Елена се вгледа по-внимателно в него и го позна — той беше човекът, който й беше благодарил за вечерята. Усмихна му се в отговор и седна срещу него. Алекс скръсти ръце на гърдите си и остана прав.

— Би трябвало да пристигнем в Ню Йорк след десет дни — каза Димитрий с приятен мек глас.

— Били ли сте в Ню Йорк? — попита Елена.

— Живея там, но все още смятам Ленинград за свой дом. Бях на палубата, когато ви видях как влизате в контейнера. Опитах се да ви предупредя да влезете в другия.

— Защо? — попита Алекс. — Чел съм много за Ню Йорк и дори да е пълен с гангстери, ми изглежда много вълнуващо място.

— Определено е вълнуващо място, макар че в Москва гангстерите са толкова, колкото и в Ню Йорк — с иронична усмивка отвърна Димитрий. — Но не съм убеден, че ще успеете да слезете от този кораб без помощта ми.

— В Ленинград ли ще ни върнат? — попита Елена и потрепери.

— Не. Янките биха ви посрещнали с отворени обятия, особено щом сте бегълци, спасяващи се от комунизма.

— Но ние не познаваме никого в Америка — каза Алекс.

— Познавате, защото бих направил всичко, за да помогна на сънародник да се спаси от потисническия съветски режим — отвърна Димитрий. — Не, проблемът ви не са американците, а Стрелников. Благодарение на вас той работи два пъти по-малко и ще направи всичко възможно, за да ви попречи да напуснете кораба.

— Но как може да ни спре?

— По същия начин, по който спира Линг, който се е качил на кораба на Филипините преди повече от шест години. Всеки път, когато стигнем някое пристанище, Стрелников го заключва в камбуза и не го пуска, докато не излезем отново в открито море. Подозирам, че е замислил същото и за вас.

— В такъв случай трябва да кажем на някой офицер — каза Елена.

— Офицерите дори не знаят, че сте на борда — отвърна Димитрий. — А и да знаеха, не биха посмели да се опълчат на Стрелников. Но не се безпокойте, защото имам една идея как готвачът да се окаже заключен в собствения си камбуз.

Колкото и да беше изморена, Елена не успя да заспи, защото не можеше да свикне с постоянното люлеене на лодката. След като най-сетне успя да подремне за час или два, отвори очи и видя стоящия до нея Линг. Слезе от лодката и разтърси Алекс, който спеше дълбоко на палубата. Двамата последваха Линг към камбуза, като се ориентираха единствено благодарение на лунната светлина. Ставаше очевидно, че няма да видят слънцето през следващите десет дни.

Закуската се състоеше от две пържени яйца и боб върху препечена филия за офицерите, сервирани в трите чинии от вчера вечерта, и по чаша кафе; моряците получиха по две филии препържен хляб и чаша чай без никакъв намек за захар.

Веднага след като почистиха след закуската Елена, Алекс и Линг трябваше да започнат приготовленията за обяда, докато Стрелников се отдаваше на сутрешната си сиеста. Готвачът спа повече, отколкото беше успяла да спи Елена през изминалата нощ.

След обяда на Елена и Алекс беше дадена кратка почивка, но не им бе позволено да се качат на палубата, тъй като Стрелников не искаше офицерите да научават, че са на борда. Двамата седяха сами в коридора, облегнати на стената, и се питаха колко ли различно щяха да изглеждат нещата, ако се бяха скрили в другия контейнер.

6. Саша

На път към Саутхамптън

Към края на първата им седмица на кораба Саша беше овладял дотолкова тъпия сервитьор, че дори намираше време да помага на Фъргал в сервирането, макар да не му се позволяваше да припарва до капитанската маса. Вечер, след като приключваха с подреждането на масите за закуска, Саша се връщаше в каютата на майка си и й разказваше какво е подслушал от разговорите на пътниците и какво са му казвали те на него.

— Но нали не ти е позволено да разговаряш с пътниците.

— Освен ако не ме попитат нещо. Така че сега всички знаят, че работиш в кухнята и си търсиш работа в Англия, и че ако не си намериш преди да стигнем Саутхамптън, няма да ни пуснат в страната и ще трябва да останем на кораба. А ето я и лошата новина. Веднага щом натовари отново и на борда се качат нови пътници, корабът тръгва обратно към Ленинград.

— Определено не можем да рискуваме с това. Някой от пътниците показва ли интерес към положението ни?

— Никаквически.

— Това пък какво беше?

— Кокни жаргон за никакъв.

— Какво е кокни?

— Човек, роден в околностите на камбаните на Боу[4].

— Къде са тези камбани?

— Нямам представа. Но Фъргал със сигурност знае.

— На борда има ли пътници англичани? — попита Елена.

— Само четирима, но те рядко разговарят помежду си и изобщо не биха обърнали внимание на някакъв си сервитьор. Много са standoffish.

— Никога не съм чувала тази дума.

— Фъргал я използва непрекъснато, особено когато говори за англичаните. Потърсих я в речника. Означава студен и дистанциран, недружелюбен човек.

— Може би са просто стеснителни — предположи Елена.

Три дни преди пристигането в Саутхамптън готвачът каза на Елена, че ковчежникът мистър Халет искал да се види с нея след работа.

— Нещо лошо ли съм направила? — разтревожено попита тя.

— Нищо. Всъщност подозирам, че е обратното.

След като готвачът освободи кухненския персонал за следобеда, Елена отиде в каютата на ковчежника. Почука на вратата и когато чу: «Влез», отвори и видя двама мъже, седнали от двете страни на голямо бюро. Те се изправиха и ковчежникът, облечен в елегантна бяла униформа с две златни нашивки на ръкавите, я изчака да седне, след което й представи мистър Морети и обясни, че той е пътник, който искал да се срещне с нея.

Елена се вгледа във възрастния господин, облечен в костюм с жилетка. Той я попита любезно за работата й в Ленинград и как се е озовала на кораба и я изслуша внимателно. Тя му разказа почти всичко случило се през последния месец, включително за смъртта на съпруга си, но не спомена защо синът й едва не бе убил местния шеф на КГБ. Когато мистър Морети приключи с въпросите си, Елена нямаше представа какво впечатление е направила, но накрая той й се усмихна топло.

— Благодаря, мисис Карпенко, това е всичко засега — каза мистър Халет.

Двамата мъже отново се изправиха, докато тя излизаше.

Елена се върна замаяна в каютата си и завари Саша, който я чакаше. След като му разказа за разговора си с Морети, той каза:

— Това трябва да е италианецът, който има ресторант в някакво място на име Фулам. Знам, че е поискал да се срещне също с готвача и Фъргал, така че стискай палци, мамо.

— Защо с Фъргал?

— Иска да знае как се справям в трапезарията. Мисля, че се надява да получи двама на цената на един. Затова Фъргал ще му каже, че съм най-добрият помощник стюард, който е имал.

— Ти си единственият помощник, който е имал.

— Дребна подробност, която Фъргал няма да спомене.

Срещата с готвача и Фъргал явно бе минала добре, защото мистър Морети поиска да се срещне за втори път с Елена и предложи на нея и на Саша работа в ресторанта му във Фулам.

— Десет паунда седмично плюс квартира над заведението — каза той.

Елена нямаше представа къде се намира Фулам, нито дали заплащането е добро, но прие с готовност единственото предложение, което вероятно щеше да получи. Алтернативата беше да се върнат в Ленинград.

След това ковчежникът й зададе още няколко въпроса за това защо търси убежище, докато попълваше дълъг официален формуляр на Вътрешното министерство. След като провериха всяка графа, двамата с мистър Морети подписаха документа, с което декларираха, че ще са нейни поръчители.

— Успех, мисис Карпенко — каза ковчежникът, докато предаваше попълнения формуляр на мистър Морети. — Ще ни липсвате и ако нещата не провървят, винаги можете да си намерите работа в «Барингтън Лайн».

— Много мило от ваша страна — отвърна Елена.

— Но за ваше добро да се надяваме, че няма да се стигне дотам, мисис Карпенко. Преди да си тръгнете, да не забравите да си вземете парите.

— Нима ще ми платите? — невярващо попита Елена.

— Разбира се. — Ковчежникът й подаде два кафяви плика, след което отиде до вратата и я отвори. — Да се надяваме, че ще се видим отново при по-щастливи обстоятелства, мисис Карпенко.

— Благодаря, мистър Халет — отвърна Елена, надигна се на пръсти и го целуна по двете бузи, от което ковчежникът изгуби дар слово.

Елена се върна в каютата си, изгаряща от нетърпение да разкаже на Саша за предложението. Когато отвори вратата, остана едновременно изненадана и доволна. Доволна, че синът й я чака, и изненадана от някакъв голям пакет на леглото.

— Какво е това? — попита тя и огледа издутия пакет, увит в кафява хартия и вързан с канап.

— Нямам представа — отвърна Саша. — Беше тук, когато се върнах от работа.

Елена развърза канапа и бавно махна опаковъчната хартия. Ахна, когато видя изсипалите се върху кревата дрехи. Сред тях имаше картичка, на която пишеше «Благодарим на двама ви и успех». Беше подписана от всички членове на екипажа, включително от капитана. Елена избухна в сълзи.

— Как ще им се отблагодарим?

— Като бъдем примерни граждани, ако си спомням точните думи на капитана — каза Саша.

— Но ние дори не сме станали граждани и ще останем така, докато имиграционните власти не се убедят, че сме истински политически бежанци и имаме истинска работа.

— Тогава да се надяваме, че ще са малко по-дружелюбни от английските пътници на борда, защото ако не са, ще научим истинското значение на думата standoffish.

— Готвачът също е англичанин, а едва ли би могъл да е по-мил — каза Елена. — Дори се извини, че не може да ми стане поръчител.

— Не би посмял да ти стане — каза Саша. — Има издадена заповед за ареста му. Всеки път, когато корабът пристава в Саутхамптън, той трябва да остава на борда. Фъргал ми каза, че се заключва в кухнята и се появява едва след като излязат от пристанището.

— Горкият човек — каза Елена.

Саша реши да не казва на майка си причината, поради която британската полиция иска да арестува Еди.

На следващата сутрин Елена и Саша отидоха при мистър Морети на пасажерската палуба, но не преди Саша да е изсмукал трапезарията, а Елена да е оставила кухнята безупречно чиста.

— Magnifico — каза Морети, когато видя Елена с новата й рокля. — Кога намерихте време за пазаруване? — попита шеговито.

— Екипажът беше много щедър — каза Елена и добави шепнешком: — Само не споменавайте нищо за джинсите на Саша. Фъргал не е висок колкото него, а той още расте.

Мистър Морети погледна с усмивка Саша, който се беше надвесил над парапета и гледаше как двама докери стягат едно от тежките въжета на кораба за кнехта.

— Да се надяваме, че имиграционните власти ще проявят същото разбиране — каза Морети, докато взимаше багажа си и тръгваше към мостчето, следван от Елена и Саша. — Но имате едно предимство. Англичаните мразят комунистите точно толкова, колкото и вие.

— Мислите ли, че ще ни пуснат в страната? — разтревожено попита Елена, когато стъпиха на сушата.

— Благодарение на ковчежника можем да сме сигурни, че всички необходими документи са попълнени правилно, така че ни остава само да стискаме палци.

— Да стискаме палци ли?

— Да се надяваме, че ще ни се усмихне късметът — обясни Морети. — Запомни, Саша, недей да говориш, освен ако не те заговорят. И ако имиграционният служител те попита нещо, отговаряй само с да, сър, не, сър, разбира се, сър.

Докато вървяха по кея, Саша непрекъснато се оглеждаше. Някои сгради изглеждаха съвсем нови, докато други изглеждаха като едва оцелели през войната. Местните жители изглеждаха спокойни и никой не вървеше с наведена глава; жените бяха облечени в пъстроцветни рокли и бъбреха с мъжете, сякаш са равни. Саша вече беше решил, че иска да живее в тази страна.

Мистър Морети се насочи към голяма тухлена сграда, над чийто вход беше изписана една-единствена дума: ВЛИЗАЩИ.

Влязоха и се озоваха пред два надписа: БРИТАНЦИ и ЧУЖДИ ПОДАНИЦИ. Когато се наредиха на дългата опашка, Елена стисна палци и неволно се запита дали няма да се озоват обратно на кораба на път за Ленинград много преди слънцето да е залязло над остатъците от Британската империя.

Саша гледаше как онези с британски паспорти минават през кратка проверка, последвана от усмивка. Дори туристите не биваха задържани за повече от няколко секунди. Двамата Карпенко тепърва щяха да разберат как британците се отнасят към онези, които изобщо нямат паспорт.

— Следващият!

Мистър Морети пристъпи напред и връчи паспорта си на имиграционния служител, който го прегледа внимателно и му го върна. След това Морети му подаде няколко листа с две снимки и се обърна към подопечните си. Служителят не се усмихна, докато бавно обръщаше всяка страница и накрая провери дали снимките отговарят на лицата, стоящи пред него. Морети беше сигурен, че всички документи са наред «като ябълков пай», както се беше изразил ковчежникът, но все пак се питаше дали това ще е достатъчно.

С всеки момент Елена ставаше все по-нервна, докато Саша сякаш изгаряше от нетърпение да разбере какво има от другата страна на бариерата. Накрая служителят вдигна очи от документите и даде знак на двамата кандидат-имигранти да се приближат. Елена беше благодарна, че не са със старите си дрехи.

— Знаете ли английски? — попита служителят Елена.

— Малко, сър — нервно отвърна тя.

— Имате ли паспорт, мисис Карпенко?

— Не, сър. Комунистите не позволяват на никого да пътува извън страната, дори на гости при роднини, така че двамата със сина ми избягахме без никакви документи.

— Със съжаление трябва да ви уведомя — започна служителят и сърцето на Елена се сви, — че предвид обстоятелствата мога да ви издам само временна виза, докато кандидатствате във Вътрешно министерство за статут на бежанци, и не мога да гарантирам, че ще ви бъде даден такъв. — Елена наведе глава. — Освен това — продължи служителят — ще трябва да изпълните няколко условия, докато се разглежда молбата ви. Ако не спазите някое от тях, ще бъдете депортирани обратно в… — той погледна формуляра — Ленинград.

— Където ще бъдат хвърлени в затвора до края на живота им — каза Морети. — Или по-лошо.

— Бъдете сигурни, че това ще бъде взето предвид, когато молбите ви се разглеждат във Вътрешно министерство. — Служителят се усмихна за първи път на Елена и Саша. — Добре дошли във Великобритания.

— Благодаря — каза мистър Морети, преди Елена да успее да отговори. — А бихте ли ни казали какви са тези условия?

— Мисис Карпенко и синът й трябва да се явяват в най-близкия полицейски участък веднъж седмично през следващите шест месеца. Ако пропуснат и едно явяване, ще бъде издадена заповед за арестуването им, след което ще бъдат задържани и затворени. Ако това се случи, най-вероятно молбата им за гражданство ще бъде отхвърлена. Освен това трябва да добавя, мистър Морети, че като техен поръчител вие отговаряте за тях през цялото време и ако някой двамата се изпари, не само ще ви бъде наложена солена глоба, но и ще ви очаква най-малко половин година затвор.

— Разбирам напълно — каза Морети.

— И ако нещо посочено в молбите им се окаже неточно, молбата им ще бъде отхвърлена автоматично.

— Но аз казах само истината — запротестира Елена.

— В такъв случай няма от какво да се боите, мисис Карпенко. — Служителят връчи на Морети една брошура. — Тук ще намерите всичко, което трябва да знаете.

Елена потръпна и неволно се запита дали се бяха скрили в правилния контейнер.

— Мога да ви уверя, че мисис Карпенко и синът й ще бъдат образцови граждани — каза Морети.

— Младежът също ли ще работи в ресторанта ви, мистър Морети? — попита служителят, без дори да погледне към Саша.

— Не, сър — твърдо заяви Елена. — Искам той да продължи образованието си.

— В такъв случай ще трябва да запишете момчето в най-близкото местно държавно училище. — Елена кимна, макар че нямаше представа за какво става въпрос. Служителят за първи път насочи вниманието си към Саша и погледна надолу към глезените му. — Виждам, че растеш бързо — отбеляза той. Саша си спомни съвета на мистър Морети и запази мълчание. — Ще трябва да се потрудиш здраво в новото училище, ако искаш да успееш в тази страна — каза служителят и се усмихна топло на младия имигрант.

Саша отвърна на усмивката му.

— Да, сър, не, сър, разбира се, сър.

7. Алекс

На път към Ню Йорк

Алекс се взираше в безкрайното гладко море и се питаше дали ще види отново суша, докато майка му просто продължаваше да си върши работата. Менюто през отделните дни не се различаваше особено, така че Елена бързо овладя простата рутина и започна да поема все повече и повече отговорности, а сиестите на Стрелников ставаха все по-продължителни.

Всяка вечер двамата с Алекс с нетърпение очакваха да бъдат освободени. Тогава Димитрий идваше при тях на палубата и им разказваше за Голямата ябълка и за малкия си апартамент в Брайтън Бийч в Бруклин.

Елена разказа на Димитрий за съпруга си и за брат си Коля, както и защо майор Поляков е бил причината да им се наложи да избягат. Алекс следеше внимателно Димитрий и имаше чувството, че приятелски настроеният руснак много добре знае кой е Поляков, и дори се запита дали не са изложили на опасност вуйчо му. Но темата, която продължаваше да ги занимава, беше как с майка му ще слязат от кораба, когато пристигнат в Ню Йорк. Алекс с неохота трябваше да приеме, че без помощта на Димитрий изобщо няма да успеят.

— Какво ще правим, ако Стрелников ни заключи в камбуза, докато разтоварват кораба? — попита Елена.

— Останали са две бутилки водка, за които той не знае — каза Димитрий. — И като нищо могат да се появят мистериозно в камбуза един ден преди да влезем в пристанището. С малко късмет, когато се събуди, вие вече ще сте на път за Бруклин.

През следващата седмица Елена и Алекс работеха безкрайни часове, без да се оплачат нито веднъж. Готвачът рядко ставаше от стола си.

Два дни преди края на плаването водката на Стрелников свърши, което означаваше, че вече не заспиваше толкова лесно и двамата трябваше да понасят проклетията му.

Както беше обещал Димитрий, в деня преди пристигането им в Ню Йорк се появиха две бутилки водка, докато Стрелников се беше отдал на сиестата си. Наложи се Елена да поеме приготвянето на обяда, защото веднага щом се събуди и видя бутилките до себе си готвачът незабавно отвори едната и отпи няколко големи глътки, преди да попита остро:

— Откъде се взеха тези?

Линг сви рамене и продължи да реже картофите, а Елена се зае да проверява супата. Стрелников прояви повече интерес към пресушаването на първата бутилка, отколкото към готвенето. Елена можеше само да гледа в почуда какви количества е в състояние да изпие Стрелников, без да припадне; едва след вечеря той най-сетне се отпусна в стола си и потъна в дълбок сън.

Елена и Алекс се изнизаха от камбуза и се качиха на палубата, но не можеха да заспят, а гледаха с надежда да зърнат силуета на Манхатън, като с всяка следваща минута ставаха все по-уверени, че планът на Димитрий ще проработи. Но точно когато слънцето надникна над хоризонта, зад тях прогърмя глас:

— Мислехте си, че ще се измъкнете, а?

Те се обърнаха и видяха Стрелников, който стоеше зад тях и размахваше сатър. Алекс скочи на крака и го изгледа дръзко.

— Давай — подкани го готвачът. — Няма да си първият и след като чайките оглозгат кокалите ти, бъди сигурен, че на никого няма да липсваш, освен на майка ти.

Алекс не помръдна. Зад него на хоризонта се появяваха небостъргачите на Ню Йорк. Стрелников се разсея, когато видя кутията за обяд. Наведе се, отвори я и прибра спестяванията им. След това вдигна куфарчето на Елена и след бърз преглед запрати съдържанието му през борда и изръмжа:

— Това вече няма да ти е нужно.

Алекс упорито отказваше да помръдне. Накрая Стрелников сграбчи Елена за ръката, опря сатъра в гърлото й и я помъкна надолу. Алекс нямаше друг избор, освен да го последва.

Щом стигнаха долната палуба, Стрелников нареди на Алекс да отвори камбуза, след което бутна двамата вътре и затръшна вратата. Елена избухна в сълзи, когато чу изщракването на ключалката.

Линг се беше разположил в стола на готвача, гушнал недопитата втора бутилка водка. Дори не ги погледна; допи последните капки и заспа.

Корабните сирени отекнаха — вече влизаха в пристанището на Ню Йорк — но Елена и Алекс не можеха да направят нищо. Усещаха как корабът забавя ход и накрая рязко спря. Линг продължи да хърка безметежно, а Елена и Алекс седяха безпомощно на пода. Даваха си сметка, че когато корабът се върне в Ленинград, на Стрелников дори няма да му се налага да ги заключва.

Мина час или може би два, преди Линг най-сетне да се размърда. Той се протегна, стана бавно от стола, разкърши се и тръгна към работното си място. Но вместо да започне да бели поредната кофа картофи клекна, вдигна една дъска от пода и затършува долу. След секунди на лицето му цъфна широка усмивка. Без да бърза, той отиде до вратата, отключи я и я отвори.

Елена и Алекс го зяпнаха. Алекс каза:

— Трябва да дойдеш с нас.

Линг наведе глава.

— Не, невъзможно. Това мой дом. — Това бяха първите думи, които изричаше пред тях.

Те излязоха, китаецът затвори след тях и те отново чуха как ключът се завърта в ключалката.

Алекс предпазливо се изкачи по стълбата. Щом стигна горното стъпало, се огледа като подводничар, търсещ врага през перископ. Изчака известно време, докато не се увери, че Стрелников и свободните от вахта са слезли на сушата, оставяйки само няколко души на борда.

Наведе се и прошепна на майка си:

— Мостчето до кея е съвсем близо. Щом тръгна, ме последвай и каквото и да става, не спирай.

Изчака още няколко секунди и когато не се появи никой, се качи на палубата и закрачи бързо към мостчето. Погледна назад само веднъж, за да се увери, че Елена го следва плътно.

Точно когато стигнаха мостчето се разнесе вик.

— Спрете тези двамата!

Майка му изтича покрай него.

Алекс погледна назад и видя един офицер да маха трескаво на двама моряци, които разтоварваха контейнер от трюма. Те моментално зарязаха работата си, но Алекс вече беше на средата на мостчето. Когато стигна кея, погледна назад и видя, че моряците тичат към него и майка му, която стоеше като замръзнала. После чу приближаващи стъпки зад себе си и стисна юмруци, макар че знаеше, че няма шанс.

— Те няма да създадат неприятности — тихо каза Димитрий, докато заставаше до Алекс. Двамата моряци рязко спряха веднага щом го видяха. Поколебаха се за момент, обърнаха се и тръгнаха нагоре по мостчето. — Добри момчета — каза Димитрий. — Истината е, че биха предпочели да изгубят две-три надници, отколкото два-три зъба.

— А сега какво? — попита Алекс.

— Елате с мен — каза Димитрий и моментално тръгна с вид на човек, който определено знае накъде отива.

Елена стисна ръката на Алекс. Синът й не можеше да скрие вълнението си от перспективата да живее в Америка.

Алекс забеляза пътници от други кораби, които вървяха в противоположната посока. Някои носеха кожени куфари, други бутаха натоварени колички, а един-двама дори използваха помощта на носачи. Елена и Алекс нямаха багаж. Всичките им притежания бяха или откраднати, или изхвърлени през борда от Стрелников.

Двамата последваха Димитрий към внушителна каменна сграда, над чийто вход с големи бели букви пишеше ЧУЖДЕНЦИ.

Щом влезе в сградата, Елена замръзна, зяпнала невярващо дългите опашки хора, които говореха на безброй езици и се надяваха на едно и също — да им бъде позволено да минат през бариерата и да влязат в един нов свят.

Димитрий се нареди на най-късата опашка и даде знак на Алекс и Елена да отидат при него. Алекс не се поколеба, но Елена сякаш беше пуснала корени на мястото си, неподвижна като статуя.

— Пази ни мястото, докато ида да доведа майка ти — каза Димитрий.

— Елена — каза той, когато отиде при нея, — да не искаш да се върнеш в Русия?

— Не, но…

— Тогава се нареди на опашката — каза Димитрий, като за първи път повиши тон. Елена все още изглеждаше несигурна, сякаш преценяваше коя от двете злини е по-малка. Накрая Димитрий изгуби търпение. — Ако не го направиш, никога повече няма да видиш сина си, защото той със сигурност няма да се върне в Ленинград.

Елена неохотно отиде при Алекс в края на опашката.

Алекс изгаряше от нетърпение да продължат напред, но му се наложи да гледа как голямата черна стрелка на часовника на стената прави три обиколки, преди най-сетне да дойде техният ред.

Използва времето, като засипа Димитрий с въпроси какво могат да очакват, след като прекосят бялата линия. Димитрий беше по-загрижен да подготви историите им, преди да бъдат разпитани от имиграционния служител, който бе чувал какво ли не. Елена беше убедена, че когато я изслушат, ще я върнат на кораба и ще я предадат на Стрелников, за да започнат еднопосочното плаване до Ленинград, където майор Поляков ще я чака на пристанището.

— Погрижете се и двамата да се придържате към версията, за която се разбрахме — прошепна Димитрий.

— Следващият!

Елена колебливо пристъпи напред, без да откъсва очи от мъжа, който седеше на висок стол зад дървено бюро. Беше с тъмносиня униформа с три звезди на реверите. За нея униформите означаваха само едно — неприятности. И колкото повече бяха звездите, толкова повече бяха и неприятностите. Докато приближаваше бюрото, Алекс се промъкна покрай нея и отправи към служителя широка усмивка, която беше посрещната с намръщване. Димитрий го дръпна назад.

— Семейство ли сте? — попита служителят.

— Не, сър — отвърна Димитрий. — Аз съм американски гражданин от осем години. — И подаде паспорта си на служителя.

Служителят бавно прелисти страниците, като провери датите и входните печати, преди да му го върне. След това отвори едно чекмедже, извади дълъг формуляр, сложи го на бюрото заедно с химикалка и насочи вниманието си към разтрепераната жена пред себе си.

— Име?

— Александър Константинович Карпенко.

— Не ти — твърдо каза служителят и посочи Елена с химикалката.

— Елена Ивановна Карпенко.

— Знаете ли английски?

— Малко, сър.

— Откъде идвате?

— От Ленинград, Съветски съюз.

Служителят попълни две графи.

— Съпруг ли сте на госпожата? — обърна се той към Димитрий.

— Не, сър. Госпожа Карпенко е моя братовчедка, а синът й Алекс ми е племенник.

Елена се подчини на инструкциите на Димитрий и не каза нищо, защото не искаше да лъже.

— Къде е съпругът ви? — попита служителят, вдигнал химикалката над листа.

— Той беше… — започна Димитрий.

— Въпросът ми беше към госпожа Карпенко, а не към вас — също толкова твърдо го прекъсна служителят.

— КГБ уби съпруга ми — каза Елена, която вече не можеше да сдържа сълзите си.

— Защо? — попита служителят. — Престъпник ли е бил?

— Не! — отсече Елена и вдигна предизвикателно глава. — Константин беше добър човек. Беше главен бригадир на пристанището в Ленинград и го убиха, когато се опита да организира профсъюз.

— Нима в Съветския съюз убиват за такова нещо? — невярващо попита служителят.

— Да — отвърна Елена, като сниши глас.

— Как успяхте да избягате със сина ви?

— Брат ми, който също работи на пристанището, ни помогна да се скрием в един кораб, плаващ за Америка.

— С помощта на братовчед ви, несъмнено. — Служителят повдигна вежда.

— Да — каза Димитрий. — Брат й Коля е храбър човек и с божията помощ ще измъкнем и него, защото той мрази комунистите точно толкова, колкото и ние.

Споменаването на божията помощ и омразата към комунистите предизвика усмивка на лицето на служителя. Той попълни още няколко графи.

— Желаете ли да бъдете поръчител на госпожа Карпенко и сина й? — обърна се служителят към Димитрий.

— Да, сър — без колебание отвърна той. — Те ще живеят в дома ми в Брайтън Бийч и тъй като Елена е отлична готвачка, няма да й е трудно да си намери работа.

— А момчето?

— Искам той да продължи образованието си — каза Елена.

— Добре — каза служителят и най-сетне насочи вниманието си към Алекс. — Как се казваш?

— Александър Константинович Карпенко — гордо отвърна той.

— Добър ли беше в училище?

— Да, сър, бях първият в класа.

— В такъв случай ще можеш да ми кажеш кой е президентът на Съединените щати.

Елена и Димитрий се спогледаха тревожно.

— Линдън Б. Джонсън — без колебание каза Алекс. Нямаше как да забрави името на мъжа, когото Владимир описваше като най-големия враг на Съветския съюз, което само караше Алекс да си мисли, че трябва да е добър човек.

Служителят кимна, попълни последната графа и се подписа. Вдигна очи, усмихна се на момчето и каза:

— Имам чувството, че ще се справиш добре в Америка, Алекс.

8. Саша

На път към Лондон

Влакът излезе от гарата на Саутхамптън и пое към Лондон. Саша седеше в ъгъла на купето, взираше се през прозореца и мълчеше, защото умът му се беше зареял далече назад в родината му. Започваше да се чуди дали не са допуснали ужасна грешка.

Не беше казал нито дума, откакто се бяха качили, а Елена пък не преставаше да бъбри с мистър Морети за ресторанта, докато влакът с тракане се носеше към столицата.

Саша не беше сигурен колко време е минало, когато започнаха да забавят скорост и влакът влезе в гара на име «Ватерлоо». Веднага си помисли за Уелингтън и се зачуди дали няма и гара «Трафалгар». Когато спряха, свали куфара на мистър Морети от багажника и последва него и майка си на перона.

Първото, което забеляза, беше колко много мъже носят шапки — каскети, кепета и бомбета, за които учителят му беше твърдял, че показвали на всички мястото на човека в обществото. Освен това беше поразен колко много жени вървят по перона без придружители. Майка му веднъж беше казала, че в Ленинград само леките жени излизат сами. По-късно се наложи да пита баща си какво означава лека жена.

Мистър Морети предаде трите билета на бариерата и поведе подопечните си към изхода на гарата, където се наредиха на дълга опашка. Още нещо, с което бяха прочути англичаните. Ченето на Саша увисна, когато видя за първи път през живота си двуетажен автобус. Той изтича по спиралната стълба до горния етаж и седна отпред, преди мистър Морети да успее да го спре. Остана запленен от панорамния изглед, който се простираше докъдето му стигаше погледът. Безброй коли с различни форми, размери и цветове спираха всеки път, когато светнеше червено. В Ленинград нямаше много светофари, но пък и автомобилите бяха малко.

Автобусът спираше често, за да могат пътниците да слизат и да се качват, но минаха доста спирки, преди мистър Морети да стане и да тръгне назад към спиралната стълба. Когато тръгнаха по тротоара, Саша непрекъснато спираше, за да зяпа витрините. Един магазин за тютюн предлагаше безброй марки цигари, пури и лули, които събудиха спомени за баща му. Зад друга витрина някакъв мъж седеше в голямо кожено кресло, докато му подстригваха косата. Саша винаги го подстригваше майка му. Нима онзи човек си нямаше майка? Искаше му се да спре и да разгледа по-подробно витрината на една сладкарница, но трябваше да продължи, за да не изостане от мистър Морети. Друг магазин пък продаваше само часовници. Защо му беше на човек часовник, когато навсякъде около тях имаше толкова много часовникови кули и камбанарии? Минаха покрай бутик за дамска мода и Саша спря като хипнотизиран, когато за първи път в живота си видя минипола. Елена го хвана твърдо за ръката и го поведе напред. Скоро видяха поклащаща се на лекия вятър табела с надпис МОРЕТИ.

Този път Елена беше онази, която зяпна грижливо подредените маси с безупречно чистите покривки на червени и бели квадрати, сгънатите салфетки и финия костен порцелан. Сервитьори с елегантни бели сака сновяха напред-назад и обслужваха клиентите. Морети обаче продължи да върви, докато не стигнаха една странична врата, която той отвори и им даде знак да го последват. Качиха се по слабо осветено стълбище до първия етаж, където Морети отвори друга врата.

— Апартаментът е много малък — призна той и се дръпна, за да им направи път. — С жена ми живеехме тук, след като се оженихме.

Елена не спомена, че жилището е по-голямо от апартамента им в Ленинград и много по-добре обзаведено. Влезе в дневната, която гледаше към главната улица, точно докато по нея с рев минаваше мотоциклет. Никога досега не беше виждала задръстване и не беше чувала шум от уличен трафик. Огледа малката кухня, банята и двете спални. Саша моментално си заплю по-малката, строполи се на леглото, затвори очи и заспа.

— Време е да се запознаете с главния готвач — прошепна Морети.

Оставиха спящия Саша и се върнаха долу. Морети влезе в ресторанта и поведе Елена към кухнята.

Тя имаше чувството, че се е озовала в рая. Всичко, за което си беше мечтала в Ленинград, го имаше тук — и още много други неща.

Морети я представи на главния готвач и обясни как се е запознал с нея по време на плаването до Англия. Готвачът изслуша внимателно шефа си, но не изглеждаше много впечатлен.

— Мисис Карпенко, защо не погледате един-два дни, за да видите как правим нещата тук — предложи той. — После ще решим къде ще е най-подходящо за вас.

Само след два часа Елена вече помагаше на майстора на сосовете и много преди последният клиент да си тръгне снизходителното изражение на главния готвач се беше сменило с уважение към дамата от Ленинград.

Елена се върна в апартамента малко след полунощ, напълно изтощена. Погледна Саша, който спеше дълбоко, както си беше с дрехите. Свали му обувките и го зави с одеяло. Първото, което трябваше да направи утре сутринта, беше да му намери подходящо училище.

Мистър Морети имаше идеи и по този въпрос.

Елена се опита да се съсредоточи и да не мисли за ставащото в салона, макар че бъдещето на Саша може би зависеше от това, и се зае да приготви любимото ястие на мистър Килтър много преди той да е пристигнал.

Мистър Морети отведе господина и съпругата му до една маса в ъгъла, резервирана за редовни клиенти или важни гости.

Мистър и мисис Килтър не бяха редовни клиенти, а попадаха в категорията на онези, които идваха тук за годишнини или при особени случаи. Мистър Морети обаче беше заръчал на хората си да се отнасят към тях като към важни гости.

Връчи им менюто и попита мистър Килтър:

— Желаете ли нещо за пиене?

— Засега само чаша вода. Ще избера виното след като решим какво ще ядем.

— Разбира се, сър — каза Морети. Остави ги да изучават менюто, отиде в кухнята и каза: — Пристигнаха. Сложих ги на единайсета маса.

Главният готвач кимна. Той рядко говореше, освен за да навика някой от майсторите на сосове, макар че трябваше да признае, че животът му е станал доста по-лек с пристигането на най-новата им служителка. Мисис Карпенко също не беше от приказливите и приготвяше ястията си умело и с гордост. На скептичния готвач му трябваше по-малко от седмица да признае, че в «Морети» се е появил рядък талант, и той предупреди шефа си, че се страхува, че няма да мине много време, преди тя да продължи напред и да се окаже начело на някоя кухня.

Мистър Морети се върна в салона и прошепна на оберкелнера:

— Джино, аз ще поема поръчките от единайсета маса.

Видя, че специалният му гост затваря менюто, и бързо отиде при масата му.

— Решихте ли какво да бъде, мадам? — обърна се към мисис Килтър и извади бележник и химикалка от джоба на сакото си.

— Да, благодаря. Аз ще започна със салата с авокадо и тъй като случаят е специален, ще поръчам дувърски морски език.

— Отличен избор, мадам. А за вас, сър?

— Шунка с пармезан и пъпеш, а за основно също морски език. Можете ли да препоръчате вино, което ще върви най-добре с рибата?

— Може би «Пуйи Фюисе»? — отвърна Морети и посочи третото вино от дългия списък.

— Изглежда добре — каза Килтър, след като провери цената.

Морети се отдалечи забързано, каза на сомелиера какво вино са поръчали гостите на единайсета маса и добави:

— «Премиер Крю».

— «Премиер Крю»? — повтори сомелиерът и в отговор получи отсечено кимане.

Морети се оттегли в ъгъла и загледа как сомелиерът отваря бутилката и налива малко на клиента, за да го опита. Мистър Килтър отпи глътка и каза:

— Великолепно. — И погледна малко озадачено. — Мисля, че това ще ти хареса, скъпа — добави, докато сомелиерът наливаше чашата на жена му.

Макар че тази вечер ресторантът беше пълен, погледът на мистър Морети рядко се откъсваше от гостите на единайсета маса и веднага щом чиниите от основното ястие бяха вдигнати, той се върна да ги попита дали желаят десерт.

Усмивката, която се появи на лицето на мистър Килтър, след като опита приготвения от Елена крем брюле, беше повече от красноречива.

— Това е достойно и за «Тринити» — промърмори той, когато празните им чинии бяха отнесени.

Мистър Морети остана в ъгъла на ресторанта, докато специалният гост помоли един минаващ сервитьор за сметката, и тогава побърза отново да се появи на единайсета маса.

— Чудесна вечеря — каза мистър Килтър, докато преглеждаше сметката. Извади чековата си книжка, попълни сумата, добави щедър бакшиш и даде чека на мистър Морети.

Който го скъса на две.

Мистър и мисис Килтър не успяха да скрият изненадата си.

— Не разбирам — каза мистър Килтър.

— Имам нужда от услуга, сър — каза Морети.

Елена оправи вратовръзката на Саша и се дръпна назад, за да огледа внимателно сина си. Той беше с костюм, купен от разпродажба на стари вещи, организирана от местната църква. Беше му малко големичък, но това лесно беше поправено с игла и конец.

Мистър Морети беше освободил Елена тази сутрин, макар че и той самият очакваше с не по-малко безпокойство какъв ще е резултатът. Червен двуетажен автобус откара майката и сина до съседния район и те слязоха пред огромен портал от ковано желязо. Влязоха в двора, където Елена попита едно от момчетата как да стигне до кабинета на директора.

— Много се радвам да се запознаем — каза мистър Килтър, когато секретарката му ги въведе в кабинета му. — Мистър Сътън ни очаква, така че да тръгваме.

Елена и Саша послушно го последваха в многолюдния коридор, пълен с елегантно облечени енергични момчета, които моментално се дръпнаха, когато видяха директора да върви към тях. Елена се възхити и изпита лек ужас от сините им униформи с монограми.

Директорът спря пред една класна стая с врата с матово стъкло, на което пишеше М-Р СТЪТЪН, МАГИСТЪР (ОКСОН)[5]. Почука, отвори вратата и въведе кандидата.

Мъж с дълга черна академична роба стана от бюрото си, когато влязоха в класната му стая.

— Добро утро, мисис Карпенко — каза старшият преподавател по математика. — Аз съм Арнолд Сътън и за мен е удоволствие да се срещна с двама ви. Аз ще проведа изпита.

— Много ми е приятно да се запознаем, мистър Сътън — отвърна Елена, докато се ръкуваха.

— Ти трябва да си Саша — каза той и се усмихна топло на момчето. — Заповядай, седни и ще ти обясня какво ще правим.

— Междувременно, мисис Карпенко — каза директорът, — можем да се върнем в кабинета ми, докато тече изпитът.

След като двамата с Елена излязоха, мистър Сътън се обърна към младия кандидат.

— Саша — каза той, докато отваряше една папка и вадеше от нея няколко листа, — това е изпитът по математика, който полагат учениците, които искат да влязат в шести клас в «Латимър Ъпър». — Сложи три листа на бюрото пред Саша. — Времето за теста е един час и те съветвам да прочетеш внимателно всеки въпрос, преди да отговориш. Имаш ли някакви въпроси?

— Не, сър.

— Добре. — Старшият учител си погледна часовника. — Ще те предупредя, когато останат петнайсет минути.

— Мисис Карпенко — каза мистър Килтър, докато вървяха по коридора, — изпитът, на който се явява синът ви, е не само за учениците, които искат да влязат в шести клас, но и за онези, които се готвят да продължат в университет.

— Точно това желая за Саша — отвърна Елена.

— Да, разбира се. Но трябва да ви предупредя, че ще трябва да изкара шейсет и пет процента, за да мине изпита, и ако го направи, за нас ще е удоволствие да му предложим място в училището.

— В такъв случай трябва да ви предупредя, мистър Килтър, че не мога да си позволя училищната униформа, още по-малко таксата.

Директорът се поколеба.

— Ние предлагаме места на ученици, които са… в затруднено положение, така да се каже. И разбира се — бързо добави той, — отпускаме стипендии на особено надарените деца. — Елена не изглеждаше особено убедена. — Да ви предложа кафе?

— Не, благодаря, мистър Килтър. Сигурна съм, че сте много зает, така че не искам да ви отнемам от времето. Ще почета списание, докато чакам.

— Много любезно от ваша страна. — Директорът си погледна часовника. — Ще се върна след четирийсет минути.

Тъкмо се канеше да излезе, когато вратата рязко се отвори и в стаята нахлу мистър Сътън. Отиде бързо до мистър Килтър и зашепна в ухото му.

— Мисис Карпенко, ще бъдете ли така добра да почакате тук? — каза директорът. — Веднага се връщам.

— Проблем ли има? — разтревожено попита Елена, но двамата мъже вече бяха излезли.

— Да не искаш да кажеш, че е приключил изпита за двайсет минути? Това ми се струва невъзможно.

— Още по-невероятното е — каза Сътън, който почти тичаше, — че изкара сто процента и честно казано, изглеждаше отегчен. — Отвори вратата на класната стая и се дръпна, за да направи път на директора.

— Карпенко — каза Килтър, след като погледна дългата редица чавки, — мога ли да те попитам дали си виждал този тест и преди?

— Не, сър.

Директорът прегледа по-внимателно отговорите на ученика.

— Би ли отговорил на няколко устни въпроса?

— Разбира се, сър.

Директорът кимна на мистър Сътън.

— Карпенко, ако хвърля три зара — каза Сътън, — каква е вероятността общият сбор от точките им да е десет?

Саша взе химикалката почна да смята. След четири минути беше готов с резултата.

— Едно на осем, сър.

— Забележително — каза Сътън. Усмихна се на директора, който като класик не беше разбрал нищо. — Вторият ми въпрос е: ако ти предложат залог от десет към едно, че няма да изкараш десет с три зара, ще приемеш ли залога?

— Разбира се, сър — без колебание отвърна Саша. — Защото средно би трябвало да печеля веднъж на всеки осем хвърляния. Но бих искал да сложа поне сто залога, преди да сметна, че това е статистически надеждно.

Мистър Сътън се обърна към мистър Килтър.

— Господин директор, моля ви, не допускайте това момче да отиде в някое друго училище.

9. Алекс

На път към Бруклин

Алекс се загледа в тъмната дупка, в която забързано се стичаха маса хора.

— Хайде — каза Димитрий и поведе своите колебаещи се подопечни по тясното стълбище, след което спря при бариерата за билети, купи три и продължиха по мръсния перон.

Алекс чу грохот в далечината, сякаш наближаваше гръмотевична буря, след което от една огромна пещера в другия край на перона се появи влак, какъвто не беше виждал. В Ленинград станциите на метрото бяха от зелен мрамор и вагоните бяха кристалночисти. Единствено пътниците бяха сиви.

— Ще свикнете — каза Димитрий, когато вратите се плъзнаха настрани. — След десет спирки сме в Бруклин.

Но и двамата не го слушаха, твърде погълнати от собствените си мисли.

Алекс се огледа и забеляза, че няма и двама души, които да си приличат. Всички бъбреха на различни езици. В Ленинград пътниците рядко разговаряха помежду си и ако го правеха, беше винаги на руски. Алекс беше запленен. Елена изглеждаше смазана.

Алекс погледна имената на спирките на малката карта над вратата на вагона — Боулинг Грийн, Бороу Хол, Атлантик авеню, Проспект Парк минаха и отминаха, а той не преставаше да гледа пътниците, които слизаха и се качваха. Когато влакът най-сетне спря на Брайтън Бийч, Димитрий ги изведе на перона. Един ескалатор ги отнесе нагоре и след като слязоха от него, Димитрий им показа как да пъхнат жетони във въртележката. Излязоха на слънце и Алекс бе поразен от огромния брой хора, които вървяха по тротоара със скорост, каквато никога не беше виждал. Всички, изглежда, бързаха нанякъде. По улицата коли колкото танкове надуваха клаксони на всеки, който се осмелеше да им се изпречи на пътя.

Димитрий сякаш не забелязваше шума.

Алекс беше озадачен и от ярките надписи и картини, изрисувани по стените и дори по вратите. Графити, обясни му Димитрий — нещо, което Алекс никога не беше виждал в Ленинград. Някакво бръмчене го накара да погледне нагоре и видя самолет, който сякаш падаше от небето. Алекс замръзна ужасен, а Димитрий избухна в смях.

— Обикновен пътнически самолет — каза той. — Каца на летище «Кенеди», което е само на няколко километра оттук. — Появи се втори самолет, който сякаш преследваше първия. — Минават на всеки една-две минути — каза Димитрий.

Елена проявяваше по-голям интерес към кафенетата и ресторантите, покрай които минаваха. Не можеше да повярва колко много клиенти има. Как можеха да си го позволят? Зачуди се какво е «Макдоналдс» и кой ли е полковник Сандърс. Единственият полковник, когото познаваше, беше комендантът на пристанището, който със сигурност не държеше ресторант. А и какво беше това «Кока-кола», което виждаше навсякъде?

След няколко пресечки стигнаха до един уличен пазар и Димитрий спря да побъбри с неколцина търговци, които явно познаваше. Купи картофи, моркови и една зелка. Елена взе от следващата сергия някакви зеленчуци и плодове, каквито не беше виждала досега. Подуши ги и се опита да запомни имената им.

— Колко желаете? — попита продавачът.

Елена остави авокадото и бързо продължи нататък.

Димитрий отиде на друга сергия и с готовност последва съвета на Елена, преди да избере едно пиле, което продавачът пъхна в кафяв хартиен плик.

Когато излязоха от пазара, Димитрий даде монета на едно момче, което крещеше с цяло гърло:

— Още янки убити във Виетнам!

Алекс се изненада — момчето, което продаваше вестници, беше доста по-малко от него.

Завиха в една уличка, която не беше толкова оживена и шумна. От двете й страни се издигаха големи къщи. Възможно ли беше Димитрий да живее в някоя от тях?

— Аз живея на номер четирийсет и седем — каза Димитрий. Алекс беше впечатлен, докато водачът им не добави: — Наемам мазето.

След още няколко метра ги поведе надолу по късо стълбище, пъхна ключ в ключалката, отвори вратата и влезе.

Елена го последва в оскъдно обзаведена стая и веднага разбра, че Димитрий е ерген.

— Ние къде ще живеем? — попита тя, след като Димитрий им показа жилището си.

— Можете да останете при мен, докато си намерите квартира — каза Димитрий. Елена явно се колебаеше. — Имам допълнителен дюшек, така че можеш да се настаниш в другата стая, а Алекс ще спи на канапето. Стига да си събува обувките.

— Благодаря — каза Алекс, който беше на мнение, че всичко ще е по-добро от дървена палуба, която непрекъснато се люлее и го подмята.

Димитрий заведе Елена в кухнята. Тя сложи пилето и зеленчуците на масата и се зае да приготви яденето. Мивката имаше два крана и тя се опари, когато завъртя първия. Още повече се изненада, когато Алекс отвори един малък бял шкаф и надникна вътре.

— Това е хладилник — обясни Димитрий. — В него храната може да стои няколко дни, без да се развали.

— Виждала съм хладилници, но не и в нечий дом — каза Елена.

Тя запретна ръкави и след час сложи на кухненската маса три пълни чинии, сякаш все още сервираше на офицери. След като седнаха, се разприказва за живота им в Русия. Бързо стана ясно колко много й липсва родината.

— Това е най-добрата храна, която съм ял от години — каза Димитрий и облиза устни. — Няма да ти е трудно да си намериш работа.

— Но откъде да започна да търся? — попита Елена, докато Алекс пълнеше умивалника с топла вода, за да измие чиниите.

— С «Пост» — каза Димитрий, като мина отново на английски.

— С пощата ли? — не разбра Елена. — Но аз не очаквам писма.

— С «Брайтън Бийч Пост» — каза Димитрий и взе вестника, който бе купил от момчето на улицата. — Всеки ден има обяви за работа. — Запрелиства страниците, докато не стигна до притурката с обявите. Подмина онези за счетоводство, бизнес възможности и продажби на коли и спря, когато стигна до кетъринг. Пръстът му се плъзна надолу по колоната до раздела «Готвачи».

— Търси се готвач в китайски ресторант — прочете той. — Задължително да владее мандарин. — Всички избухнаха в смях. «Сладкар в италиански ресторант» звучеше по-обещаващо, докато той не добави: — Напълно обучен майстор на сосове. За предпочитане е да владее италиански. — Продължи нататък: — Майстор на пици…

— Какво е пица? — попита Елена, докато Алекс сядаше при тях на масата: беше свършил с миенето на чиниите.

— Последната мода — отвърна Димитрий. — Тестена основа с различни добавки отгоре. — Погледна мястото. — И е само на две пресечки оттук, така че утре сутринта можем да прескочим. Предлагат по долар на час, така че ще можеше да изкарваш по четирийсет долара седмично, докато си търсиш нещо по-добро. Ще са късметлии, че работиш за тях — добави той.

Елена не отговори, защото главата й почиваше на маса, която не се движеше. Беше заспала дълбоко.

— Първата ни работа е да ви намерим нови дрехи — каза Димитрий, след като приключиха със закуската. — Никой няма да ти даде работа, ако си облечена така.

— Но ние нямаме никакви пари — възрази Елена.

— Това не е проблем. Повечето търговци с готовност продават на кредит.

— Кредит ли? — не разбра Елена.

— Купуваш сега, плащаш по-късно. Всички в Америка го правят.

— Не и аз — каза Елена и сложи ръце на кръста си. — Печелиш сега и купуваш, когато можеш да си го позволиш.

— В такъв случай ще трябва да опитаме в «Гудуил» на Хъдсън. Може би те ще са склонни да ти дадат нещо за нищо.

— Милосърдието е за онези, които наистина са в нужда, а не за способните да работят — каза Елена, преминавайки на родния си език.

— Не мисля, че ще имаш особени шансове да си намериш работа дори в пицария, ако приличаш на руска бежанка, току-що слязла от кораба — каза Димитрий.

Алекс кимна в знак на съгласие.

Елена най-сетне млъкна.

Димитрий извади от джоба си банкнота от десет долара и я даде на Елена.

— Благодаря — каза тя, като я прие с неохота. — Ще ти ги върна веднага щом си намеря работа.

— Магазинът отваря в девет — каза Димитрий. — Трябва да сме там една минута преди това.

— Защо толкова рано? — попита Алекс, който беше твърдо решен да говори само на английски.

— Много хора разчистват гардеробите си през уикенда, така че най-добрите неща винаги могат да се намерят в понеделник сутринта.

— Тогава да тръгваме — каза Алекс, който с нетърпение очакваше да се върне на улицата. Искаше да види дали момчето още стои на ъгъла и продава вестници, защото се надяваше, че майка му ще му позволи и на него да си потърси работа, може би дори като продавач на някоя сергия.

— И после трябва да потърсим добро училище, което да е склонно да приеме Алекс — каза Елена, превръщайки на пух и прах надеждите на сина си.

— Но аз искам да работя — замоли се Алекс. — Така и двамата ще можем да изкарваме някакви пари.

— Ако искаш да си намериш добра работа с добра заплата, ще трябва да се върнеш в училище и да се постараеш да ти предложат място в университет — каза Елена.

Алекс не можеше да скрие разочарованието си, но знаеше, че това е единственото нещо, за което майка му няма да прави компромиси.

— Тогава ще запиша среща със служителя по образованието в Градския съвет — каза Димитрий. — Но не и преди да сте си взели нови дрехи и Елена да е започнала работа в пицарията. Така че по-добре да тръгваме.

Излязоха на улицата. Алекс се стараеше да не пропуска нищо от ставащото около него. Запита се колко ли време ще мине, преди и той да започне да се слива с тълпата подобно на Димитрий.

Едно от първите неща, които забеляза, беше, че не всички мъже са с костюми и шапки и че доста жени носят рокли с ярки цветове, някои дори доста над коленете. Вестникарчето стоеше на същия ъгъл и крещеше:

— Боби Кенеди убит!

Алекс се зачуди дали Боби Кенеди не е някакъв роднина на предишния президент, за когото знаеше, че също е станал жертва на покушение. Ако имаше дребни, щеше да си купи вестник. Когато се озоваха на пазара, на Елена й се прииска да спре и да огледа прясно опечения хляб, портокалите, ябълките и толкова много други плодове и зеленчуци и да попита за онези, които й бяха непознати. Какъв ли е вкусът на авокадото? И с кората ли се яде?

Алекс току спираше да разглежда витрините на магазини, предлагащи часовници, радиоапарати, телевизори и грамофонни плочи. Непрекъснато се разсейваше и после му се налагаше да тича, за да настигне Димитрий и Елена.

Стигнаха при магазина «Гудуил» на Хъдсън точно когато някаква млада жена обръщаше табелката ЗАТВОРЕНО на ОТВОРЕНО. Димитрий ги поведе вътре като човек, който знае как да се оправи на това място.

Елена прерови доста рафтове и закачалки, докато не се спря на бяла риза и тъмносиня вратовръзка за Алекс. След това насочи вниманието си към костюмите на дългата закачалка, докато Димитрий бъбреше с продавачката. Алекс бе разочарован, когато майка му избра прост сив костюм и го вдигна пред него, за да премери размера. Беше малко голям, но тя знаеше, че скоро ще му бъде по мярка. Каза му да го пробва.

Когато излезе от стаичката, облечен в новия костюм, Алекс забеляза, че момичето зад тезгяха се заглежда в него. Извърна се смутен. Елена се престори, че не забелязва, и започна да избира дрехи за себе си — проста синя рокля и плисирана черна пола. Започваше да се безпокои, че парите няма да й стигнат, когато видя черни кожени обувки, които щяха да отиват идеално на новия костюм на Алекс.

— Един човек ги остави в събота следобед — обясни момичето. — Каза, че никой вече не носи обувки с връзки.

— Идеално — каза Елена, когато Алекс ги пробва и се разходи из магазина с тях.

— Пет долара — каза момичето.

Елена даде парите, отстъпи назад и загледа с възхищение сина си, който вече не беше дете. Не забеляза как Димитрий подава на момичето още десет долара и намигва на Алекс.

— Благодаря, госпожице Маршал — каза той на момичето, което му даде торба, пълна със старите им дрехи.

— Надявам се да ни посетите отново — каза Ади, докато излизаха от магазина. — Всеки ден получаваме нови неща.

— А сега да намерим колкото се може по-скоро пицарията — каза Димитрий, след като пусна торбата със старите дрехи в първата изпречила му се кофа за боклук. — Не бива да закъсняваме и да оставим някой друг да получи работата.

Елена понечи да извади торбата, но Алекс я спря:

— Не, мамо.

Тя с неохота последва сина си и тримата отново поеха с темпо, което никой на тротоара не би сметнал за нормално. Не забавиха крачка, докато Димитрий не видя червено-бялата табела, която се поклащаше на вятъра. Той пресече улицата, като се промушваше между колите, а Елена и Алекс го последваха доста по-неуверено, сподиряни от клаксоните на шофьорите.

— Оставете говоренето на мен — каза Димитрий, докато отваряше вратата и влизаше вътре. Насочи се право към човека зад тезгяха. — Искам да говоря с управителя.

— Аз съм — каза мъжът и вдигна очи от списъка с резервациите.

— Идвам във връзка с обявата ви за работа в «Пост» — каза Димитрий. — Не за мен, а за тази дама. И ще сте късметлии, ако я наемете.

— Работили ли сте досега в пицария? — попита мъжът Елена.

— Не, сър.

— В такъв случай мога да ви предложа работа единствено като миячка на чинии.

— Но тя е квалифициран готвач — каза Димитрий.

— Къде е работила за последно? — попита управителят.

— Бях главен готвач в офицерски клуб в Ленинград.

— В Куинс ли?

— Не, в Русия.

— Не вземаме на работа комунисти — каза управителят, като буквално изплю последната дума.

— Не съм комунистка — запротестира Елена. — Мразя ги. Още щях да съм там, ако… но нямах друг избор.

— Аз обаче имам — каза управителят. — Единствената подходяща за комунист работа е мияч на чинии. За петдесет цента на час.

— Седемдесет и пет — контрира Димитрий.

— Не сте в положение да се пазарите — каза управителят. — Или приема, или си тръгва.

— Тогава си тръгваме — каза Димитрий и се обърна към изхода, но Елена не го последва.

— Къде е кухнята? — попита тя, докато запретваше ръкави.

Тъй като не й се налагаше да отива в пицарията преди десет сутринта, на следващия ден Елена отиде направо в Градския съвет. След като направи справка с таблото във фоайето, взе асансьора до третия етаж. Когато след два часа излезе, вече знаеше единственото училище, в което искаше да запише Алекс.

Не си записа среща с директора, а по време на следобедната си почивка седна в коридора пред кабинета му и остана там, докато той най-сетне не се предаде и не се съгласи да я приеме.

Следващия понеделник Алекс с неохота влезе в пети клас на гимназия «Франклин» и не след дълго директорът трябваше да признае, че г-жа Карпенко не е преувеличила с твърденията си, че той ще е отличник по математика и руски език. И това не бяха единствените предмети, в които се представяше великолепно, макар че самият Алекс проявяваше много по-голям интерес към няколко доходоносни занимания, които не фигурираха в официалната му учебна програма.

10. Саша

Лондон

Мина цяла седмица преди другите момчета да престанат да зяпат Саша. Макар че шести клас имаше своя немалък дял ученици от други страни, той беше първият руснак, когото виждаха. Саша се чудеше дали не са си представяли, че се различава с нещо кой знае какво от тях.

Тъй като английският беше вторият му избран предмет, всички предположиха, че ще има трудности да не изостава от останалите. Само месец по-късно обаче неколцина от съучениците му се отказаха от опитите си да не изостават от Руснака, а когато ставаше въпрос за математика, неговия трети език, мистър Сътър признаваше пред директора, че не след дълго Саша ще осъзнае, че вече няма какво повече да научи от учителя си.

И докато учебните му успехи го правеха обект на възхищение от страна на мнозина, Саша беше най-популярен с възможността си да поддържа «чисто досие».

— Чисто досие ли? — попита Елена. — Какво означава това? Че ти никога не си имал проблеми с полиция или нещо такова.

— Не, мамо, просто станах вратар на Първи отбор и вече три поредни мача не са ни вкарали нито един гол. — Не й каза, че Морис Тремлет, когото беше заместил като вратар, не можеше да скрие гнева си, когато беше понижен и пратен във Втори отбор — още повече че Тремлет беше капитан.

Към края на първия срок Саша усещаше, че повечето ученици го приемат. Но това беше преди инцидента, когато най-неочаквано той се превърна в най-популярното момче в училището и срещна приятеля на живота си.

Инцидентът се случи по време на голямото междучасие, докато си ритаха на игрището. Бен Коен, който също беше в шести клас и играеше център-нападател, тичаше към вратата и изглеждаше сигурен, че ще вкара, когато Тремлет излезе от голлинията и се втурна към него, така че Коен подаде топката на друго момче, което я запрати в мрежата.

Коен вдигна тържествуващо ръце, но Тремлет не забави крачка, а се блъсна в него и го просна на земята.

— Опитай отново и ще ти счупя врата — извика му той.

Подновиха играта и Коен пак се канеше да стреля, когато видя, че Тремлет отново се насочва към него. Той се дръпна настрани и топката се озова у Тремлет, който се затича към противниковата врата, на която стоеше Саша. Всички се отместваха от пътя му Саша излезе напред, за да скъси ъгъла, и когато Тремлет навлезе в наказателното поле, се хвърли на земята, хвана топката и я притисна към гърдите си. Тремлет изобщо не забави крачка, а го изрита в гърба, сякаш Саша беше топката.

Саша остана да лежи неподвижно на земята, а топката се търкулна от ръцете му. Тремлет го прескочи и я изрита в празната врата. Вдигна ликуващо ръце, но никой не го поздрави.

Коен изтича да помогне на Саша да се изправи и когато той вдигна глава, Тремлет се беше извисил над него.

— Май не си толкова добър, за колкото се мислиш, а, Руски?

— Може би — отвърна Саша. — Но ако погледнеш списъка от миналата седмица, ще откриеш, че ти си онзи, който е във Втори отбор.

Тремлет замахна към него, но Саша отскочи и ударът едва закачи рамото му.

— Освен това не мисля, че ставаш за отбора по бокс — добави той.

Тремлет почервеня и отново вдигна юмрук, но Саша се оказа много по-бърз от него и го халоса в носа, от което той залитна назад и тупна на земята. Саша се канеше да му фрасне още един, но Тремлет беше спасен от училищния звънец, обявяващ край на междучасието.

— Благодаря — каза Коен, докато напускаха игрището. — Но си дръж очите отворени, защото Тремлет обича да създава неприятности.

— Не може да създава никакви неприятности — отвърна Саша. — Неприятност е, когато офицер от КГБ насочва пистолет в главата ти.

Когато вечерта се прибра, Саша не разказа на майка си за случката, тъй като не я беше сметнал за особено важна. Беше насочил вниманието си изцяло към чинията спагети, когато на вратата се почука.

Елена остави вилицата си, но не помръдна. Чукането на вратата означаваше само едно. Саша скочи от мястото си, преди да успее да го спре, отвори вратата и се озова пред висок слаб мъж с дълго черно палто с кадифена яка и мека шапка.

— Добър вечер, Саша — каза мъжът и му подаде визитка.

— Добър вечер, сър — отвърна Саша, като се чудеше откъде непознатият знае името му. Погледна визитката и му се стори, че името му е познато. И определено знаеше адреса.

— Надявах се да поговоря с майка ти — каза мистър Анели, чийто акцент издаваше произхода му.

— Заповядайте, влезте — каза Саша и поведе мистър Анели към кухнята.

— Добър вечер, мисис Карпенко — каза гостът и повдигна шапката си. — Аз съм Тони Анели и съм…

— Знам кой сте, мистър Анели.

Мъжът се усмихна.

— Съжалявам, че прекъсвам вечерята ви, така че ще говоря по същество. Главният ми готвач подаде заявление за напускане, тъй като иска да се върне при семейството си в Неапол, и не успях да му намеря подходящ заместник. Затова бих искал да ви предложа мястото му.

Елена не успя да скрие изненадата си. Работеше за мистър Морети вече от няколко месеца и нямаше представа, че най-големият му съперник изобщо подозира за съществуването й. Преди тя да успее да отговори, мистър Анели обясни загадката.

— Един от редовните ми клиенти ми каза, че наскоро е вечерял в «Морети» и че храната била станала невероятно добра, така че реших да проуча въпроса. По моя заръка оберкелнерът ми обядва във вашия ресторант миналата седмица и ме предупреди, че вече си имаме истинска конкуренция. Затова бих искал да ви предложа поста главен готвач на «Остерия Рома».

— Но… — започна Елена.

— Не мога да ви предложа апартамент над ресторанта, но съм готов да ви плащам двойно, което ще ви позволи да си наемете квартира. — Саша се заслуша с интерес. — Разбира се, няма да е леко, тъй като имаме два пъти повече маси, отколкото в «Морети». Но ако се съди по всичко, което чух, вие ще приемете с готовност подобно предизвикателство.

— Поласкана съм, мистър Анели, но съм задължена на мистър Морети, който…

— А ако съм готов да покрия и този дълг, мисис Карпенко?

— Не става въпрос за финансов, а за личен дълг — каза Елена. — Благодарение на мистър Морети двамата със Саша успяхме да дойдем в тази страна. Това не е нещо, за което мога да се отплатя лесно.

— Разбирам. Много ми се иска аз да бях на онзи кораб от Ленинград. — Мистър Анели даде на Елена визитката си. — Но ако случайно размислите…

— Не и докато мистър Морети е жив — отвърна Елена.

— Въпреки репутацията на сънародника ми, лично аз не бих стигнал чак дотам — каза Анели. — Но щом настоявате… — Тримата избухнаха в смях.

— За мен беше удоволствие да се запознаем — каза Елена, стана и изпрати мистър Анели до вратата.

— Ще кажеш ли на мистър Морети за предложението? — попита Саша, когато тя се върна в кухнята.

— Категорично не. В момента си има достатъчно проблеми и без да го заплашвам, че ще напусна.

— Но ако знае за офертата, може да ти предложи повишение и може би дори процент от печалбата.

— Няма никакви печалби — каза Елена. — Ресторантът едва излиза на нулата.

— Още една причина да погледнеш сериозно на предложението на мистър Анели. В края на краищата може и да не получиш друга подобна възможност.

— Може и да си прав, Саша, но лоялността няма цена. Тя трябва да се спечели. А и мистър Морети заслужава нещо по-добро. — Саша не изглеждаше особено убеден. — Ако някога се изправиш пред подобна дилема — рече Елена, — просто си помисли какво би направил баща ти и няма да сгрешиш.

— Директорът иска да те види, Карпенко — каза мистър Сътън, когато влезе в класната стая на следващата сутрин. — Трябва да се явиш незабавно в кабинета му.

Тонът на учителя ясно показваше, че това е заповед. Саша стана и излезе от класната стая, като болезнено чувстваше погледите на момчетата върху себе си. Докато вървеше по коридора, се зачуди какво ли иска директорът от него. Почука на вратата му.

— Влез — каза непознат глас.

Саша влезе в кабинета на мистър Килтър и го завари да седи с мрачна физиономия зад бюрото си. Срещу него седеше друг мъж, който не се обърна.

— Карпенко, това е мистър Тремлет — каза директорът. Едрият мъж с оредяваща рижа коса и шкембе, което му пречеше да си закопчае сакото, се обърна и изгледа Саша със самодоволния поглед на картоиграч, държащ каре аса. — Мистър Тремлет ми каза, че вчера си пребил сина му по време на футболен мач и си му счупил носа. Вярно ли е?

— Да, сър.

— Мистър Тремлет ме уверява, че синът му не е направил нищо, с което да те провокира, освен че е вкарал гол. Вярно ли е?

Още през първата седмица в училището Саша беше научил значението на думата «доносничене», както и на последствията.

— В Съветския съюз го наричат сътрудничество — беше обяснил той на приятеля си Бен Коен. — Но последиците едва ли са по-сериозни от това да те пратят в Ковънтри.

Директорът чакаше обяснение и изражението му ясно показваше, че се надява да чуе такова. Саша обаче не направи опит да се защити.

— В такъв случай — каза мистър Килтър — не ми оставяш друг избор освен да ти наложа съответното наказание.

Саша беше готов за затваряне в килер, допълнителна извънкласна работа и дори бой с пръчка, но остана шокиран, когато чу присъдата на директора, особено когато това означаваше, че училището ще пострада точно толкова, колкото и той самият. Подозираше обаче, че това изобщо не безпокои Тремлет. Нито бащата, нито сина.

— И ако подобен инцидент се повтори, Карпенко, ще бъда принуден да прекратя стипендията ти. — Саша знаеше, че това означава, че ще трябва да напусне училището, защото майка му със сигурност не можеше да си позволи да плаща таксата. — Да се надяваме, че с това въпросът е решен — бяха последните думи на директора.

— Защо не му каза истината? — попита Бен, когато Саша му обясни защо е бил понижен във Втори отбор до края на сезона.

— Бащата на Тремлет е училищен настоятел и местен съветник. На кого мислиш, че е по-вероятно да повярва Килтър?

— Това не е Съветският съюз — каза Бен. — И мистър Килтър е честен човек. Знам го от личен опит.

— Какво искаш да кажеш?

— Баща ми е имигрант евреин и няколко други училища отказаха да ме приемат, преди «Латимър» да ми предложи място.

— Винаги съм мислил за теб като за англичанин — каза Саша.

— Не се съмнявам — отвърна Бен. — Но хора като Тремлет не го правят и никога няма да го правят.

Саша не каза на майка си причината, поради която вече не играе в Първи отбор. Всички в училище обаче много добре знаеха кой е виновен за това отборът вече да няма чисто досие, докато Втори се радва на успешен сезон.

Когато в края на срока директорът го извика, Саша нямаше представа какво е сгафил този път, но беше сигурен, че ще разбере. Почука колебливо на вратата на мистър Килтър и зачака познатото «Влез». Когато влезе в кабинета, беше посрещнат с топла усмивка.

— Седни. — Вълна на облекчение заля Саша. Ако останеш прав, значи си загазил; ако те поканят да седнеш, всичко е наред. — Исках да си поговоря на четири очи с теб, Саша. — За първи път директорът се обръщаше към него с малкото му име. — Преглеждах резултатите ти и мисля, че не е зле да кандидатстваш за наградата «Айзък Бароу» по математика в Кеймбридж.

Саша мълчеше. Нямаше представа за какво говори директорът.

— «Айзък Бароу» е една от най-престижните награди на Кеймбридж и на победителя му се предлага стипендия в Тринити — продължи мистър Килтър. Мъглата постепенно започна да се разпръсва, но нещата все още оставаха неясни. — Тъй като Тринити е моята алма-матер, за мен ще е особено удоволствие, ако спечелиш наградата. Трябва обаче да те предупредя, че ще се съревноваваш с ученици от всички училища в страната, така че конкуренцията ще е много сериозна. Ще се наложи да жертваш почти всичко друго, ако искаш да имаш някакъв шанс.

— Дори да играя в Първи отбор следващия сезон ли?

— Подозирах, че ще ме попиташ това — каза Килтър. — Затова обсъдих проблема с мистър Сътън и двамата сме на мнение, че може да ти се позволи поне странично занимание, особено след като крикетът така и не успя да грабне въображението ти, а капитанският пост на училищния отбор по шах не се оказа прекалено натоварващ за теб.

— Несъмнено знаете, че вече ми предложиха място в Лондонското училище по икономика заради отличните ми резултати — каза Саша.

— Предложение, което спокойно можеш да приемеш, ако не спечелиш стипендията «Айзък Бароу». Защо не обсъдиш идеята с майка ти и не ми кажеш какво е нейното мнение?

— Мога точно да ви кажа каква ще е реакцията й — каза Саша. Директорът повдигна вежда. — Ще иска да кандидатствам за наградата. Но пък тя винаги е имала много по-големи амбиции за мен, отколкото за самата себе си.

— Е, не е нужно да вземаш решение до началото на следващия срок. Няма да е зле обаче да обмислиш сериозно въпроса, преди да решиш. Никога не забравяй девиза на училището — paulatim ergo certe[6].

— Ще се опитам — каза Саша, като си позволи малка фриволност с директора.

— Между другото, моля да предупредиш майка си, че ще водя жена си на вечеря в «Морети» следващата събота по случай годишнината от сватбата ни и се надявам, че тя няма да е в почивка.

Саша се усмихна и стана от стола.

— Ще й предам, сър.

Реши да се разходи из училището, преди да се върне у дома и да каже на майка си защо директорът е искал да го види. Отиде до ограденото игрище и видя, че там играят крикет. Училището имаше 146 точки от 3 мача и въпреки живия си интерес към числата Саша така и не беше овладял тънките нюанси на играта. Единствено англичаните можеха да измислят игра, в която логиката не е в състояние да определи кой отбор печели.

Продължи да върви покрай игрището, като от време на време поглеждаше, когато чуваше удар на кожа върху дърво. Когато стигна другата страна, реши да мине зад павилиона, за да не разсейва играещите. Беше минал само няколко метра, когато бе изтръгнат от унеса си от момичешки глас, идващ от близките шубраци. Спря и се заслуша по-внимателно. Моментално позна другия глас, който стигна до него.

— Знаеш, че го искаш, така че защо се преструваш?

— Никога не съм искала да стигна толкова далече — запротестира момичето, което очевидно плачеше.

— Вече е малко късно да ми го казваш.

— Махай се от мен, или ще викам.

— Давай. Никой няма да те чуе.

Последва вик, от който скорците на покрива на павилиона се разлетяха уплашено. Саша изтича в шубраците и видя Тремлет, легнал върху съпротивляващо се момиче, чиято пола беше вдигната до кръста; блузата и гащичките й лежаха на земята до нея.

— Гледай си работата, Руски — каза Тремлет, когато го видя. — Тя е просто местна курва, така че се разкарай.

Саша го сграбчи за раменете и го издърпа от момичето, което изпищя още по-силно. Тремлет изруга, взе си обувките и явно спомнил си счупения си нос, си тръгна.

Саша коленичи до момичето и тъкмо му подаваше блузата, когато иззад павилиона дотичаха треньорът по крикет и три момчета.

— Не бях аз — запротестира Саша, но когато се обърна, очаквайки момичето да потвърди думите му, то вече тичаше босо през тревата, без да поглежда назад.

— Не бях аз — повтори Саша, след като треньорът по крикет го отведе направо в директорския кабинет и съобщи на какво е станал свидетел.

— Тогава кой е бил? — остро попита директорът. — Мистър Лий те е заварил сам с момичето, което е изпищяло, преди да побегне. Не е имало други.

— Имаше — каза Саша, — но не го разпознах.

— Карпенко, май не си даваш сметка колко сериозно е това. Положението е такова, че нямам друг избор, освен да те отстраня от занятия и да предам въпроса в ръцете на полицията.

Саша изгледа непокорно директора и повтори:

— Той избяга.

— Кой?

— Не го разпознах.

— В такъв случай незабавно се прибирай у дома. Съветвам те да кажеш на майка си точно какво се е случило и да се надяваме, че тя ще успее да те вразуми.

Саша излезе от директорския кабинет и бавно тръгна към къщи, напълно забравил за Тринити и Лондонското училище по икономика.

— Изглеждаш така, сякаш си видял призрак — каза майка му, когато той влезе в кухнята.

Саша седна на масата, подпря глава на ръцете си и започна да й разказва защо се е прибрал по-рано. Беше стигнал до «коленичих до нея…», когато някой задумка на вратата.

Елена отвори и видя двама униформени полицаи, които се извисяваха над нея.

— Вие ли сте мисис Карпенко? — попита първият.

— Да.

— Синът ви Саша тук ли е?

— Да, тук е.

— Трябва да го отведа в участъка, госпожо.

— Защо? — запротестира Елена и препречи вратата. — Не е направил нищо лошо.

— Ако наистина е така, няма от какво да се страхува, госпожо — каза вторият полицай. — Разбира се, вие също можете да дойдете с нас.

По време на пътя до местния полицейски участък Елена и Саша седяха мълчаливо на задната седалка на колата. След като Саша беше регистриран от дежурния сержант, ги въведоха в малка стая за разпити в мазето и им казаха да изчакат.

— Не казвай нито дума — каза майка му, щом вратата се затвори. — Да те отстранят от занятия е едно, но да те върнат в Съветския съюз — съвсем друго.

— Но това не е Съветският съюз, мамо. В Англия си невинен до доказване на противното.

Вратата се отвори и в стаята влезе мъж на средна възраст с тъмносив костюм, който седна срещу тях.

— Добър вечер, мисис Карпенко. Аз съм детектив инспектор Мадокс и разследвам този случай.

— Синът ми е невинен и…

— И сега ще му дадем възможност да го докаже — каза Мадокс. — Бихме искали синът ви да участва в очна ставка, но тъй като е непълнолетен, не можем да го направим без писменото ви съгласие.

— А ако откажа?

— Тогава ще бъде арестуван и ще прекара нощта в ареста, докато продължим разследването. Но ако сте убедена, че той няма нищо за криене…

— Нямам нищо за криене — каза Саша. — Мамо, моля те, подпиши.

Инспекторът постави формуляр от две страници на масата пред Елена и й подаде химикалка. Тя прочете внимателно всяка дума, преди най-сетне да подпише.

— Младежо, ела с мен, ако обичаш — каза инспекторът, стана от мястото си и поведе Саша по коридора. След това се дръпна настрани и Саша влезе в дълга тясна стая с подиум от едната страна. На него бяха наредени осем младежи приблизително на неговата възраст, които очевидно го чакаха.

— Можеш да избереш къде да застанеш — каза инспекторът.

Саша се качи на подиума и застана на второто място отляво. Никога не беше виждал момчетата от двете страни.

— Сега ще помоля всички ви да се обърнете с лице към огледалото пред вас.

Инспекторът излезе и отиде в съседното помещение, където го чакаха уплашено момиче с майка му и една полицайка.

— Е, мис Алън — каза детектив инспектор Мадокс, след като дръпна завесата покрай стената на стаята, — не забравяйте, че вие можете да ги виждате, но те не виждат вас. — Момичето не изглеждаше убедено, но когато майка му кимна, се загледа внимателно в деветимата младежи. Трябваха й само няколко секунди, преди да посочи втория вдясно.

— Мис Алън, можете ли да потвърдите, че това е младежът, който ви е нападнал? — попита Мадокс.

— Не — едва чуто прошепна момичето. — Това е момчето, което ми се притече на помощ.

Натисна звънеца два пъти. Знаеше, че той си е у дома, защото беше прекарала в колата си последните два часа и го чакаше да се върне. Когато отвори, той я изгледа отвисоко и попита:

— Какво искате?

— Дойдох да поговорим за сина ви.

— Какво за сина ми? — отвърна той, без да помръдне от мястото си.

— Може би ще е по-разумно да го обсъдим вътре, съветник — каза тя и погледна възрастната дама, която надничаше през дантелената завеса на съседната къща.

— Добре — неохотно каза той и я въведе в кабинета си. — И за какво става въпрос? — попита остро, след като затвори вратата.

— Синът ви се е опитал да изнасили дъщеря ми — каза тя.

— Разбрах всичко за случая — отвърна мъжът. — И трябва да ви кажа, че сте объркали младежа. Мисля, че ще откриете, че полицията вече е арестувала виновника.

— Аз пък мисля, че ще откриете, че те вече го освободиха, без да повдигнат обвинения.

— Какво ви кара да мислите, че синът ми е замесен?

Мисис Алън отвори чантата си, извади един сив чорап и го тикна в ръцете му.

— Може да е на всекиго — каза той и й върна чорапа.

— Но не е. Грижливата майка е зашила етикет с името от вътрешната страна. Може би ще погледнете отново?

Мъжът с неохота взе чорапа, погледна вътрешната му страна и видя етикет с името ТРЕМЛЕТ, избродирано с червен конец върху тънка бяла ивица.

— Предполагам, че и другият е у вас.

— Разбира се, че е у мен. Но не мога да реша дали да го дам на полицията, или…

— Един чорап не е никакво доказателство.

— Може би. Но ако синът ви е невинен, дъщеря ми няма да може да го разпознае при очната ставка, нали? Разбира се, освен ако всички останали не са червенокоси.

— Колко? — попита Тремлет.

11. Алекс

Бруклин

Чукане на вратата по това време на нощта означаваше само едно нещо за Елена.

— Кой ли може да е? — каза Димитрий, докато ставаше.

Алекс не откъсна очи от телевизионния екран, докато Димитрий излизаше от стаята, така че никой от двамата не забеляза, че Елена трепери.

Димитрий погледна през шпионката на външната врата и видя двама елегантно облечени мъже с еднакви сиви костюми, бели ризи, сини вратовръзки и с шапки на главите. Дръпна резето и отвори.

— Добър вечер. Какво има?

— Добър вечер, сър — каза по-възрастният от двамата. — Аз съм Хамънд от Бреговата охрана. Това е колегата ми Рос Травис. — И му показа служебната си карта. Димитрий не каза нищо. — Доколкото разбрахме, на този адрес живее госпожа на име Карпенко?

— Регистрирана е тук — каза Димитрий, без да помръдва от мястото си.

— Това ни е известно — каза Травис. — Смятаме, че може да има информация, която може да се окаже полезна за нас.

— В такъв случай влезте — каза Димитрий, покани ги в дневната, отиде до телевизора и го изключи.

Алекс изгледа намръщено неканените гости. Очакваше с нетърпение да види дали Джеймс Кагни ще успее да се измъкне от къщата с помощта на майка си, без ФБР да го хване. Защо той нямаше такава майка?

— Господата са от Бреговата охрана — каза Димитрий на Елена на руски. — Не е нужно да говориш на английски, ако не искаш.

— Нямам какво да крия — отвърна Елена. — Какво има? — обърна се тя към двамата мъже, като се надяваше, че гласът й е спокоен.

— Вие ли сте мисис Елена Карпенко? — попита Хамънд.

— Да — с леко треперещ глас каза Елена.

Двамата отново се представиха. Алекс не можеше да откъсне очи от тях. Двамата сякаш бяха излезли от телевизора право в стаята.

— Няма от какво да се безпокоите, госпожо — каза Хамънд. Елена не изглеждаше много сигурна в думите му. — Просто искаме да ви зададем няколко въпроса.

— Моля, седнете — каза Елена, отчасти и защото не й харесваше двамата да се извисяват над нея.

— Доколкото разбрахме, вие и синът ви сте избягали от Ленинград. Питахме се как сте успели, след като Съветският съюз охранява така ревниво границите си.

— Мисли, че може да си шпионка — каза Димитрий на руски.

Елена се разсмя, с което озадачи двамата мъже.

— Съпругът ми беше убит от КГБ — каза тя, а Травис извади бележник и започна да записва всяка нейна дума. Хамънд й зададе няколко въпроса, за които си личеше, че са грижливо обмислени.

— Можете ли да си спомните имената, чиновете и длъжностите на някои от офицерите от КГБ, за които сте готвили? — попита той.

— Никога не бих могла да ги забравя — отвърна Елена. — Особено майор Поляков, който беше началник на охраната на пристанището, макар че съпругът ми твърдеше, че бил на пряко подчинение на коменданта на пристанището.

Травис подчерта «комендант на пристанището», обърна страницата и продължи да записва името и чина на всеки офицер, който Елена успя да си спомни.

— Само още два въпроса — каза Хамънд, отвори куфарчето си, извади план на пристанището и го разгърна на масата пред нея. — Можете ли да ни покажете къде работехте?

Елена сложи пръст върху офицерския клуб.

— Значи сте били далече от базата на подводниците — каза Хамънд и посочи другия край на пристанището.

— Да. Човек трябва да има специално разрешително за достъп, за да работи в онази част.

— Благодаря — каза Хамънд. — Много ни помогнахте.

Травис затвори бележника си и Елена предположи, че разговорът е приключил.

— Това ли е синът ви? — попита Хамънд и кимна към Алекс. Елена също кимна. — Чувам, че се справяш отлично в училище и си се надявал да учиш в Школата за чужди езици в Москва.

— Да — каза Алекс на руски с надеждата, че звучи като Джеймс Кагни.

— Питам се дали ще се съгласиш да разговаряш със специалист от Лангли — отвърна Хамънд също на руски.

— Че как! — каза Алекс, на когото цялото упражнение му харесваше толкова, колкото майка му го намираше за отвратително. — Особено ако това ще помогне убийците на баща ми да си получат заслуженото.

— Де да беше толкова лесно — рече Хамънд. — Боя се, че нещата не са като по телевизията, където всяка вечер решават всички проблеми на света в рамките на по-малко от час, между рекламите.

Елена се усмихна.

— Бихме направили всичко, за да ви помогнем.

— Имате ли някакви въпроси към нас? — попита Хамънд.

— Да — каза Алекс. — Как се става П-човек[7]?

— Те работят за ФБР — каза Травис. — Ако искаш да влезеш в Бреговата охрана, трябва да наблегнеш здравата на училището и да си вземеш всички изпити.

Хамънд стана и стисна ръката на Елена.

— Благодаря още веднъж за сътрудничеството ви, госпожо. Ще се свържем със сина ви, когато му дойде времето.

Алекс веднага включи отново телевизора, а Димитрий, който беше мълчал през цялото време, изпрати двамата мъже до външната врата. На Алекс му се стори странно, че двамата не зададоха нито един въпрос на Димитрий, но насочи вниманието си отново към филма.

— Прав беше, Димитрий — каза Травис, след като излязоха на тротоара. — Тя е истинска находка. И още по-важното е, че момчето може да се окаже идеален кандидат, макар че е все още млад.

— Така е — съгласи се Хамънд. — Може би е време да му кажеш за Площада на играчите.

— Вече го направих — каза Димитрий. — Така че трябва да сложите човек там в събота сутринта.

— Ще го направим — каза Хамънд. — В такъв случай ни остава само да се надяваме, че ще се открият един друг.

— Няма начин да се пропуснат. Ще са като магнит и железни стружки.

Хамънд се усмихна.

— Кога се връщаш в Ленинград?

— Веднага щом намеря кораб, който си търси трети помощник-капитан. Не се безпокойте, ще ви държа в течение. А сега по-добре да се връщам, преди да са заподозрели нещо. — Димитрий стисна ръцете на двамата, затвори вратата и се върна в дневната, където откри, че Елена вече си е легнала, а Алекс не може да се откъсне от Джеймс Кагни.

Той се вгледа внимателно в младежа и се зачуди дали рискът не е прекалено голям.

На следващата сутрин Елена и Димитрий станаха в шест и, естествено, заговориха за снощните посетители.

— Може ли да им се вярва? — попита Елена, докато вадеше две яйца от врящата вода.

— В сравнение с КГБ са същински ангелчета. Но не забравяй, че могат както да подобрят, така и да направят на пух и прах шансовете ви да станете американски граждани — каза Димитрий.

В същия момент Алекс нахълта в кухнята и викна:

— Аз съм агент Карпенко! Арестувани сте.

— По какво обвинение? — попита Димитрий.

— Незаконно варене на алкохол в мазето на този имот.

Димитрий и майка му избухнаха в смях.

— В такъв случай по-добре си изпий млякото, преди да тръгнеш на училище — каза Елена. — Аз също трябва да побързам, ако искам да си запазя работата.

— Тази работа не е достатъчно добра за теб, мамо. Би трябвало да работиш в истински ресторант, а не в жалка пицария.

— Засега става — каза Елена. — И не е жалка.

— Истинските готвачи не правят пици.

— Правят, ако това е единствената работа в града.

Алекс с нетърпение очакваше срещата със специалния агент от ЦРУ. На следващата сутрин взе от библиотеката книгата «ЦРУ и ролята му в модерния свят» и я прочете два пъти от кора до кора. Имаше безброй въпроси, които да зададе на истински агент.

Следващата събота, докато вървеше към пазара, ги видя за първи път. Мъже и жени на различна възраст и от различни националности, които имаха едно общо помежду си — страстта към шаха. Спомни си, че Димитрий му беше споменал за Площада на играчите, и реши да ги види лично. Всички бяха навели глави, изучаваха усърдно дъските и очакваха следващия ход на противниците си.

Алекс не беше играл шах, откакто бе пристигнал в Америка, и подобно на страдащ от абстиненция наркоман се присъедини към зяпачите, като бързо минаваше от една дъска към друга, докато не стигна до някакъв пълен мъж на средна възраст с джинси и пуловер, който седеше сам. Никой от другите играчи като че ли нямаше желание да седне срещу него. Алекс реши, че има само един начин да разбере защо.

— Здравейте — каза той. — Аз съм Алекс.

— Иван — отвърна мъжът. — Но преди да седнеш, имаш ли долар за губене? Защото това ще се случи, когато те бия.

Алекс имаше един долар — два всъщност, дадени му от Елена заедно със списъка неща, които трябваше да напазарува за уикенда.

Седна, извади банкнотата от джоба си и я показа.

— А сега да видя вашата.

Мъжът се засмя.

— Ще я видиш, ако ме биеш. — И премести пешката пред десния офицер две позиции напред.

Алекс тутакси разпозна често използвания от Борис Спаски дебют и отговори, като премести с една позиция пешката пред царицата си.

Безспорният шампион на Брайтън Бийч го погледна, преди да премести десния си кон пред пешките. След още няколко хода Иван си даде сметка, че ще трябва да се съсредоточи, ако иска да победи младия си съперник.

Двамата изобщо не забелязаха, че около тях започва да се струпва малка тълпа, която се питаше дали е възможно «шампионът» да изгуби за първи път от месеци. След още четирийсет минути зяпачите заръкопляскаха, когато Алекс каза: «Шах и мат».

— Две от три? — предложи мъжът, докато му подаваше един долар.

— Съжалявам, сър, но трябва да тръгвам — отвърна Алекс. — Имам да изпълнявам задачи за майка ми.

Начинът, по който произнесе «майка ми», накара Иван да каже следващите си думи на руски.

— Тогава ела утре по обед и ми дай шанс да си върна изгубения долар.

— С удоволствие — отвърна Алекс, стана и стисна ръката на мъжа с ясното съзнание, че няма да успее да го изненада втори път.

Не знаеше колко точно е часът, но беше сигурен, че майка му вече се е прибрала. Тръгна забързано към пазара, откъдето купи зеленчуците и свинските котлети от списъка. Бързо беше научил на кои сергии да отива за най-доброто месо и свежи зеленчуци, но въпреки това много му харесваше да се пазари с продавачите, преди да купи каквото и да било — нещо, което всеки руснак правеше, откакто се ражда, с изключение на майка му.

След като купи килограм картофи, които бяха последни в списъка, Алекс тръгна да се прибира.

Нямаше да спре, ако не я беше видял да го гледа през витрината. Поколеба се за момент, после тръгна към магазина, сякаш от самото начало бе имал това намерение.

— Трябва ми колан — каза Алекс първото нещо, което изникна в главата му.

— Това не е единственото, което ти трябва — отвърна момичето, докато избираше почти нов кафяв кожен колан и му го подаваше. Алекс се опита да й даде спечелените си пари. — Задръж ги — каза тя. — С тях можеш да ме заведеш на кино утре вечер.

Алекс остана без думи. Никога не беше канил момиче на среща, а сега момиче канеше него. Кагни определено не би го одобрил.

— «Имало едно време на Запад» с Хенри Фонда — каза момичето.

Хари никога не беше чувал за Хенри Фонда.

— А, да — каза той. — И аз се канех да го гледам.

— Е, значи ще го гледаш. С мен. Ще те чакам в шест и половина при «Рокси». Не закъснявай.

— Няма — отвърна той, като се чудеше къде ли е «Рокси».

Обърна се да си тръгне, но момичето го спря.

— Забрави колана.

Алекс го взе, пусна го в торбата и излезе небрежно от магазина. Щом зави на ъгъла, се затича и спря едва когато стигна до вкъщи.

— Къде беше? — попита майка му, когато той влезе в кухнята. — Минава шест.

Той се зачуди дали да й каже за Иван и партията шах (тя щеше да одобри), за спечеления долар (нямаше да одобри), за втората му среща с момичето от магазина за втора употреба (не беше сигурен каква ще е реакцията й) и за това, че ще ходи на кино с нея (пак не беше сигурен). Елена отвори хартиената торба и извади кожения колан.

— Откъде взе това?

Алекс щеше да й каже, но не можеше да си спомни името на момичето.

На следващата сутрин Алекс се върна на Площада на играчите, но едва след като майка му отиде на работа.

Иван вече седеше зад една дъска и потропваше нетърпеливо с пръсти по масата. Вдигна стиснати юмруци още преди Алекс да е седнал. Алекс избра дясната му ръка и Иван я отвори. Бяла пешка. Той завъртя дъската и зачака Алекс да направи първия си ход.

Час по-късно за събралите се около масата беше ясно, че не могат да избират между двамата играчи. Иван спечели първата игра и Алекс трябваше да му даде трудно спечеления долар преди дъската да се обърне отново за решаващата партия. Тя се оказа най-дългата.

Накрая Иван и Алекс се съгласиха на реми. Станаха и си стиснаха ръцете, с което си спечелиха спонтанните аплодисменти от наобиколилите ги простосмъртни.

— Искаш ли да спечелиш малко истински пари, хлапе? — попита Иван, след като тълпата се разотиде.

— Само ако е законно — отвърна Алекс. — Все още съм с временна виза и не искам да ме върнат в Съветския съюз, ако открият, че съм извършил някакво престъпление.

— Не бива да допускаме подобно нещо, нали? — ухили се Иван. — Да идем да пийнем кафе и ще ти обясня какво имам предвид.

Иван отведе протежето си до другия край на площада, където пресякоха улицата и отидоха при малка закусвалня. Той влезе, поздрави мъжа зад тезгяха със: «Здрасти, Лу», и тръгна към явно обичайното си сепаре. Алекс се настани срещу него.

— Какво да бъде? — попита Иван.

— Същото като вас — отвърна Алекс с надеждата, че не е прекалено очевидно, че за първи път влиза в подобно заведение.

— Две кафета — каза Иван на сервитьорката, след което се зае да обяснява на Алекс как могат да изкарат допълнително пари следващия уикенд.

— И аз коя роля ще играя? — попита Алекс.

— Ти ще си слепецът, а аз ще ти казвам ходовете на противника ти.

— Но вие сте добър колкото мен, ако не и по-добър.

— Няма да бъда, когато приключа с теб. Пък и ти си само на седемнайсет.

— Почти на осемнайсет.

— Но изглеждаш на петнайсет, което ще накара играчите да се почувстват още по-сигурни, че могат да те бият.

— Кога започваме? — попита Алекс.

— Следващата събота сутринта, точно в единайсет.

— Мога ли да помоля за една услуга?

— Разбира се. Вече сме партньори.

— Мога ли да си получа долара обратно?

— Защо?

— Довечера ще водя момиче на кино и се очаква аз да взема билетите.

Алекс цъфна пред киното петнайсет минути преди уговорения час. Крачеше нервно по тротоара, като от време на време спираше, за да разгледа плаката. Чудеше се как ли човек може да срещне красавица като Клаудия Кардинале, когато някой го потупа по рамото.

Рязко се завъртя и видя Ади. Усмихваше му се. Хвана го за ръка и го поведе към касата.

— Два билета за «Имало едно време на Запад» — каза тя и се дръпна, за да му позволи да плати. Урок номер едно в наръчника по ухажване. След това отново го хвана за ръката и го въведе в полутъмния салон.

Макар че филмът изглеждаше свързан с онова, което си беше наумила Ади, Алекс откри, че не може да откъсне поглед не от Клаудия Кардинале, а от Хенри Фонда. Искаше му се да ходи като него, да говори като него, дори да се облича като него. Реши, че ще трябва да гледа филма отново през седмицата, когато няма да се разсейва, защото вече не искаше да е Джеймс Кагни.

Алекс не искаше Ади да разбере, че това е първото му ходене на кино, така че когато мъжът пред него прегърна приятелката си през раменете, последва примера му. Ади се сгуши в него. Алекс се беше загледал във филма, когато тя протегна ръка, придърпа го към себе си и той преживя първата си целувка. Нямаше място за втора, защото секунди по-късно на екрана се появи думата КРАЙ и светлините в салона се включиха.

— Да пийнем по една кола — предложи Алекс. — Знам една чудесна малка закусвалня наблизо.

— Звучи добре — рече Ади.

Този път Алекс я хвана за ръката и я поведе през площада към закусвалнята, в която го беше завел Иван по-рано през деня. Той влезе, махна на човека зад тезгяха, поздрави го със: «Здрасти, Лу», и се насочи право към масата на Иван, сякаш беше редовен клиент.

— Две коли, моля — каза той, когато се появи сервитьорката.

През следващия половин час Алекс научи много повече за Ади, отколкото тя за него. Всъщност знаеше цялата история на живота й, когато сервитьорката дойде отново и ги попита дали искат по още една кола. Щеше да каже да, но парите му бяха свършили.

Ади не спря да говори през цялото време, докато Алекс я изпращаше до дома й. Когато стигнаха, тя се надигна на пръсти, прегърна го през врата и го целуна. Втора целувка. Много различна целувка.

Той си тръгна към къщи замаян, промъкна се тихо, за да не буди майка си, и си легна.

— Получих ново повишение — ликуващо каза Елена на следващата сутрин, когато Алекс се появи за закуска. — Сега ми плащат по долар и половина на час. Смятам да кажа на Димитрий, че е време да започнем да участваме в плащането на наема.

— Ние ли? — отвърна Алекс. — Мамо, много добре знаеш, че аз не допринасям с нищо. Но това може да се промени, ако ми позволиш да изкарвам малко допълнително пари през уикенда.

— Как?

— На пазара винаги се намира някаква работа — каза Алекс. — Особено през уикендите.

— Ще ти позволя да си потърсиш работа през почивните дни, но само ако ми гарантираш, че това няма да ти попречи на училището. Няма да си простя, ако не влезеш в Нюйоркския университет.

— Това не е попречило на баща ми…

— Баща ти би искал да влезеш в университет точно толкова, колкото и аз — каза тя, без да обръща внимание на прекъсването му. — И ако се дипломираш, кой знае какво можеш да постигнеш, особено в Америка!

Алекс реши, че моментът не е подходящ да обяснява на майка си какво точно е намислил за себе си след завършване на училище.

Макар че се трудеше здравата в училище през седмицата, Алекс с нетърпение очакваше съботите и възможността да изкара малко истински пари.

— Би ли почистил? — попита Елена, докато си обличаше палтото. — Не искам да закъснявам за работа.

След като изми чиниите, Алекс също тръгна на работа, като изпитваше облекчение, че вече няма да му се налага да обяснява откъде са допълнителните пари. Когато приближи Площада на играчите, чу подвикванията на играещите баскетбол в съседните дворове. Спря и ги погледа няколко минути, като се възхищаваше на уменията им. Искаше му се американците да играеха футбол — още нещо, за което не беше помислил, докато влизаше в онзи контейнер. Нямаше представа, че в американския футбол няма вратари. Пропъди тази мисъл от главата си и продължи през тревната площ, запазена за шахматистите.

Първото, което видя, беше Иван — разкрачен, с ръце на кръста, облечен в раздърпан пуловер и избелели джинси, с черен шал около врата.

— Закъсня — каза той на руски и го изгледа свирепо.

— Това е просто игра — отвърна Алекс. — Защо не ги накараме да почакат?

— Не е игра — изсъска Иван. — А бизнес. Никога не закъснявай, когато става въпрос за бизнес. Така даваш предимство на противника.

И без да каже нито дума повече, тръгна към шестте шахматни дъски, наредени една до друга с празен стол зад всяка от тях.

Иван плесна с ръце и след като привлече вниманието на тълпата, заговори със силен и ясен глас:

— Този младеж е готов да играе срещу всеки шестима от вас. — Един-двама потенциални опоненти се заслушаха по-внимателно. — И за да станат нещата по-интересни, ще бъде с вързани очи. Аз ще му казвам всеки ход на противника и ще чакам инструкциите му.

— Какъв е облогът? — попита някой от тълпата.

— Три към едно. Залагате един долар и ако го биете, ще ви платя три.

Неколцина претенденти моментално пристъпиха напред. Иван събра парите и записа имената им в малък бележник, преди да ги настани на столовете. Няколко души изглеждаха разочаровани, че не са били избрани.

— А странични облози може ли? — извика един от тях.

— Разбира се. Залогът е същият, три към едно. Само ми кажете за кой играч залагате. — В малкия бележник влязоха още няколко имена. — Край на залаганията — обяви Иван, след като и последният присъстващ заложи, отиде при Алекс, който се взираше в шестте дъски, свали шала си и завърза с него очите му, като го стегна с възел отзад.

— Обърни го, за да е с гръб към дъските — настоя един неверник.

Алекс се обърна още преди Иван да успее да отговори.

— Първо ти — каза Иван и посочи нервния младеж, който седеше зад първата дъска. — Пешка на C3 — каза високо и зачака инструкциите на Алекс.

— Пешка на D5 — каза младежът.

Иван кимна на по-възрастния мъж, който се взираше във втората дъска през дебелите стъкла на очилата си.

— Пешка на ЕЗ — каза той и продължи към третата дъска, след като Алекс отговори.

Зяпачите се скупчиха около играчите и загледаха внимателно шестте дъски, като си шепнеха. Четвърта дъска се предаде през първите трийсет минути, а след още час беше останал само един противник.

Избухнаха аплодисменти, когато мъжът зад трета дъска събори царя си. Иван махна шала от очите на Алекс, който се обърна към тълпата и се поклони.

— Ще имаме ли шанс да си върнем парите? — попита един от изгубилите.

— Разбира се — каза Иван. — Елате след два часа и за да бъде още по-интересно, партньорът ми ще играе на десет дъски.

Алекс се опита да скрие безпокойството, което изпитваше.

— Да вървим, хлапе — рече Иван, след като тълпата се разпръсна. — И да опитаме онази пица, която обеща майка ти.

Когато влязоха в пицария «Марио», беше ясно, че Елена вече не мие чинии. Стоеше зад голяма дървена маса и месеше тесто, за да стане гладко и равномерно. Беше толкова умела в работата си, че правеше по един нов блат на всеки деветдесет секунди.

След това друг готвач проверяваше поръчките, преди да покрие блата с избраните от клиента добавки. После пицата се поемаше с нещо като плоска дървена лопата и се поставяше в открита пещ на дърва от трети готвач, който я вадеше три минути по-късно и я поставяше на очакващата я чиния. Алекс изчисли, че приготвят по една гореща пица на всеки шест минути. Американците очевидно не обичаха да чакат.

Когато вдигна очи и видя сина си, Елена се усмихна.

— Това е Иван — каза Алекс. — Работим заедно на пазара.

Елена посочи една от малкото незаети маси.

— Колко изкарахме? — попита Алекс, след като седнаха.

Иван си погледна бележника и прошепна:

— Деветнайсет долара.

— Значи ми дължиш девет и петдесет — каза Алекс и протегна ръка.

— Не толкова бързо, хлапе. Не забравяй, че следобед ни чака по-голямо предизвикателство. Ще си уредим сметките в края на деня.

— Ако някой от тях е добър колкото онзи на трета дъска, може и да изгубим някоя партия.

— Което няма да е лошо — отвърна Иван, докато сервитьорката поставяше две пици и кола пред тях.

— Как така?

— Ако губиш от време на време, баламите се връзват още повече. Това е слабостта на комарджиите. Ако видят, че някой друг печели, се убеждават, че следващия път ще успеят и те — каза Иван и задъвка голямо парче пица. — Да не забравим да благодарим на майка ти — каза той, като си погледна часовника.

Алекс погледна към Елена, която не беше престанала да върти перфектни блатове, откакто бяха влезли.

Зачуди се колко ли време ще мине преди тя да започне да командва тук.

— Така — рече Иван. — А сега да се връщаме на работа.

Когато се върна за вечеря, Алекс с изненада видя, че Димитрий не седи на обичайното си място.

— Предложили са му работа на товарен кораб до Ленинград — обясни Елена. — Наложи му се да тръгне спешно.

— Хрумвало ли ти е понякога, че Димитрий е прекалено добър, за да е истински?

— Аз съдя за хората по постъпките им — каза Елена и повдигна вежди. — А той не би могъл да е по-добър с нас.

— Съгласен съм. Но защо му е да проявява такъв интерес към двама руснаци, които като едното нищо може и да са престъпници?

— Но ние не сме престъпници.

— Но той нямаше откъде да го знае. Или е имал? И дали беше просто случайност, че дойде при нас на палубата още първата вечер на кораба?

— Но той е руснак, също като нас — възрази Елена.

— Не също като нас, мамо. Не е роден в Русия, а в Ню Йорк. И мога да ти кажа още нещо. Родителите му са живи и здрави.

Елена се обърна към него.

— Какво те кара да твърдиш това?

— Защото когато ти помага с миенето на чиниите, понякога сваля часовника си, а на него е гравирано «Честит 30-и рожден ден, с обич, мама и татко» и има дата, четиринайсети февруари шейсет и осма. Само преди една година. Така че може би…

— Може би трябва да си припомниш, че без помощта на Димитрий нямаше да имаме покрив над главите и ти никога не би постъпил в университет — каза тя, повишавайки тон на всяка следваща дума. — Така че ще го кажа само веднъж. Ще престанеш да шпионираш Димитрий, защото в противен случай може да станеш досущ като Владимир — самотен сбъркан индивид без никакъв морал и приятели.

Алекс бе толкова шокиран от думите на майка си, че за известно време изгуби дар слово. Наведе глава, извини се и й каза, че никога повече няма да повдига въпроса. След като тя тръгна на работа, той отново се замисли за избухването й. Беше права. Димитрий едва ли можеше да направи нещо по-добро за тях. Но онова, което не бе казал на майка си, беше, че се страхува, че Димитрий работи за КГБ.

12. Саша

Лондон

Макар че се трудеше здравата, когато се върна в училище за последната си година, след изиграването на последния футболен мач, Саша прибра вратарските си ръкавици и се подложи на стриктен режим, който впечатли дори майка му.

Всяка сутрин ставаше в шест и учеше два часа преди закуска. Изминаваше тичешком разстоянието до и от училище — почти единственото му физическо упражнение — и докато другите момчета се забавляваха на игрището с френски крикет, той оставаше в класната стая и четеше поредния учебник.

След последния звънец, когато всички си тръгваха, той оставаше на чина си и с помощта на мистър Сътън се справяше с поредния изпит за «Айзък Бароу». Едва след това тичаше обратно у дома, хапваше нещо леко за вечеря и отиваше в стаята си, за да продължи с подготовката, като често заспиваше на бюрото си.

С наближаването на изпитния ден успя да намери някакъв начин да работи още по-здраво, като намираше часове, за които не подозираше дори майка му.

— Изпитът ще се проведе в Голямата зала в Тринити — каза директорът. — Не би било зле да си в Кеймбридж още предишната вечер, за да нямаш чувството, че препускаш през цялото време и ти дишат във врата.

— Но къде ще отседна там? — попита Саша. — Не познавам никого в Кеймбридж.

— Уредих да пренощуваш при един стар колега.

— Мога да си взема почивен ден и да дойда с теб в Кеймбридж — предложи Елена.

Саша успя да я накара да се откаже от идеята, но не успя да й попречи да му купи нов костюм, който тя не можеше да си позволи.

— Искам да изглеждаш поне толкова елегантен, колкото и съперниците ти — каза тя.

— Интересува ме само да съм по-умен от съперниците си — отвърна той.

Бен Коен, който току-що беше изкарал шофьорска книжка, го откара до Кингс Крос. По пътя му разказа за най-новата си приятелка. Именно думата «най-новата» накара Саша да осъзнае колко много неща е пропуснал през изминалата година.

— И татко обеща да ми купи «Триумф 6», ако вляза в Кеймбридж.

— Щастливец.

— С готовност бих разменил мозъка си с твоя за един ден — каза Бен, докато завиваше на Юстън Роуд и спираше на жълтата линия. — Успех — добави, докато Саша слизаше от колата. — И да не си посмял да се върнеш неприет.

Саша седна в края на препълнения вагон и загледа пейзажа, който се носеше зад прозореца. Не искаше да признае пред себе си, че трябваше да се съгласи майка му да дойде с него. Това беше първото му пътуване извън Лондон, ако не се брояха гостуванията за мачове, и с всяка минута той ставаше все по-нервен.

Елена му беше дала един паунд за разноски, но денят се оказа чудесен и когато влакът спря в Кеймбридж, той реши да отиде до Тринити пеша. Бързо се научи да пита само хора в академично облекло как да стигне до колежа. Непрекъснато спираше, за да се възхищава на сградите, покрай които минаваше, но когато за първи път видя големите порти, през които някога е минавал Хенри VIII, изведнъж се озова в друг свят и внезапно осъзна, че иска да е част от него. Прииска му се да беше работил още по-здраво.

Възрастен портиер го съпроводи през вътрешния двор на колежа и нагоре по изтъркано от столетията стълбище.

— Това е старата стая на мистър Килтър, мистър Карпенко — каза той, когато стигнаха най-горния етаж. — Може би вие ще сте следващият й обитател. — Саша се усмихна. Портиерът беше първият човек, който се обръщаше към него с мистър Карпенко. — Вечерята ще бъде сервирана в седем в трапезарията в отсрещната страна на двора — каза портиерът и го остави в стаята, която не беше по-голяма от неговата над ресторанта. Но когато погледна през прозореца, Саша видя свят, който сякаш беше пропуснал минаването на почти четири столетия. Наистина ли беше възможно момче от крайните улички на Ленинград да се озове на подобно място?

Седна зад бюрото и отново мина въпросите, които според мистър Сътън можеха да се паднат на изпита. Тъкмо започна да ги преглежда пак, когато часовникът отвън удари седем. Саша остави книгите и изтича по каменното стълбище на двора, за да се присъедини към потока младежи, които бъбреха и се смееха, докато вървяха около грижливо поддържаната трева на двора, по която никой не стъпваше.

В трапезарията Саша видя редици дълги дървени маси, отрупани с храна, и пейки, заети от студенти, които очевидно се чувстваха като у дома си. Внезапно стреснат от перспективата да се присъедини към тях, той се обърна и излезе през портата на колежа на Кингс Парейд. Не спря да върви, докато не видя опашка пред едно магазинче за риба и картофи.

Изяде увитата във вестник вечеря, като си даваше сметка, че майка му не би одобрила това. Тази мисъл го накара да се усмихне. Когато уличните лампи примигнаха и светнаха, той се върна в стаичката си, за да прегледа отново още два-три възможни въпроса за изпита и си легна чак след полунощ. Спа на пресекулки и се събуди с ужас, когато часовникът отвън удари осем. Беше благодарен, че не беше девет. Скочи от леглото, изми се и се облече и тичешком отиде в трапезарията.

След двайсет минути отново беше в стаята си. През следващия час посети четири пъти тоалетната в дъното на коридора, но въпреки това стоеше пред вратата на изпитната зала половин час преди обявеното време. Докато минутите се точеха, зад него се образува опашка кандидати; някои говореха прекалено много, други мълчаха, но всички показваха една или друга степен на напрежение. В 9:45 се появиха двама магистри с дълги черни роби. По-късно Саша научи, че не били магистри, а наставници, и че титлата магистър била запазена само за «главата» на колежа. Имаше да учи толкова много нови думи, че се запита дали колежът няма свой собствен речник.

Единият наставник отключи вратата и кандидатите го последваха като стадо в залата.

— Имената ви са написани на бюрата. Подредени са по азбучен ред — каза наставникът и седна зад масата отпред.

Саша намери табелката КАРПЕНКО в средата на петия ред.

— С колегата ми ще ви раздадем изпитните материали — каза наставникът. — Въпросите са общо дванайсет, от които трябва да отговорите на три. Разполагате с деветдесет минути. Ако не можете да сметнете колко време трябва да отделите на всеки въпрос, не би трябвало да сте тук. — През залата премина вълна нервен смях. — Не започвайте, преди да съм надул свирката.

Саша моментално си спомни първото правило на мистър Сътън за изпитите — _онзи, който приключи пръв, не е задължително победител_.

След като листата бяха поставени обърнати пред всеки кандидат, Саша с нетърпение зачака сигнала. Тръпки преминаха по гръбнака му от острото изсвирване и той обърна листа. Прочете бавно дванайсетте въпроса и моментално постави чавки на пет от тях. След като ги прегледа за втори път, останаха три. Единият приличаше на въпрос, на който беше отговарял преди седем години, докато друг беше по любимата му тема. Но истинският триумф беше въпрос 11, до който имаше две чавки, защото го беше минавал предишната вечер. Време беше за второто правило на мистър Сътън за изпитите — _съсредоточи се_.

Саша започна да пише. След двайсет и четири минути остави химикалката и бавно прочете отговора. Почти чуваше гласа на мистър Килтър: «Задължително си остави време да провериш отговорите си, за да можеш да поправиш евентуални грешки». Направи една-две малки поправки и продължи с въпрос 6. Този път му трябваха двайсет и пет минути, последвани от още едно прочитане, преди да премине на въпрос 11. Пишеше последния абзац, когато свирката изсвири отново, и едва успя да завърши, преди да им вземат листата. Болезнено си даваше сметка, че не му е останало време да провери отговора си. Изруга наум.

След като кандидатите бяха освободени, Саша се върна в стаята си, събра малкото си багаж, слезе и тръгна направо към гарата. Не погледна назад, тъй като се боеше, че никога повече няма да види колежа.

По пътя към Лондон се опита да убеди себе си, че не би могъл да се представи по-добре, но когато влакът стигна Кингс Крос, беше сигурен, че представянето му е възможно най-лошото.

— Как мина според теб? — попита го Елена още преди да е затворил външната врата.

— Представих се възможно най-добре — опита се да я убеди той. Върна й останалите му единайсет шилинга и шест пенса и тя ги прибра в портмонето си.

Когато на следващата сутрин Саша се върна в училище, мистър Сътън прояви повече интерес към изпитния материал, отколкото към това как се е справил ученикът му. И макар че се усмихна, когато видя отметките при въпросите, не посочи на Саша, че е пропуснал въпрос за една теорема, който бяха разглеждали много подробно само преди няколко дни.

— Кога да очакваме резултатите? — попита Саша.

— След не повече от две седмици — отвърна Сътън. — Но не забравяй, че трябва да си вземеш и изпитите в училище, а те биха могли да са не по-малко важни.

Последните му думи не се харесаха на Саша, но той се върна към робския си труд. Остана разтревожен, когато намери изпитните материали за прекалено лесни — чувстваше се като маратонец, участващ в бягане на осем хиляди метра. Не го призна на Бен, за когото изпитите бяха по-трудни от всеки маратон и вече не очакваше да стане горд собственик на «Триумф 6».

— Винаги можеш да станеш шофьор на автобус — каза му Саша. — В края на краищата заплащането е доста добро, почивните дни също.

— Ти ще имаш повече почивни дни, ако влезеш в Кеймбридж — каза Бен, разкривайки истинските си чувства. — Между другото, в събота вечерта организирам парти по случай края на изпитите. Мама и татко няма да ги има за уикенда, така че се постарай непременно да дойдеш.

Саша беше с току-що изгладена бяла риза, училищната си вратовръзка и новия си костюм. Още щом пристигна у Бен разбра, че е направил ужасна грешка. Но пък си беше мислил, че на партито ще присъстват само неколцина съученици, които ще се наливат с бира, докато не се строполят, не заспят или и двете.

Откри втората си грешка, докато влизаше в коридора, който беше по-голям от апартамента, в който живееше. Момичетата бяха толкова, колкото и момчетата, и никой не носеше училищна униформа, така че Саша си свали вратовръзката и разкопча ризата много преди да стигне дневната. Огледа се и се усмихна, без изобщо да осъзнава, че сякаш всички знаят кой е той. Не заговори момиче, докато не мина повече от час от началото на купона, а и младата дама се изпари почти толкова бързо, колкото и се беше появила.

— Той е от друга планета — чу я Саша да казва на Бен.

— Иска ми се и аз да бях от нея — отвърна приятелят му.

На Саша пък му се искаше да има способността на Бен да бъбри небрежно с момиче и да го накара да се почувства като единствената жена на света. Настани се в едно удобно кресло, от което можеше да наблюдава всичко, сякаш беше зрител, който гледа игра, чиито правила са му неизвестни.

Замръзна, когато видя как едно особено привлекателно момиче се насочва право към него. След колко ли време щеше да се изпари и тя?

— Здрасти — каза момичето. — Аз съм Шарлот Дейнджърфийлд, но приятелите ми ме наричат Чарли. — Беше разчупила леда, но той си оставаше замръзнал. Чарли направи втори опит. — Надявам се да продължа в Кеймбридж през септември.

— С математика ли? — с надежда попита Саша.

Тя се разсмя — приятен смях, последван от пленителна усмивка.

— Не, занимавам се с история на изкуството. Или поне ми се иска да се занимавам.

«Каква ли трябва да е следващата ми реплика?», запита се Саша, като се мъчеше да скрие, че зяпа краката й, когато тя седна на облегалката на креслото.

— Всички казват, че ще спечелиш наградата «Айзък Бароу». А тъй като аз не съм от най-гениалните, стискам всичко, включително и палците на краката си.

На Саша отчаяно му се искаше да поддържа разговора, но тъй като никога през живота си не беше посещавал галерия, единственото, което успя да измисли, бе:

— Кой е любимият ти художник?

— Рубенс — без колебание отвърна тя. — Особено ранните му картини, нарисувани в Антверпен, когато можем да сме сигурни, че е единственият, работил върху цялата творба.

— Да не искаш да кажеш, че по-късните му картини са рисувани от друг?

— Не. Но след като станал прочут и дори папата го наемал, е започнал да позволява на по-надарените си ученици да му помагат. А кой е твоят любим художник?

— Моят ли?

— Да.

— Леонардо да Винчи. — Първото име, което изникна в главата му.

Тя се усмихна.

— Изобщо не се изненадвам — подобно на теб, той също е бил математик. Коя негова картина ти харесва най-много?

— «Мона Лиза» — каза Саша. Единствената картина, която знаеше.

— През лятото ще ходя с родителите си в Париж — каза Чарли. — И с нетърпение очаквам да видя оригинала.

— Оригинала?

— В Лувъра.

Саша се опитваше да измисли какво да каже, когато тя се смъкна на седалката при него, наведе се и нежно го целуна. Двамата не си казаха кой знае какво през следващия час и макар че Саша беше очевидно неопитен, тя не се отнасяше с него като с извънземно.

Когато малко след полунощ някои от приятелите му започнаха да си тръгват, Саша събра кураж да я попита дали може да я изпрати. Майка му беше казвала, че един джентълмен го прави, когато наистина харесва някое момиче. «Може да я държиш за ръката, докато вървите, но когато стигнеш до вратата й, можеш най-много да я целунеш по бузата и да кажеш: «Надявам се, че ще се видим отново», така че тя да разбере, че не ти е безразлична. Ако всичко мине наистина добре, можеш да я попиташ за телефонния й номер.»

— Благодаря — каза тя.

Когато Чарли извади ключа от чантата си, той се наведе към нея с намерението да последва съвета на майка си. Устните й се разтвориха и Саша изпита усещането, че всеки момент ще експлодира.

— Защо не минеш да ме вземеш следващата събота около девет — каза Чарли, докато завърташе ключа в ключалката. — Ще те заведа до Националната галерия и ще те запозная с Рубенс — добави и изчезна вътре.

Докато вървеше към къщи, Саша определено беше на някаква друга планета и като никога Нютон нямаше нищо общо с нея.

Чарли пое по-голямата част от говоренето по пътя от Фулам Бродуей до Трафалгар и взе изцяло думата, след като изкачиха стъпалата на Националната галерия.

Онова, което Саша първоначално възприемаше само като повод да прекара малко повече време с нея, се оказа началото на любовна връзка. Той беше ухажван от холандците, прилъгван от испанците, хипнотизиран от италианците и омагьосан от Чарли.

— Има ли и други галерии в Лондон? — попита Саша, докато слизаха обратно по стъпалата и се присъединяваха към гълъбите на Трафалгар Скуеър.

Чарли не се разсмя, тъй като вече знаеше, че скоро Саша ще започне да й задава въпроси, на които няма да може да отговори.

Когато се върнаха във Фулам, Саша искаше да я заведе на обяд в «Морети», но фактът, че не можеше да си го позволи, не беше единствената причина да се озоват в едно малко кафене. Трябваше да мине малко повече време, преди да представи Чарли на майка си.

В понеделник сутринта, когато директорът му се обади по телефона и го помоли да се отбие през кабинета му, Чарли все така изпълваше ума му. Изразът «да се отбие» го накара да се разсмее.

Мислеше си, че краката му ще се подкосят, докато минаваше през портала и вървеше по коридора към директорския кабинет. Чувстваше се като замаян от ударите боксьор, на когото му предстои финален рунд.

Мистър Килтър отговори на почукването му с познатото: «Влез!». Саша отвори вратата, но не научи нищо от физиономията на директора. Отказа поканата да седне — предпочете да остане прав, докато слуша присъдата.

— Proxime accessit[8] — каза Килтър. — Поздравления.

Сърцето на Саша се сви. Не смяташе, че второто място е достойно за похвали.

— Победен си от момче от Манчестърската гимназия, което е изкарало сто процента, докато ти имаш деветдесет и осем. Естествено — продължи директорът, — ти несъмнено си разочарован, което е напълно разбираемо. Но добрата новина е, че след запознаване с резултатите от годишните ти изпити, от Тринити са склонни да ти предложат стипендия.

— Но вие току-що казахте, че съм се класирал втори.

— По математика. Но никой не е успял дори да те доближи по руски.

Първата му мисъл беше: «Дано Чарли…».

13. Алекс

Бруклин

Иван връчи на Алекс двайсет и пет долара.

— Поредният успешен ден. Не виждам причина да не продължим да доим кравата още доста време. Така че ще се видим следващата събота точно в единайсет.

— Защо да чакаме дотогава, когато можем да правим пари всеки ден? — попита Алекс.

— Защото вимето на кравата ще пресъхне. А пък и ако майка ти разбере с какво се занимаваш, със сигурност ще го прекрати.

Алекс напъха смачканите банкноти в задния джоб на джинсите си и стисна ръката на партньора си.

— До следващата събота.

— И този път гледай да дойдеш навреме — каза Иван.

Докато вървеше към пазара, Алекс започна да си подсвирква. Чувстваше се като милионер — а вече беше казал на майка си, че ще бъде милионер, когато навърши трийсет. Даваше й по десет долара всяка неделя вечер с обяснението, че са от работата му на пазара през уикенда. Истината беше, че пазарът се беше превърнал в негов втори дом и през следобедите след училище и докато Елена беше все още на работа, той се мотаеше между сергиите, наблюдаваше търговците и бързо научаваше на кого може да се има доверие и — което беше по-важното — на кого не. Винаги купуваше плодовете и зеленчуците от Бърни Кауфман, който никога не лъжеше клиентите си и не пробутваше залежала стока.

— Трябва ми един килограм картофи, Бърни, малко червен боб и два портокала — каза Алекс, докато поглеждаше списъка, даден му от Елена. — А, и червено цвекло.

— Три долара, господин Рокфелер — каза Бърни, докато му подаваше две хартиени торби. — И между другото, Алекс, просто искам да ти кажа, че ми беше много приятно, че ми беше клиент, и не се съмнявам, че ще се представиш отлично в Нюйоркския университет.

— Че защо да ходя другаде за плодове и зеленчуци?

— Ще ти се наложи в бъдеще, защото след две седмици затварям сергията.

— Защо? — попита Алекс, който отдавна беше приел, че Бърни е неразделна част от пазара.

— Лицензът ми трябва да се поднови в края на месеца и собственикът иска по осемдесет долара седмично. При тази цена ще съм късметлия, ако изляза на нула. Пък и съм почти на шейсет и дългите работни часове вече не ми харесват толкова, особено през зимата. — Алекс знаеше, че Бърни става в четири сутринта всеки ден, за да зареди на борсата, и рядко затваряше преди пет следобед.

Не можеше да приеме, че приятелят му ще изчезне просто така. Имаше десетки въпроси, които искаше да му зададе, но се нуждаеше от малко време да помисли. Благодари му и закрачи към дома.

Докато минаваше умислен покрай магазина за втора употреба, Ади отвори вратата и му извика:

— Алекс, ела! Имам нещо специално за теб.

Когато Алекс влезе, тя свали чисто нов на вид костюм от закачалката.

— Пробвай го.

— Откъде се сдоби с това чудо? — попита Алекс, докато сваляше якето си.

— Един редовен клиент често пазарува като луд и няколко дни по-късно ни оставя неща, които вече не иска.

Алекс се опита да си представи какво ли е да си толкова богат.

— От какво е? — попита той, докато опипваше плата.

— Кашмир. Харесва ли ти?

— Че как! Но мога ли да си го позволя?

— Твой е за десет долара — прошепна тя.

— Как така?

— Ще е влязъл и излязъл от магазина преди шефът ми да го е видял.

Алекс свали джинсите, обу панталона — беше с цип — и се погледна в голямото огледало. Бежовото едва ли щеше да е първият му избор, но въпреки това костюмът изглеждаше като за сто долара.

— Точно както си мислех — каза Ади. — Става ти идеално. Сякаш е шит за теб.

— Благодаря — каза Алекс и й подаде десет долара.

— Уговорката за кино в събота остава ли? — попита Ади, след като той си обу джинсите.

— «Булит» със Стив Маккуин. Очаквам го с нетърпение — отвърна Алекс, докато тя сгъваше костюма и го слагаше в торба. — Не знам как да ти се отблагодаря — добави той.

— Ще измисля нещо — каза Ади, докато Алекс излизаше от магазина.

На път към дома Алекс се замисли откъде да намери по осемдесет долара седмично, за да наеме сергията на Бърни. Изкарваше по около двайсет долара от партиите шах през уикенда, но нямаше представа как да се справи с остатъка. Знаеше, че майка му не разполага с подобни пари, макар че току-що беше получила ново повишение. Ами Димитрий, който току-що се беше върнал от Москва? Той със сигурност би трябвало да има някакви заделени средства.

Беше се подготвил много преди да стигне вкъщи и когато отвори вратата, чу Димитрий да си пее фалшиво. Отиде при него в кухнята и заслуша разказа му за последното му пътуване до Москва.

— Невероятен град — каза Димитрий. — Червеният площад, Кремъл, мавзолеят на Ленин. Трябва някой ден да го посетиш, Алекс.

— Никога — твърдо отвърна Алекс. — Изобщо не ме интересува гробницата на Ленин. Вече съм американец и смятам да стана милионер.

Димитрий не изглеждаше изненадан, но пък, от друга страна, беше чувал неведнъж това твърдение. Този път обаче то беше последвано от още едно изречение, което не очакваше.

— И ти би могъл да ми станеш партньор.

— Какво имаш предвид? — попита Димитрий.

— Колко излишни пари имаш? — попита Алекс.

Димитрий не отговори веднага.

— Около триста долара — каза накрая. — Докато плаваш, няма много неща, за които да харчиш парите си.

— Мислил ли си да инвестираш?

— В какво?

— Не в какво, а в кого — каза Алекс. Напълни мивката с топла вода и когато приключи с миенето на чиниите, вече беше обяснил на Димитрий защо са му нужни триста и двайсет долара и защо майка му ще трябва да става в четири сутринта.

— А тя какво мисли по въпроса? — беше единственият коментар на Димитрий.

— Още не съм й казал.

Следващия понеделник Алекс откри, че му е трудно да се съсредоточи в час, но тъй като само няколко момчета можеха да се сравняват с него — и то когато едва ли не дремеше — никой не забеляза освен учителя му.

Когато звънецът удари в четири, Алекс пръв излезе от класната стая и измина на бегом разстоянието до пазара. Насочи се право към сергията на Бърни. Щом успя да си поеме дъх, започна да засипва с въпроси стария търговец, докато той обслужваше клиентите си.

— Ако аз наема сергията, ще бъдеш ли склонен да продължиш да работиш?

— Опитвам се да сляза от движещата се пътека, а ти се опитваш да я забързаш — ухили се Бърни.

— Но ако винаги идвам сутрин, ти ще можеш да започваш от осем, а аз ще те сменям след училище.

Бърни не отговори.

— Ще ти плащам по четирийсет долара на седмица — каза Алекс, докато Бърни подаваше на един клиент торба грозде.

— Ще трябва да си помисля — каза продавачът. — Но дори да се съглася, пак ще имаш проблем.

— Какъв? — попита Алекс.

— Не какъв, а кой. Има двама души, които ще трябва да се съгласят с плана ти.

— Кои? — поинтересува се Алекс. — Защото няма да кажа на майка си, докато не се съгласиш.

— Нямам предвид майка ти.

— А кого тогава?

— Човекът, който притежава тази сергия и повечето други на пазара. Ще трябва да убедиш господин Улф, че си добре с парите, защото само той може да ти даде разрешително.

— Къде да намеря този господин Улф?

— Офисът му е на Оушън Паркуей 3049. Започва работа всяка сутрин в шест и никога не си тръгва преди осем вечерта. И трябва да те предупредя, Алекс, той е гаден кучи син.

— Ще се видим утре по същото време — каза Алекс, преди да си тръгне. — Тогава вече сергията ти ще е моя.

Димитрий намигна на Алекс, когато той нахълта и се присъедини към него на масата в кухнята. Разговаряха за всичко освен за онова, което наистина занимаваше мислите му, докато Алекс очакваше с нетърпение майка му да тръгне на работа.

— Почти нищо не яде — каза Елена.

— Не съм много гладен, мамо.

— Довечера ще работиш ли? — попита тя.

За момент Алекс си помисли, че са го хванали, но после се сети какво има предвид тя.

— Да, имам да пиша есе за Бащите основатели. В момента учим за Хамилтън и Джеферсън и как са написали Конституцията.

— Звучи интересно. Ако оставиш есето на масата в кухнята, ще го прочета, когато се прибера — каза Елена и си облече палтото.

— Майка ти изобщо не е глупава — каза Димитрий, когато чу външната врата да се затваря. — Ако разбере, че се интересуваш повече от Рокфелер и Форд, отколкото от Хамилтън и Джеферсън, може сериозно да загазиш.

— Тогава по-добре да не разбира.

Докато вървеше по Оушън Паркуей, Алекс отново прехвърли наум онова, което щеше да каже на г-н Улф, като в същото време се опитваше да познае какви въпроси ще му бъдат зададени. Беше облякъл новия си костюм и се надяваше, че изглежда като човек, който може да си позволи осемдесет долара седмично. Беше толкова потънал в мисли, че мина покрай номер 3049 и се наложи да се връща. Когато стигна до вратата на офиса, пое дълбоко дъх и влезе. Озова се пред строго облечена жена на средна възраст, седнала зад бюро. Тя не успя да скрие изненадата си, когато видя младия мъж.

— Искам да се видя с господин Улф — каза Алекс, преди тя да успее да отвори уста.

— Имате ли записана среща?

— Не, но той ще поиска да ме види.

— Как се казвате?

— Алекс Карпенко.

— Ще видя дали е тук. — Тя стана от бюрото и влезе в съседната стая.

— Разбира се, че е тук — промърмори Алекс. — Иначе щеше да кажеш, че го няма. — Закрачи напред-назад като тигър в клетка, докато чакаше връщането й.

Накрая вратата се отвори и рецепционистката се появи отново.

— Може да ви отдели десет минути, господин Карпенко — каза тя. Беше първият човек, който се обръща към него с «господин Карпенко». Добър знак ли беше това? — Но не повече — твърдо добави тя и се дръпна, за да му направи път.

Алекс оправи вратовръзката си и влезе енергично в кабинета на г-н Улф с надеждата, че изглежда по-възрастен от годините си. Наемодателят вдигна глава над претрупаното си с какво ли не бюро. Беше с маслиненозелен костюм с жилетка и кафява риза. Няколко тънки кичура коса бяха сресани в опит да скрият плешивината му, а гънките под брадичката подсказваха, че рядко напуска офиса си, освен за да се храни.

— Какво мога да направя за теб, момче? — попита той, без да вади наполовина изпушената пура от устата си.

— Искам да поема сергията на Бърни Кауфман след като лицензът му изтече.

— А откъде ще намериш толкова пари? — попита Улф. — Сергиите ми не са евтини.

— Партньорът ми ще осигурява парите, стига да се разберем за цената.

— Цената вече е определена — каза Улф. — Така че единственият въпрос е дали можеш да си я позволиш.

— За какъв срок е лицензът? — попита Алекс в опит да си върне инициативата.

— За пет години. И договорът трябва да се подпише от пълнолетен.

— Двеста и петдесет долара месечно, предплатено — каза Алекс. — И се споразумяваме.

— Триста и двайсет на месец, момче. — Пурата продължаваше да подскача в устата на Улф. — И само когато видя парите.

Алекс знаеше, че не може да си го позволи и трябва да си тръгне, но като безразсъден комарджия все още вярваше, че някак ще намери парите, и затова кимна. Улф извади пурата от устата си, отвори едно чекмедже в бюрото, извади договор и го връчи на Алекс.

— Прочети го внимателно преди да подписваш, момче, защото никой отракан адвокат засега не е успял да го оспори и ще видиш, че всички клаузи за неустойки са в моя полза.

Пурата се върна в устата му. Улф дръпна силно и пусна облак дим.

— И гледай да дойдеш утре рано сутринта с парите. Не искам да закъсняваш за училище.

Ако бяха в гангстерски филм, Джеймс Кагни щеше да напълни Улф с олово и да заграби империята му. Но в реалния свят Алекс се изсули от офиса и бавно тръгна към къщи, като се чудеше откъде ще намери пари за втория месец, ако не успее да направи достатъчно голяма печалба…

Димитрий му даде 320 долара за първия наем, но Алекс все още се нуждаеше от благословията на майка си, а и много добре си даваше сметка, че напоследък не полага достатъчно усилия в училище и претупва нещата през последните няколко месеца, макар че продължаваше да е сред първите шестима в класа. Повечето следобеди обаче минаваха в учене на занаята при Бърни, а всеки уикенд се опитваше да спечели достатъчно пари с Иван, за да връзва двата края. Затова не се изненада, когато след две седмици директорът поиска да го види в събота сутринта по личен въпрос.

В десет без една Алекс стоеше пред кабинета му, след като вече беше ходил до пазара с майка си и бе работил един час на сергията, преди Бърни да го смени в осем. Почука на вратата и зачака отговор.

— Още ли се надяваш да влезеш в университета, Карпенко? — попита го директорът направо.

На Алекс му идеше да отговори: «Не, възнамерявам да изградя търговска империя, на която да завиди и «Сиърс», така че нямам време за университети», но вместо това каза само: «Да, сър». Беше обещал на майка си, че ще положи повече усилия в училище и ще изкара оценките, които са му нужни за влизане в университета.

— В такъв случай ще трябва да посветиш много повече време на училищните занятия — каза директорът. — Защото резултатите ти напоследък далеч не са впечатляващи и едва ли е нужно да ти напомням, че кандидатстудентският изпит е след по-малко от половин година, а изпитващите няма да се интересуват от цената на килограм ябълки.

— Ще работя по-старателно — каза Алекс.

Директорът не изглеждаше особено убеден, но кимна, за да му покаже, че е свободен.

— Благодаря, сър — каза Алекс.

Излезе от кабинета и не спря да тича, докато не стигна Площада на играчите. Разбра, че е закъснял с няколко минути, когато видя Иван да крачи напред-назад и да си поглежда часовника. Дванайсет кандидати вече бяха насядали зад дъските и нетърпеливо чакаха да направят първия си ход.

— Какво е извинението ти този път? — попита Иван.

Всеки път, когато корабът стигаше в Ленинград, Димитрий отиваше направо в пристанищната кръчма, където се навърташе Коля повечето вечери.

След като се засичаха с поглед, Димитрий излизаше и отиваше на Московската гара. Купуваше си билет за местен влак и отиваше в чакалнята между коловози 16 и 17. Когато Коля пристигаше, той вече седеше в ъгъла, далеч от прозореца и любопитни очи. Малко хора се задържаха в чакалнята за повече от няколко минути, освен някоя и друга проститутка, която рано или късно биваше изхвърляна.

Коля и Димитрий ограничаваха срещите си до петнайсет минути, за да не би някой бдителен портиер или по-лошо, офицер от КГБ, бил той по служба или не, да ги забележи и да стане подозрителен. Правилата бяха установени на първата среща. Двамата приготвяха въпросите си предварително, а понякога и някои от отговорите. Този път Димитрий знаеше, че Коля много ще иска да научи как се справят сестра му и племенникът му в Новия свят.

Веднага щом дойде, Коля седна до Димитрий и отвори вестника си. Никога не се ръкуваха, не бъбреха празни приказки и си спестяваха любезностите.

— Елена още работи в пицария «Марио» — каза Димитрий. — Вече я повишиха на три пъти и сега е заместник-управител. Дори Марио започва да се изнервя. Единственият й проблем е, че смята, че напълнява. Като че ли изобщо не се е безпокояла за това, докато е работила в офицерския клуб.

— Има ли мъже в живота й?

— Доколкото знам не, ако не броим Алекс.

— Алекс ли?

— Александър. Настоява да го наричат Алекс. Звучало по` американски.

— Как се справя той в училище?

— Достатъчно добре, но не толкова, колкото би могъл. Вече му предложиха да продължи наесен в Нюйоркския университет със специалност икономика. Но ако можеше да избира, щеше да пропусне колежа и да започне веднага да работи. Гледа на себе си като на следващия Нелсън Рокфелер.

— Рокфелер?

— Американски магнат. Има дори сграда на негово име — каза Димитрий.

Коля се усмихна и обърна страница на вестника си.

— Доколкото познавам Елена, тя иска момчето да влезе в университет и после да си намери прилична според нея работа.

— Изобщо не се съмнявай в това — каза Димитрий. — Но той е твърдо решен да стане милионер. Дори ме нави да инвестирам триста и двайсет долара в последното му начинание.

— Знае ли защо можеш да си го позволиш?

— Не, казах му просто, че нямам за какво да си харча парите, докато съм в морето.

— Въпрос на време е да разбере. Но трябва да призная, че и аз самият бих инвестирал в момчето, стига да имах пари — каза Коля. — Наследил е самоувереността на баща си и здравия разум на майка си. Който и да е онзи Рокфелер, по-добре да внимава.

Димитрий се разсмя.

— Ще те държа в течение какво е станало с инвестицията ми.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна Коля. — Много поздрави и на двамата.

— Разбира се. Искаш ли да предам още нещо на приятелите ми?

— Да. Изглежда, че аз ще съм следващият профсъюзен председател на пристанищните работници и ще тръгна по стъпките на Константин, макар и не с толкова големи крачки.

— Той би се гордял с теб.

— Засега не. Още има много проблеми за преодоляване, включително Поляков, който има свой кандидат за поста. Платен партиен член, който ще му бъде на пряко подчинение.

— Значи е успял да запази работата си, въпреки че е бил на пристанището, когато Елена и Алекс са избягали?

— Успя да обърне цялата случка в своя полза — обясни Коля. — Каза на коменданта, че не е отишъл на финала за купата, защото получил сигнал, че някой може да се опита да избяга.

— Тогава защо не е арестувал и двамата?

— Каза, че бил сам, когато десетина души го изненадали, и че ако не бил той, на онзи кораб щяло да има много повече дисиденти.

— И са му повярвали?

— Явно. Чувам обаче, че е малко вероятно да види повишение в близко бъдеще.

— Опита ли се да припише нещо на теб?

— Не, няма как да го направи. Аз бях на стадиона за второто полувреме на мача. Повече от хиляда колеги можеха да потвърдят, че са ме видели.

— Слава богу.

— Не съвсем — каза Коля. — Поляков продължава да се съмнява, което е още една причина да е твърдо решен да ми попречи да оглавя профсъюза.

— И кой спечели?

— Кой какво да е спечелил?

— Купата за финала. Алекс непрекъснато ме моли да разбера.

— Бихме Москва с два на един, въпреки че съдията беше офицер от КГБ.

Димитрий се разсмя.

— Имаш ли да ми кажеш още нещо? — попита той, тъй като времето им вече изтичаше.

— Да. — Коля отново разлисти вестника. — На Александър сигурно ще му е интересно да научи, че старият му приятел от училище Владимир беше избран в комитета на университетската комсомолска организация. Нищо чудно при следващата ни среща да бъде председател.

— И още нещо — каза Димитрий. — Елена иска да знае дали би дошъл при нас в Ню Йорк, ако успея да ти уредя виза.

— Благодари й от сърце, но Поляков ще направи всичко по силите си никога да не получа виза. Опитай да обясниш на скъпата ми сестра, че все още имам важна работа за вършене тук. — Той сгъна вестника — знак, че няма какво повече да каже. В същия момент на 17-и коловоз със скърцане на спирачки спря влак.

Димитрий стана от мястото си, смеси се с пътниците на перона и тръгна по дългия път обратно към кораба, като от време на време завиваше в някоя странична уличка, за да се увери, че никой не го следи. Безпокоеше се за Коля и рисковете, които беше готов да поеме заради отвращението си към комунистическия режим. За разлика от повечето други контакти на Димитрий, Коля нито веднъж не беше поискал пари от него. Някои хора просто не можеха да бъдат купени.

14. Саша

Кеймбридж

След като прочете есето си и направи една-две поправки, Саша си погледна часовника, бързо навлече дългата си бяла роба, изтича долу и прекоси двора. После се втурна по друго стълбище и спря на третия етаж точно когато часовникът започна да удря десет.

Не можеше да закъснее и с една минута за д-р Стрийтър, който започваше занятията си точно когато големият часовник започваше да бие и ги завършваше един час по-късно. Саша си пое дъх, почука на вратата и влезе при последния звън. Другите двама студенти вече седяха пред камината и се гощаваха с препечени питки.

— Добро утро, доктор Стрийтър — каза Саша и му подаде есето си.

— Добро утро, Карпенко — отвърна Стрийтър на руски. — Пропусна питките, но пък идването ти навреме не е от най-силните ти черти. Все пак мога да ти предложа чаша чай.

— Благодаря, сър.

Стрийтър наля четвърта чаша и започна:

— Днес искам да разгледаме отношенията между Ленин и Сталин. Ленин не само че изобщо не е уважавал Сталин, но и открито го е презирал. Приел е обаче, че ако иска революцията да успее, ще му трябват пари, за да се увери, че политическите му противници са премахнати по един или друг начин. И тогава на сцената се появява младият грузинец, който с готовност се захваща да изпълни и двете задачи. Ограбвал е банки и убивал, без да се замисли, всеки, който му се изпречи на пътя, включително и случайните свидетели.

Саша си водеше бележки, докато д-р Стрийтър продължаваше изложението си. Много бързо си беше дал сметка, че почти не познава миналото на родината си и че учителите му в Ленинград бяха повтаряли като папагали думи от учебници, скалъпени от КГБ в техния безсрамен опит да пренапишат историята.

— Интересуват ме само доказани факти и надеждни свидетелства, които да ги подкрепят — каза Стрийтър. — А не чистата пропаганда, повтаряна безкрайно, докато доверчивите не я приемат за истина. Ето един пример. Сталин успява да убеди цялата нация, че през 1941 година е бил в Москва и е ръководел военните действия, докато германската армия е била само на трийсет километра от града. Много по-вероятно е обаче да е избягал в Куйбишев и да се е върнал в столицата след като германците били принудени да отстъпят. Защо казвам «много по-вероятно»? Защото не разполагам с неопровержимо доказателство, а за един историк вероятността от деветдесет процента не би трябвало да е достатъчна.

Саша много харесваше провежданите два пъти в седмицата занятия и никога не ги пропускаше, макар че Бен Коен се опитваше да го убеди, че има и живот извън университета. Бен неотдавна беше влязъл в Съюза на студентите в Кеймбридж и започваше да проявява интерес към политиката и след много увещавания Саша се беше съгласил да присъства на следващия им дебат с негово участие. Той рядко излизаше извън стените на Тринити, освен ако не отиваше да прекара известно време с Чарли в Нюнам. Но пък, от друга страна, още на първото им занимание д-р Стрийтър ясно беше дал да се разбере, че очаква и тримата му питомци да завършат с отличие и че няма да приеме нищо по-малко от това. Докато други се отличаваха на игрищата, Стрийтър смяташе, че неговият дълг е да развива умовете на студентите си, а не мускулите им. Саша обаче реши, че едно отскачане до Студентския съюз няма да навреди на никого.

Часът мина толкова бързо, че когато часовникът удари единайсет, Саша затвори с неохота бележника си и започна да си събира нещата. Канеше се да излезе, когато Стрийтър го спря.

— Би ли ми отделил една минута, Карпенко?

— Разбира се, сър.

— Питах се имаш ли някакви планове за довечера?

— Смятах да отида до Студентския съюз.

— Тази камара няма да се сражава за кралицата и страната.

— Да, сър. И вие ли ще бъдете там?

— Не, приключих с войните — каза Стрийтър, без да предложи повече обяснения. — Но когато ти се отвори свободна вечер, можеш да минеш след вечеря за партия шах, където царете, цариците и офицерите не биват затваряни, екзекутирани или убивани, а просто се местят по дъската и от време на време се премахват от нея. — Саша се усмихна. — Но трябва да те предупредя, Карпенко, че имам скрит мотив. Аз съм преподавателят, отговарящ за отбора по шах на университета, и искам да видя дали си достатъчно добър, за да участваш в срещата с Оксфорд.

— Преспа ли вече с нея?

— Бен, ти си най-грубият индивид, когото съм срещал.

— Говориш така, защото живееш като монах. А сега отговори на въпроса. Спа ли вече с нея?

— Не, не съм. Честно казано, дори не съм сигурен какви са чувствата й към мен.

— Саша, как може да си толкова умен и тъп едновременно? Чарли те обожава и ти сигурно си единственият, който не го осъзнава.

— Но все пак няма да е толкова лесно, защото Нюнам не позволява на студентките си да канят мъже след шест в стаите си, а дори преди този час и двата крака на госта трябва постоянно да са стъпили на пода, доколкото си спомням правилника им.

— Може и да се изненадаш, Саша, но хората правят секс и преди шест вечерта, при това дори когато краката им са стъпили на пода. — Саша още не изглеждаше убеден. — Но не това е причината да искам да се видим. Уговорката за дебата довечера остава, нали?

— Тази камара няма да се сражава за кралицата и страната — каза Саша. — Да, макар че това е абсолютно нелепа идея, която ще бъде направена на пух и прах.

— Не съм толкова сигурен в това. Има ужасно много болшевики, които с радост биха подкрепили идеята кралицата да живее в общинско жилище. Друга е причината да те питам дали ще дойдеш. Искам да те запозная с най-новата си приятелка.

— Преспа ли вече с нея? — ухили се Саша.

— Не, но скоро и това ще стане, защото знам, че изгаря по мен.

— Бен — с отвращение рече Саша, — английският е езикът на Кийтс, Шели и Шекспир, ако случайно не си го забелязал.

— Личи си, че не си чел Харолд Робинс.

— Не съм — въздъхна раздразнено Саша. — Но все пак ще дойда, дори единствената причина да е да се запозная с горката дама, която изгаряла по теб, както елегантно се изрази.

— Всъщност тя е и доста умна.

— Не може да е чак толкова умна, Бен. Помисли си.

— И е единствената жена в комитета на Съюза — каза Бен, без да обръща внимание на язвителната забележка.

— Значи изобщо не си от нейната класа.

— Няма класи, когато ги вкараш в леглото.

— Бен, като кон с капаци си.

— Защо не поканиш и Чарли и после да вечеряме заедно?

— Добре, убеди ме. А сега се махай. Имам занятия след един час и трябва да прегледам есето си.

— Аз още не съм написал моето.

— Не знаех, че писането е изискване за изучаващите местна икономика.

Това беше първото посещение на Саша в Студентския съюз, но веднага след като влязоха в залата за дебати стана ясно, че Бен вече е станал неразделна част от нея. Той намери две свободни места отпред и веднага се включи в оживеното бъбрене на онези около тях. Възцари се тишина едва когато тримата ръководители на Съюза влязоха и седнаха на столове с високи облегалки на подиума.

— Онзи в средата е Кери — прошепна Бен. — В момента е президент на Съюза. Един ден аз ще седна на този стол.

Саша се усмихна, а Кери стана и обяви:

— Ще помоля вицепрезидентът да прочете протокола от миналото събрание.

Докато Крис Смит четеше протокола, Саша огледа претъпканата зала и галерията, където студентите се бяха навели над парапета в очакване на началото на дебата.

Когато вицепрезидентът приключи и си седна на мястото, Кери се изправи отново.

— Дами и господа, сега каня почитаемия мистър Антъни Уеджуд Бен, депутат от Парламента, да представи тезата, че тази камара не следва да се сражава за кралицата и страната.

Мистър Бен се изправи от мястото си сред силни ентусиазирани възгласи. За Саша беше ясно, че депутатът се ползва с подкрепата на повечето присъстващи студенти.

— За мен е чест да бъда поканен да представя тази теза — започна Бен. — Не на последно място защото всички знаем, че Великобритания не е демокрация. Как някой може да твърди друго, когато държавният ни глава не е избираем? Как можем да смятаме, че всички мъже и жени са равни пред закона, когато горната камара се доминира от седемстотин наследствени лордове, повечето от които не са работили нито един ден в живота си и чийто единствен принос е да гласуват всеки път, когато наследственото им право е застрашено? И същите тези хора решават дали трябва да воюваме с онези, които смятат за свои врагове.

Речта на Бен често беше прекъсвана от ентусиазирани викове «Браво!» и «Позор!» и макар че не беше съгласен с нито една негова дума, Саша не можеше да отрече, че мистър Бен беше грабнал вниманието на всички присъстващи. Когато си седна на мястото, залата се изпълни с още по-силни викове и дюдюкане.

Адмирал сър Хю Мънроу от депутатите консерватори стана да изложи противната теза. Галантният джентълмен посочи, че ако Великобритания не се е била сражавала за краля и страната през Втората световна война, сега на трона в двореца в Бъкингам би седял Хитлер, а не Елизабет II. Думите му бяха посрещнати с одобрителни викове на онази част от аудиторията, която беше мълчала по време на речта на мистър Бен. След като адмиралът си седна, двамата им поддръжници взеха думата със същата страст, но на Саша все още му се струваше, че тезата на Бен ще победи.

Той изслуша внимателно и четирите речи, все още изумен, че подобни противоположни мнения могат да се изразяват така открито и без страх от репресии. В Ленинград вече половината студенти щяха да са арестувани и поне двама от говорещите щяха да са в затвора или може би направо застреляни.

Президентът отново се изправи и покани членовете на Съюза да говорят от местата си преди да се пристъпи към гласуване.

— Само по две минути на изказване — твърдо обяви той.

Един след друг студенти ставаха и заявяваха, че никога не биха се сражавали за кралицата и страната, докато други твърдяха, че предпочитат да умрат на бойното поле, отколкото да приемат чуждо владичество. След речта на някой си Тарик Али, бивш президент на Съюза на студентите в Оксфорд, Саша реши, че вече не може да се сдържи. Без да се замисля, той скочи на крака, щом президентът попита за други изказвания, и се смая, когато мистър Кери го посочи.

Саша вече съжаляваше за решението си и бавно излезе напред. Присъстващите се смълчаха неуверено, тъй като не бяха сигурни коя страна ще подкрепи. Той стисна здраво краищата на катедрата, за да спре треперенето на ръцете си.

— Дами и господа — почти шепнешком започна той. — Аз съм Саша Карпенко. Роден съм в Ленинград, където прекарах първите шестнайсет години от живота си, докато комунистите не убиха баща ми. — За първи път в залата се възцари гробна тишина и всички погледи се заковаха в него. — Неговото престъпление — продължи той — беше желанието му да организира профсъюз, така че колегите му докери да се радват на същите права, които вие във Великобритания приемате като нещо естествено. Това е една от привилегиите на демокрацията. Както ни напомня Уинстън Чърчил, демокрацията е най-лошата форма на управление, като се изключат всички останали. Отказвам да се извинявам заради това, че не съм роден в тази страна, но съм благодарен, че избягах от тиранията на комунизма и мога да присъствам на подобен дебат, който никога не би могъл да се проведе в Русия. Защото ако се проведе, мистър Уеджуд Бен ще бъде застрелян, а мистър Тарик Али ще бъде пратен в лагерите в Сибир.

Чуха се викове: «Браво!» и «Добра идея!», последвани от смях. Саша изчака всички да млъкнат отново, преди да продължи.

— Може и да се смеете, но ако бяхте в Съветския съюз, всички, които се изказаха в подкрепа на тезата, щяха да бъдат арестувани и всеки студент, присъствал на дебата, щеше да бъде изключен от университета и пратен да работи на доковете. Знам го, защото точно това се случи с мен.

Саша изобщо не осъзнаваше какъв ефект имат думите му върху събралите се студенти.

— С майка ми успяхме да избягаме от онази тоталитарна държава и изкарахме късмет да се озовем в Англия, където ни приеха добре като бегълци. Но трябва да ви кажа, че още утре бих се върнал в Съветския съюз да се сражавам срещу онзи деспотичен режим и съм готов да умра, ако смятам, че има и най-малък шанс комунистите да бъдат прогонени и заменени с демократична държава, в която всеки мой сънародник ще има право на глас.

Последвалите викове дадоха на Саша възможност да си събере мислите. Продължи едва когато беше съчинил цялото изречение.

— Беше ми забавно да обсъждам тази теза без страх, а после да гласувам и да седна с приятелите си на бара. Но ако бях казал всичко това в моята страна, щях да се озова не в бар, а зад решетките, и щях да прекарам много години, ако не и целия си живот, в трудов лагер. Призовавам ви да отхвърлите предложението, защото подкрепянето му ще бъде от полза единствено на онези деспоти по света, които смятат диктатурата за по-добра система от демокрацията, стига те да са на върха й. Нека от тази зала изпратим посланието, че бихме предпочели да умрем в защита на страната си и нейните ценности, отколкото да живеем в тирания.

Докато Саша се връщаше на мястото си, цялата зала се изправи на крака. Той се развълнува, когато видя, че мистър Уеджуд Бен и мистър Али също стават и се присъединяват към овациите. Когато всички най-сетне се успокоиха, президентът отново взе думата и прикани присъстващите да гласуват.

След двайсет минути вицепрезидентът се изправи и обяви, че предложението е отхвърлено с 312 срещу 297 гласа. Саша изведнъж се оказа заобиколен от тълпа студенти, които го поздравяваха и искаха да му стиснат ръката, докато Бен седеше отзад и се къпеше в триумфа му. Един член на комитета се наведе и прошепна в ухото му:

— Президентът пита дали ти и приятелят ти бихте имали нещо против да се отбиете при него на питие.

— И още как — каза Бен и тутакси поведе Саша по едно широко стълбище към стаята на комитета.

Първият човек, който дойде да го поздрави, беше мистър Уеджуд Бен.

— Великолепно представяне — каза той. — Искрено се надявам да се замислите за кариера в политиката. Определено имате какво да предложите.

— Но може би няма да седя от вашата страна в камарата, сър — отвърна Саша.

— В такъв случай ще гледам на вас като на достоен опонент, сър.

Саша тъкмо се канеше да отговори, когато към тях се присъедини млада дама, която също искаше да изкаже поздравленията си.

— Това е Фиона — каза Бен. — Единствената жена в Студентския съюз.

Саша беше впечатлен не само от постижението й, но и от сияйната й прелест, която не се нуждаеше от никакво представяне.

— Изненадана съм, че не сме се срещали досега, Саша — каза тя, докосвайки ръката му.

— Той рядко зарязва книгите си, за да обърне внимание на нас, простосмъртните — каза Бен, който не забеляза, че Саша не може да откъсне поглед от нея.

— Надявам се, че ще успея да те убедя да се включиш в УКК.

— УКК ли? — не разбра Саша.

— Университетският клуб на консерваторите — преведе Бен. — Именно Фиона ме накара да вляза в него.

— Чух, че речта ти в Съюза е била приета доста добре — каза Стрийтър и премести топа, за да предпази царицата си.

— Британците са наистина цивилизовани хора — каза Саша, докато изучаваше дъската. — Позволяват на всеки да изрази мнението си, колкото и нелепо или неинформирано да е то. Сигурен съм, че няма да се изненадате, сър, че в училището в Ленинград нямахме клуб за дебатиране.

— Диктаторите не се интересуват особено от мнението на другите. Дори херцогът на Уелингтън като премиер останал изненадан на първото заседание на кабинета си, когато открил, че колегите му не са склонни просто да изпълняват заповедите му, а искат да обсъждат алтернативи. Минало известно време преди Железния херцог да започне да приема, че министрите му могат да имат и свое мнение.

Саша се разсмя и премести офицера си.

— Но имай предвид, Саша, че колкото и да са цивилизовани британците, не бива да приемаш, че само защото си умен, те ще те приемат като един от тях. Мнозина се отнасят с подозрение към първокласните умове, докато други съдят не по думите ти, а по акцента, с който ги изговаряш. А някои ще се настроят срещу теб веднага щом чуят името ти. Ако обаче решиш да останеш в Тринити след завършването си, ще се сблъскаш с подобни предразсъдъци само ако направиш глупостта да излезеш извън тези зали.

На Саша и през ум не му беше минавало, че може да остане в Тринити и да преподава на следващото поколение студенти. Само преди няколко дни министър от кабинета го беше подканил да си помисли за политическа кариера, а днес наставникът му му казваше, че следва да остане в Кеймбридж. Премести една пешка.

— Ти си роден талант и съм сигурен, че колежът ще иска да те задържи. — Стрийтър отново премести топа си. — Но предполагам, че може да ни смяташ за доста скучна компания и си мислиш, че има далеч по-вълнуващ свят, който чака да бъде завладян.

— Поласкан съм, че изобщо се замисляте за бъдещето ми — отвърна Саша, докато посягаше към царицата си.

— Така или иначе, моля те да ме държиш в течение какви са плановете ти — каза Стрийтър.

— В момента имам само един план, сър. Шах и мат.

Телефонът на бюрото на д-р Стрийтър започна да звъни, но той не му обърна внимание.

— Решението за разделяне на Берлин на четири сектора след Втората световна война беше просто политически компромис. — Телефонът спря да звъни. — И когато хората, живеещи в частта, което от 1949 година насам се нарича Източна Германия, започнаха да бягат масово на запад, реакцията на правителството беше да се паникьоса и да построи висока три и половина метра преграда, която стана известна като Берлинската стена. Това бетонно чудовище с бодлива тел отгоре е дълго повече от трийсет километра и единствената му цел е да попречи на гражданите на Източна Германия да избягат.

Телефонът отново започна да звъни.

— Повече от сто души са намерили смъртта си в опит да се прехвърлят през онази стена. Като паметник на достойнствата на комунизма тя се оказа катастрофа за имиджа на режима.

Телефонът замлъкна.

— Надявам се в рамките на моя живот и определено на твоя — продължи Стрийтър — да я видим съборена и Германия отново обединена като една страна. Това е единственият начин да се гарантира траен мир в Европа.

На вратата силно се почука. Стрийтър въздъхна, с неохота стана и бавно прекоси стаята. Вече беше подготвил първото си изречение за неканения гост. Отвори вратата и се озова срещу старшия портиер, зачервен и очевидно смутен.

— Пъркинс, намирам се по средата на занятия и освен ако колежът не се е подпалил или не предстои нашествие на марсианци, ще бъда много задължен, ако…

— По-лошо от марсианци е, сър. Много по-лошо.

— И би ли ми казал какво по-лошо от марсианци може да има, Пъркинс?

— Деветима души от Оксфорд дебнат в портиерната с намерението да започнат битка.

— С кого?

— С вас, сър, както и с членовете на кеймбриджкия отбор по шах.

— Типично, да се появят в неправилния ден — каза Стрийтър. Върна се при бюрото и отвори дневника си. — Мътните да го вземат!

Саша никога досега не беше чувал старшия наставник да ругае и определено не го беше виждал изгубил дар слово.

— Мътните да го вземат — повтори Стрийтър. — Извинявам се, господа — каза той и затвори дневника, — но ще се наложи да приключим занятията по-рано. Дължа ви — той си погледна часовника — деветнайсет минути. Есетата ви за тази седмица ще бъдат върху ролята на Конрад Аденауер като първи канцлер на Западна Германия след Втората световна война. Препоръчвам ви да прочетете А. Дж. П. Тейлър и Ричард Хискокс, чиито мнения по темата се различават. Лично аз смятам, че и двамата не са напълно прави, но това не бива да ви влияе. — Той тръгна към изхода и добави, сякаш се сеща в последния момент: — Карпенко, като член на отбора по шахмат те съветвам да ме последваш.

Портиерът забърза по стъпалата със скорост, която би развил единствено при изключително спешни случаи, следван от старшия наставник и Саша. Когато влезе в портиерната, Стрийтър беше посрещнат с топла усмивка от противника си Гарет Дженкинс, един уелсец, на когото така и не беше научил името, и от осем студенти от Оксфорд, които полагаха сериозни усилия да не се хилят.

— Ужасно съжалявам, Гарет — каза Стрийтър. — Мислех си, че срещата е следващата седмица.

— Мисля, че ще откриеш, че е насрочена за днес следобед в четири — отвърна Дженкинс и му подаде потвърдителното писмо с характерния подпис на старшия наставник в долната част на страницата.

— Стари приятелю, би ли ми дал около час, за да събера отбора?

— Боя се, че не, Едуард. Срещата е насрочена за четири следобед, което означава, че трябва да започне — той си погледна часовника — след шестнайсет минути. В противен случай резултатът ще бъде записан като осем на нула за нас.

Отборът на Оксфорд вече ликуваше.

— Но аз не мога да събера целия отбор за шестнайсет минути. Моля те, Гарет, прояви разбиране.

— Можеш ли да си представиш каква би била реакцията, ако Монтгомъри беше помолил Ромел: стари приятелю, може ли да отложим битката при Ел Аламейн за един час, защото съм си записал погрешно датата и хората ми не са готови?

— Това не е Ел Аламейн — възрази Стрийтър.

— За теб очевидно не е — отвърна Дженкинс.

— Но аз разполагам само с един човек от отбора си — почти отчаяно каза Стрийтър.

— Тогава той ще трябва да се изправи срещу осмина — рече Дженкинс и след кратка пауза добави: — Едновременно.

— Но… — запротестира Стрийтър.

— Нямам нищо против — каза Саша.

— Ще е забавно — каза Дженкинс. — Не толкова Ел Аламейн, колкото атаката на Леката бригада[9].

Стрийтър с неохота поведе оксфордския отбор през двора към преподавателската зала, където двама прислужници бързо нареждаха шахматни дъски на трапезната маса. Стрийтър непрекъснато поглеждаше ту часовника си, ту вратата с надежда, че ще се появи поне един член на отбора му, но видя единствено тълпа студенти, стичащи се да гледат предстоящия разгром.

Осмината играчи от Оксфорд заеха местата си, готови за битка. Саша стоеше сам подобно на Хораций на моста[10], докато Стрийтър и Дженкинс в качеството си на рефери се настаниха в противоположните краища на масата.

Часовникът на стената удари четири.

— Време е — обяви Дженкинс. — Нека мачът започне.

Първият играч от Оксфорд премести пешката пред царицата си две позиции напред. В отговор Саша премести пешката пред царя си с една позиция точно когато капитанът на кеймбриджкия отбор нахълта в залата.

— Съжалявам, сър — задъхано каза той. — Мислех си, че мачът е следващата седмица.

— Mea culpa[11] — отвърна Стрийтър. — Срещата току-що започна, така че би ли поел втората дъска?

— Боя се, че е невъзможно — каза Дженкинс. — Нашият човек вече направи първия си ход, така че срещата вече е започнала. Следователно капитанът ви вече не може да се включи.

Стрийтър щеше да възрази, но си помисли, че ще чуе за втори път да се споменава името на фелдмаршал Монтгомъри.

Вторият играч от Оксфорд направи първия си ход. Саша отговори незабавно. В залата продължаваха да се стичат студенти, докато минаваше на третата дъска. През следващите няколко минути се появиха още двама от отбора на Кеймбридж, но и на тях не им оставаше друго освен да гледат сблъсъка отстрани.

Саша победи първия си противник за двайсет минути, за което беше възнаграден с топли аплодисменти. Следващият тъмносин цар падна единайсет минути по-късно. Междувременно целият отбор на Кеймбридж вече се беше събрал, но залата беше толкова претъпкана, че им се наложи да гледат мача от балкона горе.

Третият и четвъртият от Оксфорд оказаха малко по-продължителна съпротива срещу уменията на Саша, но все пак паднаха в рамките на един час; в залата вече не можеше да се хвърли и игла на пода, а балконът едва ли не се огъваше под тежестта на студенти, имаше дори и неколцина преподаватели.

Следващите трима оксфордски играчи забавиха Саша още половин час, но накрая и те се предадоха. На бойното поле остана само една дъска. «Търпение — помисли си Саша, припомняйки си съвета на баща си. — Рано или късно той ще направи грешка.» Така и стана след двайсет минути, когато Саша жертва топ и капитанът на Оксфорд остави пролука, заради която щеше да съжалява седем минути по-късно.

— Шах и мат — обяви Саша.

Капитанът на оксфордския отбор стана от мястото си, стисна ръката на Саша и се поклони дълбоко.

— Ти си достоен — каза той и думите му бяха посрещнати със спонтанни аплодисменти.

— Мисля, че резултатът е наистина осем на нула — каза Стрийтър, след като ръкоплясканията утихнаха. — И трябва да те предупредя, Гарет, че младият Карпенко е новобранец и ще се погрижа да си запиша правилната дата, когато дойде време да ви посетим догодина.

Саша се чудеше дали някога ще свикне жена да плаща питиетата.

— Замислял ли си се за кандидатура за комитета на Съюза? — попита Фиона, докато му подаваше бирата.

Саша отпи глътка, което му даде време да обмисли отговора си.

— Какъв е смисълът? — отвърна накрая. — Дори не мога да реша коя партия подкрепям, така че кой би гласувал за мен?

— Много повече хора, отколкото си представяш — каза Бен и отпи дълга глътка. — След онази вдъхновяваща реч в дебата за кралицата и страната и след разпердушинването на целия оксфордски отбор по шах ще гласуват за теб дори ако се кандидатираш като руски сепаратист.

— А ти ще се кандидатираш ли, Бен? — попита Саша.

— И още как. Фиона пък ще участва в надпреварата за вицепрезидент.

— Е, имаш поне два сигурни гласа от най-върлите ти почитатели — рече Саша.

— Благодаря — отвърна Фиона. — Има обаче много мъже, включително в моята партия, които още са на мнение, че мястото на жената е в кухнята.

— Трябва да се засрамят — отбеляза Бен и вдигна чашата си.

— Да не споменавам онези от лейбъристката партия, които смятат, че се позиционирам по-вдясно и от Атила.

Бен остави празната си чаша на масата.

— Още по една?

— Не, благодаря — каза Саша. — Трябва да съм свеж, ако искам да обясня на доктор Стрийтър защо смятам, че не е прав, че руснаците са най-привикнали към живота в тоталитарен режим, та бил той и царски.

— Тъпотия — каза Бен. — Аз не бих се осмелил да противореча на наставника си.

— Той изобщо ще те познае ли, ако се явиш на занятията му? — попита Саша.

Бен пренебрегна коментара му.

— Ами ти, Фиона? Ще ми правиш ли компания за още по едно?

— Колкото и да ми се иска, Бен, аз също трябва да си лягам. Не искам да заспя утре по време на лекцията на Тортс.

— С удоволствие бих се присъединил към теб — каза Бен, — но току-що зърнах група либерали, които трябва да поухажвам, ако искам да имам някакъв шанс да вляза в комитета.

— Не забравяй да споменеш добра дума и за мен — отвърна Фиона. — И не забравяй също, че ще бъдеш дисквалифициран от изборите, ако ги черпиш непосредствено преди тях.

— Бен е прав, между другото — каза тя на Саша, след като двамата излязоха от бара на Съюза и тръгнаха по каменната пътека към Кингс Парейд.

— За какво?

— Че трябва да се кандидатираш за комитета. Може и да не те изберат първия път, но ще заявиш присъствието си.

— За какво?

— За по-висш пост.

— Не мисля. Оставям това на теб.

— Поне го обмисли. Защото решиш ли коя партия подкрепяш, можеш да станеш дори президент на Съюза.

— Не се ли стремеше ти към този пост?

— Да. Но тъй като всеки семестър се избира нов президент, защо да не бъдем и двамата?

— Изобщо не съм се замислял да се кандидатирам в комитета — каза Саша. — Още по-малко да ставам президент.

— Значи е време да се замислиш. Ще ме изпратиш ли до колежа?

— Разбира се.

— Толкова възхитително старомоден си — закачливо каза Фиона и го хвана за ръката.

Саша отново се изненада, че жената прави първата крачка. Пешката пред царицата излиза една позиция напред.

Докато вървяха хванати за ръце към колежа на Фиона, Саша нямаше как да не си помисли за Чарли. Знаеше, че тя не се интересува особено от Съюза и по-конкретно от Фиона.

— Ще успееш ли да намериш обратния път, Саша? — попита Фиона, когато стигнаха входа на Нюнам. И преди той да успее да отговори, добави: — Какво ще кажеш да се качим в стаята ми за едно питие?

— Но как бих могъл да мина през портиерната? — отвърна Саша в опит да се измъкне.

Фиона се разсмя.

— Ела с мен. — Тя отново хвана ръката му и го отведе до задната част на сградата. — Виждаш ли пожарната стълба? Прозорецът на третия етаж е на моята стая. Когато видиш да светва, качи се. — И без да каже нито дума повече, го остави да стои като втрещен.

Саша се опита да се овладее. Мислеше да си тръгне обратно за Тринити, когато прозорецът на третия етаж светна. Фиона отвори и се усмихна надолу към своя наивен Ромео.

Саша се покатери по стълбата до третия етаж. Влезе през прозореца и видя, че Фиона стои на леглото и си разкопчава блузата. Тя пристъпи към него, смъкна сакото му и започна да целува врата му, лицето, устните. Когато се дръпна, Саша видя, че вече се е освободила от блузата.

— Мислех си, че с Бен сте двойка — каза Саша.

— Изгодно ми е да си мисли така — каза Фиона, докато го придърпваше към леглото. — Бен ми е интересен само дотолкова, доколкото може да осигури гласовете на евреите.

Саша тутакси я спря и я отблъсна.

— Какво толкова казах?

— Ако не знаеш, Фиона, не бих могъл да ти го обясня. — Той вдигна сакото си от пода и тръгна към прозореца. Погледна назад и трябваше да признае, че дори да не можеше да скрие гнева си, Фиона наистина е красавица. Едва след като се спусна по пожарната стълба и вървеше обратно към Тринити, той реши, че в крайна сметка ще се кандидатира за комитета на Съюза.

15. Алекс

Нюйоркски университет

Когато парите свършиха, Алекс не беше сигурен към кого да се обърне за помощ.

На повечето първокурсници им трябваха няколко седмици, докато свикнат с графика на университета, но Алекс не разполагаше с това време. Сергията на Бърни, както все още я възприемаха местните, едва излизаше на нулата. Макар че Алекс беше намерил начини да ореже разходите, Улф си искаше своите 320 долара на месец — при това предварително според договора, както му напомняше най-редовно. Алекс обаче нямаше 320 долара и ако не му дадеше парите в понеделник сутринта, нямаше да има сергия. Към кого ли можеше да се обърне за краткосрочен заем?

Седеше в дъното на аудиторията и си драскаше в бележника. Студентите около него си мислеха, че си води записки по лекцията, но мислите му всъщност бяха заети с това как да задържи сергията. На закуска беше уверил Елена, че оценките му винаги са достатъчно добри, за да го поставят в горната половина на класацията, но знаеше, че не може да сподели с нея другите си грижи.

— Можеше ли крахът на Уолстрийт да се избегне и трябваше ли финансовите експерти да предвидят много по-рано сигналите, или те просто…

Алекс погледна бележките си и записаните възможности — мама, Димитрий, Иван. Обмисли ги една по една. Майка му знаеше само половината от историята, при това по-добрата. Никога не се беше срещала с г-н Улф и бе виждала Иван само от разстояние, когато двамата с Алекс обядваха в «Марио». Съмнителна фигура, която не й харесва, беше казвала неведнъж тя на сина си.

Напоследък Алекс беше започнал да се пита дали не е права. Елена смяташе, че Иван работи на пазара, макар че никога не го беше виждала там. Тя често даваше да се разбере, че се надява синът й да не стане в крайна сметка продавач, а юрист или счетоводител с комфортен офис в Манхатън, който всяка вечер се прибира у дома при жена си и трите си деца и живее в Горен Ийст Сайд, а не в Бруклин.

«Продължавай да си мечтаеш», би й казал Алекс, но знаеше, че тя никога няма да приеме, че той е един от онези улични търговци, които, щом сложат костюм, се превръщат в предприемачи. Зачерта името й.

Димитрий? Той се беше показал като човек, който дава, а не взема. Човек, чиято щедрост и доверие сякаш не знаеха граници. Именно благодарение на него Алекс и майка му имаха покрив над главата и пак той бе осигурил първия заем за сергията, който Алекс още не му беше върнал. Още по-лошото бе, че отново беше отплавал и се очакваше да се върне чак след десет дни.

Алекс още си мислеше, че Димитрий крие някаква тайна. Но може би майка му беше права и той бе просто добър човек. Зачеркна с неохота името му и така в списъка остана само един.

Иван. Отношенията им ставаха все по-сложни. Партньорът му често избухваше, ако Алекс закъснееше дори с една минута за шахматните срещи, и напоследък той започна да подозира, че не получава целия си дял от печалбите през уикендите. Иван винаги криеше какво записва в бележника, а докато се правеха страничните облози, очите на Алекс винаги бяха вързани.

През изминалата година Алекс беше научил съвсем малко неща за Иван. Не знаеше какво работи, освен че има някакъв малък бизнес с внос и износ. Въпреки това Иван се очертаваше като единствената му перспектива да спази уговорката си с г-н Улф.

Алекс бавно огради името и реши, че както е в шаха, нападението е най-добрата защита. Щеше да повдигне въпроса за заема през обедната им почивка в събота.

— За уикенда искам да напишете есе на тема дали първите сто дни на Рузвелт като президент са били повратната точка… — говореше лекторът.

Това не беше нещото, което Алекс беше планирал за уикенда.

— Нека се опитам да разбера проблема ти — каза Иван на руски, докато поставяха пред него голяма пица. — В момента си наел сергия…

— Имам петгодишен лиценз.

— … за триста и двайсет долара месечно и правиш съвсем малка печалба.

— Недостатъчна, за да покрия наема за следващия месец.

— Но смяташ, че проблемът ще се реши, ако ти се даде достатъчно време?

— Особено ако успея да взема втора сергия.

— Макар че не можеш да си позволиш да плащаш за онази, която вече имаш?

— Така е, но съм сигурен, че ако с теб станем партньори…

— Забрави — прекъсна го Иван. — Ако искаш да наемеш втора сергия, само ще удвоиш загубите си.

Алекс наведе глава и заби поглед в недокоснатата си пица.

— Обаче — каза Иван, след като взе втория резен, — ако става въпрос просто за временно парично затруднение, може и да съм в състояние да ти помогна.

— Готов съм на всичко.

— Миналата седмица трябваше да уволня един от куриерите ми и търся надежден заместник.

— Но това означава, че ще трябва да отпадна от университета. Направя ли го, майка ми ще се отрече от мен.

— Може пък да вземеш най-доброто от двете страни — каза Иван. — Защото ще ми трябваш само два или три пъти седмично, при това само за около два часа.

— Но тогава няма начин да изкарам достатъчно пари, за да покрия…

— Стига винаги да си на разположение, ще ти плащам по сто долара седмично, което означава почти сто долара отгоре в края на месеца.

— А какво ще очакваш от мен в замяна?

— Нищо прекалено трудно. Не забравяй, че и аз като теб съм имигрант — каза Иван. — Може и да не съм слязъл от последния пристигнал кораб, но не съм тук от много време. Успях обаче да развия малък бизнес с внос и износ, който върви доста добре, и винаги търся добри и надеждни служители.

— Не искам да имам нищо общо с наркотици — твърдо каза Алекс. Това беше най-сигурният начин да се озове обратно в Съветския съюз.

— Аз също — каза Иван. — Макар да признавам, че бизнесът не е точно кашер[12], както биха го нарекли евреите, така че може би ще е най-добре да не знаеш много.

— За крадени стоки ли става въпрос?

— Не точно, но от време на време няколко картона цигари могат да паднат от каросерията на камиона на излизане от пристанището, или някой кашон уиски да остане неотбелязан в манифеста след разтоварването му от кораба.

— Но аз не бих искал…

— И не би го очаквал. Това не е онази страна на бизнеса, която те касае. Трябва ми единствено куриер, който да доставя съобщения на работниците на терен. Задачата едва ли ще е много трудна за младеж с твоя интелект.

— Но как това би ми докарвало по сто долара седмично?

— Ти знаеш и двата езика, а повечето ми куриери говорят само руски — каза Иван. Извади пачка стодоларови банкноти от задния си джоб, отдели четири и ги подаде на Алекс, с което спря по-нататъшните му въпроси.

Елена гледаше зад тезгяха как парите преминават от едните ръце в другите. Никой не плащаше подобни суми за нещо законно. Подозренията й се засилиха още повече и от факта, че Алекс не беше докоснал любимата си пица.

Отначало Иван не беше прекалено взискателен. Оставяше впечатлението, че изпробва новия си служител и иска от него да доставя невинни съобщения до различни контакти в града. Алекс рядко получаваше нещо повече от изсумтяване от сънародниците си, а когато все пак казваха нещо, то беше винаги на руски. Иван обаче обясни, че всички те са имигранти като него, избягали от тиранията на КГБ, и нямат доверие на никого. Алекс не можеше да се преструва, че харесва хората, с които си има работа, но мразеше КГБ повече и от тях; още по-важното беше, че Иван винаги плащаше навреме. Повечето спечелени пари на следващата сутрин се озоваваха у г-н Улф, който сякаш беше единственият, който правеше печалба.

Алекс си тръгваше от университета към четири следобед и се появяваше на пазара навреме, за да смени Бърни в пет. Рядко затваряше преди седем, след което отиваше в «Марио» и вечеряше с майка си. Винаги носеше една-две книги под мишница, за да изглежда прилежно учещ студент, който току-що се връща от лекции. Въпреки това нямаше нищо против да признае на Елена, че курсовете по икономика му харесват много повече, отколкото беше очаквал.

По време на вечерята прочиташе по някоя глава от Гълбрайт или Смит, а когато се прибираше у дома, си правеше подробни бележки, преди да си легне. Всеки йезуит би одобрил този режим, но не и онова, което Алекс се опитваше да постигне.

Когато започна втората си година в Нюйоркския университет, Алекс държеше три сергии. Плодове и зеленчуци, бижута (продавани на три пъти по-висока цена от себестойността им) и дрехи, купувани от Ади, която заделяше всичко, което не изглеждаше втора ръка, за да се появи на следващата сутрин на сергията на Алекс на двойна цена. Той прекарваше всяка събота вечер с Ади, като понякога преспиваше при нея, което невинаги беше добре, тъй като трябваше да е на борсата в четири сутринта, за да е сигурен, че ще зареди с най-доброто. Отидеше ли в пет, трябваше да се задоволява с остатъците.

В края на втората си година в университета беше изплатил изцяло дълга си към Димитрий и беше купил на майка си кожух за нюйоркските зими — истински удар за шейсет долара от магазин за дрехи втора употреба. Вече дори мислеше дали да не купи на старо микробус, за да зарежда по-бързо и да пести време, но реши да го направи след като се дипломира.

Макар че работеше по шестнайсет часа на ден, Алекс се радваше на живот, за какъвто никой от колегите му не можеше и да помисли. Но реалният бонус беше, че трите му сергии вече носеха достатъчно голяма печалба, за да може да наеме и четвърта (стъклени изделия с врязана украса, последният вик на модата).

Всичко вървеше по план, докато не го арестуваха.

16. Саша

Кеймбридж

— Кога според теб ще научим резултатите? — попита Саша.

— Гласуването приключи в шест, така че в момента гласовете се преброяват — отвърна Бен. — Според мен резултатите ще излязат след половин час, ако не и по-рано.

— Но ние как ще разберем? — попита Саша, като се мъчеше да не показва колко е нервен.

— Напускащият поста си президент ще обяви имената на новото ръководство и на избраните в комитета, след което или ще празнуваме, или ще давим мъката си.

— Да се надяваме, че и двамата ще влезем в комитета.

— Ти със сигурност си вътре — каза Бен. — А аз се надявам да се добера до четвъртото място.

— Ако успееш, как ще го отпразнуваш?

— Смятам да направя последен опит да търкулна Фиона в сламата. Ако тя стане вицепрезидент, трябва да си осигуря шанс за влизане.

Саша отпи от бирата си.

— А ти какво си планирал? — попита Бен.

— Така или иначе ще ида да се видя с Чарли и ще се опитам да се реванширам за всичкото време, което прекарах на това място.

— Тя самата стана доста заета, откакто влезе в театралния клуб — каза Бен. — Може би трябваше да станеш актьор, а не политик. Тогава би могъл да играеш Оберон, а тя — Титания.

— Завиждам на Оберон.

В помещението внезапно се възцари тишина — влезе досегашният президент на Съюза. Той спря в центъра, изкашля се и изчака вниманието на всички да се насочи към него.

— Резултатът от гласуването за ръководство за есенния семестър е следният. За президент със седемстотин и двайсет гласа е избран мистър Крис Смит от Пемброук Колидж.

Думите му бяха посрещнати с радостни викове и поддръжниците на Смит вдигнаха чаши. Кери изчака тишината да се възстанови.

— Ковчежник ще бъде мистър Р. С. Андрю от Кайъс, избран с шестстотин деветдесет и един гласа. — Членовете на лейбъристкия клуб се присъединиха към ликуването.

— И вицепрезидентът с четиристотин и единайсет гласа — продължи Кери пред смълчаната аудитория — е — той направи пауза — мис Фиона Хънтър от Нюнам Колидж.

Половината присъстващи скочиха на крака, докато другата половина си остана по местата.

— Тя ще е следващият президент — каза Бен.

Кейси обърна следващия лист.

— За членове на комитета са избрани мистър Саша Карпенко с осемстотин и единайсет гласа, мистър Норман Дейвис с петстотин четирийсет и два гласа, мистър Джулс Хъксли с петстотин и шестнайсет гласа и мистър Бен Коен с четиристотин четирийсет и един гласа.

— Честито — каза Бен и стисна ръката на Саша. — Само въпрос на време е да станеш президент. Но засега да идем да паднем в краката на новия ни вицепрезидент.

Саша с неохота го последва през залата към заобиколената от почитатели Фиона. Тя прегърна топло Бен, но когато видя Саша, му обърна гръб.

— Трябва да празнуваме — каза Бен. — Ще вечеряш ли с нас?

— Не, благодаря — отговори Саша. — Отивам да се видя с Чарли. Надявам се да ми даде втори шанс.

— Успех — каза Бен. — И поздравления за изкачването до върха на хлъзгавия стълб.

Саша бавно мина през препълнената зала, като му се наложи да спира няколко пъти, за да се ръкува с хора, които му честитяха, макар че вече си мислеше за Чарли и се надяваше, че тя ще иска да сподели триумфа му. Знаеше как му се иска да отпразнува случая. За последен път я беше видял на чай в стаята й преди малко повече от седмица. С ужас беше открил, че стаята на Чарли е на втория етаж, точно под тази на Фиона. Очевидно нещо я тормозеше — може би заради участието й в «Сън в лятна нощ», до чиято премиера оставаха само няколко дни и в която тя играеше ролята на Титания. Или може би защото той беше отделял прекалено много време на Съюза.

Премина в тръс, докато минаваше покрай Тринити, и продължи да тича чак до Нюнам, като заобиколи зад сградата.

Макар че завесите бяха спуснати, видя светлина в стаята на Чарли. Хвана се за долната пречка на пожарната стълба и бързо се покатери до втория етаж. Канеше се да почука на прозореца, когато забеляза пролука между завесите. Надникна през нея и видя, че Титания е в леглото с Оберон.

Пронизителният вой на сирена и мигащите сини светлини накараха колите по Фулам Роуд да отбият, за да направят път на линейката.

Елена беше изскочила от кухнята веднага щом чу как мистър Морети пада. Незабавно нареди на главния сервитьор да се обади за линейка, а самата тя коленичи до Морети и провери пулса му. Беше слаб, но той все още бе жив.

— Ще пристигнат всеки момент — каза Елена, като стискаше ръката му. Не беше сигурна дали може да я чуе, но после очите му се отвориха и той направи опит да се усмихне.

Сякаш бяха изтекли часове, преди да чуе очакваната сирена на линейката, макар че в действителност бяха минали едва седем минути.

След малко двама млади парамедици клекнаха до Морети. Докато единият проверяваше пулса му, другият сложи кислородна маска на лицето му. След това вдигнаха възрастния джентълмен с посивяло лице, сложиха го на носилка и го изнесоха от ресторанта, а разтревожените клиенти се дръпнаха, за да им направят път.

— Обади се на жена му, Джино — каза Елена, докато излизаше с тях на улицата, без да пуска ръката на мистър Морети. Качиха го в линейката и му сложиха колани. След секунди линейката се понесе с пълна скорост към болницата.

Елена се опита да запази спокойствие, като в същото време се молеше на бог, в чието съществуване вече не беше сигурна. Парамедикът в линейката изпълни рутинните действия, които бе правил безброй пъти — първо сложи маншет на дясната ръка на пациента и го включи към малък екран, на който се появиха малки върхове и падини. Изведнъж и без никакво предупреждение те се превърнаха в равна еднообразна пустиня. Парамедикът незабавно превключи в спешен режим и започна да удря гърдите на пациента на всеки няколко секунди, като от време на време спираше, за да погледне монитора. След няколко секунди, когато реакция така и не последва, се отказа.

— Изгубихме го — каза той и се облегна умърлушено назад; знаеше, че по-нататъшните опити за реанимация са безсмислени.

— Не! — извика Елена, която отказваше да приеме думите му. Още нещо, което бе изживявала неведнъж.

— Баща ли ви беше? — със съчувствие попита парамедикът, докато покриваше с чаршаф лицето на Морети.

— Не. Но направи за мен повече, отколкото би направил всеки баща за дъщеря си.

— Гледа ли Чарли в «Съня»? — попита Бен, когато седнаха на бара.

— Всичките осем представления — призна Саша. — Дори матинетата.

— Толкова ли е зле?

— Боя се, че да.

— И какво смяташ да правиш?

— Няма какво да правя, докато Оберон продължава любовните си изпълнения и на сцената, и извън нея. Като че ли съм обречен да играя ролята на Кросното[13].

— Мисля, че ще откриеш, че той вече е продължил към следващата си роля.

— Но аз ги видях да… — Саша млъкна насред изречението.

— Това е било преди критиците да обявят Рори за бъдеща звезда, докато Чарли бе спомената само мимоходом.

— Но тя е великолепна — каза Саша. — Не му отстъпва в нищо. Дори е по-добра, ако питаш мен.

— Жалко, че критиците не споделят мнението ти — каза Бен. — Но пък, от друга страна, те няма как да знаят, че е влюбена в друг.

— И друг ли има?

— Не, идиот такъв. Честно казано, понякога се чудя как такъв умен човек може да е толкова тъп. Всеки път когато видя Чарли, тя говори само за теб. Така че иди и я зарадвай. Като начало й кажи колко великолепна е в ролята на Титания.

— Не мисля, че ще го приеме добре от мен.

— Саша, за бога, събуди се, размърдай си задника и направи нещо по въпроса.

Минаха още двайсет и четири часа преди Саша да си размърда задника и да направи нещо по въпроса.

Откри, че му е трудно да се съсредоточи върху сутрешните занятия. Не обядва и пропусна следобедната лекция, преди най-сетне да послуша съвета на Бен и да тръгне към Нюнам.

Този път не се промъкна отзад и не се покатери скришом по пожарната стълба, а мина през портала. Каза името си на портиера и бавно се качи по стъпалата до втория етаж. На няколко пъти едва не си тръгна и може би щеше да го направи, ако не чуваше гласа на Бен да му повтаря отново и отново, че е жалък идиот. Поколеба се отново пред вратата на Чарли, накрая пое дълбоко дъх и почука.

Тъкмо се канеше да се откаже, когато вратата се отвори. За няколко мига двамата само се взираха един в друг.

— И ти ли, Бруте — най-сетне каза Чарли.

— Грешна пиеса — отвърна Саша. — Дойдох да ти кажа, че няма нищо по-красиво от теб в цяла Верона.

— Но това не ти попречи да се покатериш на друг балкон преди моя.

— Нима си ме видяла? — Саша се изчерви.

— И двата пъти. И любовният ми живот изобщо не се подобри, когато скочих от леглото и изтичах до прозореца, за да видя само, че си изчезнал.

Саша избухна в смях.

— Рори се измъкна почти със същата скорост като теб. Но влизай — каза тя и го хвана за ръката, — защото онова беше само генерална репетиция.

Когато след два часа Саша се върна в колежа, едва ли някой можеше да не забележи доволната усмивка на лицето му, освен може би портиерът.

— Има телефонно съобщение за вас, мистър Карпенко — каза той и му подаде листче.

Саша го разви, прочете единственото изречение и веднага попита кога са го търсили.

— Преди малко повече от час, сър. Потърсих ви в стаята ви, но ви нямаше и никой не знаеше къде сте, тъй като сте пропуснали следобедната лекция.

— Не, аз бях… Моля ви, ако някой попита, кажете, че се налага спешно да замина за Лондон и че ще отсъствам поне два дни.

— Разбира се, сър.

След час Саша слезе на перона на Кингс Крос. Когато влезе в малкия апартамент над ресторанта във Фулам, завари майка си по-разстроена, отколкото я беше виждал от смъртта на баща си насам. Беше си взела свободна вечер — нещо, което никога досега не бе правила.

Броят на опечалените, които се събраха на опелото в «Сейнт Мери» във Фулам беше свидетелство за популярността на мистър Морети, която далеч надхвърляше границите на местната общност. Трогващото слово на Саша накара мистър Килтър да отбележи:

— Както казват в Йоркшър, момко, ти го накара да се гордее.

След като церемонията свърши и ковчегът беше спуснат в земята, Саша придружи майка си до ресторанта, където се бяха събрали роднини, приятели и клиенти, за да изкажат съболезнованията си. Мнозина разказваха лични истории за добрината на покойния, но никоя не беше по-затрогваща от тази на Елена.

Когато и последният гост си тръгна, Елена изпрати скърбящата вдовица до дома й.

— Трябва да се върнеш на работа, Елена — каза мисис Морети, когато започна да се здрачава. — Салваторе би очаквал точно това.

Елена с неохота стана от стола си и прегърна за последен път възрастната дама, преди да си облече палтото. Канеше се да излезе, когато мисис Морети каза:

— Скъпа, ще бъдеш ли така добра да се отбиеш утре? Мисля, че трябва да обсъдим какво съм планирала за ресторанта.

На следващия ден Саша не се върна в Кеймбридж, а тръгна в обратната посока и пристигна в Оксфорд навреме, за да се присъедини към съотборниците си в Мъртън, които бяха проверили допълнително датата, часа и мястото.

Оксфордският отбор обаче беше излекувал раните си и ги очакваше. Когато Саша успя да разбере какво са намислили, вече беше късно и Кеймбридж изгуби мача с 4 1/2 на 3 1/2. На връщане към Фенс Саша обясни на д-р Стрийтър как Дженкинс ги е бил още преди да са направили първите си ходове.

— Какво е направил? — не разбра Стрийтър.

— Мистър Дженкинс наруши традицията най-добрият от техния отбор да играе срещу най-добрия от нашия. Той сложи най-слабия си срещу мен, очевидно готов да жертва една партия. Така най-силният им играч беше на нашата втора дъска и имаха предимство за останалите седем игри.

— Уелски кучи син — изруга Стрийтър.

— Не се безпокойте, сър. Догодина тактиката им няма да мине, защото ще се погрижа аз да ги причакам в засада.

— Добре. И още нещо, Саша. Възнамерявам догодина да те направя капитан, така че това ще е последният ти шанс за отмъщение. Подозирам обаче, че това няма да е най-голямото предизвикателство срещу теб, ако все още възнамеряваш да се кандидатираш за президент на Съюза и да спечелиш.

— Понякога се чудя дали не мога да направя и двете — каза Саша. — Чарли никога не казва нищо, но знам, че предпочита да се откажа от Съюза и да се съсредоточа върху работата си.

— Чух, че поради някаква причина се е отказала от театъра — отбеляза Стрийтър. Саша премълча. — Ако искаш да се кандидатираш за президент, кой според теб ще е най-сериозният ти противник?

— Фиона Хънтър, сегашният вицепрезидент.

— Ако е истинска дъщеря на баща си, ще е наистина страховит опонент.

— Познавате ли сър Макс Хънтър?

— По-точно ще бъде познавах го. Бяхме по едно и също време в Кебъл. Никога не съм го харесвал. Винаги търсеше изгодата. Създаден за политик.

— Но стигна до кабинета.

— Няма да е за дълго — каза Стрийтър. — Толкова много хора е прегазил по пътя си нагоре, че когато най-сетне изпадне в немилост, никой няма да му се притече на помощ при падането му към дъното. Мога само да повторя: ако Фиона е дъщеря на баща си, отваряй си очите на четири, защото в сравнение с нея Гарет Дженкинс ще изглежда като истински джентълмен.

— Не мога да повярвам, че е чак толкова лоша — отвърна Саша.

— Мляко или захар, скъпа?

— Само мляко, благодаря — каза Елена.

— Исках да се видим, защото миналата седмица неочаквано се обади счетоводителят ми — каза мисис Морета. — Получил за ресторанта оферта, която му се струва добра. Повече от добра, ако си спомням точните му думи.

Елена остави чашата си и я заслуша внимателно.

— Така че се съгласих да се срещна с евентуалния купувач, който ме убеди, че е твой голям почитател. Каза ми, че би искал да те задържи на сегашното ти място и няма нищо против да продължиш да живееш в апартамента над ресторанта.

Елена не можеше да скрие облекчението си. Не беше признала дори на Саша, че се тревожи какво ще стане с ресторанта, след като мистър Морети вече го нямаше, за да се грижи за голямото си семейство.

— Мога ли да попитам за името на новия собственик? — каза тя с надеждата, че може да се окаже познат клиент или може би някой, с когото е работила в миналото.

Мисис Морети си сложи очилата, взе наскоро подписаното съглашение и провери името на долния ред.

— Някой си мистър Морис Тремлет — каза тя и пусна още една бучка захар в чая си. — Стори ми се много приятен млад човек.

Чаят на Елена изстина.

Морис Тремлет влезе в кухнята и извика през шума и суетнята:

— Коя от вас е Елена Карпенко?

Елена остави ножа и излезе иззад дългия метален плот. Тремлет я изгледа продължително.

— Искам незабавно да напуснете заведението. Повтарям, незабавно. И имате двайсет и четири часа да изнесете вещите си от апартамента ми.

— Това не е честно — каза Бети, свали гумените си ръкавици и застана до приятелката си.

— Така ли? — отвърна Тремлет. — Тогава вие също сте уволнена. И ако още някой иска да се присъедини към тях, да заповяда. — Някои от кухненските работници пристъпиха нервно от крак на крак, но никой не се обади. — Добре, въпросът е решен. Но ви предупреждавам: ако някой спомене нещо за тях двете — той посочи Елена и Бети, сякаш бяха престъпници, — по-добре започнете да си търсите друга работа. — И без да каже нито дума повече, се обърна и излезе.

Елена свали престилката си, излезе от кухнята и се качи в апартамента, без да каже нито дума на никого. Първото, което направи след като затвори вратата, беше да намери номера на портиерната в Тринити. За втори път щеше да наруши златното си правило никога да не притеснява Саша по време на семестър. Реши обаче, че случаят безусловно е спешен. Вдигна телефона и тъкмо се канеше да набере, когато чу от слушалката продължително бръмчене. Линията беше прекъсната.

Твърдо почукване по вратата накара д-р Стрийтър да млъкне насред изречението.

— Или колежът се е подпалил — каза той, — или отново сме объркали датата за мача срещу Оксфорд.

Тримата студенти прилежно се разсмяха, а наставникът им стана от мястото си до камината, прекоси бавно стаята и отвори вратата. Озова се пред строго гледащ мъж и униформен полицай, които стояха в коридора.

— Извинявам се за прекъсването, професор Стрийтър — каза младият мъж със сив костюм и вратовръзка от колеж, който се стори познат на старшия наставник, който бе поласкан от повишението. — Аз съм детектив сержант Уоруик — каза той и се легитимира. — Мистър Саша Карпенко при вас ли е?

— Да. Мога ли да попитам защо искате да го видите?

Уоруик игнорира въпроса му и мина покрай старшия наставник, следван от полицая. Нямаше нужда да пита кой от тримата студенти е Карпенко, защото Саша веднага се изправи.

— Трябва да ви задам няколко въпроса, мистър Карпенко — каза Уоруик. — Предвид обстоятелствата ще бъде по-удобно да дойдете в мен в участъка.

— Какви обстоятелства? — остро попита Стрийтър.

— Нямам право да разкривам, сър — отвърна Уоруик, а полицаят хвана здраво Саша за ръката и го поведе към изхода.

Стрийтър остави озадачените си студенти и последва Саша и двамата полицаи в коридора, надолу по стълбите, през двора и на улицата. Неколцина студенти погледнаха с любопитство, докато Саша се качваше на задната седалка на чакащата полицейска кола, която незабавно потегли.