Ези печели

17. Алекс

Бруклин

Алекс беше оставен сам в малка сумрачна стаичка под гола електрическа крушка, която едва осветяваше масата, на която седеше. Столовете от двете страни на масата бяха единствените други мебели в помещението. Стената пред него беше заета от голямо огледало и той се запита колко ли хора стоят от другата страна и го наблюдават.

Мозъкът му заработи трескаво. Защо го бяха арестували? В какво го обвиняваха? Какъв закон беше нарушил? Не можеше да повярва, че полицията би проявила интерес към дребните суми, които изкарваше от играенето на шах през уикендите, и макар че вече държеше четири сергии и си докарваше сравнително добра печалба, това със сигурност не беше достатъчно, за да привлече вниманието и на най-дребния данъчен инспектор. И нямаше как да знаят за стоте долара седмично от Иван, защото плащанията винаги ставаха на ръка. Не можеше и да е нещо свързано с университета, тъй като те си имаха собствена охрана, а и деканът неотдавна му беше подхвърлил, че трябва да кандидатства за място в бизнес училището на Харвард. Макар да бе поласкан от идеята, Алекс предпочиташе да бъде учебникарски пример, а не студент.

Мислите му бяха прекъснати, когато вратата внезапно се отвори и в стаичката влязоха двама добре облечени мъже. Алекс ги позна моментално, но не каза нищо. Те седнаха срещу него. Алекс не беше забравил първата им среща и се запита кой от тях ще поеме ролята на доброто ченге. Поне нямаше как да е по-зле от Съветския съюз, където ченгето беше само едно — лошото. Зачака някой от тях да заговори.

— Аз съм Мат Хамънд — каза по-възрастният, — а това е колегата ми Рос Травис. Вероятно си спомняте, че се видяхме преди известно време в дома ви.

— Когато твърдяхте, че сте от Бреговата охрана — каза Алекс по-спокойно, отколкото се чувстваше.

— От ЦРУ сме — каза Хамънд и извади значка. — И се надявахме, че ще можете да ни помогнете с една задача, по която работим в момента.

Задача, а не разследване, помисли си Алекс. Във филмите при подобни ситуации първите думи на престъпниците не бяха ли «Искам да говоря с адвоката си»? Но той не беше престъпник и затова премълча. Следващото изречение на Хамънд го свари абсолютно неподготвен.

— Надяваме се, че ще пожелаете да работите с нас, господин Карпенко. — Алекс отново си помисли за първата им среща. — През последните шест месеца — продължи Хамънд — двама наши агенти ви наблюдават денонощно как работите като куриер за човек, известен като Иван Доноков, когото следим от известно време.

— Но Иван ме увери, че не се занимава с наркотици — каза Алекс.

— И това е самата истина — потвърди Хамънд.

— С какво тогава? — попита Алекс, напрежението му растеше.

— Доноков е старши служител на КГБ и ръководи мрежа от агенти в цялата страна.

Последва дълго мълчание. Накрая Алекс каза:

— Но той мрази комунистите повече и от мен.

— Знаел е, че искате да чуете точно това.

— Но ние се запознахме на партия шах…

— Това, че Доноков седеше сам пред дъската, когато за първи път отидохте на Площада на играчите, изобщо не беше случайност — каза Травис.

— Но откъде би могъл да знае, че…

— Смятаме, че е научил от майор Поляков, след като вие и майка ви сте избягали от Ленинград.

— Но той не знаеше, че мога да играя шах, а и… — Алекс млъкна насред изречението.

— Вероятно приятелят ви Владимир му е подал тази информация — каза Хамънд.

Отново последва дълго мълчание.

— Ама че глупак съм бил — промълви Алекс.

— Ако трябва да сме честни, Доноков е стара пушка и се занимава с това от много време, а и след като сте му станали длъжник, вие сте били склонен да повярвате на всяка негова дума.

— В Ленинград ли ще ме върнете?

— Не, това е последното място, на което бихме искали да сте — каза Хамънд.

— Тогава какво очаквате от мен?

— Като начало нищо прекалено ангажиращо. В края на краищата не искаме приятелят ви Доноков да научава, че сме го взели на прицел. Продължавайте да доставяте съобщенията му и от време на време някой от агентите ми ще се свързва дискретно с вас. Просто му казвайте какво е съобщението и след това продължавайте да си вършите работата както обикновено.

— Но Иван не е глупак. Няма да му отнеме много време да се усети и тогава ще ме захвърли като горещ картоф.

— Или по-лошо — каза Хамънд. — Защото искам да сме наясно, че животът ви ще бъде изложен на опасност, ако Доноков открие, че работите с ЦРУ.

— Но от друга страна — добави Травис, — с ваша помощ бихме могли да разбием организацията и да приберем Доноков и бандата му на топло за много дълго време.

— Какво ви кара да мислите, че изобщо ще се замисля да поема подобен риск?

— Това, че Иван Доноков е онзи, който е наредил смъртта на баща ви.

— Не, тук грешите — каза Алекс. — Мога да докажа, че е бил Поляков.

— Поляков е обикновена пешка на дъската на КГБ. Доноков е онзи, който мести фигурите.

За момент Алекс изгуби дар слово, после промълви едва ли не на себе си:

— Това обяснява защо винаги е така добре осведомен. — Мина известно време, преди да попита: — Как успяхте да го разкриете?

— Имаме наш агент в Ленинград, който мрази КГБ повече и от вас.

Тази вечер Алекс се прибра по-късно. Вече имаше още една тайна, която не можеше да сподели с майка си и дори с Димитрий. Възможно ли беше Димитрий също да работи за Доноков? В края на краищата именно той му беше подхвърлил да отскочи до Площада на играчите. Алекс знаеше със сигурност едно — не можеше да рискува да го попита.

Опита се да продължи да работи за Иван, сякаш не се е случило нищо, но разбира се, не беше така и той бе сигурен, че е само въпрос на време да бъде разкрит.

Бяха минали около две седмици от срещата му с двамата агенти на ЦРУ, когато се състоя първият контакт. Алекс стоеше на перона на Куинсбъро Плаза в очакване на метрото за Лексингтън авеню, когато някакъв глас зад него произнесе:

— Не се обръщай.

Алекс се подчини на простата команда, макар че целият се тресеше.

— Какво е днешното съобщение? — прошепна гласът след няколко секунди.

— В четвъртък на док седем ще пристигне пратка от Одеса. Погрижете се да я вземете.

Човекът зад него изчезна, без да каже нито дума. Алекс предаде съобщението на Доноков както всеки друг път.

През следващите няколко седмици агенти се появяваха в метрото, на автобусни спирки, а веднъж и докато пресичаше на оживено кръстовище. Алекс винаги предаваше съобщението на Иван за деня, след което агентите се изпаряваха като утринна мъгла.

Алекс можеше само да се пита колко ли време ще мине преди Иван да разбере, че куриерът му работи за двама господари. Трябваше обаче да признае, пък било то и само на себе си, че му харесва предизвикателството да се опитва да убеди човека на КГБ, че няма представа какъв е всъщност. В същото време не забравяше, че Иван е отличен шахматист, а неговата царица е оголена.

Нямаше как да го пропусне. Всъщност Алекс се разтревожи колко много се набива на очи, застанал на перона на метрото, с елегантен тъмносив костюм, бяла риза и синя вратовръзка. Направо миришеше на ЦРУ.

Може би беше просто съвпадение. Никога не вярвай в съвпадения, беше го предупредил Хамънд. Мъжът се усмихна на Алекс — нещо, което никой друг агент не беше правил досега и което само засили подозренията му. Може би грешеше и това беше просто някой, който се е припознал.

Алекс се отдалечи, но мъжът го последва по перона. Първата му грешка. Ако беше агент на ЦРУ, щеше да предположи, че е забелязан, и да изчезне. Алекс погледна надолу и забеляза втората му грешка. Макар че бяха старателно излъскани, обувките му бяха без връзки, а хората от ЦРУ изобщо не одобряваха такива. Абсолютно тривиална грешка.

Алекс чу грохота на приближаващия влак и реши да опита трика влизаш/излизаш, за да се отърве от опашката си. Когато влакът се появи от тунела, той пристъпи към ръба на перона и зачака. Изведнъж усети две силни ръце върху гърба си и с едно мощно бутане беше запратен към релсите.

Нямаше начин да се спре да не падне пред влака. Единственото, което мина през ума му в този момент, беше как ще умре — доста неприятна смърт. Не забеляза младия чернокож, който се беше втурнал към него и го подхвана в последния възможен момент, сякаш се опитваше да улови запратена към вратата топка.

Младият агент на ЦРУ остави Алекс проснат на перона и се втурна да преследва нападателя. Още един скок — и повали мъжа по средата на стълбите. Миг по-късно втори агент го прикова на земята и го закопча. Нападателят се обърна и погледна към Алекс, който се надигаше от перона. Въпреки шума и глъчката от отварянето на вратите и излизащия поток хора Алекс ясно разчете устните му, които оформиха думите: «Мъртъв си».

18. Саша

Кеймбридж

Саша седеше сам в малка зле осветена подземна стаичка от онези, за които беше чел в романите на Хари Клифтън. Идеше му да обърне страницата и да види какво предстои да се случи.

Вратата се отвори. Детектив сержант Уоруик и някаква жена с униформа влязоха в стаята и заеха местата от другата страна на масата.

— Трябва да ви задам няколко въпроса — каза Уоруик и включи магнетофона си. — Срещу вас е повдигнато сериозно обвинение, но искам да чуя вашата версия на историята, преди да реша как да постъпя.

Саша си спомняше много добре от романите на Хари Клифтън, че адвокатът Дерек Матюс, чиито клиенти много добре познаваха това положение, винаги ги инструктираше да не казват нито дума, преди да е пристигнал. Саша обаче не беше престъпник и нямаше какво да крие. Зачака нетърпеливо да разбере какво е това «сериозно обвинение», като си даваше сметка, че с премълчаването на тази ключова информация детективът се опитва да го накара да се чувства нервен и несигурен. И определено успяваше.

— Мис Фиона Хънтър — започна най-сетне Уоруик — е заявила, че в четвъртък, шестнайсети ноември — миналия четвъртък, — към десет вечерта вие сте се покатерили по пожарната стълба на сградата на Нюнам Колидж, влезли сте в стаята й на третия етаж и сте откраднали папка с поверителни материали. — Детективът погледна Саша право в очите. — Какво имате да кажете по въпроса?

— Какво е имало в папката? — попита Саша.

— Мис Хънтър твърди, че има доказателства, че сте влезли в страната нелегално, след като сте избягали от затвора и сте убили полицай.

— Наистина избягах от най-големия затвор на света — каза Саша. — Не съм убивал офицера от КГБ, но ми се иска да го бях направил.

— Това може и да е вярно, мистър Карпенко, но тъй като мис Хънтър отправи такова сериозно обвинение, ние сме длъжни да го разследваме. Да започнем с това къде сте били в четвъртък вечерта около десет часа?

Саша много добре знаеше къде е бил в четвъртък вечерта. След дебата в Съюза беше изпратил Чарли до Нюнам и след като тя влезе през главния вход на колежа и се прибра в стаята си, той бе заобиколил отзад и се беше качил по пожарната стълба до втория етаж, за да прекара нощта с нея.

Беше се събудил малко преди пет на следващата сутрин и след като се любиха отново, се беше облякъл, бе слязъл по стълбата и се беше върнал в Тринити. Прибра се в стаята си малко преди шест и прекара следващите два часа в работа върху есето, което се нуждаеше от още една редакция преди сутрешните занятия.

Единственият проблем с желязното алиби на Саша беше, че ако на Чарли й се наложеше да потвърди историята, според правилника на Нюнам Колидж тя щеше да бъде автоматично изключена временно и пратена у дома до края на семестъра, което означаваше, че няма да може да се яви на изпитите си, докато не бъде направено пълно разследване, което със сигурност щеше да установи, че е нарушила правилата. Особено като се имаше предвид, че Фиона с радост щеше да разкаже какво е видяла, ако другата й лъжа не успееше.

— Миналия четвъртък вечерта — каза Саша — участвах в дебат в Съюза и след като изпратих мистър Антъни Барбър до Юнивърсити Армс, където беше отседнал, се върнах в колежа си малко преди единайсет. На сутринта слязох да закуся към осем.

— Значи сред отпечатъците, които намерихме по пожарната стълба на Нюнам Колидж, няма да открием ваши? — попита Уоруик и повдигна вежда.

На Саша изведнъж му се прииска да беше последвал златното правило на Дерек Матюс и да мълчи. Сви устни и заяви:

— Нямам какво повече да кажа, докато не говоря с адвокат.

Уоруик затвори папката.

— В такъв случай, мистър Карпенко, ще поискам пръстовите ви отпечатъци, преди да си тръгнете. Ще се явите в този участък със или без адвоката си утре сутринта в девет.

Саша се изненада, когато Уоруик изключи магнетофона и добави:

— Това би трябвало ви даде достатъчно време да разрешите проблема.

Следващата изненада дойде, когато Саша излезе от стаята за разпити и видя д-р Стрийтър, който го чакаше на тясната дървена пейка в коридора.

— Не казвай нищо, докато не се качим в колата ми — каза той и поведе питомника си от участъка и през улицата към мястото, където беше паркирано старото му волво. След като се качиха и Саша затвори вратата, той продължи: — А сега ми кажи какво става и не ми спестявай неприятните подробности.

Саша почти беше стигнал до края на историята, когато стигнаха паркинга на Тринити.

— Очевидно детектив сержантът не вярва и на една дума от историята на мис Хънтър, иначе нямаше да те освободи. Подозирам, че мис Хънтър те е засякла да се качваш в спалнята на мис Дейнджърфийлд и е видяла възможност да ликвидира шансовете ти да станеш президент на Съюза — каза Стрийтър, докато се качваха по стъпалата към кабинета му.

— Възможно ли е Фиона да е толкова безскрупулна? — изуми се Саша.

— Не мисли за нея като за Фиона, а като за дъщерята на сър Макс Хънтър, и тогава ще научиш отговора на този въпрос. Но не всичко е изгубено. Няма съмнение, че мис Дейнджърфийлд ще потвърди историята ти, което ще постави мис Хънтър в изключително глупава ситуация. — Перспективата очевидно се харесваше много на Стрийтър.

— Но аз вече излъгах Уоруик, за да защитя Чарли — каза Саша. — Защо му е да ми повярва, ако изведнъж променя показанията си?

— Ще се окаже достатъчно мъж, за да разбере защо си го направил — каза Стрийтър, докато отваряше вратата на кабинета.

— Но аз не искам Чарли да бъде временно изключена и да не може да се яви на изпитите си.

— Предполагам, че Фиона много добре си дава сметка за това, но ако не кажеш на Уоруик истината, ти ще си временно изключеният, което ще означава, че Фиона Хънтър ще е елиминирала единствения си противник за президентския пост. И дори след като се докаже, че си невинен, ще има такива, които ще сметнат, че няма дим без огън, особено ако обмисляш кариера в политиката.

— Но аз трябва да защитя Чарли.

— Каза, че си излязъл от стаята й в пет и половина, нали? — каза Стрийтър, без да обръща внимание на думите му. — И си се върнал направо в колежа? — Саша кимна. — Видя ли някой познат по пътя?

— Не. По това време сутринта не можеш да видиш много хора.

— Мистър Пъркинс не те ли забеляза как се вмъкваш в колежа?

— Боя се, че не. Беше заспал, от което останах доволен тогава.

— Наистина ли? — Телефонът на бюрото на Стрийтър започна да звъни. Той вдигна слушалката и се заслуша за няколко секунди, след което каза: — Пъркинс е. Казва, че трябва да поговори с теб.

Саша грабна телефона, сякаш беше спасително въже.

— Съжалявам, че ви безпокоя, мистър Карпенко. Майка ви току-що се обади и каза, че трябва спешно да говори с вас.

— Целият Съюз говори за това — каза Бен, докато сядаше на леглото в стаята на Саша.

— Разкажи, без да ми спестяваш подробностите.

— Арестували те сутринта по време на занятия, закопчали те, извлекли те от кабинета на доктор Стрийтър, хвърлили те на задната седалка на полицейска кола, откарали те в най-близкия участък, обвинили те във влизане с взлом в стая на студентка и кражба на конфиденциална папка и те оставили да гниеш в килията в очакване на съдебен процес.

— Значи килията трябва да е това — каза Саша и се огледа.

— Така излиза. Поради което трябва да идем право в Съюза и да ни видят как пием бира на бара, сякаш нямаш никакви грижи на този свят.

— Не мисля, че ще бъде възможно.

— Трябва да бъде, ако искаш да имаш някакъв шанс да станеш президент на Съюза.

— Съжалявам, но трябва да замина за Лондон — каза Саша. — Майка ми спешно има нужда от мен.

— Какво може да е по-спешно от събиране на доказателства, че си невинен по всякакви обвинения?

— Нямам представа какъв е проблемът, но когато майка ми за последен път използва думата «спешно», беше при смъртта на мистър Морети.

— Тогава поне ми позволи да кажа на Чарли какво е станало, за да изобличим Фиона и да изчистим името ти.

— Слушай внимателно, Бен. Изобщо няма да доближаваш Чарли, освен ако не искаш да разбереш колко близо е бил онзи офицер на КГБ до прерязване на гърлото.

Бен замръзна и мина известно време, преди да си върне дар слово.

— Просто гледай да се върнеш до утре в девет, защото не можеш да си позволиш да не се явиш при сержант Уоруик. Направиш ли го, ще бъдеш първият президент на Съюза, който е бил избран, докато е бил в ареста.

Когато чу почукването на вратата, Елена предположи, че е Саша. Вече съжаляваше, че го е потърсила през учебно време, за да му досажда с проблемите си. Типично в стила му беше да зареже всичко и да се опита да й помогне. Тя прекъсна събирането на нещата си и отвори вратата. Озова се лице в лице с Джино.

— Много съжалявам — каза той и я прегърна. — Исках само да ти кажа, че си подадох оставката заедно с петима от кухненския персонал и трима от сервитьорите ми.

— Не биваше да го правиш, Джино. Не искам да съм отговорна заради това, че всички сте останали без работа.

— Повечето от нас разбират, че не бихме оцелели дълго с онзи кучи син Тремлет. Пък и мотивите ми не са точно чисти като сълза, защото вече ми беше предложена друга работа.

— От кого?

— От Матео Анели.

— Врагът! — разсмя се Елена.

— Вече не. Има една стара италианска поговорка: врагът на моя враг е мой приятел. Но мистър Анели ми предложи работата срещу едно условие.

— И какво е то?

— Да дойдеш с мен.

— А Бети?

— Сигурен съм, че ще се съгласи да приеме и нея.

— Но къде ще живея? — попита Елена. — Защото над ресторанта на мистър Анели няма апартамент.

— Винаги можеш да отседнеш при мен, докато си намериш своя квартира.

— Ами съквартирантът ти?

— Той би възразил само ако ти беше мъж — рече Джино. — Е, съгласна ли си да пресечеш улицата и да дойдеш с мен в «Остерия Рома»?

— Трябвало е да те кръстят Кориолан[14] — каза Елена.

— Корио… кой?

Саша трябваше да признае, че загубата на работата и покрива над главата определено може да се опише като спешен случай. Искаше му се само да беше научил за предложението на Джино преди да се качи на влака, но беше оставен без избор, когато телефонният оператор му каза, че линията на майка му е прекъсната. Прекара безсънна нощ на канапето на Джино и на следващата сутрин взе първия влак обратно за Кеймбридж. Наложи се да похарчи близо паунд за такси, за да стигне в полицейския участък в 8:54. Млад полицай го отведе направо в кабинета на детектив сержант Уоруик, а не в стаята за разпити.

— Мис Хънтър оттегли твърденията си — каза Уоруик, след като Саша седна.

— Моля ви да ми кажете, че Чарли не се е явявала при вас.

— Кой Чарли? — невинно попита Уоруик. — Не, малко детективска работа от наша страна накара мис Хънтър да размисли. Посочихме й, че отпечатъците ви по стълбата свършват на втория етаж, и тъй като тя твърдеше също, че сте напуснали стаята й веднага щом сте откраднали папката, трудно може да се обясни защо са ви трябвали пет и половина часа, за да се върнете в колежа си. Освен, разбира се, ако не сте били в легло един етаж по-долу.

— Но мистър Пъркинс, портиерът на колежа, не би могъл да потвърди кога съм се върнал в колежа, защото беше заспал.

— По-точно би било да се каже, че си е затворил очите — каза Уоруик. — Ако ви беше видял да се прибирате в пет и половина сутринта, е щял да бъде принуден да запише името ви в голямата си книга за нарушаване на правилата на колежа и щеше да ви се наложи да обяснявате на прокторите къде сте били през цялата нощ.

— Значи на Фиона й се е разминало?

— Не съвсем. Мис Хънтър беше предупредена за подаване на лъжлив сигнал и губене на време на полицията. Честно казано, щях да я прибера за едно денонощие, ако баща й не се беше обадил на началника. Както и да е, по-добре тръгвайте. Доколкото разбрах, имате натоварен ден.

— Както знаеш, Елена, отдавна исках да постъпиш при мен — каза мистър Анели, — но ти ясно заяви, че няма смисъл да те моля, докато си на работа при мистър Морети.

— И все още щеше да е така — отвърна Елена.

— Предложението ми още е в сила. Ще те направя главен готвач и мога да ти обещая, че никога няма да ме видиш в кухнята. Ще ти плащам два пъти повече, отколкото ти плащаше мистър Морети, и ще получаваш допълнителни десет процента от печалбата на ресторанта. Но ще трябва сама да си намериш квартира.

— А Бети може ли да работи с мен? — попита Елена. Анели кимна. — И Джино ще бъде главен сервитьор?

— Да. Вече се разбрах с него. Има ли още нещо? — След като изслуша последната й молба, мистър Анели каза: — Ще трябва да си помисля.

— Това е ключовото условие — каза Елена, повтаряйки точно думите на Саша.

Саша излезе от полицейския участък и взе тичешком цялото разстояние до Съюза, където завари ръководителя на кампанията му да се опитва да обясни на един гласоподавател къде е бил кандидатът през последните четирийсет и осем часа.

— Гласуването вече започна — каза Бен, след като Саша отиде при него на бара и му разказа последните новини. — Нямаме нито миг за губене, защото Фиона разправя на всички, че си прекарал последните два дни в полицейския арест. Направо да се възхитиш на безочието й.

— Както и на умението й да избира точния момент.

— Жалко, че Уоруик не я е затворил за едно денонощие. Това определено щеше да ни е от полза. Но все пак можем да победим.

Започнаха да обикалят залата. Неколцина членове стиснаха топло ръката на Саша, но други му обърнаха гръб — дори един-двама от онези, които беше смятал за поддръжници и дори за приятели. Саша се опита да говори с всички негласували, включително и с онези, за които знаеше, че нямат интерес да го подкрепят. Ясно беше, че някои все още вярват или искат да вярват в историята на Фиона, докато други признаваха, че и техните отпечатъци спокойно биха могли да са на онази пожарна стълба. Саша не спря, докато и последният глас не бе пуснат в шест вечерта, след което отиде при Бен и Чарли на бара. Поддръжниците на Фиона бяха заели едната половина на заведението, а тези на Саша — другата.

— Кога ще излезе резултатът? — попита Чарли и отпи от бирата си.

— Към седем — отвърна Бен. — Няма да чакаме дълго.

Предсказанието му се оказа погрешно — наближаваше осем, когато бъдещият бивш президент Крис Смит влезе в бара и застана в средата на помещението с един-единствен лист в ръка. Изчака всички да млъкнат, преди да заговори.

— В началото бих искал да обясня защо обявяването на резултатите се забави толкова. Необходими бяха три преброявания на гласовете, преди да се стигне до единодушно решение. И тъй, с разлика от три гласа следващият президент на Студентския съюз на Кеймбридж е…

19. Алекс

Виетнам, 1972

Алекс прочете писмото втори път, преди да го покаже на майка си. Елена заплака, защото много добре знаеше какво ще направи синът й.

— Ако бяхме отишли в Англия, това никога нямаше да се случи — каза тя и отново се запита дали не са се скрили в погрешния контейнер.

Много млади мъже, които бяха получили същото писмо тази сутрин, вече разговаряха по телефона с адвокатите на бащите си или посещаваха семейния лекар, докато други просто скъсваха призовката с надеждата, че така проблемът ще изчезне. Но не и Алекс.

Елена не беше единствената, която плачеше. Ади го умоляваше поне да се опита да си намери повод за отсрочка от военна служба и посочи, че тъй като е последна година студент в университета, би трябвало да му позволят да завърши образованието си. Но макар че плака цяла нощ, не успя да го убеди.

Алекс все още имаше належащ проблем, който трябваше да бъде решен, преди да си събере нещата и да замине. Единайсетте му сергии вече носеха добра печалба и той определено не искаше да продава нито една от тях. Но кой можеше да управлява напъпващата му империя, докато го няма? За негова изненада майка му намери решението.

— Ще напусна работата си в «Марио» и двамата с Димитрий ще ги поемем, докато не се върнеш.

Никой не повдигна въпроса какво ще стане, ако не се върне.

Алекс с радост прие предложението им и на 11 февруари 1972 година се качи на влака за Форт Браг в Северна Калифорния, за да започне осемседмичното си основно обучение, преди да бъде пратен във Виетнам.

Лампите светнаха.

— Ставай, ставай, ставай! — завика сержантът, докато вървеше по пътеката между спящите новобранци и удряше с палката си рамката на всяко легло. Един по един младежите бяха грубо събудени и, несвикнали с ранния час, замигаха и затъркаха очи. Имаше само едно изключение. По това време на деня Алекс вече пътуваше към борсата.

— Виетконгците ви нападат и ще убият последния, който стъпи на земята! — извика инструкторът.

Алекс вече вървеше към душовете с кърпа в ръка. Завъртя крана, който му предлагаше избор единствено между студена вода и студена вода.

— Всеки, който не се е изкъпал, избръснал и облякъл за петнайсет минути, ще гладува до обяда!

Изведнъж всички се втурнаха към душовете.

Алекс пръв седна на една от дългите дървени пейки на столовата. Бързо си даде сметка колко го е разглезила майка му през годините. Едва на третата сутрин се отчая дотолкова, че да се съгласи да изяде закуската си от каша на бучки, мазен бекон, изгоряла филийка и горещата черна течност, минаваща в армията за кафе.

Когато се запозна отблизо с плаца за маршируване, физическата подготовка, маршовете на скок и газенето през ледена река с пушка над главата, бързо откри, че не е в толкова добра форма, колкото си беше въобразявал. Все пак успяваше да остава един-два метра пред повечето новобранци, които до този момент си бяха мислели, че съботните вечери са създадени за напиване, а неделните утрини — за отспиване. Сержантът нежно им напомни, че виетконгците нямат почивни дни.

Докато продължаваше да се труди в гимнастическия салон, на полигона и из хълмовете по време на нощните учения, Алекс се представяше отлично в класната стая, където офицерът се опитваше да обясни защо Америка се е въвлякла във война в Далечния изток.

Остана запленен от историята на Виетнам и как северната и южната част на страната били обединени от 939 година, но сега се бяха хванали за гушите.

— Но защо жертваме живота на наши войници за някаква малка страна в другия край на света? — попита той.

— Защото ако комунистите от севера овладеят целия Виетнам, коя страна ще бъде следващата им жертва? — отговори офицерът. — Лаос? Камбоджа? И ще спрат ли, когато стигнат до Австралия? Подобно нещо би предизвикало ефекта на доминото. Падне ли една плочка, останалите ще я последват.

— Но все пак Виетнам си остава на другия край на света — каза Алекс.

— Не можеш да си сигурен в това — каза офицерът. — Куба е в ръцете на Фидел Кастро и комунистите са само на един хвърлей от американския бряг, и ако могат да се доберат до нещо повече от лъкове и стрели, Флорида би могла да е следващата.

Алекс не зададе повече въпроси, защото добре знаеше как Червената армия бе окупирала цяла Източна Европа, докато Съюзниците само бяха гледали, без да предприемат нищо.

Бързо намери приятели сред останалите наборници, някои от които бяха първо поколение имигранти като него. Помагаше им да пишат писма на семействата и приятелките си, да попълват формуляри и дори научи един как да си връзва кубинките. Имаше обаче един — както винаги — с когото не се харесаха от самото начало.

Големия Сам, известен също като Танка, беше над един и деветдесет и когато стъпваше на кантара, стрелката спираше чак на 102 килограма, повечето от които бяха яки мускули. Той очевидно не смяташе редник Карпенко за естествения лидер на взвода. Повечето други новобранци избягваха Големия Сам и дори някои от инструкторите се държаха предпазливо около него. Алекс също стоеше настрана, но не можеше да избягва Големия Сам, когато по време на едни физически упражнения на двамата беше наредено да излязат на боксовия ринг за приятелски мач. Големия Сам не си падаше по приятелските мачове. Всички новобранци се стълпиха да гледат неизбежната касапница.

— Аз съм най-великият — прошепна неубедено Алекс, докато се промушваше през въжетата с надеждата, че думите на Касиус Клей ще го вдъхновят и че ще може поне да оцелее през триминутните рундове.

През първия рунд Алекс танцуваше нервно по ринга, докато противникът му нанасяше удар след удар, без да улучи целта си. Успя някак да избута и втория рунд, като дори удари Големия Сам — не че той го забеляза. Краката му обаче бързо станаха като оловни. Това не беше бавен валс с някоя млада дама на танцова забава.

Към средата на третия рунд Сам успя да го перне отстрани по главата. Алекс се олюля и Сам го удари втори път, този път по брадичката, и той рухна на ринга. Някой по-мъдър щеше да остане да лежи. Но не и Алекс. Той се опита да се изправи, докато реферът броеше «пет, шест, седем…». Беше още на коляно, когато следващото кроше го улучи право в носа. Видя пред очите си само ивици и звезди като на американското знаме, при това много повече от петдесет. Големия Сам щеше да бъде дисквалифициран, ако това беше мач от шампионат, но както посочи инструкторът, никой нямал време да обяснява на виетконгците правилата на маркиз Куинсбъри.

Когато дойде на себе си, Алекс с ужас видя, че Големия Сам се извисява над него. Зачака следващия удар, но Сам свали ръкавицата си и помогна на новия си най-добър приятел да се изправи.

През втората седмица ги запознаха с полигона и неподвижните мишени.

— Утре мишените ще се движат — каза сержантът. — И след като свикнете с тях, ще започнат да стрелят.

През третата седмица денят се превърна в нощ. Никаква храна, никакъв сън и ако не си мъртъв, ти се иска да бъдеш. Четвъртата седмица бе посветена на ръкопашния бой, но едва след като бяха изкарали четиринайсет часа без сън и храна. Когато най-сетне им беше разрешено да се строполят в леглата си, едва успяха да затворят очи, когато ги вдигнаха по тревога и им казаха, че виетконгците са предприели контраатака.

— И не забравяйте, че за тях това е национален спорт.

Никой не се изненада, когато през петата седмица Алекс беше направен ефрейтор и сложен начело на дузина новобранци. Той тутакси избра Големия Сам за свой заместник.

В края на шестата седмица отделението на Алекс изпреварваше останалите. Всеки от войниците му беше готов да влезе и в ада за него.

През седмата седмица командирът на взвода им лейтенант Лоуъл извика Алекс настрани след строевата подготовка.

— Карпенко, замислял ли си се за прехвърляне като обучаващ офицер в някоя тренировъчна школа? Защото с радост ще те препоръчам, ако имаш подобни намерения.

Отговорът на Алекс го разочарова.

— Аз съм уличен търговец, сър. Нямам желание да ставам офицер. Ще остана и ще се бия с отделението си, ако нямате нищо против.

През следващите седмици лейтенант Лоуъл на няколко пъти се опита да накара Карпенко да размисли, но винаги получаваше същия категоричен отговор.

През последния им ден във Форт Браг отделението на Алекс беше отличено от командира на поделението. Големия Сам прие наградата.

— Вие сте едно от най-добрите отделения, които съм виждал — каза генералът, докато връчваше знаменцето.

— Покажете ми другите — отвърна Големия Сам.

Генералът избухна в смях.

На 5 юни 1972 година лейтенант Лоуъл, ефрейтор Карпенко и наборниците от 116-а пехотна рота се качиха на камиони посред нощ и ги откараха до летище, което не беше отбелязано на нито една карта. След четиринайсет часа и три кратки спирания за зареждане на самолета, но не и на войниците, най-сетне кацнаха на силно охранявано летище някъде в Южен Виетнам. Вече не бяха новобранци, а обучени пехотинци, готови за война.

Не всички щяха да се завърнат.

116-а рота прекара две седмици в настаняване в импровизираната си казарма и още толкова в подготовка за първото си задание. Накрая всички до един бяха повече от готови. Но за какво?

— Заповедите ни са ясни — каза Лоуъл на сутрешния инструктаж. — Трябва да патрулираме района около Лон Бин. Виетконг понякога навлизат в него с надеждата да намерят слабо място в отбраната ни. Ако са достатъчно глупави да го направят отново, работата ни е да ги накараме да съжаляват и да си оберат крушите.

— А ще можем ли да пренесем битката на тяхна територия? — попита Алекс.

— Малко вероятно — отвърна Лоуъл. — Това е работа на професионалистите — морските пехотинци и армейските рейнджъри. Биха ни извикали да им асистираме само при изключителни случаи.

— Значи сме нещо като пътни ченгета — каза Танка.

— Нещо подобно — призна Лоуъл.

«Онези, които само стоят и чакат, също служат.»[15] Алекс реши да потърси откъде е цитатът при следващото си посещение в библиотеката, което можеше да е и след две години.

— Добрата новина е — продължи Лоуъл, — че на всеки шест седмици ще имате няколко дни отпуска, през която ще можете да посетите Сайгон.

Чуха се отделни радостни възгласи.

— Но дори тогава не можете да си позволите да се отпуснете. Трябва да приемате, че всеки, който ви приближи, може да е агент на Виетконг. Особено внимавайте с младите красавици, които ще ви предложат секс, с надеждата да измъкнат от вас нещо, което да смятате за съвсем тривиална информация.

— А не можем ли просто да правим секса и да си държим устата затворена? — предложи един войник.

Лоуъл изчака смехът да затихне и каза твърдо:

— Не, Бойл. Всеки път, когато се изкушите, си припомнете, че това може да струва живота на някой ваш другар.

— Не съм сигурен дали ще издържа шест седмици без жена — каза Бойл.

Макар че избухнаха в смях, останалите от взвода очевидно споделяха мнението му.

— Не се безпокой, Бойл — каза Лоуъл. — Армията е помислила за войници като теб. Недалеч от лагера си имаме бардак. Върти го една дама, казва се Лили, и всичките й момичета са подбрани внимателно. Единствения път, когато Лили откри, че едно от момичетата й работи за Виетконг, на следващата сутрин тялото му беше открито да се носи в реката. За всеки взвод в лагера има определен ден от седмицата, в който може да посети заведението на Лили. Нашият е сряда.

Алекс намираше патрулирането за досадно в най-добрия случай и за безсмислено в най-лошия. Минаха пет седмици преди да видят виетконгски войници. Лейтенант Лоуъл незабавно даде заповед за настъпление и огън, но не успяха да улучат нищо освен някое и друго дърво и секунди по-късно врагът изчезна безследно в джунглата.

Когато описа случая в дълго писмо до майка си, Алекс се опита да я увери, че е по-вероятно да загине при пресичане на Брайтън Бийч авеню, отколкото по време на патрул. Това наблюдение беше цензурирано.

Алекс получаваше редовно писма от майка си. Бърни най-сетне се пенсионирал и Елена признаваше, че откакто си отишъл, едва успявали да излязат на нула. На Алекс не му трябваше да чете между редовете, за да разбере, че нито майка му, нито Димитрий са родени търговци. Елена му пишеше, че очакват с нетърпение да се върне, макар че Алекс трябваше да приеме, че това ще стане най-рано след година. Докато дългите седмици се превръщаха в още по-дълги месеци, той започна да се пита дали не бе трябвало да послуша съвета на Ади и да помоли за отсрочка, за да завърши последната си година в университета и — което беше по-важно — да поиска ръката й. Дори беше купил пръстена.

20. Саша

Лондон, 1972

— Моля за разрешението ви, сър, да поискам ръката на дъщеря ви.

— Колко възхитително старомодно — каза мистър Дейнджърфийлд. — Но, Саша, не сте ли малко млади да мислите за брак? Не е ли по-добре да изчакате още малко, преди да вземате подобно необратимо решение?

— Защо да чакам, сър, когато съм открил единствената жена, с която бих искал да прекарам остатъка от живота си?

— Бих попитал дали си сигурен, че дъщеря ми споделя чувствата ти, ако вече не знаех отговора. — Саша се усмихна: много добре си даваше сметката, че Чарли е в съседната стая. — И тъй, като твой евентуален тъст, от мен се очаква да те попитам за перспективите ти, нали?

— Имам три предложения за работа след дипломирането си, сър. Проблемът е, че не мога да реша кое точно да избера.

— Затруднението на изобилието — каза мистър Дейнджърфийлд.

— Без никакви гаранции за изобилие, сър — призна Саша. — И което е по-лошото, нито едно от тях не е онова, с което искам да се занимавам в действителност.

— Сега вече ме заинтригува.

— Тринити ми предложи стипендия за докторантура, стига да завърша с отличие.

— Поздравления.

— Благодаря, сър. Но не мисля, че съм замесен от преподавателско тесто. Предпочитам бойното поле пред аудиторията.

— Някое конкретно бойно поле ли?

— Служител на Външно министерство ми предложи да кандидатствам при тях. Но не съм сигурен дали искат да ме правят дипломат, или шпионин.

— Нямах представа, че между двете има разлика — отбеляза Дейнджърфийлд. — Но не се съмнявам, че би се справил еднакво добре и с двете. А третото предложение?

— Мистър Анели, собственикът на ресторант «Елена», където майка ми е главен готвач, ми предложи да постъпя на работа при него. Той няма деца и намекна, че след време аз мога да поема бизнеса му.

— Преподавател в Кеймбридж, шпионин или ресторантьор. Едва ли би могъл да имаш по-разнообразен избор, макар че ресторантьорството е най-близо до бойното поле и може би е най-добре платено.

— Не само че ще бъде по-добре платено, но и аз съм напълно подходящ за работата. През последните пет години работих в ресторант по време на ваканциите. Започнах като мияч на чинии, после подреждах масите, след което бях за известно време барман и сервитьор. Понякога имах чувството, че уча две специалности едновременно.

— Но ти каза, че никоя от тези работи не ти е наистина присърце.

— Да, сър. Подобно на баща ми, аз съм политик по душа и Кеймбридж само утвърди още повече желанието ми да вляза в Парламента.

— А реши ли вече от коя партия?

— Още не, сър. Истината е, че и двете крайности не ми допадат. Предпочитам центъра, тъй като често откривам, че се съгласявам с гледната точка на другия.

— Но в крайна сметка ще се наложи да избереш едната или другата страна, ако искаш да имаш надежди за политическа кариера — каза Дейнджърфийлд. — Разбира се, освен ако не решиш да се присъединиш към либералите.

— Не, сър — разсмя се Саша. — Не вярвам в изгубени каузи.

— Аз също, но през целия си живот гласувам за либералите.

Саша се изчерви.

— Извинете, сър.

— Не е нужно да се извиняваш, момко. Мисля, че ще установиш, че жена ми е напълно съгласна с теб.

— Преди да се представя като пълен глупак, сър…

— Сюзан е заклета консерваторка, макар че понякога й се налага да си запушва носа, когато отива да гласува. Така че тя е по-зле и от теб. Но Чарли не ми ли спомена, че след като си изгубил изборите за президент на Съюза си обещал, че никога повече няма да се кандидатираш?

— Това решение не издържа и седмица, сър. За голям неин ужас смятам да се кандидатирам отново на следващите избори.

— Да подходим практично за момент — каза Дейнджърфийлд. — Ако решиш да приемеш предложението на мистър Анели, къде ще живеете с Чарли?

— Майка ми неотдавна купи голям апартамент във Фулам с повече от достатъчно място за трима ни.

— А за четирима или може би петима? — повдигна вежда Дейнджърфийлд.

— И двамата смятаме, че е по-добре първо да уредим кариерите си, преди да започнем да мислим за деца. Чарли се надява след докторантурата си да си намери работа и да изкарваме достатъчно за двама, трима или четирима. Единствено майка ми не е съгласна с мен.

— С нетърпение очаквам да се запозная с нея. Изглежда ми доста страховита жена. Кажи ми, какво е нейното мнение за това, че единственият й син иска да се ожени толкова млад?

— Тя обожава Чарли и не одобрява да живеем в грях.

— А, ето значи откъде си наследил старомодните си ценности.

— Не би било зле да знаеш от коя партия си — каза Бен. — Макар да съм сигурен, че можеш да спечелиш и като независим кандидат, животът ми ще е много по-лек, ако се присъединиш или към торите, или към лейбъристите. За предпочитане към торите.

— Точно в това е проблемът — отвърна Саша. — Още не знам коя партия подкрепям. По природа вярвам в свободната инициатива и че колкото по-малка е намесата на държавата, толкова по-добре. Но като имигрант се чувствам по-удобно с философията на лейбъристката партия. Сигурен съм единствено в това, че не съм либерал.

— Не казвай това на никого, докато не бъде пуснат и последният глас. Като независим ще се нуждаеш от подкрепата на гласоподаватели и от трите партии.

— А ти имаш ли _някакви_ убеждения? — попита Саша.

— Човек не може да си позволи подобен лукс преди да е спечелил изборите.

— Думи на истински тори — отвърна Саша.

— Радвам се, че ще прекараме уикенда при родителите ми — каза Чарли. — Знам, че баща ми иска да се посъветва с теб за нещо.

— Че за какво бих могъл да го посъветвам? Не разбирам нищо от антики, а той се смята за водещ в своя бранш.

— И на мен ми е интересно да разбера. Предупредих го обаче, че не можеш да направиш разлика между Чипъндейл и Конран[16].

— Знам кой от двамата мога да си позволя — каза Саша.

— Трябва да четеш повече Оскар Уайлд и по-малко Мейнард Кейнс — каза Чарли. — Между другото, майка ти ще дойде ли с нас? Знаеш, че родителите ми очакват с нетърпение да се запознаят с нея.

— Смята да дойде в събота сутринта. Това ми дава достатъчно време да ги предупредя, че вече е избрала имената на първите ни три деца.

— А ти предупреди ли я, че те може и да не се появят в близко бъдеще?

Когато в края на дебата Тед Хийт седна, Саша изобщо не се беше приближил до решението на коя партия симпатизира повече. Речта на премиера беше компетентна и изпипана, но й липсваше страст, макар да говореше по тема, която определено му беше присърце. Въпреки неотдавнашния успех на кампанията му за влизането на Великобритания в Общия пазар някои от присъстващите, сред които и негови привърженици, не можеха да скрият прозевките си.

Майкъл Фут, който се обявяваше против предложението от името на лейбъристите, беше съвсем друга класа. Блестящата му риторика хипнотизира студентите, макар ясно да си личеше, че той няма такива подробни познания по темата като вносителя на предложението.

Подобно на Хийт, Саша вярваше в една по-силна Европа като противодействие на комунистическия блок, поради което игнорира съвета на Бен и гласува за предложението, а не за човека.

— Мисля, че Хийт се представи блестящо — каза Бен, докато излизаха от сградата след организираната след дебата вечеря.

— Не — отвърна Саша. — Може и да познава темата по-добре, но Фут беше много по-убедителен.

— И според теб кой би трябвало да стои начело на страната? — заяде се Бен. — Блестящ оратор или…

— Бакалин ли? — попита Саша. — Още няма взето решение, така че ще се кандидатирам като независим.

— Значи ни очаква зает уикенд.

— С какво?

— С разнасяне на манифеста ти до всеки колеж, разлепване на плакати и когато никой не гледа, махане на плакатите на конкурентите.

— Забрави, Бен. Много добре знаеш, че правилата на Съюза забраняват свалянето или обезобразяването на плакатите на другите кандидати. Ако си достатъчно глупав да го направиш, ще ме дисквалифицират. И като едното нищо Фиона ще пусне снимка как го правиш. Нищо не би й донесло по-голямо удоволствие от това да ме види да се провалям за втори път.

— Тогава ще се наложи просто да лепим твоите плакати върху тези на противниците.

— Бен, не ме слушаш, а по-лошото е, че няма да съм тук, за да те държа под око.

— Защо няма да си тук?

— С Чарли ще прекараме уикенда при родителите й, за да отпразнуваме годежа. И майка ми ще се срещне за първи път с тях.

— Къде ще се състои тази историческа среща?

— Защо питаш?

— Защото съм опитвал готвенето на майка ти само веднъж и изгарям от нетърпение да го направя отново.

— Няма да ти се наложи да чакаш дълго, защото ти ще ни бъдеш кум.

Саша се наслади на рядкото изживяване да види приятеля си останал без думи.

— Казвай ми Майк — каза мистър Дейнджърфийлд.

— Май ще ми трябва известно време да свикна, сър — отвърна Саша, докато домакинът затваряше вратата на кабинета и го водеше към креслото до камината.

— Радвам се, че можем да останем известно време насаме, Саша, защото искам да се посъветвам с теб.

— Надявам се да не е нещо свързано с антики, сър, защото съвсем наскоро научих колко старо трябва да е нещо, за да бъде наречено антика.

— Не, не е свързано с антики, а с един мой клиент, който може би притежава нещо, което в занаята наричаме откритие на живота. — Саша беше заинтригуван, но не каза нищо. — Неотдавна ме посети една руска графиня, която предложи да ми предаде семейно наследство, което би подпалило антикварния свят, ако е истинско. — Мистър Дейнджърфийлд стана от стола си и отиде до един голям сейф. Завъртя шайбата му първо на една страна, после на друга, отвори тежката врата, извади кутия от червено кадифе и я сложи на масата помежду им. — Отвори я, Саша. Уверявам те, че не е нужно да разбираш от антики, за да разбереш, че това е работа на гений.

Саша внимателно вдигна закопчалката и отвори кутията. Вътре имаше голямо златно яйце, инкрустирано с диаманти и перли. Ченето му увисна, но от устата му не излезе нито дума.

— И това е само обвивката. — Мистър Дейнджърфийлд се наведе напред и отвори яйцето. Вътре в него имаше изящен дворец от нефрит, заобиколен от ров от сини диаманти.

— Еха! — възкликна Саша.

— Именно. Но дали това е оригинален Фаберже, както твърди графинята, или майсторско копие?

— Нямам представа — призна Саша.

— Едва ли би могъл да имаш. Но след като се срещнеш с нея, може би ще успееш да ми кажеш дали самата графиня е оригинал, или фалшификат.

— Проблемът Анастасия — каза Саша.

— Точно така. Вече посетих Британския музей, музея «Виктория и Албърт» и съветското посолство и всички са категорични, че оригиналното яйце е било собственост на граф Моленски. Но дали графинята е наистина негова внучка, или е просто талантлива актриса, която се опитва да ми пробута копие?

— С нетърпение очаквам да се срещна с нея — каза Саша, който не можеше да откъсне очи от яйцето.

— И дори да успее те убеди, че е истинската внучка — каза Дейнджърфийлд, — защо й е било да избира мен, дребен търговец от Гилдфорд, когато би могла да се обърне към някой от водещите специалисти в Уест Енд?

— Предполагам, че вече сте й задали този въпрос, сър.

— Направих го и тя ми каза, че на лондонските дилъри не може да се вярва и че се страхувала, че ще се обединят в картел срещу нея.

— Не съм сигурен, че разбирам какво е искала да каже.

— Картел е, когато малка група търговци се обединят на търг с единствената цел да държат цената на ценен предмет ниска, така че един от тях да го купи за по-малко от реалната му стойност. След това го продават много по-скъпо и си поделят печалбата. Понякога наричат тази практика тайна партия.

— Но това не е ли незаконно?

— Определено е. Но подобни случаи рядко завършват в съда, защото ако няма свидетели, доказването им е почти невъзможно.

— Ако това е оригинал — каза Саша и погледът му се върна върху яйцето, — ще можете ли да му определите цена?

— Последното излязло на пазара яйце на Фаберже беше обявено на търг в «Сотби Парк Бърнет» в Ню Йорк и чукчето удари при цена малко повече от милион долара. И това беше преди десетилетие.

— А ако е фалшиво?

— Тогава ще съм късметлия да изкарам повече от две хиляди паунда от него, може би три.

— Кога ще се срещна с нея?

— Ще дойде на чай утре следобед. — Мистър Дейнджърфийлд отново погледна яйцето. — Ако е истинско, може да е дошло времето да направя нещо доста нетипично за мен.

— Какво по-точно, сър?

— Да рискувам — отвърна мистър Дейнджърфийлд.

Бен прекара уикенда в разлепване на плакати ГЛАСУВАЙТЕ ЗА КАРПЕНКО по дъските за обяви на всички трийсет колежа и дори на някои огради между тях, въпреки че си даваше сметка, че опонентите на Саша могат да ги скъсат напълно законно.

Докато обикаляше от колеж на колеж, той ставаше все по-уверен, че Саша ще спечели, защото всеки спрял се да побъбри с него или му вдигаше палец, или го уверяваше, че този път ще подкрепят неговия кандидат. Никой не повдигна въпроса с фалшивите обвинения на Фиона при последните избори, а един-двама признаха, че съжаляват, че не са гласували за Саша още миналия път. На Бен му се искаше да им напомни, че само двама от тях можеха да са достатъчни.

С неохота трябваше да признае пред всички с изключение на Саша, че Фиона се беше оказала доста добър президент на Съюза. Благодарение на връзките на баща й в Камарата на общините списъкът гостуващи политици беше внушителен и твърдото й управление на комитета, както и някои новаторски идеи, се оценяваха по достойнство както от приятели, така и от противници.

Въпреки че двамата със Саша разговаряха рядко, Фиона неотдавна бе споменала пред Бен, че тримата трябва да вечерят заедно и да оставят миналите неща в миналото.

— Маслинена клонка ли е това? — предположи Бен.

— По-скоро голямо листо — отвърна Саша. — Така че й кажи, че това няма да се случи, преди да съм седнал на президентския стол.

21. Алекс

Виетнам, 1972

— Какво смяташ да правиш, когато се прибереш у дома? — попита лейтенант Лоуъл, докато двамата с Алекс седяха в землянката и деляха нещо, което минаваше за обяд.

— Ще завърша следването си в Нюйоркския университет, след което ще изградя империя, която да съперничи на Рокфелер.

— Моят кръстник — прозаично рече Лоуъл. — Мисля, че ще го харесаш, и знам, че той би харесал теб.

— Работиш ли за него? — попита Алекс.

— Не, аз съм председател на борда на малка банка в Бостън, която носи фамилното име. Но ако трябва да съм честен, само се водя председател. Предпочитам да се занимавам с първата си любов, политиката.

— Президент ли искаш да станеш някой ден? — попита Алекс.

— Не, благодаря — отвърна Лоуъл. — Не съм толкова амбициозен като теб, ефрейтор, и много добре познавам границите на способностите си. Но когато се върна в Бостън, смятам да се кандидатирам за Конгреса, а може би един ден и за Сената.

— Като дядо ти ли? — Лоуъл се изненада и очевидно не беше подготвен за следващия въпрос на Алекс. — Защо не се опита да отложиш военната служба? Със сигурност си имал всички подходящи връзки да не попаднеш в тази адска дупка.

— Така е, но другият ми дядо е бил генерал и ме убеди, че служба във Виетнам няма да навреди на политическата ми кариера, особено като се има предвид, че повечето от противниците ми се погрижиха да не получат призовки. Но иначе си прав, всичките ми връстници от Харвард намериха начин да се измъкнат от казармата.

Алекс загреба последните зърна от дъното на консервата и ги изяде бавно, сякаш бяха някоя от най-вкусните гозби на майка му.

— Е, май е време да тръгнем да търсим врага — каза Лоуъл.

— Да бе — отвърна Алекс.

В сряда вечер, докато останалите от отделението отиваха при Лили, Алекс можеше да бъде открит в столовата в компанията на книга. Вече беше изчел Толстой, Дикенс и Дюма в оригинал и напоследък беше насочил вниманието си към Хемингуей, Белоу и Чийвър.

Ади му пишеше всяка седмица и Алекс откри, че не е осъзнавал колко много му липсва тя. Трябваше да й предложи да се оженят, но не с писмо. Но щом се прибереше…

Големия Сам непрекъснато го подканваше да се качи с момчетата на автобуса за бордея, но Алекс упорито отказваше и дори показа на Танка снимка на Ади.

— Не е нужно да й казваш — каза ухиленият до уши Сам.

— Но ще се наложи да й кажа — отвърна Алекс, докато Елвис Пресли пееше от джубокса в столовата «Винаги беше в мислите ми».

— Мисля, че Ким ще ти хареса — упорстваше Големия Сам.

— Нямах представа, че си падаш по Киплинг — отвърна Сам и също му се ухили.

— Замислял ли си се някога за безполезността на войната? — попита Алекс.

— Старая се да не го правя — отвърна Лоуъл. — Подобни неща могат да отслабят решимостта ми, а това няма да помогне на хората под мое командване, ако ни се случи да участваме в реално сражение.

— Но от другата страна на ДМЗ[17] сигурно има много млади виетнамци, които също като нас седят в землянки, докато всъщност им се иска просто да се приберат при близките си. Историята наистина ли не ни учи на нищо?

— Само на това, че политиците трябва да мислят много внимателно, преди да пратят следващото поколение на война. Майка ти как се справя без теб? — попита Лоуъл, за да смени темата.

— Така, както може да се очаква — отвърна Алекс. — Единайсетте ми сергии едва излизат на нулата, но честно казано, тя чака с нетърпение да се прибера. Вече е почти време да си подновя лицензите, а майка ми няма да може да се справи с господин Улф.

— Кой е той?

— Собственикът.

— Димитрий не може ли да се справи с него? Струва ми се доста корав тип.

— Честно казано, това изобщо не е стихията му. Димитрий е много по-щастлив, когато е в открито море.

— Е, остават ни само няколко месеца преди да ни уволнят, което ще направи доволни всички освен Танка.

— Защо? Той не иска ли да се прибере у дома?

— Не, пусна молба да го прехвърлят в морската пехота и аз с радост го подкрепих. Иска да остане в армията. Ако имаше твоя мозък, от него би излязъл генерал.

— Ако ни се наложи да влезем в сражение, предпочитам до мен да е той, а не някой генерал — каза Алекс.

Когато дойде заповедта, взводът беше на рутинен патрул. Оставаха им само седемнайсет дни преди да ги върнат в Щатите поради изтичане на службата им.

Лейтенант Лоуъл поиска от щаба да повторят заповедта, след което затвори полевия телефон и събра хората си.

— Наблизо има сблъсък. Един от патрулите ни е попаднал в засада и ни е заповядано да им се притечем на помощ.

— Най-сетне — каза Танка.

Другарите му не изглеждаха толкова ентусиазирани. Подобно на Алекс, те също брояха оставащите дни.

— Три хеликоптера вече са на път към мястото със заповед да евакуират ранените и да транспортират мъртвите до щаба. — Думата «мъртвите» засили усещането на Алекс, че им предстои да вземат участие в първата сериозна мисия.

Танка пръв скочи на крака, следван от ефрейтор Карпенко на метър отзад, докато останалите се подредиха в колона зад него, с редник Бейкър в края.

— Никой да не говори освен мен — каза Лоуъл, когато навлязоха в ничия земя. — Дори едно кихане може да ни издаде и да изложи на опасност целия взвод.

Цял час се промъкваха бавно и предпазливо през джунглата към вражеската територия. На всеки няколко минути лейтенант Лоуъл правеше справка с картата и компаса. Внезапно стрелбата направи картата ненужна. Всички се проснаха на земята и запълзяха по корем към бойното поле.

Алекс вдигна очи и видя първия хеликоптер да кръжи отгоре, търсейки къде да кацне в гъстата джунгла.

Продължиха да пълзят напред. Алекс никога през живота си не се беше чувствал толкова нащрек. Въпреки това се питаше какво ли ще е след час. Ако не друго, поне вече нямаше чувството, че е пропилял една година от живота си.

Внезапно забеляза врага на стотина метра отпред. Виетнамците не бяха забелязали приближаващия американски взвод, защото вниманието им беше насочено изцяло към хеликоптера. Медиците качваха на носилки първите ранени, без да имат каквато и да било представа, че виетконгците се спотайват в храсталака само на метри от тях.

Лоуъл вдигна ръка да даде знак на взвода да смени посоката и да обкръжи врага. Всички разбираха, че изненадата е най-доброто им оръжие. Но докато се промъкваха все по-близо, коляното на Бейкър се озова върху някаква суха клонка. Тя се пречупи и изтрещя като фишек. Последният войник от виетконгците рязко се обърна, озова се очи в очи с Лоуъл и извика:

— Kè thù!

Лейтенантът скочи, стреля със своята M16 и се хвърли към неприятеля, следван плътно от хората си. Почти половината виетконгци бяха убити преди да успеят да отвърнат на огъня, но лейтенантът беше улучен и падна по очи в тресавището. Алекс моментално зае мястото му, а Танка застана до него.

Сражението, ако можеше да се нарече така, продължи само няколко минути и виетконгският отряд беше напълно унищожен, когато първият хеликоптер се издигна бавно във въздуха и се насочи обратно към базата. Вторият още висеше отгоре и чакаше да заеме мястото му.

Алекс си спомни часовете от началната подготовка. Първо се увери, че врагът вече не представлява заплаха. Двамата с Танка провериха шестнайсетте тела. Петнайсет бяха мъртви, а един се гърчеше в агония — от устата и корема му бликаше кръв и той ясно съзнаваше, че до края му остават секунди. Алекс си спомни второто правило. Вдигна оръжието си и го насочи право в челото на младия мъж, но макар в наръчника да пишеше, че това е проява на милост, не успя да дръпне спусъка.

Третото правило беше да провериш собствените си хора и да евакуираш първо ранените, а после убитите, които трябваше да бъдат върнати в родината и погребани с почести, а не да бъдат оставени да гният на чужда земя. А после и последното правило. Командващият офицер и всички сержанти напускат бойното поле последни.

Алекс остави умиращия северновиетнамски войник и се втурна към Лоуъл. Лейтенантът беше в безсъзнание. Алекс затърси пулса му и едва го улови. Танка го вдигна внимателно на рамо и го понесе през гъсталаците към чакащия хеликоптер, след което се върна да помогне на ранените, които можеха да ходят. Когато се върна на мястото на сражението, завари Алекс коленичил до телата на Бейкър и Бойл. Те бяха последните качени във втория хеликоптер, преди той да се издигне във въздуха.

Останалите забързаха нагоре по хълма към малка поляна, докато третият хеликоптер се спускаше към земята. Алекс изчака всички да се качат и се обърна да огледа за последен път бойното поле.

И тогава го видя. По някакъв начин оцелелият виетнамец беше успял да се изправи на колене и се целеше право в него.

Танка скочи от хеликоптера и се втурна надолу към него, като стреляше в движение. Алекс видя как виетконгският войник отлетя назад, след като в гърдите му беше изпразнен цял пълнител, но въпреки това успя да дръпне веднъж спусъка.

Сякаш в забавен кадър Алекс видя как Танка рухна на колене и се строполи на земята до мъртвия виетконгски войник.

Секунди по-късно Алекс се беше навел над приятеля си.

— Не! — изкрещя той. — Не, не, не!

Бяха нужни четирима души, за да отнесат безжизненото тяло нагоре по склона и да го натоварят на третия хеликоптер. Алекс се качи последен. Изгаряше от срам, че е допуснал смъртта на най-близкия си приятел.

22. Саша

Лондон

Когато възрастната дама влезе в дневната, малцина биха се усъмнили, че графиня Моленска е истинска аристократка. Дългата й строга черна пола и жакетът с висока яка бяха от друга епоха, също като стойката и държането, които не можеха да бъдат научени дори в курс по актьорско майсторство. Тя просто беше от старата школа и Саша и Майк се изправиха автоматично, когато тя влезе. Както и Елена.

Мистър Дейнджърфийлд беше уредил срещата така, че нищо да не бъде оставено на случайността. Графинята беше отведена до единственото свободно място на канапето до Саша, докато Елена и останалите от семейството седяха от другата страна на масата, върху която беше поставено яйцето. Щом мисис Дейнджърфийлд наля чай на графинята и й предложи парче кейк «Мадейра», което беше отказано, Саша заговори, обръщайки се към нея на родния й език.

— Откога живеете в Англия, графиньо?

— По-дълго, отколкото мога да си спомня — отвърна тя. — Но винаги се радвам да попадна на сънародник. Мога ли да ви попитам откъде сте?

— От Ленинград. А вие?

— Родена съм в Санкт Петербург — отвърна графинята, — което говори доста красноречиво за възрастта ми.

— В някой от онези великолепни дворци на хълма ли живеехте?

— Много добре знаете, че в Ленинград няма никакви хълмове, мистър Карпенко.

— Колко глупаво от моя страна — каза Саша. — Извинявайте.

— Не е нужно. Но така и така сте тръгнали да ловите риба, колко още мрежи трябва да избегна?

Саша така се смути, че не успя да измисли какво да й отговори.

— Може би трябва да започна да ви разказвам за скъпия ми баща граф Моленски? Той беше близък личен приятел с покойния цар Николай II. Двамата са имали общи учители на младини, както и няколко общи любовници през по-късните години.

Саша отново не намери какво да каже.

— Но несъмнено онова, което ви интересува в действителност — продължи графинята, — е как съм се сдобила с шедьовъра, който виждате пред себе си, и най-вече откъде съм сигурна, че е изработен от ръката на Карл Фаберже, а не на някой фалшификатор.

— Точно така, графиньо. Много би ми било интересно да разбера.

— Не е нужно да се обръщате така официално към мен, мистър Карпенко. Отдавна съм приела, че онези времена са отминали и че сега трябва да живея в реалния свят. И подобно на всеки друг, който се оказва в затруднено положение, приемам, че нямам избор, освен да се разделя със семейна ценност, ако искам да оцелея. — Саша сведе глава. — Признаваше се, че частната колекция на баща ми се превъзхожда единствено от тази на царя, макар че папа притежаваше само едно яйце на Фаберже, тъй като би се смятало за проява на неуважение да се опитваш да надминеш Негово Величество.

— Но как можете да сте сигурна, че яйцето е дело на самия Фаберже, а не е фалшификат, както твърдят някои експерти?

— Някои експерти с мотив — отвърна графинята. — Истината е, че не мога да го докажа, но ви уверявам, че за първи път видях яйцето, когато бях на дванайсет години. И именно детинската ми непохватност е причина за малката драскотина в основата му, която е почти невидима за невъоръжено око.

— Ако приемем, че това е оригиналът — каза Саша, загледан в яйцето, — трябва да ви попитам защо го предложихте на мистър Дейнджърфийлд, който е експерт най-вече по английски изделия. Той се занимава предимно с Шератон, Хепълуайт и Чипъндейл, а не с Фаберже.

— Добрата репутация се придобива трудно, мистър Карпенко. За нея трябва да се работи дълги години, а честността не може да се смята за даденост. Ето защо се съгласих да се разделя с яйцето за първи път от двайсет години. Ако го бях поверила на някой от нашите сънародници, на тях щеше да им е достатъчен само един ден да сменят моя шедьовър с фалшификат. Разбрах, че подобна мисъл никога не би минала през ума на мистър Дейнджърфийлд. Затова ще се вслушам в неговия съвет.

Саша скръсти ръце на гърдите си — знак, че нататък майка му трябва да поеме нещата и да продължи разговора на руски. Той стана, поклони се на графинята и отиде да седне между Чарли и баща й.

— Е? — каза мистър Дейнджърфийлд, след като графинята се разприказва с Елена. — Какво мислиш?

— Сигурен съм, че тя е точно такава, за каквато се представя — отвърна Саша.

— Откъде си толкова сигурен? — попита мистър Дейнджърфийлд, чийто чай отдавна беше изстинал.

— Тя говори придворен руски, който определено е от друга епоха и днес рядко може да се намери другаде освен на страниците на Пастернак.

— А яйцето? И то ли е от страниците на Пастернак?

Саша като че ли беше единственият, който се изненада, когато беше избран — със съкрушително мнозинство — за следващ президент на Съюза.

На Фиона очевидно не й допадаше, че трябва да прочете резултата пред претъпканата зала. Бен най-сетне стана ковчежник и двамата със Саша прекараха коледната ваканция в планиране на дебатите през следващия семестър. Останаха много доволни, когато министърът на образованието мисис Тачър се съгласи да говори в защита на правителствената политика на първия дебат, защото имаше неколцина водещи политици, които с радост биха използвали всяка възможност да се противопоставят на «крадлата на мляко».

Семестрите в Кеймбридж бяха осем седмици и макар че Саша възнамеряваше да кара с колкото се може по-малко сън, пак не можеше да повярва колко бързо се изнизваха неговите петдесет и шест дни като президент. Веднага щом освободи поста си, наставникът му напомни, че изпитите му наближават.

— И ако още се надяваш да ги вземеш с отличие — каза му д-р Стрийтър, — съветвам те да посветиш на ученето толкова енергия, колкото на усилията ти да станеш президент на Съюза.

Саша се вслуша в съвета му и продължи да кара с шест часа сън в денонощието, като прекарваше всеки друг час в преговаряне, четене на изпитни материали, превеждане на дълги пасажи от Толстой и препрочитане на старите си есета — и така до момента, когато се качи по стълбите към изпитната зала за първия си изпит.

Чарли и Бен се отбиваха на бърза вечеря, за да обсъдят своите усилия и какво смятат, че ще се случи на следващия ден. След това Саша се връщаше в стаята си и продължаваше да чете, като често заспиваше на бюрото и се чувстваше по-неуверен с всеки изминал час.

— Колкото по-усилено работя, толкова повече осъзнавам колко малко знам — призна той на Бен.

— Точно затова аз изобщо не работя — каза Бен.

След като Саша предаде последната си работа на изпитващите в петък следобед, тримата зарязаха тревогите си, отвориха бутилка шампанско и се отдадоха на празненство, което продължи до малките часове. Накрая Саша се озова в леглото с Чарли, макар да се беше оказало доста трудно да се качи по пожарната стълба и да заспи още преди тя да е загасила лампата.

Последва мъчителен период, през който студентите трябваше да чакат изпитващите да решат какви оценки да им пишат.

След две седмици, точно в десет сутринта, старшият проктор в дългата си черна роба и с академична шапка на главата тръгна бавно по коридора, понесъл резултатите. Студентите се смълчаха и се разделиха, за да му направят път, сякаш беше Моисей, прекосяващ Червено море.

С тържествени движения той закачи резултатите на дъската за обяви, обърна се и продължи също толкова бавно в обратната посока, като този път се пазеше навалицата да не го стъпче.

Саша пазеше Чарли, докато си пробиваха път към дъската. Бен не помръдна от мястото си и остана в края на тълпата, тъй като изобщо не беше сигурен, че иска да научава оценките си.

Много преди Саша да стигне дъската неколцина нови студенти, които се разминаха с него по обратния път, му свалиха шапки, а неколцина дори заръкопляскаха. Пълното отличие беше рядкост по всеки предмет, а в списъка по руски на първо място имаше само едно име.

Чарли го прегърна, след като провери неговите резултати преди своите.

— Толкова се гордея с теб!

— А ти как се представи? — попита той.

— В първата половина, което е горе-долу толкова, на колкото можех да се надявам. Това означава, че още имам шанс да ми предложат място в Къртолд.

Огледаха се и видяха, че Бен още не помръдва от мястото си. Чарли се обърна и прокара пръст по списъка. Мина известно време, преди да открие името Коен.

— Ти ли ще му кажеш, или аз? — попита тя.

Саша отиде при приятеля си и му стисна енергично ръката.

— Трети си. — Не добави, че името Коен, Б. С. е в края на списъка.

Бен издиша с облекчение.

— Ако някой пита — каза той, хванал реверите на сакото си, — ще кажа, че съм завършил с почести и ще започна работа при баща ми в «Коен и син».

Смехът им беше прекъснат от радостните викове на малка група студенти в другия край на залата, които хвърляха шапките си във въздуха и вдигаха чаши шампанско към своята героиня.

— Фиона явно е завършила с отличие — отбеляза Бен. — Имам чувството, че вие двамата ще си останете противници много след като напуснете Кеймбридж.

— Особено след като реших, че ще вляза в лейбъристката партия — каза Саша.

23. Алекс

Бруклин

Когато самолетът започна бавното си спускане над Манхатън, Алекс погледна през прозореца. Разкъсване в облаците му позволи да зърне за миг Статуята на свободата и тъй като така и не се бяха запознали както подобава, той й отдаде шеговито чест.

При първото им навлизане в Хъдсън не можеше да изкаже комплиментите си на дамата, тъй като двамата с майка му бяха заключени в камбуза на кораба. Но благодарение на един находчив китаец и куража и решимостта на Димитрий се бяха измъкнали и успяха да започнат нов живот в Америка.

Сержант Карпенко седеше в задната част на салона и прекара по-голямата част от полета в мислене какво ще прави, след като се върне на американска земя. Щеше да завърши образованието си в университета, пък било и само заради майка си. Тя беше направила толкова жертви, за да се увери, че ще завърши. Знаеше обаче, че пътят, който иска да следва, не изисква академични титли след името; не че би могъл да обясни това на Елена.

Освен това трябваше да посвети всеки свободен момент на единайсетте си сергии и да се погрижи те отново да потръгнат, след което да потърси още. Преди да замине за Виетнам те правеха добра печалба и разширяването на бизнеса беше основната му грижа. Може би някой ден щеше да изкупи сергиите от г-н Улф и да притежава целия Маркет Скуеър.

Не забравяше и за Ади. Дали й бе липсвал толкова, колкото тя на него?

Транспортните самолети кацаха един след друг на летище, за чието съществуване не знаеха дори нюйоркчани.

116-а пехотна рота заедно с хиляди други войници слезе и се строи на настилката за последния си парад. Когато стъпи на пистата, Алекс — подобно на много от другарите си — падна на колене и целуна земята, изпълнен с облекчение, че си е отново у дома.

За първи път мислеше за Америка като за дом.

Всички чакаха да бъдат освободени, за да се върнат отново като цивилни по домовете си навсякъде из Съединените щати. Тази сутрин обаче щеше да има изненада, която Алекс не беше очаквал.

Когато приключи поздравителната си реч, полковник Хаскинс извика едно име. Сержант Карпенко излезе от строя, спря пред командващия офицер и козирува.

— Поздравления, сержант — каза полковникът, докато забождаше «Сребърна звезда» на униформата му.

Преди Алекс да успее да попита защо получава наградата, полковникът обяви на събралите се войници, че в разгара на битката при Бейкън Хил сержант Карпенко поел командването след смъртта на офицера им, повел атаката и унищожил вражески патрул, като по този начин спасил живота на неколцина свои другари.

«И причиних смъртта на най-близкия си приятел» — беше единствената мисъл на Алекс, докато маршируваше обратно към мястото си.

Искаше да възрази, че наградата следва да се даде посмъртно на Танка, който беше направил върховното жертвоприношение. Обеща си да посети Националното гробище Арлингтън и да сложи венец на гроба на приятеля си, редник първи клас Самюъл Т. Бъроус.

След като строеният парад беше разпуснат, Алекс бе заобиколен от другарите си, които го поздравяваха и празнуваха изкованите във войната приятелства. Той се запита дали някога ще види отново някой от тях, след като се пръснат в петдесет различни посоки.

Всички тръгнаха да търсят роднини и приятели, които ги очакваха нетърпеливо зад бариерата в другия край на летището. Алекс се надяваше сред тях да е и Ади. Писмата й напоследък не бяха много чести, но Алекс не се съмняваше, че тя ще е заедно с майка му сред онези, които махаха и викаха. Майка му беше писала прилежно всяка седмица и макар че не се оплака нито веднъж, беше ясно, че тя и Димитрий не са доволни от ролята си на временни предприемачи. Сега Елена можеше да се върне към онова, в което беше най-добра, а Димитрий да се качи на следващия кораб до Ленинград.

Затърси в множеството Ади и майка си, но толкова много хора тичаха, подскачаха, размахваха знаменца и сочеха, че мина известно време преди да забележи Елена да си пробива път през тълпата. Димитрий я следваше плътно, но от Ади нямаше и следа.

Елена прегърна сина си и го притисна към себе си, сякаш искаше да се увери, че е истински. Когато най-сетне го пусна, Алекс стисна ръката на Димитрий, който не можеше да откъсне поглед от медала му.

— Добре дошъл у дома — каза той. — Всички много се гордеем с теб.

Имаше толкова много въпроси, които Алекс искаше да зададе, и толкова много неща, които трябваше да им каже, че не знаеше откъде да започне. Докато си тръгваха от пълната с хора писта им беше трудно да се чуват от радостната глъчка, идваща от всички посоки.

Едва когато седнаха на задните седалки на автобуса за Бруклин Алекс забеляза, че радостта от лицето на майка му е изчезнала, а Димитрий е навел глава като непослушен ученик, хванат в крачка.

— Не може да е толкова зле — каза Алекс в опит да повдигне духовете им.

— По-зле е — въздъхна Елена. — Много по-зле, отколкото можеш да си представиш. Докато ти се биеше за страната си, ние изгубихме почти всичко, което успя да създадеш.

Алекс хвана ръката й.

— Не може да е по-лошо от това да видиш как убиват пред очите ти най-близкия ти приятел. Така че кажи какво да очаквам, когато се приберем?

Елена му се усмихна измъчено.

— Остана ни само една сергия, която едва излиза на печалба.

— Как е възможно? — изуми се Алекс. От писмата й знаеше, че на Елена и Димитрий не им е лесно, но не беше подозирал, че нещата са чак толкова зле.

— Аз съм виновен — каза Димитрий. — Не бях винаги около майка ти в моментите, когато се нуждаеше най-много от мен.

— Напротив, беше — каза Елена. — Не бих оцеляла без него, докато те нямаше.

— Но това би трябвало да е достатъчно, за да изкараш, докато…

— Изобщо не беше достатъчно за господин Улф.

— Какви ги е вършил дъртият мошеник, докато ме нямаше?

— Всеки път, когато някой от лицензите изтичаше, той удвояваше наема — каза Елена. — Просто не можехме да си позволим да плащаме онова, което искаше, и накрая изгубихме всички сергии без една. Последният лиценз трябва да се поднови след два месеца, а напоследък той утроява цената за ново разрешително.

— Прави го с всички — каза Димитрий. — Като се прибереш, ще откриеш, че на пазара е същинско мъртвило.

— Но в това няма никаква логика — каза Алекс. — Сергиите са основен източник на доходи за Улф, така че защо… — Но не довърши изречението.

— Още по-странното е, че се съгласи да продължи лиценза на «Марио» със съвсем разумно увеличение на наема — каза Елена.

— Това е първата улика — каза Алекс.

— Не разбирам — притеснено каза Елена.

— «Марио» не е на Маркет Скуеър.

След като захвърли униформата, изкъпа се и облече единствения си костюм, Алекс излезе и тръгна право към магазина за дрехи втора употреба. Ади не можа да скрие вълнението си, когато го видя, макар че беше шокирана от войнишката му прическа.

— Твоите новини първо, или моите? — каза Алекс, докато я прегръщаше.

— Моите. Майка ти ме държеше в течение за всичко ставащо с теб. Страшно ми олекна, че се връщаш жив и здрав.

— А не трябваше — каза Алекс без обяснения.

— Ела — каза тя и го хвана за ръка. — Имам изненада за теб.

И го поведе към дъното на магазина. Алекс не беше сигурен какво да каже, когато погледът му се спря на закачалка с костюми, сака и блейзър, както и едно елегантно черно палто.

— Вече дадох панталоните за преправяне, така че би трябвало да ти стават идеално. Макар че — добави тя, като се вгледа по-внимателно в него, — малко си поотслабнал.

— Как изобщо мога да ти се отблагодаря? — Надяваше се и той да има изненада за нея, но трябваше да изчака съгласието на майка си.

— Това е само началото — каза Ади и посочи към рафта зад закачалката, на който бяха наредени дузина ризи, още неизвадени от кутиите, тъмнозелен кашмирен пуловер, три чифта кожени обувки и половин дузина вратовръзки, които изглеждаха така, сякаш никога не са били носени.

— Какво повече му трябва на човек?

— Чакай, това не е всичко. — Ади вдигна чисто ново дипломатическо куфарче. — Точно от такова нещо се нуждае един начинаещ бизнесмен, когато отива на важни срещи.

— Откъде е дошло всичко това?

— Всичко е от един и същи източник. Мъж, който, честно казано, има повече от достатъчно.

— Колко ти дължа?

— Нито цент. Това е най-малкото, което заслужава един герой. Всички страшно се гордеем, че те наградиха със «Сребърна звезда».

— Е, най-малкото, което мога да направя за теб, е да те заведа на вечеря довечера — каза Алекс и се наведе да я целуне. Но точно преди устните им да се докоснат Ади се извърна и Алекс целуна бузата й.

— За съжаление довечера не съм свободна — каза тя.

— Тогава утре вечер?

— Нито довечера, нито утре вечер. — Тя започна да сгъва дрехите и да ги пъха в торби.

— Защо?

— Защото ще се омъжвам за мъжа с прекалено многото костюми — каза Ади и вдигна лявата си ръка.

Алекс излизаше от лекция, когато ги видя в коридора. Изобщо не се вписваха в обстановката. Трудно беше да не ги забележиш в черните им добре скроени костюми и лъснати обувки сред студентите с избелели джинси, раздърпани тениски и износени кецове.

Алекс веднага позна единия. Трудно би могъл да забрави този човек.

— Добро утро, господин Карпенко — каза агент Хамънд. — Помните партньора ми агент Травис. Може ли да поговорим насаме?

— Имам ли избор?

— Да, разбира се — каза Хамънд.

Алекс сложи ръце зад гърба си и прошепна:

— Арестувайте ме. Закопчайте ме и ми прочетете правата.

— Какво означава това? — объркано попита Травис.

— За пред тях — каза Алекс, когато някои студенти спряха и ги зяпнаха.

— Щом няма да ни сътрудничите, ще трябва да дойдете с нас, Карпенко — високо каза Травис, хвана Алекс за ръка и го поведе по коридора сред подигравателни викове и дюдюкане. Спряха пред врата с надпис ДИРЕКТОР върху матираното стъкло. Травис я отвори и бутна Алекс вътре.

От директора и секретарката му нямаше и следа. «ЦРУ като че ли има дарбата да кара хората да изчезват», помисли си Алекс. Травис го пусна в момента, в който вратата се затвори зад тях, и тримата седнаха на малката квадратна маса в средата на стаята.

— Благодаря — каза Алекс. — Сега поне един-двама от тях ще разговарят с мен.

— Какъв им е проблемът? — попита Хамънд.

— Ако си служил във Виетнам, не се друсаш, не се напиваш и се надяваш да излезеш от това място с диплома, малцина от тях ще искат да те познават. Е, какво мога да направя за вас, господа?

— Първо — каза Хамънд, докато вадеше неизбежните папки от куфарчето си, — искаме да те запознаем със случилото се с бившия ти шахматен партньор Иван Доноков, докато ти беше във Виетнам.

При споменаването на Доноков на Алекс му призля.

— Благодарение на теб успяхме да го арестуваме заедно с неколцина негови сътрудници. Сега всички са на сигурно място зад решетките.

— За колко време?

— За деветдесет и девет години в случая на Доноков — каза Травис. — Без право на помилване.

— Да се надяваме, че съкилийникът му е гросмайстор, иначе ще му е адски скучно — каза Алекс. Тримата се разсмяха за първи път, откакто бяха тук. — Това не може да е единствената причина да искате да ме видите.

— Не е — каза Хамънд. — Смятаме, че сме ти задължени. Знаем, че ти е останала само една сергия и лицензът й трябва да се поднови идния месец. Знаем също, че собственикът господин Улф ще се опита да ти наложи наем, който не можеш да си позволиш.

— Но по-важното е знаете ли защо? — попита Алекс.

— Да — каза Хамънд. — Колегите ни от ФБР имат цял шкаф досиета за господин Улф, но така и не успяват да го спипат. Дадоха ни обаче информация, която може да те заинтересува. — Той кимна към колегата си, който взе думата и обясни защо точно Улф иска да притежава лицензите за всяка сергия на Маркет Скуеър на 17 юни по обед. — И сега остава само твоята.

— Благодаря — каза Алекс. — Макар че трябваше да се сетя и сам.

— А, и между другото — рече Травис, — има още нещо, за което би трябвало да се сетиш.

— Димитрий е от добрите — каза Алекс.

Алекс облече един от костюмите от Ади заедно с бяла риза и синя копринена вратовръзка, които никога не би могъл да си позволи. Отвори дипломатическото куфарче и се увери, че всичко е на мястото си, след което си погледна часовника. Не биваше да закъснява за тази среща.

Не се стърпя и си засвирка, докато вървеше бавно по Брайтън Бийч авеню. Пристигна на Оушън Паркуей няколко минути преди девет, отвори вратата и влезе в лобито, където беше посрещнат от дългогодишната рецепционистка Моли, позната сред търговците от пазара като пазителката на портите на дявола.

— Седнете, господин Карпенко. Ще съобщя на господин Улф, че сте тук.

— Няма нужда — каза Алекс, без изобщо да забавя крачка, и влезе направо в кабинета на Улф.

Улф вдигна очи. Не се опита да скрие раздразнението си, че го изненадват.

— Ще се обадя по-късно — каза той и тресна телефона. — Добро утро, господин Карпенко. — Посочи стола срещу бюрото. Алекс обаче остана прав. Улф сви рамене. — Подготвих новия лиценз за сергията ви.

— Колко?

— Хиляда долара седмично за следващите три години — каза Улф. — И разбира се, очаквам парите предварително. Ако забавите и едно пълно плащане, лицензът автоматично се връща при мен. — И се усмихна, уверен, че знае отлично какъв ще е отговорът на Алекс.

— Това е обир — каза Алекс. — Едва ли е нужно да ви напомням за клаузата в договора, според която всяко вдигане на наема трябва да отразява пазарните условия.

— Радвам се, че споменахте въпросната клауза — каза Улф и си позволи иронична усмивка, — защото друг наемател неотдавна заведе дело срещу мен за прекомерно повишение на наема и се позова на нея като доказателство. С радост мога да ви съобщя, че съдията отсъди в моя полза. Така че е налице прецедент, господин Карпенко.

— Колко ви струваше това?

Улф игнорира коментара, бутна познатия документ напред и посочи пунктираната линия.

— Подпишете тук и сергията ще бъде ваша още три години.

И отново погледна Алекс, сякаш знаеше каква ще е реакцията му. Но за негова изненада Алекс седна и зачете бавно договора точка по точка. Улф се облегна назад, избра пура от кутията пред себе си, запали я и пусна няколко облачета дим, преди Алекс да вземе химикалката от бюрото му и да подпише.

Пурата падна от устата на Улф на пода. Той бързо я вдигна и изтръска пепел от панталона си.

— Не забравяйте, че става въпрос за четири хиляди долара авансово.

— Как бих могъл да забравя — отвърна Алекс, отвори дипломатическото куфарче и извади четирийсет стодоларови банкноти. Всичките пари, с които разполагаха той, майка му и Димитрий. Остави ги на писалището пред г-н Улф, прибра договора в куфарчето, стана и се обърна да си тръгне. Канеше се да отвори вратата, когато Улф изтърси:

— Не бързай толкова, Алекс. Да го обсъдим като разумни хора.

— Няма какво да обсъждаме, господин Улф — каза Алекс. — С радост ще държа сергията през следващите три години и какъвто и да е наемът след изтичането на лиценза, ще го плащам. — И хвана дръжката на вратата.

— Сигурен съм, че можем да се разберем, Алекс. Какво ще кажеш да ти предложа петдесет хиляди долара и да скъсаме договора? Това е много повече, отколкото можеш да се надяваш да изкараш дори ако държиш десет сергии.

— Но изобщо не може да се сравнява с милионите годишен наем, които ще получавате, ако се съглася да скъсам договора.

Алекс отвори вратата.

— Как разбра? — попита Улф, загледан кръвнишки в гърба му.

— Не е важно как съм разбрал, че общината ще ви даде разрешително за нов мол на седемнайсети юни, а само че съм го научил. И точно навреме, ако мога да добавя.

— Колко искаш?

— Няма да се съглася на по-малко от един милион — каза Алекс. — Иначе булдозерите няма да влязат на обекта поне още три години.

— Половин милион — каза Улф.

— Седемстотин и петдесет хиляди.

— Шестстотин.

— Седемстотин.

— Шестстотин и петдесет.

— Съгласен.

Улф успя да се усмихне криво с усещането, че все пак е спечелил при пазарлъка.

— Но само ако ми прехвърлите и собствеността върху пицария «Марио» на ъгъла на Площада на играчите — добави Алекс.

— Това е пладнешки грабеж! — запротестира Улф.

— Така е — каза Алекс.

Седна, отвори дипломатическото куфарче и извади два договора.

— Ако подпишете тук и тук — каза и посочи, — булдозерите ще могат да започнат работа по мола ви следващия месец. Ако ли не…

24. Алекс

Бруклин

— Мислиш ли, че ставам за това? — попита Елена.

— Разбира се, че ставаш, мамо. Проблемът ти е, че цял живот се подценяваш.

— Това определено не е бил твой проблем.

— Честно казано, ти си прекалено добра, за да работиш в пицария — каза Алекс, без да обръща внимание на укора й. — Но с моята помощ ще можем да създадем марката, да я развием, да я продадем и след това да си имаш собствен ресторант.

— Добрите ресторанти не се управляват от готвачи, Алекс, а от първокласни мениджъри, така че преди да рискуваш и един цент от парите си заради мен, трябва да намериш опитен мениджър.

— Добри мениджъри ги има по пет за цент, мамо. Добрите готвачи се намират много по-рядко.

— Какво те кара да си мислиш, че съм добър готвач?

— Когато започна работа в «Марио», винаги можех да си намеря маса, по всяко време на деня. Сега от единайсет сутринта отпред се вият опашки. И мога да те уверя, мамо, че те не чакат да се срещнат с мениджъра.

— Но рискът може да е много голям — рече Елена. — Може би ще е по-разумно да сложиш парите на депозит в банката.

— Ако го направя, единствено банката ще прави печалба от тях. Не, смятам да рискувам част от новопридобитото си богатство и да заложа на теб.

— Но не и преди да намериш мениджър.

— Всъщност вече имам наум един.

— Кой? — попита Елена.

— Себе си.

Елена погледна поканата с позлатени релефни букви, която Алекс постави на рафта над камината.

— Кой е Лорънс Лоуъл? — попита тя, докато сядаше на масата за закуска.

— Помниш лейтенант Лоуъл. Той беше командир на взвода ми във Виетнам. Честно казано, изненадан съм, че дори помни името ми, да не говорим за адреса.

— Да не би да израстваме? — подразни го Елена, докато му наливаше кафе. — Съмнявам се, че сред гостите му ще има много мениджъри на пицарии. Ще приемеш ли поканата?

— Разбира се, че ще я приема. Аз съм мениджър на «Елена», най-изключителната пицария в Ню Йорк.

— Изключителна в случая означава единствена.

Алекс се разсмя.

— Не за дълго. Вече хвърлих око на едно заведение на няколко преки оттук.

— Но ние все още нямаме печалба през първата година — напомни му Елена, докато слагаше яйцата да се сварят.

— Излизаме на нулата, така че е време за разрастване.

— Но…

— Но — каза Алекс, — единственият ми проблем е какво да купя за трийсетия рожден ден на човек, който си има всичко. Ролс-Ройс? Частен самолет?

— Бутонели — каза Елена. — Баща ти винаги искаше копчета за риза.

— Имам чувството, че лейтенант Лоуъл има десетки такива копчета.

— Тогава ги направи специални.

— Какво имаш предвид?

— Поръчай ги с фамилния му герб, с емблемата на клуба му или дори с тази на полка ви.

— Чудесна идея, мамо. Ще поръчам да им гравират магаре.

— Защо магаре? — попита Елена и в същото време хронометърът за яйца избръмча, за да покаже, че четирите минути са изтекли.

— Сигурна ли си? — попита Алекс, докато се оглеждаше в голямото огледало.

— Абсолютно — отвърна Ади. — Това е последният писък на модата. Догодина по това време всички ще носят широки ревери и крачоли. Ще бъдеш звезда на Бродуей.

— Не се притеснявам за Бродуей, а за Бостън, където тази мода няма да е навлязла сигурно и след две години.

— В такъв случай ще си предвестникът й и другите гости ще ти завиждат.

Алекс не беше убеден, но въпреки това купи костюма и една набрана светлосиня риза, за която Ади настоя, че вървяла с него.

На следващата сутрин Алекс стана рано, но вместо да тръгне направо към борсата да зареди, отиде на Пен Стейшън и си купи двупосочен билет до Бостън. След като си намери място във влака, сложи малкия си куфар на багажника и седна да прочете «Ню Йорк Таймс». Заглавието на първа страница крещеше НИКСЪН ПОДАВА ОСТАВКА.

Когато след четири часа влакът спря на Саут Стейшън, Алекс се питаше дали президентът Форд ще амнистира предшественика си. Взе такси и помоли шофьора да го закара до някой хотел с разумна цена. Въпреки новопридобитото си богатство все още смяташе, че е излишно пилеене на пари да плаща за апартамент, след като може да спи също толкова добре и в единична стая.

Настани се в «Лангам», взе душ и изпробва двата костюма, които беше взел. С единия се чувстваше като Джак Кенеди, а с другия приличаше на Елвис Пресли. Но на корицата на «Вог» на нощната масичка имаше снимка на Джоан Кенеди с небесносиня бална рокля и списанието предричаше, че това ще е цветът на следващата година. Алекс размисли за пореден път. Провери отново часа на поканата — между 19:30 и 20:00. Излезе от хотела малко след седем, спря такси и каза адреса на шофьора.

След като минаха през Комън Алекс забеляза, че с изкачването към Бийкън Хил къщите стават по-представителни. Спряха пред портала на великолепна къща, където го посрещнаха двама охранители, които го изгледаха продължително и сериозно, преди да поискат да видят поканата му.

— Може да е някой от артистите в кабарето — каза единият достатъчно високо, та Алекс да го чуе, докато таксито излизаше на дългата алея и продължаваше към главния вход.

Алекс разбра, че е направил грешка, веднага щом влезе в залата с дъбова ламперия и се нареди на дългата опашка гости, които чакаха да бъдат поздравени от домакина. Идеше му да се върне в хотела и да облече по-консервативния костюм, но щеше да закъснее. Не беше сигурен кое ще е по-обидно. Нямаше как да не забележи, че неколцина от гостите се обръщат да го погледнат.

— Чудесно е да те видя пак, Алекс — каза Лоуъл, когато най-сетне дойде и неговият ред. — Много се радвам, че успя да дойдеш.

— Много мило от ваша страна да ме поканите, сър.

— Лорънс, наричай ме Лорънс — прошепна домакинът, след което се обърна да поздрави следващия гост. — Добър вечер, сенаторе.

Алекс влезе в претъпканата с гости зала. Почти всички мъже бяха с официални вечерни сака. Той взе чаша шампанско от един минаващ сервитьор и се скри зад голяма мраморна колона в ъгъла, откъдето се загледа в картината на някой си Полък. Не помръдна от мястото си и не се опита да заговори никого, докато не прозвуча гонг, след което се погрижи да е сред последните влезли в трапезарията. Изненада се, когато откри, че мястото му е на главната маса, между някои си Ивлин отляво и Тод отдясно.

Побърза да седне с мисълта, че така поне широките му крачоли няма да се виждат.

— Откъде познавате Лорънс? — попита младата жена от лявата му страна след молитвата, казана от архиепископа на Бостън.

Алекс откри, че заеква за първи път в живота си.

— Слу… служих под командването на лейтенант Лоуъл във Виетнам.

— А, да, Лорънс спомена, че ви е поканил, но не беше сигурен дали ще дойдете.

На Алекс вече му се искаше да не беше дошъл.

— И с какво се занимавате сега, Алекс?

— Притежавам верига пицарии — изтърси той и незабавно съжали за думите си.

— Никога не съм яла пица — каза тя и на Алекс не му беше трудно да й повярва.

След дълго мълчание Алекс попита:

— А вие откъде познавате лейтенант Лоуъл?

— Той ми е брат. — Отново се възцари мълчание и накрая Ивлин се обърна към човека от лявата й страна и му каза кога ще се връща във вилата си в Южна Франция.

Когато поднесоха първото ястие, Алекс не беше сигурен коя вилица и нож да вземе от всички наредени пред него. Последва примера на Ивлин, след което се обърна към мъжа отдясно.

— Здравейте, аз съм Тод Халидей — каза той и му стисна ръката.

— Откъде се познавате с Лорънс? — попита Алекс с надеждата, че мъжът не му е брат.

— Бяхме заедно при Чоут — каза Тод.

— И вие ли сте в банковия бизнес? — попита Алекс, тъй като нямаше представа кой или какво е Чоут.

— Не. Аз управлявам малка инвестиционна компания, специализирана в стартиращи фирми. А вие?

— Имам две пицарии и съм хвърлил око на трета. Още не сме надминали «Пица Хът», но е само въпрос на време.

— Търсите ли свеж капитал?

— Не — каза Алекс. — Наскоро продадох старата си компания за повече от милион, така че не се нуждая от външно финансиране.

— Но ако искате да се конкурирате с «Пица Хът», правилният партньор може да ускори процеса и ако проявявате интерес…

Тод не успя да завърши изречението си, тъй като беше прекъснат от мъж, когото Алекс позна незабавно, когато стана да вдигне тост за здравето на Лорънс. Алекс се възхити на спокойния начин, по който сенаторът на Масачузетс говореше пред гостите, без нито веднъж да поглежда към нещо написано; не можеше обаче да откъсне поглед от жената, която седеше до него и която неотдавна бе видял на корицата на лъскавото списание в хотела. Искаше му да изглежда поне наполовина толкова добре в небесносиньо.

Когато сенаторът си седна сред топлите аплодисменти, Лорънс стана да отговори.

— За мен е изключително удоволствие, че толкова много роднини и приятели успяха да дойдат тази вечер, за да отпразнуваме трийсетия ми рожден ден. За мен е особена чест, че Теди успя да се откъсне от натоварения си график, за да вдигне наздравица за здравето ми. Надявам се един ден в недалечното бъдеще да помисли да се кандидатира за президент от името на демократите.

Неколцина гости заръкопляскаха, което позволи на Лорънс да обърне на следващата страница от речта си.

— Не по-малко удоволствие е да посрещна в дома си човека, който направи тази вечер възможна, защото ако не ми беше спасил живота, това парти със сигурност нямаше да се състои. Както всички знаете, по време на службата ми във Виетнам аз бях ранен и сигурно щяха да ме оставят да умра, но за щастие помощникът ми не се поколеба да заеме мястото ми и благодарение на лидерските му умения и храбростта му врагът беше унищожен и той не напусна бойното поле, докато не бяха спасени всички американски войници. В резултат на действията си през онзи ден сержант Алекс Карпенко не само че беше награден със «Сребърна звезда», но и направи възможно произнасянето на тази реч.

Лорънс се обърна към Алекс с вдигната чаша и всички присъстващи се изправиха и се присъединиха към аплодисментите. Алекс веднага си помисли за Танка и за това, че още не беше отишъл на гроба му във Вирджиния.

Последваха още по-силни възгласи, когато Лорънс заяви, че на следващите избори ще се състезава за Конгреса като кандидат на демократите. Когато най-сетне си седна, гостите запяха весело и нестройно «Честит рожден ден, скъпи Лорънс…».

След като смехът и аплодисментите най-сетне утихнаха, Тод се обърна към Алекс и продължи от мястото, до което бе стигнал:

— Ако решите да се разраствате, обадете се. Обичам да подкрепям точно компании като вашата. — Извади визитна картичка от портфейла си и я даде на Алекс, който се канеше да попита за каква сума става въпрос, но бе разсеян от легналата на бедрото му ръка.

— Разкажи ми за малката си империя, Алекс — каза Ивлин, без да маха ръката си.

— Току-що я продадох.

— Надявам се на добра цена.

— Малко повече от милион — каза той, наслаждавайки се на вниманието й.

— Ще ни запознаеш ли, Ивлин? — обади се глас зад него.

Алекс скочи на крака, когато видя сенатора да стои до мястото му. Ивлин ги представи един на друг и Теди Кенеди веднага го накара да се отпусне и двамата забъбриха за Виетнам.

— Знаеш ли, Алекс — прошепна Кенеди, — ако успееш да отделиш малко време да участваш в кампанията на Лорънс, може да му помогнеш неимоверно и съм сигурен, че той ще ти е благодарен.

На Алекс и през ум не му беше минавало, че може да помогне на Лорънс с каквото и да било.

— С радост бих направил всичко по силите си, сенаторе — чу се да казва той.

— Чудесно, Алекс. Ще поддържаме връзка.

Думите на Кенеди му вдъхнаха още малко самоувереност да попита Тод колко би искал да инвестира в «Елена» и какво очаква в замяна. Но когато се огледа, видя Тод зад себе си, увлечен в разговор с Ивлин. Реши, че не може да ги прекъсва.

Седна и с изненада откри, че се е образувала опашка от гости, които искаха да говорят с него или просто да му стиснат ръката. Отговори на всичките им въпроси, донякъде и защото така нямаше да му се наложи да излиза на дансинга и да се излага. Когато забеляза, че първите гости си тръгват малко преди полунощ, реши също да се измъкне след разговор с Тод, но първо попита един минаващ сервитьор къде е тоалетната.

— Ела, ще ти покажа — каза Ивлин, която сякаш се беше материализирала от нищото.

Алекс с готовност се подчини. Тя го хвана за ръка, поведе го по широко мраморно стълбище към първия етаж и отвори двукрилата врата на спалня, която беше по-голяма от апартамента на Алекс в Брайтън Бийч.

— Използвай личната ми — каза тя и посочи вратата в другия край на стаята.

— Благодаря — каза Алекс и влезе в банята, която имаше вана и отделен душ. Усмихна се, докато си миеше ръцете и си оправяше вратовръзката. Реши да помоли Ивлин да му извика такси, което да го откара до хотела му, но когато се върна в спалнята, не я видя. Предположи, че е слязла долу при партито, но чу гласа й.

— Тук съм, Алекс.

Той се обърна и я видя седнала на леглото. Великолепната й бална рокля лежеше на пода.

— Ела при мен — каза Ивлин и потупа завивката.

Алекс не можеше да повярва на ставащото, но след кратко колебание с готовност свали костюма и ризата си и отиде при нея. Тя незабавно започна да го прегръща и целува и той се запита дали няма да е очевидно, че тя е само втората жена, с която е лягал в живота си. Накрая Ивлин се отпусна, въздъхна дълбоко и каза:

— Сега разбирам защо врагът не е имал никакъв шанс.

След секунди вече спеше в обятията му.

Когато на следващата сутрин се събуди и погледна лежащата до него Ивлин, Алекс още не можеше да повярва, че тази прекрасна и изтънчена жена изобщо би го погледнала. Боеше се, че веднага щом тя се събуди балонът ще се спука и той ще трябва да се върне в реалния свят.

Започна нежно да гали дългата й рижа коса. Тя бавно се събуди и се протегна лениво, след което го придърпа към себе си. След като се любиха за втори път, Ивлин отпусна ръка на рамото му.

— Мога ли да те попитам нещо? — каза Алекс.

— Всичко, скъпи — отвърна тя.

— Какво можеш да ми кажеш за Тод Халидей? Онзи, който седеше от другата ми страна снощи.

— Изключително богат, стари пари, но обича да инвестира в нови компании.

— Мислиш ли, че би се заинтересувал…

— Подозирам, че именно затова Лорънс го е сложил до теб — каза Ивлин.

— Но моята компания е съвсем малка…

— Тод обича да се намесва в самото начало. Казва, че точно така се правят истински пари. Иска ми се да го бях послушала, когато ме посъветва да инвестирам в «Кока-Кола», «Макдоналдс» и «Уолт Дисни».

— Каква сума инвестира обикновено?

— Десет, петнайсет милиона и дори знам за случаи да е инвестирал двайсет и пет, ако наистина вярва в човека. И му личеше, че е впечатлен от теб.

— А какво очаква в замяна?

— Нямам представа — каза Ивлин, — но този път няма да пропусна да разбера.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз ще съм сред първите, които ще те подкрепят.

— Искаш да инвестираш в компанията ми?

— Не в компанията ти — отвърна Ивлин, — а в теб. Тод винаги казва, че има кретени и истински бикове и изобщо не се съмнява ти от кои си, така че го помолих да ме пише с половин милион. Всъщност — добави тя, докато ставаше и обличаше копринен халат, — ако Тод е склонен да те подкрепи, ще ми се наложи да продам онзи Уорхол, който ми завеща дядо ми. — И отиде пред висящия на стената портрет. — Известен е като «Синята Джаки» и е уловил момента, когато тя разбира, че съпругът й е мъртъв.

— Не мога да допусна да направиш това — каза Алекс, докато вървеше към нея.

— Изобщо не го мисли — рече Ивлин. Халатът й се свлече на пода и тя застана под душа. — Струва повече от милион и има няколко нюйоркски дилъри, които с радост ще ми дадат половин милион, ако не и повече. И ще ти издам една малка тайна — никога не ми е харесвал.

Тя пусна душа и му подаде сапуна. Още едно първо нещо. И още веднъж. Едва когато се бършеше, той каза:

— Не мога да ти позволя да продадеш Уорхол, най-малкото защото Лорънс никога не би ми го простил.

— Няма да му кажа, ако и ти не му кажеш — отвърна Ивлин, върна се в спалнята, отвори дрешника и Алекс видя редици и редици рокли, поли, блузи и обувки. След доста оглеждане тя си избра облекло. Без особена охота Алекс навлече дрехите си, докато я гледаше как се облича.

— Защо не прескочиш дилърите?

— Би ли ми вдигнал ципа, скъпи?

Алекс отиде при нея, закопча роклята й и се наведе да целуне рамото й.

— Не съм сигурна, че разбирам — каза Ивлин и се обърна към него.

— Аз ще вляза в ролята на дилър, но с малка разлика. Ще купя картината за половин милион, който ти можеш да инвестираш в компанията ти, след което ще ти я върна.

— Но защо да поемаш такъв риск?

— Няма риск, щом картината струва един милион.

— И няма да кажеш на Лорънс?

— Нито дума.

— В такъв случай се споразумяхме — каза Ивлин и свали малката картина от стената.

— Не, няма да я взема, докато не се сключи сделката.

— Значи няма да се получи, защото заминавам за Южна Франция за месец и половина, а доколкото познавам Тод, той ще е сключил сделката много преди да се върна. — Ивлин му връчи картината. — Имам ти доверие, че ще спазиш твоята част от уговорката.

Алекс с неохота взе портрета, седна, написа чек за петстотин хиляди долара и го връчи на Ивлин.

— Благодаря — каза тя и го остави на нощната масичка. — Защо не дойдеш в Бостън следващия уикенд? Можем да излезем да поплаваме и да отпразнуваме новото партньорство — добави и го целуна нежно по устните.

Алекс не можеше да повярва, че тя иска да го види отново.

— С удоволствие.

— Мисля, че е време да закусим нещо — каза Ивлин. — Но нито дума пред Лорънс за малката ни сделка.

— Предпочитам да не слизам с тези дрехи — каза Алекс. — Достатъчно срамно беше снощи и ще е още повече на закуска. А и сигурна ли си, че искаш брат ти да научи, че съм преспал тук?

— Не мисля, че изобщо му пука.

— Но на мен ми пука.

— Толкова очарователно старомоден си — каза Ивлин. — Но ако настояваш, можеш да се измъкнеш през задното стълбище. Така никой няма да те види.

— Настоявам.

Тя сви рамене и тръгна към вратата. Отвори я, огледа коридора и му даде знак да я последва. Посочи стълбището в края.

— Не забравяй картината — каза и му я подаде.

Алекс я взе с неохота и тръгна към края на коридора.

— Очаквам с нетърпение да те видя следващия уикенд, скъпи — каза Ивлин и тръгна в обратната посока.

След като той изчезна от поглед, Ивлин слезе по широкото стълбище, за да се присъедини към Лорънс в трапезарията.

— Добро утро, Ивлин — каза той. — Надявам се да си спала добре.

Във влака за Ню Йорк Алекс не се сдържаше да поглежда картината. Естествено, беше чувал за Уорхол, но никога не си беше представял, че някога ще притежава негова творба, пък било и за кратко. Вече се чувстваше виновен, че е взел картина, завещана на Ивлин от дядо й. С нетърпение очакваше да й я върне, след като тя върне неговия половин милион.

На Пен Стейшън взе такси до Брайтън Бийч — определено нямаше намерение да се качва в метрото с Уорхол. И още преди да покаже картината на майка си каза:

— Срещнах жената, за която ще се оженя.

Ивлин пристигна в хотел «Мейфлауър» малко след единайсет. Тод незабавно стана от мястото си в нишата и й помаха. Тя бързо тръгна към него.

— Ако се съди по изражението ти, скъпа, явно си опитала сметаната — отбеляза Тод, когато тя седна срещу него.

— И то голяма лъжица — отвърна тя и му подаде чек за половин милион долара.

— Браво — каза той, след като го прибра в джоба си. — Някакви проблеми?

— Никакви. Беше го нагласил идеално. Но не можем да се задържаме дълго, защото ако брат ми разбере…

— Резервирах билет за полета в два и четирийсет и пет от Логан. Каца в Женева малко преди седем утре сутринта. Ще представя чека веднага щом банката отвори.

— Искай незабавно да бъде осребрен и ми се обади веднага щом парите са прехвърлени в сметката ми. Тогава ще долетя при теб в Монте Карло и ще празнуваме.

— Какво ще правиш през следващите дни, докато ме няма?

— Ще се погрижа да съм на разположение по всяко време за Алекс. Поне докато чекът не бъде осребрен.

Тод се наведе, целуна жена си и каза:

— Страшно си умна.

Същия следобед Алекс се обади на Ивлин и бъбриха близо час. На няколко пъти трябваше да я уверява, че нищо не може да му попречи да я види в Бостън през уикенда.

Във вторник сутринта я хвана малко преди тя да излезе да пазарува. Ивлин обеща да му се обади и едва по-късно той се сети, че тя няма номера му. В сряда й се обади рано сутринта — рано за нея, защото той вече беше посетил борсата и беше избрал най-свежите зеленчуци и най-доброто месо, за да ги достави в «Елена».

Ивлин беше пълна с новини. Тод си мислел да инвестира поне десет, може би петнайсет милиона в компанията му и щял да се свърже с него по-късно през седмицата.

— Можем да отидем на гости на вуйчо ми Нелсън в Чапакуидик и да опитаме най-вкусната супа от миди на света.

— Звучи чудесно. Какво да облека? — попита той; не му се искаше да признае, че никога не е стъпвал на яхта.

— Не се безпокой, вече пазарувам и ти избрах някои неща.

По-късно сутринта банкерът на Алекс се обади да му каже, че са получили чек за 500 000 долара с искане за незабавно прехвърляне. Обясни му, че поради размера на сумата искал да провери дали Алекс наистина разрешава трансфера.

— Незабавно — без никакво колебание каза Алекс.

— Така по текущата ви сметка ще останат 17 269 долара — каза банкерът.

«Които скоро ще станат няколко милиона», помисли си Алекс, но се задоволи само с:

— Одобрете чека незабавно.

Ивлин вдигна телефона.

— Парите са прехвърлени и ще взема следващия самолет до Ница. Кога според теб ще можеш да дойдеш?

— С малко късмет ще съм в Монте Карло навреме за вечеря утре — отвърна тя. — Но първо трябва да съобщя тъжната новина на брат ми.

— На човек направо да му дожалее за господин Карпенко — каза Тод.

— Не съжалявай чак толкова. Имам чувството, че ще се оправи добре в затвора и после можем да забравим напълно за него. Между другото, Тод, не забравяй да резервираш обичайната ни маса.

Икономът не беше виждал Ивлин да тича по стълбите, откакто беше малко момиче.

— Виждал ли си брат ми? — извика тя много преди да стигне долното стъпало.

— Току-що отиде да закусва, госпожице Ивлин — отвърна Какстън, докато бързаше да й отвори вратата на трапезарията.

— Какво има, Ив? — попита Лорънс, когато сестра му нахлу вътре.

— Ти ли си махнал картината на Уорхол от спалнята Джеферсън? — попита тя, все още задъхана.

— Какви ги говориш? — попита Лорънс и остави кафето си.

— Картината е изчезнала. Няма я.

Лорънс скочи от стола си и бързо излезе от трапезарията. Качи се по стълбището, като вземаше по две стъпала наведнъж, и влезе в спалнята Джеферсън. На стената, където доскоро висеше Уорхол, имаше само гола кука.

— Кога я видя за последно? — попита той Ивлин, която се взираше в тънките очертания, показващи мястото, където се беше намирала картината.

— Не съм сигурна. Толкова съм свикнала да е там. Спомням си обаче, че я видях в нощта на твоето парти. — Последва дълго мълчание, след което тя добави: — Срам ме е, Лорънс, защото мисля, че вината е моя.

— Не те разбирам.

— Малко се напих на партито и се качих в стаята си с един човек…

— С кого?

— С приятеля ти Алекс Карпенко.

— Преспа ли тук?

— Категорично не. Беше си отишъл, когато на сутринта се събудих. Просто не мислех, че…

— Ти никога не мислиш — каза Лорънс. — Но ако трябва да се обвинява някой, това съм аз.

— Да се свържа с него и да видя дали можем да си върнем картината?

— В никакъв случай. Ако някой ще говори с Алекс, това ще съм аз.

— Ще се наложи ли да съобщиш на полицията?

— Нямам друг избор — каза Лорънс. — Много добре знаеш, че картината не е моя, а е част от завещанието на дядо ни и струва милион, ако не и повече. Ще трябва да уведомя полицията за кражбата, както и застрахователната компания.

— Но той е спасил живота ти!

— Да, така е. Затова, ако върне незабавно картината, може и да не повдигна обвинение срещу него.

— Много съжалявам — каза Ивлин. — Изглеждаше толкова свестен тип.

— Човек никога не може да е сигурен, нали? — отвърна Лорънс.

Същия следобед Алекс звънна на Ивлин и му вдигна икономът. Каза му, че г-ца Лоуъл е излязла около единайсет и не е сигурен кога точно ще се върне. Тя не върна обаждането на Алекс и затова той й позвъни отново вечерта. Този път телефона вдигна Лорънс.

— Какво страхотно парти, Лорънс. Беше чудесен домакин и с нетърпение очаквам да се видя утре с теб и Ивлин.

— Не знаех, че ще идваш в Бостън за уикенда.

— Ивлин не ти ли каза?

— Ивлин замина сутринта за къщата си в Южна Франция, а аз ще гостувам на майка ми в Нантъкет.

— Но ние се разбрахме да се видим на вечеря в петък и да плаваме в събота. — Последва толкова дълго мълчание, че Алекс си помисли, че връзката е прекъснала. — Чуваш ли ме, Лорънс?

— Извинявам се, че го казвам, Алекс, но икономът каза, че в неделя сутринта си си тръгнал с някакъв пакет под мишница.

— Картина на Уорхол — без колебание каза Алекс. — При това с известна неохота, ако трябва да съм откровен. Но Ивлин настоя да я взема като гаранция.

— Гаранция за какво?

— Заех й половин милион, който да даде на Тод Халидей. Той възнамерява да инвестира в компанията ми.

— Тод Халидей е неин съпруг и няма нито цент на свое име.

— Нима Ивлин е омъжена?!

— От години — каза Лорънс.

— Но тя ми каза, че специалността на Лорънс били стартиращите компании.

— Специалността на Тод е в прахосването, обикновено на чужди пари — каза Лорънс. — В случая на твоите.

— Но Ивлин ми каза, че възнамерявал да инвестира десет или може би петнайсет милиона в «Елена».

— Не съм сигурен, че Тод може да си позволи да инвестира и десет долара, та какво остава за десет милиона. Надявам се, че не си му давал пари.

— Дадох на нея — каза Алекс. — Чекът ми е бил осребрен днес сутринта.

Лорънс беше благодарен, че Алекс не може да види изражението му.

— Но не се безпокой, Уорхол е все още у мен като гаранция — добави Алекс.

Последва още една продължителна пауза.

— Картината не е нейна, за да ти я дава — каза Лорънс. — Тя е част от фамилната колекция на Лоуъл, която се управлява от тръст и винаги се предава на първородния син, който след това я предава на следващото поколение. Наследих я преди две години след смъртта на баща ми и макар че Ивлин е следваща поред, докато не ми се роди син, баща ми даде ясно да се разбере в завещанието си, че ако загина във Виетнам, колекцията ще бъде завещана на Обществото за изящни изкуства на Бостън и че нито едно произведение от нея няма да остане у сестра ми.

— В такъв случай ще ти върна незабавно картината — каза Алекс.

— А аз ще ти върна твоите половин милион долара — каза Лорънс.

— В никакъв случай — твърдо заяви Алекс. — Уговорката ми беше с Ивлин, не с теб. Да изчакаме засега и да приемем, че ще инвестира парите ми в някоя солидна компания.

— Единствените инвестиции на Ивлин са в казината. В бъдеще ще трябва да кова картините по стените всеки път, когато идва тук. Но това не ни пречи да работим като екип също като преди и да видим дали няма да намерим начин да си върнеш парите.

— Ще направя всичко възможно да помогна — каза Алекс. — И разбира се, ще върна картината. Съжалявам, че съм ти причинил такива неприятности.

— Трябваше да ме оставиш да умра на бойното поле, Алекс. Така никога нямаше да срещнеш сестра ми.

— Mea culpa — каза Алекс. — Иезавел, Лукреция Борджия, Мата Хари, а сега и Ивлин Лоуъл. Познава наивника още щом го види.

— Не си първият и вероятно няма да си последният. Нещо повече, боя се, че ще отсъствам през следващия месец, тъй като с майка ми винаги прекарваме август в Европа. Най-добре да ти пратя чека още сега, а ти да ми върнеш картината веднага щом се прибера. Тогава можем да излезем да плаваме и да оставим Ивлин на сушата.

— Не — каза Алекс. — Можеш да ми дадеш чека, но само срещу картината.

— Щом настояваш. Само гледай да не я изгубиш, защото ако изчезне, Ивлин ще отрече, че ти я е давала.

— Лорънс, мога ли да те попитам защо прие, че съм невинен, а не зае незабавно страната на сестра си?

— Опит. Когато бях на девет, Ивлин крадеше джобните ми пари и когато я хванаха в крачка, обвини гувернантката ни, която отнесе пешкира. След поредица подобни случки в училище скъпият ми баща трябваше да даде пари за нова библиотека, за да не я изключат.

— Но това не доказва, че съм невинен. Не забравяй, че все още държа картина, струваща повече от милион.

— Така е, но в този случай Ивлин направи грешка. Натопи те също като гувернантката.

— Как така?

— Каза ми, че си си тръгнал преди да се е събудила на сутринта след партито въпреки факта, че слезе на закуска към осем и половина.

— Съвсем ме обърка.

— Не си си тръгнал, защото горе-долу по същото време си помолил Какстън да ти извика такси, за да се върнеш в хотела. Колкото и да се възхищавам на дързостта ти, на чара ти, наречи го както искаш, дори ти не би бил толкова наивен да излезеш от къщата с Уорхол под мишница и да очакваш, че икономът ще ти държи вратата на таксито отворена.

Алекс се разсмя.

— И как смяташ да постъпиш със сестра си?

— Ще я изчакам да направи следващата си грешка — отвърна Лорънс. — А досегашният ми опит ми подсказва, че това ще се случи сравнително скоро.

25. Саша

Лондон

— Обявявам ви за съпруг и съпруга — каза пасторът. — Можете да целунете булката.

Саша прегърна Чарли и я целуна, сякаш бяха на първата си среща. Стотината гости избухнаха в аплодисменти.

Булката и младоженецът тръгнаха бавно по пътеката и излязоха от църквата, където вече ги чакаше фотограф с разгънат триножник. Първата снимка беше на новите мистър и мисис Карпенко, последвана от групови снимки с техните родители, останалите роднини на булката и накрая с кума и шаферите.

Младоженците бяха откарани с ролс-ройс до Барн Котидж. По пътя Саша призна на жена си, че е малко нервен заради речта си.

— На твое място щях да съм много по-нервна заради речта на Бен — каза Чарли. — Когато го чух да я репетира в кухнята снощи преди вечеря, направо те съжалих.

— Толкова ли е зле? — попита Саша.

Когато пристигнаха, с изненада откриха, че Елена вече проверява сандвичите.

— Как е успяла да дойде преди нас? — прошепна Чарли, докато оправяше вратовръзката на съпруга си и махаше косъм от ревера на сакото му.

— Глупав въпрос — отвърна Саша.

Междувременно гостите започнаха да пристигат на групички и да се насочват към навеса за обяд.

Саша напълно забрави за речите, докато чиниите не бяха опразнени, кафето сервирано и Бен се изправи да вземе думата.

— Милорди, дами и господа — започна той.

— Къде са лордовете? — извика един от шаферите.

— Просто мисля в перспектива — отвърна Бен и сложи ръка на рамото на Саша.

— Браво, браво! — извикаха някои от връстниците му от Студентския съюз на Кеймбридж.

— Вероятно ще се запитате — продължи Бен — как един жалък нелегален имигрант от Ленинград би могъл да завладее сърцето на прекрасно английско момиче. Е, не го е направил. Истината е, че Чарли като създание с добро сърце се смили над него, когато се видяха за първи път на парти в дома ми по случай края на училищните ни години. Тъй като Чарли е либералка и следователно поддръжничка на изгубени каузи, Саша извади късмет. Но дори аз не предполагах, че ще се окаже чак такъв късметлия и ще се ожени за толкова будно и прекрасно създание.

— Но нещата имат и обратната страна, Саша, за която следва да те предупредя. Чарли беше капитан на отбора по хокей в гимназията във Фулам и от достоверни източници знам, че изобщо не би се поколебала да повали всеки противник, озовал се в обсега на стика й. Така че се придържай към шаха, стари приятелю. И не забравяй, че докато царицата вилнее свободно из дъската, царят може да се придвижва само с един квадрат. — Бен изчака смехът и аплодисментите да затихнат и продължи: — Ще бъде подценяване, ако кажа, че съм горд да бъда поканен за кум на Саша, защото от известно време зная, че ми е писано да вървя в сянката му и само от време на време да се къпя в сиянието му. Гледах с благоговение как той спечели стипендия за Кеймбридж, как стана президент на Съюза, как беше капитан на университетския отбор по шах и завърши с пълно отличие Тринити. Но дори всички тези неща заедно не могат да се сравняват със завладяването на сърцето на Чарли Дейнджърфийлд. Защото с нея до себе си той ще може да изкачи още по-високи върхове. Но пък, от друга страна, зад всеки велик мъж… има изненадана тъща.

Бен отново изчака смехът да затихне.

— Аз обаче все още не съм зарязал всякаква надежда за себе си, тъй като едва ли някой е пропуснал да забележи четирите прекрасни шаферки, които съпровождаха Чарли в църквата. Вече предложих на три от тях.

— И те ти отказаха! — извика друг шафер.

— Така е — рече Бен, — но не забравяйте, че са четири, така че все още храня надежда.

— Не и ако има капка здрав разум!

— Въпреки това ви призовавам да станем и да пием за здравето на Саша и Чарли.

Всички се изправиха, вдигнаха чаши и извикаха: «За Саша и Чарли!».

— Ще ви помоля да бъдете така добри да останете прави — продължи Бен, — за да мога да напомням на Саша след години, че когато съм говорил като кум на сватбата му, речта ми е била посрещната с овации и ставане на крака.

Последвалите аплодисменти накараха Саша да осъзнае колко здраво е работил старият му приятел върху речта си. Разбра защо Чарли го беше предупредила, че трябва да е нервен.

Той бавно се изправи с ясното съзнание, че приятелят му е вдигнал сериозно летвата.

— На първо място искал да благодаря на мистър и мисис Дейнджърфийлд не само за щедростта им и за това, че са такива чудесни домакини, но и най-вече защото посрещнаха този жалък бежанец в своето старо английско семейство. И това въпреки факта, че тепърва ми предстои да посетя Уимбълдън, Лордс или Туикенам и нямам представа какво означава фут-фол, лег-бифор или пък хукър[18]. И не само това — аз още не съм сигурен дали млякото се сипва преди или след чая. И дали някога ще свикна с топлата бира, търпеливото чакане на опашки и танцуване около майски прът. Като имате предвид всичко това, сигурно ще се запитате как съм извадил късмета да се оженя за една истинска английска роза, която цъфти през всички сезони.

Млъкна за момент.

— Отговорът е, че в живота ми винаги е имало друга, също толкова забележителна жена. Разбира се, имам предвид майка ми Елена, без която нищо от това нямаше да е възможно.

Последвалите продължителни аплодисменти позволиха на Саша да се овладее и да продължи:

— Без нея нямаше да имам морален компас, пътеводна звезда, път за следване. Никога не съм подозирал, че ще срещна равна на нея, но боговете — той погледна към небето — явно са решили да ми покажат, че греша, и го направиха по отличен начин, като направиха така, че да срещна Чарли.

— Не бяха боговете, а аз! — прекъсна го Бен и думите му бяха посрещнати с бурен смях.

— Което ми напомня — продължи Саша — да предупредя четвъртата шаферка, която изглежда разумна и очарователна млада дама, да последва примера на другите три и да отхвърли предложенията на мистър Коен. Със сигурност може да намери много по-добра алтернатива. — Последваха одобрителни викове. — Но не мога — завърши Саша, вдигайки чашата си, — затова ви призовавам всички да вдигнем наздравица за шаферките.

— За шаферките!

Мина известно време преди всички да си седнат.

Бен се наведе към Саша и каза:

— Добро представяне. Особено като се има предвид, че трябваше да говориш след мен.

Саша се разсмя и вдигна чаша към приятеля си.

— Веднага щом се върнете от медения си месец — продължи Бен с неочаквано сериозен тон, — трябва да започнем да планираме следващия ти ход по пътя към Камарата на общините.

— Това може да се окаже доста трудно за един жалък бежанец — каза Саша.

— Разбира се, че ще се окаже трудно. Особено ако аз съм мениджър на кампанията ти.

— Но ти си член на Консервативната партия, Бен, ако случайно си го забравил.

— И ще си остана такъв във всяко друго отношение. С Чарли до теб нищо не може да те спре. И имам още една информация за теб, преди да запрашите към Венеция. Знам, че Чарли няма да ми е благодарна, задето говорим по работа точно на този ден, но вчера на бюрото ми изненадващо се появи пакет, който може да се окаже неочакван сватбен подарък. — Саша остави чашата си. — Имотът на Фулам Роуд 154 е излязъл на пазара.

— Ресторантът на Тремлет? Как така?

— Както вероятно знаеш, той е на загуба през последните две години. Подозирам, че на стареца най-накрая му е дошло до гуша и е решил да се отърве.

— За колко?

— Четиристотин хиляди.

Саша отпи от шампанското си.

— Много над възможностите ми.

— Жалко, защото не се съмнявам, че майка ти може да го стегне за нула време.

— Така е, но въпреки това не ни е по силите.

— Е, поне можеш да си благодарен, че най-големият ти враг е гризнал дървото. И при тази цена е малко вероятно там да се появи друг ресторант. Помощ — каза той. — Виждам една страховита жена да се насочва към мен, очевидно недоволна, че съм монополизирал младоженеца. Прощавай, но изчезвам!

Саша се разсмя, а приятелят му скочи от мястото си и изчезна в тълпата. Саша стана, когато възрастната дама приближи.

— Какво великолепно събитие — каза графинята, докато сядаше на освободения от Бен стол. — Вие наистина сте щастливец. Благодаря, че ме поканихте.

— За нас е удоволствие, че дойдохте — отвърна Саша. — Майка ми се зарадва особено много.

— Тя е по-старомодна и от мен — прошепна заговорнически графинята. — Но исках да говоря с вас по един друг въпрос. — Саша не напълни отново чашата си. — Както знаете, моето яйце на Фаберже ще излезе на търг през септември в «Сотбис». Питам се дали ще бъдете така добър да ме посетите след медения си месец, защото трябва да обсъдя нещо с вас.

— С удоволствие — отвърна Саша. — Ще ми подскажете ли за какво става дума?

— Мисля — каза графинята, — че ние с вас можем да успеем да победим както руснаците, така и англичаните. Но само ако смятате, че сте в състояние да…

— Адски добра реч, Саша. Но пък и не съм очаквал нещо друго — разнесе се гласът на някой, който очевидно не беше пропуснал да напълни чашата си.

— Благодаря — каза Саша, мъчейки се да си спомни името на чичото на Чарли. Когато най-сетне се сети, той беше продължил нататък, а графинята също си беше тръгнала. Инструкциите й обаче едва ли можеха да са по-ясни.

Саша се смеси с гостите, докато жена му (той се зачуди колко ли време ще мине, докато свикне да мисли за нея така) се качи в стаята си да се преоблече за заминаването. Когато се появи на стълбите след четирийсет минути, Саша си спомни първия път, когато я беше видял на партито на Бен преди близо четири години. Имаше ли тя представа как се беше молил да дойде при него? Едва неотдавна тя беше признала на Бен, че се е надявала той да не се появи на партито с друго момиче.

Мина още половин час преди да успеят да се сбогуват и да се качат в стария MG на Саша, изоставяйки ролс-ройса. Пристигнаха на Виктория Стейшън точно навреме да се качат на Ориент Експрес за Венеция.

И двамата избухнаха в смях, когато видяха, че в купето им има две тесни единични легла.

— Трябва да искаме да ни върнат парите — каза Саша, докато лягаше до жена си и гасеше лампата.

— Настоявам само за едно — каза Тремлет, след като синът му го запозна напълно с продажбата на Фулам Роуд 154.

— Какво, татко?

— При никакви обстоятелства да не позволяваш имотът да попада в ръцете на семейство Карпенко.

— Това е малко вероятно да се случи при цена четиристотин хиляди.

— Анели би могъл да я предложи.

— На неговата възраст Анели е продаващ, а не купуващ — каза Морис. — Освен това знам, че напоследък не бил добре.

— Радвам се да го чуя — каза Тремлет. — Защото искам да се погрижиш за продажбата, докато аз работя върху разрешителното за жилищен блок на Стамфорд Плейс.

— Някакви новини на този фронт?

— Съветник Мейсън ми каза, че поръчката ще бъде обявена следващата седмица, поради което го поканих да ни гостува на яхтата в Кан за уикенда.

— Това би трябвало да гарантира сделката — каза Морис.

— Особено като се има предвид, че горкият човек е в процес на тежък развод. За втори път.

Мистър и мисис Карпенко се върнаха от Венеция след две седмици и едно от първите неща, които направи Саша при пристигането им в Лондон, беше да се обади на графинята. Тя го покани на чай следващия следобед.

Той почука на вратата на апартамента й в сутерена на Пимлико малко преди три, без да е съвсем сигурен какво да очаква. Отвори му прислужница, която изглеждаше древна почти като господарката си, и го отведе в дневната, където старата дама седеше в голямо кресло с одеяло на скута.

Апартаментът беше безупречно чист и всяка повърхност бе заета от монохромни снимки в сребърни рамки, показващи семейство, което никога не би помислило да живее под стълбите. Графинята махна на Саша да седне на стола срещу нея и попита:

— Как беше Венеция?

— Великолепна. Но ако бях останал още малко, щях да фалирам.

— Ходила съм няколко пъти като дете — каза графинята. — И често си угаждах с шоколадово гато с лимонада на площад Сан Марко — салонът на Европа, както го е описал навремето Наполеон.

— Сега е претъпкан с туристи като мен, които Наполеон със сигурност не би одобрил — каза Саша, докато прислужницата се връщаше с поднос чай и бисквити.

— Още един човек, който е подценил руснаците и е доживял да съжалява за това.

След като прислужницата наля чая и се оттегли, графинята заговори по същество.

Саша изслуша внимателно всяка нейна дума и неволно си помисли, че ако тази страховита жена се беше родила през двайсети век, със сигурност би била лидер във всяка област, която си избере. Когато тя приключи с дръзкото си предложение, той не се съмняваше, че руската клика си е намерила майстора.

— Е, млади човече — каза тя. — Съгласен ли сте да ми помогнете в тази малка хитрост?

— Да — без колебание отвърна Саша. — Но не мислите ли, че мистър Дейнджърфийлд е много по-подходящ за целта?

— Възможно е. Но той има британската слабост да вярва в честната игра — концепция, която руснаците никога не са схващали наистина.

— Трябва да избера съвсем точно момента — каза Саша.

— Определено — съгласи се графинята. — И още по-важно е да знаете кога да спрете. Така че да обсъдим отново подробностите и не се колебайте да ме прекъснете, ако не разбирате напълно нещо или смятате, че имате по-добра идея. Преди да започна, Саша, имате ли някакви въпроси?

— Да. Къде е най-близката телефонна кабина?

Когато мистър Дейнджърфийлд и графинята заеха запазените си места на третия ред, залата беше почти пълна.

— Вашето яйце е артикул осемнайсет — каза Дейнджърфийлд, след като прелисти каталога. — Това означава, че редът му ще дойде най-рано след половин час. А тогава ще са нужни само няколко секунди преди да разберем дали експертите го смятат за фалшификат, или за истински шедьовър. — Той се обърна и погледна групичката мъже, които се бяха скупчили в задната част на помещението. — Те вече са решили отговора на този въпрос. Но пък, от друга страна, така им изнася.

— Освен това сутринта съветският посланик излезе с изявление пред пресата, че яйцето е фалшификат и че оригиналът е изложен в Ермитажа — каза графинята.

— Пропаганда, от която би се засрамил дори Гьобелс — каза мистър Дейнджърфийлд. — И ще забележите, че въпреки думите му Негово Превъзходителство седи няколко реда зад нас. Не се изненадвайте, ако се опита да вземе яйцето ви на смъкната цена и после за една нощ най-неочаквано да го признае за отдавна изгубения шедьовър.

— Революцията може и да уби баща ми — каза графинята, докато се обръщаше да изгледа кръвнишки посланика, — но потомците й няма да откраднат яйцето ми.

Посланикът с нищо не показа, че я е забелязал.

— Какво означава ПЦ? — попита графинята, загледана в каталога.

— Поискана цена — обясни Дейнджърфийлд. — Тъй като не са склонни да изказват мнение за цената, «Сотбис» ще оставят пазара да решава. Боя се, че намесата на посланика също е повлияла.

— Страхливци — каза графинята. — Да се надяваме, че ще останат без яйца. — Дейнджърфийлд щеше да се разсмее, но не беше сигурен дали шегата е нарочна. — И какво следва? — попита тя.

— Точно в седем часа аукционерът ще излезе на подиума и ще представи първия артикул. След това се боя, че следва доста дълго и нервно чакане, преди да стигне до осемнайсети артикул. След това всичко ще е в ръцете на боговете. Или може би на неверниците — добави той, поглеждайки назад към кликата.

— Кои са онези неофициално облечени мъже зад въжето до подиума?

— Представители на пресата. С наострени моливи и надежди за новина. Или ще се появите на първа страница, или ще бъдете спомената само в бележка под линия в колонката за изкуство.

— Да се надяваме на първата страница. А елегантно облечените на платформата вдясно?

— Това са хора на аукционната къща. Работата им е да помагат на аукционера да регистрира наддаващите. Същото важи и за асистентите при телефоните вдясно, които ще наддават от името на клиенти, които или се обаждат от чужбина, или желаят да останат анонимни.

Точно в седем часа висок, елегантно облечен мъж в смокинг и с черна вратовръзка излезе от една врата зад подиума, бавно изкачи стъпалата и не успя да сдържи усмивката си, докато оглеждаше пълната зала.

— Добър вечер, дами и господа. Добре дошли на руската разпродажба. Започвам с първия артикул от каталога. «Зимна вечер в Москва» от Саврасов. Начална цена десет хиляди паунда. Виждам ли дванайсет?

Макар че според графинята творбата не можеше да се сравнява с картината на Саврасов, която висеше в библиотеката на баща й, тя остана доволна, когато чукчето удари на 24 000 паунда, много над очакваната най-висока цена.

— Артикул номер две — обяви аукционерът. — Акварел от…

— Надявах се, че Саша също ще дойде — каза мистър Дейнджърфийлд. — Но той ме предупреди, че има резервирано парти в ресторанта и не е сигурен дали ще успее да се измъкне навреме.

Графинята не коментира и прелисти каталога на третия артикул, който не успя да се продаде за най-ниската очаквана цена. Мистър Дейнджърфийлд хвърли поглед назад и видя, че кликата се поздравява с първия си удар. Забеляза, че графинята барабани възбудено по каталога си, което го изненада, защото никога не я беше виждал да показва каквито и да било емоции.

— Тази картина принадлежеше на стар семеен приятел — обясни тя. — Парите му трябваха.

Когато аукционерът обяви следващата картина, мистър Дейнджърфийлд забеляза, че графинята става все по-нервна. Дори му се стори, че вижда капка пот на челото й, когато аукционерът стигна до артикул шестнайсет.

— Две руски кукли. Да започна ли наддаването с десет хиляди? — Никой не отговори. Аукционерът се загледа в безизразната маса лица и предложи дванайсет хиляди, но мистър Дейнджърфийлд знаеше, че се лови за сламки. — Четиринайсет хиляди — каза аукционерът, като се мъчеше да скрие отчаянието си. Пак никой не реагира, така че той стовари чукчето и промърмори: — Купено от къщата.

— Какво означава това? — шепнешком попита графинята.

— Че не е имало никакви участници в наддаването — отвърна мистър Дейнджърфийлд.

— Артикул седемнайсет — каза аукционерът. — Портрет от изтъкнатия руски художник Владимир Боровиковски. — Виждам ли предложение от двайсет хиляди?

Никой не отговори, докато един от кликата не извика:

— Десет хиляди!

— Виждам ли дванайсет хиляди? — попита аукционерът, но тъй като никой не прояви интерес, той стовари с неохота чукчето. — Продадено за десет хиляди паунда на джентълмена в дъното. — Макар че не беше напълно сигурен дали определението «джентълмен» е подходящо.

— Артикул номер осемнайсет.

Аукционерът направи пауза, докато носачът влезе: носеше яйцето върху кадифена възглавничка. Постави го на стойка до подиума и се оттегли. Аукционерът се усмихна доброжелателно към наострилата уши публика и понечи да обяви начална цена от петдесет хиляди, когато глас от дъното извика:

— Хиляда паунда!

Последва смях и изненадано ахване.

— Две хиляди — обади се друг глас преди аукционерът да е успял да дойде на себе си.

— Десет хиляди — каза някой два реда зад графинята. Ошашавеният аукционер се огледа с надежда и тъкмо се канеше да стовари чукчето и да каже: «Продадено на руския посланик», когато забеляза с периферното си зрение, че един от асистентите на платформата от лявата му страна вдига ръка. Обърна се и видя млада жена при телефоните.

— Двайсет хиляди — твърдо каза тя.

— Двайсет и една хиляди — каза първият глас от дъното на залата.

Аукционерът погледна към младата жена, която разговаряше с клиента си по телефона.

— Трийсет хиляди — каза тя след няколко секунди, които се сториха на графинята цяла вечност.

— Трийсет и една хиляди. — Същият глас от дъното.

— Четирийсет хиляди — каза асистентката.

— Четирийсет и една хиляди — последва незабавният отговор.

— Петдесет хиляди.

— Петдесет и една хиляди.

Последва дълга пауза и всички присъстващи се обърнаха към младата жена на телефона.

— Сто хиляди — каза тя и цялата зала зашумя.

Аукционерът подчертано игнорира настъпилото вълнение.

— Имам предложение за сто хиляди паунда. Някой предлага ли сто хиляди двайсет и пет паунда? — попита той и погледна лидера на кликата, който му отвърна с намусено мълчание.

— Някой предлага ли сто двайсет и пет хиляди? — за втори път попита аукционерът. — В такъв случай артикулът отива при клиента по телефона за сто хиляди паунда. — И тъкмо се канеше да стовари чукчето, когато някой от петия ред вдигна неохотно ръка. Очевидно руският посланик вече беше приел, че изявлението му не е успяло да постигне търсения резултат.

Последва трескаво наддаване, след като посланикът призна, че яйцето не е фалшификат, а наистина е изработено от Карл Фаберже. Когато цената стигна половин милион, мистър Дейнджърфийлд забеляза, че младата жена на телефона води напрегнат разговор с клиента си.

— Следващото предложение ще е за шестстотин хиляди — прошепна тя. — Да продължа ли да наддавам от ваше име, сър?

— Колко наддаващи са останали? — попита той.

— Руският посланик все още участва и съм сигурна, че заместник-директорът на нюйоркския «Метрополитън» проявява интерес. А един дилър от «Оспри» потропва с крак, което винаги е знак, че също ще се включи.

— Добре, тогава ще изчакам, докато не решите, че се стига до последно наддаване.

Когато цената стигна един милион, младата жена отново прошепна в телефона:

— Останаха двама: руският посланик и заместник-директорът на «Мет».

— Един милион и сто хиляди паунда — каза аукционерът и насочи вниманието си към руския посланик, който намусено сви ръце на гърдите си и наведе глава.

— Остана само един — прошепна жената по телефона.

— Каква е последната цена?

— Милион и сто.

— Тогава качете на милион и двеста.

Ръката й се вдигна във въздуха.

— Имам предложение по телефона за милион и двеста хиляди — каза аукционерът и отново погледна към заместник-директора на «Метрополитън».

— Какво става? — попита гласът по телефона, звучеше доста неспокойно.

— Мисля, че е ваше. Поздравления.

Но тя грешеше, защото ръката на представителя на «Мет» отново се вдигна, макар и малко неуверено.

— Не, чакайте. Има наддаване за милион и триста. Но съм уверена, че яйцето ще бъде ваше, ако вдигнете на един и четиристотин.

— Сигурен съм, че сте права — каза гласът от другата страна, — но се боя, че стигнах лимита си. Все пак благодаря — каза той и затвори. Излезе от телефонната кабина и пресече тичешком Бонд стрийт, избягвайки колите.

Аукционерът продължи да се взира с надежда към младата асистентка, но тя поклати глава и остави слушалката. Аукционерът стовари чукчето.

— Продадено за един милион и триста хиляди паунда на музея «Метрополитън» в Ню Йорк.

Залата избухна в спонтанни аплодисменти и дори графинята си позволи да се усмихне, когато Саша нахълта през входа. Той тръгна бързо по пътеката и седна на единственото празно място до тъст си.

— Боя се, че пропусна цялата драма — каза мистър Дейнджърфийлд.

— Да, разбрах. Съжалявам, задържаха ме.

Саша се наведе и поздрави графинята. Тя леко стисна ръката му, каза: «Благодаря, Саша», след което отново насочи вниманието си към каталога.

— Артикул номер деветнайсет — каза аукционерът, след като залата се успокои. — Чудесен мраморен бюст на цар Николай II. Имам начално предложение за десет хиляди паунда.

— Единайсет — обади се познат глас от дъното.

Графинята не си направи труда да се обърне, а просто бавно вдигна облечената си в ръкавица ръка. Когато привлече вниманието на аукционера, каза тихо, едва ли не шепнешком: «Петдесет хиляди», при което седящите около нея ахнаха. Но тя смяташе, че цената е малка за шедьовъра, който бе видяла за последен път на писалището в кабинета на баща си. Знаеше също кой роднина го е обявил за продажба и че той се нуждае от парите повече от нея.

26. Саша

Лондон

— Изглеждаш много елегантно, мамо — каза Саша. — Това нов костюм ли е?

Елена не вдигна очи от книгата за резервации.

— И тъй като е три следобед, или ще се срещаш на чай с приятелка или приятел, или отиваш на интервю за работа.

Елена си сложи ръкавици, като продължаваше да не обръща внимание на сина си.

— Дано не е интервю, защото се страхувам, че няма да можем да въртим това място без теб — подразни я Саша.

— Ще се върна много преди да сме отворили — кратко отвърна Елена. — Първият салон изцяло ли е резервиран?

— С изключение на дванайсета и четиринайсета маса.

Елена кимна. Макар че ресторантът често се резервираше за дни напред, мистър Анели беше научил Саша винаги да държи двете най-добри маси запазени за редовни посетители и да не ги освобождава преди седем часа.

— Приятно прекарване, мамо, където и да отиваш. — Всъщност той вече се беше досетил къде отива.

Елена излезе от ресторанта, без да каже нито дума повече. Измина стотина метра по улицата, зави на ъгъла и спря такси. Не искаше Саша да вижда екстравагантната й постъпка. При нормални обстоятелства щеше да вземе автобус, но не и с новия си костюм на Армани, пък и на Лаундс Скуеър нямаше автобусни спирки.

— Лаундс Скуеър четирийсет и три — каза тя на шофьора.

Беше трогната, когато графинята й изпрати ръчно написана покана да се видят на чай, което щеше да й даде възможност да види новия й апартамент. Яйцето на Фаберже беше променило живота на всички. Майк Дейнджърфийлд бе разделил комисионата си със Саша и Чарли, което им позволи да си купят апартамент на две крачки от ресторанта. Елена беше тъжна, че те вече не живеят при нея, но разбираше, че една млада семейна двойка има нужда от собствено жилище, особено ако планират да имат деца.

Саша работеше през всички часове на деня и през няколко на нощта и се опитваше да съчетава работата в ресторанта с курсовете в училището по икономика в Лондон; освен това неотдавна се беше включил в местния клуб на лейбъристите — нещо, за което Чарли и Елена не знаеха. Посветените на шаха вечери бяха останали в миналото.

«Елена» се развиваше все по-добре и по-добре; след като ресторантът на Тремлет затвори, Елена успя да привлече неговите най-добри сервитьори и кухненски работници. Семейство Тремлет се премести на остров Майорка и отвори агенция за недвижими имоти малко след като съветник Тремлет подаде оставка по здравословни причини след като започна разследване на решението му да отпусне разрешително за планиране и строеж на нов жилищен блок на Стамфорд Плейс. На Саша не му беше необходимо да чете между редовете на статията в местния вестник, за да разбере, че те няма да се върнат.

Елена ръководеше кухнята, Джино салона, а Саша следеше изкъсо приходите и разходите — област, в която майка му изобщо не можеше да се ориентира, макар че се беше опитал да й обясни разликата между укриване на данъци и данъчна ефективност. Той реинвестираше по-голямата част от печалбата обратно в бизнеса и наскоро се бяха сдобили с два двукрилни фризера, индустриална миялна машина и шейсет нови ленени покривки за маси и салфетки. Саша възнамеряваше да направи бар в предната част на ресторанта, но едва след като могат да си го позволят.

Докато седеше на задната седалка на таксито, Елена се замисли за графинята, която не беше виждала напоследък. Работата й в ресторанта означаваше, че няма много време за личен живот, така че поканата на чай беше приятно откъсване от обичайната рутина. И тя с нетърпение очакваше да види новия апартамент.

Таксито спря пред Лаундс Скуеър 43 и Елена даде на шофьора хубав бакшиш. Не беше забравила думите на мистър Анели — не можеш да очакваш бакшиш, ако самият ти не проявяваш щедрост към онези, които ти правят услуга.

Провери четирите имена на табелките до вратата, преди да натисне копчето на най-горния етаж.

— Моля, заповядайте — чу се глас. Очевидно я очакваха.

Чу се бръмчене и Елена отвори вратата и отиде при асансьора. Когато излезе на четвъртия етаж, видя прислужница, стояща до отворена врата.

— Добър ден, мисис Карпенко. Графинята ви очаква.

Докато я водеха към салона, обзаведен с великолепни стари мебели, Елена се опита да не зяпа снимките на царя и царицата по време на някаква ваканция със семейството на графинята на Черно море. В средата на лавицата над камината беше поставен мраморен бюст на Николай II.

— Колко мило, че намерихте време в натоварения си ден да ме посетите — каза графинята и махна към голямото кресло срещу нейното. — Има толкова много неща, за които да разговаряме. Но първо чай, нали?

Елена със задоволство видя, че графинята вече живее в лукс в сравнение с неугледния претъпкан апартамент в сутерена в Пимлико.

— Как е Саша? — беше първият въпрос на графинята.

— Когато не работи в ресторанта, учи счетоводство и фирмен мениджмънт в Лондонското училище по икономика, което е само от полза за разрастващия се бизнес.

— Няма да е разрастващ се за дълго, доколкото чух. Когато се видяхме за последен път със Саша, той спомена за някакви слухове, че…

— Но само слухове, графиньо — каза Елена. — Макар че Джино твърди, че е видял двама от съдиите да обядват в ресторанта неотдавна. Но не е чул нищо конкретно.

— Ще стискам палци — каза графинята. В същото време прислужницата се появи с голям сребърен поднос с чай, бисквити и шоколадов кейк и го постави в средата на масата.

— Мляко, без захар, ако помня правилно — каза графинята, докато започна да налива.

— Благодаря.

— Саша ми каза също, че обмисля да се кандидатира в общинския съвет. Чух, че наскоро се освободило място.

— Да, в краткия списък е, но не е сигурен, че ще го изберат.

— Уверявам ви, Елена, Съветът на Фулам ще бъде просто първото стъпало по неизбежния му път до Камарата на общините.

— Наистина ли мислите така?

— О, да. Саша има всички качества и недостатъци, необходими на един отличен депутат. Умен е, находчив, коварен и не се страхува от време на време да поема рискове, ако смята, че каузата си заслужава.

— Но не забравяйте, че е имигрант — каза Елена.

— Което може да се окаже дори предимство в модерната лейбъристка партия.

— Не му казвайте, но аз винаги гласувам за консерваторите — сподели Елена.

— Аз също — призна графинята. — Но в моя случай това едва ли е голяма изненада. Но стига за Саша. Как се справя Чарли в Къртолд?

— Почти завърши дисертацията си «Кройер — непознатият майстор». Не след дълго ще стане доктор Карпенко.

— А има ли някакви изгледи за…

— За съжаление не. Явно модерното поколение смята, че първо трябва да уредиш кариерата си, преди да имаш деца. По мое време…

— Наистина смятам, Елена, че сте по-старомодна и от мен.

— Саша определено смята така.

— Скъпа, уверявам ви, че той ви боготвори повече от всички други жени — каза графинята и предложи на гостенката си парче гато «Блек Форест». Отпи глътка чай и продължи: — Трябва да ви призная, Елена, че имах и друга причина да ви поканя да се видим.

Елена остави вилицата си и заслуша внимателно.

— Имам да споделя с вас една тайна. — Графинята замълча за по-драматичен ефект. — Благодарение на усърдието и експертизата на мистър Дейнджърфийлд и находчивостта на сина ви получих за яйцето много повече, отколкото смятах за възможно.

— Нямах представа, че Саша е бил замесен — каза Елена.

— О, да, той изигра ключова роля, за което ще му бъда вечно благодарна. Продажбата не само ми позволи да купя този очарователен апартамент, но и чудесни мебели от един известен антиквар от Гилдфорд. — Елена се усмихна. — Чудя се обаче как да инвестирам останалите пари, защото остана значителна сума. Баща ми навремето казваше — винаги инвестирай в хора, на които имаш доверие, и няма да сгрешиш. Затова реших да инвестирам във вас.

— Не съм сигурна, че разбирам — рече Елена.

— През последния месец преговарям за купуването на имот на Фулам Роуд.

Ръката на Елена се разтрепери толкова, че тя разля чая си.

— Ужасно съжалявам… — сконфузи се тя.

— Няма проблем — каза графинята. — Важното е да разбера как ви се струва идеята да ръководите два ресторанта едновременно.

— Ще трябва да говоря със Саша, преди да взема решение.

— Боя се, че не можете — твърдо каза графинята. — Всъщност не бива да споменавате пред Саша за разговора ни поради причини, които ще ви обясня. Продавачът, с когото имам вземане-даване, е някой си мистър Морис Тремлет, така че не можете да кажете на Саша, защото имам силното впечатление, че той и синът ви не са в особено приятелски отношения. Той очевидно завижда на успеха на ресторанта ви.

— Нещата са много по-стари — каза Елена. — Още от времето, когато бяха в едно и също училище и Саша беше вратар на основния им отбор по футбол.

— Не се съмнявам, че Тремлет е бил преместен във втория отбор, което не ме изненадва, защото аз възнамерявам да направя същото с него след подписването на договора. По време на преговорите Тремлет ме попита два или три пъти дали не съм подставено лице на мистър Карпенко и бях в състояние съвсем правдиво да му кажа, че не съм. Затова ви моля да не казвате нищо на Саша, докато не съм направила депозита. Ако Тремлет разбере какво съм замислила, със сигурност ще развали сделката. И тъй, трябва да ви попитам отново, Елена — смятате ли, че ще можете да държите две заведения едновременно?

— Вече съм управлявала онзи ресторант, така че не би трябвало да е трудно да го поема отново, особено като се има предвид, че най-добрите му кухненски работници и сервитьори вече работят при мен.

— И сте сигурна, че ще можете да го направите, докато въртите и «Елена»?

— Просто ще имам сто и трийсет маси вместо седемдесет. Разбира се, може да ми се наложи да построя надлез или да прокопая тунел под Фулам Роуд между «Елена Едно» и «Елена Две».

— Значи се разбрахме — каза графинята.

— Мога ли да попитам какво очаквате в замяна на инвестицията?

— Да бъда равностоен партньор в новия ресторант и да мога да се храня в заведението когато пожелая, безплатно. В Лондон има неколцина руски емигранти, които са ценители на изтънчената кухня, Елена, но вече не се радват на нея толкова често, колкото навремето. Имате обаче думата ми, че ще ги водя поотделно.

— В такъв случай трябва да имате собствени маси в двата ресторанта, които никой друг да не може да резервира. Кога да кажа на Саша?

— Не преди договорът да е подписан и мастилото изсъхнало, защото трябва да ви кажа, Елена, че ако беше роден в Съветския съюз, мистър Морис Тремлет със сигурност щеше да работи за КГБ.

Елена потръпна, но не можеше да не се съгласи.

— Благодаря за чая и най-вече за вярата ви в мен — каза тя. — А сега трябва да се връщам в ресторанта, защото държа да съм в кухнята един час преди пристигането на първия клиент.

— Каква добра инвестиция ми предстои да направя — каза графинята. — Имам и още една молба преди да си тръгнете.

— Разбира се, графиньо.

— В бъдеще да минем на «ти» и да ми казваш Наташа. — Елена я погледна неуверено. — Ако не го направиш, ще го включа като клауза в договора.

27.

Саша

Лондон

— Знаем ли нещо за тях? — попита Елена. — Името Райкрофт не ми говори нищо.

— Само едно. Дамата, която се обади, някоя си мисис Одри Кампиън, каза, че ще са трима. Дошли са от Съри да обсъдят частен въпрос.

— В такъв случай сигурно искат да отпразнуват някакъв специален рожден ден или годишнина. По кое време ги очакваме?

— След десет минути — каза Саша, като си погледна часовника. — Искаш ли да присъстваш на срещата, мамо?

— Не, благодаря — каза Елена. — Теб те бива много повече в тези неща. Само гледай да провериш двата дневника.

— Вече го направих — каза Саша. — «Елена Едно» е напълно резервиран за трийсети март.

— А «Елена Две»?

— Ако е за двайсет или по-малко, може и да се справим.

— Явно си се погрижил за всичко, така че се връщам на работа. Трябва да обсъдя днешните специалитети с майстора на сосовете.

Саша се усмихна — много добре си даваше сметка, че майка му ще направи почти всичко, за да не й се налага да си има директно вземане-даване с клиенти, но се преобразява напълно в момента, в който влезе в кухнята. В това отношение тя беше съвсем различна от него. Той избягваше кухнята на всяка цена, така че разделението на труда уреждаше идеално и двамата.

Докато Саша обмисляше какво меню да предложи, на вратата се позвъни.

Джино отвори и докато главният сервитьор водеше тримата към масата, Саша както винаги се опита да прецени потенциалните клиенти.

Спокойно можеха да са баща, майка и син, но само по възраст. Той тръгна да ги посрещне и се вгледа по-внимателно в по-младия мъж — можеше да се закълне, че го е виждал някъде.

— Добро утро, аз съм Саша Карпенко.

— Алф Райкрофт — отвърна по-възрастният мъж и стисна енергично ръката му.

— А аз съм мисис Кампиън — каза жената. — Помните ме, аз ви се обадих — добави тя с тон на човек, свикнал нещата да стават по неговия начин.

— Да, помня, разбира се.

— Здрасти — каза по-младият. — Аз съм…

И тогава Саша се сети.

— Радвам се да те видя, Майкъл. Как си?

— Добре, благодаря. И съм трогнат, че ме помниш. Но пък, от друга страна, по пътя към Лондон казах на Алф и Одри как разпердушини сам целия шахматен отбор на Оксфорд, така че не би трябвало да съм изненадан, че си запомнил името ми.

— С какво се занимаваш сега? — попита Саша. — Учеше юриспруденция, нали?

Появи се сервитьор и след като поръчаха кафе, Майкъл отговори на въпроса му.

— Адвокат съм в Мерифийлд. Но не това е причината да искаме да те видим.

— Разбира се. Е, тогава да ви попитам какво парти сте намислили.

— Лейбъристко — каза Алф.

Саша го погледна озадачено.

— Нека аз да обясня — каза Одри Кампиън със същия делови тон. — Както несъмнено знаете, до неотдавна представител на Мерифийлд в парламента беше сър Макс Хънтър.

— Бащата на Фиона — каза Саша. — Как бих могъл да забравя? Научих, че починал от инфаркт по време на лов на лисици.

— Точно така. Не знаете обаче, че снощи местната Консервативна асоциация избра дъщеря му да се кандидатира за частичните избори.

Саша помълча известно време, след което промърмори:

— Значи Фиона ще е първата от връстниците ми, която ще седне на зелените пейки.

— В това няма нищо изненадващо — каза Майкъл. — Всички предполагахме, че първият, качил се по хлъзгавия стълб, ще си или ти, или тя.

— Но аз още не разбирам защо сте били целия път дотук, за да ми кажете нещо, което мога да прочета в утрешния вестник.

— Аз съм председател на Асоциацията на лейбъристите в Мерифийлд — каза Алф Райкрофт. — А Одри е партийният агент.

— Нещатен, ако мога да добавя — твърдо заяви тя.

— И моят комитет — продължи Алф — не може да намери по-подходящ кандидат срещу мис Хънтър.

— Но според мен ще е по-разумно да изберете някой с повече опит, който познава избирателите поне донякъде.

— Нямаме време да се придържаме към нормалната изборна процедура — каза Алф. — Предположихме, че консерваторите ще проявят благоприличието поне да изчакат погребението на сър Макс, преди да обявят датата за частичните избори, но те се възползваха от факта, че не разполагаме с подходящ кандидат за мястото му.

— Типично за Фиона — каза Саша. Сервитьорът донесе кафето, което му даде момент да помисли. — Поласкан съм — каза той, след като сервитьорът се оттегли, — но проблемът е, че просто нямам време…

— Частичните избори ще се проведат след три седмици, на трийсети март, четвъртък — каза Алф. — И тъй като сър Макс имаше мнозинство с 12 214 гласа, нямате абсолютно никакви шансове да спечелите.

— Тогава защо да си губя времето?

— Защото — каза мисис Кампиън, — ако намалите мнозинството в крепостта на торите, това ще се отрази добре на биографията ви, когато се кандидатирате за място, което можете да спечелите.

— Но ти си местен, Майкъл. Защо ти не се кандидатираш?

— Защото Фиона Хънтър винаги ме е плашила до смърт. Но ако открие, че ти си кандидатът на лейбъристите, тя ще е уплашената. А освен това ти я познаваш по-добре от всички нас.

— Ще ми трябва малко време да си помисля — каза Саша. — С колко разполагам?

— С десет минути — отвърна Алф.

— Предложението е Саша Константинович Карпенко да бъде избран за кандидат на лейбъристите в избирателния район на Мерифийлд. Кой е за? — каза председателят и огледа събралите се. Двайсет и три ръце се вдигнаха във въздуха. — Против? — Нито една ръка. — В такъв случай обявявам предложението за прието единодушно — обяви Алф Райкрофт, мъчейки се да надвика овациите.

Когато се качи за последния влак обратно за Лондон, Саша вече познаваше всичките двайсет и трима по имена и нито един от тях не смяташе, че той има шансове да победи.

— Друга жена ли? — попита Чарли, когато той се промъкна в спалнята малко след полунощ, като стъпваше тихо, за да не я събуди.

— Малко повече от двайсет и осем хиляди жени — каза Саша, докато отпускаше глава на възглавницата. Обясни й защо е пътувал до Мерифийлд сутринта и се е върнал като кандидат на лейбъристите за частични избори. — Така че няма да ме виждаш много често през следващите три седмици.

— Поздравления, скъпи — каза Чарли, запали нощната лампа и го прегърна. — Какво знаеш за другия кандидат?

— Всичко.

— Как така?

— Другият кандидат е Фиона Хънтър.

Дъхът на Чарли секна и тя рязко седна в леглото.

— Този път трябва да я биеш!

— Боя се, че е невъзможно. В Мерифийлд не броят гласовете на консерваторите, а ги претеглят.

— Не и този път — каза Чарли. — Защото аз ще съм във влака утре сутринта, така че ще й се наложи да бие и двама ни.

— Но ти трябва да си довършиш дисертацията.

— Предадох я миналата седмица.

— И не си ми казала?

— Исках да изчакам, докато науча резултата. — Чарли се наведе и целуна съпруга си. — Наспи се добре, скъпи — каза и отпусна глава на възглавницата. — Сигурно си изтощен.

Но Саша не можа да заспи, тъй като в ума му бушуваха безброй мисли. Беше възнамерявал да се подготви за влизане в партията, а се бе оказало, че тя вече го е приела.

На следващата сутрин Саша и Чарли хванаха влака в 6:52 от Виктория до Мерифийлд и стигнаха в местния щаб на Лейбъристката партия малко преди 8 часа.

Председателят ги чакаше в своя «Форд Алегро».

— Скачайте — каза той, след като Саша го запозна със съпругата си. — Приятно ми е да се запознаем, Чарли, но нямаме време за губене. — Превключи на първа, потегли с умерена скорост и заговори, докато се движеха по главната улица към изхода от града: — В избирателния район Мерифийлд има двайсет и шест села. Те осигуряват мнозинството на торите и Фиона Хънтър има партийни клонове във всяко от тях.

— А ние? — попита Чарли.

— Само един — каза Алф. — И приятелят, който го върти, е на седемдесет и една. Но градчето Рокстън, в което живеят шестнайсет хиляди души и в което има фабрика за хартия, гарантира запазването на позициите ни.

— Някакви добри новини? — попита Саша.

— Не много — призна Алф. — Макар че не беше изключително популярен, сър Макс си изгради репутация на човек, който има влияние в кабинета и може да работи. Имаше дарбата да разбира какво предстои да се случи и да се възползва от това. Класически пример е построяването на нова болница, която беше част от дългосрочната инфраструктурна програма на последното лейбъристко правителство, но бе завършена по време на консерваторите. Когато здравният министър откри болницата, човек можеше да остане с впечатление, че идеята от самото начало е била на сър Макс и че той лично е зидал тухлите.

— Дар, наследен от дъщеря му — каза Чарли, без да крие чувствата си. — Как се справя тя?

— Харесват я — призна Алф. — Но пък я познават от времето, когато я разхождаха с детска количка из избирателния район. Носят се слухове, че първите й думи били «Гласувайте за Хънтър!», и няма да се изненадам, ако сър Макс й е оставил района в завещанието си. Не ни помага особено и фактът, че на бюлетината ще пише същото име.

— Как тогава да реагирам, когато местните ме обвинят, че съм парашутист?

— Лейбъристите никога не са имали по-добър шанс да спечелят мястото — каза Алф.

— Но ти вече призна, че нямам абсолютно никаква надежда за победа — посочи Саша.

— Добре дошъл в света на реалната политика — каза Алф. — Или поне на версията й в Мерифийлд.

— Е, какво е първото ти впечатление? — попита Майкъл, когато Саша и Чарли се присъединиха към останалите от екипа да обядват в «Рокстън Армс».

— Консерваторите може и да държат най-добрите избирателни райони, но лейбъристите имат най-добрите хора — каза той и отхапа от сандвича с шунка, който майка му никога не би допуснала да бъде сложен в чиния.

— Така — каза мисис Кампиън, след като Саша излапа свинския пай, прокаран с половин пинта «Фарлис». — Дойде време да те тръснем на нищо неподозиращата публика. Плакатите и листовките ни още не са отпечатани, така че през първите два-три дни ще се наложи да импровизираме. И не забравяй, Саша, има само едно изречение, което трябва да повтаряш, докато не започнеш да го бълнуваш и насън — добави Одри, докато закачаше на ревера му голяма червена розета.

Саша излезе на улицата, съпровождан от председателя, Одри и двама партийни активисти. Когато срещна първия избирател, каза:

— Аз съм Саша Карпенко и съм кандидат на лейбъристите за частичните избори в четвъртък, трийсети май. Надявам се, че мога да разчитам на гласа ви?

Протегна ръка, но човекът не му обърна внимание и си продължи по пътя.

— Очарователно — промърмори Саша.

— Ш-ш-ш — изсъска мисис Кампиън. — Това не означава задължително, че няма да гласува за теб. Може да е глух или просто да бърза.

Вторият му опит беше малко по-успешен, защото жената — с пазарска торба в ръка — поне спря да се ръкува с него.

— Какво ще направите по въпроса за затварянето на местната болница? — попита тя.

Саша нямаше представа, че в Рокстън има болница.

— Ще направи всичко по силите си да убеди съвета да отмени решението си — притече му се на помощ Алф. — Така че задължително гласувайте за лейбъристите на трийсети март.

— Но вие нямате абсолютно никакви надежди за успех — каза жената. — Дори магаре със синя розета би спечелило изборите в Мерифийлд.

— Лейбъристите никога не са имали по-добри изгледи да спечелят мястото — каза Саша, като се мъчеше да говори уверено и убедително, но жената не изглеждаше особено убедена.

— Здравейте, аз съм Саша Карпенко и съм кандидат на лейбъристите…

— Съжалявам, мистър Карпенко, но ще гласувам за Хънтър. Винаги го правя.

— Но той почина миналата седмица — възрази Саша.

— Сигурен ли сте? — отвърна мъжът. — Защото жена ми ми каза да гласувам пак за Хънтър.

— Вярно ли е, че сте роден в Русия? — попита следващият мъж, към когото се обърна Саша.

— Да — каза той, — но…

— В такъв случай за първи път ще гласувам за консерваторите — каза мъжът, без изобщо да забавя крачка.

— Здравейте, аз съм Саша Карпенко…

— Гласувам за либералите — каза младата жена с детска количка — и този път дори ние ще ви бием.

— Здравейте, аз съм Саша…

— Успех, Саша. Ще гласувам за вас дори да нямате никакъв шанс.

— Благодаря — каза Саша и се обърна към Алф. — Винаги ли е толкова зле?

— Всъщност се справяш доста добре в сравнение с предишния ни кандидат.

— Какво е станало с него?

— С нея. Преживя нервен срив една седмица преди изборите и не се възстанови навреме, за да гласува. — Саша избухна в смях. — Да, точно така беше — каза Алф. — Оттогава не сме я виждали.

— И като си помисля, че аз съм единственият, когото искате! — каза Саша.

— Ще си ни благодарен, когато си намериш сигурно място и станеш министър — отвърна Одри, без да обръща внимание на сарказма му. Това беше първият път, когато Саша си помисли, че един ден наистина може да стане министър.

— Я, кого виждам от другата страна на улицата — каза Чарли и смушка Саша в ребрата.

Саша погледна и видя Фиона, заобиколена от група поддръжници, които раздаваха листовки и знаменца с надпис ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ХЪНТЪР И ЗА МЕРИФИЙЛД.

— Дори не им се е наложило да отпечатват нови плакати — горчиво каза Алф.

— Време е да се сблъскаме челно с врага — каза Саша и незабавно пресече пътя, като избягваше колите.

— Аз съм Фиона Хънтър и съм…

— Какво ще правите с решението за превръщането на игрищата на Рокстън в супермаркет, това ме интересува.

— Вече говорих с лидера на съвета по въпроса — каза Фиона. — И той ми обеща да ме държи в течение.

— Също като баща ви, много обещания и никакви резултати.

Фиона се усмихна и продължи нататък, оставяйки местния съветник да се оправя с проблема.

— Торите ще ми вдигнат ли пенсията? — попита една възрастна жена и размаха пръст към нея. — Това искам да знам.

— Винаги са го правили — уклончиво отвърна Фиона, — така че можете да сте сигурна, че ще го направят отново, но само ако спечелим на следващите избори.

— Сладкото утре, ето това трябва да ви е девизът — каза жената.

Фиона се усмихна, когато видя Саша да върви към нея с протегната ръка.

— Колко се радвам да те видя, Саша — каза тя. — Какво правиш в Мерифийлд?

— Аз съм Саша Карпенко — отвърна той — и съм кандидат на лейбъристите за частичните избори на трийсети март. Мога ли да разчитам на вашия глас?

За първи път този ден усмивката се изтри от лицето на Фиона.

28.

Алекс

Бруклин

— Сигурен ли си, че след като върнеш картината на Лорънс и той ти възстанови парите, ще искаш да инвестираш още повече в «Елена»?

— Сигурен съм, майко — каза Алекс. — Но след като се оказах такъв глупак, реших да се върна към ученето.

— Но ти вече имаш диплома.

— По икономика — каза Алекс. — Което е добре, ако искаш да станеш банкер, но не и предприемач. Затова се записах вечерно. Ще карам магистратура в Колумбия, така че когато се натъкна на друга Ивлин, да не правя същата грешка. А междувременно ще започна работа в «Ломбарди» в Манхатън.

— Но защо да работиш за конкуренцията?

— Защото Лорънс каза, че правели най-добрата пица в Америка, и възнамерявам да разбера на какво се дължи това.

Септември се оказа натоварен месец за Алекс. Той се записа на вечерни курсове за магистратура и въпреки че през деня работеше в «Ломбарди», не пропусна нито една лекция. Винаги предаваше есетата си навреме и изчиташе всички книги от задължителния списък и много извън него. По ирония на съдбата се оказа, че Ивлин постигна онова, което майка му не беше успяла.

Ученето му продължаваше и през деня, защото управителят на «Ломбарди» Паоло му показа как ресторантът е спечелил репутацията си. Със съветите на Паоло Алекс започна да прави някои малки промени в «Елена», а после и по-големи. Искаше му се да купи от «Антонели» в Милано автоматизирана пещ, която щеше да позволи приготвянето на дузина пици на всеки четири минути, но не можеше да си я позволи, преди да върне картината и Лорънс да му прехвърли половината милион. Тя щеше да му липсва. Картината, не Ивлин.

Когато я видя за първи път, Алекс отиваше на вечерните курсове.

Стоеше на перона на 51-ва улица, облечена в елегантен син костюм и с кожено куфарче в ръка. Спретнато подстриганата й кестенява коса и дълбоките кафяви очи бяха онова, което го заплени. Той се опита да не я зяпа и когато тя погледна към него, бързо извърна очи.

Когато влакът спря на станцията, Алекс откри, че я следва и сяда на свободното място до нея, макар че тя пътуваше в обратната посока. Тя отвори куфарчето си, извади лъскаво списание и се зачете. Алекс погледна корицата и видя на нея картина от някакъв художник, Де Кунинг. Можеше да се закълне, че е виждал подобна творба в дома на Лорънс, но реши, че подмятането на «имам Уорхол» няма да е добро начало на разговор.

— Де Кунинг един и същи мотив ли рисува? — попита той, без да откъсва поглед от картината.

Тя го погледна, после погледна и корицата.

— Да. Тази е от поредицата му «Жена».

Акцентът й му напомни за Ивлин, но само той. Алекс се поколеба за момент.

— Възможно ли е да съм виждал негова картина в частна колекция?

— Напълно. Макар че много малко от творбите му са в частни ръце. Има няколко в Музея за модерно изкуство, така че може да сте видели нещо негово там.

— Разбира се — каза Алекс, макар че никога не беше стъпвал в Музея за модерно изкуство и имаше само смътна представа къде се намира той. — Права сте, там трябва да е било.

Когато влакът спря на следващата станция, той се замоли тя да не слезе. Молбата му бе чута.

— Кой е любимият ви художник? — попита той, когато вратите се затвориха.

Тя не отговори веднага.

— Не съм сигурна, че имам любимец сред абстрактните експресионисти, но мисля, че Мъдъруел е подценяван, а Ротко — надценяван.

— Винаги съм се възхищавал на «Лунна жена» на Полък — малко отчаяно каза Алекс. Беше зяпал половин час картината, докато се криеше зад колоната по време на партито на Лорънс.

— Смята се за една от най-добрите му, но съм я виждала само на снимка. Малцина са щастливците, видели с очите си колекцията Лоуъл.

Влакът спря на следващата станция и тя отново не слезе. «Лорънс Лоуъл ми е личен приятел, така че ако искаш да видиш колекцията му…» — искаше да каже той, но се боеше, че тя ще си помисли, че седи до побъркан.

— В сферата на изкуството ли работите? — поинтересува се той.

— Да, аз съм начинаещ асистент в една галерия в Уест Сайд — каза тя и затвори списанието.

— Сигурно е вълнуващо.

— Така е. — Тя прибра списанието в куфарчето и стана: влакът вече влизаше в следващата станция.

Той скочи на крака.

— Аз съм Алекс.

— Ана. Беше ми приятно да се запознаем, Алекс.

Той остана да стои като статуя, докато тя слизаше от влака. Помаха й, докато вървеше по перона, но тя не го погледна.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите — каза той, след като вратите се затвориха и тя изчезна от поглед. Трябваше да слезе на следващата спирка и да се върне до 51-ва улица. За първи път му се случваше да пропусне лекция.

— Паоло, имам нужда от съвет.

— Ако е за това как се върти пицария, нямам на какво още да те науча.

— Не, става въпрос за жена. Срещнах я само веднъж и после я изгубих.

— Избързваш, хлапе. По-добре започни от самото начало.

— Срещнах я в метрото. Е, срещнах ще бъде преувеличение, защото опитът ми да я заговоря беше жалък. И тъкмо потръгна, когато тя слезе и ме остави. Знам само малкото й име и че е асистент в художествена галерия в Уест Сайд.

— Добре, да започнем със станцията, където си я видял.

— Петдесет и първа улица.

— Скъпи магазини, много галерии. Да се опитаме да стесним периметъра. Знаеш ли в кой стил се специализира галерията?

— Абстрактен експресионизъм, ако не се лъжа. Поне тя така каза за обложката на списанието.

— Сигурно има поне десетина галерии, специализирани в този стил. Какво друго можеш да ми кажеш за нея?

— Много красива, интелигентна…

— Възраст?

— Малко над двайсет.

— Фигура?

— Стройна, елегантна, изискана.

— Какво те кара да мислиш, че би проявила интерес към теб?

— Прав си. Но ако има и най-малък шанс, аз…

— Ти си много по-добър улов, отколкото предполагаш — каза Паоло. — С буден ум, очарователен, добре образован и предполагам, че някои жени биха те намерили дори за симпатичен.

— И какво да правя? — попита Алекс, без да обръща внимание на сарказма му.

— Първо трябва да разбереш, че артобществото е много малко, особено висшето. Съветвам те да посетиш «Марлборо» на Петдесет и седма и да поговориш с някоя асистентка на горе-долу същата възраст. Има вероятност да се познават или поне да са се срещали на някое откриване на изложба.

— Откъде знаеш толкова много за изкуството?

— Италианците разбират от изобразително изкуство, храна, опера, коли и жени, защото имаме най-добрите образци и от петте — отвърна Паоло.

— Щом казваш — рече Алекс. — Започвам още утре рано сутринта.

— Не рано сутринта, защото само ще си изгубиш времето. Художествените галерии обикновено не отварят преди десет. Клиентите, които могат да си позволят да хвърлят половин милион долара за картина, не са ранобудници като теб и мен. И още нещо: ако се появиш в такъв вид, ще решат, че си дошъл да изнесеш боклука. Трябва да се облечеш и да говориш като перспективен клиент, ако искаш да те вземат на сериозно.

— Откъде си научил всичко това?

— Баща ми е портиер в «Плаза», а майка ми работи в «Блумингдейлс», така че съм учил в университета на живота. И още нещо. Ако наистина искаш да я впечатлиш, може би…

В четири и половина на следващата сутрин Алекс вече беше буден, облечен и се пазареше на зеленчуковата борса. След като закара покупките в ресторанта, се прибра и закуси с майка си.

Не й каза какво е планирал за остатъка от сутринта и я изчака да тръгне на работа, преди да вземе отново душ и да избере тъмносив еднореден костюм, бяла риза и вратовръзката, подарена от майка му за Коледа. След това внимателно свали картината на Уорхол от стената и я уви в опаковъчна хартия, преди да я прибере в чантата.

Взе такси до Манхатън — необходим разход, тъй като не можеше да рискува да носи такава ценна картина в метрото — и каза на шофьора да го откара до 57-а улица.

Когато пристигна в галерия «Марлборо», светлините тъкмо бяха запалени. Разгледа изложените на витрината картини, които бяха дело на някакъв художник на име Хокни. Когато някаква млада жена седна зад бюрото, той пое дълбоко дъх и влезе.

«Не бързай — беше го посъветвал Паоло. — Богатите никога не бързат да се простят с парите си.» Обиколи бавно галерията, като се възхищаваше на картините. Сякаш се беше върнал в дома на Лорънс.

— Мога ли да ви помогна, сър? — Алекс се обърна и видя, че асистентката е застанала до него.

— Не, благодаря. Просто разглеждам.

— Разбира се. Кажете ми, ако имате нужда от някакво съдействие.

Алекс се влюби за втори път, но не в асистентката, а в поне десет жени, които искаше да отнесе у дома и да окачи на стената на спалнята си. След като беше хипнотизиран от малко платно на Реноар, си спомни каква е причината да е тук и отиде при бюрото на асистентката.

— Неотдавна срещнах едно момиче, Ана, което работи в галерия в Уест Сайд, специализирана в абстрактния експресионизъм, и се питам дали случайно не я познавате?

Младата жена се усмихна и поклати глава.

— Започнах работа тук само преди седмица. Съжалявам.

Алекс й благодари, но не си тръгна, преди да хвърли още един поглед на Реноар. Не изгуби своето и нейното време да пита за цената. Знаеше, че не може да си я позволи.

Посети втора галерия, после трета и прекара остатъка от сутринта в безплодно влизане в още много галерии и задаване на същия въпрос на младите асистентки, но без резултат. Когато камбаните на катедралата «Сейнт Патрик» удариха един, реши да си вземе обедна почивка, преди да продължи търсенето си. Забеляза малка опашка пред заведение за сандвичи и тръгна към него, все така помъкнал своя Уорхол.

И тогава я видя през прозореца на един ресторант.

Седеше в сепарето в ъгъла и разговаряше с привлекателен мъж, който явно я познаваше добре. Сърцето на Алекс се сви, когато мъжът се пресегна през масата и хвана ръката й. Алекс се оттегли до една пейка наблизо и седна безнадеждно, забравил за глада си. Канеше се да си тръгне към дома, когато те излязоха заедно от ресторанта. Мъжът се наведе да я целуне, но Ана се извърна, без да се усмихва, и си тръгна, като го остави да стои на улицата.

Алекс скочи от пейката и я последва на известна дистанция по Лексингтън, докато тя не влезе в елегантна художествена галерия. Докато минаваше покрай «Н. Розентал и Ко», той погледна вътре и я видя да сяда зад бюро. Изчака няколко секунди и се върна. Влезе небрежно в галерията, без изобщо да погледне към нея. Някаква клиентка разговаряше с Ана и Алекс се престори, че се е загледал в една картина. Накрая бъбривата жена си тръгна и Алекс тръгна към бюрото. Ана вдигна очи и се усмихна.

— Мога ли да ви помогна, сър?

— Надявам се.

Той извади Уорхол от чантата, махна опаковъчната хартия и постави творбата на бюрото. Ана погледна внимателно картината, после Алекс. Като че ли го позна.

— Надявах се, че ще можете да оцените тази картина.

Тя я огледа отново и попита:

— Ваша ли е?

— Не, на мой приятел. Той ме помоли да науча цената й.

Тя отново се вгледа в него.

— Нямам достатъчно опит за реалистично оценяване, но ако ми позволите да покажа картината на господин Розентал, той със сигурност би могъл да ви помогне.

— Разбира се.

Ана взе картината, отиде в другия край на галерията и изчезна в някаква стая. Алекс се възхищаваше на творба на Лий Краснер, озаглавена «Окото на първия кръг».

След малко един достолепно изглеждащ сивокос господин с двуреден тъмносин костюм, розова риза и червена папийонка на точки излезе от офиса и постави картината на бюрото на Ана.

— Поискали сте помощта ми за оценка на картината? — каза той; вглеждаше се внимателно в Алекс. Тонът му караше човек веднага да се сеща за думите «бавно» и «премерено». Това не беше човек, който бърза. — Боя се, че трябва да ви кажа, сър, че това е копие. Оригиналът е собственост на господин Лорънс Лоуъл от Бостън и е част от колекцията Лоуъл.

«Много добре знам», искаше да каже Алекс.

— Какво ви кара да мислите, че е копие? — попита той.

— Не самата картина, която признавам, че ме заблуди за момент — каза Розентал. — Платното я издаде. — Той обърна картината. — Уорхол не е можел да си позволи такова скъпо платно в ранния си период, а освен това размерът му е погрешен.

— Сигурен ли сте? — попита Алекс. Изведнъж се ядоса, а после му призля.

— О, да. Платното е с два и половина сантиметра по-широко от това на оригинала в колекцията Лоуъл.

— Значи е фалшификат?

— Не, сър. Фалшификат е, когато някой се опитва да заблуди художествения свят с твърдението, че е попаднал на оригинална творба, която не фигурира в регистъра с работи на художника. Това — каза той — е копие, при това адски добро.

— Мога ли да попитам колко щеше да струва, ако беше оригинал? — колебливо попита Алекс.

— Милион, може би милион и половина — каза Розентал. — Произходът й е безспорен. Мисля, че дядото на господин Лоуъл я е купил директно от художника в началото на шейсетте, когато той не е можел да си плаща дори наема.

— Благодаря — каза Алекс, напълно забравил защо изобщо беше дошъл в галерията.

— Ако ме извините — каза Розентал, — трябва да се връщам в офиса си.

— Да, разбира се. Благодаря.

Розентал ги остави и след малко Алекс осъзна, че Ана се взира в него.

— Срещнахме се в метрото, нали? — каза тя.

— Да — призна той. — Защо не казахте нищо, когато ви показах картината?

— Защото за момент се зачудих дали не сте крадец на картини.

— Нищо толкова бляскаво — каза Алекс. — През деня работя в «Ломбарди», а повечето вечери прекарвам в бизнес училището.

— Маргаритите на «Ломбарди» бяха основната ми храна, преди да се дипломирам.

— Майка ми приготвя отлична калцоне, ако искате да я опитате — каза Алекс.

— Може — каза Ана. — Тъкмо ще ми разкажете как се сдобихте с такова чудесно копие на «Синята Джаки Кенеди».

— Беше просто повод да ви видя отново.

29. Алекс

Бруклин

— Кажи ми — попита Ана. — Заради мен ли се качи във влака?

— Да — призна Алекс. — Макар че пътувах в друга посока.

Тя се разсмя.

— Колко романтично. И какво направи, когато слязох?

— Стигнах до следващата станция и тъй като бях закъснял за вечерните часове, се прибрах у дома.

Дойде сервитьор и им връчи менюто.

— Какво ще ми препоръчаш? — попита Ана. — В края на краищата ти си собственикът на това заведение.

— Моята любима пица е капричоза, но ти избирай, защото са толкова големи, че можем да си поделим една.

— Тогава да поръчаме една. Но не си се измъкнал, Алекс. Значи така, след жалкия ти неуспешен опит да ме свалиш си тръгнал като Антоний да ме търсиш.

— Цяла сутрин обикалях Манхатън и проверих половината галерии. После случайно те забелязах да обядваш в скъп ресторант с привлекателен по-възрастен мъж.

— Не чак толкова възрастен — закачливо възрази Ана.

— И после си ме проследил до галерията под предлог, че искаш да оценят картината, макар че със сигурност си знаел, че е копие.

Алекс премълча. Сервитьорът дойде и сложи огромна пица в средата на масата.

— Еха, изглежда страхотно.

— Явно майка ми я е приготвила лично — каза Алекс, отряза едно парче и го сложи в чинията на Ана. — Трябва да те предупредя, тя няма да се сдържи и ще дойде да се запознае с теб. Така че трябва да й кажеш, че по-добра пица от тази просто няма.

— Но това си е така — каза Ана, след като я опита. — Всъщност си мисля да доведа приятеля си тук. — Алекс не успя да скрие разочарованието си и Ана се ухили. — Бивш приятел. Видя го в ресторанта. — Алекс искаше да научи повече за него, но Ана смени темата. — Алекс, ти явно се изненада, когато господин Розентал ти каза, че картината е копие. Любопитно ми е как така се е озовала у теб.

И Алекс й разказа цялата история (е, не точно цялата), радостен, че най-сетне има с кого да сподели тайната си. Когато стигна до срещата им в галерията, Ана почти беше приключила със своята половина от пицата, докато неговата оставаше недокосната.

— И защо приятелят ти ще ти дава половин милион за картина, която не може да струва повече от няколкостотин долара?

— Защото не знае, че картината е копие. Сега трябва да му кажа истината и това прави положението още по-лошо. Не виждам как Ивлин ще ми върне и един цент от парите ми.

Ана се пресегна през масата и докосна ръката му.

— Много съжалявам, Алекс. Това означава ли, че няма да успееш да отвориш втора «Елена»?

— Много малко са предприемачите, които не са претърпявали провали по пътя си — каза Алекс. — Според Галбрейт умните си ги записват на дъската на опита и продължават напред.

— Възможно ли е приятелят ти Лорънс да участва в схемата и нарочно да те е поставил до сестра си на партито?

— Не — твърдо заяви Алекс. — Никога през живота си не съм срещал по-свестен и честен човек от него.

— Съжалявам, това беше грубо от моя страна — каза Ана. — Аз дори не познавам приятеля ти. Но трябва да призная, че с огромно удоволствие бих видяла колекцията Лоуъл.

— Това лесно може да се уреди, ако…

— Вие трябва да сте Ана — разнесе се глас.

Алекс вдигна глава и видя майка си, застанала до масата им.

— Имаш страхотен талант да уцелваш най-подходящия момент, майко. Дори братята Маркс биха се гордели с него.

— А той не престава да говори за вас — каза Елена, без да му обръща внимание.

— Майко, сега пък ме поставяш в неловко положение.

— Много се радвам, че той най-сетне ви откри. Но не е ли било глупаво от негова страна да не слезе след вас от влака?

— Майко!

Ана избухна в смях.

— Как беше пицата? — попита Елена.

— По-добра просто няма — отвърна Ана.

— Аз й казах да го каже — обади се Алекс.

— Така е — призна Ана, пресегна се през масата и хвана ръката му. — Но нямаше нужда да го прави, защото е наистина най-добрата.

— В такъв случай можем ли да се надяваме, че ще ви видим отново?

— Майко, по-лоша си и от госпожа Бенет.

— А ти защо нищо не си ял? — попита тя, сякаш беше още малко момче.

— Майко, махни се.

— Алекс сподели ли плановете си за втори ресторант?

— Да. — Алекс застана на тръни, защото не беше разказал на майка си цялата история. — Звучи много вълнуващо, госпожо Карпенко.

— Елена, моля — каза тя, а Алекс се изправи, стиснал нож в ръка. — Е, по-добре да се връщам в кухнята, иначе шефът може да ме изхвърли — добави Елена и им се ухили. — Но се надявам да се видим отново, за да ти разкажа как Алекс бе награден със «Сребърна звезда».

Алекс вдигна ножа над главата си, но тя вече се отдалечаваше.

— Извинявай, по принцип не е такава…

— Няма за какво да се извиняваш, Алекс. Тя е същата като пиците й, просто най-добрата. Но я ми разкажи как са те наградили със «Сребърна звезда» — каза сериозно тя.

— Истината е, че медалът трябваше да бъде даден на Танка, не на мен.

— На Танка ли?

Алекс й разказа какво се бе случило, когато отрядът му се беше натъкнал на виетконгския патрул на Бейкън Хил. Как Танка бе спасил живота не само на Лорънс, но и неговия.

— Много ми се иска да можех да се запозная с него — тихо каза Ана.

— Съмнявам се, че би се съгласила…

— На какво?

— Да дойдеш във Вирджиния с мен? От толкова време искам да ида на гроба му и…

— Що за момиче би отказало подобно предложение? — Алекс я погледна смутено. — Разбира се, че ще дойда с теб. — Тя отново се разсмя. — Какво ще кажеш да отидем в неделя?

— Лорънс току-що се върна от Европа, така че ще трябва да го видя в Бостън през уикенда и да му кажа преценката на господин Розентал за картината. Но следващия уикенд съм свободен.

— Значи се разбрахме.

Алекс слезе от влака в Бостън с малък сак за багаж и голяма чанта. Спря едно такси и каза на шофьора адреса на Лорънс.

Безпокойството му растеше с всеки изминат километър. Знаеше, че няма друг избор освен да каже на приятеля си истината.

Таксито мина по дългата алея и спря пред къщата. Лорънс стоеше на горното стъпало и чакаше приятеля си.

— Виждам, че си донесъл картината — каза той, след като си стиснаха ръцете. — Да идем в кабинета, да приключим с размяната и после да разпуснем до края на уикенда.

Алекс мълчаливо го последва вътре. Когато влезе в кабинета на Лорънс, съвсем остана без думи.

Почти всеки сантиметър от покритите с дъбова ламперия стени беше зает от картини и фотографии на роднини и приятели. Погледът на Алекс се спря върху Нелсън Рокфелер, което накара Лорънс да се ухили, докато сядаше зад бюрото и даваше знак на Алекс да седне срещу него.

Когато махна опаковъчната хартия от картината, на лицето на Лорънс цъфна широка усмивка.

— Добре дошла у дома, Джаки — каза той и веднага отвори едно чекмедже на бюрото си и извади чекова книжка.

— Няма да ти е нужна — каза Алекс.

— Защо? Нали се споразумяхме.

— Защото това не е Уорхол. А копие.

— Копие? — невярващо повтори Лорънс и се вгледа внимателно в картината.

— Боя се, че да. И това не е мое мнение, а преценка не на друг, а на самия Натаниел Розентал.

Лорънс запази спокойствие, но промълви едва ли не на себе си:

— Как е успяла?

— Не знам, но мога да се досетя — рече Алекс.

Лорънс погледна картината.

— Явно е знаела от самото начало. За пореден път. — Отвори чековата книжка, свали капачката на писалката си и написа сумата 500 000 долара.

— Няма начин да осребря чека ти — каза Алекс. — Така че не си прави труда да го подписваш.

— Трябва — отвърна Лорънс. — Ясно е, че скъпата ми сестра е измамила и двама ни.

— Но ти не знаеше — каза Алекс. — А това е единственото, което има значение.

— Но без парите няма да можеш да отвориш «Елена 2».

— В такъв случай ще трябва да почака. Пък и за един уикенд със сестра ти научих повече, отколкото бих научил за цяла година в бизнес училището.

— Няма да е зле да измислим някакъв алтернативен план — предложи Лорънс.

— Какво имаш предвид?

— В замяна на моите петстотин хиляди аз получавам десет процента от компанията ти. Онази, която ще стане по-голяма от компанията на кръстника ми.

— Петдесет процента ще е по-честно.

— Тогава да постигнем компромис. Ще взема половината от напъпващата ти империя, но щом ми върнеш моя половин милион, оставам с десет процента.

— Двайсет и пет — каза Алекс.

— Много щедро от твоя страна — каза Лорънс и подписа чека.

— Изключително щедро е от твоя — отвърна Алекс.

Лорънс му даде чека и двамата отново си стиснаха ръцете.

— Сега разбирам — каза Лорънс, докато прибираше чековата книжка в чекмеджето — защо Тод Халидей се измъкна веднага след вечерята на рождения ми ден. Първоначалната идея беше да преспи тук.

— Самата Екатерина Велика би се гордяла със сестра ти — рече Алекс. — Знаела е, че мога да видя Уорхол само ако преспя с нея.

— Петстотин хиляди — каза Лорънс. — Доста скъпо забавление за една нощ. Вече работя по план как да я накарам да върне всичко до последния цент. Да идем да вечеряме.

Лорънс изчака, докато Алекс провери за втори път въпросите. Той добави само «застрахователна компания?», след което му върна карирания лист. Лорънс кимна, пое дълбоко дъх, вдигна слушалката и набра международния номер.

Отново прегледа списъка, докато чакаше някой от двамата да вдигне. Беше подбрал внимателно времето. Дванайсет в Бостън, шест вечерта в Ница. Би трябвало да са се върнали от обяд в «Коломб д'Ор», но все още да не са тръгнали към казиното в Монте Карло.

— Ало? — обади се познат глас.

— Здрасти, Ив, аз съм. Реших да ти кажа как вървят нещата с Уорхол.

— Полицията намери ли го?

— Да, висяла над камината в апартамента на Карпенко в Брайтън Бийч. Трудно биха могли да я пропуснат.

— Значи вече може да се върне в спалнята Джеферсън?

— Боя се, че не. Бостънската полиция реши да оцени картината, преди да повдигне обвинения. И изненада, оказа се копие.

— Защо се изненадваш? — попита Ивлин малко по-бързо от очакваното.

— Какво искаш да кажеш? — невинно попита Лорънс.

— Очевидно е сложил копие вместо оригинала. Обзалагам се, че оригиналът е изнесен от страната. Сигурно вече е в Русия.

«По-скоро някъде в Южна Франция» — помисли си Лорънс.

— Застрахователите са на същото мнение, Ив — каза той и погледна списъка. — И се питат кога ще се върнеш в Бостън, тъй като си последната, която е виждала Карпенко преди да замине за Ню Йорк.

— Смятам да остана тук още няколко месеца — каза Ивлин. — Предполагам, че полицията е арестувала приятеля ти Карпенко.

— Да, но са го пуснали под гаранция. Той твърди, че ти е дал чек за петстотин хиляди долара, които да инвестираш чрез Тод в стартиращата му компания, и си му предложила картината като залог.

— Точно обратното — каза Ивлин. — Той ме умоляваше да инвестирам пари в пицарията му, но аз отказах и го разкарах.

— Но той е показал чека — каза Лорънс. — Така че би било добре да дойдеш и да кажеш на полицията твоята версия на историята.

— Моята версия на историята ли? — повиши глас Ивлин. — На чия страна си, Лорънс?

— На твоя, разбира се, но от полицията отказват да повдигнат обвинение, докато не разпитат теб.

— В такъв случай ще им се наложи да почакат — отвърна Ивлин и тресна телефона.

Лорънс затвори и се обърна към Алекс.

— Имам чувството, че няма да се върне в близко бъдеще. — На лицето му се появи широка усмивка.

— Но ти изгуби Уорхол — каза Алекс.

— Признавам, че Джаки ще ми липсва — каза Лорънс. — Но не и Ивлин.

— Чух само едната страна от разговора — каза Тод Халидей и подаде чаша уиски на жена си, след като тя тресна слушалката. — Прав ли съм, като си мисля, че Лорънс вече е разбрал, че Уорхол е копие и че Карпенко е показал чека?

— Да — отвърна Ивлин и пресуши чашата. — Забравих, че чековете се връщат в банката, която ги е издала.

— Но чекът бе за изплащане на парите в брой, така че няма да могат да го проследят обратно до теб.

— Така е, но ако Лорънс открие…

— Ако открие — рече Тод, — просто ще трябва да минем на план Б.

Когато се прибра в Ню Йорк, Алекс трябваше да обясни на майка си защо се връща с чек за половин милион, макар че е казал на Лорънс, че картината е копие. Остана изненадан от единствения й въпрос.

— Предложи ли на Ана да се омъжи за теб?

— Мамо, познавам я само от седмица.

— Баща ти ми предложи дванайсет дни след като се запознахме.

— Значи имам още пет дни — с усмивка отвърна Алекс.

Алекс слезе от метрото на 14-а улица малко след дванайсет и тръгна право към «Ломбарди». Седна, но не си поръча нищо. Когато мениджърът се появи, му връчи договора. Паоло седна и прочете внимателно всяка клауза. Нямаше никакви изненади. Всичко, което бе обещал Алекс, беше включено, така че той с готовност подписа.

— Добре дошъл на борда, партньоре — каза Алекс, докато си стискаха ръцете. — Ти ще управляваш «Елена 1», а аз ще поема стартирането на «Елена 2».

— С нетърпение очаквам да работя с теб — отвърна Паоло.

— Ще се видим в понеделник в осем без пет, защото е крайно време да се запознаеш с майка ми. Между другото, може би е добре, че не я срещна преди да подпишеш договора. Трябва да бягам. Имам уговорка за обяд с човек, за когото не мога да си позволя да закъснявам.

— Значи си я намерил?

— Разбира се.

Алекс пристигна в «Льо Бернардин» секунди преди Ана да се появи.

— Как мина в Бостън? — беше първият й въпрос, след като поръчаха.

— Не би могло да е по-добре — отвърна той и обясни защо все пак ще отвори «Елена 2» навреме.

— Имаш забележителен приятел в лицето на Лорънс — рече Ана. — И къде е Уорхол?

— Истинският или копието?

— Да започнем с копието.

— Обратно в спалнята Джеферсън.

— А оригиналът?

— Лорънс смята, че вероятно е в Южна Франция. Което е още една причина Ивлин да не бърза да се връща в Бостън.

— Не разчитай на това — каза Ана. — Човекът, когото описа, никога не би допуснал сестра му да влезе в затвора.

— Аз го знам, ти го знаеш, но дали Ивлин би поела риска? Както и да е, как я караше ти, докато ме нямаше?

— Обядвах в «Ломбарди».

— Предателка.

— И макар че майка ти приготвя много по-добри пици, тяхното меню е друга класа — каза тя, докато им сервираха храната.

— Изобщо не съм забелязал.

— Не забравяй, че клиентът вижда менюто много преди да види храната. И тъй като дизайнът фигурира в дипломата ми, разбира се, си помислих, че мога да измисля нещо малко по-привлекателно за «Елена». — Тя извади от чантата си няколко листа и ги сложи на масата.

Алекс разгледа внимателно различните дизайни.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Това са само предварителни скици — каза Ана. — Ще имам по-излъскани версии, преди да заминем за Вирджиния.

— Направо изгарям от нетърпение — отвърна Алекс, докато сервитьорът вземаше празните им чинии.

— Ще се наложи да почакаш. — Ана си погледна часовника. — Трябва да изчезвам. Господин Розентал ще повдигне добре оформената си вежда, ако закъснея и с една минута.

Ана се върна в галерията, а Алекс взе метрото до Брайтън Бийч и се отби в «Елена», за да каже на майка си, че Паоло започва при тях в понеделник.

— А Ана? — попита Елена.

— Тя е добре — отвърна Алекс и побърза да се изнесе, преди да му е напомнила, че му остават само три дни, ако иска да бие рекорда на баща си.

Седна на първия ред в аудиторията малко преди професор Донован да влезе.

— Тази вечер ще разгледаме значението на плана Маршал и ролята на президента Труман за възстановяването на Европа след Втората световна война — каза Донован. — Финансовата нестабилност, заплашваща Европа през 1945 година, била такава, че…

Когато се прибра малко след десет, Алекс беше останал без сили. Завари майка си в кухнята да бъбри с Димитрий, който тъкмо се беше върнал от Ленинград.

Алекс се строполи на най-близкия стол.

— Димитрий ми каза, че вуйчо ти Коля станал председател на профсъюза на пристанищните работници — каза Елена. — Чудесна новина, нали?

Алекс не каза нищо. Вече беше заспал и тихо похъркваше.

30. Алекс

Бостън

— Много ми се иска да науча повече за живота ти в Съветския съюз и как си се озовал в Америка — каза Ана, докато влакът потегляше от Пен Стейшън.

— По-приемливата версия ли предпочиташ, или онази с всички гадни подробности?

— Истинската.

Алекс започна със смъртта на баща си и всичко, което му се беше случило оттогава до деня, в който я бе срещнал в метрото на 51-ва улица. Пропусна само истинската причина, поради която едва не беше убил майор Поляков, и факта, че Димитрий работи за ЦРУ. Когато завърши, първият въпрос на Ана го изненада.

— Мислиш ли, че е възможно съученикът ти да е отговорен за смъртта на баща ти?

— Неведнъж съм си го мислил — призна Алекс. — Не се съмнявам, че Владимир е способен на подобно предателство, и за негово добро мога само да се надявам никога повече да не го видя.

— Колко ли различно щеше да е всичко, ако ти и майка ти се бяхте качили в другия контейнер?

— На първо място, нямаше да те срещна — каза Алекс и хвана ръката й. — Е, чу историята ми, сега е твой ред.

— Родена съм в затворнически лагер в Сибир. Нямам представа кой е баща ми, а майка ми умря още преди да…

— Добър опит — каза Алекс и я прегърна през раменете. Тя се обърна и го целуна за първи път. На Алекс му трябваха няколко секунди да дойде на себе си, преди да промърмори: — А сега ми кажи истинската история.

— Не съм избягала от Сибир, а от Южна Дакота, когато ми предложиха място в Джорджтаун. Винаги съм искала да постъпя в художествено училище, но не бях достатъчно добра и затова се примирих с история на изкуството и накрая ми предложиха работа в «Розентал».

— Явно си се представила доста добре в Джорджтаун — отбеляза Алекс. — Защото господин Розентал не ми се стори човек, който би търпял некадърници.

— Много е взискателен, но иначе е блестящ — каза Ана. — Освен изкуствовед е и много добър дилър, поради което се радва на голямо уважение в бранша. От него научавам много повече, отколкото научих в университета. А сега, след като се запознах с неуморимата ти майка, разкажи ми за баща си.

— Той беше най-забележителният човек, когото съм познавал. Ако беше останал жив, със сигурност щеше да стане първият президент на независима Русия.

— А ето че синът му ще стане президент на компания за пици в Бруклин — подразни го тя.

— Не и ако майка ми има думата. Тя иска да стана професор, юрист или доктор. Всичко, само не бизнесмен. Но аз още нямам идея с какво да се захвана, след като завърша бизнес училището. Трябва обаче да призная, че ти и Лорънс променихте живота ми.

— В какъв смисъл?

— Докато те търсех, минах през няколко други галерии. Все едно откривах нов свят, в който непрекъснато срещах толкова много прекрасни жени. Надявам се, че когато се върнем в Ню Йорк, ще ме запознаеш с още повече.

— В такъв случай трябва да започнем с Музея за модерно изкуство, да продължим с «Фрик» и ако любовната афера продължи, ще те запозная с няколко излегнали се жени в «Метрополитън». А пък аз си помислих, че си хлътнал по мен.

— Ана, хлътнах по теб в мига, в който те видях. Ако само се беше обърнала след като слезе от влака и ми се беше усмихнала, щях да разбия вратите и да се втурна след теб.

— Майка ми ме е учила никога да не поглеждам назад.

— Оставам с впечатлението, че майка ти е досущ като моята. Може ли да прави калцоне?

— Забрави. Тя е учителка.

— А баща ти?

— Той е директор на същото училище, но всички са напълно наясно кой всъщност командва.

— С нетърпение очаквам да се запозная с тях — каза Алекс, а Ана положи глава на рамото му.

Алекс никога не си беше представял, че едно пътуване може да мине толкова бързо. Разказваха си истории от детството и тя му говори за Фра Анджелико, Белини и Караваджо, а той за Пушкин, Толстой и Лермонтов.

Когато малко след единайсет и половина влакът влезе в гара Арлингтън, Ана беше стигнала само до седемнайсети век. Алекс мълча, докато таксито ги караше към Националното гробище. Когато тръгнаха по грижливо поддържаните поляни с редици неукрасени бели надгробни камъни, Алекс си спомни за разговора си с лейтенант Лоуъл в онази землянка и думата «безполезност» отекна в ума му. Не минаваше нито ден, без да си помисли за Танка. Не минаваше нито ден, без да благодари на бог, ако изобщо го имаше, че е изкарал късмета да оцелее.

Спряха, когато стигнаха надгробния камък на редник първи клас Самюъл Т. Бъроус. Ана стоеше мълчаливо, докато Алекс плачеше, без да се крие. Мина известно време, преди да извади кърпа от джоба си. Разгъна я, коленичи и сложи «Сребърната звезда» на гроба на приятеля си.

Алекс не знаеше колко време са останали там.

— Сбогом, стари приятелю — каза той, когато най-сетне се обърна. — Ще се върна.

Ана му се усмихна толкова нежно, че той се разплака отново.

— Благодаря ти, Ана — каза той, докато тя го прегръщаше. — Танка щеше много да те хареса и съм сигурен, че би го одобрила за мой кум.

— Ако това е предложение — каза Ана и не успя да скрие усмивката си, — майка ми би посочила, че се познаваме само от две седмици.

— На баща ми са му били достатъчни дванайсет дни — каза Алекс, падна на колене и извади от джоба си малка кадифена кутийка. Отвори я и показа на Ана годежния пръстен на баба си.

Докато го поставяше на безименния пръст на лявата й ръка, Ана каза нещо, което той нямаше да забрави до края на живота си.

— Сигурно съм единственото момиче, на което са му предлагали брак в гробище.

— Какво мислиш за тези менюта? — попита Алекс.

— Първокласни като майка ти — отвърна Лорънс. — Тя ли ги е измислила?

— Не, Ана ги направи през свободното си време.

— С нетърпение очаквам да се запозная с това момиче. Може би трябва да я поканя в Бостън за уикенда, за да види колекцията ми.

Алекс се разсмя.

— И бъди сигурен, че ще приеме, защото и тя очаква с нетърпение да се запознае с теб и да види колекцията. Е, Лорънс, тъй като подозирам, че не си долетял до Ню Йорк само за да ме ласкаеш, мога само да се надявам, че не си искаш парите обратно, защото вече ги похарчих.

— Но си готов да инвестирам още, нали?

— Защо да го правиш?

— Защото ако «Елена» иска да се разширява, единственото, за което Тод е прав, е това, че се нуждаеш от финансова инжекция.

— И ти си склонен да я осигуриш?

— И още как. В мой интерес е да го направя, тъй като притежавам петдесет процента от бизнеса.

— Само докато ти се изплатя.

— Което може да ти отнеме доста време, ако се съгласиш с предложението ми.

Алекс се разсмя.

— Кръстникът ти не би одобрил.

— Не виждам защо. Една от първите му инвестиции е била в «Макдоналдс», въпреки че никога през живота си не е вкусвал хамбургер. Имаме обаче един проблем.

— Какъв? — попита Алекс, когато Паоло се върна със специалитета на деня.

— Мисля, че намерих идеалното място за «Елена 3» в Бостън, но как ще направим дубликат на майка ти?

— В менюто ще бъдат нейните рецепти — каза Алекс. — И бог да е на помощ на всеки готвач, който не успее да покрие стандартите й.

— Как мислиш, ако отворим «Елена» в някой град, дали би се съгласила да прекарва първия месец след откриването там?

— Ако я убедим, че идеята е твоя, като нищо би се съгласила — отвърна Алекс.

— Харесва ли ви днешният специалитет? — попита познат глас.

Лорънс стана да поздрави Елена.

— Великолепен е — каза той и докосна с два пръста устните си. Алекс разпозна специалната усмивка, която майка му държеше запазена за любимите си клиенти. — И се питах, Елена, дали можем да поговорим на четири очи по-късно, за предпочитане когато Алекс не е наоколо?

Когато «Елена 3» отвори врати за бостънската публика, Алекс се изненада от големия интерес от страна на местната и националната преса. Но пък, от друга страна, той не беше политик.

Тед Кенеди, който водеше церемонията по откриването, каза пред събралите се, че досега е откривал болници, училища, футболни стадиони, дори едно летище, но никога пицария.

— Но да бъдем откровени — продължи той, — това е изборна година. — Изчака смехът да утихне и добави: — Във всеки случай «Елена» не е обикновена пицария. Моят добър приятел Лорънс Лоуъл, вашият кандидат от демократите за Конгреса, застана зад това предприятие от самото му начало. Той вярва в Елена Карпенко и сина й Алекс, които са избягали от тиранията на комунизма с вярата, че могат да започнат нов живот в Съединените щати. Те са олицетворение на американската мечта.

Алекс се огледа и видя, че майка му се е скрила зад един хладилник, а Ана стои до нея. Запита се дали тя й е казала.

— Дами и господа — каза Кенеди, — за мен е огромно удоволствие официално да обявя «Елена 3» за открит.

След като аплодисментите затихнаха, Лорънс излезе да благодари на сенатора и добави:

— След като се подкрепя с днешния специалитет, който е конгресменска пица — с вмирисано сирене, много шунка и щипка сол — ще бъда готов да поема по пътеката на кампанията. — Изчака одобрителните викове да утихнат и продължи: — Освен това искам да направя важно съобщение. Поканих Алекс Карпенко да се включи в предизборния ми екип.

— Но той никога досега не се е занимавал с кампании — извика един журналист.

— И не бях опитвал пица, преди да дойда в Америка — тутакси му отговори Алекс и думите му бяха посрещнати с още повече одобрителни викове.

След като Лорънс завърши речта си, Алекс се огледа за сенатор Кенеди, за да му благодари. Той обаче беше потеглил за следващия си ангажимент, с което даде ясна представа на Алекс какво предстои през следващите три месеца.

— Мислиш ли, че брат ти е съобщил в полицията за кражбата на картината? — попита Тод, след като икономът излезе от стаята.

— Какво те кара да смяташ, че не го е направил? — отвърна Ивлин и отпи глътка вино.

— Ако се съди по първата страница на «Глоуб», не го е направил — каза Тод и подаде вестника на жена си.

Погледът й се спря върху снимката на усмихващия се Тед Кенеди, застанал между Лорънс Лоуъл и Алекс Карпенко.

— Кучи син — каза тя, след като прочете материала за речта на сенатора при откриването на «Елена 3».

— Може би е време да се върнем в Бостън и да обявиш на всички, че този път ще гласуваш за републиканците — каза Тод.

— Ще бъде късмет, ако това изобщо се появи на шестнайсета страница на «Хералд», а и няма да е изненада за повечето хора. Не — каза Ивлин. — Това, което съм намислила, ще изкара брат ми на първа страница на «Ню Йорк Таймс».

Алекс с изненада откри, че изборният процес е грабнал въображението му и че се наслаждава на всеки аспект на кампанията. За първи път разбра защо баща му е искал да бъде лидер на профсъюз.

Харесваше непосредствения контакт с гласоподавателите на място — на улицата, в заводите, на нечий праг. Ликуваше на публичните срещи и винаги с радост представяше Лорънс, когато кандидатът не смогваше да бъде на две места едновременно.

Най-много от всичко се радваше на ежеседмичните пътувания до столицата за инструктаж от партийните лидери как върви националната кампания и какво трябва да бъде следващото политическо изявление. Вашингтон практически се превърна в негов втори дом. Дори започна да се пита (макар да не го спомена на Ана) дали някой ден да не се присъедини към Лорънс във Вашингтон като представител на Осми конгресен окръг на Ню Йорк.

Единственото, което не му харесваше, бяха дългите раздели с годеницата му и той с нетърпение броеше дните до всеки уикенд, когато тя идваше в Бостън. И макар че кампанията сякаш щеше да продължи вечно, тя не се оплака нито веднъж.

Вече бяха определили дата за сватбата — три дни след гласуването — макар че Алекс още не беше казал на майка си, че Ана е бременна. Димитрий щеше да е кум, Лорънс главен шафер и нямаше награди за позналите кой ще поеме кетъринга.

— Имате ли фотографско доказателство? — попита Ивлин.

— Повече от десет снимки — отвърна гласът от другия край на линията.

— А акт за раждане?

— Разполагахме с него още преди да го запишем.

— Какво следва?

— Просто се отпуснете и чакайте брат ви да се оттегли от надпреварата.

— Единственият ми проблем да си член на екипа ми е в това, че мнозина гласоподаватели са на мнение, че би бил много по-добър кандидат от мен — каза Лорънс. — На твоите събирания идват повече хора, отколкото на моите.

— Но фамилията Лоуъл има представител във Вашингтон вече повече от сто години — каза Алекс. — А аз съм първо поколение имигрант, току-що слязъл от кораба.

— Както и мнозина от поддръжниците ми, което е и причината да си идеалният кандидат. Ако някога решиш да се кандидатираш за каквото и да било, от кучкар до сенатор, с радост ще застана зад теб.

Ивлин и Тод взеха следобедния самолет обратно до Ница, тъй като не искаха да са в Бостън, когато на следващия ден излязат сутрешните издания на вестниците.

— Пусна ли пратката на Хоксли? — попита Тод, докато закопчаваше колана.

— Доставена по куриер в щаба му — каза Ивлин. — Не можех да рискувам с пощата след онова, което ми поискаха за снимките. — И се усмихна на стюардесата, която й предложи чаша шампанско.

— Ами ако Лорънс разбере истината?

— Вече ще е твърде късно.

— Но ти сигурно получаваш по сто обаждания от побъркани на ден. Защо да приемаш сериозно това? — попита Блейк Хоксли и посочи пръснатите на бюрото му снимки.

— Не получавам много пратки, доставени от елегантно облечени жени с акцент на интелектуалки — отвърна ръководителят на кампанията му.

— И какво ме съветваш да правя с това? — попита кандидатът на републиканците.

— Нека споделя информацията с мой добър познат от «Бостън Глоуб» и да видим какво може да направи той.

— Но от «Бостън Глоуб» винаги поддържат демократите.

— Може и да не го направят, когато видят това — каза Стайнър, събра снимките и ги пъхна в плика. — Не забравяй, че основният им интерес е да си продадат вестника, а това може да удвои тиража им.

— Когато видят снимките, ще се обадят първо на мен за мнение. Какво да им кажа?

— Без коментар.

Алекс прочете за втори път водещата статия на «Глоуб», преди да подаде вестника на Ана.

— Знаеше ли, че Лорънс е гей? — попита той, след като тя свърши с четенето.

— Разбира се — каза Ана. — Всички знаят. Е, явно всички с изключение на теб.

— Мислиш ли, че ще му се наложи да оттегли кандидатурата си? — попита Алекс и погледна снимките на централните страници.

— Защо да го прави? Да си гей не е престъпление. Може дори да увеличи гласовете му.

— Но да правиш секс с непълнолетен е престъпление.

— Това очевидно е номер — каза Ана. — Трийсетгодишен уличен мошеник наклеветява Лорънс за нещо отпреди петнайсет години, за което несъмнено му е било платено много добре. Не бих се изненадала, ако зад цялата тази работа седят републиканците.

— Видя ли какво е казал Хоксли, когато са му се обадили от «Глоуб»? — попита Алекс.

— Без коментар. И ти би трябвало да посъветваш Лорънс да отговаря със същото.

— Не мисля, че гласоподавателите ще го оставят да му се размине. По-добре да мина през Бийкън Хил още сега, преди да е казал пред пресата нещо, за което после ще съжалява. — Докато ставаше от масата, той се усмихна тъжно. — И изобщо не помага, че днес по обед ще трябва да говори пред Дъщерите на американската революция.

— Предай му много поздрави от мен и му кажи да стисне зъби и да го изтърпи — каза Ана. — Може да се изненада от това колко съчувствени могат да бъдат хората. Не всички живеем в рамките на околовръстното на Вашингтон.

Алекс я прегърна и я целуна.

— Изкарах голям късмет, че се качих в погрешния влак.

Подтикван от Алекс, таксиметровият шофьор наруши ограниченията на скоростта на няколко пъти в опит да стигне до дома на Лорънс преди пресата да го е изпреварила. Усилията му обаче излязоха напразни, защото когато стигнаха Бийкън Хил, орда журналисти и фотографи вече бяха заели позиции на тротоара пред къщата на Лорънс и очевидно нямаха намерение да помръднат, докато кандидатът не излезе от замъка си и не направи изявление.

През последния месец Алекс се опитваше да накара поне един от тях да дойде на митинг на Лорънс и да го отрази, но винаги му отговаряха, че: «Защо да си правим труда, след като резултатите вече са ясни?». Сега вече не вярваха в това и се тълпяха като лешояди, забелязали ранено животно, което се мъчи да се скрие в храсталака.

— Господин Лоуъл ще се оттегли ли от надпреварата? — извика един репортер, когато Алекс слезе от таксито.

— Вие ли ще заемете мястото му? — попита друг.

— Знаехте ли, че е правил секс с малолетен?

Без нито дума Алекс си проби път през лаещата глутница, почти ослепен от светкавиците на фотоапаратите. Изпита облекчение, когато Какстън отвори вратата, преди да е почукал.

— Къде е той? — попита Алекс, докато икономът затваряше след него.

— Господин Лоуъл е още в стаята си, сър. Не се е появявал от повече от час, след като занесе горе закуската си заедно със сутрешните вестници.

Алекс пъргаво се качи по стъпалата и забърза към голямата спалня. Спря за момент, за да си поеме дъх, след което леко почука на вратата. Не получи отговор. Почука отново, този път по-силно, но пак никой не отговори. Колебливо натисна дръжката, отвори вратата и влезе.

Лорънс висеше от една таванска греда. Обесен на харвардска вратовръзка.

31. Саша

Мерифийлд

— Тази е от месарницата — каза Чарли. — Месечната сметка.

— Плати я незабавно — каза Елена. — Саша настоява на всички доставчици да им се плаща с обратната поща. Така си гарантираме най-доброто месо, най-свежите зеленчуци и току-що изпечен хляб. Една седмица закъснение и получаваш вчерашни остатъци. Две седмици закъснение и ти пробутват онова, което не са успели да продадат на редовните си клиенти. Един месец закъснение и престават да те снабдяват.

— Веднага ще напиша чека — каза Чарли. — Саша ще го подпише, когато се върне от избирателния район, и ще го оставим в месарницата утре сутринта на път към гарата.

— Много мило от твоя страна, че си взе почивен ден да ми помогнеш с всичко това — каза Елена и погледна отчаяно купчината поща на масата.

— Саша съжалява, че няма как да поеме нещата сам, но в момента не може да се измъкне и за два часа.

— Това означава ли, че ще спечели? — попита Елена.

— Не — твърдо отвърна Чарли. — Мерифийлд е твърдо място на торите. И майка Тереза не би имала шансове да спечели там, дори да се състезава срещу самия дявол.

— Но Саша наистина се състезава срещу дявола — каза Елена.

— Фиона не е чак толкова лоша.

— Но щом не може да победи — каза Елена, докато Чарли отваряше следващия плик, — защо изобщо си прави труда да се съревновава, когато и тук има предостатъчно работа?

— Защото смята, че трябва да си спечели шпорите и да се докаже на бойното поле, ако иска по-нататък да му предложат сигурно място.

— Нима хората от Мерифийлд не могат да се досетят, че от Саша ще стане по-добър депутат, отколкото Фиона?

— Не се съмнявам, че Саша би победил, ако мястото е оспорвано, но това не е, така че просто ще трябва да приемем, че ще изгуби — отвърна Чарли.

— Не съм сигурна, че някога ще разбера английската политика. В Русия се знае точно кой ще победи и изобщо не си правят труда да броят гласовете.

— Бъди благодарна, че готвенето е международен език, който не се нуждае от превеждане — каза Чарли и зачете следващото писмо. — А това е напомняне, че съдомиялната в «Елена 2» е вече на три години и компанията наскоро е пуснала нов модел с двойно по-голям капацитет и може да мие всичко два пъти по-бързо.

— И кога ще бъдат частичните избори? — попита Елена.

— След единайсет дни, след което ще можем да се върнем към нормалния ритъм на работа.

— Не и ти. Защото Саша ще стане депутат и животът ти ще се превърне в още по-голяма лудница.

— Елена, колко пъти трябва да ти казвам, че не може да спечели — въздъхна Чарли, като се мъчеше да не покаже раздразнението си.

— Никога не подценявай Саша — каза под нос Елена, но макар да я чу, Чарли не отговори, защото трябваше да прочете следващото писмо за втори път.

— Какво има? — попита Елена, когато видя изражението й.

Чарли прегърна свекърва си и й подаде писмото.

— Поздравления! По-добре го прочети сама, а аз ще ида да отворя бутилка шампанско.

СТРАХЛИВКА! — крещеше заглавието на първата страница на «Мерифийлд Газет».

— Но аз никога не съм казвал подобно нещо — запротестира Саша.

— Знам, че не си — отвърна Алф. — Но журналистът е решил, че си имал предвид точно това, когато си му казал, че си разочарован, че Фиона се е отказала от публичен дебат с теб.

— Да се оплача ли на редактора?

— В никакъв случай — каза Алф. — Това е най-добрата безплатна реклама, която сме получавали от години. И освен това тя ще бъде принудена да отговори, което ни гарантира първата страница и в утрешния брой.

— Така е — каза Чарли. — Нека този път тя се потревожи малко.

— Виждам, че и майка ти влиза в новините — каза Алф, след като обърна на следващата страница.

— Определено — каза Саша. — И напълно го заслужава, макар че дори аз останах изненадан, че и двата ресторанта са наградени със звезда «Мишлен».

— След като всичко приключи, смятам да заведа целия екип в Лондон и да опитаме гозбите на майка ти — каза Алф.

— Добра идея — съгласи се Чарли. — Но имай предвид, Алф, че тя веднага ще поиска да знае защо синът й не е депутат.

— Е, какво имаме за днес? — попита Саша, който изгаряше от нетърпение да се захване за работа.

— Има още няколко села в района, които не си посетил. Достатъчно е само да се разходиш по главната улица и да се ръкуваш с поне един местен жител, така че никой да не каже, че изобщо не си си направил труда да ги посетиш.

— Това не е ли малко цинично?

— И задължително обядвай в местната кръчма — каза Алф, без да обръща внимание на коментара му. — И подхвърли на съдържателя, че си мислиш дали да не си купиш къща в района.

— Но аз не си мисля подобни неща.

— После те искам обратно в Рокстън, за да обикаляш около градския съвет между пет и половина и седем и половина, когато повечето хора се връщат от работа. Можеш да си вземеш почивка между седем и половина и осем.

— Защо тогава?

— Защото само ще изгубиш гласове, ако прекъснеш някой, който се е загледал в «Коронейшън стрийт».

Саша и Чарли избухнаха в смях.

— Не се шегувам — каза Алф.

— А след това да продължавам ли да обикалям?

— Не, никога не чукай на нечия врата след осем. Уредих да говориш на друго публично събрание, този път на Младежката християнска асоциация в Рокстън.

— Но на миналата среща дойдоха само дванайсет души. Като броя теб, Чарли и кучето на мисис Кампиън.

— Знам — каза Алф. — Но това е все пак с петима повече, отколкото успя да събере предишният кандидат. И поне когато си седна, кучето размахваше опашка.

Саша остана изненадан от топлото посрещане на праговете и по улиците през последната седмица на кампанията. Няколко души коментираха факта, че Фиона е отказала предизвикателството му за публичен дебат с основанието, че не може да уговори дати с всички кандидати, което бе довело до още едно заглавие в негова полза: ГОТОВ СЪМ ПО ВСЯКО ВРЕМЕ, КАЗВА КАНДИДАТЪТ НА ЛЕЙБЪРИСТИТЕ.

— Когато сменят «кандидатът на лейбъристите» с името ти, можеш да си сигурен, че си успял — каза Алф.

— Особено ако успеят да го напишат правилно — добави мисис Кампиън.

Алф кимна към Чарли, която бъбреше с някакъв младеж пред местното Бюро по труда.

— И още нещо — каза той. — Ако жена ти беше кандидат, а майка ти се съгласеше да отвори ресторант в Мерифийлд, щяхме да имаме по-добри шансове.

През следващите няколко дни преди изборите Саша дори не се прибираше у дома, а спеше в свободната стая на Алф, за да може да се среща с хората, които отиваха сутрин на работа.

Изборният ден мина като в мъгла — Саша тичаше из избирателния район и чукаше на вратите, отбелязани при вътрешните проучвания на партията, за да напомни на поддръжниците да гласуват. Дори лично закара някои възрастни, сакати и мързеливи гласоподаватели до най-близката избирателна секция, макар че не беше сигурен, че всички те ще гласуват за него.

— Не би могъл да направиш повече — каза му Алф, когато гласуването приключи в десет вечерта в четвъртък. — Всъщност бих казал, че ти си най-добрият кандидат, който сме имали.

— Благодаря — отвърна Саша и прошепна на Чарли: — Това си беше състезание с един участник.

След половин пинта бира и поделено пакетче чипс в «Рокстън Армс» Алф предложи да идат в общината, където вече брояха бюлетините.

Когато влязоха в основната зала, се озоваха пред редици дълги маси, на които доброволци разделяха бюлетините на отделни купчини, а други ги брояха — първо по десет, после по сто и накрая по хиляда.

Прекараха следващите няколко часа в обикаляне из помещението и дискретно проверяване на купчините. Алф на няколко пъти каза на Саша, че не може да повярва на очите си. Когато малко след три сутринта главният общински секретар обяви резултата, консерваторите ахнаха, а поддръжниците на лейбъристите започнаха да ръкопляскат и да тупат Саша по гърба.

Алф си записа резултата на пакет цигари и го зяпна невярващо.

— Обявявам Фиона Хънтър за законен представител в Парламента от избирателен окръг Мерифийлд — каза секретарят.

Фиона застана зад микрофона, за да произнесе речта си. Започна с благодарност към екипа си и каза с какво нетърпение е очаквала да представлява гражданите на Мерифийлд в Камарата на общините, но нито веднъж не спомена имената на противниците си. Когато се дръпна, за да направи място на Саша, речта й не беше посрещната с особено ентусиазирани аплодисменти.

Саша си призна поражението, поздрави противничката си за добре проведената кампания и й пожела успех в Парламента. След като всички петима кандидати произнесоха речите си, Саша слезе от сцената и се върна при хората от екипа си, които празнуваха, сякаш са спечелили съкрушителна победа.

— Скъси мнозинството им от дванайсет хиляди и двеста гласа на по-малко от три хиляди — каза Алф. — Това ще се отрази много добре на биографията ти и бог да е на помощ на онзи, който те смени като наш кандидат на общите избори.

— Няма ли да искаш да се кандидатирам отново? — попита Саша.

— Не, не очакваме да го направиш — отвърна Алф. — Най-малкото защото имам чувството, че вече ще са ти предложили няколко обещаващи места, ако не и някое сигурно.

— Хареса ми всеки момент от последните три седмици — каза Саша.

— Е, не е нужно да си луд, за да се кандидатираш като лейбърист в окръг като Мерифийлд, но със сигурност помага — каза Алф. — Последната ми отговорност като председател на местния клон на партията е да се погрижа да хванеш последния влак до Виктория.

— По-скоро първия — рече Чарли.

Докато излизаха за последен път на перона, Алф целуна Чарли по бузите и стисна топло ръката на Саша.

— Беше чудесен кандидат, Саша. Надявам се да доживея да те видя как заемаш мястото си на масата на кабинета.

Четиримата се срещаха веднъж на тримесечие. Не беше достатъчно официално, за да се описва като заседание на борда, нито достатъчно неофициално, че да се смята за семейна сбирка. Срещата винаги се провеждаше на маса в нишата на «Елена 1» в четири следобед в понеделник. Достатъчно късно, за да са си тръгнали клиентите от обяда, и достатъчно рано, за да приключат преди пристигането на вечерните клиенти.

Саша винаги водеше срещата, а Чарли играеше ролята на секретар, съставяше дневния ред и водеше протокола. Елена като главен готвач и графинята като държаща петдесет процента от компанията завършваха квартета.

Тъй като се виждаха редовно, рядко се случваше нещо от дневния ред да ги изненада. Един барман прекалил с краденето на уиски и трябвало най-сетне да бъде уволнен. Елена с неохота трябваше да смени пекаря, защото много клиенти не харесвали съдържанието на кошничките хляб. Веднъж беше казала пред «Кетъринг Мънтли», че можеш да приготвиш ястие сензация, което да бъде съсипано от старо хлебче или чаша блудкаво кафе.

Останалият бизнес — последната точка от дневния ред — обикновено се състоеше в уговарянето на датата на следващата среща. Но не и днес.

— Вчера научих нещо и реших, че няма да е зле да го споделя с вас — каза Саша. Всички го погледнаха внимателно. — «Луини» ще обявят, че затварят след четирийсет и седем години в бизнеса. Явно младият Тони Луини не се е метнал на баща си и след неговата смърт те постоянно губят клиенти. Така че фамилията обявява ресторанта за продан. Тони се обърна към мен и ме попита дали бихме проявили интерес.

— Какво точно продава? — попита Елена. — Защото едва ли има много клиентела.

— Четиринайсетгодишен договор за наем с опция за подновяване.

— Какви са наемът и тарифата? — попита Чарли.

— Наем от трийсет и две хиляди паунда годишно, платими на «Гроувнър Естейт», а тарифата е около двайсет хиляди.

— Колко отдалечен е ресторантът от нашите? — попита графинята, която винаги подхождаше практично към нещата.

— На около два километра — каза Саша. — Десетина минути с такси.

— Ако не вали — отбеляза Чарли.

— Баща ми казваше, че човек никога не бива да разхвърля прекалено много активите си — каза графинята. — И тъй като имаме само един незаменим актив, според мен е най-важно мнението на Елена. Особено ако идеята е ресторантът да бъде наречен «Елена 3».

— Съгласна — каза Чарли. — Трябва да вземем предвид и още нещо. Ако Саша влезе в Парламента на следващите избори, ще му е трудно да държи под око два ресторанта, та какво остава за три.

— Особено ако бъда избран за кандидат от някой северен район — каза Саша. — Тогава ще прекарвам половината си време във влак или кола. Поканиха ме на интервю за кандидат в Уондсуърт[19], но мястото е толкова сигурно лейбъристко, че ще съм късметлия, ако ме включат в списъка.

— Мога ли да предложа — каза графинята — да отидем на обяд в «Луини» през седмицата и Елена да ни каже дали идеята си заслужава. Защото без нейната магия само ще си губим времето.

— Съгласен — каза Саша. — И с това обявявам срещата за приключена.

Двамата слизаха по стъпалата на общината, хванати за ръце.

— Просто се усмихвай — каза Саша. — Не казвай нищо, докато не се качим в колата.

Отвори вратата и изчака Чарли да се качи.

— Отдавна не си го правил — подразни го Чарли, след като той седна зад волана.

Саша махна на местния партиен председател Бил Самюъл и превключи на първа. Не каза нищо, докато не се включи във вечерния трафик.

— Е, как мина според теб? — попита той, докато пътуваха към реката.

— Не би могъл да се справиш по-добре — каза Чарли. — Сигурна съм, че другата седмица по това време ти ще си кандидатът.

— Една седмица е много време в политиката, както ни напомня Харолд Уилсън — отвърна Саша. — Така че няма да приема нищо за гарантирано.

— Че те на практика вече те избраха — каза Чарли.

— Откъде си сигурна?

— Съпругата на председателя Джаки ми каза, че имаш сто четирийсет и девет гласа, а другите двама основни кандидати имат общо сто петдесет и един. Ако успееш да си осигуриш само още два гласа, според нея са щели да те изберат тази вечер. Така че другата седмица ще си избран!

— Едно от най-сигурните места в страната — каза Саша. — На по-малко от двайсет минути път от Камарата на общините и само на петнайсет минути от дома ни във Фулам. Какво повече му трябва на човек?

— Бременна съм — каза Чарли.

Саша наби спирачките. Зад него се надигна какофония от гневни клаксони, но той не им обърна внимание, а прегърна Чарли.

— Това е чудесна новина, скъпа. Но трябва да се погрижим комитетът да научи преди заседанието другата седмица. Може би няма да е зле да се обадиш на новата си приятелка Джаки Самюъл.

— Трябва да призная, че това не е точно реакцията, която очаквах — каза Чарли.

— Поздравления — каза Елена, когато научи новината.

— Благодаря — отвърна Саша. — Но все пак още не са ме избрали.

— Не на теб, идиот такъв. Поздравих Чарли. Какво искаш да е, момиче или момче?

— Все ми е тая — каза Чарли. — Стига да не реши да става политик.

— Но ако е момиче, може да стане първата жена премиер на лейбъристите — посочи Саша.

— Неестествено е жена да бъде премиер — заяви Елена.

— Внимавай Фиона Хънтър да не те чуе — засмя се Саша. — Освен ако не искаш да те затворят в Тауър.

— Ако онази жена някога стане премиер, сериозно ще се замисля дали да не се върна в Русия — каза Елена.

— Междувременно, някои от нас трябва да се връщаме на работа, особено щом ще си имаме депутат в семейството. Чух, че не били особено добре платени.

— И бакшиши не получават — добави Чарли.

— Но пък всички им обясняват как да управляват страната — каза Саша, докато преглеждаше списъка на резервациите. Изведнъж пръстът му спря на едно познато име. — Не знаех, че Алф Райкрофт е резервирал маса за тази вечер.

— Да — каза Елена. — Обади се сутринта и каза, че се надява да вечеряте заедно, защото имал да обсъди с вас нещо важно.

— Сигурно се надява, че ще се съгласиш да се състезаваш в Мерифийлд и за общите избори — каза Чарли.

— Но, разбира се, той не знае, че ще те изберат за кандидат за сигурно място.

— Много ще се зарадва, когато научи новината — каза Елена. — И ще се гордее, че протежето му скоро ще влезе в Парламента. Как се справя онази Хънтър?

— Всъщност доста добре — каза Саша. — Седяла е само две години на зелените пейки, а вече стана личен секретар на министъра по селските въпроси в кабинета в сянка.

— Това важно ли е? — попита Чарли.

— Това е първото стъпало по стълбата за всеки депутат, който смята, че го очаква обещаваща кариера.

— Ще ми е интересно да видя кой от двама ви ще влезе пръв в кабинета — каза Елена.

— Хайде да не слагаме тигана на огъня, докато рибата е в морето — предложи Чарли.

— Правилно — каза Саша. — Тепърва трябва да се погрижа да ме одобрят за кандидат от Уондсуърт и тъй като трябва да измисля напълно нова реч за последния рунд, няма да ме виждате много често до следващия четвъртък. Между другото, майко, помисли ли си за отварянето на трети ресторант?

— Да — отвърна Елена и изчезна в кухнята.

Саша отвори бутилка шампанско и наля на Чарли и себе си.

— Ще трябва да избера подходящия момент. За предпочитане преди Алф изобщо да е повдигнал темата за Мерифийлд.

— И как смяташ да го направиш?

— Като никога ще се държа като англичанин. Ще говоря за всичко, дори за времето, ако се наложи, преди да стигна до темата, която трябва да се обсъди.

— Той току-що влезе — прошепна Чарли.

Саша скочи от стола си и бързо прекоси ресторанта, за да посрещне председателя от бившия си избирателен район.

— Заповядай при нас, Алф. Отворих бутилка шампанско в твоя чест.

— Нещо конкретно ли празнуваме?

— Предстои ми да стана баща.

— А аз май ще съм майката — каза Чарли и се ухили.

— Моите поздравления — каза Алф и я целуна по бузите.

— Благодаря — каза Чарли, докато сервитьорът им връчваше менютата.

— Какво препоръчвате — попита Алф, без дори да отвори менюто си.

— Мусаката на Елена е специалитетът на заведението — каза Саша. — Клиенти пътуват километри, за да я опитат, както пише в «Спектатър».

— Не е от списанията, които чета редовно — призна Алф, — но ще му повярвам. Така или иначе съм голям почитател на майка ти. Наистина забележителна жена.

— Заобиколен съм от забележителни жени — каза Саша. — И с нетърпение очаквам дете, което да ме боготвори.

— Подозирам, че ще се получи обратното — отбеляза Алф.

След като поръчаха и Саша наля още шампанско, обсъдиха отразяването на работата на Парламента по телевизията, проблемите в Северна Ирландия и накрая времето, преди Саша да предложи да се заемат с вечерята.

— С нетърпение очаквам да науча всичко, с което се е захванала Фиона.

— Всяко нещо с времето си — отвърна Алф. — Първо искам да питам Чарли как се справя в Къртолд.

— Седнал си до доктор Карпенко — каза Саша.

— Поздравления. Сигурно много се гордееш.

— Не толкова, колкото се гордея със Саша, който спокойно може да влезе в Парламента на следващите избори — каза Чарли, засягайки право основната тема.

Алф не успя да скрие разочарованието си. Мина известно време, преди да успее да попита:

— Значи са те избрали за друго място?

— Не съвсем — отвърна Чарли, докато Джино им поднасяше първите ястия. — Но е в списъка на кандидати за Уондсуърт и тъй като излезе с голяма преднина на първия тур, нещата изглеждат почти сигурни.

— Отново поздравления — каза Алф. — Не мога да се преструвам, че съм изненадан, защото говорех сериозно, когато казах, че се надявам да доживея да те видя как сядаш на масата на кабинета. Признавам обаче, че се надявах да се кандидатираш в Мерифийлд.

— Но ти самият ми каза, че не очакваш да се кандидатирам отново в Мерифийлд. Пък и след като Фиона е започнала да се утвърждава, можем да приемем, че районът ще остане в ръцете на торите и на общите избори.

— По принцип щях да се съглася с теб, ако не бяха препоръките на граничната комисия, които бяха публикувани току-що.

— Пропускам ли нещо? — попита Чарли. — Чувствам се като Алиса на чаеното парти на Лудия шапкар.

— Не се изненадвам, защото малцина извън Уестминстър са чували за граничната комисия[20]. Това е независим орган, който се събира при нужда за преразглеждане на парламентарния ландшафт и да изглажда евентуални аномалии, появили се през годините. В своята мъдрост комисията е решила, че границите на Мерифийлд трябва да се преначертаят и да включват Бландфорд на няколко километра нагоре по пътя, и да се създаде нов избирателен район, който ще запази името Мерифийлд.

— Това означава ли, че Мерифийлд ще стане сигурен лейбъристки район? — попита Саша.

— Не мога да го твърдя, но направихме сметките и се оказа, че мястото ще е оспорвано. Всъщност «Гардиан» посочи района сред онези, които ще решат кой ще спечели следващите избори.

Сервитьорите вдигнаха чиниите, макар че супата на Саша беше изстинала, без изобщо да я е докоснал.

— И как реагира Фиона на тази бомба? — попита той.

— Обжалва, разбира се. Бори се със зъби и нокти срещу решението на комисията и ще трябва да решава дали да избере по-сигурно място, или да се състезава отново в Мерифийлд. Чух, че председателят на консервативната партия ясно й казал какво се очаква от нея и тя току-що обяви, че ще се бори за мястото.

Сервираха основното ястие, но ножът и вилицата на Саша си останаха по местата си.

— Предвид променилите се обстоятелства снощи свиках събрание на комисията и всички единодушно решихме, че ако се съгласиш да се състезаваш като наш кандидат, няма да търсим други.

— Колко време има Саша да си помисли? — попита Чарли.

— Обещах да докладвам на комисията до края на седмицата.

— Преди Уондсуърт да са избрали техния кандидат? — каза Саша.

— Саша, много добре знаеш, че който и да се кандидатира в Уондсуърт, ще разгроми противника си, докато аз съм убеден, че ти си най-добрата ни надежда да извоюваме Мерифийлд и така да дадем шанс на лейбъристката партия да се задържи на власт.

— Това ми прилича на не особено изтънчено извиване на ръце — отбеляза Чарли.

— Известно понякога като политика зад кулисите — каза Алф.

В същия момент Елена се появи от кухнята.

Алф моментално се изправи.

— Мусаката беше да си оближеш пръстите, скъпа — каза той. — Също като прочутия ти банофи пай, който ще следва.

— Да, но не преди да сме пили по чаша шампанско — отвърна Елена. — Предполагам, че Саша ти е казал добрата новина?

— Само това обсъждаме — каза Алф.

— И предполагам ще откриеш, че вече е решил.

Алф погледна разочаровано, Чарли изненадано, а Саша озадачено.

— О, да — каза Елена. — Константин, ако е момче, Наташа, ако е момиче.

Саша, Чарли и Алф избухнаха в смях.

— Нещо смешно ли казах? — попита Елена.

Уважаеми г-н Председател,

С голямо съжаление и след сериозни терзания реших да не се съглася името ми да бъде издигнато като кандидат на Лейбъристката партия за Парламента от избирателен район…

Саша остави химикалката на бюрото, облегна се назад и отново се замисли за решението, което най-сетне бяха взели с Чарли.

Дори в този момент си помисли дали да не размисли. В края на краищата това решение можеше да промени целия му живот. И после си помисли за Фиона. Взе отново химикалката и дописа «Уондсуърт».

32. Алекс

Бостън

Катедралата «Свети кръст» беше претъпкана за погребението на Лорънс Лоуъл. Този благороден, скромен и порядъчен човек щеше да остане трогнат, ако можеше да разбере колко много хора са му се възхищавали.

За Алекс беше огромна чест, че майката на Лорънс г-жа Роуз Лоуъл го покани да изнесе едната от трите надгробни речи, особено след като другите двама оратори бяха сенатор Тед Кенеди и епископ Ломак. Г-жа Ивлин Лоуъл-Халидей седеше на първия ред, но не го погледна нито веднъж.

След като епископът благослови всички и опечалените се разотидоха, към Алекс се обърнаха двама души. Той познаваше добре единия, но другия виждаше за първи път.

Председателят на Демократическата партия в Бостън Боб Брукс каза, че искал да поговори с него по личен въпрос. Алекс смяташе да се върне в Ню Йорк същия следобед, но се съгласи да отложи заминаването си с двайсет и четири часа и се уговориха да се срещнат в хотела му в десет сутринта на следващия ден. Вторият мъж се оказа адвокат на семейство Лоуъл и имаше подобна молба. Г-н Харботъл обаче не беше склонен да обсъжда такъв деликатен въпрос извън кантората си и двамата се уговориха да се видят след срещата с Брукс.

Алекс се върна в хотел «Мейфлауър» и се обади на Ана в галерията да й каже, че ще закъснее един ден. Тя като че ли се разочарова, но призна, че с нетърпение очаква да разбере защо двамата са поискали да се срещнат с него.

— Между другото — добави тя, — каза ли вече на майка ти?

— Решението беше единодушно — каза Брукс.

— Поласкан съм, но се боя, че отговорът си остава не — отвърна Алекс. — «Елена» наскоро отвори две нови пицарии в Денвър и Сиатъл и персоналът им още не се е срещал с шефа си, така че ще трябва да потърсите някой друг.

— Ти беше единственият кандидат, когото обсъждахме — каза Брукс.

— Но аз съм от Ню Йорк. Единствената ми връзка с Бостън беше Лорънс.

— Алекс, гледах те как работеше с Лорънс през последните почти два месеца и след цял живот в политиката мога да ти кажа, че си роден за това.

— Защо ти самият не се кандидатираш, Боб? Ти си роден и израснал в Бостън и всички те познават и те уважават.

— Мога да те запозная с много хора, които могат да бъдат председатели на местния партиен комитет — каза Брукс, — но само единици от тях са родени да бъдат кандидати за избори.

— Трябва да призная, че съм си мислил за политическа кариера, но ми се вижда много по-разумно да започна в Брайтън Бийч, където учих и започнах бизнеса си — и може би ако съм късметлия, един ден да стана техен представител в Конгреса. Не, Боб, трябва да намериш местен кандидат, който да се бори с Блейк Хоксли.

— Но Хоксли не е от твоята класа и мнозинството на демократите е достатъчно, за да го отвееш. Вкараме ли те веднъж в Конгреса, никой няма да може да те измести от мястото ти, поне докато не решиш да ставаш сенатор.

Алекс се поколеба.

— Иска ми се да беше толкова лесно, но не е. Така че благодари на комитета от мое име и им кажи, че може би след четири или пет години…

— Мястото няма да е налично след четири или пет години, Алекс. В политиката всичко се свежда до подходящо време и възможност, а тези две звезди рядко се подреждат една до друга.

— Знам, че си прав, Боб, но отговорът ми си остава не. Трябва да тръгвам. Имам среща с адвоката на Лорънс. Помоли ме да се отбия в кантората му на път за летището.

— Ако случайно размислиш…

— Приятно ми е — Ед Харботъл, старши партньор в «Харботъл, Харботъл и Макдауъл». Тази кантора има привилегията да представлява фамилията Лоуъл вече повече от сто години. Дядо ми — каза Харботъл, като погледна към масления портрет на възрастен джентълмен с тъмносин двуреден костюм на райета със златен джобен часовник, — е управлявал имението на господин Ърнест Лоуъл, изтъкнат банкер и прочут колекционер на произведения на изкуството. Баща ми беше юридически съветник на сенатор Джеймс Лоуъл, а през последните единайсет години аз бях личен адвокат и, бих искал да мисля, приятел на господин Лорънс Лоуъл.

Алекс погледна седящия от другата страна на бюрото мъж, който също беше облечен в тъмносин двуреден костюм на райета със златен джобен часовник, несъмнено онзи на картината. Не беше сигурен обаче за костюма.

— Срещаме се при тъжни обстоятелства, господин Карпенко.

— Трагични и ненужни обстоятелства — прочувствено каза Алекс. Харботъл повдигна вежда. — Надявам се да доживея деня, когато сексуалните предпочитания на хората ще престанат да имат значение. Включително на онези, които искат да заемат публични постове.

— Не това е причината за самоубийството на господин Лоуъл — каза Харботъл. — Но ще се върна на това по-късно — добави той и нагласи очилата си за четене. — Господин Лоуъл посочи тази кантора като единствен изпълнител на завещанието му и в този капацитет мое задължение е да ви съобщя какво ви е оставил той.

Алекс запази мълчание, като се мъчеше да не предугажда…

— Ще говоря само за една точка от завещанието, която се отнася за вас, тъй като нямам право да разкривам други неща. Имате ли някакви въпроси, господин Карпенко?

— Никакви — каза Алекс, който имаше десетки въпроси, но подозираше, че всички те ще намерят отговор, когато им дойде времето. Когато дойде времето по преценка на г-н Харботъл.

Възрастният адвокат отново нагласи очилата си и прелисти няколко страници на дебелия документ пред себе си.

— Ще прочета точка четирийсет и трета от завещанието — обяви най-сетне той. — «Завещавам на Александър Константинович Карпенко всичките си петдесет процента участие в компанията «Елена Пица», в която сме партньори.»

За момент Алекс бе зашеметен от щедростта на стария си приятел.

— Не вярвам, че сестра му ще допусне това.

— Не мисля, че госпожа Ивлин Лоуъл-Халидей ще създава проблеми на вас или на когото и да било. Тъкмо обратното.

Алекс го погледна.

— Какво не ми казвате, господин Харботъл?

След кратко колебание адвокатът свали очилата си и ги остави на бюрото.

— Причините за самоубийството му са по-сложни от оповестените пред публика, господин Карпенко. Лорънс не се самоуби заради разкритията в пресата.

— Тогава защо?

— Лорънс имаше много достойни качества, сред които щедро сърце и джоб, както и искрено желание да служи, което го правеше идеален кандидат за обществен пост. Не се съмнявам, че от него щеше да излезе чудесен конгресмен.

— Но?

— Но — повтори Харботъл — за управлението на модерна финансова институция е нужен различен набор умения. И макар че Лорънс беше председател на «Лоуъл Банк енд Тръст Къмпани», той заемаше този пост само на хартия и позволяваше на другите да ръководят делата на банката. Други, които не са замесени от неговото морално тесто.

— Колко е зле? — попита Алекс и се наведе напред.

— Не съм запознат с подробностите за сегашното състояние на банката, но мога да ви кажа, че главният изпълнителен директор Дъглас Акройд днес следобед ще подаде оставка. Благодарен съм, че кантората няма да представлява въпросния господин в евентуалните съдебни действия, които могат да последват.

— Мога ли да помогна по някакъв начин? — попита Алекс.

— Не съм в положението да ви съветвам по този въпрос, господин Карпенко. Лорънс обаче ме помоли да ви предам това писмо. — Отвори чекмеджето на бюрото си, извади тънък бял плик и го подаде на Алекс.

Алекс го отвори и извади един-единствен лист, изписан с характерния четлив почерк на Лорънс.

Алекс погледна през бюрото към адвоката.

— Някой друг виждал ли е това писмо, господин Харботъл?

— Аз самият не съм го чел, сър.

След като излезе от офиса на Харботъл, Алекс се върна право в хотела и каза на рецепцията, че ще освободи стаята на сутринта. Първо обаче трябваше да проведе няколко телефонни разговора, преди да си помисли за посещение в банката. Най-напред се обади на Ана, за да й каже, че му се налага да остане за известно време в Бостън. После й разказа подробностите около завещанието на Лорънс.

— Мислиш ли, че ти и господин Розентал бихте могли да дойдете в Бостън колкото се може по-скоро, за да оцените колекцията Лоуъл?

— Ще проверя дали е свободен и ще ти се обадя. В «Мейфлауър» ли се установяваш за следващите няколко дни?

— Не. Харботъл ме посъветва да се преместя колкото се може по-бързо в Бийкън Хил, за да е сигурно, че Ивлин няма да се нанесе там и да обяви имота за свой като най-близък роднина на покойния.

— Колко щедро от страна на Лорънс да ти остави половината от «Елена», особено като се има предвид, че не е знаел дали ще се съгласиш да станеш председател на борда.

— И направи задачата ми да се опитам да спася банката малко по-лесна, като ми остави и петдесетте си процента от акциите в нея, ако се съглася да стана председател. Това означава, че никой не може да отхвърли решенията ми, освен Ивлин, която притежава другите петдесет процента.

— Ивлин ли? Това няма ли да направи работата ти още по-трудна?

— Ако бях съветник на бащата на Лорънс, със сигурност щях да му кажа, че съдилищата са пълни с враждуващи братя и сестри, които притежават по петдесет процента от имуществото на бащите си. Харботъл обаче е уверен, че докато акциите не струват и пукната пара, тя едва ли ще ми създава неприятности. Липсваш ми — внезапно смени темата той. — Кога според теб ще можеш да дойдеш?

— Ако случайно си забравил, ти си онзи, който трябваше да се върне в Ню Йорк. Мога да долетя в петък сутринта и да прекараме уикенда заедно. Ще трябва да каталогизирам колекцията преди да дойде господин Розентал.

— Знаеш как да накараш един мъж да се чувства желан — със смях каза Алекс.

Следващото му обаждане беше до местен агент на недвижими имоти, когото натовари със задачата да оцени имотите на Лорънс в Бостън, Саутхамптън и Южна Франция.

Третото беше до Паоло да го предупреди, че ще му се наложи да ръководи компанията малко по-дълго, отколкото беше очаквал в началото.

— Две яйца на очи, бекон и пържени картофи — каза Алекс, докато сервитьорката му сипваше вдигащо пара горещо кафе. Радваше се, че майка му е на няколкостотин километра оттук в Бруклин и не може да го види.

Отпи от кафето и отвори на финансовата притурка на «Глоуб». На първата страница имаше снимка на Дъглас Акройд над изявлението, което беше направил предишния ден.

Чувствам, че е дошло време да се оттегля от поста главен изпълнителен директор на «Лоуъл Банк енд Тръст Къмпани», където служих през последните двайсет години. След трагичната смърт на нашия изтъкнат председател на борда Лорънс Лоуъл смятам, че банката следва да потърси нов ръководител по пътя ни към двайсет и първи век. С радост ще остана в борда и ще служа на новия председател по всякакъв начин, който той намери за добре.

«Не се и съмнявам, че ще го направиш», помисли си Алекс. Но защо му беше на Акройд изобщо да желае да остава в борда? Може би защото искаше да се увери, че вината ще бъде хвърлена върху Лорънс, когато банката се срине, и да успее да излезе от блатото с неопетнена репутация. Алекс започваше да изпитва чувството, че познава този човек, макар че никога не го беше виждал.

Веднага щом намереше време да проучи документацията, Алекс възнамеряваше да излезе със собствено изявление пред пресата, така че всички да са наясно кой е виновникът. Той сгъна вестника и се загледа с възхищение към великолепната сграда от епохата на крал Джордж, която доминираше на отсрещната страна на Стейт стрийт, като се питаше дали банката все още може да се продаде като работещ концерн. В края на краищата тя беше в бизнеса от повече от сто години и през цялото това време бе запазила безупречна репутация. На подобни въпроси обаче не можеше да се отговори, докато не проучеше документацията, а това можеше да отнеме дни.

Когато сервитьорката се върна с поръчката му, Алекс си погледна часовника — 8:24. Възнамеряваше да влезе за първи път в сградата в 8:55. Огледа закусвалнята и се запита колко ли от клиентите работят в банката и дали си дават сметка, че новият председател седи в едно от сепаретата.

Един от вариантите, които вече беше обмислил, бе да покани някоя от по-големите бостънски банки да участва в сливане с обяснението, че тъй като Лорънс не е оставил наследник, няма кой да го наследи на мястото му. Но ако финансовото състояние на банката правеше подобно нещо невъзможно, Алекс нямаше да има друг избор освен да разчита на план Б — бърза продажба. В този случай към края на месеца щеше да се е прибрал в Ню Йорк и да сервира пици.

В 8:30 погледна към улицата и видя елегантно облечен мъж с дълго зелено палто и фуражка да излиза от банката и да заема мястото си до вратата. Служителите започваха да влизат в сградата — млади жени със строги бели блузи и тъмни поли, които се спускаха до под коленете, млади мъже със сиви костюми, бели ризи и строги вратовръзки, последвани малко по-късно от по-възрастни мъже с добре ушити двуредни костюми и клубни вратовръзки, около които витаеше атмосфера на увереност и чувство за принадлежност към това място. Колко ли дълго щеше да се запази тази увереност, когато истината излезеше наяве? Дали щеше да научи отговора на този въпрос, когато банката затвореше врати привечер? И дали въпросните врати щяха да се отворят за работа утре сутринта?

В 8:50 Алекс плати сметката си, излезе от топлината на закусвалнята и бавно пресече площада. Докато приближаваше главния вход, портиерът докосна козирката си и каза:

— Добро утро, сър. Банката ще отвори само след няколко минути.

— Аз съм новият председател на борда — каза Алекс и протегна ръка.

Портиерът се поколеба, преди да я стисне.

— Аз съм Ерол, сър.

— От колко време работите в банката, Ерол?

— От шест години, сър. Господин Лорънс ме уреди на тази работа.

— Така ли? — каза Алекс. Остави портиера с разтревожена физиономия, влезе вътре и отиде на рецепцията.

— С какво мога да ви помогна, сър? — попита елегантно облечена млада жена.

— Аз съм новият председател на банката — каза Алекс. — Бихте ли ми казали къде е кабинетът ми?

— Да, господин Карпенко, вие сте на най-горния етаж. Желаете ли да ви заведа?

— Не, благодаря. Сам ще намеря пътя.

Отиде при асансьорите и се присъедини към група служители, които бъбреха за какво ли не, от третата поредна загуба на Бостън Ред Сокс до назначаването на новия председател. И отборът, и председателят бяха губещи според тях.

— Чух, че Карпенко никога не е ръководил нещо повече от пицария — каза един от тях. — И че няма абсолютно никакъв опит в банковото дело.

— Помни ми думата, Акройд ще се върне като председател до края на седмицата — заяви друг.

— Ще организирам залагания колко време ще се задържи — каза трети.

Асансьорът спря на няколко пъти да разтовари пътниците си на различните етажи. Когато вратите му се отвориха на двайсет и четвъртия етаж, Алекс беше сам в кабината. Излезе в пустия коридор, отвори първата изпречила му се врата и се озова в килер. Втората беше тоалетната, а третата — кабинет на секретарка, но без секретарка. В края на коридора откри врата с надпис «Председател», изписан с избелели златни букви. Влезе и му трябваше само един поглед, за да познае, че помещението някога е било заемано от Лорънс. Но не особено често. Кабинетът беше добре обзаведен и комфортен, с чудесни картини по стените, сред които портрети на бащата и дядото на Лорънс, но създаваше чувството, че не е бил обитаван. Алекс затвори вратата, отиде при прозореца и се наслади на великолепната гледка към залива.

Отпусна се в удобното червено кожено кресло зад тиковото бюро, на което имаше преспапие, телефон и снимка в рамка на млад мъж, когото не разпозна, но като че ли беше видял на погребението. Вдигна телефона и натисна копче с надпис «Рецепция».

— Моля, кажете на Ерол да дойде при мен в кабинета на председателя.

— На портиера ли, сър?

— Да, на портиера.

Докато чакаше Ерол, Алекс си записа няколко въпроса на един лист. Още не беше приключил, когато на вратата се почука.

— Влез — каза той.

Вратата бавно се отвори и силуетът на Ерол се очерта на прага, но човекът не се опита да пристъпи напред.

— Влез — повтори Алекс. — Свали си шапката и палтото и сядай — добави той, като посочи стола от другата страна на бюрото.

Ерол свали фуражката, но не и палтото, и седна.

— Е, Ерол, преди малко ми каза, че работиш в банката от шест години. Това означава, че притежаваш нещо, от което се нуждая отчаяно.

Ерол го погледна озадачено.

— Информация — обясни Алекс. — Ще ти задам няколко въпроса, които могат да те притеснят, но ще ми помогнат да си върша работата, затова се надявам, че ще можеш да ми помогнеш.

Ерол се облегна в стола. Не изглеждаше да изгаря от желание да помага на новия председател. Алекс смени тактиката.

— Освен това ми каза, че господин Лоуъл те е уредил на тази работа.

— Точно така. Лейтенант Лоуъл говореше на една среща на Асоциацията на ветераните и когато чу, че съм служил в Нам…

— В коя дивизия?

— Двайсет и пета, сър.

— Аз бях в сто и шестнайсета.

— Дивизията на господин Лорънс.

— Да, там се запознахме. И подобно на теб, господин Лоуъл ми уреди тази работа.

Ерол се усмихна за първи път.

— Щом сте служили заедно с лейтенант Лоуъл, ще направя всичко, за да ви помогна.

— Радвам се да го чуя, защото също като мен, ти си се разбирал добре с господин Лоуъл. А с господин Акройд?

Ерол наведе глава.

— Толкова ли зле?

— Шест години му отварям вратата на колата, но още не съм сигурен, че знае името ми.

— А секретарката му? — попита Алекс, поглеждайки списъка си с въпроси.

— Госпожица Бауърс. Тя напусна с него. Но не се безпокойте, сър, няма да липсва на никого. — Алекс повдигна вежда. — Тя му беше малко повече от секретарка, ако разбирате накъде бия. — Алекс запази мълчание. — И честно казано, никой не обвини госпожа Акройд, когато тя най-сетне се разведе с него.

— Познаваш ли госпожа Акройд?

— Не бих казал, сър. Не посещаваше много често банката, но когато го правеше, винаги се обръщаше към мен по име.

— И един последен въпрос, Ерол. Господин Лоуъл имаше ли секретарка?

— Да, сър, госпожица Робинс. Истинско бижу. Но господин Акройд я изхвърли миналата седмица, след двайсет години работа тук.

— Влез.

— Търсили сте ме, председателю?

— Да, господин Джардин. Искам да видя одитните отчети на банката за последните пет години.

— Коя по-точно версия, председателю? — попита Джардин, без да успее да скрие подигравателната си усмивка.

— В какъв смисъл коя по-точно версия?

— Просто господин Лоуъл предпочиташе да му даваме съкратена версия, с която го запознавах веднъж годишно.

— Не се и съмнявам, че сте го правили. Но аз не съм господин Лоуъл и искам малко повече подробности.

— Обобщението на годишния отчет заема три страници и мисля, че ще го намерите за доста изчерпателно.

— А ако не го намеря?

— В такъв случай предполагам, че бихте могли да изучите подробните отчети, които подготвяме всяка година за данъчните, но те заемат стотици страници и ще ми трябват два, може би три дни да ги събера.

— Казах, че искам да видя отчетите за последните пет години, господин Джардин, а не тези за догодина. Така че се погрижете пълните версии за данъчните да бъдат след час на бюрото ми — каза Алекс, като наблегна на «пълните».

— Може да отнеме повече време, сър.

— В такъв случай може да се наложи да намеря някой, който разбира колко минути има в един час, господин Джардин.

Алекс никога не беше виждал някой да се изнася с такава бързина от кабинет. Канеше се да се обади на г-н Харботъл, когато телефонът на бюрото му иззвъня.

— Открих госпожица Робинс, господин председател — каза телефонистката. — В момента е на линия. Да ви свържа ли?

— Ако обичате. Добро утро, госпожице Робинс. Аз съм Алекс Карпенко и съм новият председател на «Лоуъл».

— Да, зная, господин Карпенко. Прочетох за назначаването ви в сутрешния «Глоуб» и, разбира се, чух затрогващата ви реч на погребението на господин Лоуъл. С какво мога да ви помогна?

— Доколкото разбрах, господин Акройд ви е уволнил миналия петък.

— Да, и ми нареди да разчистя бюрото си до края на работното време.

— Е, не е имал това право, тъй като сте били лична помощничка на Лорънс, а не на него. Затова се питам дали бихте се съгласили да се върнете и да вършите същата работа за мен?

— Много щедро от ваша страна, господин Карпенко, но сигурен ли сте, че не бихте предпочели някоя по-млада, която да оповести новата ера за банката?

— Това е последното, от което се нуждая. Потъвам в море от бумаги и имам чувството, че можете да се окажете единственият човек, който знае къде е спасителната лодка.

Г-ца Робинс сподави смеха си.

— Кога желаете да започна, господин председател?

— В девет, госпожице Робинс.

— Утре сутринта.

— Не, тази сутрин.

— Но вече е единайсет и трийсет и пет, господин председател.

— Така ли?

— Здрасти, Алекс, аз съм Рей Фаулър, секретар на компанията. Какво мога да направя за теб? — каза мъжът и протегна ръка.

— Добро утро, господин Фаулър — каза Алекс, без да се опитва да стане от мястото си или да стисне протегнатата ръка. — Искам копие от протоколите на всяко заседание на борда през последните пет години.

— Няма проблем, сър, ще ги изпратя незабавно.

— Не, сам ги донесете, господин Фаулър. А също и всички бележки, които сте си водили.

— Но те може да са се изгубили или да са били унищожени след толкова много време.

— Сигурен съм, че не е нужно да ви напомням, господин Фаулър, че е против корпоративните закони да се унищожават материали, за които би могло да се окаже, че са важни за криминално разследване.

— Ще направя всичко по силите си да ги намеря, господин председател.

— Май си спомням, че президентът Никсън каза нещо подобно, когато му беше наредено да предаде записите по Уотъргейт.

— Не мисля, че сравнението е добро, господин председател.

— Ще ви уведомя какво е мнението ми по въпроса, господин Фаулър, но не преди да прочета протоколите.

— Какво е направил? — изуми се Акройд.

— Поиска да види одитните отчети за последните пет години и протоколите от заседанията на борда заедно с всички ръкописни бележки — каза Рей Фаулър.

— Сериозно? Тогава ще трябва да се отървем от него преди да се е отракал и да е започнал да създава истински проблеми.

— Може да не се окаже толкова лесно — каза Фаулър. — Вече не си имаме работа с Лорънс Лоуъл. Този тип е умен, корав и безмилостен. И не забравяй, че контролира петдесет процента от акциите на банката.

— А Ивлин държи другите петдесет процента — каза Акройд. — Така че той не може да направи нищо без нашата подкрепа, особено докато все още имаме мнозинство в борда.

— Но ако разбере…

— Напомням ти, Рей, че ако данъчните открият какво сме правили през последните десет години, мога да ти кажа кой ще го отнесе.

На вратата се почука.

Алекс си погледна часовника — петдесет и осем минути и двайсет секунди. Усмихна се.

— Влезте, господин Джардин.

Вратата се отвори и финансовият директор на банката въведе в кабинета на председателя шестима свои служители, натоварени с кашони.

— Има още няколко, господин председател — каза Джардин, без да се опитва да скрие сарказма си.

— Оставете ги там. — Алекс посочи дългата маса до отсрещната стена.

Шестимата помощници незабавно изпълниха заповедта му, докато Джардин стоеше и гледаше.

— Това ли е всичко, господин председател? — самоуверено попита той.

— Не, господин Джардин. Казахте, че има още няколко. Кога да ги очаквам?

— Боя се, че това беше нескопосан опит за малко хумор от моя страна, господин председател.

— Попаднал е в глухи уши, господин Джардин. Погрижете се никой от отдела ви да не напуска сградата довечера преди мен. В това число и вие самият. Имам чувството — каза Алекс, като хвърли поглед към купчините папки, — че ще имам още въпроси, преди да си тръгна.

— Ивлин, имаме проблем.

— Дъглас, очаквам да се грижиш за всички проблеми в банката, особено след като сега ти си председателят.

— Не съм председател — каза Акройд. — Точно преди да умре Лорънс посочил някакъв тип, който да заеме мястото му. Казва се Карпенко.

— Само не той!

— Познаваш ли го?

— Пътищата ни са се пресичали — отвърна Ивлин. — И мога да ти кажа, че той не взема пленници. Но тъй като сега притежавам сто процента от акциите на банката, мога да го разкарам както…

— Освен това Лорънс е оставил своите петдесет процента на Карпенко. Той вече започна да рови и ако открие…

— Още ли имаме мнозинство в борда? — попита Ивлин.

— Стига да се явиш за гласуване, да.

— В такъв случай ще ми се наложи да долетя за следващото събрание. И, Дъглас, първата точка в дневния ред ще бъде да разкараме Карпенко от поста му и да го сменим с теб. Очаквам да организираш заседанието, без той да разбере какво му кроим.

— Може и да не е толкова лесно — каза Акройд. — Той вече сложи ръка на къщата на брат ти и подозирам, че вилата в Южна Франция е следваща в списъка му.

— Само през трупа ми!

— Освен това нареди прехвърлянето на цялата колекция Лоуъл на банката като гаранция, в случай че данъчните поискат да я оценят.

— Това може да се окаже проблем — призна Ивлин.

— Казвам ти, този Карпенко е корав кучи син — каза Акройд. — Очевидно не го познаваш.

Алекс прекара остатъка от седмицата в изучаване на баланси, изплатени дивиденти, платени данъци и дори на заплатите на младшия състав. Едва в сряда следобед попадна на един запис, който трябваше да провери три пъти, преди да се убеди, че нито един отговорен борд не би го позволил.

Загледа се отново в записа, като си мислеше, че несъмнено е само един от незнайно колко. Беше наместен удобно между други две подобни числа, така че да не привлича внимание. Отново провери сумата и си я записа в бележника. Запита се колко ли други подобни записи ще се появят, преди да стигне до днешната дата.

На следващата сутрин откри друго подобно голямо теглене в баланса, към което нямаше обяснения. Отново си записа числото. Вече се беше стъмнило, когато попадна на третия запис, този път за много по-голяма сума. Добави числото към растящия списък и се зачуди как е успяла да го направи и да й се размине.

В петък беше стигнал до заключението, че според всички стандарти «Лоуъл» вече е в несъстоятелност, но реши да не съобщава на банковия комисар, преди г-н Розентал да е оценил художествената колекция и да е наясно със стойността на другите евентуални активи на банката.

Когато уличните лампи светнаха, Алекс реши, че е време да се прибира. С нетърпение очакваше да види отново Ана. Погледна намаляващата купчина баланси, които трябваше да бъдат проучени, и се запита дали изобщо ще успее да се справи с тях.

Не помагаше и фактът, че Лорънс е служил от две години във Виетнам, когато Дъглас Акройд е дал нов смисъл на израза «докато котарака го няма». Не само беше увеличил годишната си заплата на половин милион долара, но бе прибрал още 300 000 като разходи, докато двете му приятелчета Джардин и Фаулър пътували само в първа класа всеки път, когато се качвали на влака му. Кондукторът обаче очевидно беше Ивлин, която със своите петдесет процента от акциите беше дала на Акройд пълна свобода на действие и сега той беше открил какво очаква тя в замяна.

Алекс очакваше с нетърпение да прекара уикенда с Ана, която пътуваше от Ню Йорк този следобед, но това не му попречи да вземе няколко папки, преди да излезе от кабинета. Докато минаваше покрай стаята на г-ца Робинс, видя, че вътре все още свети. Отвори вратата и каза:

— Благодаря и приятен уикенд.

— Ще се видим в шест сутринта в понеделник, господин председател — отвърна тя, без да вдига очи от купчината кореспонденция.

Алекс бързо беше открил защо Дъг Акройд я беше изхвърлил. Тя беше единственият човек, който знаеше всички скрити тайни.

Когато излезе от сградата, Алекс изпита натрапчивото чувство, че го следят — нещо, което го накара да си спомни за Ленинград. Сети се за Владимир и се зачуди колко ли високо по стълбицата на КГБ е стигнал. «Трябва да му се обадя и да го попитам дали иска да влезе в борда на банката» — помисли си. Сигурен беше, че Владимир ще намери начин да накара Акройд, Фаулър и Джардин да издадат кои записи трябва да провери по-внимателно.

Каза адреса на шофьора, настани се на задната седалка на таксито и отвори поредната папка. Ако не беше чел внимателно всичко, сигурно щеше да пропусне поредното теглене, което можеше да бъде одобрено само от един човек. Провери три пъти сумата, но още не можеше да повярва. Последният чек бе осребрен два дни след смъртта на Лорънс и в деня преди Акройд да подаде оставка, а сумата беше най-голямата досега.

Добави числото към дългия списък и събра всички направени от Ивлин тегления, откакто баща й беше починал и Лорънс бе заел мястото му в банката. Крайният резултат възлизаше на малко повече от двайсет и един милиона долара, без никакви намеци за издължаване. Ако се добавеха и скандалните заплати, които Акройд беше определил на себе си и на четиримата си подлизурковци, както и безкрайните им разходи, нищо чудно, че «Лоуъл» беше изправена пред банкрут. Алекс започна да се пита дали няма да му се наложи да продаде колекцията Лоуъл, за да гарантира, че банката е достатъчно платежоспособна, за да намали дълговете си и да продължи работа.

Обмисляше последиците, когато таксито спря пред дома на Лорънс. Винаги щеше да мисли за къщата като за дома на Лорънс.

Слезе от колата и на лицето му цъфна огромна усмивка, когато видя стоящата на прага Ана. Тя обаче се изпари веднага щом видя изражението й.

— Какво има, скъпа? — попита той, докато я прегръщаше.

— По-добре удари една голяма водка, преди да ти кажа. — Тя хвана ръката му и без нито дума повече го поведе вътре. Наля и на двамата и го изчака да седне, преди да каже: — Уорхол не е единственото копие.

Алекс изпи питието си на една глътка.

— Колко са?

— Не мога да съм сигурна, преди господин Розентал да е казал мнението си, но подозирам, че поне половината колекция са копия.

Алекс не каза нищо, докато тя пълнеше отново чашата му. След още една голяма глътка той призна:

— Стойността на колекцията е единственото, което може да спаси банката от потъване. Не мисля, че ще успея да мигна, преди господин Розентал да е пристигнал.

— Обадих му се преди два часа и той вече пътува насам.

— А майка ми? — попита Алекс. — Как е тя?

— Майка ти все ме пита защо все променяме датата на сватбата — отвърна Ана.

— И ти какво й каза?

— Че все още се опитваме да я наместим между спасяването на банката, отварянето на поредната «Елена» и улучването на момент, когато и двамата сме на едно и също място едновременно.

— Дотогава може да ни се родят и внуци — каза Алекс.

33. Саша

Мерифийлд

Саша открай време беше свикнал да кара с шест часа сън на денонощие, но след като премиерът беше посетил Бъкингамския дворец и бе поискал разпускане на Парламента, му се наложи да се учи да изкарва с четири.

Отново възприе дневна рутина, която би впечатлила и балетмайстор на Болшой театър, макар и само за три седмици. Ставаше всяка сутрин в пет и стоеше пред гарата в Рокстън с малка група доброволци много преди пристигането на първите пътници, заминаващи на работа. Поздравяваше ги със: «Здравейте, аз съм Саша Карпенко и съм…».

В 8 сутринта правеше кратка почивка за закуска, всеки път в различно кафене, и двайсет минути по-късно отиваше в партийната централа на главната улица (три стаи, наети за един месец) и преглеждаше сутрешните вестници. От «Мерифийлд Газет» бяха измислили няколко различни начина да кажат, че състезанието е крайно оспорвано и изходът може да е всякакъв, но днешното заглавие го изненада: ХЪНТЪР ПРЕДИЗВИКВА КАРПЕНКО НА ДЕБАТ.

— Хитър ход — каза Алф. — Този път не изчака ти да поемеш инициативата. Трябва да се съгласиш веднага и после ще се разберем за датата, часа и мястото.

— Готов съм по всяко време и навсякъде — каза Саша.

— Не, не! — отвърна Алф. — За никъде не бързаме. Искаме дебатът да се проведе в Рокстън, колкото се може по-близо до изборния ден.

— Защо в Рокстън?

— Защото тук е по-вероятно да дойдат повече наши поддръжници, отколкото където и да било другаде.

— А защо да чакаме до последния момент?

— Така ще имаме повече време за подготовка. Не забравяй, че вече не се изправяш срещу студентка, а срещу парламентарист, живял открай време в този избирателен район. Но засега по-добре се връщай на улицата и остави ние да се тревожим за подробностите.

След като се обади на редактора на «Газет», за да каже, че с удоволствие приема предизвикателството на мис Хънтър и с нетърпение очаква дебата, Алекс излезе от централата, за да се срещне със сутрешните пазаруващи, предимно жени с малки деца и няколко пенсионери. През следващите три часа се ръкуваше с колкото се може повече гласоподаватели и повтаряше едно и също просто послание. Името си, партията, датата на изборите и напомняне, че Мерифийлд вече е ключово спорно място.

Следваше четирийсетминутно прекъсване за обяд в един часа, когато Алф сядаше при него в някоя местна кръчма и го запознаваше с действията на Фиона. Саша винаги бъбреше със съдържателя за лицензите и таксите върху алкохола, като си поръчваше само едно ястие и половин пинта от местната бира.

— Винаги гледай да си плащаш храната и напитките — каза Алф. — И не черпи никой, който ще гласува в района.

— Защо? — попита натежалата от напредналата бременност Чарли и отпи от портокаловия си сок.

— Защото можете да се обзаложите, че торите ще заявят, че се е опитвал да подкупва гласоподаватели и следователно нарушава избирателния закон.

След като се ръкуваха с всички в кръчмата, отиваха да посетят някоя фабрика, където Саша обикновено получаваше повече поздрави, отколкото пръждосвания. После идваше ред на училищна обиколка от три и половина до четири и половина — начално, основно и накрая местната гимназия. Тогава Чарли влизаше в стихията си и много майки споделяха с нея, че за разлика от мъжете си, ще гласуват за Саша.

— Тя е нашето тайно оръжие — често казваше Алф на кандидата. — Особено като се има предвид, че Фиона твърди, че е сгодена, но годеникът й още не се е появил никъде. Не че бих споменал това, разбира се — добави той с усмивка.

Връщаха се в щаба за обсъждане на деня, след което отиваха да говорят на две, понякога на три вечерни събрания.

— Толкова малко хора си правят труда да дойдат — каза Саша.

— Не се безпокой — отвърна Алф. — Така ще имаш възможност да репетираш няколко ключови точки и фрази, които ще извадиш от ръкава си по време на дебата.

Прибираше се към полунощ и с малко късмет заспиваше един час по-късно. Последното не беше възможно винаги, защото също като в театъра, завесата не падаше точно навреме, за да спаси обхванатия от сценична треска актьор. Четири часа сън преди будилникът да зазвъни — целият процес започваше отново с единствената утеха, че са с един ден по-близо до изборите.

На сутринта на дебата едно местно социологическо проучване даде на Фиона преднина с две точки, докато друго показваше, че кандидатите са изравнени. Нервите на Саша се опънаха допълнително, когато местната телевизия обяви, че интересът към дебата бил толкова голям, че щели да го излъчват на живо в най-гледаното време.

Чарли избра костюма (сив, еднореден), ризата (бяла) и вратовръзката (зелена), с която съпругът й щеше да се яви на сблъсъка довечера. Не го прекъсваше, докато той репетираше опорни точки и добре овладени фрази всеки път, когато бяха сами. Но ако той я питаше за мнението й, не се поколебаваше да отвръща откровено, дори това невинаги да означаваше, че е желаният отговор.

— Време е да тръгваме — каза Чарли.

Саша я последва извън партийната централа и двамата седнаха на задната седалка на чакащата кола.

— Изглеждаш чудесно — каза тя, когато потеглиха. Саша не отговори. — Не забравяй, че тя просто не е от твоята класа. — Отново никакъв отговор. — Другата седмица по това време не тя, а ти ще седиш в Камарата на общините. — Пак нищо. — И между другото — добави тя, — може би моментът не е най-подходящ, но ще ти кажа, че си мисля да гласувам за консерваторите.

— В такъв случай трябва да съм благодарен, че не можеш да гласуваш в този избирателен район — отвърна Саша, докато колата спираше пред сградата на Градския съвет на Рокстън.

— Ако спечелиш на жребия — каза Алф, който ги очакваше на горното стъпало, — искай да говориш втори. Така ще можеш да отвърнеш на всичко казано от Фиона във встъпителното й слово.

— Не — каза Саша. — Ако спечеля жребия, ще говоря пръв и после тя ще трябва да отговаря на онова, което имам да кажа.

— Но това означава веднага да й осигуриш предимство.

— Не и ако вече съм наясно с речта й. Мисля, че разбрах в каква посока ще бъде атаката й. Не забравяй, че я познавам по-добре от всеки друг.

— Рискът е огромен — каза Алф.

— Това е един от рисковете, които трябва да се поемат, когато проучванията показват равни изгледи.

Алф сви рамене.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

Отидоха зад кулисите при водещия.

— Време е за жребия — каза Честър Мънроу, ветеранът водещ от «Саутърн Нюз».

Саша и Фиона си стиснаха ръце за фотографите, макар че тя така и не го погледна в очите.

— Кажете страна, мис Хънтър.

— Ези — каза Фиона, докато Мънроу хвърляше сребърната монета високо във въздуха. Тя отскочи няколко пъти от пода, преди да спре и да разкрие образа на най-добре известната жена на света.

— Избирайте, мис Хънтър — каза Мънроу. — Вие ли ще започнете битката, или мистър Карпенко ще говори пръв?

Саша затаи дъх.

— Ще оставя опонентът ми да говори пръв — каза Фиона, очевидно доволна, че е спечелила жребия.

Появи се млада жена и напудри челото и върха на носа на Мънроу, преди той да излезе на сцената под топлите аплодисменти на публиката.

— Добър вечер, дами и господа — каза Мънроу и погледна претъпканата зала. — Добре дошли на дебата между двамата основни претенденти за парламентарното място на Мерифийлд. Мис Хънтър, която в момента е депутат, представлява Консервативната партия, а нейният опонент мистър Карпенко е кандидат на Лейбъристката партия. Всеки кандидат ще започне с триминутна встъпителна реч, след което ще отговаря на въпроси от публиката, а после ще приключим с двеминутно заключително изявление. А сега каня двамата кандидати на сцената.

Саша и Фиона излязоха от противоположните крила на сцената и бяха посрещнати с бурни аплодисменти от поддръжниците си. На Саша му се прииска да е обратно на Фулам Роуд и да се наслаждава на мусаката на майка си с чаша червено вино, но после видя Чарли и Елена да му се усмихват от първия ред. Усмихна им се в отговор.

— А сега призовавам мистър Карпенко да започне встъпителната си реч — каза Мънроу.

Саша бавно пристъпи напред, остави бележките си на катедрата и изчака в залата да настъпи тишина. Погледна първото изречение, макар че знаеше наизуст цялата реч. Вдигна очи, като си даваше сметка, че разполага само с три минути, за да остави трайно впечатление у публиката. Не, Алф му беше казал да мисли за времето като за 180 секунди — по този начин се стараеш да не губиш нито една от тях. За първи път се запита дали Алф не е бил прав с мнението си, че говорещият пръв е в неизгодна позиция.

— Дами и господа — започна той, като фиксира поглед в десетия ред на залата. — Виждате пред себе си един политически авантюрист.

През залата премина ясно доловимо ахване. Единствено Чарли не изглеждаше изненадана. Но пък тя беше чувала речта няколко пъти.

— И ако това не е достатъчно лошо — продължи Саша, — аз съм и имигрант първо поколение. И ако още търсите повод да не гласувате за мен, роден съм в Ленинград, а не в Мерифийлд.

Алф надникна тревожно от крилото и видя, че публиката е замряла като зашеметена.

— Но позволете да ви кажа нещо за въпросния политически авантюрист. Както казах, аз съм роден в Ленинград. Покойният ми баща беше смел човек, награден с медал за отбраната на родината си срещу нацистите по време на обсадата на града през Втората световна война. След войната се издигнал от прост пристанищен работник до главен бригадир начело на осемстотин души. И остана на този пост, докато не извърши престъпление, заради което беше убит.

Публиката вече жадно попиваше всяка негова дума.

— Разбира се, ще искате да знаете за какво престъпление става въпрос. Може би убийство? Въоръжен грабеж? Измама, или може би по-лошо — бил е предател, изменил на страната си? Не, престъплението на баща ми беше, че искаше да създаде профсъюз на пристанищните работници, така че другарите му да се радват на облагите, които всеки в тази страна приема за даденост. Но от КГБ не искаха подобно нещо и затова го ликвидираха.

Направи трисекундна пауза.

— Храбрата ми майка, която тази вечер седи сред вас, рискува живота си, за да можем да избягаме от тиранията на комунизма и да започнем нов живот в тази велика страна. Продължих образованието си в Лондон и също като мис Хънтър спечелих стипендия в Кеймбридж, където — отново като мис Хънтър — станах президент на Студентския съюз и завърших с отличие.

Последваха първите аплодисменти, които дадоха на Саша момент да се отпусне и да погледне следващото изречение в речта си.

— След като завърших Кеймбридж, започнах работа в ресторанта на майка ми, като в същото време посещавах вечерно училище, за да уча счетоводство и бизнес мениджмънт. Майка ми може да е спечелила две звезди «Мишлен» като един от най-добрите готвачи в страната, но е кръгла нула, когато се стигне до водене на сметки.

Думите му бяха посрещнати със смях и топли аплодисменти.

— Влюбих се и се ожених за английско момиче, което сега работи като изследовател в галерията «Къртолд». Очакваме първото ни дете да се роди в деня на изборите. — Саша погледна нагоре към небето. — Би ли го отложила с един ден, ако е възможно?

Този път аплодисментите бяха наистина спонтанни и той се усмихна на жена си. Прозвуча сигнал, че му остават само трийсет секунди. Саша не беше очаквал толкова продължителни аплодисменти и се налагаше да ускори темпото.

— Когато дойдох за първи път в Мерифийлд да се състезавам за частичните избори преди три години, се влюбих за втори път. Но вие отхвърлихте този ухажор и предпочетохте противника ми, макар че разликата беше достатъчно малка, за да се надявам, че може би ми намеквате да опитам отново. Сега ви моля да размислите. — Той сниши гласа си почти до шепот. — Искам да споделя с вас една тайна, която се надявам, че ще докаже колко ме е грижа за Мерифийлд. Преди обявяването на изборите имах възможността да се състезавам в Лондон в район, в който лейбъристите имат мнозинство от повече от десет хиляди гласа. Отказах предложението, защото с мис Хънтър имаме още общи неща помежду си. Подобно на нея, аз искам да бъда представител на Мерифийлд в Парламента. Може и да съм политически авантюрист, но искам да съм _вашият_ авантюрист.

Половината присъстващи се изправиха да поздравят с овации избраника си, докато другата половина си остана по местата, но дори някои от тях с неохота се присъединиха към аплодисментите.

Мънроу изчака Саша да се върне на мястото си и шумът да утихне.

— А сега призовавам мис Хънтър да отговори.

Саша погледна към Фиона и видя, че тя трескаво зачерква цели абзаци от подготвената си реч. Накрая тя стана и бавно тръгна към катедрата. Усмихна се нервно на публиката.

— Аз съм Фиона Хънтър и имах привилегията да ви представлявам в Парламента през последните три години. Надявам се, че смятате, че съм оправдала подкрепата ви.

Вдигна поглед и получи откъслечни ръкопляскания от най-отявлените си поддръжници.

— Родих се и израснах в Мерифийлд. Англия е единствената ми родина, винаги е била и винаги ще бъде. — Ред, който моментално осъзна, че е трябвало да зачеркне. Обърна бързо на следващата страница, после на третата. Саша можеше само да се чуди колко ли често в речта й са се срещали думите политически авантюрист, парашутист, външен човек и дори имигрант.

Фиона продължи неуверено с приказки за баща си, Кеймбридж и Съюза, като много добре си даваше сметка, че като е позволила на опонента си да говори пръв, му е дала възможността да отмъкне най-доброто от речта й. Когато звънецът я предупреди, че й остават трийсет секунди, Фиона бързо обърна на последната страница.

— Мога само да се надявам, че ще дадете на това местно момиче втори шанс да ви служи.

Тя бързо се върна на мястото си, но аплодисментите бяха замрели много преди да си седне.

Никой не се съмняваше кой е спечелил първия рунд, но гонгът скоро щеше да обяви началото на втория и Саша знаеше, че не може да си позволи да се разконцентрира дори за миг.

— А сега кандидатите ще отговарят на въпросите ви — каза Мънроу. — Моля ви да бъдете кратки и да говорите по същество.

Във въздуха моментално се вдигнаха десетина ръце. Мънроу посочи някаква жена от петия ред.

— Какво мислят кандидатите за решението на общината да продаде игрищата на Рокстън, за да се изгради на тяхно място супермаркет?

Фиона скочи на крака преди Мънроу да успее да посочи кой ще отговаря пръв.

— Научих се да играя хокей и тенис на онези игрища — започна тя, — поради което повдигнах въпроса пред Камарата по време на парламентарен контрол. Заклеймих предложението тогава и ще продължавам да го заклеймявам и в бъдеще, ако бъда избрана отново. Да се надяваме, че това е още нещо общо между мен и мистър Карпенко, макар да ми се струва малко вероятно, тъй като именно лейбъристкият съвет разреши планирането на супермаркета.

Този път думите й бяха възнаградени с продължителни аплодисменти.

Саша изчака отново да се възцари пълна тишина, преди да отговори.

— Вярно е, че мис Хънтър се обяви против предложението на общината за строеж на супермаркет на мястото на игрищата на Рокстън и повдигна темата в Камарата на общините. Тя обаче пропусна да спомене, че е първи личен съветник на министъра по селските въпроси в кабинета в сянка, който нито веднъж не я подкрепи. Защо? Може би защото министърът в сянка би посочил на мис Хънтър, че на пет километра надолу по пътя в Бландфорд се строи още по-голям спортен център с игрища за футбол, ръгби, крикет, хокей, тенис и плувен басейн, все благодарение на лейбъристкото правителство. Ако бъда избран за ваш представител, ще подкрепя съвета по този въпрос, тъй като е проявил здрав разум да не позволява на произволните политически граници да влияят на преценката му. Уверявам ви, че винаги ще подкрепям онова, което смятам, че е най-добро за гражданите на Мерифийлд. Може би е по-добре мис Хънтър да бъде избрана не в Парламента, а за президент на обществото «Не в задния ми двор». Простете, ако се опитвам да взема предвид по-голямата картина.

Когато Саша си седна, публиката още ръкопляскаше.

Мънроу избра висок елегантен мъж, облечен в костюм от туид и с раирана вратовръзка.

— Какво мислят консерваторите за съкращаването на разходите за отбрана, предложени от мистър Хийли при посещението му в района преди две седмици?

Фиона се усмихна, но пък майор Бенет беше добре обработен, преди да зададе въпроса си.

— Може би вие ще отговорите пръв, мистър Карпенко — предложи Мънроу.

— Съкращаването на разходите за отбрана е спорен проблем за всяко правителство — каза Саша. — Ако обаче искаме да строим повече училища, университети, болници и дори спортни комплекси, или трябва да има съкращения, или повишаване на данъците, което никога не е лесен избор. Това обаче е въпрос, който не може да се заобиколи. Мога само да ви обещая, че като ваш представител винаги ще преценявам аргументите за всички съкращения в бюджета за отбрана, преди да стигна до някакво решение.

И си седна сред откъслечни аплодисменти.

— Ако можем да спечелим битка просто с духане на горещ въздух срещу противника, няма съмнение, че мистър Карпенко би бил главнокомандващ въоръжените сили — каза Фиона. Наложи й се да изчака смехът и аплодисментите да затихнат, преди да продължи. — Нима двете световни войни не ни научиха, че никога не можем да си позволим да притъпим бдителността си? Не, отбраната на страната винаги трябва да бъде основен приоритет за всеки член на Парламента и винаги ще бъде за мен, ако ме пратите обратно в Уестминстър.

Фиона се наслади на продължителните аплодисменти, преди да се върне на мястото си, оставяйки Саша без никакво съмнение кой е спечелил този рунд.

Следващият въпрос беше зададен от жена, седяща в дъното на залата.

— Колко време трябва да чакаме, докато се даде разрешение за строежа на околовръстен път на Рокстън?

Саша разбра, че това е поредният предварително уговорен въпрос — на лицето на Фиона се появи усмивка и тя дори не погледна бележките си.

— Разрешителното щеше да бъде дадено още утре — каза тя, — ако планирането не беше забавено от сегашното лейбъристко правителство, за което едва ли е нужно да ви напомням, че се намира под контрола на социалистите. Чудно ми е защо ли. Може би мистър Карпенко ще ни просветли по въпроса. Но мога да ви уверя, че ако консерваторите спечелят изборите, строежът на околовръстно ще бъде сред приоритетите ни.

Фиона се усмихна триумфиращо на Саша, докато си сядаше под шума на още по-топли аплодисменти. Но пък тя знаеше, че ако строителството на шосето започне, местните общински жилища трябва да бъдат съборени, за да се освободи място за него, а това щеше отново да превърне Мерифийлд в сигурно място за консерваторите. Знаеше също, че Саша не може да признае, че това е реалната причина да подкрепя общината по този въпрос.

— Няма съмнение — започна той, — че Рокстън се нуждае от околовръстно шосе. Единственият въпрос е откъде трябва да минава то.

— Не и през задния ти двор! — извика Фиона за огромна радост на привържениците си.

— Мога да ви обещая — каза Саша, — че като ваш представител бих направил всичко по силите си да ускоря процеса.

Аплодисментите — или липсата им — ясно показаха на всички в залата, че Фиона е спечелила още един рунд.

Накрая Мънроу се предаде и посочи една възрастна жена, която подскачаше и вдигаше ръка при всяка възможност.

— Какви са плановете на кандидатите за повишаването на пенсиите за старост?

— Всяка консервативна администрация е вдигала пенсиите за старост съобразно инфлацията — каза Фиона. — Лейбъристките правителства винаги се провалят в това, може би защото при техните управления инфлацията се покачва средно с четиринайсет процента годишно. Затова се обръщам към всички на пенсионна възраст — ако се надявате да запазите или подобрите жизнения си стандарт, гласувайте за консерваторите. Всъщност бих казала същото и на всеки под пенсионна възраст, защото всички рано или късно се пенсионираме. — Думите й бяха посрещнати с шумни възгласи от поддръжниците на торите, които очевидно смятаха, че кандидатът им се е окопитил след неувереното начало и сега води по точки.

— Понякога ми се иска — каза Саша, когато стана да отговори, — мис Хънтър поне веднъж да погледне дългосрочно на нещата, отвъд изборите следващата седмица. Днес средната продължителност на живота в тази страна е седемдесет и три години. Към двехилядната година ще бъде осемдесет и една, а според прогнозите към две хиляди и двайсета, когато ще съм на шейсет и осем и навършил възраст за пенсия, продължителността на живот ще е осемдесет и седем години. Никое правителство от която и да било партия няма да има ресурсите да вдига всяка година пенсиите за старост. Не е ли дошло времето депутатите да кажат истината за такива трудни и важни въпроси като този, вместо да говорят баналности с надеждата, че ще бъдат преизбрани на следващите избори? По професия съм икономист, а не юрист като мис Хънтър. Винаги ще ви казвам фактите, докато тя винаги ще ви казва онова, което смята, че искате да чуете.

Когато си седна, аплодисментите подсказваха, че в този рунд няма ясен победител.

— Мислите ли, че «Мерифийлд Юнайтед» някога ще спечели купата на Футболната асоциация?

Цялата зала избухна в смях.

— Аз викам за «Веселяците» от дете — каза Фиона. — И баща ми ми остави абонаментната си карта за мачовете им в завещанието си. Но тъй като не искам опонентът ми да ме обвини, че се опитвам да привлека гласове с евтини похвати, ще призная, че смятам за малко вероятно да спечелим купата. Това обаче не ми пречи да се надявам.

Саша зае мястото й.

— За Мерифийлд беше великолепно постижение достигането до третия кръг за купата миналата година — каза той. — Голът на Джоуи Бътлър срещу «Арсенал» беше истинска красота и едва ли някой се е изненадал, когато «артилеристите» му предложиха договор. Също толкова съм доволен, че бордът реши да използва парите от продажбата му за построяване на нова закрита трибуна. Но ако изкарам достатъчно късмет да вляза в Парламента, не се изненадвайте, ако ме видите да стоя в откритите сектори и да викам за нашия отбор.

Задалият въпроса младеж не скри за кого ще гласува и Саша остана с чувството, че и този сблъсък е довел до равен резултат. Сега всичко зависеше от последните им изказвания.

— Тъй като мистър Карпенко говори пръв в началото на дебата — каза Мънроу, — сега призовавам мис Хънтър да произнесе заключителните си думи.

Фиона остави бележките си и погледна направо към публиката.

— Изглежда, че не ми е позволено да спомена факта, че съм местно момиче и че опонентът ми не идва от тези места. Освен това не бива да ви напомням, че победих мистър Карпенко на изборите за президент на Студентския съюз в Кеймбридж и отново на частичните избори след смъртта на баща ми. И когато спечелването на този избирателен район стана по-трудно за партията ми, не избягах. Мога обаче да ви кажа, че ако мистър Карпенко изгуби тези избори, никога повече няма да го видите. Той ще тръгне да си търси някое сигурно място, но бъдете сигурни, че аз ще бъда тук до края на живота си. Изборът е ваш.

Половината присъстващи се изправиха да я поздравят, а другата половина останаха на местата си и чакаха да видят дали техният избраник все още има стрели в колчана.

Саша разполагаше само със секунди да измисли как да отвърне на такова блестящо и просто послание, макар да не се съмняваше, че ако Фиона изгуби, тя също ще си потърси сигурно място другаде. Не можеше обаче да каже това, защото нямаше как да го докаже. Препълнената зала замря в очакване: едната половина искаше да успее, а другата — да започне да мънка.

— Подобно на баща ми — започна той, — аз винаги съм вярвал в демокрацията, въпреки че израснах в тоталитарна държава. Затова с радост ще оставя на гласоподавателите от Мерифийлд да решат кой от нас е най-подходящ да ги представлява в Камарата на общините. Умолявам ви само да направите този избор според мнението ви кой ще свърши по-добра работа, а не според това кой е живял тук по-дълго. Естествено, вярвам, че по-подходящият съм аз. Но ако живеенето в Мерифийлд е доказателство за ангажираност към каузата, то знайте, че миналата седмица си купих къща на Фарндейл авеню и че подобно на мис Хънтър очаквам с нетърпение да прекарам остатъка от живота си в този избирателен район.

Честър Мънроу изчака аплодисментите да затихнат и благодари на двамата кандидати.

— Искам да благодаря и на вас, публиката — каза той, но беше прекъснат от млада жена, която излезе на сцената и му подаде някаква бележка. Той я разгъна и я прочете, след което обяви: — Зная, че за всички ви ще е много интересно да научите, че според телевизионното проучване, направено веднага след дебата, подкрепата за мис Хънтър и за мистър Карпенко е равна — по четирийсет и два процента за всеки от тях. Останалите шестнайсет процента или още се колебаят, или ще гласуват за други партии.

Двамата кандидати станаха от местата си, бавно излязоха в средата на сцената и си стиснаха ръцете. И двамата приемаха, че дебатът е свършил наравно и че им остава само седмица, за да разберат кой ще победи.

През следващите седем дни Саша изобщо не го свърташе на едно място, а Алф непрекъснато му напомняше, че окончателният резултат ще се реши само от шепа гласоподаватели. Саша не се съмняваше, че някой шепне същите думи и в ухото на Фиона.

В деня на изборите Саша стана в два след полунощ, тъй като изобщо не можеше да мигне. Беше прочел всички вестници, когато слезе да закуси. В шест вече беше пред гарата и умоляваше отиващите на работа: ГЛАСУВАЙТЕ ЗА КАРПЕНКО — ДНЕС!

След като изборните секции отвориха в седем, той тичаше от секция на секция в галантен опит да благодари на многобройните доброволци, които работеха за него и отказваха да си вземат и една минута почивка, преди да е пусната и последната бюлетина.

— Да идем да пийнем с останалите от екипа — каза той на Чарли в десет вечерта, след като Би Би Си обяви, че секциите са затворени и в цялата страна започва броенето на бюлетините.

Тръгнаха бавно по главната улица, сподиряни от викове «успех», «сбогом» и дори «не съм ли ви виждал някъде?». Когато влязоха в «Рокстън Армс», Алф и екипът вече стояха на бара и поръчваха.

— Този път питиетата са от теб, защото сме неподкупни — каза Алф.

Останалите от екипа извикаха радостно.

— И двамата се представихте повече от отлично — каза Одри Кампиън, докато подаваше доматен сок на Чарли и пинта бира на Саша — първата му за три седмици.

— Така е — съгласи се Алф. — Съветвам ви обаче да хапнем нещо, преди да идем в общината да следим преброяването, тъй като е малко вероятно да има някакви резултати преди два след полунощ.

— Какъв според теб ще е резултатът? — попита Саша.

— Предвижданията са за комарджиите и глупаците — отвърна Алф. — Избирателите взеха решението си. Ние можем само да чакаме и да видим дали то е правилното. Така че каквото и да кажеш сега, нищо няма да промениш.

— Аз бих затворил местната болница, бих започнал строежа на околовръстното и бих орязал разходите за отбрана най-малко с десет процента — каза Саша.

Всички се разсмяха с изключение на Чарли, която залитна напред и се вкопчи в бара.

— Какво има? — попита Саша и я прегърна.

— Какво според теб, идиот такъв? — отвърна Одри.

— И можеш да виниш единствено себе си, защото ти умоляваше Всемогъщия да изчака до края на изборите — каза Алф.

— Стига си дрънкал, Алф, а звънни в болницата — сряза го Одри. — Кажи им, че пристига жена, която всеки момент ще роди. Майкъл, иди да хванеш такси.

Алф забърза към телефона в другия край на бара, а Саша и Одри подхванаха Чарли и бавно излязоха от заведението. Майкъл вече беше спрял едно минаващо такси и беше дал пълни инструкции на шофьора много преди Чарли да се стовари на задната седалка.

— Дръж се, скъпа — каза Саша, докато таксито потегляше. — Наблизо е — добави той, внезапно изпълнен с облекчение, че местната болница не е закрита.

Таксито се промушваше през късния нощен трафик с включени дълги светлини. Алф явно си беше свършил работата, защото когато спряха пред входа на болницата, там вече ги чакаха двама санитари и един лекар. Докторът помогна на Чарли да слезе от колата, а Саша извади портфейла си да плати.

— Возенето е от мен, шефе — каза шофьорът. — Така се реванширам, задето забравих да гласувам.

Саша му благодари, но и го наруга наум, докато Чарли сядаше в количка. Ако изгубеше само с един глас… Държеше ръката на жена си, докато докторът спокойно й зададе поредица въпроси. Един от санитарите я подкара по празен коридор към родилното, където чакаха акушерките. Саша пусна ръката на Чарли едва когато количката мина през вратата.

Закрачи напред-назад по коридора, като се ругаеше, че е измъчил толкова Чарли през последните няколко дни на кампанията. Алф беше прав: животът на едно дете е много по-важен от някакви си проклети избори.

Не беше сигурен колко време е минало, когато една сестра най-сетне излезе от родилното и му се усмихна топло.

— Поздравления, мистър Карпенко, имате момиче.

— А жена ми?

— Добре е. Уморена е и се нуждае от почивка, но след няколко минути ще можете да ги видите.

Саша я последва в стаята, където Чарли нежно държеше новороденото си дете. Сбръчканото мъничко създание се взираше в него със сините си очи. Саша прегърна Чарли, благодари на боговете за чудото и загледа дъщеря си, сякаш беше първото дете, раждано някога на този свят.

— Жалко, че не се случи седмица по-рано — рече Чарли.

— Защо, скъпа?

— Представи си колко повече гласове щеше да спечелиш, ако можеше да кажеш на публиката по време на дебата, че дъщеря ти се е родила в този избирателен район.

Саша се разсмя. Сестрата сложи ръка на рамото му.

— По-добре оставете съпругата ви да почива.

— Разбира се — каза Саша, докато друга сестра внимателно взе детето от ръцете на Чарли и го сложи в детско креватче.

Саша с неохота излезе от стаята, макар че Чарли вече се унасяше в сън. След като се озова в коридора, той спря да погледа дъщеря си през прозореца на вратата. Махна й — глупаво, естествено, защото знаеше, че тя не може да го види. Обърна се и тръгна към стълбите и за първи път от часове мислите му се върнаха към случващото се в сградата на общината. Изтича по коридора и надолу по стъпалата, като се чудеше дали ще успее да намери такси по това време на нощта. Пресече лобито и тъкмо се канеше да отвори вратата, когато глас зад него каза:

— Мистър Карпенко?

Обърна се и видя една сестра зад рецепцията.

— Честито — каза тя.

— Благодаря. Много съм щастлив, че е момиче.

— Не ви честитя за това, мистър Карпенко. — Саша я погледна объркано. — Просто исках да кажа колко съм доволна, че вие ще сте следващият ни представител в Парламента.

— Нима знаете резултата?

— Обявиха го по радиото преди няколко минути. След три преброявания вие печелите с двайсет и седем гласа.

34. Алекс

Бостън

— Със съжаление трябва да кажа, че Ана е абсолютно права — каза Розентал. — Над петдесет от картините са копия и предвид собствения ви опит с Уорхол не е трудно да се досетим у кого са оригиналите.

— И тя вече сигурно ги е продала — каза Алекс. — Което означава, че банката няма надежда да си върне загубите.

— На ваше място не бих бил толкова сигурен — каза Розентал. — Художественият свят е малка, тясно свързана общност, така че ако на пазара се появи картина от колекцията Лоуъл, тя ще бъде разпозната незабавно. А в случая не става дума за една картина, а за повече от петдесет. Но след като господин Лоуъл е мъртъв, сестра му може да се почувства достатъчно уверена да се отърве от тях, особено ако смята, че единственият й друг източник на доходи е пресъхнал.

— Което е точно така — горчиво каза Алекс.

— В такъв случай първата ни работа е да разберем къде се намират картините.

— Според мен са скрити на сигурно място във вилата на Ивлин в Южна Франция — каза Алекс.

— Съгласна — каза Ана. — Защото ако бяха в апартамента й в Ню Йорк, Лорънс е нямало как да не ги забележи.

Следващият въпрос на Розентал изненада и двамата.

— Доколко познавате иконома на господин Лоуъл?

— Не много добре — призна Алекс. — Защо питате?

— Имате ли представа на кого е верен?

— Когато става въпрос за фамилията Лоуъл — каза Алекс, — трябва да подкрепяш или едната фракция, или другата, както открих за своя сметка още в началото. Но нямам причина да смятам, че не е член на нашия отбор.

— В такъв случай бих искал да му задам няколко въпроса с ваше позволение — каза Розентал.

— Не виждам защо да не го направите — отвърна Алекс и позвъни.

Какстън се появи само след секунди.

— Повикахте ме, сър?

— Всъщност аз исках да поговоря с вас, Какстън — каза Розентал. — Интересно ми е дали сестрата на господин Лоуъл е отсядала в къщата, докато той е служил във Виетнам.

— Редовно — отвърна Какстън. — Смяташе я за втори дом.

— И вие винаги ли сте били наоколо по време на визитите й?

— Невинаги, сър. Веднъж месечно с жена ми гостуваме на дъщеря ни и внука ни в Чикаго за уикенда. Понякога, когато се връщахме в неделя вечер, беше ясно, че господин и госпожа Лоуъл-Халидей са посещавали дома в наше отсъствие.

— Откъде знаете? — попита Алекс.

— Неоправени легла, маси за разчистване, чаши за миене и много пепелници за изхвърляне.

— Значи са можели да остават сами тук за поне четирийсет и осем часа?

— На няколко пъти.

— Много ми помогнахте, Какстън — каза Розентал. — Благодаря.

— Освен това е много важно този разговор да си остане поверителен, Какстън — добави Алекс. — Разбрахме ли се?

— За дванайсетте години служба при господин Лоуъл той никога не се е усъмнявал в дискретността ми — отвърна Какстън.

— Извинявайте — рече Алекс. — Беше нетактично от моя страна.

Никой не каза нито дума, докато икономът не излезе от стаята.

— Е, това определено те постави на мястото ти, скъпи — отбеляза Ана.

— Всъщност беше доста окуражително — каза Розентал. — И през ум не би му минало да отправи такъв укор, ако е имал някакво намерение да се свърже с госпожа Лоуъл-Халидей.

— Така е — съгласи се Ана. — Но ако Ивлин наистина е отнесла няколко или повече картини в Южна Франция, как можем да го докажем?

— Едва ли ще е особено трудно — каза Розентал. — Една от откраднатите от нея картини е творба на Ротко с размери около метър и осемдесет на метър и двайсет. Трудно можеш да качиш подобно нещо в самолет като ръчен багаж.

Розентал стана от стола си и бавно закрачи напред-назад. Ана, която беше свикнала с този негов навик, погледна Алекс и сложи пръст на устните си.

— Според мен — каза най-сетне Розентал — не можеш да преместиш картина с подобни размери без помощта на специализиран куриер, особено ако я пращаш в чужбина, тъй като трябва да се попълват куп документи за износ и разрешителни. По Източното крайбрежие има шепа такива специалисти и само един от тях е базиран в Бостън.

— Познавате ли го? — с надежда попита Алекс.

— Разбира се, но нямам намерение да се свързвам с него, защото веднага след обаждането ми той ще съобщи на клиента си, че съм проявявал любопитство.

— Но той може да е единствената ни следа — каза Алекс.

— Не непременно, защото друга компания би трябвало да приеме пратките при пристигането им в Ница и да ги достави във вилата на госпожа Лоуъл-Халидей в Сен Пол дьо Ванс. Нищо чудно въпросната компания да няма никаква представа за съдържанието на пратките, тъй като то е тайна, която госпожа Лоуъл-Халидей едва ли ще поиска да споделя с когото и да било, особено с данъчните.

— Но как можем да разберем кой е вземал картините, без половината художествен свят да разбере?

— Като се погрижим да останем на една ръка разстояние от него — каза Розентал. — И мисля, че познавам подходящия дилър в Париж, който да ни помогне. Мога ли да използвам телефона в кабинета?

— Да, разбира се — каза Алекс.

Розентал си наля голямо уиски и излезе от стаята, без да каже нито дума повече.

— Какво е намислил? — попита Алекс.

— Не съм сигурна — отвърна Ана. — Но имам чувството, че ще извива ръце и не иска да го чуваме.

Розентал не се появи цели четирийсет минути, а когато най-сетне го направи и отиде да напълни отново чашата си, Ана си помисли, че долавя някакъв намек за усмивка на лицето му.

— Пиер Жеран ще се обади веднага щом открие куриера в Ница. Казва, че най-вероятно е един от трима, като всички те биха искали да запазят бизнеса си с него. Междувременно Монти Кеслер ще тръгне от Ню Йорк утре сутринта и очаква да се присъедини към нас по обед.

Алекс кимна. Искаше му се да попита кой е Монти Кеслер, но вече беше научил кога да задава въпроси на г-н Розентал и кога да премълчава.

Когато на следващата сутрин слезе за закуска, Алекс завари Розентал по средата на стълбите да поставя червени или жълти стикери при всяка картина на стената.

— Ще се зарадвате да чуете, Алекс, че в колекцията все още има седемдесет и един оригинала, сред които някои от най-добрите творби на абстрактния експресионизъм, които съм виждал. Не се съмнявам обаче, че има и петдесет и три копия.

Телефонът иззвъня.

— Обаждане от Париж за господин Розентал — каза Какстън.

Розентал бързо слезе по стълбите и взе слушалката.

— Добър ден, Пиер. — През следващите няколко минути не каза почти нищо, но през цялото време записваше нещо в бележника до телефона. — Имам името на френския куриер — обяви той. — Някой си мосю Доминик Дювал, който през последните пет години доставил голям брой пратки с различни размери до дома на госпожа Лоуъл-Халидей в Сен Пол дьо Ванс.

— Но щом Пиер се е обадил на въпросния мосю Дювал, той няма ли незабавно да се свърже с Ивлин? — попита Алекс.

— Не и ако иска да продължи да работи за Пиер. Както и да е, Пиер вече му е казал, че има за него още по-голяма поръчка, стига да си държи езика зад зъбите.

— По алеята приближава голям бял микробус без означения — каза Ана, която гледаше през прозореца.

— Това трябва да е Монти — каза Розентал. — Какстън, ще бъдете ли така добър да отворите на господин Кеслър? И бъдете готови за инвазия на професионални крадци на картини.

— Разбира се, сър.

Малко след това във фоайето влезе дребен дебел оплешивяващ мъж, следван от шестимата си спътници, всичките облечени в черни анцузи без емблеми, които биха изглеждали съвсем на мястото си на боксов ринг. Всеки носеше сак с инструменти, необходими на всеки самоуважаващ се взломаджия.

— Добро утро, Монти — каза Розентал. — Благодаря, че се отзовахте веднага.

— Няма проблем, господин Розентал. Но трябва да ви напомня, че тъй като е събота, тарифата ни е двойна. Откъде да започна? — попита той, застанал с ръце на кръста насред фоайето; гледаше картините по стените с онова обожание, с което баща гледа детето си.

— Искам да вземете само онези с жълтите стикери по рамките. И след това ще ви кажа къде трябва да бъдат доставени.

Алекс гледаше с възхищение как седмината се пръснаха и се заеха със задачата си с ефективност и майсторство. Един сваляше картина от стената, друг я покриваше с найлон с мехурчета, а трети я поставяше в сандък, готов да бъде натоварен в микробуса. Предишната вечер г-н Розентал беше пратил по факса точните размери на всяка картина и друг екип беше работил през нощта, за да изработи навреме сандъците. На всички се плащаше по двойна тарифа.

— Като че ли са го правили и преди — отбеляза Алекс.

— Да, Монти е специалист по разводи и смърт. Съпруги, които трябва да изнесат ценности, след като съпрузите им са отишли на работа и преди да се върнат вечерта.

Алекс се разсмя.

— А смъртта?

— Деца, които искат да изнесат картини и мебели, за които са се разбрали с родителите си, че няма да бъдат споменавани в завещанието. Бизнесът е процъфтяващ и Монти почти винаги работи на двойна тарифа.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Искам да идете в банката и да се погрижите всичко да е готово, когато Монти и хората му пристигнат, което ще е около четири следобед. Някой трябва да ги чака на задния вход и да отведе Монти до хранилище, което е достатъчно голямо, за да побере седемдесет и една картини. След това ще ви помоля да се върнете право тук.

— Микробусът също ли ще се върне на Бийкън Хил?

— Да. В края на краищата ще сме свършили само половината работа.

— Тогава по-добре да тръгвам. — Имаше няколко въпроса, които Алекс искаше да зададе на г-н Розентал, но вече беше приел, че фамилното му мото е «казвай само онова, което трябва». Докато излизаше от къщата, първата картина вече беше натоварена в микробуса.

— А аз какво да правя, господин Розентал? — попита Ана.

— Провери отново инвентара и се увери, че са взели само картините с жълтите стикери. Реалната ни работа ще започне едва след като се върнат от банката, когато останалите петдесет и три картини ще бъдат натоварени и откарани в Ню Йорк.

— Но те са само копия — каза Ана.

— Така е — потвърди Розентал. — Но все пак трябва да бъдат върнати на законния им собственик.

— Уорхол е натоварен в багажния отсек — каза Ана, докато самолетът се издигаше. — Останалата част от колекцията пристигнала ли е в Ница?

— Да — каза Розентал. — Обадих се на Пиер Жеран веднага щом се върнах в Ню Йорк в неделя вечерта. Той е един от водещите дилъри на абстрактно изкуство в Париж и стар приятел, който е запознат с колекцията Лоуъл, тъй като дядо му е продал три картини на бащата на господин Лоуъл по време на обиколката му из Европа през 1947 година. Казах му, че към Ница пътува голяма пратка картини, и го помолих да уреди мосю Дювал да ги вземе и да ги пази, докато пристигнем. Той ми се обади отново вчера да ми каже, че Ивлин и господин Халидей са били видени сутринта да се качват на полет на «Ер Франс» за Бостън. Точно тогава ти се обадих да ти напомня да не забравиш Уорхол. Така че когато кацнем в Ница, всичко би трябвало да е на мястото си. Пиер и мосю Дювал ще ни чакат на летището.

— Значи остава само да върнем обратно останалата част от колекцията — каза Ана.

— Което ще бъде сериозно начинание. Поне сме в ръцете на професионалисти. Но ако се провалим…

— Алекс ми каза, че банката ще се срине и ще фалираме.

— Така че да внимаваме — каза Розентал. — Между другото, винаги бих могъл да предложа на Алекс работа като куриер в галерията. Доста го бива за това.

— Или може да вземе моята работа, защото ще ви потрябва заместник, когато се роди бебето.

— Не, за това не го бива чак толкова — каза Розентал, докато самолетът достигаше височина 12 000 метра и завиваше на изток.

— Колко известия трябва да пратиш? — попита Акройд.

— Според правилника на банката заседанието трябва да се обяви четиринайсет дни предварително, така че мисля да пратя писмата до всички директори днес сутринта — отвърна Фаулър.

— Но щом отвори пощата, госпожица Робинс тутакси ще каже на Карпенко за извънредното заседание и ако той е наполовина толкова умен, колкото твърдиш, няма да му отнеме много време да се досети какво сме намислили.

— Взех предвид това и смятам да пратя писмото до Карпенко на адреса му в Бруклин. И тъй като той сега се е настанил в Бостън, писмото ще го чака, докато се прибере.

— И предложението да бъде сменен като председател ще бъде направено преди да има шанса да предприеме каквото и да било. Защо тогава се туткаш с пращането на писмата, Рей?

Ана слезе от самолета малко след като кацнаха в Ница и беше посрещната от топъл вечерен бриз. Искаше й се Алекс да беше с нея, за да сподели първото й идване във Франция, но знаеше, че той не може да рискува да отсъства от работа дори за няколко часа.

След като минаха през митницата и влязоха в залата за пристигащи, един мъж с риза на цветя без вратовръзка и вече моден светлосин костюм се втурна към Розентал и го разцелува по бузите.

— Добре дошъл, mon ami. Да ти представя Доминик Дювал, когото избрах за мозък на операцията.

Когато ситроенът им се вля във вечерния трафик към града, Дювал започна да запознава съзаклятниците си с положението.

— Веднага щом господин и госпожа Лоуъл-Халидей напуснаха вилата, се обадих на Пиер в Париж да му кажа, че пътуват за Бостън.

— Откъде сте толкова сигурен, че са заминали за летището? — попита Ана.

— От куфарите — отвърна Дювал.

— Това означава също, че Ивлин възнамерява да остане за известно време в Бостън — каза Розентал.

— После се обадих на Натаниел в Ню Йорк — каза Пиер (Ана за първи път чуваше някой да нарича г-н Розентал с малкото му име), — за да му кажа, че са тръгнали и че трябва незабавно да потеглите за Ница, за да бъдем готови за размяната утре.

— Защо толкова бързо? — попита Розентал.

— Трябва да се възползваме от факта, че четвъртък е почивният ден на иконома. Иначе ще се наложи да чакаме още една седмица. А дотогава госпожа Лоуъл-Халидей може да се върне.

— Екипът на място ли е?

— В готовност и чакат сигнал — каза Дювал. — Първата ми работа утре сутринта ще бъде да се обадя във вилата и да кажа на прислужницата, че имаме важна пратка за доставяне.

— Знаем ли нещо за прислужницата? — попита Розентал.

— Казва се Мария — каза Дювал. — Работи там от няколко години и е единствената, която е във вилата през почивния ден на иконома. Не е от най-умните, но има златно сърце.

— И тъй като имаме подробен списък на картините, които трябва да се разменят, би трябвало да успеем да изпълним цялото упражнение за не повече от час — каза Пиер.

— Не можем да приберем петдесет и три ценни картини за по-малко от час — каза Розентал. — Това не са консерви. Ще са ни нужни най-малко три или четири часа.

— Не можем да си позволим и цял час — отвърна Дювал. — Ще ги изнесем колкото се може по-бързо от вилата, ще ги откараме в склада, който е само на седем километра от мястото, и там ще ги пакетираме за полета. Не забравяй, че вече имаме сандъците с копията.

— Впечатляващо — отвърна Розентал. — Но въпреки това се тревожа, че прислужницата може да се окаже проблем.

— Аз имам една идея — каза Ана.

— Тъй като изглежда, че не мога да остана дори в собствения си дом — каза Ивлин, — се наложи да отседнем в апартамент във «Феърмонт», който никак не е евтин. Затова се надявам, Дъглас, че си подготвил всичко за заседанието следващия понеделник.

— Всичко е на мястото си — отвърна Акройд. — Бордът е разделен, но с твоя глас все пак ще имаме мнозинство, така че другата седмица по това време Карпенко ще пътува за Ню Йорк и ще се тревожи за пиците си, а аз ще съм председател на банката.

— А аз ще мога да се върна на Бийкън Хил и да изнеса останалите картини преди данъчните да са открили, че «Лоуъл» не е дори прасенце-касичка.

Дювал се обади във вилата в осем и десет сутринта.

— Здравей, Мария, Доминик Дювал се обажда. Имам пратка за госпожа Лоуъл, която трябва да се достави във вилата.

— Но госпожа Лоуъл я няма, а икономът има почивен ден.

— Инструкциите ми са съвсем ясни — каза Дювал. — Мадам настоя пратката да бъде доставена преди да се върне от Америка. Но ако имаш някакви съмнения, обади й се в Бостън. Трябва да те предупредя обаче, че в момента там е два след полунощ. — Първият му риск.

— Не, не — каза прислужницата. — Кога да ви очаквам?

— След около час.

Дювал затвори и отиде при останалите, които го чакаха в микробуса.

— Как е жена ми? — каза той, докато сядаше до Ана.

Тя му се усмихна бегло.

Дювал изкара микробуса от склада на шосето. Караше по вътрешното платно и нито веднъж не надвиши позволената скорост. По пътя напомни за последно каква е ролята на всеки член на екипа, особено на Ана, Пиер и Розентал.

— И не забравяйте — каза той, — когато пристигнем, от микробуса ще слезем само Ана и аз.

След четирийсет минути минаха през портала, продължиха по алеята и спряха пред великолепна вила. Ана с удоволствие би се разходила из пъстроцветните добре поддържани градини, но не и днес.

Двамата с Дювал тръгнаха към главния вход, хванати за ръце. Дювал натисна звънеца и след секунди прислужницата отвори. Усмихна се, когато позна микробуса.

— Пратка за госпожа Лоуъл — каза Дювал. — Ще те помоля да подпишеш тук, Мария, за да донеса сандъка от колата.

Мария се усмихна, но на лицето й се изписа тревога, когато Ана се свлече на земята пред нея, хванала се за корема.

— Ах, ma pauvre femme — възкликна Дювал. — Съпругата ми е бременна, Мария. Има ли къде да я сложим да полежи за няколко минути?

— Разбира се, мосю. Елате с мен.

Дювал помогна на Ана да се изправи и двамата последваха прислужницата в къщата и нагоре по широкото стълбище до спалнята за гости на първия етаж. По пътя той изучаваше картините по стените.

— Съжалявам, че ви създавам неприятности — каза Ана, докато Дювал й помагаше да легне на леглото.

— Няма проблем, скъпа — отвърна Мария. — Да извикам ли доктор?

— Не, всичко ще бъде наред. Просто трябва да полежа няколко минути. Но, скъпи — каза тя на Дювал, — би ли ми донесъл чантата от колата? Трябва да си изпия хапчетата.

— Разбира се, скъпа, веднага се връщам — каза той, като се вглеждаше внимателно в картината над леглото.

— Много сте мила — каза Ана и се вкопчи в ръката на Мария.

— Не, не, мадам. Аз самата имам четири деца. И знам, че мъжете са напълно безполезни в подобни ситуации — добави тя, след като Дювал се изниза от стаята.

Той изтича надолу по стълбите. Екипът му вече работеше с пълна сила; Розентал играеше ролята на началник, а Пиер даваше нарежданията. Един по един шедьоврите биваха сваляни от стените, за да бъдат сменени секунди по-късно с копия.

— Над камината в салона ще откриете един Матис — каза Розентал на един от куриерите. — Пикасо е в голямата спалня — обърна се към друг, — а Раушенберг отива ето там — и посочи голямото празно място на стената пред себе си.

— Търся един Дали — каза Дювал. — Мястото му е в спалнята за гости — добави той, докато един Де Кунинг изчезна през главния вход.

— Има три картини на Дали — каза Пиер, след като направи справка със списъка. — Коя по-точно?

— Жълт часовник, разтапящ се върху маса.

— Масло или акварел? — попита Пиер.

— Масло — каза Дювал и тръгна обратно нагоре по стълбите.

— Ясно. И не забравяйте чантата на жена си — каза Розентал.

— Merde! — изруга Дювал и се втурна навън, като едва не се блъсна в двама куриери, които влизаха в къщата.

Той отвори вратата, грабна чантата на Ана и изтича обратно в къщата и нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Пиер беше на една крачка зад него, понесъл картината на Дали. Дювал спря да си поеме дъх, отвори вратата и влезе със загрижена физиономия, а Пиер остана в коридора.

— А проблемът на Беатрис е — казваше прислужницата, — че е на четиринайсет, но минава за двайсет и три годишна.

Ана се разсмя, докато Дювал й подаваше чантата.

— Благодаря, скъпи — каза тя, бръкна вътре и извади шишенце аспирин. — Съжалявам, че ти досаждам, Мария, но може ли чаша вода?

— Разбира се — отвърна тя и тръгна към банята.

Ана скочи на крака, изправи се в леглото и бързо свали картината от куката. Подаде я на Дювал, който изтича в коридора и я размени с Пиер за копието, което даде на Ана секунди по-късно. Това беше вторият им риск. Ана тъкмо я окачи и легна пак, когато Мария се появи с чаша вода. Завари двамата да се държат за ръце.

Ана глътна две хапчета.

— Толкова съжалявам, че те задържам…

Нейният отракан съпруг се включи по подадения знак.

— Мария, къде да оставя пратката за госпожа Лоуъл?

— Във фоайето, нека икономът да се занимава с нея, когато се върне утре.

— Разбира се — рече Дювал. — Скъпа, надявам се, че ще си се пооправила като се върна, за да те заведа у дома.

— И аз се надявам — отвърна Ана.

— Не се безпокойте — каза Мария. — Ще остана с нея, докато се върнете.

— Колко си мила — възкликна Дювал и излезе от стаята. Тичаше надолу по стълбите, когато видя Пиер да предава картината на Дали на един куриер. — Колко още остава? — попита той, когато спря при Розентал във фоайето.

— Пет минути, най-много десет — отвърна Розентал, докато един куриер му показваше картина на Полък.

— В другия край на салона — каза той без никакво колебание.

Погледът на Дювал не се откъсваше от вратата на спалнята.

— Някакви проблеми? — попита той.

— Не мога да намеря «Синята Джаки» на Уорхол. Прекалено е важна, за да не е в някоя от основните стаи. Но ти по-добре се качвай горе преди прислужницата да е заподозряла нещо.

Дювал се подчини и се върна в спалнята, където прислужницата продължаваше да разправя на Ана за децата си. Той вдигна пет пръста и докато тя кимаше, забеляза, че картината на Дали е леко килната.

— Скъпи, Мария тъкмо ми разказваше какви проблеми си има с дъщеря си Беатрис.

— Не може да е по-лоша от Марсел — каза Дювал и седна на ръба на леглото.

— Но нали казахте, че това ще бъде първото ви дете? — малко объркано попита Мария.

— Доминик има син от първата си жена — побърза да обясни Ана. — Тя починала трагично от рак и си мисля, че това е една от причините за проблемите на Марсел.

— О, толкова съжалявам — рече Мария.

— Мисля, че вече ми е малко по-добре — каза Ана, бавно се надигна и спусна крака на килима. — Толкова бяхте мила, че не знам как да ви се отблагодаря. — Тя се надигна несигурно и с подкрепата на Мария бавно тръгна към вратата, а Дювал коленичи на леглото и оправи картината. Третият му риск. Настигна ги навреме, за да им отвори вратата.

— Ще изтичам да отворя вратата на микробуса — каза той (не според заучения сценарий) и беше по средата на стълбите, когато видя, че Розентал и Пиер са все още във фоайето.

— Къде е Уорхол? — настоятелно питаше Пиер.

— Майната му на Уорхол — каза Дювал. — Махаме се.

Като ругаеше под нос, Пиер бързо излезе, следван от Розентал.

Когато след няколко секунди Ана и Мария стигнаха във фоайето, завариха Дювал при вратата, сложил ръка върху един сандък.

— Благодаря, че беше така мила с жена ми — каза той. — Това е пратката, която трябваше да доставя, както и писмо за госпожа Лоуъл.

— Ще се погрижа мадам да получи и двете веднага щом си дойде — обеща Мария.

Дювал нежно хвана Ана под ръка и я изведе навън. Откри, че предната врата на микробуса вече е отворена — една от онези малки подробности, в които Розентал наистина го биваше.

Докато микробусът потегляше бавно по алеята, Дювал се запита дали Мария няма да намери за странно, че са използвали такава голяма кола за доставката само на една картина.

— Някакви проблеми, Ана? — попита Розентал от задната седалка.

— Като изключим това, че съм бременна, имам двама съпрузи, за които не съм омъжена, и доведен син, когото не съм виждала — никакви.

— Не забравяйте да карате бавно, Доминик — каза Розентал. — Превозваме ценен товар.

— Колко мило от ваша страна — отвърна Ана и докосна корема си.

Розентал благоволи да се усмихне, а Ана се подаде през прозореца и махна за сбогом на Мария. Тя й махна в отговор с малко озадачена физиономия.

35. Алекс

Бостън

На следващата сутрин Алекс пристигна в банката толкова рано, че Ерол все още не беше заел поста си и се наложи да бъде пуснат от пазач от нощната охрана — още един, който трябваше да бъде убеждаван, че той е новият председател.

Качи се сам в асансьора и когато излезе в коридора на двайсет и четвъртия етаж се развесели, като видя, че г-ца Робинс е оставила лампата си запалена. Реши да я подразни, че прахосва електричество. Отвори вратата с намерението да изгаси лампата и беше посрещнат с: «Добро утро, господин председател».

— Добро утро — отвърна Алекс, сякаш беше очаквал поздрава. — Да не би да сте прекарали тук цялата нощ?

— Не, сър, но исках да прегледам пощата преди да пристигнете.

— Нещо интересно?

— Едно писмо и пратка, които реших, че ще поискате да видите незабавно. Те са най-отгоре на купчината на бюрото ви.

— Благодаря — каза Алекс, изпълнен с любопитство какво г-ца Робинс намира за интересно. Влезе в кабинета си и видя на бюрото си поредната планина поща.

Взе писмото от купчината и го прочете бавно. После отвори пратката и впери невярващо поглед в истинското нещо. Ръцете му трепереха, докато го прибираше обратно. Трябваше да се съгласи с г-ца Робинс, че писмото определено е интересно; и беше казала мнението си за пратката, без да знае какво съдържа тя.

Второто писмо беше от Боб Ъндъруд, директор от борда на банката, който смяташе, че е дошло време да се оттегли, не на последно място, поради факта че е на седемдесет. Той споменаваше, че извънредното заседание на борда в понеделник ще е идеално време да съобщи намерението си. Алекс изруга, защото Ъндъруд беше един от малкото хора, за които се беше надявал, че ще останат в борда. Той изглеждаше напълно доволен от десетте хиляди долара годишно, които получаваше като директор, рядко правеше разходи за сметка на банката и не беше нужно човек да чете между редовете, за да разбере, че е един от малкото членове на борда, склонен да се опълчи срещу Акройд и компанията му. Алекс трябваше да се опита да го накара да размисли.

И тогава погледът му се върна на думите _извънредното заседание на борда в понеделник_. Защо г-ца Робинс не го беше уведомила за това по-рано?

На вратата се почука и г-ца Робинс влезе с чаша кафе (черно, без захар) и диджестивни бисквити. Как беше разбрала кои са любимите му бисквити?

— Благодаря — каза Алекс, когато тя остави пред него сребърния поднос, който сигурно беше част от семейното имущество на Лорънс. — Мога ли да ви задам един деликатен въпрос, госпожице Робинс? Имате ли малко име?

— Памела.

— А аз съм Алекс.

— Известно ми е, господин председател.

— Памела, съгласен съм, че писмото на госпожа Акройд е интересно. Но тъй като не познавам дамата, как бихте ме посъветвали да отговоря на предложението й?

— Бих се доверила и приела, господин председател. В края на краищата е всеизвестно, че неотдавнашният им развод беше доста скандален… — Г-ца Робинс се поколеба.

— Не мисля, че имаме време да спазваме благоприличие, Памела, така че изплюйте камъчето.

— Просто се изненадвам колко малко жени биват наричани прелюбодейки.

— Това определено беше изплюване на камъчето — каза Алекс. — Продължавайте.

— Последната му секретарка, госпожица Бауърс, може би има някакви скрити атрибути, за които нямам представа, но определено не можеше да пише грамотно.

— Значи смятате, че трябва да повярвам на госпожа Акройд?

— Определено. И особено ми хареса последният абзац от писмото й.

Алекс го прочете отново и абзацът наистина предизвика усмивка на лицето му.

— Има ли нещо друго, господин председател?

— Да — каза Алекс. — Прочетох също писмото на господин Ъндъруд и той е с впечатлението, че за следващия понеделник е насрочено извънредно заседание на борда. Ако наистина е така, това е новина за мен.

— Както беше и за мен — отвърна г-ца Робинс. — Затова поразпитах дискретно и се оказа, че господин Фаулър е изпратил известия за заседанието преди няколко дни.

— Но не и на мен.

— Напротив, направил го е. Само че е изпратил дневния ред на адреса ви в Ню Йорк, който е регистриран в компанията като ваш домашен адрес.

— Но Фаулър отлично знае, че ще остана в дома на господин Лоуъл в обозримото бъдеще. Какво е намислил?

— Нямам представа, господин председател, но мога да се опитам да разбера.

— Направете го, моля. И се опитайте да се доберете до дневния ред, без Фаулър да се усети.

— Разбира се, господин председател.

— Междувременно аз ще се заровя в тези папки, докато господин Харботъл пристигне за срещата ни в единайсет. — Когато тя се обърна да си тръгне, Алекс не се стърпя и попита: — Какво мислите за господин Харботъл, Памела?

— Мухлясал ексцентричен стар мошеник, излязъл направо от роман на Дикенс, но поне да сме благодарни, че играе за нашия отбор, защото противникът изпитва ужас от него и, което е може би още по-важно, той е като жената на Цезар.

— Жената на Цезар ли?

— Ще ви обясня, когато имате повече време, господин председател.

— Преди да си тръгнете, Памела, ако трябваше да ви поискам съвет как да предпазя този кораб от потъване, какъв щеше да е той?

— Не какъв, а кой. Бих провела среща на четири очи — само на четири — с Джейк Колман, който допреди шест месеца беше главен финансист на банката.

— Защо това име ми говори нещо? — каза Алекс. — В протоколите ли съм го срещал?

— Той подаде оставка след люто пререкание с господин Акройд, след което му беше казано също като на мен да разчисти бюрото си до края на работния ден.

— За какво е било това пререкание?

— Нямам представа. Господин Колман беше прекалено голям професионалист, за да обсъжда темата с други служители.

— Къде работи той сега?

— Не е успял да си намери работа, защото всеки път, когато бъде одобрен за някое добро място, те се обаждат на господин Акройд и той не само му забива нож, но и го развърта.

— Уредете ми среща с него колкото се може по-бързо.

— Ще му се обадя незабавно, господин председател — каза г-ца Робинс и излезе.

Докато четеше протоколите от заседанията на борда от предишната година, на Алекс му ставаше все по-ясно, че макар всички да са се отнасяли почтително към Лорънс, всеки от троицата — Акройд, Джардин и Фаулър — просто го е баламосвал. Беше стигнал до септември, когато на вратата се почука. Нима вече беше станало единайсет?

Вратата се отвори и на прага се появи характерната фигура на г-н Харботъл.

— Добро утро — поздрави възрастният адвокат.

— Добро утро, сър — отвърна Алекс, стана и изчака Харботъл да се настани в стола си. Замълча за момент с надеждата да чуе предложение да се обръщат един към друг на малко име, но такова не беше направено.

— Позволете първо да ви благодаря за отличния ви съвет от вчера — каза Алекс. — Той ми позволи да остана на метър пред Акройд и Джардин, но само метър, защото току-що научих, че Фаулър е свикал извънредно заседание на борда за следващия понеделник.

— Нима? — каза Харботъл и нагласи очилата си. — В такъв случай подозирам, че възнамеряват да се опитат да ви свалят от поста ви. И не биха свикали заседание, ако не са сигурни, че имат мнозинство в борда.

— Ако имат, мога ли да направя нещо?

— Няма как да знам отговора на този въпрос, докато не проуча още веднъж правилника на банката.

— Още веднъж?

— Да, защото може вече да съм попаднал на нещо, което би ви помогнало.

Алекс се отпусна в креслото си — знаеше, че Харботъл няма да бърза с обясненията си.

— Докато вие се запознавахте с протоколите от заседанията на борда и годишните отчети, аз се потопих в правилника на компанията — невероятно вечерно четиво, между другото — и мисля, че попаднах на нещо, което може да представлява интерес за вас. — Той извади папка от чантата си.

— Параграф 336, предполагам.

Харботъл си позволи да се усмихне едва-едва.

— Всъщност не — каза и отвори папката. — Член девети, точка втора. Позволете да ви осветля, председателю. — И зачете откъса, който беше подчертал. — «Никой служител или директор на компанията не може да получава възнаграждение по-голямо от това на председателя.»

Мислите на Алекс запрепускаха, но бързо стана ясно, че Харботъл е работил и през малките часове на нощта.

— Акройд си е определил скандална заплата от половин милион долара годишно като главен изпълнителен директор и освен това е раздул заплатите на приближените си, като по този начин си е гарантирал мнозинство в борда.

— Значи ако си определя по-реалистична заплата, да кажем…

— Шейсет хиляди долара годишно — предложи Харботъл, — като в същото време наредите всички бъдещи разходи да бъдат одобрявани от вас, подозирам, че и тримата ще подадат доста бързо оставките си.

— Но само при условие че оцелея на поста си.

— Да — каза Харботъл. — И трябва да ви кажа, че след това може и да не сте толкова сигурен, че искате да останете на поста. — Алекс отново се облегна назад. — Поискахте да посетя председателя на Банковата комисия, което и направих вчера следобед. Не бих казал, че беше в особено настроение да дава[21]. Всъщност, след като се запозна с последния баланс, той съвсем ясно даде да се разбере, че цялата колекция Лоуъл трябва да бъде оценена от утвърден дилър и прибрана в хранилището на банката, за да се смята като неин актив. Каза, че ще ви даде двайсет и осем дни да изпълните това и трябва да му съобщя лично, ако не успеете.

Алекс въздъхна дълбоко.

— Нещо друго?

— Боя се, че да. Той каза също, че господин Лоуъл е нямал право да ви оставя своите петдесет процента от акциите на банката, както и петдесетте процента от «Елена Пица», и настоя тези дялове също да бъдат вписани като активи на банката. Освен това намекна, че няма да е зле да включите и вашите петдесет процента от «Елена», за да докажете, че наистина вземате делата на банката присърце. Добави обаче, че не сте длъжен да го правите.

— Колко щедро от негова страна — рече Алекс. — Има ли нещо в раздела за похвалите?

— Да. Записах си точните му думи. — Харботъл прелисти страница на жълтия си бележник. — «Убеден съм, че всеки, който е успял да избяга от КГБ в контейнер само с шест бутилки водка за из път и след това е бил награден със «Сребърна звезда», ще успее да се справи със сегашните проблеми на банката.»

— Откъде знае за това? — попита Алекс.

— Очевидно не сте имали време да прочетете днешния «Бостън Глоуб». Поместили са бляскав материал за вас в бизнес раздела, в който ви изкарват като комбинация между Ейбрахам Линкълн и Джеймс Бонд.

Алекс се разсмя за първи път за деня.

— Но трябва да ви предупредя. Акройд е безскрупулен и находчив също като Блофелд и изобщо не бих се изненадал, ако храни котката си с живи златни рибки.

— Не мога да повярвам, че вие…

— А, признавам, че съм почитател на господин Флеминг. Прочел съм всичките му романи, макар че не съм гледал нито един от филмите.

Той свали очилата си, прибра папката в чантата и скръсти ръце на гърдите си — знак, че се кани да каже нещо извън протокола.

— Мога ли да попитам как е минало пътуването на господин Розентал до Ница?

— Повече от добре — отвърна Алекс. — Цялата колекция Лоуъл с изключение на една картина скоро ще бъде прибрана в хранилище, достъп до което имаме само аз и началникът на охраната на банката и което не може да бъде отворено, ако не присъстваме и двамата с ключовете си.

— Това е наистина добра новина — каза Харботъл. — Но казахте, че имало едно изключение?

— Което вече е у мен — отвърна Алекс и му подаде писмото от г-жа Акройд. След като адвокатът го прочете, Алекс му връчи малка картина.

— «Синята Джаки» на Уорхол — каза Харботъл. — Трябва да призная, че това връща вярата ми в човека.

— И дори в жената — ухили се Алекс.

— Но как госпожа Акройд се е добрала до картината? — попита Харботъл.

— Твърди, че я е получила от Акройд при развода.

— А той как се е сдобил с нея?

— От Ивлин Лоуъл-Халидей, предполагам — каза Алекс. — Несъмнено като награда за извършените услуги.

— Това ми дава една идея. — Харботъл замълча за момент. — Но ако искам да я осъществя, ще се наложи да заема Джаки за няколко дни.

— Разбира се — каза Алекс, като много добре си даваше сметка, че няма смисъл да го пита защо.

Харботъл уви картината и внимателно я прибра в чантата си.

— Изгубих ви достатъчно време — каза той и се изправи. — Така че ще ви оставя.

Алекс не можеше да сдържи усмивката си, докато изпращаше г-н Харботъл до вратата. Но изненадите на възрастния джентълмен не бяха свършили.

— Мисля, че след като вече се познаваме по-добре, можете да ме наричате Харботъл.

На Алекс изобщо не му беше трудно да разбере защо Джейк Колман и Дъг Акройд никога не биха могли да работят заедно. Колман беше очевидно честен, почтен и откровен човек, който вярваше, че екипът е много по-важен от всеки отделен индивид. Докато Акройд…

Двамата се срещнаха на обяд в «Елена 3», тъй като Алекс беше сигурен, че това е единственото място в Бостън, което Акройд и приятелчетата му никога не биха посетили.

— Защо напуснахте «Лоуъл»? — попита Алекс, след като и двамата си поръчаха специалитет «Конгресмен».

— Не съм напускал — отвърна Джейк. — Уволниха ме.

— Мога ли да попитам защо?

— Реших, че някой трябва да каже на председателя, че пристрастеността на сестра му към комара е излязла от контрол и че ако й се позволи да продължава да заема безогледно пари, банката със сигурност ще фалира.

— И как реагира Акройд? — попита Алекс, докато сервитьорът поставяше цвъртящи пици пред двамата.

— Посъветва ме да си гледам работата, ако знам какво е добро за мен.

— Но вие явно не сте го послушали.

— Не. Предупредих Акройд, че ако той не съобщи на председателя какво става зад гърба му, ще го направя аз. Което беше все едно сам да подпиша смъртната си присъда, защото на следващия ден бях изхвърлен.

— И успяхте ли да кажете истината на Лорънс?

— Писах му незабавно, дори си записах среща с него — каза Джейк. — Той обаче ме помоли да изчакам до изборите и тъй като те бяха съвсем близо, се съгласих.

— И оттогава не сте могли да си намерите подходяща работа?

— Не. Поне не на същото ниво като в «Лоуъл». Акройд се погрижи за това.

— Изненадан съм, че той все още има такова влияние в банковите среди.

— Определено има врагове, но всеки път, когато кандидатствам за някое място, първият човек, с когото се свързват, е изпълнителният директор на последната банка, в която съм работил.

Алекс почти чуваше как Акройд шепне затворнически: между нас казано, на този не може да му се има доверие. Изречение, което в банковия свят затваряше всяка врата.

— Е, ако ви предложа работа, ще се съгласите ли да се върнете?

— Не. Поне не и докато Акройд е в борда. Не искам да ме изхвърлят два пъти.

— А ако Акройд подаде оставка?

— Нищо не може да го помръдне от мястото му, докато все още има мнозинство в борда и докато Ивлин притежава петдесет процента от акциите, така че какъв е смисълът?

— Може и да сте прав — каза Алекс, — защото не мога да твърдя, че собствената ми позиция е особено сигурна. А и дори това да се промени, няма как да гарантирам, че банката ще оцелее. Убеден съм обаче, че ако се върнете в борда, ще имаме много по-добри шансове.

— Какво ви прави толкова сигурен в това, след като дори не ме познавате?

— Познавам Боб Ъндъруд и Памела Робинс и щом те двамата са готови да гарантират за вас, за мен това е напълно достатъчно.

— Това е наистина комплимент. Ако успеете да се отървете от Акройд и приятелчетата му, с радост ще продължа да работя като финансист на банката.

— Нямах предвид това — каза Алекс. Джейк го погледна разочаровано. — Надявах се да се съгласите да заемете мястото на Акройд и да се върнете в «Лоуъл» като главен изпълнителен директор.

— Добро утро, господа. — Алекс огледа масата и видя само един незает стол. — Ще помоля господин Фаулър да прочете протокола от последната среща.

Секретарят на компанията стана от мястото си и отвори протоколната книга.

— Заседанието на борда се проведе на осемнайсети март — започна той — и сред обсъдените въпроси…

Мислите на Алекс се върнаха към спешно свиканата предишната вечер среща в кабинета на Харботъл, която продължи до късно след полунощ. И двамата с неохота стигнаха до заключението, че изгледите не са добри за него, особено щом Ивлин е в Бостън. Погледна към празния стол. Но ако тя не дойдеше, може би все още имаше шанс.

Когато се беше прибрал, Ана вече беше заспала. Реши да не я буди и да я товари с лошите новини. Сложи ръка върху бъдещия си син или дъщеря — малка издутина от напъпващ живот, изгарящ от нетърпение да излезе и да стане част от света. Легна си, отчаяно жадуващ за сън, но умът му не се успокои дори за момент, сякаш беше осъден убиец в нощта преди да бъде сложен на електрическия стол.

Рязко се върна в настоящето, когато Фаулър каза:

— С това завършва протоколът от миналото заседание. Има ли въпроси?

От Ивлин все още нямаше и следа.

Нямаше въпроси, особено като се имаше предвид, че всички на масата много добре знаеха каква е първата точка от днешното заседание.

— Първа точка от дневния ред е избиране на нов председател — каза Алекс.

В същия миг вратата се отвори и Ивлин нахълта в залата. Алекс изруга наум и погледна жената, която така го бе запленила при първата им среща. Ясно беше защо мъжете биваха изцяло омагьосани от нея, та било то и за кратко. Джардин и Акройд се изправиха да я поздравят и тя зае свободното място между тях.

— Извинявам се за закъснението — каза Ивлин, — но трябваше да се консултирам с адвоката си по личен въпрос, преди да дойда на заседанието.

«Кой адвокат и по какъв личен въпрос?» — запита се Алекс.

— Тъкмо се канех да призова за номинации за председателския пост след трагичната смърт на брат ви — каза Фаулър.

Ивлин кимна.

— Моля, не искам да ви бавя — каза тя и се усмихна топло на секретаря на компанията.

Г-н Джардин бързо скочи на крака.

— Бих искал да впиша в протокола, че се възхищавам на начина, по който господин Карпенко временно запълни празнината, докато намерим по-подходящ кандидат за нов председател. Смятам, че за дългосрочното развитие на компанията е най-добре постът председател на борда да се заеме от Дъг Акройд. Всички знаем каква невероятна работа свърши той като главен изпълнителен директор на банката.

— Докара я почти до просешка тояга — промърмори Боб Ъндъруд достатъчно високо, за да бъде чут от колегите си.

Джардин игнорира подмятането му и продължи:

— Затова без никакво колебание предлагам нашият бивш изпълнителен директор господин Дъглас Акройд да бъде избран за следващ председател на борда на «Лоуъл Банк».

— Имаме ли поддръжник на предложението? — попита Фаулър.

— За мен ще е удоволствие да подкрепя номинацията — тутакси се отзова Алан Гейтс.

— Още един от групата с разходи по петдесет хиляди годишно, за да се гарантира, че сладката сделка продължава — каза Ъндъруд.

— Благодаря — каза Фаулър. — Ако няма други номинации, остава само да призова към гласуване. Моля онези, които са за господин Дъг Акройд да бъде избран за нов председател, да си вдигнат ръцете.

Шест ръце се вдигнаха във въздуха.

— По реда на водене, господин председател. — Добре смазаната машина най-неочаквано изскърца и спря. — Мисля, че следва да посоча — каза Ъндъруд, — че според точка 7.9 от правилника номинираният за поста председател не може да гласува за себе си.

Алекс се усмихна. Очевидно Хартнел не беше единственият, работил през малките часове. Членовете на борда замърмориха, докато Фаулър проверяваше въпросната точка.

— Да, прав сте — измънка накрая.

— Е, че как иначе? — каза Ъндъруд. — В края на краищата основателите на компанията ни не са били глупаци.

— Обаче — каза Фаулър, — господин Акройд все пак има пет гласа. Има ли някой против?

Петима директори незабавно вдигнаха ръце.

— Въздържали се?

— Само аз — обади се Ивлин с най-невинния си глас.

Акройд изглеждаше озадачен, а Алекс не успя да скрие изненадата си.

— В такъв случай резултатът е пет срещу пет гласа с един въздържал се — каза Фаулър.

— И какво правим сега? — попита Том Родс, който рядко се обаждаше.

— Съветвам господин Фаулър да прочете точка 7.10 и може и да разберем — каза Ъндъруд.

Фаулър с неохота обърна страницата и зачете:

— В случай на равен резултат председателят има решаващ глас.

Всички се обърнаха към Алекс, който без никакво колебание каза:

— Против.

Членовете на борда замърмориха още по-високо.

Мина известно време преди Фаулър, след като отново направи справка с правилника, да попита:

— Има ли други номинации?

— Да — каза Боб Ъндъруд. — Предлагам господин Алекс Карпенко да остане наш председател, тъй като никой не може да се съмнява в изключителните му приноси, откакто зае поста.

— Подкрепям номинацията — каза Родс.

Фаулър отново пое ролята си на водещ.

— Кои са за предложението?

Само пет ръце бяха вдигнати във въздуха, тъй като Алекс не можеше да гласува за себе си.

Фаулър се канеше да попита кой е против, когато Ивлин бавно вдигна ръка заедно с другите пет. Със смаян глас Фаулър изломоти:

— Обявявам господин Алекс Карпенко за избран за поста председател на «Лоуъл Банк енд Тръст Къмпани».

Неколцина членове на борда спонтанно заръкопляскаха, докато Акройд не можеше да скрие първо изумлението, а после и гнева си. Той и другите четирима директори незабавно станаха от местата си и излязоха от заседателната зала.

— Юда — каза Акройд, докато минаваше покрай Ивлин.

— По-скоро добрата самарянка! — извика Ъндъруд, преди вратата да се затръшне.

— Ще се върнат — с въздишка каза Алекс.

— Не мисля — тихо каза Ивлин.

И замълча, докато вниманието на всички не се насочи към нея.

— Малкото ми закъснение за срещата, господа — каза тя, — се дължеше на срещата ми със старши служител от Полицейското управление на Бостън.

Всички впериха погледи в нея.

— Оказа се, че от колекцията Лоуъл била открадната «Синята Джаки» на Анди Уорхол, докато Лорънс е бил във Виетнам. — Тя млъкна и отпи глътка вода. Треперещата й ръка издаваше колко е разстроена. — Когато служителят ми каза името на извършителя, бях толкова шокирана, че незабавно се обърнах към адвоката си, който ме посъветва да дойда на заседанието и да се погрижа господин Карпенко да остане председател на банката. Сметнах също за свой дълг да уверя началника на полицията, че когато господин Акройд се изправи в съда, с радост ще се явя като свидетел по делото.

Някои от директорите закимаха, а Алекс си оставаше все така озадачен.

— Честито — каза Ъндъруд. — Току-що успяхте да изгребете пет лайна с една лопата.

— Но аз не разбирам — каза Алекс, след като смехът затихна. — Защо се съгласихте да ме подкрепите?

— Как бих могла да възразя на избора на брат ми за председател? — Никой от присъстващите не й повярва дори за миг, но следващите й думи ги изненадаха още повече. — И затова бих искала да се впише в протокола, че съм склонна да продам моите петдесет процента от компанията за един милион долара.

Сега Алекс разбра защо точно тя искаше да премахне Акройд. Канеше се да отговори на предложението й, когато г-ца Робинс нахълта в залата и му връчи бележка. Алекс я разгъна, прочете съобщението и се усмихна, преди да стане от мястото си.

— Нищо не би ме накарало да напусна тази среща, но думите «жена ви ражда» определено могат да го направят — каза той, докато бързаше към изхода.

Последваха нови аплодисменти и когато стигна вратата, Алекс се обърна.

— Боб, би ли поел нещата? Не мисля, че ще се върна днес.

— Отвън ви чака такси — каза г-ца Робинс, когато влязоха в асансьора.

Таксито полетя, сякаш се състезаваше за първо място в Дайтона. Алекс трябваше да се вкопчи в седалката, докато шофьорът се провираше на зигзаг между колите. Очевидно думите «жена ви ражда» отключваха нова предавка в скоростната кутия.

Когато след петнайсет минути таксито наби спирачки пред болницата, вече си имаха опашка от два полицейски мотоциклета. Алекс се замоли полицаите да са бащи. Извади портфейла си, пъхна стодоларова банкнота в ръцете на шофьора и се втурна вътре.

— Рестото! — извика шофьорът, но Алекс отдавна беше изчезнал от поглед.

Спря пред рецепцията и каза името си.

— Родилно отделение, стая 6Б, четвърти етаж — каза жената на рецепцията, след като направи справка с екрана и се усмихна леко. — Съпругата ви пристигна точно навреме.

Алекс изтича при асансьора, скочи вътре и натисна няколко пъти копчето 4, но това не накара кабината да се заизкачва по-бързо. Когато вратата най-сетне се плъзна настрани, той забърза по коридора, докато не откри вратата, отбелязана с 6Б. Нахълта вътре и завари Ана седнала в леглото с бебето в ръце. Тя го погледна и се усмихна.

— А, ето го и татко ти. Какво ли го е задържало толкова?

— Ужасно съжалявам, че не успях да дойда навреме — каза Алекс, докато я прегръщаше. — «В работата изникна нещо неочаквано» не е особено добро извинение, но е истина.

— Запознай се със своя син и наследник — каза Ана и му подаде бебето.

— Здрасти, приятелче. Добре ли почва денят ти?

— Направо чудесно — каза Ана. — Но с тревога очаква да разбере какво е станало на заседанието на борда.

— Не е нужно да се тревожи, баща му все още е председател на «Лоуъл Банк».

— Как така?

— Ивлин даде решаващия си глас за мен.

— И защо й е?

— Защото е трябвало да приеме, че банката вече не може да си позволи да й дава пари и може би по-важно, защото няма да може да сложи ръка на колекцията Лоуъл.

— Но защо й е било да се предава толкова лесно?

— Джаки Кенеди ни се притече на помощ — каза Алекс.

— Съвсем се обърках.

— Изглежда, че полицията е трябвало да арестува или Акройд, или Ивлин за кражбата на картината, като в същото време даде възможност на другия да свидетелства пред съда. Едва ли трябва да гадаем кое е предпочела Ивлин. Тя всъщност е толкова отчаяна, че дори предложи да ми продаде акциите си в банката.

— За колко?

— За един милион долара. Жалко, че в момента не разполагам с толкова пари.

— Да се надяваме, че някой ден няма да съжаляваш — каза Ана.

На вратата се почука и една сестра пъхна глава в стаята.

— Извинете, че ви притеснявам, господин Карпенко, но отвън има един пътен полицай, който казва, че иска да види доказателството.