Галвестън

ПОХВАЛИ ЗА „ГАЛВЕСТЪН“

Рядко се забивам в трилъри, особено в такъв мрачноват тип, май след “Тук няма място за старци” на Кормак Маккарти не съм чел нещо подобно, пък и то е доста различно… всъщност дори не се сещам за друга книга, която да ми напомня на “Галвестън” на Ник Пизолато, може би тази на друг прочут сценарист — “25-ят час” на Дейвид Бениоф, макар тя да бе ориентирана към катарзиса на един престъпник, докато тук оцеляването му е първостепенната тема. Все тая — важното е, че книгата ми хареса, точно една вечер четене с нещо огнено в ръка, а след това угнетено заспиване с глава, гъмжаща от въпроси дали тая история е реалистична и дали точно така трябваше да се наредят нещата.

Историята се върти около Рой Кейди, наемен бияч, който има прекалено кофти ден — откриват му рак, приятелката му вече спи с шефа му, а е и пратен на самоубийствена мисия. Оцелял на косъм и оставил трупове след себе си, сред които и доверието към боса, той тръгва да бяга, по съвместителство с невръстна проститутка, оказала се на кофти място в кофти време. Между двамата тече сблъсък на характери, но и на морални принципи, които тези наглед низвергнати от обществото хора все пак притежават. Пизолато пестеливо, с много умение гради мрачни сцени, преследвания, драми, скандали, но и любов, закрила, защита на тези, които ти стават близки… просто живот без пропагандната опаковка на преследването и постигането на щастието. Едно дете успява да внесе светлина в романа — и само то успява да наклони везните така, че да се получи деликатен баланс между тъмната и светлата му страна.

”Галвестън” е роман за престъплението, наказанието, разочарованието и по малко прошката. Героите на Пизолато са ръбати, неприятни, безкрайно далеч от съвършенството, но толкова близо до човешката природа в основната й инстинктивна същност. Няма как да не ги харесваш, да си ги разпределяш в категории “добри” и “лоши”, дори все пак съзнателно ниво да съзнаваш, че тоя “добър” е извършил куп недобри неща в живота си. Суровостта на сюжета е компенсирана с жива и неподправена проза, която до края безотказно задържа вниманието.

Знам, че мнозина ще дирят в тоя роман атмосферата на “True Detective”, но аз открих по-скоро тази от “Breaking Bad”, според вкусовете си е. Просто си представях романа в черно-бяло, нямам идея защо, а точно в историята на Уолтър Уайт имаше куп сцени, които могат да се преглътнат само така.

— Христо Блажев