Галвестън

ЕДНО

Лекарят направи снимки на белите ми дробове. Бяха пълни със снежни виелици.

Когато излязох от кабинета, всички в чакалнята изглеждаха благодарни, че не са на моето място. Някои неща ги прочиташ по лицата на хората.

Бях усетил, че нещо не е наред, защото предния ден гоних един тип два етажа нагоре по стълбите и се запъхтях, като че на гърдите ми тегнеше щанга. От две-три седмици се наливах яко, но знаех, че не е само от това. Бях толкова вбесен от внезапната болка, че му счупих ръката на оня. Той изплю няколко зъба и се оплака на Стан — според него било прекалено.

Но точно затова никога не оставах без работа. Защото прекалявах.

Разказах на Стан за болките в гърдите си и той ме прати при един доктор, който му дължеше четирийсет бона.

Вече вън от клиниката извадих цигарите от якето си и взех да мачкам пакета в длан, но реших, че сега не му е времето да ги отказвам. Запалих една там, още на тротоара — беше гадна на вкус, а пушекът ми напомняше за памучните влакна из гърдите ми. Автобуси и коли пъплеха бавно, лъчите на слънцето блестяха по стъклата и хромираните решетки. През слънчевите очила ми се струваше, че се намирам на морското дъно, а колите са риби. Представих си едно много по-тъмно и хладно място и рибите се превърнаха в сенки.

Клаксон ме стресна и ме извади от унеса. Бях тръгнал да слизам от бордюра. Махнах на едно такси.

Мислех си за Лорейн — момичето, с което някога ходех — и как веднъж цяла нощ будувахме и си говорихме до сутринта на един плаж в Галвестън: място, откъдето се виждаше как кълбестият бял дим от петролните рафинерии се стеле в далечината като път, водещ право към слънцето. Ще е било преди десет-единайсет години. Тя винаги е била много млада за мен, мисля си.

Беше ми криво още преди рентгена, защото жената, която смятах за свое гадже, Кармен, бе почнала да спи с шефа ми Стан Птитко. Отивах да се срещна с него в бара му, не че точно днес имаше някакъв смисъл. Но човек не престава да бъде себе си само заради една виелица от сапунени стърготини в гърдите.

Няма как да се измъкнеш жив, ала се надяваш да отложиш крайния срок. Нямаше да кажа за дробовете си нито на Стан, нито на Анджело, нито на Лу. Не исках да висят в бара и да ме обсъждат, докато ме няма там. И да се забавляват.

Прозорецът на таксито, през който се виждаха задаващите се квартали, беше изпоцапан с пръстови отпечатъци. Има места, които сякаш се отварят пред теб, но в Ню Орлиънс нищо не напомняше на порти. Градът бе като потънала наковалня със собствена атмосфера. Слънцето лумваше между сградите и дъбовете, усещах как светва в лицето ми, а после — сянка: като блиц в дискотека. Сетих се за дупето на Кармен и как ми се беше усмихвала през рамо. Все още си мислех за нея, а нямаше смисъл — знаех я, че е курва и няма сърце. Когато тръгнахме с нея, тя беше с Анджело Медейрас. Сега пък беше със Стан. Анджело също работеше за Стан. Реших, че сигурно чука няколко типа зад гърба на Стан и донякъде обидата ми се поуталожи.

Опитвах се да измисля на кого да кажа за дробовете си, защото ми се искаше да кажа на някого. Гадна новина е това, особено ако те чака работа.

Барът се наричаше „При Стан“ — тухлен, с тенекиен покрив, с решетки на прозорците и очукана метална врата.

Вътре седяха Лу Териът, Джей Майрес и двама-трима, дето не ги познавах — старци. Името на бармана беше Джордж. Лявото му ухо беше омотано с бяла марля. Попитах го къде е Стан и той ми кимна към дървеното стълбище, което се изкачваше нагоре покрай стената към офиса. Вратата беше затворена, затова се настаних на едно столче и си поръчах бира. После обаче се сетих, че умирам, и смених поръчката с „Джони Уокър“, син етикет. Лу и Джей си говореха за някакъв проблем с букмейкърски франчайзинг. Разбрах го, понеже като прехвърлих двайсетте, няколко години бях събирал залози и познавах жаргона. Те млъкнаха и ме изгледаха, виждайки, че се ослушвам. Нито им се усмихнах, нито нищо и те продължиха да си говорят, но този път много по-тихо, свели глави, да не ги чувам. Никога не са ме зачитали кой знае колко. Познаваха Кармен като сервитьорка тук, отпреди да се хване със Стан, и мисля, че май ми имаха зъб заради нея.

Не ме харесваха и защото никога не се вписах в компанията им. Стан ме наследи от предишния си шеф Сам Джино, който пък ме наследи от Харпър Робишо, а че тия типове така и не ме приеха напълно, главно аз си бях виновен. Те се обличаха по модата на латиносите — анцузи, ризи с френски маншети и набрилянтинени коси, а аз нося джинси и черни фланелки с яке и каубойски ботуши — както съм правел винаги, държа си косата отзад дълга и не си бръсна брадата. Името ми е Рой Кейди, но Джино подкокороса всички да ми викат „Биг Кънтри“ — и още ми викат така, ама без симпатия. Аз съм от Източен Тексас, от Златния триъгълник[1], и за тия момчета винаги съм бил измет. Нямам нищо против, защото покрай другото се и страхуват от мен.

Не че някога съм имал желание да се изкачвам по корпоративната им стълбица.

С Анджело обаче съм се разбирал винаги. Преди тая история с Кармен.

Вратата на офиса се отвори и оттам излезе тя, Кармен — приглаждаше си полата, оправяше си косата и се вдърви, като ме видя. Но след нея се подаде и Стан и тя заслиза по стълбите; той я следваше по петите, докато си загащваше ризата отзад. Стъпалата пъшкаха под краката им и още преди да стигнат долу, Кармен запали цигара. Отнесе я в другия край на бара и си поръча „Сива хрътка“[2].

Хрумна ми да й подхвърля нещо остроумно, но реших да го премълча.

Ядосвах се най-вече, че ми беше съсипала самотата. Дълго време бях живял сам.

Тоест при нужда забърсвах по някоя, но си бях сам.

А сега започнах да чувствам, че не ми се остава сам.

Стан кимна на Лу и Джей, дойде при мен и ми каза, че тази вечер с Анджело трябва да свършим една работа. Струваше ми усилия да си докарам вид, че уж съм супердоволен от това партньорство. Стан имаше отсечено като скала чело на поляк, което хвърляше сянка върху дребните му очи.

Подаде ми едно листче и каза:

— Джеферсън Хайтс. Ще посетите Франк Сенкевич.

Спомнях си това име — май президент, бивш президент или адвокат на местния профсъюз на докерите.

Докерите щяха да ги поставят под федерално наблюдение, помислих си, носеха се слухове, че са ги взели на прицел и ги проучват. Те въртяха разни далавери за партньорите на Стан и парите, които изкарваха, крепяха съюза им жив, ама това всъщност бе всичко, което знаех.

— Никой не бива да пострада тежко — каза Стан. — Сега не искам такива работи. — Той застана зад столчето и сложи длан на рамото ми. Никога не можех да разгадая погледа на тия очички, впечатани под голата канара на челото му, но тайната на неговия успех сигурно бе в пълното отсъствие на милосърдие по лицето му: широки славянски скули над обтегната уста без устни като на казашки нашественик. Ако в Съветите наистина е имало хора, способни да заврат нажежена кука в ствола на пениса ти, то това сигурно са били хора като Станислав Птитко.

Каза:

— Искам тоя да ме разбере правилно. Трябва да играе за отбора. Това е.

— Анджело трябва ли ми за тая работа?

— Вземи го, все пак. Трябва да сме внимателни.

Каза също и че преди срещата с Анджело трябвало да взема нещо в Гретна[3].

— Тъй че — бъди точен — додаде и кимна към чашата „Джони Уокър“ в ръката ми.

После обърна един шот „Столичная“ и го бутна към бармана. В средата на марлята, увита около ухото на Джордж, имаше жълто петно. Стан дори не ме погледна, когато си оправи вратовръзката и обяви:

— Без пушкала.

— Какво?

— Помниш ли го камионджията миналата година? Не искам убити само защото на някой си са му сдали нервите. Затова ти го казвам на тебе, казах го и на Анджело: оставете патлаците. Да не разбера после, че са ви изнесли в чували.

— Оня там ли ще е?

— Там ще е. Пращам му помощи.

Той се отдалечи, спря се до Кармен, целуна я силно и я стисна за цицата, а в моята глава се прокрадна варварска мисъл. После излезе през задния вход; Кармен просто продължи отегчено да пуши. Замислих се над това, дето го каза Стан — да не носим патлаци.

Странно ми се виждаше да го каже.

Кармен ме изгледа накриво от другия край на бара, Лу и Джей го забелязаха и взеха да й говорят и обясняват колко спокоен изглеждал Стан, откакто бил с нея. Вярно си беше, осъзнах аз, и нещо ме присмъдя; дълбоко в някакви кътчета на сърцето си почувствах болка от срам. Гаврътнах джонито и поръчах още едно.

Кармен имаше светлокестенява коса, дълга и увита в кок на тила, а кожата на хубавото й лице вече бе загрубяла и пудрата се набиваше в дребничките гънки и бръчици, които не се виждаха, докато не я приближиш. Напомняше ми на празна чаша от изпит коктейл, на дъното на която имаше смачкана коричка от лайм върху бучки лед.

Мисля, че причината мъжете да я харесват, беше необикновената чувственост, която излъчваше. Поглеждаш я и веднага разбираш — тая е готова на всичко. Секси наистина, но не се издържа лесно.

Знам какви ги е вършила — неща, за които Анджело изобщо не подозираше. Неща с повече от един. Веднъж ми предложи да доведе още едно момиче за повече тръпка.

Не си падам особено по тия неща. По онова време изпитвах романтични чувства, което, виждам сега — е било неуместно.

Мисля, че предателството й се услаждаше повече дори и от секса. Сякаш имаше да урежда сметки.

Твърдеше, че веднъж съм я ударил, но аз не й вярвах. Падаше си малко актриса и за нея драматизмът имаше предимство пред истината.

Признавам все пак, че спомените ми за въпросната нощ не са съвсем пълни.

В бара Лу каза нещо от сорта: „Ясно си личи, че знаеш как да ощастливиш един мъж.“

— Кой казва, че не се старая? — му отвърна Кармен.

Всички се разсмяха, а.380-я калибър на кръста ми сякаш се нажежи. Нямаше да ми донесе никакво удовлетворение. Просто ме беше яд и не исках да умра така, както ми беше намекнал докторът.

Пуснах няколко банкноти на бара и излязох. Преди няколко вечери се бях натряскал с текила и бях зарязал пикапа — той още си седеше там непокътнат, голям форд Ф-150, модел осемдесет и четвърта. Това се случваше през 1987 г. Колите по онова време ми харесваха повече — четвъртити и здрави, тежки машини, а не като днес — играчки. Пресякох експресната магистрала за Поншартрен, оставих радиото изключено, а мислите ми жужаха като пчелни крилца.

Гретна. На „Франклин Стрийт“ се запитах кога ли ще е последният път, когато ще върша такива неща. Всеки сноп лъчи, който се блъскаше в предното стъкло на колата, докато дърветата се редяха навън, сякаш напираше да го оценя, но това не се случваше. Мъчех се да си представя, че не ги виждам, ала не ми достигаше въображение.

Бях затънал в същата онази задушаваща безнадеждност, както когато бях дванайсет-тринайсетгодишен и се взирах в дългите памукови поля. Августовските сутрини с торбата от зебло, метната на рамо, и господин Бийдъл с треньорската свирка, яхнал коня си, който насочваше хлапетата от груповия дом. Ужасната мисъл, че възложената задача няма край. Онова чувство, че Не-Можеш-Да-Победиш. След седмица бране на памук за първи път забелязах мазолите по ръцете си, когато изпуснах една вилица и осъзнах, че върховете на пръстите ми не усещат нищо. Сега погледнах твърдите възглавнички на пръстите си, обхванали кормилото, и залялата ме вълна гняв ме накара да ги стисна. Чувството, че са ме измамили. После се замислих за Мери-Ан, майка ми. Тя беше слаба, умна жена, която безволево се бе оставила да затъпее. Но днес нямаше причина да мисля за нея.

Намерих адреса, който ми беше дал Стан — жилищен блок, същинска клоака, издигнат до една редица от складове: изподраскани с графити белезникави тухли, избуяли буренаци и троскот, които превземаха съседния празен парцел. На паркинга — изгнили коли и онази миризма на бензин и напечени от слънцето боклуци, която обвиваше Ню Орлиънс.

Номер 12. Вторият етаж. Нед Скинър.

Минах покрай прозореца му и надзърнах вътре. Тъмно беше и не мярнах да има движение. Пъхнах ръка в джоба, където държах бокса си, и продължих да прекосявам балкона. Слязох на долния етаж, заобиколих отзад и проверих външните прозорци. Полъхна ветрец и разлюля високите бурени.

Пак се качих горе и почуках на вратата. Цялата сграда лъхаше на изоставеност — щорите бяха спуснати, не се чуваше звук от телевизия или радио. Зачаках и се огледах, а после забих джобното си ножче в рамката на ключалката. Евтина дървесина, лесно се цепи.

Промъкнах се вътре и затворих вратата. Тясно местенце с оскъдна мебелировка и боклук навсякъде; вестници, камари стари фишове за конни надбягвания, опаковки от полуфабрикати, телевизор с ръчно превключване на каналите и пукнат екран. Празни бутилки от маркова водка стояха наредени на барплота. Винаги много съм мразил мърлячите.

В апартамента вонеше гадно — на пот, на спарен дъх и на човешки оцет. Банята беше плесенясала и полепнала с мръсотии, по плочките бяха захвърлени спекли се дрехи. В спалнята имаше само матрак върху пода и тънки, омотани пожълтели чаршафи. По килима, като накъсани цветя, бяха пръснати смачкани фишове от надбягвания.

На пода до леглото с опакото надолу лежеше снимка в рамка. Вдигнах я: кестенява жена с малко момченце, доста симпатични и двамата, засмени, с грейнали погледи. Изглеждаше правена преди няколко години — личеше си по прическата на жената и фасона на дрехите й. Хартията беше по-плътна от тая, която обикновено виждаш в днешно време, с подобна на кожа текстура, а и лицата бяха поизбледнели с времето. Занесох я в дневната, бутнах някаква кутия от пица от едно кресло и седнах. Взрях се във фотографията, а после огледах апартамента. Бях живял по подобни места.

Разгледах усмивките върху снимката.

Тогава нещо премина край мен, съвсем близко, като чувство или някакво знание, но не съумях да го доловя съвсем. Чувство за нещо познато, усещане, спомен, който не искаше да излезе на светло. Опитвах се да стигна до него, но не успявах.

Ала бе близо, чувствах го.

Светлината, която се процеждаше през щорите на прозорците, падаше върху мен на старомодни затворнически райета. Много време чаках в креслото, но човекът така и не дойде. Като се има предвид случилото се по-късно, мисля, че времето, което прекарах в неговото очакване, бе демаркационната линия в живота на всекиго от нас — и на неговия, и на моя.

Момент, в който нещата са могли да се развият някак, преди да се развият иначе.

Срещнах се с Анджело в осем същата вечер в „Синия кон“ на улица „Чупитулас“. Беше нещо като рокерски бар и там винаги се чувствах повече у дома си, отколкото при Стан.

Първо се отбих до моя фургон. Въртеше ми се една мисъл, малко нещо параноична, но когато Стан поиска да не вземаме пистолети, взех да умувам. Чудех се защо ли го каза, щом съм професионалист и на практика не съм наемен убиец. И защо му беше да свърша тази работа заедно с Анджело? Хрумна ми, че ме е пуснал на Анджело. Може би двамата със Стан искаха да ме пречукат заради нещо, свързано с Кармен. Повярвали са например, че съм я бил. Или просто не ме искаха да се мотам наоколо, след като съм я чукал. Или… знам ли.

Усещах във всеки случай, че нещо не е наред. Независимо дали се съмнявах в инстинктите си, беше ясно, че ще ги послушам. Затова си приготвих месинговия бокс и сгъваемата палка, но затъкнах и един „Колт Мустанг“.380 калибър[4], любимия ми, в ботуша. В допълнение вързах един стилет с пружина на ръката под лакътя. Не го бях използвал с години. Смазах го с водоотблъскващ спрей и го пробвах навън, облечен с якето. Врътнах китка и острието се изстреля от ръкава ми като осколка от ледена мълния.

На срещата в бара обаче Анджело ме изненада. Той се завъртя на столчето си и подаде ръка. Имаше попарена, гузна физиономия, затова стиснах ръката му, като много внимавах да не си врътна китката.

— Готов ли си да го свършим? — попитах.

— Чакай да си допия. — Той пак се обърна към бара и отпи от уискито си със сода. Оредяващият му алаброс беше отстъпил много назад над челото му; с черния си анцуг биеше на очи така, както аз биех на очи в „При Стан“. Седнах до него и се вторачих в бутилките.

Той ме изгледа с чувство, което бих нарекъл вбесена мъка, сякаш не го свърташе на стола и не знаеше какво да направи — коляното му играеше, чоплеше нокти. После зацепих.

— Проблеми? — казах.

— Знаеш ли за Стан и Кармен? — попита ме.

— Да. Много ясно.

Той ме изгледа сърдито.

— Зарежи — казах. Погледнах бутилките и се сетих, че имам рак. — Двойно „Джони Уокър“, син етикет!

Питието струваше четирийсет долара. Плъзна се гладко по гърлото ми и го опари, сгря гърдите ми и аз почувствах живот в тях.

— Тя е само… — смънка Анджело.

— Какво?

— Ама тя как… Тя просто ще… Но защо? С него? И ти знаеш историите му.

— Именно, Кармен не е от най-непокварените жени. Хайде стига, та тя си е курва.

— Не говори така. Не искам така да говорят за нея.

— Тогава не говори за нея — казах. — Не и с мен. — С ъгълчето на окото си забелязах, че ме гледа на кръв.

Другото, което мъжете харесваха у Кармен, беше, че е умна или поне хитруша и познава мъжкия начин на мислене. Трудно бе да я отпишеш като тъпа кифла. Мисля, че много типове я смятаха за по-умна от тях и понякога това може да се окаже доста възбуждащо. Пресуших останалата част от фантастичното уиски и се обърнах към него.

— Готов ли си?

Почти ми се стори, че ще ме застреля, но той въздъхна и кимна пораженчески, надигна се от столчето и се олюля. Не бях го усетил, че е пиян, и малко се притесних за онзи мъж от Джеферсън Хайтс — Сенкевич.

— Ти ще караш каза ми той.

Пикапът ми се събуди и се изтръска като мокро куче. Гласът от радиото тъкмо разправяше, че Джим Бакър[5] щели да го разжалват. Анджело седеше, сякаш му бяха изпуснали въздуха. Проверих повторно адреса и подкарах по „Наполеон“ на север към Шосе 90.

Той се наведе напред и спря радиото.

— Помниш ли… — каза, като леко заваляше. — Помниш ли преди години, като разбихме ония хлапета, дето продаваха в парк „Одюбон“?

Позамислих се.

— Да.

— И онова момче, дето се разрева! Помниш ли? Още нищичко не бяхме направили, а сълзите му направо… — Той се изкикоти.

— Помня.

— „Моля ви се! Това е само, за да си плащам училището!“

— Аха.

— А ти му викаш: „Това тук е училището.“ — Той млъкна и изправи гръб на седалката. — А помниш ли чантата?

— О, да!

Беше преди около пет години, точно след като бях минал към бандата на Стан. Хлапето имаше цяла раница, натъпкана с четири хиляди долара и малки пликчета с по четвъртинка кока.

— Помниш ли какво направихме?

— Дадохме я на Стан.

— Аха. — Той се размърда и се обърна с лице към мен, отпуснал ръце в скута си. — Знам, че си си мислел същото като мен. Че можеше просто да си го разделим. И че нямаше нужда Стан да разбира.

Слабият му треперлив глас се сливаше със светлините от фаровете, които проблясваха по предното стъкло на колата.

— Но си нямахме доверие — продължи той. — И двамата си го мислехме, обаче си нямахме доверие.

Погледнах го и вдишах дълбоко.

— Накъде биеш?

Той сви рамене.

— Не знам. Просто… мислех си. Искам да кажа… Аз какво имам да покажа? Ти какво имаш да покажеш? На четирийсет и три съм, баси!

Той сякаш просто очакваше да му откликна приятелски, а според мен нямаше право. Да не говорим колко мъчително ми беше да го слушам тоя дебел макарончо как се опитва да говори за чувствата си, когато въобще му липсваше речник да се изрази.

Да ми се жалва от живота си, докато мен ме гласят за ковчег.

— Защо просто не се стегнеш? — попитах.

— Хъ…

Той се загледа през прозореца, а аз пуснах касета на Били Джо Шейвър — знаех, че Анджело го мрази, но той и дума не обели за музиката.

Чувствах се малко виновен — нали тази вечер възнамерявах да го наръгам във врата, а то сякаш щях да изритам сакат. Нужна ми бе основателна причина.

Аз държа на честната игра.

Имам предвид, ако ми дадат името ти на листче, значи си извършил нещо, та да ми го пъхнат в ръката. Нещо, което не е трябвало да вършиш.

Както и да е, Анджело се зазяпа през прозореца и взе да въздиша като тийнейджърка, докато аз усещах как слайд китарата от тонколоните вибрира по вратите и ме пари отвътре. След малко намерих къщата — викторианска сграда на „Нюман Авеню“ с двор, опасан с копия от ковано желязо. Обиколихме квартала няколко пъти, като разширявахме периметъра, за да проверим дали мястото е под наблюдение. Спрях пикапа на Сентръл, за да можем да се промъкнем от там между къщите.

Проверих си екипировката и набутах скиорската маска в джоба на якето. Анджело взе да нахлузва своята, но му казах да изчака, докато стигнем там, с което той беше напълно наясно, но се държеше така, сякаш не може и връзките на обувките си да върже сам, че си помислих дали да не му кажа да ме изчака. Но нямаше как, двамата се запрошмугвахме през дворовете към оттатъшната страна. На „Нюмън“ светеше само една улична лампа и то доста по-надолу от мястото, където отивахме. Кучета не чух, а в къщата беше тъмно.

Казах му, че аз ще заобиколя отзад, а той да почука на предната врата.

Нахлузих си маската, хванах се за прътите на оградата, прехвърлих се през нея и минах през тихо задно дворче с малък каменен шадраван, който ромолеше успокояващо и странно. Изкачих стълбите към задния вход. Тогава не се сетих, но трябваше да видя, че нито нещо мърда, нито свети — нито нищо. Не бях забелязал, че от всички къщи на улицата точно тази тъне в мрак.

Но аз бързах. Усещах напоения си с уиски дъх, спиран от маската, и чувах хриптенето си, заглушавано от ромола на каменното шадраванче. Застанах до задния вход и се ослушах.

Чух как Анджело почука от другата страна на къщата и зачаках; усетих крачки отвътре да приближават входната врата. Дръпнах се назад, извадих палката и отброих три секунди. После ботушът ми се стовари върху вратата, дървото се строши и хлътна навътре.

Втурнах се в мрака на сляпо с вдигната палка. Нещо тежко фрасна черепа ми и тъмата разцъфтя в червено.

Загубих съзнание.

Свестих се, когато някой ме хвърли на пода; мигрената ме риташе в главата. Бяха свалили маската ми и видях Анджело да седи срещу мен. По лицето му се стичаше кръв, държеше се за носа. Бяхме във фоайето пред входната врата — една лампичка на стената с мъждива светлина изпод оранжево стъкло го обагряше в жълтеникаво. Червени тапети. До мен стоеше мъж и още един — до Анджело. Бяха с черни военни клинове и скиорски маски и стискаха пистолети със заглушител. Носеха черни елеци с натъпкани джобове и груби кубинки. Истински професионалисти. Бяха втренчили мъничките си студени очички, същите като на Стан, в моите.

Този до Анджело се озърна към стената, чухме стъпки. Стори ми се, че изхленчи жена. Във въздуха лъхна на барут, а също и на лайна. Огледах се.

Един труп — трябва да беше на Сенкевич — лежеше настрана в съседната стая. Ризата му, мокра, лъщеше.

Пак чух изхлипване и реших, че е Анджело, но очите ми, посвикнали, съзряха момиче, което седеше в тъмното на стол в стаята вляво от мен. Виждах бузите й достатъчно ясно, че да забележа разтеклата се по тях спирала за мигли. Силно бе стиснала ръце около тялото си и трепереше.

Разбрах какво се случва и защо Стан не искаше да носим патлаци. Погледнах Анджело — беше объркан, вторачил мокри помътнели очи в кръвта, която се събираше в шепата под носа му.

Чух приближаващи стъпки; иззад ъгъла, закопчавайки токата на панталоните си, се показа трети мъж. Под мишница стискаше дебела папка, пълна с документи. Беше облечен като другите двама — хардкор положение. След като си дигна дюкяна, той изтегли пистолета от колана си.

— Изправете ги. — Имаше причудлив акцент, нито американски, нито европейски.

— Какво става? Кои сте вие? — кресна Анджело. Единият от мъжете го шибна в лицето с дръжката на пистолета, Анджело затисна уста и се затъркаля напред-назад по пода.

Момичето на стола задиша тежко, учестено, сякаш се задушаваше.

Мъжът, който удари Анджело, го сграби за косата, потегли го и го изправи на крака. Онзи до мен опря заглушителя в слепоочието ми и каза:

— Мърдай.

Станах бавно, с пистолет все така опрян в слепоочието си. Усетих, че са ми опразнили джобовете и.380-ия вече не е в ботуша ми. Погледнах Анджело. Той стоеше сред локвичка пикня. Невъоръжени, бяхме в непосредствена близост до три пистолета.

Хората просто не се измъкват от ситуации като тази.

Закараха Анджело до едната стена и измериха разстоянието между него и трупа на Сенкевич в съседната стая. Мисля, че се опитваха да ни разположат тъй, че да изглежда все едно сме се изпозастреляли помежду си, но не съм сигурен.

Мъжът до мен ме зашлеви по бузата, после ме бутна напред. Престорих се, че се препъвам, и паднах на коляно.

Когато ме дръпна и ме изправи, завъртях китка и забих стилета в шията му. Гореща кръв оплиска лицето и устата ми.

Оставих ножа да стърчи от врата му и се прикрих зад него, когато другите двама вдигнаха пистолетите. Единият стреля по мен и от стената отхвърча мазилка, а другият стреля по Анджело. Крайчец от алаброса му отхвърча и той падна на колене. Двамата откриха огън по мен. Изстрелите изтрещяха като удари от пневматичен чук и уцелиха ранения мъж. Куршумите се забиха в него и той се загърчи с острието, щръкнало от врата му.

Зърнах колта си точно пред мен, запасан в неговия колан. Извадих го бързо, вдигнах го и стрелях през кървавия фонтан по най-близкия.

Нямах време да се прицеля — бях полузаслепен от кръвта, пръснала от артерията — но го улучих в гърлото. Той се разтърси, гръмна веднъж и се строполи по гръб.

Никога не бях стрелял така през живота си.

Последния мъж, който беше останал — който подряза Анджело — го простреля неговото приятелче, докато падаше. От подмишницата му се вдигаше пушек и той притисна с ръце тялото си, прислонен към стената. Пистолетът му лежеше на няколко педи от кубинката му.

Точно тогава тялото на Анджело рухна странично върху килима.

Последният мъж погледна към пистолета си, към крака си, а после към мен — точно когато го гръмнах в главата.

Всичко продължи може би пет секунди.

Пушекът се бе разстелил из фоайето като ниска мъгла над земята. Горната част от челото на Анджело беше откъсната, бузите му бяха омазани със сълзи и кръв. Повърнах. Момичето на стола изпусна стон и заплака по-силно.

Тримата мъже в черно лежаха на пода, тънки струйки дим се виеха над труповете им. Ножът стърчеше от шията на единия като грамаден шип, на оранжевата светлина изтичащата му кръв приличаше на боя.

Момичето в тъмното седеше на стола с широко отворени очи и трепереше. Подминах я и се разходих по коридора.

Видях, че в една стая в дъното свети, и се промъкнах към нея. Върху легло беше проснато голо тяло на жена, а лампата за четене на нощното шкафче хвърляше зеленикава светлина върху него. Чаршафите бяха окървавени, по гърлото и бедрата й имаше силни натъртвания. Беше млада, но не колкото момичето на стола.

Върнах се при него и казах:

— Ставай. Нищо няма да ти направя.

То не помръдна. Не ме поглеждаше, дори не примигваше. Оставих го да поседи там още малко, докато избърша кръвта от очите си.

Забелязах папката с документи, пръснати по пода на фоайето с парченца кост върху тях. Наведох се да ги събера и тръгнах към задния вход, но се спрях. Момичето продължаваше да седи.

Беше видяло лицето ми. Зашлевих го по бузата. Хванах ръката му и го дръпнах от стола.

— Ставай! Идваш с мен.

— Какво ще правиш? — заекна жената.

— Махаме се оттук.

— Къде отиваме?

— Не знам. — За първи път се вгледах в лицето й. Беше по-млада, отколкото предполагах. Сложила си бе спиралата непохватно, доста бе прекалила с нея и сега гримът й приличаше на разлято мастило. Руса, с много къса коса, дори с разтеклия й се по бузите грим тя изглеждаше почти дете, но имаше и още нещо — като онова, което понякога можеше да зърнеш в очите на Кармен: правила за самосъхранение, възел от трудни избори. Може и така да ми се е сторило. Каквото и да усетих, се изпари като мимолетен порив или настроение.

— Тръгвай с мен — казах. Тя не помръдна и аз заврях пистолета си в лицето й.

Втренчи се в дулото, а после в очите ми. На приглушената оранжева светлина не можех да различа цвета им. После заби поглед в пода. Изхлузи се от стола на колене, приведе се над труповете и започна да тараши джобовете на убитите. Реших, че търси пари или нещо, което й бяха взели. Оцених действията й — те сякаш потвърдиха прагматичната жилка, която бях усетил в нея.

През цялото време очаквах да завият сирени. Отидох до прозореца и погледнах навън, ала нощта изглеждаше спокойна и тиха. След като приключи с тършуването, тя взе от страничната стая голяма чанта, напъха няколко неща в нея и се изправи — погледът й беше ожесточен и трезв.

— Вонда… — каза тя. — Приятелката ми Вонда.

Тръгна надолу по коридора към спалнята, ала аз я сграбчих за китката. Поклатих глава.

— Не е добре да го видиш.

— Но…

Издърпах я през задния вход навън за ръката, после през улицата и я набутах в тъмното, докато все така очаквах да чуя сирени откъм Шосе 90. Миризмата на кръв и барут пълнеше ноздрите ми, усещах как кръвта засъхва по бузите ми. Издърпах си ризата от панталона и затърках енергично лице, изсекнах се. Запромъквахме се из дворовете сред петнистия мрак между дърветата, скривайки се от поглед.

Щом стигнахме при пикапа, я бутнах вътре и запалих мотора. Пеенето на Били Джо се смеси с боботенето на колата и този шум ме накара да се ухиля. Хрумна ми, че ако бях казал на Стан за дробовете си, всичко това може би нямаше да се случи. Той вероятно щеше да остави природата да свърши своето.

За секунда просто останах така в пикапа — с вълчата си усмивка. Това сякаш изплаши момичето, защото то се сви до прозореца и заби поглед в пода.

После потеглих от бордюра и свърнах към магистралата.

Сега, като си го припомням, мисля, че я взех заради нещо повече, не само защото беше видяла лицето ми. Какво ми пукаше, че ме е видяла? Аз умирах. А можех и да си обръсна брадата, да се подстрижа. Нали една от причините да ходя така бе, че ако някога го закъсам, щях да имам възможност да се подстрижа късо и да се обръсна, за да променя външността си изцяло.

Мисля, че може би за секунда там, в онова фоайе, осветено в мръсно оранжево, изпълнено с дим и кръв, докато изстрелите все още кънтяха в ушите ми и адреналинът сковаваше челюстта ми, нещо в нейното лице, страхът и скръбта по лицето й наподобяваха чувството, което ме бе обзело в онзи празен апартамент по-рано — усещане за нещо забравено, ала незаглъхнало, интуитивен спомен, липса.

Както и да е, оказа се, че това момиче също било от Източен Тексас.

Момичето каза, че името му е Ракел, а всички й викали Роки. Беше изпаднала в шок и като се има предвид през какво мина, много хора на нейно място щяха да изключат напълно, тя обаче бърбореше като майна[6]. Подозирам, че по някое време преди събитията от тази нощ бе проумяла, че можеш да се научиш да живееш с всичко.

— Фамилията ми е Арсено. — Произнесе го "Арсен, о! “ — Ще ме убиеш ли?

— Не. Престани да ми задаваш този въпрос.

Стигнахме до моя фургон в Метъри[7]. Поседяхме в края на паркинга за фургони, в тъмното, но моят с двойната ширина си изглеждаше точно както го бях оставил. Нямаше возила, които да не са ми познати. Прозорците не светеха. Затова влязохме. Не запалих лампите, подбутвах я да върви пред мен.

— Тук ли живееш?

— Млъкни.

Питах се преди колко ли време мъжете с облекло на командоси е трябвало да се обадят на Стан. Навън светът съвсем се бе притаил. Живите дъбове и кленове около парка сякаш не шумоляха, само се надвесваха над тези кутийки в безветрието, а от другите осветени фургони не се чуваше и виждаше нищо. Никой не минаваше пред прозорците; мъждивото им сияние огряваше клоните изотдолу, осветяваше пластмасовите играчки и гумите, разхвърляни из калните дворове. Запалих лампата в коридора.

Оставих пистолета върху капака на септичния резервоар, измих си лицето на мивката в банята, изтърках си ръцете до лактите със сапун с пемза и мехурчестата вода се оттече в розов водовъртеж.

Извадих чиста риза и изрових от шкафа малък сейф от онези, дето ги използват в банките. Вътре имаше малко над три хиляди долара, фалшива шофьорска книжка и фалшив паспорт, бях си ги направил преди години. Моят пенсионен фонд. Свалих от лавицата кутия патрони.380-и калибър, чистичък автомобилен номер, още дрехи и нахвърлях всичко в един стар войнишки брезентов чувал.

Момичето седна на единственото кресло в дневната — голям фотьойл марка „Лейзибой“, в който заспивах повечето от вечерите. Армия от празни бирени кенове „Хайлайф“ се бе строила на пода около креслото — съвсем истинска армия; с нож бях изрязал отстрани в кутиите лентички, които бях загънал надолу като ръце, а горните дъна бях изправил като глави. Свършил бях всичко това, докато гледах „Форт Апахи“[8], и малко ме досрамя, че тя ги видя. Фотьойлът беше поставен точно срещу телевизора с видеото и колекцията ми от касети до него.

— Много филми имаш — отбеляза тя, — а никакви мебели. — Погледът й обходи бирените кутии върху килима.

Размахах пистолета насреща й.

— Връщай се в пикапа. По-живо!

— Но нали сега дойдохме! Всичките ти филми са стари.

Имах почти пълната колекция с филми на Джон Уейн на видеокасети и ми беше жал да я зарежа. Бях я събирал години наред.

— Тук не е безопасно — казах. — Мърдай или ще си имаме проблеми.

Когато отидохме при пикапа, смених с отвертка номера на колата с новия, който бях подпечатал преди години; съвпадаше с номера на форда на един зъболекар от Шрийвпорт.

Най-добре щеше да е просто да се качим на шосе Ай-10 и да тръгнем на запад, докато излезем от Луизиана. Можехме да караме и на изток, но в Мисисипи не съм добре дошъл, а в западна посока след няма и три часа вече си в Тексас, което беше за предпочитане.

Хвърлих чувала в каросерията на пикапа. Сейфът и папката от къщата на Сенкевич заврях под моята седалка. Вляхме се в движението по междущатското шосе.

— Та, защо ония мъже искаха да те убият? — попита тя.

— За глупости. Заради една жена. — Треснах по кормилото и осъзнах колко съм се вбесил от това. — Ето колко струва животът ми.

Искаше още да й разкажа, аз обаче не възнамерявах да се раздрънквам. Попитах я какво е станало, че е опряла до занаята. Бях разбрал, че е проститутка — и тя, и приятелката й бяха изпратени да оправят Сенкевич в дома му.

— Още имаш кръв по лицето — каза тя.

Погледнах се в огледалото, а нейният малък пръст ме докосна леко под челюстта.

— Ето тук.

Избърсах се с малко плюнка. От другата страна на касетата беше записана Лорета Лин. Точката на челюстта ми, където тя ме допря, се загря и леко взе да пулсира. Опитвах се да я предразположа да говори, защото така по-лесно щях да се оправя с нея, а и не исках да изпадне в още по-голям шок. Или може би просто съм имал нужда да слушам нечий глас. Започвах да осъзнавам всичко и е възможно да съм искал някой да ми говори.

— Давай, продължи с това, което разказваше — казах.

— Какво беше?

— Как си се докарала… докъдето си се докарала.

— А, да.

Вече ми беше разказала, че е от Ориндж, Тексас, точно на границата с Луизиана и недалеч от Порт Артър, където бях израсъл. Твърдеше, че е на осемнайсет. Избягала в Ню Орлиънс преди около пет месеца с някакво момче, по-голямо от нея с няколко години.

— Той беше същинско бедствие. Тоби. Нямаше просто по-кофти тип, с когото да тръгна. Каза, че познавал сума ти хора в града, дето можели да ни намерят работа. И приказките му едни такива, все едно наистина имаше връзки. Беше обратен, та си виках, сигурно казва истината. Колкото до работата… накрая единствената, дето успя да намери, беше да шитка трева на някакви хора из Сен Рош и Лоуър Найнт[9]. После реши да удря в грамажа… Да крадва, нали схващаш. Да си натрупа собствен запас. Тоя период хич не беше добър за мен. И един ден повече не го видях. Не се върна в стаята. Не го знам дали е умрял, или просто се е наложило да избяга, защото е направил още някоя глупост. Обаче изчезна.

Зачопли устната си и се взря в отминаващата нощ; лицето й потрепери, сякаш всеки миг щеше да откачи — като лист, брулен от силен вятър.

— Никой никога не дойде да го потърси. На мен вече ми беше втръснало, а и почти бях свършила парите. Той никакви не ми остави. Познавах едно момиче. — Пак млъкна и потрепери, спазъм разтърси гръбнака й и тя затули уста.

— Какво?

Лицето й се разкриви и тя заплака. После си избърса очите и изправи рамене.

— Познавах това момиче, Вонда. Тя беше отседнала в същия хотел. Каза ми, че работела за себе си. Тя беше, ами, нали се сещаш… аз нищо не разбирах от тия работи, ама така, както говореше Вонда, звучеше приятно. А изглеждаше и някак си порядъчно, щото дори го имаше в указателя. „Елитен ескорт“. Като истинска фирма. Та, тя ми каза… Вика: „Ако те бива в нещо, никога не го прави безплатно.“ Не е ли забавно? Почти разумно, а?

Тя се извърна към мен.

— Знаеш ли, напомняш ми на някого. На един тип от групите, дето пастрокът ми им се кефеше. „Олмънд Брадърс“. На единия от обложката на плочата.

— Единият от собствениците на „Елитен ескорт“ е Стан Птитко — казах. — Срещала ли си го?

— Не. Но мисля, че май съм чувала името му един-два пъти. Тъй де, още съм нова. Кой е той?

— Той е оня, дето се опита да уреди убийството ми тази вечер.

— А…

— Разправяше за приятелката си. Вонда.

— Да. — Очите й се насълзиха и светлините на таблото заплаваха в тях. — Вонда се държеше добре с мен. Свърза ме с някои други момичета, нейни познати. Никак не беше отдавна. Не можех да си плащам наема. Бях го закъсала. Обаче… обаче тя… — Тя тръсна глава, сякаш отричаше някакво обвинение, и затули уста.

— Тази ли беше Вонда — попитах, — в къщата? В спалнята?

Тя кимна, дребните й мускулести рамене се затресоха.

Оставих я да си поплаче.

Когато вече можеше да говори, тя продължи:

— Казаха ни, че ще е лесно. Само ние двете да обработим оня тип. Точно когато той се беше захванал с Вонда, ония тримата нахлуха вътре. Тя се събличаше, когато те влязоха — на мен ми трябваше повече време — и те… Те не й дадоха да се облече. Блъскаха го оня, докато не им показа къде е това, което търсеха. После го застреляха.

Обаче Вонда… ами, тя беше гола. И двете се бяхме ошашкали, никога не бях виждала нещо подобно. Те… ъъ… те… — Тя пак тръсна глава, сви мъничко юмруче и се заудря по бедрото отново и отново. Имаше хубави крака и според мен не биваше да ги посинява. — Закараха я в спалнята. Казаха… накараха ме да седна. Те казаха, че били, че били… — Тя продължи, като заекваше тежко: — Казаха, че аз съм била афтърпартито. Господи… аз съм… ох… — Тя заскърца със зъби и се хвана за корема, сякаш я бяха ударили. — Толкова, толкова се радвам, че ги утрепа тия шибаняци…

— И аз се радвам.

Тя отърка очи с длани. Имаше фини кости и макар и разстроена, у нея личеше оная сурова твърдост, която си беше чисто тексаска — тъпата и необуздана гордост, която добре познавах. После осъзнах нещо.

От доста време не се бях сещал за рака си. Нещо повече, беше ми добре. Все едно бях някакъв герой.

Все едно я бях спасил.

Замислих се какво значи късмет и какъв съвършен изстрел бях произвел. Какъв късметлия бях, че не откриха стилета или че спусъкът не се беше задействал, когато ме пратиха в несвяст и са ме извлачили във фоайето.

Оставих Роки да плаче и да забива нокти в бедрата си — направих го с толкова дискретност, колкото пикапът позволяваше. Пуснах касетка на Рой Орбисън.

В зависимост от местата, през които минавахме, нощта около нас сменяше оттенъците си от мастиленочерно през червено и виолетово до избеляло жълто, което трептеше като тюл пред тъмата, сякаш се виждаше как мракът се спотайва под светлината, а после пак потъвахме в мастиленочерно. Миризмите във въздуха се меняха от морска сол и борова дървесинна каша до амоняк и горящ петрол. Дървета и блатисти местности притискаха пътя около нас, минахме над басейна на Ачафалая по дълъг мост, висящ над течен мрак, и аз си спомних гъстите плетеници от лози и горски дървета, когато бях дете: как зеленият листак изглеждаше пълен със сенки и как ми се струваше, че в тези сенки се е изпокрил половината свят.

Кули на рафинерии пламтяха в нощта и тяхната диря от яркосив пушек ме накара да си представя Лорейн, седнала на онзи плаж в Галвестън, сгушила глава на гърдите ми, а аз й разказвам за памуковите поля. Запитах се какво ли би си помислила за всичко това.

Преди няколко години бях платил на един да издири къде се намира. Беше се омъжила. Още пазех записани новото й име и адреса и понякога исках да замина и да я потърся. Но това беше преди десет години, а аз винаги съм бил твърде стар за нея.

Някъде около Лафайет Роки вече се беше окопитила и настроението й бе преминало във възбуда, която ме постави нащрек. Тия бързи смени на настроенията в жените винаги са ми се стрували инсценирани, подозрителни.

— Сега къде отиваме? — попита тя.

— Щом влезем в Тексас, ще те оставя. Мога да те закарам в Ориндж, ако искаш. Можеш да се върнеш при семейството си.

— Ъ-ъ. Там няма да се върна. По-добре ме остави направо тук.

— Значи, ако не е Ориндж, ще е някъде другаде. Но оставаш с мен, докато стигнем в Тексас. Ония мъже ще те търсят. Ще искат да разберат какво се е случило. Знаеш ли какво означава това?

По начина, по който потъна в седалката, се досетих, че е започнала да схваща колко различни бяха нещата сега.

— Оф…

Случайни фарове осветиха лицето й и очите й блеснаха като калното мочурище под нас. Тя загриза устната си, сякаш кроеше нещо.

— Тогава хайде да заминем някъде заедно — каза.

— Как така?

Извърна се настрана и внезапно се оживи, кръстоса крака на седалката, полата й се вдигна малко нагоре и разкри стройни бедра.

— Виж… Ти нали преди малко разправяше, че бягаш? И аз бягам. Нали така каза, а? Ние с тебе сме земляци, пич. Защо просто не избягаме за малко заедно, да видим как ще потръгне?

Припари ми на тила и в гърлото ми заседна буца, но не се издадох. Погледнах краката й, русата й коса, подстригана на тила и навита на пухкави къдри, разделена на път и обрамчила лицето й — лице с остри, птичи черти, с големи очи, чийто цвят все още не можех да определя. Беше се гримирала наново и пак беше прекалила със спиралата — опит да изглежда по-възрастна сигурно, но с гъсто слепените мигли още повече приличаше на дете.

Навярно беше от ония провинциални коконки, които пощуряваха, ако няма мъж наоколо.

— Само предлагам — каза тя, свеждайки очи. — В момента ще се чувствам много по-незастрашена, ако мога да поостана малко с тебе.

Поклатих глава.

— В никакъв случай. Боже! Не. Къде според теб да отидем?

— Не знам — сви рамене тя. — Някъде из Залива? Някъде, където има плажове? В Корпъс може би? Или какво ще кажеш да отцепим чак на запад? А? Калифорния. — Тя се ухили, а аз се подразних — говореше, все едно заминавахме на почивка.

— Колко пари имаш? — попитах.

Тя си прибра усмивката.

— Аз ли? От нула до никакви.

— Уха!… - възкликнах.

Тя изпъчи гърди.

— Мислиш си, че искам твоите пари ли бе, каубой? Аз мога самичка и банка да си отворя! Имах си пари, ама са там. В Ню Орлиънс. Не си ме питал дали имам нужда да мина през къщи. Ти си тоя, дето ме отвлече. — Тя скръсти ръце и се навъси: признак на онази тъпа, злобна гордост, натрупана в тежки години. — Притрябвали са ми гадните ти пари!

— Тогава и аз не ти трябвам, Роки. Много по-лесно би могла да изчезнеш, ако не си вързана с мен.

— Да, бе, да изчезна. — Тя размести крака и пак се обърна към предното стъкло. — Не знам. Никак не ми се остава сама, ясно? Точно сега… Като се има предвид всичко, де… не искам да съм сама. Ясно?

Червени светлини изригнаха в огледалото ми за обратно виждане и разцепиха нощта като изстрел, като писък. Сирени. Тя хлъцна.

— Всичко е наред — казах, но сърцето ми щеше да се пръсне в гърдите. Спрях радиото, ударих спирачки и отбих встрани от пътя. Тя придърпа чантата си в скута и я стисна с две ръце.

— Не им се оставяй да ни арестуват — каза и гласът й не прозвуча нито тихо, нито уплашено, а твърдо и безкомпромисно. — Не им се оставяй, пич.

Но щом спрях до банкета, ченгето профуча край нас с вой и присвятвания и това бе една от най-красивите гледки, които са виждали очите ми: как светлините на ченгето примигват и се смаляват ли, смаляват в далечината.

После единствен звук остана дъхът ни. Ръцете й пуснаха чантата и се разсмяхме. Смехът й беше писклив и истеричен, а устата й зейна като капандура. Изчаках светлините на ченгето да се стопят в тъмното, а после изкарах пикапа на пътя.

Возехме се мълчаливо.

— Няма основателна причина да не се делим — обадих се и наистина не знаех защо отново повдигнах темата.

Осъзнах по-късно, че всъщност съм искал да ме убеди, да ми даде довод. Сякаш някаква погубена част от мен видя шанс да се прероди.

— Какво ще кажеш за… де да знам… солидарност? Сега сме като съучастници в престъпление.

— Престъпленията ни са съвсем различни.

— Все тая. — Тя се обърна към прозореца и скръсти ръце. Беше приключила с опитите да ме навие, но може би само защото разбра, че съм лесен.

— Кажи ми защо не искаш да отидеш в Ориндж? — казах.

Тя вирна брадичка и заяви:

— За това не се кахъри, имам си причини.

— Семейството ти там ли е още?

Тя завъртя очи и въздъхна:

— Някои от тях.

— И не можеш да отидеш при тях?

— Не сме близки. Ясно? — Тя притисна чантата до корема си и засмука долната си устна.

— Майка и баща?

— Пастрок. Какво бе, още ли искаш да се ровичкаш в тия истории? Айде стига, какво ти пука?

— Спокойно, де. Само заради твоя пастрок ли?

Гората край междущатското шосе се полюшваше.

Тя изкриви челюст.

— Виж какво, пич, ако ти говоря само защото ти настояваш да е така, няма как да знаеш дали те лъжа, или не. Все тая. Така че просто зарежи всичко това, става ли? Ами ти как попадна в Ню Орлиънс?

Усилих звука на радиото, тя се отпусна назад, а отговорът се подреди в главата ми. Собствената ми история винаги ми е изглеждала като низ от случайности.

Бях работил за Харпър Робишо в Бомон от седемнайсетгодишен. След като през 77-ма той умря в Бро Бридж, Луизиана, бизнеса го откупи Сам Джино. После привлякоха Стан Птитко да върти бара. А по-нататък Сам Джино вече го нямаше, но хората му все тъй продължаваха да ми възлагат поръчки. В града. Това бе отговорът на въпроса й как всъщност попаднах в Ню Орлиънс.

Замислих се над това. Самата истина си беше, но в историята имаше нещо сбъркано. Тя всъщност не обясняваше нищо, нали?

Бях седемгодишен, когато Джон Кейди си дойде от Корея и няма и две години по-късно падна от една охладителна кула в рафинерията, пиян преди пладне, и си строши врата. Наричах го татко, но като попораснах, по няколко неща доста ясно си пролича, че не ми е баща — външността ни, времето, когато съм бил заченат. Той винаги е бил добър с мен, въпреки че познанството ни не продължи дълго. Към година след като го погребахме, Мери-Ан падна от един мост. Тя предпочиташе да я наричам Мери-Ан, а не „мамо“ — твърдеше, че това състарявало жената с десет години. Разправяха, че скочила, но не смятам, че хората, с които е била, заслужават доверие. После — груповият дом и бийдълковците, и памуковите поля.

А сега аз умирах и всичко, което някога ми се бе случило, започваше да ми се струва мъгляво и маловажно.

След три часа път пред нас се разкри Лейк Чарлз и лампите зад дърветата засветиха по-ярко.

Тя се надигна.

— Къде ще спрем тази вечер? Колко далече отиваме?

— Не съм решил. За мен най-важното беше да се махна оттам. Май успяхме да се измъкнем.

— И на мен така ми се струва.

— Мисля си, сигурно ще им отнеме бая време, докато научат какво е станало и го проумеят. И да го разберат — какво? Ченгетата едва ли имат нашата информация. Няма как да ни предадат на закона, без да се прецакат сами. Тоя тип, Стан Птитко, хората го познават. Той няма да иска да се вдига шум.

— Разбирам.

— Значи си траем и пътуваме все по-надалеч… Да. Вероятно ще се измъкнем.

Тя кимна.

— Хубаво, де, ама към Ню Мексико ли отиваме, към Невада ли, накъде?

— Не знам. — Никой от нас с нищо не показваше да е забелязал, че не спорим за това дали тя остава.

— Знаеш ли, ако се подстрижеш и се обръснеш, бас държа, че никой няма да те познае.

— Наясно съм.

— Нещо ми се иска да цапна едно.

— На мен ми се иска да цапна няколко. Цяла кана малцово уиски.

Тя се обърна към мен и качи коленете си на седалката.

— Почва да ми се струва, че никога през живота си не съм имала толкова силна нужда да гаврътна едно както сега.

— Е, пък млада си още.

Веждите й заиграха дяволито и развратно, прекалено развратно. Това беше тънка маска, защото изглеждаше уморена, зашеметена и сякаш всеки момент щеше рухне; сякаш се бореше с всичко това, като кършеше вежди.

Касетката се беше извъртяла и гумите свистяха по паважа. Почти бяхме излезли от града и наближавахме Сълфър, където дългата крайбрежна редица от рафинерии приличаше на нощно Чикаго. Сетих се за едно-две местенца, които знаех в Лейк Чарлз.

— Имаш ли лична карта? — попитах.

Тя кимна.

Беше малко нереално, малко като насън, когато паважът се спусна надолу, а дърветата отстъпиха и ни обля яркожълтата светлина на уличните лампи по главната, „Прийн Лейк Роуд“.

Намерих едно местенце, където се бях отбивал преди години — казваше се „Плевнята на Джон“. Беше тесничко, с нисък таван, три билярдни маси и претъпкано с дебели жени и сърдити мъже, които лочеха „Милър Лайт“ и чакаха да стане въргал. Лейк Чарлз беше едно от местата по крайбрежието на Залива, където най-лесно можеше да ти сритат задника. А всяко място южно оттук бе направо лагер на ужасите за бялата измет.

Завихме около застлания с чакъл паркинг и оставих пикапа отзад в тъмното под някакви дървета. Цигареният дим се виеше над обемните бетонирани къдри на жените като мъгла около айсберги. Националното знаме и знамето на Конфедерацията бяха окачени на задната стена над снимка на Рони Рейгън с героичната му прическа. Дочух от джубокса да свири Уайлън, а наоколо да се носи смях и да бъбрят дружелюбни гласове, затова сметнах, че става.

Няколко души ни изгледаха: тя не беше достатъчно млада, за да ми е дъщеря. Но може пък и да беше, знаеха ли. Барманът — с вдигната яка на ризата и отпорил ръкави — премести поглед от картата към лицето й и обратно около десетина пъти.

Поръчах бутилка „Будвайзер“ и чашка „Джони Уокър“.

Роки се изправи на палци и забарабани с пръсти по бара.

— Да имате сок от грейпфрут? — Оня кимна. Носеше тънък и лепкав на вид мустак, косата му беше зализана и разделена на път като на счетоводител. — От какъв? — попита тя. — От жълт или червен?

Той бръкна в хладилника и извади малка кутия.

— От жълт.

— Супер — каза тя. — Дайте ми двойна „Солена хрътка“[10] с повечко сол.

След такава поръчка на място като това може да те загледат накриво, но видях, че тя му хвърляше лъчезарни усмивки — от онези, които могат да разведрят и най-навъсеното лице. Но не харесах особено начина, по който той й се усмихна в отговор.

Всички на бара бяха млъкнали и ни гледаха. Всичките пиеха „Бъд.“[11] или „Милър“ и сигурно се обидиха от претенциозните нотки в поръчката ни. В средата на кръчмата имаше само няколко маси и всичките бяха заети, затова отидохме да се облегнем на един тезгях покрай стената в дъното.

Изпихме си питиетата за по-малко от пет минути.

Още четири-пет от тия и може да се оправя — обади се тя.

— На мен ли го казваш!

Тя побутна към мен празната си чаша.

— Ще черпиш ли? Само тая вечер.

Кимнах. Но докато крачех към бара да взема още по едно, старите инстинкти се надигнаха в мен и пак се наострих. Първото и най-полезното правило в затвора е, че излежаваш твоята си присъда, не нечия чужда.

Всички ме следяха как поръчвам и как барманът не забърка втората „Солена хрътка“ със същата жизнерадост. Когато се върнах, до Роки стояха две момчета, подпрени на щеки за билярд и тъпо ухилени, а тя им се усмихваше безгрижно и връткаше краче.

Поставих питиетата на тезгяха.

— Ей — рече тя. — Благодаря. Това са Къртис и Дейвид.

И двамата бяха кльощави и кокалести, и двамата — с бейзболни шапки, спуснати ниско над сплескани, тесни лица с малки и близко разположени очички, които винаги съм свързвал с браковете между близки роднини в блатистите райони. Кимнах и забелязах озлобената бдителност, която трепкаше по лицата им.

— Те работят в заводите в Сълфър. Къртис е участник в родео.

— Да — каза единият и ми протегна ръка. — Вие к’во прайте тука?

Стиснах му ръката.

— Приятно ми е.

После им обърнах гръб. По изражението на Роки виждах, че са още зад мен и се огледах през рамо.

— Ей — каза единият, — а да поиграем билярд малко?

— Не, благодаря. — Обърнах се отново към тях. — Разкарайте се оттук, момчета.

Гърдите им се издуха, а очите им се присвиха тъй, че заприличаха на прободни рани. Ту се споглеждаха, ту вперваха в мен ледените си зъркели, досущ рибешки — тъпи и черни. Цял живот съм познавал този род типчета — провинциални кретени, зациклили в състояние на постоянен яд. Тормозят дребни животинки, а като пораснат, налагат децата си с каиш, катастрофират с камионетките си пияни, на четирийсет откриват Исус и почват да ходят на църква и по проститутки.

— Няма нужда от грубости, господинчо.

— О, хайде, моля ви, всичките! Не се връзвайте. Чичо ми е пичага — каза Роки.

Те се спогледаха. Бях се втренчил в тях и усетих как онази тънка вена на челото ми се изду два пъти. После спряха с опитите си да ме гледат в очите. Двамата й кимнаха кажи-речи любезно и с широки крачки се върнаха към играта си, без да се обръщат.

— Божичко — каза тя. — Какво те прихваща?

Пийнах от джонито.

— Не сме дошли да се запознаваме с хора. Схващаш ли?

— Абе ти като им откъснеш главите, това надали ще е точно кротуване.

Не отговорих, но си отбелязах колко лесно и бързо успях да обуздая гнева си, под чийто напор можеше и да осакатя ония момчета.

Такъв съм. И съм бил винаги.

Лесно кипвам.

Но този път беше неоправдано, предвид ситуацията и момичето — което си беше така. Момчетата ни гледаха от билярдната маса и си приказваха нещо. Отпивах от бирата и зяпах един плакат на мажоретките на „Сейнтс“ на стената. Роки вече ме гледаше по-иначе, по-предпазливо, а светлините от джубокса струяха по лицето й и се отразяваха в очите й. Загледах се в тях.

— Какво? — попита ме.

— Имаш зелени очи. Чудех се.

— По дяволите, пич, доста си странен.

Запалих цигара.

— Защо им махна да дойдат?

— Ами, мислех да ги изръся една цигара. Но сега ще си взема от твоите. — Тя бръкна в джоба на якето ми и извади пакета „Кемъл“, взе една и го върна обратно. Цялата поредица от жестове изглеждаше доста преднамерена и фалшива.

— Не ми казваш истината.

Опитваше се да ми се прави на вамп.

— Откъде знаеш?

— Много хора като лъжат, погледът им бяга лекичко вляво.

— А стига, бе!

— Вярно е.

— Моят не е бягал.

— Мога да се хвана на бас — бягаше.

Тя се засмя и запали цигарата. Вдъхна, затвори очи и бавно издиша дима от устата си. Гласът й стана нисък, почти сърдит.

— Нали каза, че ми трябват пари? Мисля, че бяхме на едно мнение по тоя въпрос.

Дрънчаща, пълна с безнадеждност мелодия се издигна над останалите гласове и джубоксът заблестя в розово и бяло сред пушека.

— Това си е бая долнопробно. Не се сърди. Много си млада. Струва ми се, че можеш да се целиш по-нависочко, що се отнася до кариерните ти стремежи.

Тя се приближи и ме хвана за китката. Слаба пареща тръпка на възбуда плъзна нагоре по ръката ми и се разля в раменете.

— Не ме кефи, обаче всичките ми пари останаха в града.

— Можеше да ми ги пробуташ тия, ама се престара. Не трябваше да слагаш длан върху китката ми. Прекали. — Обаче не си дръпнах ръката и тя отстъпи назад, овесила леко разтрепераната си долна устна.

Допих джонито.

— Няма нищо. Само не се пробвай да ме изиграеш, момиче. Нищо добро не те чака по тоя път.

Тя скръсти ръце и скръцна със зъби, започна да си гради хубав малък форт от възмущение, но преди да успее да каже нещо, аз я пресякох:

— Успокой се. Просто спри. Зарежи ги тия простотии да ми се правиш на кукличка и да ми пускаш дребни фъндъци. Става ли? И аз няма да се ебавам с теб. — Оставих бутилката. Устата й се отпусна и тя се озъби печално, много сладурски. Тропна с крак.

— Виж — казах. — Предлагам ти нещо и повярвай, като ти казвам — това е къде-къде повече, отколкото хората въобще получават от мен. Казвам ти: бъди честна с мен. Не се опитвай да ме изиграеш и аз ще съм точен с теб. Ако ти нямам доверие, не можеш да дойдеш с мен.

Тя потупа дръзко цигарата, веднъж.

— Значи си го обмислил? Можем да се крием заедно?

— Може би. Само за кратко. Само бъди пряма с мен.

— За какво?

— За това коя си.

— Добре. Първо ти. — Тя издаде челюст, издуха дима и отдръпна цигарата от лицето си. — Ти кой си?

Свих рамене.

— Аз съм куриер, както им викат. — Допих „Будвайзера“ на една продължителна глътка и загасих фаса. — Освен това тази сутрин разбрах, че умирам от рак.

— Мисля, че… Чакай! Какво каза?

— Тази сутрин.

— Ти… вярно ли?

Залюлях глава.

— Ти си първият човек, на когото го казвам — подсмихнах се.

— Господи! Толкова съжалявам. Имах една леля… Чакай! Вярно ли? Ама ти сериозно ли ми го казваш?

— Вгледай се в лицето ми. — Тя ме послуша. — Дробовете ми са пълни с гадости и скоро ще умра. Тази сутрин го разбрах.

— Леле… човече. Имах една леля, болна от рак. Изгриза я. Заприлича на жила.

— Не, не искам да говоря за това. Не искам да ми напомняш за него. Няма да ме познаваш достатъчно дълго, че да ти пука. — Запалих още една цигара и щом я видя, тя широко разтвори очи.

— Ей, ти не трябва ли да…

Издухах едно колелце дим.

— Сега вече защо да ги спирам?

— Еха. Е, наздраве за тебе!

Някакъв пияница с белези от изгаряне по врата кимна похотливо към двама ни, когато влезе със залитане в тоалетната.

— Нямаш ли… Имаш ли си мацка, или семейство, или някого? — каза Роки. — На когото би трябвало да кажеш?

— Не. Какво ти казах току-що за напомнянето?

— Извинявай. Да му се не види. — Тя се засмя тихичко. Лицето й разцъфваше, когато се усмихнеше, очите й заблестяваха и около тях се появяваха ситни бръчици.

— Какво? — попитах.

— Днеска си имал направо адски ден, а?

— Най-адския.

Сетих се за къщата на Сенкевич, за мъжете във фоайето, за черепа на Анджело… но най-вече за това колко бързо пипах, как мислите и действията ми течаха плавно като живак. Сякаш сигурната смърт бе изпепелила всичко ненужно, беше ме направила по-бърз, по-чист, както въздействаше на каубоите и фехтовачите по филмите, каквито обичах.

Тъй че дори и тогава в бара, с нея, усетих как се променям, ставам по-различен. Тя разклати чашата си и топящите се бучки лед се раздрънчаха.

— Какво ти се прави? — попита ме.

Завъртях шишето си на тезгяха и се загледах как избилите по него капчици се стичат надолу.

— Да се натряскаме — как ти се струва?

— Става!

Пак отидох до бара и се върнах с питиета. Тя беше сама, но момчетата на билярдната маса продължаваха да я държат под око.

Чукнахме се.

— Обаче после какво? Какво следва?

Свих рамене.

— Утре продължаваме. — Нищо не ми изглеждаше толкова рисковано, колкото беше. Сякаш ме пазеха. Чувствах се толкова възприемчив, че почти можех да различа отделените атоми от дима, които се търкаляха по кожата ми като разбит чакъл.

Тя отпи от чашата си, ъгълчетата на устните й се извиха нагоре, образувайки две трапчинки на бузите й, а в усмивката й проблясна опасност от инерция, от упорито безцелно пътуване.

Но на мен не ми трябваше план, а само движение. Същински най-чист убиец, аз вече бях мъртъв.

Хората внимателно ни оглеждаха, когато напускахме бара, на никого не му се харесваше онова, което можеше да последва между двама ни — мъж като мен и момиче като нея. Взирах се през предното стъкло, а главата на Роки постоянно климаше към раменете й. Завих под междущатското, където знаех, че има няколко хотела, но те всички сияеха някак си твърде ярко, затова поех на югоизток към най-тъмната част на града и наех една стая в мотел с изглед към изоставен парцел и закован с дъски пазар. Мястото се казваше „Старлайтър“. Платих в брой. Старицата на рецепцията беше почти плешива, шмъркаше енфие и не ми поиска документи. Напомняше ми на Матилда — жената, която готвеше в груповия дом ястия от кървавица и яйчен прах.

В стаята имаше грамадно двойно легло, а прозорците дрънчаха от климатика. Роки отиде в банята, аз си събух ботушите, пъхнах пистолета в единия и ги набутах заедно със сейфа под леглото. Свалих си якето и колана и се отпуснах в единственото кресло в стаята, с широко разкрачени крака и затворени очи, обърнати към тавана, и оставих света да си се върти.

Вратата на банята изскърца и аз едва-едва отлепих клепачи. Тя излезе по гащички и блузка с гол гръб, пригладила назад мократа си къса коса. Светлината от крушката в банята я осветяваше като момиче от по-класните плакати на средна страница. Остави дрехите си, сгънати под чантата, в един от ъглите, а аз продължавах да надничам изпод клепачите си и да изглеждам като задрямал. Тя застана до мен и усетих уханието й — късче атмосфера с натрапчив мирис на мускус.

Ръката й докосна рамото ми.

— Рой?

Отворих очи. Гащичките й бяха светлосини, от онези с връвчиците отстрани, кокалите на ханша й стърчаха остро от тях. Взирах се право в малкото обло хълмче между краката й. Пръстите й докосваха съвсем леко рамото ми. — Искаш ли да си легнем?

— Тук ми е добре.

— Няма проблеми. Можеш.

Надигнах се, примигах и прогоних паяжината от очите си. Сведеното й надолу лисиче лице ми показа влажни, полуотворени устни.

— Още нещо — казах. — За онова, дето си говорихме в бара. За откровеността. Не ми се размотавай пред мен по гащички и тям подобни. Не искам да го правиш.

— Защо не? — попита тя, а другата й ръка се плъзна по бедрото й и потърка плоския й корем. — След случилото се днес? Не ме ли харесваш?

— Просто ти казвам. Престани.

Тя отстъпи назад към леглото.

— Добре.

Когато се качи на леглото, задникът й щръкна нагоре — тесен, заоблен и прорязан от цепката като праскова — именно от онези, за които си фантазира почти всеки познат ми бял мъж, включително аз; копринените триъгълничета оставяха страните на ханша й да заничат навън и нищичко по нея не се набръчкваше или тресеше. Не знам какво ме беше прихванало. Докато се напивах, си мислех за Кармен и за Лорейн, питах се дали тя е получила развод, а Роки беше по-хубава и от двете и както е при повечето мъже представата за секс с млада жена ме изпълваше с неморалност. Но просто отхвърлих идеята. Тя се намести между чаршафите, климатикът дрънчеше и се тресеше, студеният въздух ме лъхаше в гърдите.

Тя заговори тихо, без да се извръща от стената:

— Можеш да дойдеш да спиш тук, ако искаш. Трябва да спиш на легло. Нищо няма да ти правя.

Беше се омотала със завивките. Станах и полегнах на леглото, матракът изскърца и хлътна надолу. Лежах по гръб с ръце, скръстени на корема. Сгушеното й на кълбо телце се попремести съвсем мъничко към мен, свито и обърнато с гръб.

Затворих очи под съпровода на климатика и усетих как постепенно дишането й доби бавен и дълбок ритъм. В тъмното се замислих за онзи мъж, чийто апартамент бях посетил по-рано през деня, онзи с фишовете за залагания, празните бутилки и снимката на жената и детето. Сега вече нямаше защо да се тревожи от срещата с мен.

Питах се какво ли ще прави с отпуснатото му назаем време.

Питах се дали ще избяга.

На сутринта Роки похъркваше тихо до мен, краката й, разтворени като стрелките на будилник, показващ четири часа, бяха изритали завивките встрани, тънките износени гащички бяха прилепнали в задника й, едната от връвчиците се беше разнищила. Събудих се с мисълта за Мери-Ан. Майка ми имаше червеникаворуса коса и хубаво изразително лице с изпъкнали скули и когато не се гримираше, се виждаха тъмни кръгове около очите й като на енот — единствения й истински недостатък, ала той правеше изражението й по-вглъбено, докато погледът й сновеше по всичко и търсеше разни неща. Тя кръшкаше по малко на Джон Кейди. Това беше видно и по-късно започнах да мисля, че той сигурно не е възразявал.

Понякога тя си оставаше вкъщи и слушаше плочи на Ханк Уилямс, подпряла брадичката си с ръка на кухненската, маса. Пиеше ромов пунш, докато очите й се замъглят и погледът й стане мръснишки. Тогава понякога искаше да танцувам с нея. Винаги съм бил висок и тя можеше да положи глава на рамото ми, тракащият вентилатор ме облъхваше с топлото ухание на нейната пот и сапун, а кожата на ръцете й прилепваше леко за врата ми.

През тези вечери тя понякога ми разказваше по някоя история. Историите й бяха от времето, преди да се родя аз, когато работела в Бомон за мъж на име Харпър Робишо, който въртял нощен клуб. Обичаше да говори за него. Той бил голяма клечка и се държал добре с нея; разказваше как пеела на хората в нощния клуб, облечена с дълги рокли, обшити с пайети, и пушела с абаносово цигаре. Докато говореше, се случваше да запее и наистина имаше плътен, треперлив глас, твърде нисък и продран за жена. Пееше парчета на Патси Клайн или Джийн Шепърд, но когато спреше да пее, усмивката й беше толкова тъжна, че направо ме плашеше.

Тя така и не се оправи, след като Джон Кейди падна от охладителната кула, и започна да се събира с хора, които не познавах.

Вълните изхвърлиха тялото й на Заешкия остров — парче безлюдна, обрасла с гора земя в средата на езерото Приън, над което минаваше шосе Ай-10.

Когато се събудих, тези спомени за Мери-Ан плуваха вътре в мен. Мокра, тъжна сивкава светлина се процеждаше през прозореца на стаята ни в „Старлайтър“. Изобщо не се чувствах като предната вечер. Всичката онази увереност и онова примирение със съдбата сякаш се бяха изпарили.

Студените стени на стаята не бяха спазили обещанието си. Стари надежди виеха в мен като призрачни кучета, стара безизходица, стари омрази — и се вбесих, щом тази сутрин ги заварих скупчени в краката ми — те ме следяха вече години наред.

Излязох навън да изпуша една цигара и оставих Роки сгушена на леглото. Над паркинга се надвесваше един скършен бор, който бележеше началото на обрасло с бурени поле, а то пропадаше надолу в плитко дере, задръстено от счупени бутилки и спукани чували с боклук. Слънцето още не се бе изкачило над хоризонта и изпълваше небето с перлена светлина, хвърляше отсенки по олющената бяла боя на мотела и осветяваше един теч, който пресичаше цялата сграда с формата на подкова. Пукнатини разчертаваха тротоара до краищата му, където асфалтът се раздробяваше на бучки.

Реших, че времето е противно — въздухът полепваше по мен като исполински език, влажен, топъл и парлив като живи въглени. Сетих се за Стан и Кармен и се запитах дали тя е знаела как той се опита да постъпи с мен.

Угасих си цигарата и се прибрах вътре.

Душът свистеше зад вратата, а завивките лежаха омотани в празното легло. Приседнах на ръба и стиснах здраво юмруци, за да прекратя сутрешното треперене.

Тя се показа от вратата, увита от гърдите до бедрата в бяла хавлиена кърпа; пригладената й назад коса караше лицето й да се открои, сякаш към него беше насочен прожектор.

— Ей — каза тя. — Ще се обличам. Само да си взема дрехите. В нищо не се пробвам. — Смутеният й тон ме подразни.

— Това какво трябва да значи?

— Кое?

— Намекваш, че нещо ми има, защото не искам да те чукам ли?

— He. He…

— Оставям те тук.

— Какво?

— Стига вече с тия кукленски номерца „ела ми, ела“.

— Ама какво ти става, бе?

Изправих се и тя се върна в банята с дрехите в ръка.

— Престани бе, човек. Приличаш на… Приличаш на ония момченца от снощи.

— Ще трябва да се обадиш на някого. Ще ти оставя някой и друг долар.

Изражението й беше уплашено и с пригладената назад коса лицето й изглеждаше невинно, безукоризнено. Вторачих се в ботушите си, неволно разтварях и свивах юмруци.

— Виж — каза ми тя. — Размишлявах. Много. За онова, дето го каза снощи. Ще имаш нужда от някого, Рой. Виждала съм докъде болестта докарва хората.

— Не искам да чувам нищо по тоя въпрос.

— Добре. Виж. Но онова, дето го каза снощи. А после идваме тук и аз се държа така. Много се извинявам. Не знам какво ме прихвана. Сигурно беше от пиенето. И от това как се държеше с мен. Но съм ти признателна, Рой, че снощи разговаря така с мен.

Погледнах се в огледалото. Ноздрите ми бяха побелели, бръчките по челото ми — дълбоки и съвсем бледни.

— Исках да ти кажа, че наистина съм ти признателна. За всичко. За всичко, което направи. Можеше да постъпиш с мен както си искаш, но ти ми помогна. Опитвах се да ти измъкна някакъв компромат — дори не знам какъв. А ти разговаряше с мен любезно. Та, за това си мислех там вътре, Рой.

Докато тя говореше, оная тъпа гордост от снощи, героичното чувство, отново се пробуди в мен. Тя седна на леглото и притисна дрехите до гърдите си.

— Мислех си и за теб — каза тя. — За онова, което ти се случва. Не за да ти го припомням. Не искам. Обаче слушай. Знам, че не ти трябва да се мотая около теб, Рой. Знам го. Обаче мисля, че в това положение може да ти потрябвам. Рано или късно. Мисля си, че няма да е зле да си имаш приятел да те отървава, да върши разни неща, когато имаш нужда. — Тя се обърна към стената и пристегна по-здраво хавлията. — Само ако се стигне до това, де, и имаш нужда от някого наоколо. Искаш да не увъртаме, каза — тогава няма да увъртам. Няма да те лъжа. Мога да си поема разходите. А ако някой ме търси, ще имам теб да ме отърваваш. А ако ти стане зле или, сещаш се, тогава ти ще имаш мен да те отървавам.

Разтворих юмруци и стиснах коленете си, усетих как лицето ми се отпуска. В хотелското огледало изглеждахме неправдоподобна двойка.

— Добре, Роки. Да видим как ще потръгне. За малко. — Отпуснах шия надолу и вдишах дълбоко. — И започни да ми казваш Джон. Това ми е новото име.

— В новите ми документи пише Джон Робишо.

— Разчитай на мен, Джон. — Тя стана и тръгна към банята. На вратата се спря. — А аз ще разчитам на теб.

Когато напуснахме „Старлайтър“, веднага си купих „Таймс-Пикаюн“ и кутия понички от един супермаркет „Крогърс“ и двамата с Роки седнахме в колата на паркинга да ги хапнем с кафето, докато прегледам вестника.

Прелистих го от край до край — никъде не се споменаваха убийства в Джеферсън Хайтс и като се позамислих, разбрах, че единственият звук там бяха двата изстрела от моя пистолет, а старите измазани стени може да са ги заглушили дотолкова, че да са се смесили с градския шум. Или може би хората са ги чули, ала никой не им е обърнал внимание. И в двата случая Стан сигурно беше разчистил.

— Не съм виждала човек да си слага толкова много захар в кафето. Направо напълни чашата до половината! — възкликна Роки.

Оставих го на таблото и бръкнах под седалката за папката, натъпкана с документи. Кръвта, ръждива на цвят, беше засъхнала по листовете. Разтворих папката върху вестника. Митнически декларации на кораби. Записи за загубени контейнери със стоки. Записи за плащания. Дълги подписани свидетелски показания на Сенкевич. Името Птитко, изписано с курсив. Птитко навсякъде.

— Какво е това? — попита Роки, докато си тъпчеше устата с бадемов сладкиш.

Затворих папката и я пъхнах обратно под седалката.

— Още не знам.

В един клон на „Хиберния“ опразних банковата си сметка — още шестстотин долара към трите бона. Тя доста се развълнува, като пое банкнотите в ръце. Косата й бе изсъхнала и се беше превърнала в бухнало русо пухче, почти като на пънкрокер.

Красотата й бе непринудена. Това някак ме утешаваше. Точно както едно хубаво лице ти вдъхва спокойствие.

Потеглихме на запад по Ай-10. Тя намери една касета на Патси Клайн и започна тихо да подпява, на мен ми идеше да помоля да я спре заради спомените, които ми навяваше, но си замълчах. Земята, през която пътувахме, се нацепи като строшена глинена плоча на обрасли с трева островчета, а далече на юг всичката тъмна кална вода се разливаше надолу към Залива. Слънчевите лъчи покриваха вълничките и калните плитчини с глазура от бял огън.

Прекосихме Сълфър и петролните рафинерии — царство на тръбите, бетона и зловонните миризми. Тя спря да пее и изключи радиото.

— Рой? Може ли да продължиш и да ни закараш до Ориндж? Както предложи?

— Какво? Защо? — Гласът ми едва не секна в гърлото. — Искаш да те оставя там?

Тя тръсна глава.

— Не. Каквото ти казах тази сутрин, всичко беше сериозно. Всяка една дума. Но ти казах и че сама ще си плащам разходите. Мога да взема малко пари.

— В Ориндж, Тексас?

— Мога.

— Как?

Тя присви очи и се втренчи в предното стъкло, а после се обърна и се загледа в прекършените кипариси, които се нижеха покрай нас — подобни на кафяви кости, протягащи се от калта.

— Не се безпокой. Някой там ми дължи пари. Давай напред и спри в Ориндж за малко.

— Сега искаш да отидеш в Ориндж.

— Бездруго сме на Ай-10. Все тая.

— С кого ще се срещаш?

— Тоя тип там ми дължи пари. Сутринта се сетих.

— И смяташ, че просто ще ти ги даде?

— Ще ми ги даде. За това нямам никакви съмнения.

Гласът й беше утихнал, а погледът й бе силно съсредоточен. Позамислих се.

— Смяташ да ме накараш да поговоря с него, така ли? От мен се очаква аз да ги взема за теб. Сега съм твоите мускули, а?

— Не.

— Не?

— Не, няма нужда да правиш нищо, освен да ме хвърлиш дотам.

Претъркалях казаното из главата си.

— Добре тогава.

— А би ли го направил, ако те помолех? — попита тя. — Ако те помолех да ги вземеш за мен, щеше ли?

Стиснах волана и се навъсих срещу отражението си.

— Може би.

— Спокойно, няма нужда ти да го правиш. Но все пак ти благодаря. — Източените силуети на голите разкривени дървета приличаха на мозъчни стволове, а белите чапли, накацали по един клонат кипарис сякаш проследиха пикапа с човки. Роки замачка материята на чантата си. — Сама ще поговоря с него.

— Безопасно ли е?

— По дяволите, да, безопасно е.

— Наистина ли се налага да рискуваш? Пари имаме. Онова, дето го казах преди, не го казах сериозно. Няма нужда точно сега да търсиш пари. Когато стигнем там, закъдето сме тръгнали, ще измислим нещо.

— Не, няма проблем. Това е нещо, което трябва да свърша. Обещах. — Загледа през прозорците с една студена и практична сдържаност, която досега не бях забелязал у нея.

— Ще ми обясниш ли за какво говориш, по дяволите?

Тя наклони глава и я отпусна на рамото си.

— Ако ме попиташ, ще ти кажа, защото ти обещах. Но силно предпочитам да не ме питаш.

Една зелена табела ни извести, че до Ориндж има осем мили.

— Добре — кимнах аз. — Така да е.

Тя сплете пръсти върху чантата си и въздъхна. Целият този ширнал се свят — кудзу[12], кокалести дървета и черна вода — като че значеше нещо за нея, както имаше значение и за мен, и тя се загледа през прозореца с укротен поглед. За двама ни този пейзаж притежаваше притегателна сила, която ни дърпаше назад във времето и вселяваше в нас духа на онези, които сме били преди.

Подминахме малка главна улица, по която се редяха мизерни закусвални, бензиностанция, кредитно бюро. Високи избуяли треви.

— „Тейсти Фрийз“ — каза тя. — Там ходехме всичките.

Но всъщност не говореше на мен.

Равната прерия навън бодеше небето, по краищата й напираха бухлати дървета, лъхаше на амоняк и мокра дървесина. Самият въздух по тези краища е толкова светъл, той всъщност събира светлината — и дори когато гледаш към земята, ти се налага да примижаваш.

Тя ме насочи по няколко завоя — кварталите бяха малки и далече от пътя, с разнебитени къщи, скрити в сенките на надвисналите корони на дъбове и плачещи върби. В този климат всичко търси сянка и затова основното качество на крайния Юг е, че всичко е отчасти скрито.

Насочихме се на югозапад и поехме покрай обрасли с лози долчинки и ръждясали фургони. Пред една бензиностанция на мястото на изтръгнатите колонки продължаваха да си стърчат каменните основи, прозорците бяха без стъкла и почти напълно превзети от бурени и кудзу. Подминахме училищното футболно игрище и точно когато излязохме от града, на един черен билборд с бели букви, забучен край пътя, прочетохме: АДЪТ НАИСТИНА СЪЩЕСТВУВА.

Погълнати от пущинаците, след като зад нас остана и най-нарядко осеяният с фургони паркинг, тя ме накара да спра на десетина-двайсет метра от една дървена съборетина край гора от сплетени храсталаци и трева, която слънцето бе изсушило до цвят на пшеница. Беше голяма горе-долу колкото много стар и мизерен ловджийски лагер. На едната й стена бе подпрян ръждясал бойлер за вода, а малко по-нататък във високата трева стърчеше един от онези надуваеми клоуни — боксьорски круши от плесенясал винил. Къщата цялата беше обрасла с кафяви лози, а единият й прозорец бе запушен с вестник. Издъхнал шевролет седеше подпрян на трупчета — обрасъл и той, сякаш полето бавно го храносмилаше; малка тенекиена барака се бе килнала настрана към гората. Втората врата с мрежа против насекоми, както си му е редът — откъртена. Всичко изглеждаше като онези местенца, които рокерите държат, за да си готвят амфети.

Седяхме в пикапа с изключен мотор. Слънцето оцветяваше полята в бяло и наоколо нямаше нищо друго освен открито пространство и сияен въздух. Тя само стискаше чантата си в ръце и се взираше в колибката, сякаш можеше да я разруши с поглед.

— Все пак сигурна ли си? — попитах. — Защо да не дойда с теб? Само ще си стоя. Повярвай, това обикновено е повече от достатъчно.

— Не, благодаря. Там вътре нищо не ме застрашава. — Но сякаш говореше на някого вън. — По-добре да вляза сама.

— Както искаш — отвърнах, но тя не помръдна и поседяхме още малко. Тревата беше толкова суха, че пращеше от вятъра.

— Само извикай, ако нещо се случи — додадох. — Веднага ще дойда!

Тя отвори вратата и слезе.

— Дай ми десетина минути.

— Сигурна ли си, че този човек си е у дома?

— Много ясно, че си е у дома. Той не ходи никъде. Хората идват при него, ако поискат. — Тя затвори вратата и тръгна предпазливо с чантата под мишница покрай канавката, а после през потъналия в безпорядък двор, където сплескани алуминиеви кутии блещукаха тук-там сред полянките. На фона на огряното от светлината поле изглеждаше много мъничка и самотна и докато наближаваше къщата, фигурката й сякаш още се смали. Мина край редицата от дървета и не влезе през входната врата, а заобиколи и изчезна зад колибата. Животинско цвъртене и сухо шумолене дращеха по тишината.

Извадих папката и пак я отворих. Сигурно Сенкевич е смятал всички тези документи за нещо като защита. Замислих се над възможността за изнудване, но всъщност нямаше никакъв смисъл, защото с това, което ме чакаше, нито можех да го изнудвам, нито да търгувам с него.

Къщата бе замряла, не се чуваше нито звук, не проявяваше никакви признаци на живот. Дъските й бяха избелели и изсушени като прерията край нея.

Рязък пукот — звук, който нямаше как да се сбърка, отекна в пространството. Пистолетен изстрел.

Огледах се — черният път беше пуст и се изкачваше нагоре по един хълм зад мен. Можеше да е някой, излязъл на лов за катерици или гугутки някъде там. Откъм къщата нищо не помръдна.

Изскочих от пикапа с колта в ръка, прескочих канавката и хукнах през двора, но ботушите ми се подхлъзнаха в калта и паднах на колене. Вдигнах пистолета и побягнах с хриптене, подгизнал от жегата. Бях преполовил пътя до къщата, когато тя се подаде от входната врата. Опитах се да успокоя дишането си и се превих на две. Когато се изправих, Роки бе наближила. Мълниеносно ме обзе ужас.

Тя водеше към пикапа момиченце, малко русо момиченце.

Обърнах се и хукнах обратно към форда.

— Рой! Рой, чакай! — извика тя след мен.

— Ти си чакай! — креснах. Краката ми отскачаха като бутала, — ботушите ми се пързаляха по гладката трева. Затръшнах вратата на пикапа, моторът направи няколко оборота и чак тогава запали. Изпаднал в паника, гледах как Роки се мъчи да притича през полето с две раници, докато дърпаше момиченцето след себе си и ми крещеше. Бяха стигнали до канавката, когато натиснах газта и завих обратно към пътя. Покрай мен се разхвърча пръст и чакъл.

Форсирах силно колата. Виждах ги двете в средното огледало и как Роки маха с ръка, докато не ги погълна планина от кафяв прахоляк.

Пръстта по черния път пред мен беше спечена, а той като че водеше вдън гората, към дивата пустош и може би към вода. Опитах да се сетя за последния краен пост на цивилизацията, който бяхме видели на път към онази къща, и колко разстояние трябваше да извървят пеш.

Натиснах спирачки.

Казах си, че ще ги зарежа. Ще се отърва от тях. Но първо ще я закарам донякъде, ще й бутна някакви пари.

Когато се върнах, те стояха край пътя с чантите в краката си. Роки, права, бе опряла на кръста ръцете си, покрити с тънък слой кафеникав прах. Челюстта й стърчеше напред, както когато беше вбесена, но и сякаш знаеше, че ще се върна.

Тя вдигна първо момиченцето — детето имаше дръзки кафеникаво-зелени очи, които се впериха в моите по-дълго, отколкото би се взирал всеки възрастен, без да му стане неудобно. Настани се по средата на седалката, докато продължаваше да не сваля поглед от мен.

— Ъм — смотолевих.

— Ти кой си? — попита то.

— Джон.

Момиченцето набърчи чело.

— Не, не си — заяви то.

— Тиф! Дръж се прилично! — Роки затвори вратата и отметна от челото си кичур мръсна коса. — Това е Тифани. — Раниците се озоваха на пода между краката й, с едната си ръка тя задържа чантата си, а с другата прегърна Тифани и я придърпа към себе си. Пусна климатика, докато момиченцето ме оглеждаше оценяващо. Детето миришеше на мокро куче.

— Всичко ще е чудесно, Тифи. Заминаваме на пътешествие, Тифани. — Тя я погъделичка и Тифани се разхихика, но продължи да се взира в мен. Роки гледаше ту нея, ту предното стъкло, докато карах обратно към междущатското.

— Дай да ти видя чантата, Роки — казах.

— Защо?

— Подай ми я сега, иначе ще я взема.

Тя издуха бретона от челото си, закопча чантата и ми я метна в скута. Беше тежка.

Отворих я — пистолетът се мъдреше най-отгоре. Беше на единия от маскираните мъже в къщата на Сенкевич. Заглушителят беше отвинтен и лежеше на дъното под салфетки и гримове. Сигурно най-сетне трябваше да загрея какво е взела от онези мъже, докато бърникаше из нещата им. Пистолетът още бе топъл.

Възприех всичко това като мощно предателство.

— Роки, какво става, по дяволите?

— Внимавай как се изразяваш, приятел.

— Аз как се…? — Спрях на банкета. — Играеш си опасни игри с мен, момиче.

Малката изгледа сърдито и двама ни. Бузите й бяха заоблени и меки, изцапани със стара мръсотия, и така трепереха, че смених тона. Беше тъй слабичка, а косата й бе толкова руса, че изглеждаше почти бяла. Роки само погали момиченцето по главата и се загледа през прозореца. Една шерифска кола ни подмина.

— Това е сестра ми. Тя идва с мен. Можеш да ни оставиш някъде, ако не я искаш с нас, но тя идва с мен.

Нощничката на детето беше с цвят на буреносни облаци, а кожата й сияеше, цяла покрита с пухени косъмчета, до нея моята приличаше на кирпич.

— Какво ще си помисли татко й за това? — попитах. — Какво си направила с пистолета? Какъв беше тоя изстрел?

Тя изсумтя.

— Нищо му няма. Само го сплаших. Да знае, че мога.

Превключих на скорост и хванах отново междущатското шосе, което постепенно започна да се пълни с коли. Когато не каза нищо повече, аз се обадих:

— Стреляла си по своя пастрок.

— Стрелях по стената. Извади късмет, че му се размина.

— Божичко, да му се не види! Не ти ли хрумна, че може да извика ченгетата?

— Няма да извика ченгетата. Хич не ще ченгетата да припарват там.

— Господи, каква тъпотия!

— Май предпочитам да псуваш, отколкото да викаш „Божичко“ за туй, „Господи“ за онуй. Толкова ли си падаш по Господа, че трябва непрекъснато да го споменаваш?

Една патрулна кола беше кацнала на някакъв надлез и сякаш ни оглеждаше с равнодушния апетит на бухал.

— Не мислиш ли, че може би трябваше да ми кажеш? Че смяташ да го направиш? Как беше думата, дето я казахме… прямота?

— Щях да ти кажа, ако беше попитал.

— Ти ми каза да не те питам.

— И съм ти много признателна, че не ме попита.

— Това е отвличане. Ще ни погнат яко. — Бях започнал да говоря с абсурден шепот.

Тифани поглеждаше ту нея, ту мен, но вече не изглеждаше уплашена, нито особено притеснена, че е тук.

— Не е отвличане — каза Роки. — Той няма да каже нищо на никого. Ще се радва. Ще продължи да получава чековете.

Поклатих глава и продължих да се оглеждам за куки по пътя и да надзъртам в огледалото за обратно виждане. Микробуси, коли, камионетки, грамадански товарни камиони с по осемнайсет колела се тълпяха в огледалото; блестяха хромирани решетки, потъмнени стъкла ме зяпаха.

— Ти как си я представяш тая работа? — попитах. — Не знам каква е играта тук, Роки, но няма никакъв смисъл.

— Ами, ние с нея ще се установим някъде за известно време. Ще си намеря работа, нещо такова. Сега аз ще се грижа за нея. Скоро ще тръгне на училище.

— На училище? Ти да не си… Господи!

Тя се обърна към мен, галейки бялата коса на момиченцето.

— Помниш ли какво ти разказах снощи? За Вонда. — Роки кимна към сестра си. — Нейната участ ще е по-добра. — Малката също ме изгледа и то с такова недвусмислено подозрение, че я сметнах за доста умна. После се прозя и зарови лице в хълбока на Роки.

— Нали знаеш, ние сме… казах го вече. А нещата, които могат да ни направят ония, дето ни търсят? Сега въвличаш и нея. Помисли ли за това?

Без дори да трепне, тя продължи да ме гледа в очите.

— Ще трябва да повярваш на това, което ти казвам — по-добре тук, отколкото мястото, откъдето идва. И как изобщо ще ни намерят? Подстрижи се. Аз ще си боядисам косата, примерно. А и вече сме трима души. Кой търси трима души?

Свиха ми се топките, когато една патрулка свърна бавно от средната лента. Но мина пред мен и замина далече напред.

— Аз ви возя. Но вие двете сте си отделно. Не сме се уговаряли така.

— Можем да я караме точно както възнамерявахме преди. Само че сега аз ще се грижа за Тифани.

— Казваш го така, сякаш е много лесно, като се има предвид как си се грижила довчера за себе си. Май изобщо не си наясно какво говориш. Май само се надяваш ли, надяваш, че ще стане точно така. А като не стане, улицата ще полети към теб и ще те смачка.

Тифани се пресегна и приглади щръкналите краища на брадата ми. Погледна Роки и каза:

— Като Дядо Коледа?

— Да, миличко. Точно така, Тифи. Като на Дядо Коледа.

Момичето се обърна пак към мен.

— Ти не си Дядо Коледа.

Това ме натъжи още повече.

— А някакви пари взе ли изобщо?

Тя се намръщи.

— Не много. Гари имаше към осем долара, тях взех. Нищо не беше останало дори и за продан, да ти кажа.

— Кой ще гледа сестра ти, докато си на тази предполагаема работа?

Тя близна пръсти и избърса едно мръсно петънце от бузката на детето.

— Може да се хвана на работа някъде, където мога да я водя с мен. Ще ходи и на училище. По дяволите, човече, и най-големите малоумници на света могат да гледат деца.

Закърших ръце над волана.

— Лошо.

— Знаеш ли — каза тя, — колкото повече се замислям, толкова повече не ти разбирам възраженията.

Идеше ми да кресна, но се сетих, че всичките ми възражения засягаха бъдещето, а аз в действителност нямах такова.

— Помниш ли какво каза? — обади се тя. — Е, ние ти даваме възможност, човече. Сега ти нямаш нужда от нас, знам. Но като му дойде времето, може да ти потрябваме.

Тифани издаде тих звук и се сгуши да подремне под мишницата на Роки.

— Ще ви зарежа и двете.

— Добре — каза тя.

Умълчахме се задълго. Вятърът навън свистеше с ритъм на скиор. Небе, покрито с гъсти облаци, отпечатваше хоризонта и ми мина мисълта, че сме буболечки, пълзящи по ръба на света. Каквито и бяхме в известен смисъл.

Продължих да карам на запад, слънцето грееше зад гърба ни, лицата на момичетата започнаха да добиват сънено изражение. Онова старо правило влезе пак в действие. Ти излежаваш своята си присъда, не нечия чужда. Ами след като ти изтече времето, запитах се. Погледнах към задрямалото момиченце, свило юмруче под брадичката си.

— Защо махна заглушителя? — попитах.

Роки вдигна рамене и проследи с поглед нещо през прозореца.

— Реших, че без него ще изглежда по-страшно.

— Била ли си някога в Галвестън? — попитах я.

Тя поклати отрицателно глава.