Галвестън

ТРИ

Далече от големите градове Тексас се превърна в зелена пустиня, целяща да смачка всеки със своята необятност — гиганско дуло, заредено с небе. Момичетата зяпаха, сякаш присъстваха на спектакъл с фойерверки.

В южна посока шосе 45 водеше към северния бряг на острова: препълнено пристанище с лодки във всички цветове на дъгата, риболовни траулери, чиито мрежи висяха от крановете им като мъх от кипариси; бродяги, които се валяха в сенките на палми и телефонни стълбове. Палмовите дървета бяха с орязани листа и приличаха на изгризани гигантски ребра, забити в пръстта. Мършаво куче със сплъстена козина куцукаше по тротоара в тръс, може би тръгнало към остров Пеликан. Тийнейджърки в оскъдни бански от две части седяха по капаците на колите, слънцето блестеше по зъбите им и по хромираните решетки, блестеше по капачките от бутилки, пръснати около автомобилните гуми, и по сплесканите кутии от бира, стъпкани по асфалта. По-големите типове се тълпяха около тях и си подаваха кенове „Хайлайф“ или „Лоун стар“.

Заливът бе тъмносин и опръскан с напалм от километричното слънце, висящо над него. Въздухът, напластен, преуголемяваше слънцето и го посичаше на остриета. Всички имаха щамповани монетки в слънчевите си очила.

Момичета по бикини караха ролери по крайбрежната алея; група скейтбордисти рикошираха с дрънчене от бордюрите и предпазните парапети. Плажни топки хвърчаха и отскачаха в сенките на курортите по крайбрежната линия. Човек можеше да подуши мириса на откритите рибни пазари — с кошниците скариди и варената лангуста с пипер — където грохнали плажни псета тършуваха под масите за черва и черупки.

Следи от историята: стари испански църкви, спичащи се в жегата; бял камък й розови тухли, кирпич, мазилка; тримачтов кораб от 19^-ти век, окичен с фалшива гордост, в Пристанищния музей.

Тук човек би могъл да си уреди бъдещето. Да захвърли спомените си в бялата светлина на Залива като листа в огъня.

Момиченцето, зяпнало с уста, бе прилепило ръце за стъклото. То прошепна, сякаш бе тайна:

— Какво е това?

Роки прошушна в ухото му:

— Това е морето, бебчо.

— Какво е то?

— Вода, миличко. Много, много вода.

Кафявите плажове бяха оръсени с изхвърлени на брега водорасли — дрипава линия по прибоя. Роки гледаше хората, надвесени над димящите скари, гледаше почти голите момичета и момчетата, които се влачеха подире им като изгладнели песове. Личеше си, че мисли за друг живот. Много хора на нейната възраст очакваха да живеят вечно и възприемаха живота като някакво унаследено право за безкрайна веселба.

Аз никога не съм гледал на нещата по този начин. Знаех, че това важи и за нея.

От време на време тя изглеждаше измъчвана от собствения си потенциал, както понякога се случва с младите хора, и се забелязваше как тишина замрежва очите й, а уязвимото й лице забравяше да играе роля и изглеждаше просто зашеметено от объркване и угризения, докато чертите му отново не се подредяха по онази провинциална гордост, която не би признала ни объркване, ни угризения. Това също го знаех.

Чудех се какво да я правя.

Не разбирах напълно защо съм тук, и знаех, че няма да се задържа дълго.

Разумно и дори милосърдно би било да им взема хотел, да го платя за няколко дни и да се разделим. Но ми бе трудно да погледна малката и да не ме обземе пристъп на още щедрост. Именно поривът е нещото, което ни прецаква и кара да плащаме чужди дългове.

Мъже на средна възраст носеха под мишница дъски за сърф. Туристически автобуси залитаха като пияници покрай ъглите.

Мястото се бе променило. Когато бях идвал с Лорейн, не беше така разработено. Тогава наехме наколна къща на брега, а градът беше по-скоро градче. Печахме скариди, панирани в бирено тесто, и се чуквахме с текила. Пушехме заедно трева във ваната. Тя казваше, че ни е най-хубаво, когато между нас не е сериозно, затова нямало смисъл да става сериозно. Струва ми се, че никога не успях да го повярвам. Веднъж Лорейн каза, че бракът бил социален конструкт, който превръщал удоволствието в делово съглашение. Опитах се да го приема спокойно. Тя беше много по-млада от мен — с девет години — но ме подтикваше да искам да започна нормален живот, да стана заварчик или нещо такова, да мирясам и да заживея с нея, въпреки че все казваше: „Дали си струва?“ и „Защо да разваляме всичко?“

Понякога си представях какво ли щеше да бъде? Вечер — вкъщи, домашни ястия. Да имаш няколко бебешока, да ги гледаш как растат. Сега си мисля, че не бих възразил да се пробвам, бих рискувал.

Двете момичета само гледаха през прозорците, от време на време малката ахваше, стремглаво обръщаше личице към Роки и посочваше нещо.

Стигнахме чак до края на вълнолома на запад, после се върнахме и те огледаха още веднъж същите неща с все така неугасващ ентусиазъм. Опитвах се да открия мястото, където бяхме наели онази къща преди толкова много години, но мисля, че там сега се издигаше курортен комплекс от камък и стъкло. Или просто не я намерих.

Избрах мотел на няколко преки северно от един плаж, разположен в залив на шосе ФМ 3005. Той имаше Г-образна форма, паркингът в центъра му беше пропукан от здрави стебла на избуели папури и бурени. Стените му бяха от стари тухли, боядисани в бебешко синьо; беше едноетажен, с плосък покрив, а по-късата му страна стърчеше и завършваше със стъклена рецепция до стар навес във формата на художническа палитра. Табела с надпис „ЦЕНИ ЗА СЕДМИЦА“ висеше под по-голяма вертикална табела, на която със сбити букви беше изписано „ИЗУМРУДЕНИ БРЕГОВЕ“. Пред паркинга, близо до улицата, една подкастрена палма се извиваше към земята, приведена над купчина пожълтели листа.

Изключих мотора и казах на Роки:

— Двете сте ми племеннички, става ли?

Тя кимна:

— Ти си брат на майка ми.

— Тя къде е сега?

Тя се замисли.

— Във Вегас.

— А баща ти къде е?

Тя сви рамене.

— Умрял е на нефтена платформа. Съборило го е въже зад борда. Познавах един такъв.

Паркингът беше пуст, без да броим две коли с огънати антени и ръждясали решетки, едно комби, подпряно с две резервни гуми, и мотоциклет, паркиран над тъмна локва бензин. Едната редица прозорци бе облепена с алуминиево фолио. Това беше място за хора, които няма къде другаде да отидат — мотел, в който случайният гост се регистрира, за да извърши самоубийство, където хората са твърде погълнати от личните си провали, за да обърнат кой знае какво внимание на останалите.

Задържах вратата да влязат момичетата. Три малки вентилатора бяха наредени около рецепцията и жуженето им се смесваше със стържещия рев на един четвъртит климатик, натикан в дупка на стената. Роки хвана сестра си за ръка и двете се загледаха във витрината с туристическите брошури.

Чувах включено радио или телевизор от една странична стая — някой дърдореше нещо за либералите. Дръннах почернелия звънец на тезгяха.

Тифани не спираше да си върти главата и да зяпа всичко наред — тавана на копки, избелелите тапети с десен на миди, степания розов килим. Бас държа, че за нея климатикът беше нещо необяснимо.

От стаята зад рецепцията излезе жена. Плътта й беше толкова съсухрена и обезводнена, все едно я бяха опушвали в камера за месо. Кожата й, изпечена от слънцето до цвят на златен дъб, висеше върху стърчащите кокали. Катеричосива коса. Очилата й бяха залепени със скоч по средата; тя ги бутна с пръст на носа си.

— Какво ще обичате?

Погледна момичетата зад мен. Двете дълбоки бръчки около устата й сякаш се врязваха чак до кокала.

Листът с цените, закрепен с лепенка на стената, показваше сто и петдесет за единична стая на седмица.

— Ще вземем две единични — казах. — За по седмица всяка.

Тя кимна с глава.

— Те ваши ли са?

— На сестра ми. Племеннички.

— Каква е сладурана!

Роки застана до Тифани и й каза да поздрави, но малката се сви засрамено зад краката й.

— Как се казваш, съкровище?

— Кажи й как се казваш, сладичката ми.

Момиченцето се позасмя.

— Казва се Тифани — обяви Роки.

— На колко години е?

На три и половина.

Усмивката на жената разкъса лицето й. Умувах как ли е изглеждала, преди слънцето да й бе причинило това.

Дочувахме радиото от съседната стая. Бях разбрал, че е радио, защото в предаването се обаждаха слушатели, в което някакъв мъж тъкмо разискваше Новия световен ред и Белега на звяра. Часовникът с формата на морска звезда на стената беше спрял на единайсет и двайсет.

Тя поиска да види шофьорската ми книжка и аз плъзнах към нея фалшификата заедно с две стотарки и пет двайсетачки.

— Още 24.67 за таксата.

Дадох й още две двайсетачки и я загледах как попълва картата. Ръката й трепереше, докато пишеше с молива, а едното й ухо сякаш продължаваше да улавя гласовете от радиото.

— В сигурни ръце сме — каза тя, килвайки глава към другата стая. — Все пак сме независимият щат Тексас. Ако Обединените нации ни нападнат, ние ще сме тия, дето ще отвърнат на огъня.

Опитах се да се усмихна, но направих такава физиономия, че тя се намръщи.

— Ние сме от Луизиана — казах.

— Гледай ти. — Тя продължи да пише в бланката. — Луизиана принадлежи на католиците.

Погледнах Роки и казах на жената:

— Е, добре.

Тя ми подаде листа заедно с два ключа за стаите, всеки окачен на ключодържател гумено сърфче.

— Деветнайсета и двайсета, ей там отвънка, точно срещу паркинга. Аз съм Нанси Ковингтън. Ако ви потрябва нещо, винаги съм тук.

Благодарих й, но изражението й подсказваше още нещо.

— Само да кажа — додаде тя. — Добра приятелка съм с доста полицаи. Само да кажа… Внимавайте какво става по стаите.

С Роки се спогледахме и двете момичета се усмихнаха на жената.

— Божичко, каква сладуранка. Ти сигурно си най-голямото сладурче, идвало някога тук.

— Дано си остане такава — каза Роки и двете се разхихикаха.

Стаите ни бяха съседни и във всяка имаше тъмнозелен килим, подходящ за всички сезони, маслени картини, изобразяващи плажа, скрин за дрехи от имитация на дърво, нощно шкафче и масичка. Миришеше на плажно масло и на пот. Тапетите бяха със същия десен на миди с прасковен цвят, като тези в приемната, но в моята стая бяха разлепени по краищата и навити от влагата. Кранът над умивалника се тресеше и тракаше продължително, когато го завъртиш, а в ъглите на мивката се виждаха кафяви петна от вода. Големите климатици и в двете стаи бяха навряни в издълбани за целта дупки под прозореца, пердетата бяха дебели, морскосини и с найлоново покритие, което спираше слънцето като тухлена стена. Имаше дори кабелна телевизия.

Тифани седна на тяхното легло и скоро бе увлечена от шоу с марионетки и картонен декор. Гледах как Роки разопакова раниците и подрежда дрехите на сестра си в чекмеджетата на скрина. Когато приклякаше, полата й се опъваше по задника и усещах как кръвта ми живва и ликува възторжено в негова чест.

Но в обстановката все още присъстваше някакъв фалш. Сякаш и двамата се преструвахме за нещо и не желаехме да говорим за него.

— А сега какво? — попита тя.

Замислих се.

— Да кажем, че трябва да пообиколим магазините.

— Ъм…

— Не се безпокой — казах. — За моя сметка.

Бодна ме тлеещо безпокойство — стари тревоги, събудени от доброжелателства, насърчаване на определени зависимости.

— Не трябва да плащаш за нас, Рой.

— Парите нали са за харчене, няма да си ги нося на оня свят.

Изглежда не можех да се спра. Имах адска нужда да пийна — сигурно за да потисна онези инстинкти, които ми подсказваха да спра да пилея пари и да престана с тоя театър. Да ги зарежа сега.

Намерихме магазин на „Джей Си Пени“ в един мол и изчаках тя да си избере някакви дрехи. Моловете ме изнервят, хората така напират да купуват, а и ден след ден там сякаш забелязваш все повече дебелаци.

Гледах как Роки комбинира една пола с блуза, а едри жени се клатушкат като патици между щендерите, ровят из закачалките, оглеждат етикети, захвърлят навсякъде панталони, без да ги сгъват — изглеждаха ми подпухнали, нещастни и алчни да харчат.

Открих, че всички слабохарактерни хора страдат от една и съща обсесия — вманиачават се по идеята за задоволяване. Където и да отидеш, мъжете и жените са като гарги, привличани от лъскави предмети; за някои от тях лъскавите предмети са други хора. То по-добре да се закачиш за дрогата.

Понякога става толкова риятно, толкова подредено, че докато се усетиш, си се покварил.

Така се случи с Лорейн и мисля, че донякъде същото стана и с Кармен. Аз негодувах срещу това.

Роки си избра пола, блуза и бански костюм от две части, а след като я насърчих, се върна за две потничета и чифт джинси. В една дрогерия „Кей енд Би“ намерихме четки за зъби и прочее, освен това си купих електрическа машинка за подстригване. Обядвахме недалеч от хотела до крайбрежната дига в някакво заведение от протрито дърво и бетонни стени с избледнели рисунки на морски животни. Докато ядяхме във вътрешния двор, до дигата се събра група тийнейджъри, които пушеха и позьорстваха. Роки прегърби рамене и извърна лице от тях. Отхапа само няколко хапки от чийзбургера си.

Тифани си изяде пържените картофи с фин маниер. Роки поглеждаше ту сестра си, ту тийнейджърите — като че ли не искаше да ги гледа, ала не можеше да се въздържи. Ровичкаше из храната си, поглеждаше към хлапетата, после рисуваше с клисав картоф шарки в кетчупа.

Прокарах два бургера с един „Будвайзер“, отпуснах се малко назад и издишах горещия солен въздух, събрал се в дробовете ми.

— Как ти се струва? — попитах я.

— Ъ? — Тя си изпусна картофчето. — Исках да кажа, благодаря.

— Как ти се струва тук? Нормално ми изглежда.

— Става.

— Бас държа, че на нея плажът ще й се хареса.

— Да. — Тя скръсти ръце на масата, наведе поглед към Тифани и усмивката й замръзна.

— На бас, че можеш да си намериш някъде тук работа като сервитьорка. Сладка си. Ще те вземат.

— Може би.

Един сервитьор с провиснали къси гащи започна да прибира чиниите ни и попита Роки дали нейната е свободна. Тя каза не, но аз поръчах да опаковат храната. Когато той се отдалечи, Роки едва повдигна лице, заета да мести промазаната с восък покривчица.

Огледах стените: опънати рибарски мрежи с накичени пластмасови раци и лангусти, един марлин[15], монтиран над входната врата, вестникарски статии в рамка от урагана през 1900 г. Миналото тук постоянно излизаше на повърхността, а тя непрекъснато се пропукваше.

— Какво ти има? — попитах.

Тя изглеждаше обидена.

— За какво говориш?

— Цупиш се.

— Не знам. Искам да кажа, просто понякога ме прихваща. — Очите й блеснаха, щом го каза. — Преди се справях добре, много не му мислех. Просто всичко това… Нали разбираш.

— Да.

— Просто… всичко след снощи…

— Ще се оправим. Никой няма да ни намери.

Тифани бързо вдигна глава и заби пръст в брадата ми.

— Намерих ви!

— Знам — каза ми Роки. — Тоест знам, че си прав. Просто така стоят нещата. Сега и после, предполагам. Не е много честно. — Тя си избърса окото и прехапа устна. — Просто се питах дали за мен нещо ще се промени.

Замислих се над проблема й, извадих една цигара, чукнах я в масата и казах:

— Не изглежда честно, защото е напълно случайно. Но точно заради това е честно. Схващаш ли? Честно е, колкото е честна лотарията.

— Глупости, Рой, и това трябва да ме успокои?

Запалих цигарата и се отдръпнах от масата, за да мога да си изпъна краката.

— Да — казах.

— Не и мен. — Бузите и носът й пламнаха в яркочервено и тя примигна, за да спре сълзите.

— Виж обаче. Нещата са двупосочни. Утре например можеш да забогатееш или да се влюбиш. — Не съм го вярвал никога, но се опитах да прозвуча убедително.

— О, да! Сигурна съм!

Тя взе да сгъва и разгъва покривчицата и се загледа над дигата към океана. Изглеждаше съвсем мъничка, твърде млада и крехка на фона на червените раздиплени облаци и златистото небе. Гледах как Тифани рисува в кетчупа си с пръсти. Тя вдигна очи към мен, после погледна изпоцапаните си ръце и се засмя, осмука си пръстите и пак бръкна в кетчупа.

На прибиране купих вестник, та Роки да прегледа обявите. Исках тя отново да започне да мисли за бъдещето, най-вече защото смятах, че така ще е по-лесно да ги оставя. Тифани взе да клюма още щом се прибрахме в мотела, а Роки едва гледаше от умора, затова се прибрах в стаята си.

Празна каса от шест бири стоеше до бордюра, сякаш чакаше автобуса. Отсреща зад паркинга мъж без риза седеше на стъпалото пред една стая и си държеше главата с ръце.

Затворих вратата. Преди да включа машинката, извадих ножа и отрязах косата си отзад на тила. Задържах я в ръка за момент, защото се изненадах колко е дълга, и почувствах как сякаш изгубих част от себе си — оказа се по-важна, отколкото предполагах. После я хвърлих в боклука и пуснах машинката. Нагласих я на дължина шест милиметра и си остригах главата. Използвах същата дължина за брадата и така челюстта и скалпът ми се покриха с еднакво по дължина сиворусо стърнище.

Погледнах се. Отражението ми винаги е било такова, каквото знаех, че е, но никога съвсем онова, което очаквах. Този път обаче беше брутално — големи участъци оголена плът, малък закривен нос, една цепка за уста и широка четвъртита брада. Цял живот сякаш смътно съм очаквал да видя някакво друго лице извън тази неприветлива маска, която веднъж Лорейн сравни с тотемен стълб на индианците чоктау. Сравнението бе вярно, когато бях млад, и още по-вярно сега с издълженото ми чело и с коса, отдръпнала се по него назад от двете му страни и с връх по средата, с унилите ми очи и отпуснати бузи. Очите ми се сториха странни. Тъмнокафяви, раздалечени, сякаш по-големи без всичката тая коса. Доколкото помня, си мислех, че истинското ми лице не се вижда, че вътре в мен има друго лице с по-гладки, по-чисти черти, по-изсечена челюст и римски нос — бюст на някой центурион, завладял древния свят. Вече четирийсет години бях с едно и също лице, а някаква част от мен все още очакваше да види онзи другия в огледалото.

Прокарах длан по четинестия си скалп и се замислих за пациентите, лекувани с химиотерапия.

Спрях телевизора и се изтегнах в леглото. Мокри петна покриваха тавана като мънички континенти, които никой никога не е картографирал, и си представих как в гърдите ми разцъфват водорасли като канонада от фойерверки.

Замислих се колко ли зле щеше да стане и какво щеше да е, като се влоша.

Бях сложил колта и взетия от Роки пистолет заедно с парите си в сейфа, който държах на дъното на войнишкия си чувал. Изстреляният куршум ми изглеждаше по-привлекателен, отколкото болестта, но проблемът със самоубийството беше, че след него няма връщане назад. А и откровено казано, то ме плашеше, макар в живота си да съм вършил неща, от които ми се изправят косите.

Да се напивам до смърт в Мексико също ми изглеждаше атрактивно.

Обаче и в двата случая иронията не ми даваше мира. Аз бях този, който оцеля в онова фоайе. Защо единственият мъж, който излезе тогава от къщата, е същият, който бездруго се подготвяше да умре?

Странно, но не изпитвах порив да отмъстя. Което никак не ми подобаваше.

Дори мисля, че някаква част от мен се радваше, задето приключих с всичко — с комарджиите, с наркоманите, със Стан Птитко и арменците — сякаш отдавна бях предусещал, че ще се случи, и това беше истинската причина да променя самоличността си.

Бях вън от играта.

Чувах как навън жужат насекоми. Светът започна да потъмнява, червени и сини светлини се запроцеждаха през завесите — цветове, които ми напомниха за един уличен ъгъл в Хот Спрингс преди години; шепотът на буболечките и океана се смеси с работата на климатика. Зад прозореца се чу женски глас, смях, после някой се препъна и се счупи бутилка.

Затворих очи и видях Кармен, която ми се усмихва през рамо. Лорейн, която ме драска по тялото. Спомних си как на уличния ъгъл в Хот Спрингс червените и сините светлини се отразяваха в една локва, а аз седях на бордюра като онзи мъж отвън на паркинга. Коленете ми стърчаха, главата ми висеше между тях, а кокалчетата на ръцете ми бяха окървавени.

Номерът от поправителното училище: да нагрея четка за зъби над пачка кибрит, докато успея да отскубна косъмчетата и на тяхно място в размекнатата пластмаса да забия бръснарско ножче.

На седемнайсет, когато работех като барман при Робишо, един дребничък старец пи цяла вечер самичък, не говори с никого, а към полунощ се катурна от столчето. Разби си главата и умря там, в краката на всички.

Отворих очи.

Тук нищо не е дълготрайно. Солта разяжда всичко, излющва боята, покрива калниците с ръжда, руши стените. По миризмата усещах, че стаята е просмукана с нея, а във водните петна по тавана съзирах градове и поля, проядени от ерозията.

Тук си, защото все някъде се намираш. Кучета дишат тежко по улиците. Бирата бързо се стопля. Последната нова песен, която харесваш, е излязла много, много отдавна и вече изобщо не я пускат по радиото.

На вратата се почука срамежливо, претърколих се и станах. На студената луминесцентна светлина стоеше Роки по фланелка и оскъдни сини шорти, които оголваха целите й крака. Беше се прегърнала с ръце, по носа и бузите й бе избила руменина, а очите й бяха зачервени.

— Рой…

Тя влезе, а аз затворих вратата и светнах лампата. Седнах насреща й на леглото. Тя вдигна колене и сви краката си върху стола, разкривайки гледка, заради която трябваше да внимавам и да насочвам погледа си леко встрани от нея. Тя подсмъркна и обгърна колене с ръце.

— Какво има?

— Какво си направил? Всичката ти коса я няма.

— Какво става?

— Нищо. Мислех си…

— Бавно загряваш.

— Да. — Тя се подсмихна, подсмръкна и отметна рус кичур от челото си. — Просто мислех. Мисля си… ти на колко години си?

— На четирийсет.

— А аз съм на осемнайсет, човече. Това нищо не е. Нали? Без значение какво се е случило досега.

— Осемнайсет години наистина нищо не са. Имаш време да започнеш живота си отначало още три-четири пъти, ако решиш.

Щом й го казах, сякаш за първи път се почувствах твърде млад да умра. Най-смотаното оплакване.

Замислих се как всички разправяха същото, когато отидех да ги видя с надянати ръкавици и бухалка в ръце. Чакай, чакай! — казват. Почакай.

Очите й бяха подпухнали, а носът й — протрит от търкане. Обърна лице към прозореца, където струни от светлина се бяха изпънали по завесите, и погледът й се съсредоточи върху нещо зад тях.

— Говори ми, Рой. Имам нужда да чувам нещо.

Нищо не казах. Не можех да спра да се пуля в бедрата й. Желанието винаги изглежда някак унизително.

— Ти с какво се занимаваше, като беше на осемнайсет, Рой?

Извадих цигара, предложих една и на нея. Запалих и двете и казах:

— Работех в един бар и въртях машинации с незаконни залози из Юга — предимно из Луизиана, Арканзас и Мисисипи.

— Какви машинации?

— Залагаш пари на коне, за да объркаш шансовете на букмейкърите.

— А…

Още звуци нахлуха отвън, а нашият дим се виеше и разсейваше на фона на избелелите острови по тавана. Музика от радиа на коли на една пряка оттук, жена надолу по тротоара крещеше на някакъв мъж за от-го-вор-нос-ти и натъртваше всяка изречена сричка.

— А как се хвана с това? — попита Роки.

Свих рамене.

— Трябваше да се запиша в морската пехота.

— О, така ли? — Тя скръсти крака и застана лице в лице с мен. Носът и бузите й бяха целите в светли лунички, а от влагата очите й изглеждаха още по-широко отворени. — Какво стана?

— Когато навърших седемнайсет, взех автобуса, за да отида до наборния център. Отидох. Седях вътре два часа. Имаше много момчета. Бяха дошли с майките и бащите си и носеха кърпени джинси като моите. Окърпени ризи. Ръцете им бяха целите в мазоли от полската работа. Майките и бащите не бяха успели да изстържат цялата мръсотия от себе си. Гледах как мъжете ги записват и разговарят с родителите. Това им бе работата. С момчетата почти не говореха, а само повтаряха на родителите: „Ще го научим на това, ще се научи на онова, ще се върне мъж. “ Нали разбираш. Не ми хареса, че говорят само с родителите. Не ми хареса как момчетата стояха встрани като коне за продан. И без това мислех да се заловя с нещо. С нещо друго.

Млъкнах и изправих в ръка цигарата си — тя димеше и приличаше на кулите на рафинериите, които се възправяха оттатък езерото — там, където израснах.

— С какво? — попита тя. — С какво смяташе да се захванеш?

— В Бомон имаше едно място, където майка ми е работила, преди да се родя аз. Много ми беше говорила за него. Бар, който се казваше „При Робишо“. Разправяше за стария й тамошен шеф, Харпър Робишо, и какъв страхотен пичага бил. Той беше от типа „мъж сред мъжете“. Казваше, че е пяла там понякога. А после наистина запяваше. Вкъщи.

— Добре ли пееше?

— Да. Допускам, че е престанала, когато съм се появил аз.

— И ти какво направи?

— Излязох от онзи наборен център, взех друг автобус за Бомон и намерих онова място. „При Робишо“. Всъщност се казваше „При Робишо край мочура”. Влязох вътре и намерих оня мъж, за когото говореше тя, Харпър — той беше собственикът. Трябваше да го изчакам. Беше един такъв мощен съмнителен тип, но пък особено дружелюбен, имаше много приятели. Казах му коя е майка ми и той го прие много любезно. Разпита ме как е тя, доби тъжен вид, щом му казах, че е починала. Попита ме какво искам, и аз отговорих „работа“. Така почнах. Поработих в този бар и когато той реши, че ми сече акълът, ме сложи да въртя далаверите със залозите.

Тя пушеше и чоплеше един нокът на крака си.

— Преди да отидеш в този бар, с кого живееше?

— С господин и госпожа Бийдъл. Те управляваха груповия дом.

— Майка ти вече я нямаше?

— Тя беше умряла преди години. Разболя се.

— От същото, от което и ти ли?

— Не знам. Може би.

Загасих цигарата и проследих кървавочервената линия по перваза на пода, проядена от солта. Мери-Ан не се бе разболяла или поне не от моята болест. Когато бях на десет години, хората на моста на Ай-10 казаха, че й подавали ръка, тя обаче просто скочила. Дори не извикала, казваха. Един-двама притичали до парапета и я видели как пада с разцъфнала около нея рокля от петнайсет метра височина.

Често съм си представял как падам. Твърде дълго изглеждаше това падане, без да издадеш нито звук.

— Ами татко ти? — попита Роки.

— Свестен беше. Бил е морски пехотинец. В Корея. Умря. Но не в Корея. В рафинериите. — Свих рамене. — Беше много отдавна.

Чак когато прехвърлих двайсетте, осъзнах, че Джон Кейди трябва да е знаел, че не съм негов син. Той беше висок метър и седемдесет и три, а на петнайсетия си рожден ден аз бях се източил до метър и деветдесет и два и не бях тъмнокос като него или Мери-Ан, нито брадичката ми бе като техните, но той никога не бе искал да го наричам другояче освен „татко“.

— Този тип — Робишо, явно си го харесвал? Пролича си ти по това как говореше за него.

— Да, сигурно доста съм го харесвал. Той страшно се изненада, когато ме срещна за първи път.

— Защо?

Завъртях очи и въздъхнах, но не ми бе неприятно да разказвам тия неща, които никога не съм разказвал на хората. Започнах да си свалям ботушите.

— Ами… — изсумтях. — Той беше едър мъж като мене и в действителност много приличаше на мен. Същото лице. Изненада се, че имаме еднакви лица.

— Приличал е на теб?

— Ама направо.

Тя се позамисли, но ми се стори, че не ме разбра.

— Странно — каза тя. — Що за човек беше той?

— Умен. Хората го харесваха. Въртеше добър бизнес с италианците по крайбрежието горе в Ню Орлиънс и с много рокери в Арканзас и Тексас.

— Хм… Какво се случи с него?

— Някой го гръмна.

— Гръмнаха го?

— Това казвам.

— Съжалявам, Рой.

— Няма нищо.

— Извинявай. — Тя угаси цигарата си, пъхна ръце под бедрата си, протегна крака и мускулите им се изопнаха като корабни въжета.

Почесах се по коляното и опипах новото си лице, поотпуснатата кожа.

— Аз май наистина оплесках нещата — каза тя.

— Не е нужно да го възприемаш по този начин — казах. Станах и отидох до мивката, пих вода от крана и си изплакнах очите — в огледалото лицето ми вече придобиваше обикновен вид.

Тя надникна през рамо към мен.

— Убивал ли си хора и преди, Рой? Освен онези мъже в къщата.

Избърсах лицето си и се върнах.

— Двама-трима.

— Как се чувстваш заради това?

— Остави ме на мира.

— Извинявай. — Разочарованието в погледа й леко ме бодна. Смъртта превръщаше всичките ми навици и постоянни привички в ненужни. Определени модели на поведение се променяха. Например това, че много дърдорех. — Чувствам се, както се чувства войникът — казах. — Хората, които пречуках, не бяха невинни кибици. Не бяха хора, дето сами не са се докарали до това положение. По-скоро го възприемах така: те създаваха ситуация и от мен се изискваше да се оправя с нея. Каквото повикало…

Тя подсмръкна, издиша през устата и стисна пръстите на краката си.

— Мислех, че ще ни зарежеш тук.

Не отговорих. Останах прав, та да се досети да си отиде в стаята.

— Ако ще ни зарязваш, можеш да ми кажеш. Разбирам те. Разумно е. Дори да си болен, не е разумно да се мотаеш наоколо. Не съм луда, нищо ми няма.

— Ще си намериш работа. Ще се грижиш за Тифани. Ще спечелиш от лотарията.

— Преди малко я гледах там вътре и нещо си въобразих, че ще ни зарежеш, замислих се каква гадна каша забърквам винаги. Дори с факта, че тръгнах с оня тип Тоби. Той беше обратен. Мислех си, че нещата ще потръгнат. Ама че каша. — Тя се вгледа в тлеещата цигара. — Обаче знаеш ли, още от самото начало си е било каша и нищо друго.

— Още няма да тръгвам — казах.

— Е… — въздъхна тя. — Тая каша не е твоя, пич. Моя си е.

— Ще се оправиш.

— Преди да избягам, там нищо не се променяше, знаеш ли? Само дето вечно беше горещо. Същите поля, същата трева. И нямаше какво да правя. Виждах остатъка от живота си. Ден след ден — все същото.

— Познато ми е — казах, но докато го произнасях, трепнах и се ядосах на себе си, че съм се разприказвал пред нея, ядосах се заради чувството, че ми се иска да говоря с нея за онези пусти поля и жарещото слънце, за Лорейн и Кармен. Искаше ми се да кажа нещо за тях, ала не знаех какво.

— Докато гледах ония хлапета днес там, на плажа… — промълви тя. — Постоянно си мислех, че просто искам истински живот.

— Всичко в живота е истинско.

— Разбираш за какво ти говоря. Искам и Тифани да го има. На някакво нормално място.

— Значи точно това ще се случи.

Лицето й беше изсъхнало. Тя се ухили и очите й се присвиха.

— Толкова шантаво изглеждаш, като ти я няма косата.

— Самичък не се познах. Това сигурно е добре.

Усилих климатика, той забумтя още по-силно и стъклото на прозореца задрънча. Казах:

— Трябва да поспиш. Утре ще измислим нещо друго.

Тя ми протегна ръка да й помогна да стане, за миг ми отправи премрежен, игрив поглед и това ме разтревожи. Тя го усети и се спря, а после се запъти към вратата с много бавна крачка. Не можех да престана да я зяпам в шортите, които от седенето се бяха впили в нея.

Тя се спря и каза:

— Ако искаш да си тръгнеш, давай. Няма проблем. Ти направи много за нас, Рой. Можеш да продължиш. Ние ще се оправим.

Отворих вратата с думите:

— Може и да си тръгна.

Мъжът, който седеше преди на стъпалото, се беше преместил на една полянка до тротоара и се бе изтегнал близо до уличната лампа. Комари се рояха в светлинната тента до него.

Преди да влезе в стаята си, тя пак се обърна към мен и понечи да каже нещо, но се въздържа.

— Ако съм тук сутринта, значи още не съм си тръгнал — казах.

Затворих вратата. Щом отново останах сам, ме загриза безпокойство. Прехвърлих всичките телевизионни канали четири-пет пъти. Сгънах всичките си дрехи и ги подредих в шкафа една по една, после ги извадих и пак ги сложих във войнишкия си чувал. Разглобих своя.380-калибров колт и го почистих с молив и парцал. Чувствах, че сякаш нещо ми липсваше, нещо трудно определимо, ала забележително с липсата си.

Усещах, че съм си навредил от многото приказки.

Изглежда че в „Изумрудените брегове“ си имаха няколко постоянни клиенти. Комбито върху резервните гуми принадлежеше на семейството от стая номер 2. Особнякът с мотоциклета беше облепил прозорците си с алуминиево фолио в номер 8. Старият модел крайслер върху изпочупените трупчета, чиято предница бе наклонена надолу като на спортна кола, беше на две възрастни жени, които си деляха стаята с номер 12. На сутринта един тип отсреща, седнал на сгъваемо столче, обръщаше наденици върху малка скара на въглища, която разнасяше навсякъде мазен, лютив дим.

Беше стар тип с вид на бандит — с кърпа на главата, сандали и потник с реклама на бира „Корона“. От миризмата огладнях, приближих се и видях, че до краката му има малък стек картонени чинии.

— Това е закуската, която се предлага тук, човече. Аз съм Ланс.

Той извади една чиния и пусна в нея две наденици.

— Тук ли работиш?

— Всъщност не. Едно време бях женен за Нанси — онази там вътре. Жената, дето ви регистрира. Дава ми да живея тук. Харесва й да правя закуска сутрин за хората. Нямат кухня и затова ползвам скарата.

— Ясно. Благодаря.

— Тя каза, че си с две момичета. Могат и те да си вземат, ако искат.

Чух да се отваря врата и две деца от номер 2 излязоха, а след тях и баща им. Косата му стърчеше, беше зачервен и подут, очите му, кървясали, лъщяха.

Първо ме огледа от глава до пети.

После плесна момченцето по тила:

— Не пререждай сестра си! Остави я да си вземе.

В утрото хлапетата изглеждаха още замаяни и примигваха, сякаш току-що бяха изпълзели от пещера. Ланс се ухили насреща им и прехвърли по две наденици в чиния първо за момичето, после и за момчето.

Тъкмо дояждах моите.

— Сега се прибирайте — каза мъжът на децата.

— Мама каза и за нея да вземем.

— На нея не й трябва наденица. Кажи й, че аз така съм казал. — Той пое чинията от Ланс и проследи с поглед децата до стаята. Имаше едро лице — и издължено, и широко, малко подскачащо камъче вместо брадичка и дебел, загладен врат, който заличаваше линията на челюстта му. Косата му беше поизрасла и чорлава, облечен бе с потник и спечени, овоняни джинси, опънати от шкембе като едро гюле, заради което гърбът му се беше огънал навътре.

— Добрутро — поздрави Ланс.

— Мда, утро си е — отвърна мъжът и отхапа половината наденица. „Много съм корав“ даваше да се разбере с това. Имаше параноични, празни очи. Навремето е бил най-голямото куче в малкия двор, но сега бицепсите му бяха омекнали и замязали на бедра на старица.

— Няма нищо на „Керкенез“, току-що го разбрах — каза ми той. — Стана издънка.

Погледнах Ланс, а после мъжа.

— Нямам представа за какво говориш.

— Нефтена платформа край брега. Слязохме тука, щото трябваше да се кача на една такава на „Ситиз Сървис“. Обаче пристигам аз, а тия разправят, че изобщо не са ме наемали. Казах, че съм получил писмо. Те ми викат, в писмото не пишело онова, дето го пише… — Той погледна Ланс, за да потърси застъпничество от него. — А аз го държа в ръка! — Дояде надениците си и остави картонената чиния на паркинга.

Забеляза ме, че посягам за цигарите.

— Да ти се намира излишна?

Дадох му.

— Ти откъде си? Реших, че сигурно работиш на нефтена платформа.

— Не, на почивка съм.

— Откъде си?

— От Луизиана.

— От коя част?

— Ню Орлиънс.

— Жал ми е за тебе, пич. Бил съм там. Само дъжд, католици и чернилки.

— Някои хора ги поглъща — казах. — Трябва да знаеш кое как е.

— Познавах едно момче от Ню Оряиънс. Простреля се в бедрото. Момчето беше глупак.

— Сигурно заради това са го накарали да се махне.

Челото му се набръчка, докато се мъчеше да загрее какво му казвам. Усетих, че е излязъл още един тип, оня с мотора от номер 8, с прозорците, облепени с алуминиево фолио. Беше млад и кльощав, с дълга коса, стоеше малко по-назад и ни гледаше през големи слънчеви очила. Другият мъж продължаваше да ме зяпа, опитвайки се да схване какво точно казах, за да го обидя.

— Ти колко деца имаш в оная хотелска стая? — попитах подигравателно.

— Само тия двете. И жена ми. — Той тръсна глава. — Всеки ден става все по-дебела. — Като жест, че отстъпва, той се разприказва за нея. Направил й забележка за банския й преди няколко дни и оттогава не била излизала от стаята. — Прави ми демонстрации, че съм оскърбил чувствата й. Знаеш ги какви стават.

Хвърлих фаса и се запътих към стаята. Момчето от номер 8 се беше навело да пита Ланс нещо, а другият мъж продължаваше да стои и да се оглежда насам-натам, смутен, че никой не обръща внимание на приказките за жена му.

Докато затварях, усетих, че дългокосото хлапе ме наблюдава и го погледнах.

Ухили се, все едно бяхме стари приятели, и ме „застреля“ с пръсти.

Когато момичетата се събудиха, хапнаха и се облякоха. Не знаехме какво точно да правим днес. Реших, че малката трябва да види плажа. Затова нахлузих едни скъсани джинси, облякох ярка риза в хавайски стил, която си бях купил предния ден заедно с чифт сандали, и слязохме вкупом на плажа. Нямах основателна причина да го направя, но пък имах време за губене, а и ми се щеше да видя как малката ще възприеме океана и пясъка. Беше ми любопитно.

Бащата от номер 2 висеше пред стаята си с шише бира „Микелоуб“. На тръгване ми кимна.

— Хубава риза — каза и вирна брадичка.

След пет преки пресякохме една алея до плажа на крайпътния залив. Опаковки и вестници се ветрееха по бодилите на ценхрусите[16], рошава ограда от метлиците на власицата[17] опасваше песъчливия склон, който се спускаше надолу към океана. Тифани се усмихна, заподскача до Роки и посочи с пръст натам. Океанът се плискаше, ширнал се в безкрая.

Роки свали късите панталони и ризата си. Видя че я гледам, затова извърнах очи. Банският й бе доста оскъден — четири триъгълничета червен плат — и при тази гледка задишах дълбоко. Измамни извивки и стройни линии очертаваха фигурата й, мускулите й на танцьорка розовееха под бялата кожа там, където слънцето ги огряваше, бузите и носът й поруменяха, а слънчевите лъчи хвърляха златни и бели отблясъци в косите й. Тя приклекна и с голямо благоприличие сгъна дрехите си на земята, което ми се стори изключително еротично. Имаше широки рамене за ръста си, а гърбът й представляваше хълмиста система от мускули, трябва да се потрудиш да имаш такъв.

Отпуснах се назад в една плитка пясъчна яма, бях донесъл две кутии бира „Корс“, отворих едната, а Тифани, възбудена, се затича към прибоя, като едва не се спъваше в собствените си крака. Роки я заведе до водата и утихващите вълни ги подгониха; смехът на момичетата звънеше като камбанки — чист, трепетен звук, който не ми се струваше глупав.

Една вълна плисна Роки, банският прилепна по тялото й като мокра салфетка и аз можех да различа зърната на гърдите и цепката на задника й. Тя ми помаха и застана до сестра си — вълните ги обливаха, искрици просветваха по телата им, малката пищеше и се смееше, а зад тях синьолилавите води се застилаха с пяна и се разливаха тъй нашироко, че човек можеше да си представи времето, когато цялата планета е била само с море и небе. Една моторница, теглеща воден скиор, прекоси хоризонта, а в мъглата на изток различих очертанията на сондажната кула.

Излязоха на брега. Роки седна до Тифани и се опита да й покаже как се строи пясъчен замък. Тифани посочи към залива и попита:

— Къде отива?

— В океана.

— А той какво е?

— Още вода.

— А той къде отива?

— Стига вече — каза Роки и погъделичка момиченцето по ребрата.

Роки изпъна крака и взе да тъпче мокрия пясък, което затрудняваше усилията ми да не я гледам, затова затърсих други неща по плажа. Туфа метличини, в която нещо блещукаше. Две въздебели момченца, тичащи по брега. Чайки, възседнали топли въздушни течения, пикираха и протягаха клюнове към земята. Хвърчило в цветовете на дъгата, пуснато някъде далече надолу по плажа от някого, когото не виждах. То се поклащаше, танцуваше, описваше малки кръгове. Тифани го видя и посочи с пръстче нагоре към него.

Зададе се група момчета, които си подхвърляха футболна топка. На минаване всички млъкнаха и се втренчиха в Роки. Тя го забеляза и пак взе да показва на Тифани как да утъпче пясъка.

Свалих си ризата и се излегнах под слънчевите лъчи. Опитах да си представя как клетките ми складират слънчева светлина.

— От какво са ти тези белези? — попита Роки.

— Кои?

— Кръглите отстрани на тялото.

Опипах хлътналата кожа и продължих да мижа на слънцето.

— От сачми.

— От пушка?

— Беше далече. Само ме поръсиха.

— Ами онзи другият? На рамото ти.

— От нож.

— Голям нож е бил.

— Беше.

— Ами този на крака ти отгоре?

— Куче.

— Знаех си. Досетих се, че този е от куче. Уби ли го?

— Кучето ли?

— Да.

— Не помня. — Всъщност помнех.

Изчаках я да ме попита нещо друго и след като не каза нищо, надзърнах изпод клепачите си и видях, че пак е насочила цялото си внимание към Тифани.

След като ми свършиха бирите, подремнах на пресекулки, а когато се събудих, видях, че Роки лежеше до мен и се печеше по гръб. Дребен наниз от влага и пясък бе полепнал по кожата й, а в пъпа й се беше събрала локвичка пот. Трябваше да съм по-далеч от нея, затова тръгнах към водата.

Тифани не спираше да възклицава радостно и да подрипва край мен. Хвърчилото с цветове на дъгата все още се носеше из небето, мушкайки и порейки бледозлатистия въздух.

Момиченцето спря на брега, протегна ръце нагоре и изпъшка, сякаш искаше да стигне до раменете ми. Аз я вдигнах и се престорих, че ще я хвърля в океана, а тя се разпищя и разсмя едновременно. Искаше ми се да викам заедно с нея, но се сдържах. Щипнах я по носа и се метнахме във вълните — нея държах нависоко, докато солената вода ме заливаше, а тя се смееше, плюеше и ахкаше удивена и неуверена, а после поиска отново да направим същото.

До края на деня усещах тялото й в празните си ръце — бе лека, но стегната — мятането й, ритането й. Заведох я обратно на плажа. От време на време тя правеше по някой жест, който изглеждаше много женствен — например подпъхваше мокър кичур коса зад ухото си или си оправяше банския с рязко, сериозно изражение на лицето.

Роки лежеше на пясъка и ни гледаше весело.

Спомням си как веднъж едно приятелче ми каза, че всяка жена, която обичаш, е едновременно майка и сестра, която не си имал, и че всъщност постоянно търсиш женската част от себе си, твоето женско животно или нещо такова. Той можеше да пробутва такива изказвания, защото беше наркоман и четеше книги.

Докато се прибирахме пеша, едва успявах да не изоставам и да не гледам Роки с банския й костюм в гръб, но всъщност не мисля, че можех да я докосна.

В късния следобед ядохме „По Бой”[18] с пържени скариди и стриди, а после ги заведох в пасажа покрай кейовете. Играха на „Фрасни къртицата” [19] и на „Пакман” [20], после нанизваха кръгчета на колове. Аз се мотаех по пристана, без да ги изпускам от очи.

Няколко чернокожи кибичеха на кея с въдици, долу на плажа лежеше преобърната гребна лодка. Беше пробита и през дупката чувах как мяучи котка. По пясъците бяха пръснати хиляди алени лотарийни билета.

По-късно вечерта по телевизията гледахме филм, мисля, че беше с Ричард Буун; когато ги оставих, изглеждаха уморени и удовлетворени. Усетих, че ми става хубаво от това.

В стаята си се почувствах добре, че ги оставих така.

После взех да се тормозя от незнайно какво, което не можех да изразя с думи. Все едно бях забравил нещо важно, ала не знаех как да го назова.

Излязох навън и се загледах в пъстрата нощ — горещият вятър люлееше палмите и препускаше нагоре към небесната река от звезди. Поех нанякъде.

Старовремски товарни подемници и хангари, останали още от едновремешния износ на памук, бяха замрели на юг и по някои от тях още светеха лампи. Роса от сол и мирис от мрежите за скариди и стриди висяха във въздуха. Един мъж помагаше на приятеля си да върви, обхванал раменете му с ръка.

Тропотът на ботушите ми по асфалта звучеше като звук от часовникова стрелка. Опушеносива котка повървя успоредно с мен по отсрещния тротоар. На пейката на една автобусна спирка възрастен брадат мъж надигаше бутилка от хартиен плик и плачеше. Каза ми, че бил щастлив. Излязъл същия ден от затвора.

Когато се върнах в стаята си, вътре беше толкова тихо, че тиктакането на будилника сякаш отекваше в стените и този тих звук ми казваше, че е късно, по-късно, а после и още по-късно.

Беше изминало време. Бях стар.

Сутринта станах преди момичетата. Гледах как пуква зората над залива, как водите му пожълтяха и флотилии корабчета за лов на скариди се разстлаха из тях — малки шхуни с кокалести кливери и торбести мрежи. Те изпълзяха навътре в морето с бавното и съгласувано движение на естествената миграция. Утринното и вечерното слънце тук разпалваха небето в истерични краски — зелено, пурпурно, огненочервено и портокалово, тъй нереални — облаци от старите уестърни на Метро Голдуин Майер.

Бавни движения. Менящи се багри.

Забелязвах нови неща.

Роки каза, че днес май трябвало да почне да си търси работа, но аз възразих, че днес всички ще отидем на плажа. И отидохме.

Вечерта се срещнахме с още две постоянни клиентки — жените с общия крайслер със счупената антена. Казваха се Дера и Нони Елиът, сестри с еднакви сиви, твърди коси, подстригани във формата на карфиол. Бяха облечени в корави тъмни платове като монахини, на вратовете си имаха окачени тежки разпятия.

Ланс печеше кюфтета, а аз си бях донесъл стек с шест бири „Корс“. Момичетата също дойдоха и след като двете сестри известно време зяпаха Тифани през прозореца на номер 12, излязоха да се запознаят с нея.

Наведоха се напред да се ръкуват, а Тифани стеснително си захапа палеца.

Имаха мили, развеселени лица и носеха гърбавите си снаги с достойнство, като тихо бреме. Дера имаше очила и беше по-приказливата.

Човек не изглежда толкова подозрителен, когато е отворен към запознанства. Дера се обърна към мен:

— Имаме четири сестри, които са монахини в „Сестрите на Свети Йосиф“ в Хюстън. Живяхме в Дентън, но продадохме родителската си къща. Мислехме да си купим нещо във Флорида, но знаете как става, само си обикаляме из Тексас.

— Искахме да сме по-близо до нашите сестри — обади се Нони.

— Така е. Но сме тук от три седмици.

— Смятаме да си намерим все нещо по-постоянно.

— Не знам защо, но сякаш не можем да съберем сили да го направим.

Имаше нещо момичешко в тях, всякаква липса на каквото и да е лукавство в спокойните им безполови лица.

— Ходите ли често на плаж? — попитах.

— Олеле, не. Никак не обичаме слънцето.

Тя го каза, докато сестра й се опитваше да почерпи Тифани с карамфилова дъвка, а момиченцето обикаляше срамежливо около краката на Роки. Изпитах мимолетен порив да разкажа на тази жена за дробовете си.

Ланс беше опънал една сгъваема масичка за карти, а Нанси изнесе торба с питки за сандвичи, кетчуп, горчица и картонени чинии. Остави ги на масичката и ме изгледа.

— Помня, че онзи ден имахте много коса. Я се вижте сега! Боите се някой да не ви разпознае ли?

— Тука е твърде горещо за толкова много коса — отвърнах.

Ланс обърна кюфтетата и каза:

— На бас, че ще са толкова вкусни, колкото на онова място в Остин. „Грийнбелт Грил“. Помниш ли го, бебчо?

Нанси свъси вежди и се намръщи.

Той ме погледна:

— Едно местенце с местна кухня, където ходехме някога. — Пак се обърна към Нанси и додаде: — Помниш ли?

Тя въздъхна шумно и завъртя очи към него, сякаш го съжалява, че се е изложил така. После се върна на рецепцията.

Тифани се смееше със старите сестри и ги забавляваше с нещо.

— Някога беше доста разхайтена — обади се Ланс. — После взе да се стяга като за пред мен, но май много взе да й идва. Знам какво си мислиш, но аз я виждам не само такава, каквато е сега, разбираш ли. Виждам цялата Нанси, каквато съм я познавал, а тя беше каква ли не. На нея й харесва, че пазя всичките тия спомени, макар да се прави, че не е така.

Роки беше излязла от стаята, както и хлапакът от номер 8. Имаше дълга рижа коса и беше малко като изскочил от книга, един такъв крехък, а скъсаните му джинси и рокерските ботуши, които беше надянал, изглеждаха катастрофално не на място.

Заговориха се, облегнати на стената до стаите, той каза нещо на Роки и тя се усмихна. Беше по сива фланелка с дълги ръкави, пъхнал ръце в джобовете си. Тесните му рамене бяха леко прегърбени.

Видя, че го гледам и махна. Роки като че се нервира.

Бащата от стая номер 2 излезе навън. Затвори след себе си — беше открехнал вратата колкото да се изхлузи. Докато оглеждаше кльопачката, се облиза.

Застана до скарата и измери с поглед всички наоколо.

— Овъртаме се за кюфтета като прегладнели песове, а? — заяви той, без да се обръща конкретно към никого, огледа се в очакване на някаква реакция и когато такава не последва, се опита да си придаде замислен вид.

— Аз съм Трей — представи ми се червенокосото момче, подаде ръка и очите, хлътнали в тънки сиви джобове, примигаха. Роки взе една от бирите ми и пийна.

Ръкувах се с момчето.

— Трей Джоунс — каза той, погледът му се стрелна към ръцете ми, после пак ме погледна в очите и сякаш искаше да каже още нещо. Толкова беше слабичък — чак ми се струваше, че блузката му го тегли надолу. — Повечето хора ми казват Убиеца — додаде той.

— Разбира се — казах.

Бащата взе следващите три хамбургера. Понечих да кажа нещо, но като видях, че ги носи към стаята, се зарадвах, че си тръгна, и замълчах.

Беше ги струпал в една чиния и ни изгледа през рамо, докато вървеше към стаята си и я отключваше; погледна повторно към мен, докато се мушеше, открехвайки отново вратата само педя, колкото да се провре вътре.

Трей Джоунс продължаваше да стои до мен.

— Видя ли хлапетата на тоя дъртак вътре? Май от доста време не са си дояждали.

Кимнах. Роки седна на стъпалото и загледа възрастните дами, които си говореха с Тифани.

Той извади пакет ментолови цигари и ми предложи една. Отказах. Запали я сам и каза:

— Ти къде си лежал, брато?

— Какво?

— Спокойно, пич. Винаги различавам затворниците по рождение. Начинът, по който си ядеше надениците, пич. — Той се подсмихна. — Нали разбираш?

Извадих цигара.

— Никъде.

— Да, бе. Добре. — Той кимна и ми поднесе огънче. Ноктите му бяха изгризани до дъно, ръкавите — издърпани върху тънките китки. Предположих, че има белези от спринцовки по ръцете. — Мен ме окошариха в Роуън, Оклахома — каза той. — Бъди добър към себе си и си стой на юг.

— На колко години си?

— През март направих двайсет и шест.

— Какво си търсил в Роуън?

— Ами… — Той вдигна рамене и дръпна от цигарата. — Бях там по една работа за един тип, с когото бяхме комбина. Партньорът ми. Добре се справяхме, ама в един бар се набутал баш във въргала. Идват да го прибират, искат да му погледнат в колата. А аз хич не знам как се е почнало. Спях на задната седалка.

— Хм.

— Още три са готови — обади се Ланс.

Казах на момичетата да си вземат и да ядат. Стариците заведоха Тифани до масата и й помогнаха да си стъкми един сандвич. Трей не помръдна от мястото си.

Питах се какво ли иска това хлапе от мен.

— Тука сега имам едни хора — продължи той. — Имам хора, дето ги познавам.

Не казах нищо и си допих бирата.

— Брато, знаеш ли на кого ми напомняш? — попита той.

Вдигнах вежда и отворих нова капачка.

— На един тип от киното. Кой беше тоя, бе? Игра във филма за оня, дето участваше в боеве с петли. И в другия. Дето един старец се разкарваше насам-натам с една глава в колата.

Замислих се за секунда.

— Оня прилича на кон. Но това всъщност не го загрозява.

— Ето. — Подадох му една бира и отнесох останалите в стаята си. Не бях гладен.

Небето бе бездънно червено, а по напукания асфалт блуждаеха сенки.

След полунощ отворих нова бутилка „Джеймисън“, защото вече не можех да заспя, ако не съм пийнал. Бях преполовил шишето и времето започна да се събира в локви и да ме залива — губещи се моменти, фантазии, които се отваряха и затваряха като магически кутии, трудно ми бе да си спомня точния ход на събитията. В мислите ми обаче присъстваше някаква мания. Плачеше ми се, ала не можех да се разплача. Когато за първи път видях рентгеновите снимки, побързах да изляза от лекарския кабинет — изхвърчах през вратата още щом чух думите „дребноклетъчни белодробни карциноми

А сега исках да знам колко време ми остава. Трябва да съм звънял на „справки“ за домашния телефон на лекаря.

Имам някакъв спомен, че се бях разгорещил, че ругаех и че гласът на мъжа звучеше по телефона като на заспал, на заден план чувах и някакъв женски глас. Струва ми се, че се наложи да му напомня кой съм и кой ме е насочил към него.

Май съм казал нещо като: „Колко? Колко още ми остава?“

Той отвърна, че не знаел и не можел да каже, и се опита да ми обясни нуждата от по-нататъшни изследвания, от биопсии. Да, най-голямата вероятност била да имам дребноклетъчни карциноми. Той сякаш се опита да ме убеди пак да отида при него.

— Последния път вие просто избягахте от кабинета. Нямахме възможност да обсъдим сериозно вариантите за лечение.

Май си спомням, че бях дълбоко оскърбен от неспособността му да ми отговори, струваше ми се, че проявява към мен снизхождение, и изведнъж се изпълних с огромна омраза към този човек. Признавам, че в онзи момент определени важни връзки не се задействаха в главата ми. Но си го представих — един такъв розовичък, прясно изкъпан, посивялата му косица — подстригана и прилежно разделена на път, студения и обигран тон, с който ми съобщава за моята смърт.

За момент ми се струваше, че в онази тъмна и разядена от солта мотелска стая, посред нощ, с жежкия си дъх в телефонната слушалка съм изнамерил главния злодей, врага на живота си.

А сега мисля, че само ми се е искало да чуя, че се е уплашил. Като мен.

— Ти, шибан касапино, шарлатанино, копелдако! — креснах. — Искаш пак да дойда ли? Ще дойда аз! И тогава ще се погрижим да получа прям отговор!

Той възрази срещу моя гняв, взе да доказва, че е невинен.

— Имам тука адреса ти, никаквецо. Роял 2341. Сигурно имаш огромна къща. Няма как иначе.

— Какво? Не, не… Слушай…

— Твойта женичка знае ли за хазарта? Знае ли колко дълбоко си се овътрил, бе? Ти, никаквец и дегенерат!

— Сега… Слушайте сега… престанете за малко…

Мисля, че горе-долу в този момент тръшнах слушалката. Трябва да съм я метнал към другия край на стаята, защото на сутринта тя се въргаляше до отсрещната стена, разбита на парчета, а кабелът беше изтръгнат от гнездото.

Когато на другия ден се събудих, слънцето изгряваше, в стаята беше горещо, а възглавницата ми беше подгизнала от пот. Бях без риза и целите ми гърди бяха покрити със зачервени ожулвания и белези, сякаш ме беше нападал див звяр. Огледах ноктите си и белезите по гърдите. Бутилката се въргаляше на пода и смътно се запитах защо телефонът не е на мястото си.

Обзе ме мрачният ужас, който идва в определени случаи с махмурлука — когато се питаш какви точно си ги свършил и на кого тоя път си отрязал квитанциите.

Но не помнех да съм се обаждал по телефона. Апарата го писах обикновени странични щети, които сполетяват крехки предмети, когато се наливаш така.

Купих вестници. Местен — „Хюстън Кроникъл“ заради обявите, и „Таймс-Пикаюн“ от Ню Орлиънс.

В „Таймс-Пикаюн“ беше излязла кратка статия, че издирвали Франк Сенкевич за разпит във връзка с текущо разследване.

Намекваха, че е офейкал от града.

Стан Птитко изобщо не се споменаваше. Нищо за Анджело или за другите мъже, или за жената, или за станалото в къщата на Сенкевич в Джеферсън Хайтс.

Замислих се какво ли прави Стан. Дали е пратил хора да ни издирват. Колко ли ще са и доколко далеч ще претърсват. Нямаше значение, подсказваше всичко. Ние бяхме игла в купа сено.

Онази папка, взета от къщата на Сенкевич, все още беше у мен, но от нея не виждах никаква далавера. Можеше да я пратя на районния прокурор, преди да потегля надолу към Мексико.

Повтарях си постоянно, че ще ги зарежа. Първо, щеше да е „като им намеря място, където да отседнат временно“. После реших, че ще е, когато Роки най-сетне си намери работа.

Разстлах обявите на леглото.

— Има една за салонен управител. Ето още една. Гледане на деца. Това го можеш.

Тя се разхождаше напред-назад пред прозореца. Пак беше обула онези шортички. Нанси беше изнамерила няколко стари настолни игри в приемната и Нони и Дера попитаха дали могат да вземат Тифани за няколко часа.

— Какво? — казах аз.

— Какво точно трябва да направя? — каза Роки.

— Обличаш се хубаво, влизаш и искаш формуляр. Вземаш химикалка и го попълваш.

— Обаче такова… Какво да пиша? Никога досега не съм имала работа, Рой.

За това трябваше да помисля.

Взех един жълт бележник от нощното шкафче и зачуках с молива по устните си. Записах имената на две места. Едното беше бар в Морган Сити, а другото — заведение за барбекю в Ню Орлиънс. И двете през последните няколко години бяха изгорели до основи. Изгоряха пред очите ми, ако става въпрос.

Подадох й го.

— Ето къде си работила. Кога, сама измисли. Кажи им само, че вече са затворили. И във всяко си останала чак докато затвори, защото ти си от тези работници, дето не бягат. Лоялна си.

Тя седна на леглото и поклати глава, сякаш оспорваше думите ми.

— Не знам, Рой… просто не знам какво да правя. Не знам как се прави това.

— Е, ще ти се наложи да се научиш.

Погледът й се беше откъснал на деветдесет метра напред. Замислих се за всичко, което не знаех за нея, и коя част от нея я беше отвела в къщата на Сенкевич. Крайно погрешна преценка, най-малкото, но можеше да е и нещо по-лошо.

— Когато ти говорят, просто ги омайвай с чар. Това го умееш.

Погледът й се стрелна към мен — подивял, унесен от едва сдържаната истерия. Сетих се колко бързо смехът й преминаваше в отчаян кикот.

— Трябва да го възприемаш така: и най-тъпите копелета на света си намират работа. Просто трябва да отидеш там и да го свършиш.

Тя кимна, избърса очи и се загледа в пердетата.

Чухме как сирени профучаха покрай прозореца. Леглото изскърца, когато станах.

— Можеш да поостанеш тук вътре — каза тя. Онези госпожи ще гледат Тифани.

Спрях се на вратата, а тя протегна крака, отпусна се назад на лакти и леглото пак изскърца. Изгледах я предупредително — каквото и да възнамеряваше да прави с краката си.

После тя заговори:

— Никога не съм виждала баща си. Мама разправяше различни истории за него. Според едната той беше в затвора, според другата — мъртъв. Гари мама го срещна в клуба, в който работи. Понякога седях на задната седалка… когато тя излизаше с някого. Возеха ме на задните седалки. Всеки път, когато ми се иска да кажа, че Гари е гаден, винаги си мисля, че е лентяй. Грамадно, тлъсто, мързеливо копеле. Всяка година дебелееше все повече. Почна да се задъхва дори когато търсеше дистанционното. Мисля, че някои видове мързел са пагубни.

Върнах се от вратата, позволих си да седна и й предложих още един „Кемъл“. Тя изчака да си дръпне веднъж и обходи зъбите си с език.

— Мама замина преди четири години. Гари разправяше, че била избягала. Може и да е избягала. Една нощ може да е тръгнала и да не се е върнала. Мисля, че нещо й се е случило.

Изтръскахме пепелта едновременно; връхчето на цигарата й трепереше.

— Веднъж той… Той реши, че ще отглежда зайци. Живееше от някакви помощи, които държавата му отпускаше. Навремето работел в заводите, обаче си увредил крака и живееше главно от тия помощи. Майка ми реши, че идеята е тъпа. Тя работеше в един клуб в Бомон. Имаше нощи, в които знаех, че няма да се прибере. Та може да е избягала. Може би си е мислела за онези зайци.

Тя кръстоса крака и аз извърнах очи към завесите.

— Той изхарчи доста пари. Хвана ме да отида там и да му помагам да вдигне огради от мрежа за кокошарници, да окося цялата площ зад къщата с ръчна косачка, която му се наложи да вземе назаем. В най-големия пек. Няколко седмици строяхме нещо като кокошарник за тия едри зайци специална порода, и както той каза — слагаш ги вътре, може и само една двойка, и след два месеца имаш цяло стадо. Само ги храниш и поиш. Продаваш ги в града. Месото и кожите продаваш, защото тая порода имали хубави кожи. С мама и двете изпаднахме в шок, когато стана горе-долу точно така. Тогава май бях на единайсет. Нямахме кучета или котки и аз се радвах, че наоколо има толкова много зайци. Бяха грамадни. Ако ги хванеш под предните лапи и ги вдигнеш така, че краката им да допират земята, стигат до раменете. Бели, черни, петнисти зайци. Той постоянно си измисляше цифри и ги записваше на листове на масата в кухнята, опитваше се да пресметне колко ще струва първото му котило и вече наместваше парите. Но всичко това се случи преди август, когато жегата става страшно силна, тревата изсъхва и дворът се превръща в сметище. Бяха прекалено много, не смогваше да ги изхрани и ги намали наполовина. Накара мама и мен да отидем с него в Лейк Чарлз, за да продадем тая партида, натовари цял куп телени клетки в камиона. Но не получи толкова, колкото мислеше. Нищо подобно. В магазините за кожени палта му казаха, че не става така. Всичките зайци отивали при касапина, евтино. Та той се разсърди, а също и мама, че не изкара толкова, колкото мислеше. Спомням си, че ми беше много гадно заради всичко това, когато чакахме в кланицата и одраните животни висяха навсякъде. Той и мама бяха страшно вбесени, а той вика: „Майната му, дай да ходим да пием по едно“. И те отидоха да пият, а аз останах в стаята. Точно за това си мислех сега. Мислех си как седях сама в онази стая. Защото останах там два дни. Само стоях вътре, гледах телевизия и сутрин ядях зърнена закуска на щанда за закуски. Мразя да чакам за нещо. Те се върнаха след два дни, изглеждаха ужасно, нервни, с раздърпани дрехи. Воняха. Всичките изкарани пари ги бяха профукали и тя трябваше да се върне на работа… Всички се върнахме в Ориндж.

За това мислех. Как седях в онази стая тогава. Все едно бях на задната седалка в колата. — Тя зачопли един нокът и се заигра с цигарата си. — Обаче зайците на Гари… Като се върнахме, първото, което виждаме, бе дворът, пълен с птици. Вътре имаше сума ти птици и двойка грамадни лешояди, които само като ги зърнах, и се разплаках. Той им кресна и ги разпъди. Видях как единият лешояд, излитайки, откъсна ивица месо. Зайците до един лежаха из двора, натръшкани по земята, десетки, просто лежаха. Всичките бяха накълвани. После разбрах, че са се прегрели, нямали са вода и направо са се издушили в жегата. Спомням си как майка ми го перна с чантата си. Тя плачеше, беше разстроена. Аз плачех, откакто приближихме грамадните птици, но после, мисля, че се разпищях. И двете му кряскахме и ревяхме, а той изглеждаше жалък — такъв един тлъст, махмурлия и със сълзи в очите. Както и да е, ето го какъв беше. Мисля, че тогава за последен път се опита да изкара някакви пари. Освен дето продаваше долнопробната трева, която отглеждаше зад къщата.

Тя отметна няколко кичура от челото си и погледна нагоре. Устните й бяха сурово извити надолу, малко непохватно, а тежко отпуснатите над очите й клепки издаваха много специфични неща.

Станах и тръгнах към вратата. Някаква част от мен искаше да я пожелая, но каквото и да ме удържаше, бе трудно да го изразя с думи. Не ми се мислеше за това.

— Поспи си — казах.

В моята стаята изведнъж осъзнах, че ако майка й е заминала преди четири години, е било преди Тифани да се роди. Но и за това не исках да мисля.

Надигнах се рязко в леглото, не можех да си поема дъх. Зад пердетата присветваха полицейски лампи, стаята пулсираше в червено и синьо. Сирени не виеха, но пулсът ми биеше оглушително в ушите.

Изтъркалях се от леглото, бръкнах в касата, награбих.380-калибровия и го заредих. Стиснал пистолета с две ръце, приклекнах до металната врата и се помъчих да обуздая дишането си, да задишам дълбоко в бавен ритъм. Свързваш гледката отпред с тази отзад с две успоредни светлинни линии и образуваш рамка. Издишваш, слагаш пръст на спусъка, все едно свиваш юмрук. Не натискаш.

Чаках ги да почукат. Отвън се чуваха гласове — говореха с тих, официален тон. Пропълзях до прозореца и надникнах иззад пердетата.

Две полицейски патрулни коли бяха паркирани пред стая номер 2. Още една беше спряла на улицата напреки на алеята за автомобили и светлините на всички създаваха параноичен карнавал.

Имаше и линейка.

Нанси стоеше навън по дълъг халат, скръстила ръце. Ланс сложи ръка на рамото й и двамата се загледаха в случващото се в лилавия мрак около стаята му. Надолу по пътя вратата на стая номер 2 зееше. Там беше центърът на суматохата.

После двама заместник-шерифи изведоха бащата навън. С посинено око, без риза, с ръце, закопчани отзад с белезници, а грамадното му шкембе преливаше над джинсите. Изглеждаше объркан, смирен и уплашен.

Веднага след него двама парамедици изкараха от стаята носилка, покрита с чаршаф. Една ръка бе увиснала под чаршафа и дланта й приличаше на нокътче в края на онзи масивен джолан. Кожата присветваше в синьо и червено в нощта.

Забелязах децата, които наблюдаваха ставащото от задната седалка на едната патрулна кола, и как мрежестата преграда между седалките прорязваше лицата им с кръстосани сенки. Дръпнах пердето и отстъпих назад от прозореца.

Не можах да заспя и близо час прехвърлях каналите на телевизора, но не успявах да възприема нищичко от екрана. Полицейските лампи си бяха отишли. Излязох навън да видя дали Нанси или Ланс са още там, да проверя дали ще мога да разбера какво се е случило в номер 2.

Единственият човек навън беше рижото момче, Трей Убиеца — стоеше до вратата си, пушеше цигара и надигаше бутилка „Лоун Стар“. Той вдигна шишето, разклати го и килна нагоре глава.

Нямаше да заспя, това беше ясно, а перспективата за студена бира ме примами от отсрещния край на паркинга.

— Била е така доста време — каза Трей, кимвайки надолу към номер 2, чиято врата беше преградена с жълта полицейска лента. Влезе вътре за малко, върна се с нова бутилка и ми я подаде.

— Какво е направил? — го попитах. Бирата не беше достатъчно студена, но все пак носеше утеха.

Той вдигна рамене.

— Доста време е минало. Накрая едно от децата подметнало нещо на Нанси. — Той дръпна лаконично от цигарата си — сдържаност, която бе упражнявал, но още не бе овладял. — Ченгетата отведоха децата. И него отведоха. Съобщиха на Нанси, че по тялото й имало синини.

Онова, което помня за мъжа от тогава, бе колко безпомощен изглеждаше той и как си личеше, че неговата безпомощност го е направила жесток.

— Онези момичета са ти племеннички, а? — гласът на хлапето беше тънък и провлачваше думите екстравагантно с отрепетиран тексаски говор.

— Да.

— И сте дошли на почивка, а? Говорих с голямата. Каза, че си ги довел заради плажа. И татко й бил умрял.

Кимнах. Топъл ветрец прошумя в полицейската лента, преградила вратата, палмовите листа затракаха.

— Съжалявам за него. — Той изстреля фаса си на другия край на паркинга и прокара пръсти по скалпа си. — И аз съм на почивка. Кротувам.

Пуснах си го покрай ушите и отпих глътка бира.

— За какво те вкараха, ако не възразяваш да попитам?

В отговор на неговия въпрос му метнах тежък поглед и завъртях очи.

— Мда. Не се впрягай, брато. — Той се почеса по врата; кожата му беше излющена, бледнееше в пепеляви тонове и изглеждаше зърнеста на слабата светлина на бръмчащата лампа. Не беше ходил много на плаж. Дългата му рижа коса падаше женствено върху крехкото тяло, а чертите му бяха самата нищета, изострена нужда. И може би точно този просяшки вид изтръгна някакво съчувствие от мен, понеже помнех колко труд хвърлих на неговите години да не изглеждам уплашен.

— Причината да питам е — каза той, — че се чудех дали търсиш работа. Дали искаш да правиш пари. Докато си на почивка, нали се сещаш.

Погледнах го косо — тънко, сивкаво хлапе. То вдигна вежда леко наперено, намекваше ми за нещо. Преди всичко много ми се пиеше още една бира.

— Какво имаш, Убиец?

В стаята му, скрита зад алуминия, от чувал за смет се бяха изсипали дрехи, а една торба за пране, затегната с върви, изглеждаше пълна с тежки и остри предмети. Беше овързана с въже за бънджи, за да я закрепва за мотора. Иначе вътре нямаше почти нищо освен някакви скици по масата и две книги. На корицата на едната пишеше „Съвременни електронни аларми“. Другата беше бяла на цвят със заглавие „777 и други кабалистични писания“. По жълти бланки бяха нахвърляни рисунки, драсканици с мастило и диаграми, странни драскулки.

— Човече, знаех си, че си бил вътре. Беше ми ясно. Имам набито око за тия работи.

Бях взел още една бира от неговите, запалих цигара и го загледах как събира листите и ги трупа върху книгите. Пипаше придирчиво и някак дребнаво с ръце, подравняваше купчината листове от всички страни, опитваше се да нагласи хартията по квадратната шарка на масата. Изглеждаше, сякаш почти се срамува, че не може да се спре да го прави. Кръглите очила с телени рамки подсилваха излъчването му на ученик — от онези интелектуалци, пристрастени към злоупотребата с дрога.

— Добре. Ето го. Господин Робишо. Нещото. Според теб с какво се занимавам, а? Искам да кажа, според теб какво умея да правя?

Взрян в него, само дръпнах от цигарата и оставих дима да обгърне лицето ми.

— Нямам представа.

— Добре. Ето с това, брато. С това се занимавам. Аз съм крадец, и то страшно, страшно добър, мамка му.

Не му откликнах, само примижах срещу витаещия помежду ни дим.

— Добре, добре. Ще кажеш: „Е, и?“, знам аз. „Браво на теб“, ще кажеш. Е, зарекъл съм се повече да не прекарвам никаква част от живота си отново в кафеза! Зарекъл съм се да не се пробвам в нищо, освен ако не е бона фиде[21] или ако няма риск, а наградата е голяма. — Той извади няколко жълти бланки със скици на стаи, грубо нахвърляни. Много от добрите крадци са били наркомани. Дори когато са на върха на зависимостта си, те са сръчни професионалисти, но това никога не продължава дълго. За кратко остават функционално способни, правят няколко удара, по някое време започват да преуспяват и да прекаляват с дрогата, после ги хващат и като излязат, пак почват цикъла отначало. Забелязах, че по кожата между пръстите му има няколко ситни точици като ухапвания от кърлежи.

— Имах партньор, човече. Свестен тип. Стабилен. Беше малко… ами, горе-долу от ония, дето им викат „мотора на операцията“, повече или по-малко. Той ме отгледа. Занимаваше се с пласмент, понякога трупаше яки пачки. Бачкатор. Много свестен тип.

Зад него в алуминиевото фолио по прозорците трепкаха нашите мътни и набръчкани отражения и без малко да го попитам защо го е залепил там.

— Той си отиде, но ние бяхме добър екип. Няма го вече. Някакви старчета го изхвърлиха в едно блато в Алабама. — Бях го взел за някакъв мошеник на дребно, но щом спомена приятелчето си, погледът му помрачня, затова си помислих, че хлапето е самотно, и си спомних себе си някога. Още не се беше съвсем научило да носи този товар. Правеше се, че е преодоляло някои неща, а не беше.

— Само че сега ми се отвориха разни работи. Имам перспективи.

— Какво крадеш? — попитах.

Той направи гримаса, сякаш въпросът ми беше абсурден.

— Фармацевтика, човече.

Сви рамене и задържа изражението си, за да подчертае колко е очевидно.

— Слушай, брато. Работата е там, кълна се пред Бога, че мога да намеря чист продукт само за няколко дни! Три най-много. Говоря ти за към трийсет хиляди долара, пич. Значи, има един тип, дето върти клиника в Бродуей. Познавам една чистачка там.

Нищо не казах и той го прие като насърчение.

— Мога да ги шитна в Корпъс и в Хюстън. Три дни. Трийсет бона може и да е занижена оценка. Тоя тип… Той е нещо като доктора на законните собственици на курортите тук. На мадамите им, на домакините им. Той е оня, дето ги снабдява с дрогата. Държи цяла наркотична аптека в сградата. Говоря ти за бензи, декси, бифетамин. Амфетамин. Екстази. Знаеш ли какво е това? Здраво съм стиснал онова място, човече. Мойта чистачка ми снася за алармената система. Имам полароидни снимки. Нищо не е, пич. Контактна аларма. Тия и насън ги оправям. Фасулска работа.

— А аз за какво съм ти?

— Да… Именно. — Той изгаси цигарата си, запали нова, поразрови се из някакви листове на бюрото и ми показа една грубо нахвърляна схема, план на някакво помещение. — Трябва ми някой да кара микробуса, трябва ми и пласьор. Някой, който да ми помогне да проникна вътре и да ми отвори вратата отвън, като се намъкна. Да ми помогне да го пласираме. Моята работа е да се скрия на онова място, докато затворят и заключат. Излизам, слагам байпас на алармата — просто затварям веригата. Пренасяме стафа — трябва да го пренесем бързо. От задния вход до микробуса. А онова, за което тип като теб може много да ми погне, е да го шитнем. Имам всякакви клиенти, обаче да знаеш, хората, дето се интересуват от тая дрога, са си истинска измет. Да им нямаш доверие. Нали ме разбираш? За всички тия работи Уилсън беше незаменим. Грамада, като теб. Винаги с желязо. Никой не би се пробвал да изработи Уилсън, а мен всеки си мисли, че може да ме изработи. Нали знаеш, тоя тип работа върви много по-гладко, ако докато се сключва сделката, от другата страна на масата седи грамаден килърманджаро[22]. Тип като тебе.

— Защо мислиш, че можеш да ми имаш доверие?

— Знам те, че си осъждан. Обаче съм те виждал с племенничките ти, човече. Начина, по който се държиш с момичетата. Ти определено си бял човек, съвсем сигурно. Иска ти се да бичиш някакви кинти за твоите хора, доколкото схващам. Такова ти е излъчването, ама си и корав. Не си дрога. Личи си.

Потропах с пръсти по масата. Отвън се чуваше жуженето на горещия вятър.

— Ти как се захвана с това, Трей?

Той се позасмя. Зъбките му почти запърхаха.

— Бях в групов дом в Хюстън. На петнайсет години избягах. Започнах да крада. Доста време вървеше добре. Спях където заваря. Познавах разни други хлапета. Един ден срещам Уилсън. Бях седемнайсетгодишен. Струваше ми се, че няма да изкарам до двайсет. Бях в оня магазин „Мезон Бланш“, нали, и бях краднал няколко часовника. Сега, като си го спомням, яко съм биел на очи, ама тогава си мислех, че пипам чевръсто. Както и да е, натоварих се аз със стока за няколко стотака, а един едър тип ме заобикаля, минава зад мен, смушква ме в гърба и ми вика: „Не тъй, малкият!“ И си продължава. Ошашка ме. И аз разтоварих стоката, вадя и хвърлям между лавиците с дрехи, а на излизане, много ясно, двама от охраната ме спират и ме тарашат. Обаче аз чистичък. Излизам от магазина и там стърчи оня едрият. Имаше готино „Елдорадо“, стои до него и пуши. През цялото време ме е следил. Охраната на магазина — и тя, вика. Та значи, тоя е Уилсън, нали. Той един вид е професионалистът. Пък аз един вид съм аматьорът. Почти осем години бяхме комбина. Хубави времена! На много неща ме научи.

Извади още две бири за двама ни.

— Обаче, както ти казах… Сбараха Уилисън в Алабама. — Той тръсна глава и гаврътна бирата. Съвсем ясно виждах сирака в него. Лишенията.

Оставих моята бутилка и се приведох напред.

— Виж, малкият. Изглеждаш ми свястно копеле, обаче си се объркал. Отдавна зарязах всякакви незаконни неща.

— Я стига пък ти.

— Самата истина. Сега трябва да се грижа за момичетата и сме дошли само да се порадваме на слънцето и вълните. После продължаваме. Не ми трябва това, дето ми го говориш.

Смайване угаси светлината в очите му и го накара да зяпне.

— Майтапиш се.

Поклатих глава, станах, допих бирата и оставих шишето на масата до книгите.

— Но ти пожелавам целия късмет на света. Отваряй си очите.

Вече бях тръгнал към вратата, когато той се обади:

— Ще можеш много по-добре да се грижиш за момичетата с тия пари. Петнайсет бона не ти ли трябват, брато?

Погледнах през рамо и казах:

— Не и там, където отивам.

Благодарих му за бирата и излязох.

Вятърът в дърветата бе като едва доловим шум — зад него се таеше велика тишина, а дребните шумове бяха като дрънкулки, разпръснати в нея. Огледах стените, всичките червени метални врати под жужащите лампи и жълтата лента, преграждаща номер 2; двете коли, мотора на хлапето. Откритото пространство приличаше на затвор.

Два дни по-късно един вестник най-сетне ме убеди да зарежа момичетата. Роки беше излязла в центъра да си търси работа. Трети ден подред. Бях я изпратил до автобуса, защото исках да започне сама да се оправя в града. Нанси беше ходила до бакалницата и взела под наем две-три касети с рисувани филмчета за Тифани. Тя дойде в стаята на момичетата и попита дали Тифани иска да гледа „Пепеляшка“ на видеото в нейния офис. Двете възрастни сестри вече я чакаха там и аз гледах как Тифани припка подире й, докато вървяха през паркинга. Сестрите прекарваха много време с нея. Малката сякаш грейваше около тези възрастни жени, а за тях присъствието й несъмнено беше удоволствие.

Седях на паркинга и се припичах на слънце — бях придобил навика да си пека гърдите, сякаш то можеше да ме пречисти с огън отвътре. Пийвах си „Джони“ от картонена чаша и прелиствах „Хюстън Кроникъл“ и „Таймс-Пикаюн“. Нямаше новини за федералното разследване по пристанищата. Нищичко за Стан Птитко или за къщата в Джеферсън Хайтс.

Бях започнал да пия повече „Джони“ от обикновено. Дори вече не чаках да стане обяд. Сутрин още дръпвах за отскок от шишето. Намирах за необходимо да си повдигам духа по този начин. И ми помагаше да кротувам, докато правех слънчеви бани.

В края на криминалната колонка в „Кроникъл“ вдясно в дъното беше сбутана следната бележка:

Самотник открит застрелян в дома си.

Съпругата и дъщерите липсват

Тялото на Гари Беноа от Ориндж, Тексас, бе открито в дома му край Биг Лейк Роуд в четвъртък от две местни момчета. Патоанатомът обяви, че господин Беноа е бил прострелян веднъж в стомаха и очевидно преди да бъде намерен, на мястото е идвало животно. Заместник-шерифите потвърдиха, че трупът е бил открит няколко дни след смъртта, защото починалият не е имал съседи и е бил безработен. Канцеларията на шерифа не даде никаква друга информация, но съпругата на господин Беноа, Шармейн, се издирва за разпит. Издирва информация и за местонахождението на малката му дъщеря Тифани и доведената му дъщеря Ракел, 18 г.

Сърцето ми цопна в стомаха като камък. Сълзите на Роки придобиха съвсем нов контекст. Спомних си отнесеното й изражение, когато седеше в стаята ми и говореше за живота си, спомних си шока, заекването й и широко отворените очи със стрелкащия се поглед. Лудостта на някои хора е по-страшна от лудостта на другите.

Ето затова създаваш правила, затова вечно си в движение, готов да тръгнеш нанякъде. Накъсах вестниците и ги изхвърлих в кофата за боклук от петролен варел в нишата между стаите. С каквито и остатъци от разум да разполагах, те ми крещяха да духна, да се чупя от тази ситуация.

Така и направих.

Намятках багажа във войнишкия си чувал, взех сейфа и бутилката „Джони“. Огледах мотела от своя прозорец и щом стана чисто, хвърлих багажа в пикапа, потеглих от паркинга и се удържах да не погледна в огледалото за обратно виждане, докато „Изумрудените брегове“ не изчезнаха от полезрение.

Пулсът ми тупаше, като че бягах от затвора, а и от това несвързано разочарование ми се свиваше душата. Имаше нещо в нея, което палеше въображението ми, признах аз, някаква тъпа надежда, пръкнала се на кофти място. Лек.

С това беше свършено.

Вече няма значение, казах си аз. Сега бяхме останали само аз и Тексас. Аз и ракът.

Няколко преки по-нататък свърнах в една алея и спрях, избърсах пистолета и заглушителя, които тя бе взела, строших го и разхвърлях парчетата из различни контейнери за боклук.

Щом стигнах магистралата, подкарах на север по 45-а и се престорих, че не знам защо.

Когато стигнах град Тийг, вече се бях пренавил доста и връзката мисъл-действие у мен се бе ускорила дотолкова, че докато се удържа, вече набирах номера. От години не бях ходил в Далас, но преди време платих на един следовател, когото познавах, да издири къде е тя. Информацията държах в касата. Сериозно, не знам защо го направих. Щом стигнах в Далас, проверих в телефонния указател и адресът се потвърди. Името на мъжа й. По онова време всички фигурираха в указателя.

— Сериозно, само минавах оттук, та ми хрумна да се обадя… Срещнах някого случайно. Клайд в Бомон. Той ми каза, че живееш тук. Омъжила си се — чудесно! Само минавам, да. Има те в указателя… Да. Изненада!… Вече не се занимавам с това — главно заварявам. В няколко профсъюза. Долу в Галвестън съм, на нефтената платформа. Минавах оттук на връщане и се сетих, че ти си в града. Имах време за убиване… Слушай, какво ще кажеш да обядваме заедно? Не, не… Само да кажа здрасти… Не, вече не се занимавам с това…

Квартал в района на Брентууд: петролни бизнесмени и дребни знаменитости, главни изпълнителни директори, полупенсионирани политици, играещи тенис съпруги. Един бивш шампион по бокс тежка категория май живееше някъде тук. Назъбени големи къщи над прецизно подстригани храсти и огради от ковано желязо, дълги растящи килими от ниско подравнена яркозелена трева далече от пътя, лъкатушни, застлани с камък автомобилни алеи, които си имат имена като улици, гранитни фонтани. Частни охранителни коли патрулират из улиците под тенти на живи дъбове, които хвърлят по тротоара шарена сянка, изпъстрена със слънчеви петънца.

Колите на охраната бяха черни със сини лампи на покрива и когато минах с пикапа си, забавиха ход.

Намерих адреса и паркирах под един плачещ дъб. Няколко деца тичаха между пръскалките в двора. Струваше ми се, че трябва да са на училище. Носех сламена каубойска шапка и слънчеви очила, но дори и зад тъмните стъкла въздухът сияеше толкова ослепително, че трябваше да примижавам.

Къщата й беше сиера от червени тухли и бели камъчета, с колони, обрамчващи входа. Гаражът вдясно бе по-голям от къщите, в които бях живял в Метъри. Бутилката „Джони“ вече бе празна и аз доста се задъхвах.

„Би ли могъл да живееш тук? — помислих си. — Щеше ли да знаеш какво да правиш със себе си?“

Видях я да минава покрай кухненския прозорец и гърлото ми се сви.

Отблизо тухлите на къщата имаха малинов оттенък, почти розов, а боята на щорите беше прецизно олющена, за да създава впечатление за старинност. Бръшлянът по стените беше подкастрен старателно като брада на професор. Ботушите ми изтракаха и се огънаха по застланата с чакъл автомобилна алея, която заобикаляше каменна поилка за птички, достатъчно голяма да побере двама души.

Тежка, тъмно оцветена врата с месингово чукало във формата на орлова глава. Почуках с юмрук. Никога не съм ползвал чукала.

Течен кураж, пиянска логика. Някога бях чул, че делфините можели да се самоубиват, но изобщо не знаех защо това ми се въртеше сега в главата.

Тракане на токчета върху теракота. Приплъзване на резета, скърцане. Изражението на Лорейн беше по-скоро любезно — маска, чиято изтънченост точно тогава ме накара да се почувствам малко като нечовек, донякъде грубиян.

Свалих слънчевите си очила. Усетих подръпване под окото, докато наблюдавах как изражението й за миг помръква.

— Ха! — възкликна тя. — Като никога!

Не беше напълняла, но кожата на шията й се бе понабръчкала малко от слънцето. Различни нюанси в косите, боядисани в цвета на кленовете през октомври. Тъмни панталони плътно следваха бедрата й; бяла блуза се стичаше по нея като сметана. Перлено колие и едър пръстен в добавка към венчалната й халка с диаманти. Докато изучаваше лицето ми, тя прехвърляше перлите между пръстите си.

— Изглеждаш различно — каза накрая.

— Здравей, Лорейн. Лорейн. Здравей.

Погледът й падна върху устните ми, слезе към корема, а после пак ме погледна в очите. Бузите й бяха малко хлътнали, струва ми се, имаше тънки бръчици около устата и някак ми се прииска жените да не се поддават на порива си да се подстригват късо, като чукнат трийсет.

— Рой… Гледай ти… Божичко! — Тя погледна зад гърба си, сякаш там имаше още някой. — Казах ти, че съм заета.

— Ще почакам тук, навън.

— Е? Какво искаш?

— Да поговорим — смънках. — Да обменим новини — вдигнах рамене, все едно беше въпрос.

Тя ме огледа — изражението на устните й бе замръзнало между раздразнението и удоволствието — и споменът за нейната плът се върна в мен толкова истински: топлината под пръстите ми и вкусът на нейната влага, тънката й талия и начинът, по който се разширяваше тя към ханша й, руменината по кожата й — като карта, начертана с кръв, когато беше капнала от умора. Ноктите на краката й във ваната. Имаше широко лице, заострено към брадичката, и аз си спомних как изглеждаше то, обърнато към тавана — с широка усмивка, задъхано. Тези неща тормозеха нервите ми като спазъм от някогашно страдание или болест, която ме е оставила изтощен.

Тя огледа внимателно двора, прозорците на съседите и ми се стори, че сякаш долових уханието на тила й — чист цитрусов аромат.

Виждах как се мъчи да измисли най-лесния начин да се отърве от мен. Но аз имах да казвам някои неща. Бях доста пиян и имах нещо за казване.

Тя се засмя мрачно.

— Господи! Ами влизай, тогава. Не искам да ми стърчиш на верандата като палячо. — Тя отвори вратата и въздъхна. — Обаче само за малко!

Вътре — дълъг коридор, проснат под висок таван, и дървено дюшеме, толкова лъснато, че се виждах там долу като във водна повърхност. Тук-там проблясваха червени и златни акценти. Докато вървях след нея, вътрешното напрежение ме напусна; очите ми попиваха формата на задника й, коремът ми се издуваше при спомена как я обладавах отзад, пъхнал палец в онази малка дупчица, както тя обичаше. Но имаше нещо повече от спомена в главата ми. Сякаш и тялото ми я помнеше — така силно, че отново усещаше нейната хлъзгава хватка и почти долових нейния вкус в устата си. Вдигнах палец към носа си: очакващ едва ли не да усетя уханието.

Огледало със златна рамка висеше над красива дървена конзола, тук-там бяха поставени малки масички с керамики или вази, алени цветя. Коридорът се отваряше към сводеста всекидневна с нещо като малък старинен полилей над нея, а вляво над стаята се виеше стълба. Дебели дивани в пясъчни и земни тонове, двойка кожени шоколадовокафяви кресла. Тези неща ме смущаваха. Когато тя се обърна, се смутих и от погледа й.

Почувствах се глупаво, защото цапах белите меки плоскости светлина, струяща през високите прозорци с изглед към натруфен двор, басейн и мебели от ковано желязо на верандата, и разбрах към какво се е движила тя винаги. И колко малко аз бях част от това.

— Виждам, че си променила мнението си за брака.

— Ами, срещнах подходящия мъж. — Усмивката й беше малко ехидна. На прага на всекидневната тя скръсти ръце. — Наистина не разбирам какво правиш тук, да ти кажа.

Вторачих се в обувките й.

— Само минавах. Бях… Искам да кажа, беше ми любопитно да чуя как я караш.

— Как я карам ли? Как я карам откога… колко станаха… единайсет години? — Тя се настани в едно от кожените кресла, кръстоса крака и отново запрехвърля перлите между пръстите си. Наклони глава — за нея във всичко това имаше нещо смешно.

— Разбира се. Как беше през последните единайсет години?

— Чакай да видя… Абсолютно чудесно! Ето как.

— Добре изглеждаш.

— Ти кога си подстрига косата?

— Наскоро.

— Знаеш ли, не си чак такъв хубавец, за какъвто те мислех едно време.

— Често чувам да ми го казват.

— Ужасно си остарял.

— Почакай да стигнеш и ти дотам.

— Пиян ли си?

— Ъм… Не. — Лицето ми пламна. Тя не ми вярваше. Хрумна ми, че мога да й кажа за дробовете си, да спечеля малко съчувствие. А после да изговоря и това, заради което дойдох.

— Рой, не можеш да останеш задълго! Много съм заета!

Пръстите ми докосваха мраморната повърхност на една ъглова маса. На дивака в мен му мина мисълта да я оправя направо там, на дивана. Първо ще попитам, разбира се. Но да го направя, каквото и да ми отговори.

— Няма да оставам — казах. — Заминавам надалеч.

— Ами…

— Ти… — Застинах, вдигнах една порцеланова скулптура на клоун, оставих я. — Ти помниш ли като отидохме в Галвестън за една седмица? През седемдесет и шеста, мисля.

Тя завъртя уморено очи, изглеждаше отегчена. Спомних си лицето на Нанси, когато Ланс се опита да я подбутне към пътеката на спомените.

— Мислех си за това. На плажа. Хубава седмица беше. Разказа ми за сестра си и за баща си.

— Боже мили! Станал си сантиментален, Рой! Вече си един от онези меланхолици на средна възраст. — Тя поклати жално глава. — Да си беше останал силен и мълчалив. Предпочитах да те запомня такъв.

— Само си мислех…

— Е, и какво си представяше, че ще кажа?

Вдигнах рамене. Чувах тиктакането на голям часовник шкаф в ъгъла и как то леко отеква във високата стая. Върху масичката с телевизора и уредбата бяха наредени няколко снимки. Мъжът й беше с пълно лице и оредяла коса, с дружелюбно и разглезено изражение, приличаше ми на териер.

— Деца имате ли?

Тя пак започна да опипва онези перли.

— Всъщност по какво точно те мъчи носталгията?

— Не свърши добре, Рой.

— Нищо не свършва добре. — Но всъщност исках да отвърна на въпроса й и да й кажа как в онази къща в Галвестън зората нахлу през прозореца ни, как синьо-бялата светлина я бе огряла в леглото, както си спеше по корем без пижама, чаршафите на пода, миризмите на скариди и сол, донесени през прозореца от хладния морски бриз на Залива, острото, сладкото ухапване на онова мохито, на което карахме цяла седмица, и колко важно ми изглеждаше всичко това. Колко реално до болка бе всичко за мен сега, как усещах вкуса му, мириса му и как чувствах бабунките на гръбнака й под моите пръсти.

Но нямаше да го кажа. Знаех, че е глупаво и донякъде жалко, че нямах по-хубави спомени.

Приближих се да разгледам снимките до големия телевизор: тя и мъжът й позират усмихнати в скиорски екипи на фона на заснежен връх; двамата чукват чаши на някакъв плаж, далеч по-син и по-ярък от Залива.

— Той чувал ли е изобщо за мен?

— Не много. Но, да. Той знае всичко за мен, Рой.

— Спомням си един ден. Бяхме се напили с мохито още предобед. Нагъвахме месо от раци. Не можехме да се отървем от миризмата. Смеехме се на себе си, омазани в рачешки сок. Пияни. Плакнехме се под душа.

— Добре, Текс. Хайде, успокой топката.

— А после заваля и два дни не излязохме. Гледахме кабелна телевизия. Всичкото онова неутолимо чукане.

— Да, да, аз съм динамит в кревата. Благодаря ти, Рой.

Седнах на другото кресло, срещу нея. Помръднах и кожата изскърца.

— Няма цял ден да протакаме — каза тя.

Не можех да си подредя думите.

— Просто аз… Аз заминавам. Напускам страната. И това ме подтикна да размисля. Имаше време, когато… или по-скоро сега пропускам нещо. Не знаех… — Болезнено осъзнавах колко съм се напил. Лицето й се беше отпуснало до някакво тревожно съболезнование и от това се почувствах още по-жалък. — Искам пак да имам спомени.

— Ама какви спомени? Да си спомням как са ме баламосвали? Спомени как преби с ритници горкия каубой, който само ми каза „здравей“? Спомени как се наливах така, че повръщах кръв? Ето какво ми говориш. Такива са моите спомени.

— Имахме хубави… Вярвам, че имахме и хубави времена.

— Ех, Рой… — Тя сложи длан пред устата си и решително тръсна глава. — Аз се радвах, когато ти влезе в затвора, Рой.

— Животът ми свърши — казах.

Тя се заоглежда из стаята, сякаш я бяха унизили заради мен.

— Разказах ти за Порт Артър. За чернилките в гимназията. Разказах ти за себе си.

Тя въздъхна вбесена.

— Ти как каза, че ме намери?

— Чрез Клайд. В Бомон. От него разбрах, че си тук.

— Той откъде знаеше?

Свих рамене.

— Господи! Всичките ми грехове се връщат — промълви тя.

Тиктакането на часовника звучеше като потракване на женски токчета по мраморен под с много бавна и безмилостна крачка.

— Имам събрание. На Младшата лига, Рой.

— Как будувахме до зори на дюните онази нощ.

— О, престани! Сериозно.

— Колко се смяхме… Не помня добре. Ти помниш ли кое беше толкова смешно?

— Я се стегни, каубой. Наистина. Изнамери малко достойнство.

— Известно време смятах да работя като заварчик. Знаеш. Щях да напусна бара и ония типове. Спомням си, че исках да го направя. Но ти не искаше. На теб ти допадаше с каквото се занимавах.

— Е, и какво? Бях дете.

— Всичкото онова чукане.

— Спести ми го, моля те.

— Да, ти беше онази, която…

— Миналото не е истина, Рой.

Млъкнах, осъзнавайки какво казва.

— Изслушай ме — каза тя. — Миналото не е истина.

Думите й се забиха в мен като пикел.

— Ти си спомняш каквото си искаш. Аз си спомням как се прибираше с окървавена риза. Молеше ме да крия пистолети. Изтрезняваше след седмица и почваше да говориш, че си щял да се промениш. После пак се напиваше и пиянстваше по три седмици без прекъсване. Направи така, че не можех да съм около теб, без да съм се натряскала. Какви неща ми говореше. Подмяташе ме по малко насам-натам. Помниш ли? Помниш ли изобщо кавгите? Ти ревнуваше от всичко, Рой. Обиждаше се. Обиждаше се на другите, че са щастливи. Спомням си как си мислех: „Това е най-уплашеният мъж, когото съм срещала. “ Е, и какво толкова? И по-гадни мъже съм познавала. Наистина си отдъхнах, когато влезе в затвора.

— Тогава какво харесваше в мен?

Нокътят й почукваше по брадичката.

— Всъщност не си спомням. Някаква сила, сигурно. Но… — тя въздъхна — от онзи вид сила, която може да те доведе само дотук.

Тя подпря глава с ръка и я прикри наполовина.

— Не знам какво си мислиш и в какво си превърнал миналото, но аз бях глупаво хлапе, това е. Правех грешки. Коравият тип. Леле, колко е секси! Бях глупава. Дете. Обичам мъжа си. Мъжът ми е добър човек. Обичам живота си с него.

Изглеждаше намръщена и объркана, вече невесела и това сковаваше красивото й излъчване. После завъртя глава към прозореца и денят навън смекчи израза на лицето й. Чувствата ми отпреди малко взеха да ме напускат. Опитах се да се вкопча в тях, припомняйки си как седяхме в леглото, скръстили нозе, и играехме карти голи, обаче не се получи; искаше ми се да намеря начин да заговоря за времето, за това как то постепенно те обърква и изхабява и пречи на нещата да прилепват към теб.

— С какво се занимава той? — попитах. — Мъжът ти.

— Стига вече. Време е да се махаш от къщата ми.

Станах и се приближих до нея.

Тя много отегчено и уморено вдигна очи и размаха нещо като дистанционно за отваряне на гаражни врати.

— Виждаш ли това, Рой? То изпраща сигнал на ония яки момчета, които обикалят наоколо с коли.

Смалих се.

— Боже, аз само възнамерявах да се сбогувам.

— Да, сигурна бях.

Тя ме последва до вратата на няколко крачки зад мен. Отворих, излязох и светлината ме зашлеви. На верандата отново се обърнах към нея и казах:

— Умирам.

— Всички ще умрем.

Вратата се захлопна.

В пикапа ме разтресе суха кашлица, която не стихваше. Повърнах, щом запалих мотора, и по седалката потече тънка струя жлъчка. На път за междущатската магистрала подминах две коли на охраната. Знаех, че миналото не е истина. То беше само представа и онова, до което исках да се докосна, да го усетя по себе си, чувството, което не знаех как да нарека — то просто не съществуваше. И то беше само представа.

Подозирам, че човек трябва да внимава с начина, по който се възползва от спомените си.

Проблемът беше, че и след като го признах пред себе си, всичко, случило се с мен някога, изглеждаше все така важно, дори още по-важно. Ето за какво плащаш с живота си.

На изхода детелина за магистралата спрях на банкета. Над мен бетонът се виеше във възли и примки, колите боботеха, вятърът брулеше — бял шум, напоен с мазни газове и петролни изпарения.

Замислих се дали да не наема стая и да се спиртосам с уиски. Цяла вечност можех да пия и да пуша в някой мотел.

Долавях силен привкус на желязо във вятъра и той ми напомни за Матилда, старата негърка, която готвеше в груповия дом. Матилда приличаше на паяк, беше тъмнокафява, с лице като орех и се движеше сгърбена. Тя обичаше да се припича на слънце и по никакъв начин не издаваше мислите си. Дъвчеше тютюн, който сама сушеше и ароматизираше с шнапс, и правеше кървавица с кофите тъмна кръв, които ловците й носеха като подаяние. Мъже и техните синове пристигаха с ведра кръв от улова си, а аз ги гледах и си представях момчетата, излезли с бащите си в тъмни зори: тревата е покрита с росни капки, те дебнат мълчаливо и вървят зад бащите си. Много кървавица ядяхме и вкусът й на железни стружки, смесени с царевично брашно, още оттогава тегнеше в устата ми. Същия вкус и мирис помня, когато излязох от наборния пункт и хванах автобуса за Бомон, и още го усещах в устата си, когато намерих „При Робишо край мочура“ и попитах за Харпър Робишо.

Опипах небцето си с език; гледах как колите излизат на магистралата; миризмата на дивеч донесе със себе си спомена за напечената ми от слънцето кожа, за талазите сочна зеленина и тихите цвъркащи звуци, неделими от тишината в памуковите поля, и за трънаците, които разраняват ръцете, и за дългите дни на гърбене, докато береш памук, заслепен от мръсната пот.

Смехът на Тифани отекна в главата ми, нейните викове, когато се мятахме във вълните. Лицето на Роки, разтревожено, ми заприлича на зле опъната палатка, трептяща в буря.

Едно водно конче постоянно кръжеше около главата ми, сякаш имаше да ми казва нещо. Да дишаш въздуха на горещата нощ беше все едно да вдишваш пепел. В далечината чувах как колите фш-фш-фш профучават като мощен пулс на сърцето на грамадно животно, което ме е погълнало.

Амарило се състоеше от складове и бензиностанции, занемарени стриптийз клубове между мотели и брулещи ветрове. Можеш и цял ден да шофираш, но няма да видиш друго освен равнини, водни кули и малки петролни сонди, които потъват и се вдигат като люлки везни. Гледах как шофьори на камиони и улични проститутки се тътрят уморено под ситния дъжд между перачницата и автосервиза, където се извисяваха високи сондажни кули в редици под халогенните лампи. Жена с бухнала коса слезе от един камион и се качи в следващия до него. Докато стоях до прозореца, момичето в моята стая направи разкаяна, извинителна физиономия. Беше легнала на леглото и виждах отражението й в стъклото.

— Какво не е наред, господине? Кажете ми какво да направя. Кажете ми какво искате.

Бледото лице и гарвановочерната й коса плаваха в стъклото. Стоях гол до завесите и гледах към паркинга. Пиех „Джони“.

Не й отговорих.

— Просто си пиян, бебчо — каза тя.

Нямах намерение да се запознавам с нея, но нощта ме свари в Амарило след цял ден шофиране в грешната посока. Преден пост с ослепителни светлини — по-скоро спирка на камиони, отколкото град. Имаше перачница на самообслужване, до нея бар, а насреща му, от другата страна на грамаден паркинг — приклекнал нисък мотел с единични стаи.

Бях влязъл първо в бара, но гирляндите около рафтовете с бутилки ми избодоха очите, а подпухналите очи на сервитьорката изплуваха от мрака като очите на морски дявол, изскочил от най-тъмните океански дълбини. Телевизорът пращеше ужасно и гласовете, идващи от него, звучаха така, сякаш непрекъснато се мачкаха вестници. Барманът беше увесил чене и щом се обърна да ме погледне, по лицето му, по което сякаш не се мяркаше никаква мисъл, затрептя злокобна синя светлина. В бара нямаше жива душа.

Излязох навън под неуморния ситен дъжд. Мъже с бейзболни шапки се влачеха напред-назад подир грамадните си шкембета. Подминавайки перачницата, видях момичето. Беше младо, трудно ми бе да определя на колко години е, и ме гледаше през стъклото, проследявайки ме с поглед. Стоеше със скръстени ръце до една от машините, проточило врат; залепило бе очи в мен като богомолка, докато дъждецът се стичаше по прозореца; почувствах се тъй, сякаш грамаден трибунал ме сочи с пръст.

В задната част на автосервиза имаше магазин за понички със сепарета и няколко маси. Явно това беше мястото, където ходеха мъжете. Едри мъже с телосложение на шишарки, с панталони, увиснали на безгъзите кръстове, гащеризони от дочен плат. Авиаторски очила в нощта. Когато влязох, те ме изгледаха. Никой не се смееше, разговаряха сериозно и тихо и правеха кратки жестове с цигарите, за да подчертаят някаква мисъл. Някои пиеха кафе и пушеха, други въртяха половинлитрово шише бърбън. Тези, които не пиеха от бърбъна, непрекъснато бъркаха в една кутия с масленки.

За малко постоях на една от пътеките — вляво от мен подредени пакети с чипс и сушено месо, отдясно — регали с лекарства. Ярките лампи светеха като луни, но по-силно. Забелязвах как мъжете в магазина често обръщат поглед към мен. Жената зад щанда ми желаеше нещастие. Тогава отвън, от другата страна на витрината, се появи момичето; очите му ме изгаряха през стичащата се вода. Нямаше да ме остави да му се измъкна. Щеше да ми поиска пари. Така стават нещата. Нужно бе само да ти уловят погледа.

Погледнах мъжете в магазина за понички, после дебеланата зад щанда с киселата й физиономия. Отново усетих как ме лъхва тежкият влажен въздух от бара и когато излязох навън, онази ме чакаше. Постоях до нея, гледахме се.

— Купуваш ли? — попита ме.

Попитах я дали има стая и тя каза не.

— Имаш ли сводник?

Тя поклати глава и стисна лакти още по-силно. Дъждът спираше, вратът й се изпружи навън под капките.

— Сама съм си — каза тя. Какво ще кажеш?

Бегълка. Едва ли дълго щеше да се занимава с това между сводници, психопати и полицаи. Извадих бутилката, ударих една глътка и й я подадох. Гледахме как мъжете обикалят около помпите и как от време на време от някоя сондажна кула слиза жена. Много пъти те бягат и не осъзнават къде попадат. После бягат обратно вкъщи, ако могат. Когато вече е късно.

Огледах я пак и се зачудих защо ли вратът й се огъва така. Имаше костеливо лице, очите й бяха леко събрани, прекалено големи и й придаваха вид на насекомо, кожата й внушаваше впечатлението за недохраненост. Но имаше силни рамене и хубаво тяло, бе облечена с дънкова пола, червени чорапогащи и черна блуза, а на бедрото й висеше голяма раздърпана чанта — носеше я досущ като малко дете. Тя отметна няколко кичура мокра, съвършено черна коса от челото си.

— Хайде — подкани ме.

— Добре — казах. — Ела с мен.

Оказа се, че изобщо не я желая. Просто не съм искал да остана сам. Опитах се да поведа разговор, да поговоря за разни неща. Но тя си беше курва отвсякъде, изобщо не й се говореше и само посягаше да ми смъкне панталона. Оказа се по-млада, отколкото мислех. Малко по-късно — бях се вбесил, а тя се срамуваше — отново надигнах шишето, застанал гол до прозореца. Отново валеше.

— Само ми кажи какво искаш — каза тя.

— От колко време работиш наоколо? — Не знам защо я попитах. Не бих го казал допреди седмица.

Видях я как се изтегна на леглото, в стъклото нейната заоблена белота се отразяваше като дим.

— От два дни. Вчера направо спах права.

— Тукашните момичета са опасни. Ще ти теглят ножа. Техните мъже ще ти теглят ножа.

Тя придърпа завивките върху себе си.

— Няма да се задържам. Заминавам на запад.

Отражението на лицето ми, изплувало от черната нощ, се сля с нейното и се насложи върху прозореца.

— На запад може да попаднеш на същото — казах.

— Не съм тук да раздавам благотворителност — каза тя. — Изкарвам си хляба. Върни се тук и ми кажи какво искаш.

Аз нито помръднах, нито й отговорих; тя се преобърна, сви се на кълбо и се уви със завивките. Нищо в нея не ми напомняше за Лорейн или Кармен — просто хлапе, изплашено, което бяга нанякъде. Дъждът почукваше деликатно по покрива, стичаше се като сълзи по прозореца и ме караше да се чувствам гадняр — бях наясно, че това момиче няма да оцелее. Виждах живота й като на кинолента. Облякох се и понечих да изляза, а тя ми подвикна троснато, без да се обръща към мен:

— Плати ми, ако обичаш!

Оставих няколко банкноти върху климатика, излязох и се качих в пикапа. Потеглих и й оставих стаята, ако я иска.

Раждаш се и четирийсет години по-късно изкуцукваш от някакъв бар, разтревожен от собствените си болки. Никой не те познава. Караш по неосветени шосета и си измисляш закъде да пътуваш, защото движението е най-важно. Засилваш се към последното, което още не си загубил, без да знаеш какво ще го правиш.