Галвестън

ДВЕ

Има преживявания, от които не можеш да оцелееш, и животът ти след тях не е пълноценен, дори да не си успял да умреш. Всичко, което се случи през май 1987-а, все още се случва, само че вече е двайсет години по-късно и станалото е само история. През 2008-а аз разхождам кучето си на плажа. Опитвам се. Не мога да ходя бързо, нито стабилно.

Тази сутрин получих бележка. Сесил ми е писал, че ме е търсил някакъв мъж. Сесил е собственикът на мотела, където държа под наем гарсониера и работя като момче за всичко.

Точно оттук и в южна посока бронзовата мъгла сутрин изглежда безкрайна, а тъмният й оттенък ми навява мисли за пясъчни бури, прииждащи отдалеч над водите на Залива: сякаш отвъд хоризонта се простира пустиня и докато гледам как лодки на ловци на скариди, нефтени сонди и супертанкери изплуват от нея, си мисля, че в тази реалност пред очите ми се врязва друга плоскост на съществуване и всичко е натежало от история.

А урокът на историята, мисля си, е, че докато не умреш, най-общо не си истински.

Ала още съм жив.

Сейдж тича в кръгове около мен и лае, но аз не мога да се движа с нейната бързина и затова подхвърлям плюшения жираф на прибоя и я гледам как се мята след него. Тя подскача и се гмурка из плитчините, а аз стоя сам на пясъка. Зората подпалва мъглата и приглушените звуци на птичи крясъци и ниските стонове на корабни сирени раздвижват света. Септември, средата на сезона на ураганите; в небето са се намотали оловни на цвят облаци, които приличат на захарен памук.

2008.

Каква невъзможна година.

Левият ми крак се огъва навън, сякаш непрекъснато се опитва да ми избяга. Тътря се и оставям разкривени следи. Пясъкът в Галвестън е груб и сивкав, изпъстрен с жълти и оранжеви песъчинки; сутрин рано плажовете са почти пусти, Сейдж тича свободно нагоре-надолу по брега с изкорубения жираф в уста. Прокарвам език по порцелановото си чене и венците и си спомням.

Бележката, която Сесил е оставил на вратата ми, е малко самозалепващо се листче, а написаното върху него се разбива в мислите ми като подивяла вълна: Рой, някакво кораво копеле с костюм разпитва за теб. Не си каза името.

Сигурно мога да се върна в стаята, да си стегна багажа и да потърся ново място още по-далече на запад. Струваше ми се невъзможно да ме търсят сега, но нямаше кой друг да е.

Може би двайсет години по-късно някой авер е отворил тефтерите и му е хрумнало да уреди старите сметки. Може би.

Премислям живота си и признавам, че който и да ме търси, едва ли има приятелски намерения. Чувството, че някой ме е взел на мушка, натежава в корема ми.

Бележката ме подтиква да мисля за Роки повече от обичайното.

Сещам се как ми разказваше за себе си в един бар в Ангълтън, а лилавите и зелените светлини на дансинга се плъзгат по блясъка на очите й. Лицето й става още по-живо, докато си спомням как ми разправя разни неща.

Говореше как, като била четири-петгодишна, спала на задната седалка на една кола в гората, където някакъв мъж откарал майка й. Имало много пикали, паркирани около няколко каравани; майка й се върнала чак сутринта — излязла от едната с размазан грим, а мъжът ги откарал обратно вкъщи, без никой дума да каже.

Сейдж изтичва в краката ми и изтърсва кожуха си от водата.

Слизам в залива до изоставения кей, където зареждам капани за раци. Краката ми се вдървяват, а от влажния въздух ръцете ме болят и се вкоченясват като щипци. Понякога, когато купувам разни неща, хората забелязват ръцете ми. Пръстите са разкривени, а кокалчетата ми са издути като мехури.

Бих могъл да избягам, да офейкам.

Но утехата да разхождам Сейдж и да вадя раци от капаните, е едно от малкото неща, които мога да си позволя тази сутрин.

Това са същите плажове, където хората на Кабеса де Вака[13] били принудени да канибалстват, където пиратите Ори, Мина и Лафит[14] се измъквали от закона. Тук Лафит построил крепост с име Кампеш, въртял роби, курви, кръчми и служил като губернатор на острова, докато му се наложило да избяга, когато обстрелял американски плавателен съд. Преди бягството си обаче в четиридневна оргия почерпил Галвестън с уиски и жени в излишък. Докато се разхождам по мъгливите плажове сутрин и въздухът е напоен със сол и мирис на гнилоч, си мисля как това място сякаш още го мъчи махмурлукът от всичко, случило се тогава.

Мисля си как Роки ме държа за ръката и ми разказа за онази кола, когато била малка, и как нещата с този остров са същите. Историите са се превърнали в самото място. Четох един писател да казва, че историите са наше спасение, но това са глупости, много ясно. Не са наше спасение.

И все пак историите спасяват нещо.

Те убиха много от времето ми през последните двайсет години. Повече от половината от тях изкарах в затвора.

Далече нататък сивият кипарис гние на кея, дъските са потрошени и пропадат в месинговата мъгла. Няколко чайки са кацнали по подпорите в края му, изпъчили гърди като мънички президенти. Раци цигулари се разбягват в краката ми. Спокойният ритмичен плисък на прибоя. Виждаш как ветровете се надигат далече навътре в Залива — небето бавно-бавно се размърдва и разпенва. Климатът сякаш затяга болтовете в черепа ми.

Заставам под дока — с килнатите и събрани в средата греди кеят прилича на наводнена църква. Трепвам, когато сключвам пръсти около въжето и изтеглям телената клетка. Тънка пяна облива обувките ми за тенис. Махам райбера и четири сини рака тупват в брезентовата торба, окачена на рамото ми, после пак слагам райбера и мятам кошницата във вълните. Раците се борят и мушкат торбата, дебелият брезент се опъва, а аз се усещам, че тази сутрин и Кармен се върти в мислите ми. Почти долавям онзи мирис на „Кемъл ментол“ и на парфюма й „Чарли“ вместо този задръстен от сол въздух.

Докато се изкачвам обратно, се спирам със Сейдж, защото след разрушения кей — точно зад светещия вал на мъглата — виждам ято бутилконоси делфини да се извиват над повърхността в гладки дъги. Сейдж хвърля играчката в краката ми и пак се изтърсва от водата. Кучето има вид на любопитна кокетка, бяло-червена австралийска овчарка, стройна, с бледо-зелени очи и изплезен език. Задържаме се там още минута, защото се надявам пак да видя делфините, ала не ги виждам. Дюните са обрасли с къпини и бодили, един шлеп изпълзява от мъглата към плавателните канали и поема плавно през полезрението на здравото ми око.

Чудя се защо Сесил е нарекъл този тип „кораво копеле“. Питам се какви ли точно въпроси е задавал за мен.

Бих могъл да избягам.

Или пък да си остана тук и да чакам. Да поема последствията, както казват хората.

Хрумва ми, че това може би ще е добра смърт. И то отдавна просрочена. После учестяването на пулса и бързината на мислите ми преминават в чувство за предпазливо и тотално самоосъзнаване, сякаш се будя.

Подхвърлям напред играчката на Сейдж и се обръщам да погледна разкривените си следи. Превил така гръб и врат, кой би повярвал, че някога бях почти два метра висок? Превръзката на лявото око пък ми придава бегла прилика с пиратите, управлявали някога този бряг.

Сянката ми пред мен е достатъчно разкривена — приличам на някакво източено ракообразно нещо, изпълзяло от приливните вълни. Изтьтрило се някъде от историята.

След като изпразвам капаните за раци, разхождам Сейдж през няколко паркинга до заведението за понички. Атмосферата в „Най-хубавите понички“ е напрегната също като мен. Роджър се сеща да почеше Сейдж едва след като тя настоятелно побутва крака му с муцуна. Той се вторачва в шахматната дъска, а после в лицето на Дийкън — отпуснал челюст, с очи, затулени от качулката, с дълги висящи ръце и толкова черен, сякаш са го намазали с вакса и са го лъснали. Дийкън не се е навъртал от два дни, а ей ти го днес още на зазоряване. И от вратата вече ме лъхва на джин и пикня.

„Най-хубавите понички“ са наели последното помещение в западния край на едни много малки хали, отцепени от „Сийуол булевард“, и плажовете на други, много по-големи и по-нови хали в южна посока. Пицарията до „Поничките“ затвори преди месеци и тук остана само дрогерия и магазинче за тютюн с местни собственици, затова през повечето дни ветровитият паркинг отпред бе окупиран единствено от пясък и разпилени листовки. Наскоро отбелязахме седмата годишнина от 11 септември и пред заведението има опънат малък транспарант с надпис „НИКОГА НЯМА ДА ЗАБРАВИМ“.

Мисля, че и това е май едно от нещата, които правим тук. Седим си и не забравяме.

— Ще трябва да почнеш отначало — казва Роджър на Дийкън. — От нулата. Връщаш лентата. Струваше ли си според теб?

Поглеждам Ерол, който издухва парата от кафето си на бара и повдига вежда, сякаш тук вътре атмосферата цяла сутрин е била напрегната. Единият от трите кафеника е вече изпразнен, а пепелниците са почти пълни с фасове, което ме кара да се зачудя тия кога ли бяха станали. Шахматната партия изглежда зарязана, а Роджър си е подредил спретната сбирка от фигурките на Дийкън.

— Започни с признанието, че си безсилен — казва му Роджър и пали нова цигара. Прокарва първото дръпване с глътка черно кафе и сгъва дебелите си ръце върху масата. Роджър поддържа малък мустак, подстриган според армейските разпоредби, и лекотата, с която лицето му изразява разочарование, внушава лек намек за тираничност. Не завиждам на Дийкън, чиито зашеметени очи лъщят като лакирани. Отивам при Ерол и оставям торбата с раци на тезгяха.

Роджър казва на Дийкън:

— Започваш пак. Отново и отново. Всеки път, каквото и да ти струва. — Дийкън кимва вяло и една сълза се стича по бузата му. Вдига с две ръце чашата си с кафе и я поднася към устните си бавно, сякаш е вино за свето причастие, а объркването и срамът в погледа му ми напомнят за Роки.

Приведената шия на Дийкън се отразява в стъклената витрина на заведението — разкаяна сянка, сведена над редове понички и сладкиши под флуоресцентните тръби. Мисля си за бележката на Сесил, за мъжа, който задава въпроси, и се питам дали са пратили повече от един човек да ме търси. Аз бих пратил.

Ерол поклаща глава и сгъва вестника, отворен на страницата с конните надбягвания.

— Няма да се върна на хиподрума — казва ми той. — Бездруго там не можеш да се запознаеш с читава жена. — Сядам в едно сепаре между него и масата за шах, Сейдж описва осморки около моите глезени, а после се настанява между краката ми. Дийкън ми кимва и се опитва да се усмихне. Забелязвам, че на челото му има прясна лилава цицина и червено петно в склерата на едното око. Той е израснал тук; беше спечелил някаква стипендия за баскетбол от Тексаския технически университет, работеше нещо в Уол-Март, но тази сутрин усещам, че нещата стоят другояче. Понякога ме нарича „Капитан Морган“ заради превръзката на окото ми.

— Как си, Дийкън? — питам.

— Добре, добре. — Той духа върху чашата си. Така лъха на джин, че миризмата надделява над мириса на кафето, на сладките и дори на цигарите.

Всички бяхме тук заради програмата, макар аз реално да нямах избор — не мога да пия, независимо дали присъствам на сбирките, или не, но продължавах да идвам заради историите. А и това ме изкарваше от апартамента.

Роджър си поглежда часовника и казва:

— Защо да не започваме?

Описва дванайсетте стъпки и пита дали някой иска да сподели нещо. Всички погледи са вперени в Дийкън. Той понечва да заговори, но после вдига юмрук към устата си и поклаща глава. Още една сълза се плъзва безпомощно по бузата му и той казва:

— Не знам дали точно сега, тоест…

Иска ми се да го спася и въздъхвам:

— Аз бих искал да споделя.

Всички са изненадани. Роджър и Ерол се взират в мен.

— Казвам се Рой и съм алкохолик. Вече над деветнайсет години съм трезвеник. — Всички те ми казват „здравей“, все едно се срещаме за първи път, а аз поглеждам Дийкън. — Тази сутрин ти ми напомняш за някого. За едно момиче, което познавах много отдавна. Днес май много мисля за нея. Имаше труден живот.

Брезентовата торба на тезгяха мърда и шава. Идваме тук да разказваме историите си, за да можем да се справим с миналото и то да не ни погълне. Те ме изчакват да продължа.

— Днес мисля за нея. Нещо се случи — тази сутрин получих бележка, която ме накара да се сетя за нея. — За момент ми се струва, че най-сетне ще разкажа всичко от край до край, но се спирам. Те обаче ме чакат да продължа и накрая просто разправям малко за Роки.

Веднъж ми бе казала как пътят от спирката на училищния автобус до дома й бил дълъг и се налагало да минава под стар надлез, целият в безумни графити, където понякога от другата страна на тунела се събирали да пият и да пушат всякакви момчетии и когато били там, тя трябвало да се крие в тъмното, докато си идат и на светлината в пролуката на тунела не се мярка нищо. Веднъж чакала до след полунощ, а щом се прибрала вкъщи, никой дори не забелязал колко е закъсняла. На тринайсет години.

Пелтеча и мънкам, докато обяснявам, и щом приключвам, всички изглеждат объркани, но ми благодарят. Очевидно тази история е от онези, които никой не знае как да приеме. Не могат да схванат смисъла.

А смисълът на историята е в това как тя я разказваше, как извръщаше лицето си, докато говореше и поглеждаше назад, за да види дали слушам. В бавните й отмерени думи.

Знам, че за всички нас — групата „Анонимни алкохолици“ от „Най-вкусните понички“ — личните ни признания позволяват да балираме спомените си, да овързваме годините на деградация и вина в такива управляеми единици, които можем да подредим на лавица, да сваляме и бегло да прелистваме като разкази.

Аз никога не съм разкривал истинската си история.

После Ерол ни споделя как загубил една камара пари на пистата за конни надбягвания през почивните дни. Благодарим му.

Дийкън най-сетне събира кураж да ни каже за стария си приятел, когото срещнал на работното си място и който му предложил да го черпи едно. Той приключва с признанията си и избърсва очи, а ние му благодарим.

Щом привършваме, всеки остава да пийне още кафе. Спомням си за книгата в якето ми. Изваждам тънкото томче и го подавам на Роджър. Роман, който взех назаем — за двама боксьори в Южна Калифорния.

Книгата сякаш заинтересува Дийкън; той я придърпва на масата, вдига я и се зачита в задната корица. Роджър се намусва.

Когато е посипан до лактите с брашно и захар, моряшката му татуировка под левия лакът не се вижда, но точно сега тя представлява размазано синкавозелено петно, смътно подобие на котва, под балдахин от гъсти косми.

Ерол казва:

— Викам, че трябва да си съставим план за срещи с жени. Трябва малко да се вкарате в играта. Кой е с мен?

Дийкън подава книгата на Роджър и пита:

— За к’во, викаш, била?

— За бой — отвръща му Роджър.

Ерол поклаща глава, бутва надолу козирката на шофьорската си шапка и отново разтваря вестника. Той започна да идва на сбирките малко след мен — пристигна от пясъчните равнини и взе да разправя как е прекосявал обширни пустини, ничии земи и замръзналите територии на Канада с влекач, как кръстосвал нагоре-надолу шосетата на югозапад. Гризе си ноктите дори и когато не иска, докато ти говори, а очите му се стрелкат надолу и те молят да го извиниш за този му лош навик. Виждал съм влекача му, но не знам кога за последно е карал нещо с него.

Ерол пак затваря вестника и продължава:

— Трябва да излъчвате безопасност, дружелюбие. Преди всичко те имат нужда да чувстват, че ги изслушват, дори в думите им да няма никакъв смисъл.

— Според мен на определен етап човек предпочита да е сам — казва Роджьр.

Роджьр има три бивши съпруги; купил е заведението за понички към края на последния си запой през 92-ра. Той и Ерол се заговарят за новия ураган, възникнал край Куба преди няколко седмици, който оттогава танцува по крайбрежието на Мексиканския залив. Всеки втори ураган днес получава мъжко име, този се казва Айвън, Изи или нещо такова.

— Лошо ще става.

— Може и да не стане.

— Виждал ли си го как изглежда по новините?

В този момент през стъклената врата влиза Леон и камбанките звънват.

— Извинете за закъснението — казва той. — Кой тук изплаща издръжка?

— Моля те, обърни табелата — отвръща Роджър и Леон се врътва да я обърне с надписа „ОТВОРЕНО“ навън. Когато се доближава, Роджър му казва:

— Мислех, че бившата ти се е омъжила.

— Не е за мен. На някой от вас, момчета, май ще му връчват призовка.

— Какво? — пита Ерол.

Леон се обляга на тезгяха с поничките и изпъва крака, наслаждава се на мига, докато задържа информацията.

— Един тип вънка наблюдава заведението. Паркирал е отсреща на паркинга. Видях го, докато идвах насам по шосето.

Надигам се, а Сейдж ме следва до прозореца.

— Гузната съвест — кимва към мен Леон.

През прозореца в далечния заден край на паркинга виждам самотен черен „Ягуар“. Вътре седи мъж със слънчеви очила и неприкрито зяпа мястото. Няма какво друго да наблюдава по това време.

— Какво има? — пита Роджър.

Дръпвам се назад.

— Той е прав. Оня тип наблюдава мястото. — Отивам при тезгяха и си вземам торбата с раците.

— Какво те прихваща? — пита Леон.

— Нищо. Днес трябва да тръгвам рано — казвам. — Ще боядисвам къщата на шефа, ще я дава под наем.

— Изцъквам с език на Сейдж, тя си взема играчката от балатума и размахва опашка в краката ми.

Всички погледи гледат към мен.

— Ураганът сигурно ще връхлети до няколко дни — казва Ерол, — а той ще си боядисва къщата? Свивам рамене, подминавам тезгяха и влизам в кухнята. Главата ми пулсира, бележката на Сесил пари в мислите ми.

— Ама къде отиваш? — вика Роджър зад мен.

Вече подтичвам, излизам през двойната врата и подвиквам след себе си:

— Излизам през задния вход!

Когато се показвам на алеята зад „Най-хубавите понички“, сърцето ми тупа като обезумяло, но почвам да драпам нагоре по пясъчната дига, която отделя съседния бизнеспарк. Дъхът ми хрипти в топлия въздух. Спомням си как преди двайсет години излязох с куцане от бара на Стан Птитко и хукнах през полето, а зад мен се надигнаха викове, и как се задавих със собствения си език. Внушавам си, че нямам причина да мисля, че човекът в ягуара преследва точно мен, но въпреки това се боя да погледна през рамо.

Не знам как да се справя с параноята си. Да остана или да бягам?

Заради Роки ми се ще да остана.