Галвестън

ЧЕТИРИ

Пясъчни ивици се вият през средата на улицата с движения на гърмящи змии. Сейдж седи, изправила гръб, нащрек, докато изчакваме колите да минат, после пресичаме паркинга на детската градина и прекосяваме „Пабст Роуд“ към „Рицарската оръжейна“. Сесил дава тук стаи под наем за седмица и когато човек остава на това място, е уверен, че няма да е задълго.

Живея тук от пет години в гарсониера с малък диван, който се разгъва и става двойно легло. Телевизорът ми умря преди два месеца; почти цялата стена е закрита от натрупани книги, наредени като тухли една върху друга, както се научих да го правя в затвора, не ми трябват рафтове.

Пускам торбата в мивката и слагам на Сейдж да яде. Щом приключва, тя се свива на кълбо на възглавницата си до дивана, а аз все мисля за онзи мъж с ягуара — дали е сам, или е довел приятели. Усилвам радиото, паля лампите и до девет и половина оставам в офиса на управителя.

Сесил преглежда рубриката „Живот“ на „Ю Ес Ей Тудей“. Откакто е разведен, живее в офиса, но наскоро бившата му жена се премести в Остин и къщата му остана свободна. Смята обаче да я дава под наем и да продължи да живее в офиса, докато срещне друга жена. Уж днес трябва да боядисам къщата.

Сесил е по-млад от мен с повече от двайсет години. От яката му на врата се подава крайчец на черна татуировка. В края на деветдесетте изкарал малко пари във Вашингтон и се преместил тук заедно с момичето си заради климата. Оженили се, а после тя го зарязала заради някакъв диджей в Остин и сега той разправя, че щели да заминават за Флорида.

Когато ме нае въпреки затворническото ми досие, каза: „Хич не вярвах да намеря човек, дето да говори английски, да знаеш.“ Искал някой, който да живее на мястото, тъй че работата включваше и гарсониера, въпреки че вече се беше преместил тук и не му трябвах чак толкова. Разреши ми да гледам Сейдж, въпреки политиката на мотела да не се допускат домашни любимци. Затова го смятам за свестен тип.

Той дъвче хлътналите си бузи и казва:

— Видя ли какво става с урагана?

— Като винаги през септември. Не се знае какви ще ги свършат.

— Сигурно. Сега пък говорят за извънредно положение. Не е изключено да има задължителна евакуация през следващите ден-два.

— Точно когато всички се изнасят, при остров Падре ще премине в буря.

— Абе шашкам се, откакто стана това в Ню Орлиънс…

Слушай… — Облягам се на плота. — За бележката, дето си ми оставил на вратата…

— А, да. Оня намери ли те?

— Ами не. Кажи ми за него.

— Един такъв, официален. Тип с костюм, професионалистки фасон. Пресипнал. Пита дали си наоколо. Знаеше името ти. Пита дали Рой Кейди работи тук.

Металът в черепа ми пулсира и всичките ми разпилени мисли от сутринта се превръщат във вой на сирена, ечащ в главата ми.

— Бях в „Морско конче“. Рано приключих.

— И аз си помислих същото, но нищо не му казах. Не знаех със сигурност. А и оня не пожела да остави съобщение. Не ми хареса.

Той подбутва ключовете от къщата към мен и казва:

— В коридора има една дупка, ако искаш можеш да я закърпиш. — Кестенявата му коса силно оредява вече за вирнатата му прическа, а торбичките под очите го правят да изглежда по-стар, отколкото е. — Боята е в пикапа. Купих и малко кит, ако решиш да шпакловаш изкъртеното. Ще съм ти благодарен.

— Готово.

— Чудех се за оня тип — казва той, докато сгъва вестника. — Имаше нещо кофти у него. Дали не е от някоя агенция за събиране на дългове? Адвокатите наемат такива. Затова не му казах къде може да си.

— На никого не дължа пари.

— Браво на теб! — Той пуска телевизора зад бюрото.

Други дългове имам.

— Как изглеждаше? — питам.

— Както ти казах. Набит някакъв. Зализана назад коса. Един такъв да не се захващаш с него. Да му предам ли нещо, ако се върне?

— А каза ли, че пак ще се върне?

— Като го попитах дали иска да остави съобщение, каза само, че щял да се опита пак да намине. Това не ми хареса. И изобщо поведението му като цяло.

— Нищо не му казвай.

Той се заглежда в прогнозата за времето по телевизията и почесва безволевата си брадичка. Вземам ключовете и понечвам да изляза, но спирам.

— Кажи му, че ме няма. Дори да съм тук. Само ми предай, ако пак дойде. Опитай се да разбереш как се казва.

— Твой познат ли е?

— Нямам представа кой може да е.

— Добре. Нали запомни за дупката в коридора?

Оставям го и отивам в склада, изваждам два големи найлона, валяци, съдове за бъркане на боята и ги отнасям в пикапа, който Сесил ми даде, докато боядисам къщата му. Мисля си за събирачите на черни дългове и за ловците на офейкали типове, за мъжа в ягуара, говорещ по мобилния телефон и съобщаващ на шефовете си, че ме е намерил, и пак си задавам въпроса дали ще пратят още някого.

Преди да потегля, пускам маркуча в двора. В края му има пръскалка и виждайки я в дланта си, по гръбнака ми плъзва тръпка на ужас.

Двете ми ръце треперят.

Минавам зад бараката, облягам се и изпушвам половин джойнт с надеждата да ме успокои, а не да налее масло в параноята. Ефектът му се оказва двустранен — прави ме уверен, че участта ми ще е болезнена и унизителна, но ми внушава и някакъв дзен възглед за неизбежността на страданието.

Трябва да си купя пистолет може би.

Горе се ровя в килера, докато намеря ловджийския нож „Ремингтън“, който спечелих на карти преди няколко години — с назъбено в основата осемнайсетсантиметрово острие. Прокарвам палец по него. Малко е затъпен, затова вадя бруса от калъфа и точа острието, докато палецът ми не започва да пуска кръв само при допир с него, без да натискам. Пъхвам ножа в един от джобовете на гащеризона си, оглеждам паркинга за черни ягуари и слизам долу.

Излизам с пикапа на Сесил от „Спаниш Грант“ и подкарвам покрай плажовете към далечния западен край на Пойнт Сан Луис. Подминавам Пещерата на Лафит, докато в главата ми се въртят представи за злодейската храброст от онова време и огньовете по плажовете. И си спомням за Роки, разбира се.

Шофирам. Това е може би най-далечното ми пътуване от пет години насам. Освен вечерите в „Най-хубавите понички“ и „Морско конче“ от време на време и когато имам нужда да съм с хора — за да не отида да си купя онази последна бутилка, обикновено си стоя вкъщи. Дори по време на евакуациите заради ураганите, които връхлитаха тези земи, съм си стоял вкъщи и съм гледал как бурите шибат въздуха с дъжд и листа. Смазвам мисълта да подкарам пикапа към Монтана или Уайоминг, може би към Аляска.

Сигурно така признавам пред себе си, че няма да бягам.

Къщата на Сесил е бунгало с висока основа, боядисано в матов пшеничен цвят, а дворът е подивял и обрасъл. С тия мои ръце и патрав крак ми е нужно известно време, за да внеса всичко вътре. Къщата е празна, завесите са свалени и затова светлината нахлува през прозорците на големи тебеширенобели плочи.

Постилам найлоновите покривала, разгъвам вестниците, облепвам ламперията във всекидневната. Стаите внушават странно чувство с празнотата си и с всичката тази светлина като прах, която нахлува вътре. Така бяла и толкова безутешна. Това си е цяла къща, твърде голяма за сам човек. Пространство да живее семейство. Обикалям, левият ми крак задира по пода със звук като в пясък и аз минавам през всичките тези курсори от слънчева светлина. Мисля си за нещата, които съм чел за този или онзи голям художник. Как природата на светлината променя всичко — не само какво виждаш, но и какво ще почувстваш.

Чел съм, че покосените от мозъчен удар понякога виждали заслепяваща бяла светлина — светлина, която идвала отвътре, от мозъка им.

Така бих описал яркостта в тези празни стаи.

Чакам ги цял ден. Всеки път, когато се затръшне врата на кола, стисвам ножа в джоба на гащеризона и дори когато денят свършва, заобикалям „Рицарската оръжейна“ и се оглеждам за черния ягуар, а после разтоварвам бояджийските принадлежности, връщам на Сесил ключовете и се качвам горе в апартамента си.

Както винаги, свалянето на гащеризона е една малка борба, защото лявото ми коляно не иска да се прегъне. Изпушвам втората половина от джойнта си за деня, после нахлузвам една ветровка и излизам да разходя Сейдж на плажа.

По средата на стълбището се спирам и се връщам за ловджийския нож.

На пясъка има само няколко човека, не е странно с това небе. Двама-трима ме поглеждат, после пак се обръщат. Мятам жирафа на Сейдж във вълните и тя скача подире му. Някакви хлапета се смеят и се втурват към нея, когато тя изтичва обратно на брега и идва в краката ми. Щом ме виждат, се спират. Слънцето вече залязва и въздухът не е толкова жежък. Трите деца се вторачват отгоре, от полите на една дюна, гледат към Сейдж и ми мятат погледи. Предполагам умуват, дали да ме заговорят заради Сейдж.

Най-малкото, сламенорусо момченце, се провиква:

— Как се казва?

— Сейдж.

— Той хапе ли?

— Момиче е — казвам. — Понякога хапе, понякога не.

То поглежда приятелчетата си и тръгва надолу по дюната. Другите две, момче и момиче, по-високи и по-големи, поемат предпазливо след него. Хората се разотиват от плажа — събират нещата си и изпразват формичките за пясъчни замъци на децата си. Хлапетата се навеждат над Сейдж, която се върти ту към едното, ту към другото, докато всичките едновременно се опитват да я погалят. Гледам ги как се смеят и улавям ножа в джоба, стискам здраво дръжката да не би да изпадне от якето ми. Русото момченце казва:

— Какво е станало с окото ви?

— Сътън! — възкликва момичето. — Това е толкова невъзпитано!

Усмихвам й се, мислейки за момчето.

— Няма нищо — отвръщам. — Злополука. Много отдавна.

— От това ли ви е такова лицето?

— Сътън! — Момичето се опитва да улови Сейдж в прегръдка, но кучето не го свърта и се измъква изпод него.

— От същата злополука, да.

— Болеше ли? — пита момчето.

— Не помня — казвам аз.

Правя две пълни обиколки около „Рицарската оръжейна“, като започвам три преки по-нататък и се придвижвам навътре в концентрични кръгове; оглеждам улицата и паркинга за ягуара, за мъже с луксозни коли, за мъже с тъмни очила, за всеки, който наблюдава мястото. Стените на хотела са измазани в бежово, партерът е издигнат върху основа от тухли. В мивката на апартамента си развързвам брезентовата торба, изсипвам сутрешните раци във вряла вода и въздухът, затворен в черупките им, запищява като тънички човешки гласчета.

Когато стават готови, изключвам котлона, но не съм гладен. Тези дни ям все по-малко. Просто нямам нужда като че ли.

Свивам втори джойнт и вземам един роман за алпинисти. Ако потръгне, четенето може да свали товара на времето от гърба ми.

Навикът да чета, който придобих през последните двайсет години, не ме направи друг човек. Просто за мен той се превърна в най-добрия начин да си прекарвам времето, понеже не можех да пия.

Тази вечер обаче не се получава. Вместо да забравям, книгата ме кара да си спомням още повече. Спомням си как докосвам гърба на Роки, докато танцувахме в онази каубойска кръчма в Ангълтън, и светлините на дансинга. Допушвам джойнта и подхвърлям единия от раците в купичката на Сейдж. Чувам звука на горещия вятър навън, тътена на океана.

Мисля си за мъжа в ягуара и с цялата си душа се надявам на най-лошото. Обличам си якето и пъхвам ловджийския нож в ботуша.

„Морско конче“ си има редовни клиенти — повечето работят в търговията или членуват в профсъюзи, а има и няколко стари рибари, и почервенели от солта ловци на скариди, и риболовци с корабчета, и жените им; насядали са около маси от макари за кабели; мрежи висят от гредите; череп на алигатор със слънчеви очила; грамаден зарган, дълъг почти три метра, същинско чудовище, проснат на стената отзад. Хората пускат фъстъци и глави на лангусти на белия лабрадор, който се надига изпод масите и обикаля около столовете, когато някой поръча храна. Мирише на червен пипер, на риба и бира, на дървени стърготини и прекалено много парфюм. Лампите в „Морско конче“ са скрити в изрязани като призми странични отвори, разлагащи светлината на цветни фрагменти, които опръскват предметите. Момчетата от „Най-хубавите понички“ не идват тук, за да не се изкушават, но разстоянието е само една пряка и понякога си правя удоволствието да се напуша, да дойда и да седна в края на бара с чаша мляко и пакет „Кемъл“. Всички посетители са или бедняци, или лъжци.

— Обезмаслено или пълномаслено? — пита Сара.

— Пълномаслено, много ясно.

Тя прави такава физиономия, сякаш съм някакъв префърцунен сноб. Работи тук шест вечери в седмицата, движейки дебелите си ръце между хладилника и бара, цупейки устни, когато хората разказват истории, заядлива със старците, които седят и пият по цял ден.

Лицата по продължението на барплота се превръщат в сенки или стават странно трогателни, когато се втренчват в бледото синьо сияние на телевизора иззад бара. Екранът показва компютъризирана климатична карта и малко след тексаските брегове, в Мексиканския залив, се върти ярка червенолилава вихрушка като отпечатък от палеца на Господ, дошъл да го сложи вместо подпис. Всички говорят за него.

— Много тежко може да стане.

— Няма да дойде насам.

— Не е сигурно.

— Няма и да припари дотук. Имам стотарка. Залагам стотарка, че няма.

— Майната ти! „Стотарка“. Какви ми ги дрънкаш!

Ураганът обаче е по-близо, отколкото биха признали. Този са го кръстили Айк. Пироните в костите ми смъдят и скоро налягането в главата ми се покачва дотолкова, че съм готов да си тръгна.

На вратата обаче се спирам. Виждам го през решетката на прозореца.

Черен ягуар със затъмнени стъкла стои срещу бара между един форд пикап и малък японски модел. От него слиза мъж с костюм. Едър е и ми се струва, че няма да чака да изляза навън.

Затова се потътрям обратно и тръгвам към задния изход по коридора, в който са тоалетните. Измъквам се и вървя две преки на изток, завивам обратно, заставам зад една стара телефонна кабина и забивам поглед в колата пред „Морско конче“. Един камион влиза в паркинга и когато фаровете му осветяват ягуара, виждам, че колата е празна.

Приклякам, изваждам ножа от ботуша и го скривам под предницата на якето си.

Понечвам да се обърна и да поема по дългия обиколен път към „Рицарската оръжейна“. Бих могъл да си нахвърлям багажа в една чанта, да грабна Сейдж и да хвана някой автобус за Карсън сити, Еурека Спрингс или Билингс. Ала гледам колата и знам, че няма да го направя. Усещам как у мен бликва нетърпелива досада, едно чувство на гневна обида.

Е, нека пък дойде. Нека изкараме всичко на светло. За част от секундата възприемам идеята за бърза смърт, заслужена във финалния сблъсък. Тръгвам към колата.

Приближавам отзад, промъквам се до багажника. Нервите ми стържат, сърцето ми тупти като двутактов двигател, докато се спотайвам до задната врата откъм шофьора. Дръпвам дръжката и когато поддава, бързо я отварям и се мятам вътре. Оглеждам за някакво указание, но колата е чиста, само от тежката воня на одеколон ми се гади. Залягам и наблюдавам. Не след дълго мъжът излиза от бара и оглежда паркинга. Щом се връща, сяда и пъхва ключа, а аз опирам върха на ножа в тила му.

— Господи…

— Стой мирно. Хвани кормилото с ръце.

Той се подчинява и обвива волана с месестите си лапи. Два едри пръстена хвърлят позлата по кокалчетата му, на тила косата му е подстригана в права линия. Доста е едър. Упойващият сладникав мирис на одеколона му изпълва купето и аз изсумтявам:

— Гуидовците[23] и техните средства за разкрасяване…

Колата е добре поддържана, осветява се само от зеленото сияние на таблото; гладка кожена тапицерия, радиото излъчва приятелски мач. Накланям се към лицето му и го оглеждам на слабата светлина. Охранено квадратно лице, в захапката му личи природна наглост. Не ми е познат.

— Търсиш някого — казвам. — Не се обръщай!

— Рой Кейди?

— Млъквай! — Притискам ножа във врата му и той изскимтява. — Имам нещо за теб. Кажи им да дойдат и да ме хванат.

— Чакай малко!

— Млъкни! — Той трепва и една кървава сълза набъбва под върха на ножа ми. — Не приказвай, ловецо. Само им предай съобщението. Кажи им да дойдат. Аз съм тук и ще им разпердушиня скапания животец. — Той едва ли долавя трептенето в гласа ми, а аз стисвам дръжката на ножа, за да не треперя.

— Кажи им, че ще ги чакам. Кажи им да почват с шоуто.

— Ама чакай…

Не искам да слушам и натискам ножа така, че той млъква. Задушавам се в тая богаташка кола и нейния облак от одеколон.

— Кажи им каквото ти казах. — Другата ми ръка пуска дръжката на вратата. — И само да съм те видял пак, ще ти избия зъбите през тила и ще твърдя, че е при самозащита.

Изскачам от колата, бързо-бързо изкуцуквам до тъмното и хлътвам в него, а мъжът в колата ми подвиква нещо, но каквото и да бе то, вятърът го отнесе. Ребрата ме болят от ритниците на сърцето в гърдите ми, металът в очните ми кухини пулсира. Старая се да вървя в сенките и по тъмните улички, притичвам бързо през осветените места и когато стигам до „Рицарската оръжейна“, ягуарът още го няма.

Треперя нагоре по стълбите и затръшвам вратата след себе си. Помлени черупки от раци се търкалят по пода в малката кухня и мирише като в доковете. Захвърлям якето и се сгромолясвам върху дивана, без да паля лампите. Сейдж се надига от възглавницата си, поглежда ме и тихо изскимтява. Мисли си, че се сърдя, дето е разхвърляла, и аз я почесвам зад ухото да я успокоя.

Единствената запалена лампа е тази над фурната в кухничката. Седя на дивана, втренчен в мъртвия сив екран на телевизора и в стената от книги, палецът ми се движи напред-назад по острието на ножа и всеки път то се врязва все по-дълбоко. Не чух какво ми каза мъжът.

Вадя протезата си и я пускам в чаша с ментов разтвор за уста. Известно време я гледам, прилича ми на призрак пришълец.

Седя вцепенен на дивана и лениво се почесвам по челюстта с ножа.

Гледам вратата. Когато дойдат, ще издънят вратата с ритници.

Палецът ми кърви.