Галвестън

ПЕТ

Върнах се на острова в четвъртък, малко след пладне, три дни след като бях заминал. Полицейската лента я бяха свалили от номер 2 и на пътеката между стаите стоеше количката на чистачката. Комбито липсваше, моторът на хлапето все още стърчеше пред стаята му. Няколко чайки се разхождаха наперено из паркинга с горделив вид, заявяващ, че имат пълното право да се намират там, и ми заприличаха на духовници.

Никой не излезе от вратата на Роки и Тифани.

Имах чувството, че стомахът ми е пълен с нещо тежко и лепкаво, от което ми запари на гърба, и мислите ми препуснаха. Прекосих паркинга и когато отворих вратата на рецепцията, чух трогателна песен. Анимационни животни пееха от телевизора в ъгъла, докато шиеха рокля, а птиченца увиваха панделки около една принцеса. Там бяха Нони, Дера и Нанси, а Тифани седеше на пода, ядеше зърнена закуска в купа и се кикотеше.

Жените вдигнаха очи към мен.

— Здрасти — каза Нанси недружелюбно.

— Здравейте — поздрави Дера, а сестра й кимна.

Не се обърнаха отново към телевизора, просто ме гледаха. Тифани ме видя, махна ми с ръчичка и продължи да гледа анимационното филмче. Дрехите й изглеждаха нови — беше с ослепително бял анцуг.

— Това сме го гледали десет пъти — каза Дера. Сестрите се разхихикаха, но смехът им прозвуча изкуствено и остави усещането за гаф. Сигурно видът ми не е бил кой знае колко добър — зачервени очи, нездрав цвят на кожата.

— Къде е Роки? — попитах Нанси.

Сестрите отново се загледаха в телевизора. Очите на Нанси се присвиха и се забиха в мен като остриета.

— Тя каза, че е на работа. Не се навърта много-много последните два дни. Мислех, че знаете.

Застанах до гишето и поклатих глава.

— Гостувах на стари приятели. Намерила си е работа ли?

Тя се извърна и не отговори веднага.

— Мисля, че имаше някакви съмнения дали ще се върнете.

— Щях, разбира се. Платил съм за повече дни. Как е малката?

— Кукличка — каза Дера.

— Тя е съкровище — додаде Нанси. — Истинска сладуранка. И заслужава повече от това.

— Съгласен съм — казах.

Нанси понечи да каже още нещо, но се възпря и двамата загледахме как Тифани си бърше устата, изправя се сънено, довлачва се в скута на Нони и се прозява. Нанси стана от дивана, заобиколи гишето и ме повика с тих, остър тон:

— Елате.

Излязох с нея навън и застанахме в сянката на навеса. Погледнах към стаята на Трей — зад квадратите от смачкан станиол завесите бяха дръпнати.

Нанси стисна челюсти и огледа подробно лицето ми, сякаш можеше да съм я обрал.

— Само да кажа — започна тя. — Какви ги върши това момиче? Никакви такива работи не ща тук. Не ми трябват. Няма да го търпя.

— Не разбирам.

— Вкара мъж в стаята си. В нощта, когато заминахте. Добре де. Не е кой знае какво. Нейна си работа. — Тя поглади вътрешната страна на лакътя си с нокти. — Обаче вчера Ланс идва при мен да ми се извинява. Казва, че му предложила добра цена. Извинявал се, защото ме обичал и не че искал, ама му бил слаб ангелът. Такива глупости. — Устните й бяха станали безкръвна цепка, тя ме гледаше изпитателно в очите.

— Нанси, аз нищичко не знам за това.

— Нима? Защото ако вие не знаете, кой ли да знае? Искам да кажа, не мога точно да схвана каква ви е уговорката с това момиче — не ща и да знам, честно — но съм наясно, че не ви е племенница. Ами това малкото вътре? Специално малко човече. Та то заслужава много повече от това тук, господин Робишо. — Тя кимна с глава към приемната. — Малката няма нужда да става като онази.

— А после какво? След като говорихте с Ланс?

— Не го правим заради нея, да знаете. Нито заради вас. Бих й изритала задника оттук. Щях сигурно и шерифа да извикам. Но не го направих. И причината е онова малкото вътре.

— Но какво се случи? После?

Тя подръпна едната си обица.

— Ами, отидох аз да говоря с нея. А тя се разсърди, разкрещя, втурна се в стаята си. Излиза после с едно рокле, косата й вдигната нагоре на прическа, изкарва навън малката, чука на вратата на Нони и Дий и ги моли да я гледат, че трябвало да ходи на работа. Хванала се на работа. Гледам го всичкото това, щото гледам и Ланс как си събира багажа.

— Къде работи?

— Уж в един ресторант на крайбрежието. „Пирандело“. Италиански. Вика, че била салонен управител. Виждала съм я да се увърта около оня мъж, Джоунс от осма стая. Видях ги да пият. Той я закара на работа. Да знаеш, че това момиче хич не може да ходи на токчета — някой трябва да й го каже. Опита се да ме изгледа гадно на излизане, ама аз я изгледах още по-гадно. Излиза тя, и оттогава не сме я виждали. Нони и Дий, нали разбирате, си умират да гледат малката. Сякаш се надяват да продължат да я гледат. Но след случилото се със семейството в номер две… Ами да кажем, че вече съм по-склонна да проявявам интерес какво става тука.

— Гадно. — Взех да умувам как да я убедя, че не съм от хората, които биха търпели такива неща. Гърлото ми беше пресъхнало, очните ми ябълки се сгърчиха.

— Гадно я, господин Робишо. Сега… Знаете ли, че можех да се обадя на социалните служби? Да им кажа, че онова малкото е изоставено. Можех да им кажа, че сестра й, или каквато там й се пада, е от занаята, и да я приберат. Можех да кажа, че оня едър пияница с вид на гадняр й е сводник.

— Не е вярно.

— Кое точно? Аз откъде да знам? Само ви казвам, че можех да го направя. Да се обадя на някого. Знаете защо не го направих.

— Да.

— Да. Онова малкото вътре.

— Нищичко не знаех за това, кълна се.

Тя протегна ръка към лицето ми.

— Кой сте вие?

Извадих цигара, тя ми отказа. Запалих моята и се облегнах на стената. От ярката светлина ме заболя главата.

— Тя е момиче, на което помогнах да се измъкне от кофти ситуация. Всъщност и двамата бяхме в кофти ситуация, да ви кажа правата. Не я познавах. Искаше да я закарам в Тексас — нея и сестричето й. Накрая се лепнах за тях, и аз не зная защо. Сигурно съм искал да ги наглеждам известно време, не знам.

— Добре се справяте.

— Вижте, колкото и да мислите, че е зле тук за детенцето, ви гарантирам, че там, откъдето идва… положението, в което беше… там беше много по-лошо. Видях къщата, от която идва.

— Мм. Това мога да го повярвам. — Погледна надолу към ботушите ми и разтърка ръцете си до лактите. — Тя трепва, ако направиш рязко движение около нея. Забелязали ли сте? Стресирана е.

— Да. Забелязах го, докато играехме на плажа.

— Погледнете ме в очите, господин Робишо. — Погледнах я. — Вие сводник ли сте на това момиче, или какво?

— Не. Не, госпожо, не съм. Нищо подобно! Само се опитах малко да й помогна и това ме доведе тук.

— Мм. — Тя впери в мен онзи леден осъдителен поглед, а раздробеното й от бръчки лице отново прие обвинително изражение. Главоболието ми бе започнало да пулсира и си напомних, че не позволявам на хората да ми говорят така.

— Добре де, какво искате да направя аз? А? Какво ще кажете да скоча в пикапа и да ги зарежа тук двете, а? Те не са мой проблем. Разбирате ли? По дяволите, аз вместо вас ще се обадя на социалните служби. Нека аз се обадя. Да отведат малката. Да й намерят приемно семейство. И да не ми се налага да мисля за тия гадости. Какво ще кажете аз да кажа: „Возих едно смахнато хлапе и то заряза сестричката си при мен.“?

Тя скръсти ръце и вирна брадичка; и не помръдна дори два пръста назад, като я побутнах.

— Мисля, че не ви се говори кой знае колко с шерифа за каквото и да е. Веднъж я чух да ви казва Рой. Мисля, че дори името ви не е истинско, и съм адски сигурна, че не искате да ви свалят отпечатъци.

Отскубнах със замах цигарата от устата си и една чайка отскочи, за да избегне пръснатите искри.

— Значи мога просто да се омета, защо не? Вие ще пратите Роки в затвора, а момиченцето — в приемно семейство и всичко това няма да има нищо, ама нищо общо с мен.

— Да, можете. Но ми се струва, че ако имахте такива намерения, да сте офейкали вече. А може и да сте опитали и да не се е получило.

Огледах около мотела.

— Вие не искате да я изоставите — каза тя. — И вие обичате малката.

Разтърках очи и вдигнах ръце.

— Добре де, стига сме се баламосвали един друг.

Тя се позасмя, не много злобно.

— Може. Но нека да кажа. Каквото и да става, това момиченце се нуждае от грижи.

Кимнах. Облегнахме се на стената и се загледахме в птиците по паркинга. Топлият вятър шушнеше между сградите, вълни от пясък метяха бетона. Въздухът бе така напоен с океан, че усещах вкуса му на водорасли.

— Е? — каза тя.

— Можете ли да погледате момиченцето още малко време? Ще отида да намеря Роки. Става ли?

Тя се замисли.

— Колко време?

— Не много.

Отидох до номер 8, обърнах се и видях, че Нанси все още ме гледа. Изчаках я да се прибере и почуках.

Той първо погледна през шпионката и трепна, когато открехна вратата колкото да влезе една треска слънчев лъч. Нахълтах вътре и затворих зад себе си. Беше без риза и залитна назад, кльощавите му ръце висяха като непосилен товар. Вътре бе тъмно и задушливо от цигарен дим и телесни миризми, от пот.

— Здрасти, каубой — смънка Трей и се строполи на леглото, разпери ръце и се втренчи в тавана. Лицето му лъщеше от пот, клепачите му играеха. Унасяше се. Друсан. Кльощав като Исус.

— Знаеш ли къде е Роки?

Той заговори бавно:

— Каза… че отива на работа.

— Какво се случи между теб и нея?

— Да се е случило нещо ли? — Той седна и избърса лицето си. Виждах ребрата му и набраздяванията по слабите мускули. — Нищо не се е случило. Моткахме се, пихме бира. Закарах я на работа.

— Плащаш ли й?

— Какво? Виж… — Той тръсна глава и се подсмихна. — Убиеца не си пада по пиленца. Чаткаш ли?

Пристъпих напред и го избутах до ръба на леглото.

— Къде я закара?

Той седеше все така, увесил глава към пода и отпуснал ръце между коленете си.

— Ъм, надолу по крайбрежието. Само я хвърлих дотам.

Чувалът за смет, пълен с дрехи, се беше разсипал по килима. Забелязах, че книгите на масата са разгърнати и онези рисунки са разпилени из стаята.

Тръгнах да излизам, но се спрях.

— Откъде се снабди? — попитах го.

— А?

— Откъде взе дрогата? Преди изглеждаше чист.

— А… Нали знаеш… Стига да искаш, се намира.

— Пари ли изкара?

Ленивите му очи се завъртяха към мен, той сви рамене и се ухили.

— Ти помисли ли си пак за онова, което говорихме?

— Не. Не ме интересува.

— Уф… — Претърколи се, та да може да се изправи, зарови из чувала за смет и извади фланелка, после отиде на мивката и си наплиска лицето с вода, приглади косата си с мокри ръце и я разреса с изпънати пръсти.

— Видях те да заминаваш.

Гледах го как обува чифт обувки за тенис и рови около листите за цигара. Запали я, светна една лампа, седна и пусна на струи дим от устата си, сякаш имаше всичкото време на света. Гласът му бе изтрезнял, а тексаският му акцент почти напълно беше изчезнал.

— Видях те как подскочи с онзи вестник в ръка. Бях там, на шпионката. Видях те как го захвърли и подпали гумите.

Почувствах тежест в гърдите си — онова усещане, че вътрешностите ти се втвърдяват като бетон.

— Намерих го в боклука. И докато си четях, ми просветна — ей, момичетата от статията имат същите имена като тия момичета тук. Две и две, сещаш се. Простичко.

Стиснах зъби до скръцване. Свих юмруци. Той като че не забеляза.

Вдигна ръка.

— Не ми влиза в работата, брато. Нямам никакво желание да те наглася по някакъв начин, за нещо. Казвам ти. Ако се стигне дотам.

— Докъде да се стигне? — попитах.

Той се приведе напред. Придърпа пепелника на масата и зачисти огънчето на цигарата си, като го отъркаля по набраздения пластмасов край.

— Знаеш ли, като работя тук без партньор, шансът да ме пипнат е бая по-голям. Ако не ченгетата, то някой друг. Чат ли си? Погледни го от тази страна: представи си ме как в един момент се потя закопчан в някоя ченгеджийница. Откачам, нали, тресе ме, трябва да съм навън. А ченгетата, тия гадняри и хардлайнери, си умират от кеф. Едно ченге иска да ме опандизи за много време. Иска да ми убие бъдещето. А аз съм отчаян, болен и откачам. Може да проявя слабост. Мога да кажа: Слушайте, айде малко да отпуснете хватката, да поолабите малко юздите, забравете обвиненията и ще ви светна за едно убийство. Мога да ви кажа това-онова за едни издирвани момичета.

Кокалчетата на ръцете ми потръпваха, а кръвта се качи в главата ми. После той се заигра с един нож пеперуда, който измъкна изпод някакви хартии. Завъртя го насам-натам, нагоре-надолу и късото острие проблесна в ръката му. Обявяваше, че може да се погрижи за себе си; после взе да си чопли зъбите с него — да ми покаже как спокойно и невъзмутимо е приел всичко.

— Само си помисли за това. Нямам желание да те подредя, казвам ти. Казвам само: айде да изкараме едни пари. Ти на мене, аз на тебе. Накрая ще вземеш петнайсет хиляди. Айде да изкараме едни пари. — Чух как вибратото в гласа му от време на време се губи и той става малко по-писклив. Не откъсваше поглед от нещата на масата, връзваше си обувките и не ме поглеждаше в очите. — Иначе и двамата рискуваме.

Гледах и въпреки тежката обида поомекнах, защото почти ми дожаля за него. Не го бяха научили много добре. Той не ме познаваше и не знаеше какво значи за него, че ми казва тия неща. Поизтръска цигарата си, оправи си джинсите, почеса се по ръката, приглади си косата и когато не остана вече накъде да гледа, се обърна с лице срещу мен. Окото му играеше.

— Обаче само това, нали? — казах. — И ако го направим, откъде да знам, че няма пак да започнеш да ми опяваш? Откъде да знам, че няма да поискаш да го повторим? Че няма да ме спипаш изкъсо?

— Их, човече, точно това се опитвам да кажа. Не е това. Аз не правя така. Това е обмяна на услуги. Танто за танто. Чисти сметки.

Забелязах едва видима колона от червени мравки да се точи по перваза на пода. Погледът ми обходи листовете на масата, малките карти и диаграмите на електрически вериги. Много от драсканиците изобразяваха видове пентаграми, скици на глави на козли и ножове пеперуди.

Той каза:

— Сигурно просто трябва да ми се довериш, пич. Но съм точен. Не говоря едно, пък да правя друго. Само го погледни. Изслушай ме. Само виж какво съм подготвил, изслушай ме какво имам да кажа. Хвърли едно око.

За момент замълчахме; усетих как алуминиевото фолио вече не се напича толкова силно и някак си долових, че навън се е смрачило, че облачната покривка се е сгъстила над нас.

— Добре — казах. — Обаче ще трябва да изчакаме до тъмно. Длъжен съм да намеря Роки.

— Да. Добре. Казвам ти… — Когато се усмихваше, не приличаше толкова на хлапе — лицето му се набръчкваше и онези криви зъбки присветваха като шепа чакълчета.

Станах.

— Хората тук наоколо не бива да ни виждат да се мотаме заедно. Чакай ме в магазин „Съркъл Кей“ по-надолу по улицата. В осем часа.

— Тресе те параноя, брато. Никой тука няма да разбере нищо.

— Щом искаш да се включа, ще трябва да сме внимателни. Сега, веднага.

— Добре де, добре. Човече, с това много ми напомняш на Уилсън.

— Тогава прави каквото ти казвам.

Той ми козирува присмехулно „тъй вярно!“. Когато излязох от стаята, не се огледах назад. Видях, че съм бил прав — набраздени сиви облаци се бяха натрупали ниско, сякаш облачното небе, надвиснало над нас, беше дъно на планина.

Намерих ресторанта на Двайсет и втора улица между „Шипс Микеник Роу“ и „Маркет Стрийт“. „Пирандело“ заемаше долния етаж на сграда от червеникав варовик, входът бе аранжиран с електрически крушки в стъклени тръби, оформени като пламъци. По стъклената врата се нижеха надписи в курсив, а горната половина на прозорците беше драпирана със завеси с цвят на бургундско вино. Надолу по тротоара някакъв мъж крещеше по едно куче.

Салонната управителка ме посрещна още щом влязох. Персоналът беше облечен с черни панталони или поли, бели официални ризи и черни папионки. Часът бе пет и тя ми съобщи, че кухнята току-що е отворила; попита ме искам ли маса. Жени, издокарани с блузи, бижута и бухнали тексаски прически, изпълваха около една трета от заведението.

— Роки на смяна ли е?

— Коя?

— Роки. Или Ракел? Дребно момиче, с къса руса коса. Много руса.

Тя се загледа в схемата с местата и лицето й се сбръчка, докато мислеше.

— Струва ми се, че не я познавам.

— Не работи ли тук?

— Тук съм само от няколко седмици. Сигурно има хора, които още не знам.

— Но познавате другите салонни управители? И никога не сте виждали това момиче — дребничко, с една такава лека коса, много хубава? Мъничка.

— Мисля, че съм виждала подобно момиче няколко пъти на бара. Не знаех, че работи тук. — Тя посочи зад себе си през зоната за изчакване и антрето, където в дъното на салона мъж по риза и с жартиери на ръкавите, каквито са носели мъжете през миналия век, обслужваше дълъг шикозен бар.

Изглеждаше горе-долу на моята възраст, загорял бе с цвета на калта от делтата и бледите му вежди почти не се забелязваха върху кожата, когато вдигна поглед към мен. Кимна ми, докато с прецизни движения забъркваше няколко питиета за една сервитьорка. Във всеки занаят обикновено човек може да прецени професионализма на някого по това как си служи с ръцете: дали ги движи вяло, или с отмерени, овладени жестове. Той ме поздрави, поръчах бира „Милър“ и му дадох бакшиш, колкото й беше цената.

— Благодаря — кимна той. — Имате среща?

— Всъщност търся едно момиче. Мислех, че работи тук.

Описах отново Роки и пак я нарекох Ракел.

— Познавате ли я? С къса руса коса с цвят на лимон. Изразително лице, хубаво. Каза ми, че работела тук.

Той повдигна вежди и загорялата от слънцето кожа по челото му побледня на черти. Поглади спретнато оформената си козя брадичка и каза:

— Мисля, че май знам за кого говориш, приятел. Но тя не работи тук. Идвала е в бара, така, два-три пъти. Оставаше, докато някой не седне при нея. Седеше и пушеше, докато я почерпят.

— Сериозно?

Той кимна, изглеждаше леко развеселен.

— Ако търсиш компания, познавам момичета. Мога да се обадя, ако решиш.

— Само тази.

— Разбирам. Идвала е тук два пъти, когато съм бил на смяна. Шефът ми каза да й намекна някак, ако пак дойде. Мястото тук е от класа, сам виждаш.

Очите ми обходиха боядисаните със сюнгер и облепени с парчета позлата стени и скулптурите от папиемаше на Колизеума и наклонената кула.

— Искам да кажа: с какво се занимават хората, си е тяхна работа, но не й е тук мястото. Да се пробва в някой от хотелските барове, да речем.

— Добре. — Станах от столчето и му подхвърлих още петарка за разговора. Не ми беше трудно да си представя как Роки влиза тук първия път и — може би без изобщо да е попълвала заявление за работа — сяда на бара сама. Някой идва при нея или тя мята поглед, това го умее, и няколко часа по-късно се връща в мотела, има пари и разказва на всички, че си е намерила работа.

Обиколих „Харбърсайд“ и надолу по „Розенберг Авеню“, после ходих към вълнолома, влачих се покрай плажа и хората, които се тълпяха по мрачносивите пясъци, а слънцето подпалваше по краищата всеки предмет и нахлуваше през предното ми стъкло на масивни червени талази. Оглеждах се за онази светла коса. Един мъж беше полегнал на пейката на автобусна спирка с прегънати колене и вестник върху лицето; жени с горнища от бански ту излизаха под палещите лъчи, ту се скриваха; дебел мъж бе надул грамаден касетофон, от който звучеше текс-мекс[24].

На едно място се бяха струпали младежи. Техните загорели стройни тела предизвикаха леко негодувание в мен заради начина, по който приемаха всичко за свое — сякаш им се полагаха и времето, и възможностите. Някакво фрисби бавно прелетя над главите им, изтъквайки едва ли не, че за някои хора светът е едно вечно пладне, а аз слушах гласовете и смеховете им и ги гледах как се гонят като кученца. Не можех да си представя Роки там. Много неща никога не стават такива, каквито трябва да са.

Преди да се върна в мотела, се отбих в една железария „Ейс“ и купих кутия чували за смет „Стийл Сак“ двойно-екстра-здрави и 9 метра дебело въже.

Мушнах се в рецепцията на „Изумрудени брегове“ — този път Дера и Нанси седяха на масичката за кафе и играеха на някаква настолна игра с Тифани, която изглеждаше чиста и свежа с жълтата си ленена рокличка. Щом зарчето се спря, тя плясна с ръце, погледна нагоре и ми помаха.

Нанси вдигна вежди към мен, а аз само поклатих глава. Стана и се приближи.

— Права сте — казах. — Тя не работи там и никога не е работила. Не знам. Пообиколих доста наоколо, но не я видях.

— Исусе, Марийо и Йосифе! — Тя подпря ръце на хълбоците си. — И сега какво?

— Колко дни остават още за стаята? Забравих какво съм платил.

— Всички можете да останете до вдругиден, смятам.

— Обзалагам се, че дотогава ще се върне.

— О, така ли?

— Обзалагам се, че знае кога точно трябва да се изнесат от стаята. Тя ще се върне за малката. Ако не се върне, ще я потърся из другите мотели.

— И просто допускате, че тя е добре? Смятате, че нищо не й се е случило?

— Не е отсъствала достатъчно дълго, че да се съмнявам. — Всъщност не се бях замислял дали е така.

Нанси надникна назад към рецепцията. Последните слънчеви лъчи се засенчваха от сгради и изпълваха въздуха с унила алена мараня. Виждахме Тифани през стъклото — забавляваше се.

— Какво й има тогава? Щом си има такова мъниче… Какво не й е наред?

— И аз не знам. Понякога е така. С някои хора нещо се случва. Обикновено когато са млади. И никога повече не се оправят.

— Но някои успяват.

— Сигурно. Но по-често се срещат другите.

Тя кимна и тропна с крак, щом съзря една голяма картонена чаша, зарязана на паркинга, да се търкаля напред-назад. Наведох глава.

— Слушайте. Това момиченце… Ако нещо… Не знам. Вие всички ще се погрижите за нея… Нали?

Тя вирна глава, сякаш я бях засегнал.

— Какво?

Моторът на Трей привлече вниманието ми. Без да усетя, нощта бе приближила и ние стояхме в синкав, сгъстяващ се здрач.

— Колко е часът?

— Осем без петнайсет. Какво казахте току-що?

— Нищо. Имам среща.

— Значи детенцето пак остава при нас?

— Мога да я взема с мен, предполагам. Но нямам повече права над нея от вас. — Подадох й четирийсет долара. — Ето. За вечеря. Или за развлечения. Ако Роки не се върне до утре, ще измислим нещо.

Тя не се поколеба да вземе парите, сгъна банкнотите и ги мушна в предния джоб на джинсите си.

— Тя невинаги е щастлива. Малката.

— Какво?

— Тифани. Невинаги е усмихната. Понякога се сърди. Как само се сърди. Хвърля храната си, а после плаче заради това. Иска нова, гневи се. Сепва се, ако направиш рязко движение. Знам… вече ви казах.

Изобщо не се сетих какво да отвърна. Просто кимнах.

Трей Убиеца се спотайваше до един монетен телефон в „Съркъл Кей“, превил рамене, сякаш се пази от суров вятър. Щом видя пикапа, ми махна и притича до мен. Бях метнал въжето и чувалите за боклук отзад в каросерията.

Той отвори вратата.

— Хайде — казах.

— Искаш ли да го видиш?

— Давай да тръгваме — въздъхнах аз. Той ме насочи към „Бродуей“ и каза, че няма защо да бързаме.

— Практически всичко е в склада. До него има един малък дрешник, където държат оловни жилетки и разни неща, но зад него е като шахта, която някога е извеждала на покрива. Преградата е завинтена с болтове, но между етажите има килер. Чистачката ще ме вкара в него, когато затварят. Кротувай до към един и щом сляза, свържи оная аларма. Ще ни трябва и пикапът. Той е твоя грижа. Ще го докараш отзад, товарим — двайсет минути най-много. Закарваме го в Хюстън. Цялата черна работа аз я върша.

— Какъв е адресът?

— „Бродуей“ 4515.

— Кой каза е вътрешният ти човек?

— Тая чистачка, човече. Брат й ми беше ортак.

— Има ли задни улички от другата страна? Някъде, откъдето да можем да следим какво става?

— Да. Много ясно. Тук завий.

Той запружинира с крака, плясна се по бедрата и прехапа долна устна. Бях премислил всякакви диалози, потенциални сценарии. Но ако работата минеше гладко и напълнехме джоба, това щеше още повече да го насърчи. И да говореше, че държал на думата си, в света има едно просто правило: да не се доверяваш на наркоман. Той винаги щеше да разполага с онова, което знаеше за двете момичета.

Опитвах се да не мисля за това, защото и той бе като онова момиче в мотелската стая в Амарило — никога нямаше да му провърви. Винаги щеше да тегли надолу.

— Къде беше твоят групов дом? — го попитах.

— Какво? А… В Джаспър.

— Караха ли ви да берете памук?

— Ъъ… Не.

— В моя ни караха. Прибираха ни всички, от август чак до октомври. Наричаше се Програма за социално подпомагане.

— Уф…

— В приемни семейства живял ли си?

— Ъъ, да — отвърна той. — Веднъж, като бях на осем години. Свестни бяха. После им се наложи да се преместят. Не можеха да ме вземат със себе си. Беше нещо, свързано с неговата работа. — Той посочи предното стъкло:

— Пристигнахме.

— Ще паркирам в съседната пряка. Ще минем по уличката.

— Да, добре.

Дойдохме по уличката и се притаихме в тъмното. Контейнер за боклук, подмятани от вятъра вестници. Никакви прозорци над нас. Той посочи към клиниката.

— Не знам — казах. — Изглежда ми доста отворена.

— Обаче не е, не и отзад. Оттам минава друга уличка. Отзад си имат собствена товарна площадка.

— Не знам — казах и го пуснах да върви пред мен. Измъкнах дебелите работни ръкавици, които бях натъпкал в задния джоб, и задържах дъха си, докато ги нахлузвах. Можех да го направя по много начини, но той бе слабичък като коте и този щеше да свърши работа. Действах тихо.

Когато Трей се обърна, подскочи, защото почти се бях залепил за него — но вече бе късно. Сграбчих го за гърлото. Очите му се изпълниха с ужасната истина, после се надуха като кървави мехури, а аз казах: „Шшшт“. Същата физиономия, която ми правят винаги — „Чакай! Чакай!“…

Той се съпротивяваше, делеше ни само една педя. Лицето му стана лилаво, капиляри се издуваха и се пукаха под кожата му, той посегна към онова ножче, но то издрънча на земята веднага щом натиснах с палци и усетих как подезичната му кост се строши. Погледът му се плъзна насам-натам, после очите му се подбелиха. Въздухът излезе от тялото му с последно гъргорене и ме лъхна миризмата на червата му. Езикът му се провеси надолу като дебел, изтощен охлюв.

Когато го положих на земята, усетих порив да му обясня, да му кажа, че е било само заради момичетата. Но от това едва ли щеше да му стане по-леко.

Огледах двата края на малката улица, където светлината на лампите се врязваше в мрака, докарах пикапа и спрях с вратата до него. Метнах го на пътническото място и подпрях тялото му на силно затъмненото стъкло.

Възнамерявах да се измъкна по някой второстепенен неосветен път, да го увия в найлоните и да го хвърля отзад зад кабината, в каросерията. Но докато пътувахме и излизахме от града, той изглеждаше съвсем естествено подпрян на вратата — сякаш беше заспал, и въпреки че в кабината вонеше от мъртвешките му лайна, между нас упорито витаеше някаква задушевност.

Чувствах взаимна близост. Сякаш той знаеше нещо за обширните пусти поля, за едностайните апартаменти, за кафето, сварено на евтин котлон, за гласа, който се провиква: „Гасим лампите!“, а аз, от своя страна, бях единственият, който разбираше ужаса от това, че попадна в онази уличка заедно с мен.

Изкарах го от града така, подпрян на вратата.

Моят пиян приятел. Последното ми другарче. Моето слабо и безразсъдно по-младо „аз“.

Ла Порт е на около трийсет мили извън Галвестън и там едно блато, се влива в Галвестънския залив. Преди бях идвал дотук два-три пъти, докато работех за Сам Джино. Много отдавна. Беше си същото, както го помнех. Застояла вода, наричана Маре дю Шиен, огромна, черна и заплетена безредица от тресавища и клоаки, следващи в кръгове, все същата гледка навсякъде: лабиринти от кипариси, борове и върби, гъмжило на алигатори, змии и древни заргани, дълги като канута. Излязъл от употреба водонапоителен път водеше нагоре към самотен завой и горичка, която преливаше в мочурище — и там всичко бе същото, само че още по-обрасло: покривка от кудзу се стелеше върху грамадни тръстики, оплетени лози и високи дървета и ги превръщаше в единно създание, в праисторическо същество, чийто листат силует се виреше като гребен на фона на изсветлелия край на нощта.

Загасих фаровете по пътя нагоре и паркирах между няколко бора, недалеч до завоя. Пробих дъното на един чувал за боклук и го надянах като бръснарска престилка, а после изсипах тялото от колата. Взех ключовете и портфейла, съблякох му ризата и панталоните и разрязах изстиващата плът под мишниците, където кръвта бе гъста и бавна.

Щях да нахлузя няколко чувала отгоре му и да го овържа с въжето, но долових как нещо пляска и набраздява водата; вгледах се в мрака и почти различих алигатора, който се плъзна в блатото със замах на опашката и разсече повърхността му с тихо цопване. Криле запляскаха някъде.

Вдигнах го върху могилата на завоя. Беше лек като инертна маса. Изсипах го надолу през рамо и той цопна в мрака. Ослушах се и дочух тихо шумолене и плискане на вода, разни същества се бяха размърдали да проучат какво става. После пуснах дрехите му в един от чувалите, вързах го и го запокитих в мочурището. Водата долу започна да се плиска и да се пени.

На излизане от Ла Порт изхвърлих портфейла му в кофата за боклук пред един „Макдоналдс“; спрях на първия магазин и си купих половинка „Джим Бийм“, който беше отвратителен, но нямаха друго.

Роки още не се беше върнала в мотела, при сестрите не светеше. Намъкнах се в стаята на Трей Убиеца. Той не притежаваше кой знае какво, но взех каквито дрехи намерих и книгите му, нахвърлях всичко в чувала за смет, уверих се, че навън е чисто, и го замъкнах до контейнера за боклук през една улица.

После се прибрах в стаята си, изкъпах се, облякох си чисти дрехи и седнах на тъмно срещу прозореца. Отпивах от нова бутилка по-добро уиски, пушех цигари, гледах навън, а коленете ми играеха и дланите ми се свиваха в юмруци.

По някое време един дълъг тъмен кадилак се плъзна в паркинга и квадратната му предница разцепи мрака с фарове. Не бе от колите, които очакваш течението да изхвърли тук. Прозорците бяха затъмнени, моторът работеше меко, но се долавяше и звукът на усмирената му мощност.

Роки слезе откъм пътническото място. Олюляваше се малко на високите токчета и сякаш бе с нова рокля, впита по тялото, с десен на зеброва кожа. Затвори вратата и залитна назад като пияна, а щом колата потегли, фаровете я уловиха примижала; и я видях как затисна уста с ръка, като забеляза пикапа ми.

Когато отворих вратата, лицето й беше замаяно и самодоволно, но щом пристъпих към нея, изражението се изпари, тя се уплаши и едва успя да изрече „Рой“ с тънък, пресипнал гласец.

Още в крачка я стиснах за китката и я издърпах в моята стая.

Запокитих я вътре. Тя падна на колене и малко театрално си удари главата в матрака. Затворих вратата с ритник и дръпнах пердето.

— Рой, чакай! — Тя запълзя по земята. — Чакай… — Едната й презрамка падна от рамото, роклята й се вдигна нагоре и видях, че горната част на бедрото й е нашарено със синкави белези от натъртено.

— Не си слагай спирала за мигли — отвърнах. — Не умееш. Изглеждаш нелепо.

Тя понечи да каже нещо, като изтеглих колана си, но щом срещна гневния ми поглед, гласът й секна, а очите й се отвориха широко и се впиха в токата.

— Мислех, че си заминал! — извика тя.

Издърпах я за косата, тя се изправи и застана на пръсти, за да запази скалпа си, а по стръмния наклон на бузите й рукнаха сълзи.

Гледах я втренчено. Носът й беше подут и зачервен, стоеше шокирана и само примигваше с очи, лъщящи от влага, кървави капиляри разкъсваха еклерите й. Сигурно още бе друсана. Дишаше тежко.

Зашлевих я през лицето и тя се строполи напреки на леглото.

— Оня тип, Трей… ми каза, че знаел — изскимтя тя. — Показа ми вестника!

— Моят живот — казах аз. — Животът на онова малко момиченце. Ти каза ли му за нас?

— Какво…? Не…

Прегънах колана в ръце и изплющях с него.

— Рой, Рой! — Тя търсеше думите, ридаеше, вдигнала нагоре ръце. — Тоя Трей разпитваше за теб. Пита ме още първия път, когато ме срещна — на сутринта, когато всички бяхме навън. Казах му, че си корав тип, че си ни чичо и си доста опасен. Това е. Мислех, че си си тръгнал. После ме черпи бира. Това само му казах. Той ми показа… показа ми вестника…

— Всичките ти приказки за прямотата… А не ти ли дойде на ум да ми кажеш, че си убийца?

Тя само поклати глава, забила поглед в земята.

— Недей. Той… той…

— Направи ме съучастник. Онова малко момиченце…

Тя поклати глава.

— И започваш да проституираш в мига, в който ми видиш гърба.

— Гърба ли? Мислех, че си заминал! Ти нищо не каза. Просто избяга. После оня тип ми предложи бира и каза, че си си взел багажа. Трябваше да изкарам пари. Ти какво очакваше да направя? И какво ти пука изобщо? — Изглеждаше твърде зашеметена да се изправи, главата й увисваше на врата, заваляше думите.

— Откъде са ти тия синини?

Тя придърпа надолу полата си, сви рамене и подгъна крака.

— От същото място, откъдето е роклята?

Тя издаде продължителен, картечен звук, сякаш не можеше да си поеме дъх, и скри лице в коленете си, дишайки на пресекулки.

— Боже мой, ама и аз съм едно тъпо копеле! — Приведох се над нея и оставих тежката катарама да се полюшва пред лицето й. — Нямаше да има значение, но ти помъкна и онова момиченце с теб. Взе я от къщата й, а сега я набърка в това. И мен също. Ами ако случайно те хванат, че си продаваш дупенцето? Тогава какво? Да му се не види, не разбираш ли, че е незаконно все пак? Да забравим всичките му там достойнство, безопасност и т. н. — какви ги вършиш бе, мамка ти?

Стиснах я силно за брадичката и завъртях лицето й нагоре. Ноздрите й трепереха, а в оцъкления й поглед гореше яростна треска, която ми приличаше на истинска, едва сдържана лудост.

— Ами онази жена оттатък? Вдигни си главата. Погледни ме! Оная жена. Смята да вика ченгетата заради теб. Да се обади в социалните служби за Тифани. Да им каже, че една курва си е зарязала детето тук. И знаеш ли къде заминава Тифани? Представяш ли си какво е да те гледа приемно семейство? Слушаш ли ме? Погледни ме бе, няма време да се самооплакваш, измет проклета!

Тя пак извърна лице и поклати глава. Повтаряше „не“ непрекъснато.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам!

— Зарежи го ти това, не ми пука. Ще провалиш всичко, а се правиш на тъпа, уж че не го разбираш.

Продължавах да я гледам с омраза, докато дишането й се поуспокои. Хванах я над лактите и я вдигнах.

— Сега говори. Кажи ми според теб какви ги вършиш.

— Аз без да искам. Тоест загубих представа за времето.

— А за Ланс? За какво беше? Ами онова, което стана в Ню Орлиънс? Ами приятелката ти в спалнята?

— Какви съм ги вършела… — изсъска ми тя. — Как да се погрижа за нея? А? Трябват ни пари, Рой! Ти си тръгна! — Тя си избърса носа и си оправи роклята. — Няма да останеш с нас. Знам го. А аз какво да правя? На теб какво ти пука изобщо? Какво трябваше да направя?

— Според мен има няколкостотин отговора на тоя въпрос, преди да подкараш пак занаята. Кой беше оня? С кадилака?

— Мъж. Просто мъж. Запознахме се миналата вечер. Беше в града за няколко дни и си търсеше компания. Добре плащаше. Мога да платя за още една седмица тук, да купя храна. И още дрехи.

— Погледни се.

— Мислиш ли, че ми пука?

— Не. Всъщност изобщо не знам за какво ти пука. Не мога да си представя. Погледни се. Здраво си се нашмъркала.

— Не. Н-не съм… — Тя пак избухна в силен плач и сякаш бе неспособна да продължи да говори. Сви се на кълбо на леглото и се хвана за главата.

— По дяволите. Всичко можеше да тръгне добре, Роки.

— Ти къде ще отидеш? Къде ще отидеш?

— Все едно аз съм виновен. Нямам вече причини да оставам с теб. Разбираш ли?

— Няма значение.

Увих колана около ръката си и се изправих над нея. Единствената лампа хвърляше в стаята дълги, бодливи сенки и рисуваше по лицето й вампирски белези. Соленият въздух и остатъчният полъх на мускус, влажен, от нейния секс. Коженият ремък скърцаше около кокалчетата ми. Не исках, но беше като да биеш куче, което обичаш.

Трябва да го научиш; просто е срамота, че тъпото животно се учи по този начин.

Ала един от онези пристъпи на кашлица ме разтресе, сякаш ме простреляха с двуцевка, и тежест ме блъсна в гърдите. Прегънах се и се изплюх — дивашка храчка, опръскана с кръв.

Звезди избухнаха в очите ми, главата ми се замая. Не можех да си поема дъх и се свлякох на колене. Болката ме задушаваше, при всяко изкашляне все едно ме удряха в гърдите с ковашки чук. Ребрата ме боляха, вътрешностите ми се натъртиха, светлини затанцуваха пред очите ми и си представих как старата госпожа Смърт марширува през меките тъкани в тялото ми и всяко изкашляне е замах с косата.

— Рой? — Тя беше припълзяла до мен. — Рой? Стига, човече. Да не ти е… Да се обадя ли?

Посегнах да я спра. Сграбчих ръката й и я стиснах силно, много силно, вкопчих се в нея като в котва, докато кашлях — рев, хриптене, съсухрени звуци — но тя не се отскубна, а хвана дланта ми с две ръце и също стисна, докато не се умирих, и продължи да я стиска и след това.

Когато премина, ми трябваше време да дойда на себе си; като се съвзех, лицето ми беше омазано от сълзи и сополи. Погледнах я и осъзнах, че тя вижда страха ми.

Избърсах устата си, кръв нямаше.

— Какво да направим? — изхриптях. Гласът ми звучеше като на старец; като на някой, който си е правил гаргара с течност за отпушване на канали. — Какво да направим? Какво?

— Недей. Само не ни оставяй. Не мога… — Тя избърса лицето си и се вкопчи в ръката ми още по-силно, а после я пусна.

— Боже!

Поглади дланта си с пръстите на другата ръка и ме погледна нервно.

— Не трябва ли да идеш на лекар?

— На теб трябва ли ти синоптик да ти каже, че вали?

— Но ти си болен, нали? Знам, че не искаш да ти го напомням. Но нищо не правиш. Само се наливаш. Пушиш.

— От това, от което съм болен, оздравяване няма.

— Рой… — Лицето й бавно посърна като на дете, което започва да осъзнава колко лоша е лошата новина. — Там, в Ориндж, аз, аз… аз… — Тя взе силно да заеква и затисна устата си с две ръце.

— Успокой се. Никой няма да свърже това с теб. Отървах се от пистолета.

Тя се загледа в скута си и се разплака, но някак по-различно, по-жално.

— Ей… Всичко това е приключило. Приключи. Няма повече да се върне. Единственият човек, с когото трябва да си уредиш сметките, си самата ти.

— Аз съм толкова… — Тя поклати глава. — … Той каза, каза ми „аз съм виновен…“. — Лицето й потръпна от неловка скръб и тя пак заприлича на малко момиченце. Усетих колко дълбоко се мразеше.

— Изобщо не се съмнявам, че го е заслужавал. Ясно? Не се съмнявам. Ако ми беше казала, сигурно сам щях да го довърша. Все едно. Приключено е. Трябва да го забравиш.

Изправих се и й помогнах да стане, а когато сложих ръка на рамото й, тя отпусна глава на гърдите ми и заплака.

— Така е с тия неща. Не си длъжна да го преживяваш. Можеш да определяш какво да чувстваш и какво — не. Запазваш само това, което искаш. Ако те тормози, зарязваш го.

Тя ме прегърна силно с ръце — каква жива сила имаше в тях.

— Ти вярваш ли в ада, Рой?

— Не. Или поне, че е на Земята, а не другаде.

— Трябва да доведа Тифани. Дали…

— Аз ще се оправя с Нанси. Единствената причина да не се обадят е, че всички те много обичат Тиф.

— Знам. Обичат я. Рой, точно това си помислих, когато… искам да кажа, щом видях тези дами, разбрах, че няма да позволят да й се случи нещо лошо и…

— Така не може.

— Не може. Знам.

Тя затрепера и аз й помогнах да седне на стола. Имаше още нужда от разговор, за да се успокои.

— Хайде, разкажи ми за него — казах.

— Не искам — тръсна глава тя.

Позамислих се.

— Тя не ти е сестра, нали?

Тя ме простреля с шокиран поглед, после пак сведе глава и захлипа.

— Добре — казах. — Няма нищо.

— А аз я оставих. Зарязах я.

Не знаех какво да кажа, затова просто изчаках да поседи и да успокои дишането си.

Когато заговори, гласът й бе мек, воден от уравновесеност.

— Случи се така, че се разболях. Нея я нямаше — мама. Понякога пътуваше извън града да работи по конференции, само за по няколко дни. Нямаше я. Бях пипнала грип или нещо такова от предната нощ, която прекарах под оня мост с подпорите, но това е друга история. Все едно… Щом се прибрах, ме втресе и трябваше да пазя леглото. Бяхме само аз и Гари и той премести телевизора в моята стая; помня как си помислих колко е мило от негова страна. Нямахме лекарства, той пиеше от едно шише. Каза, че било полезно при болест. Че майка му давала на него и братята му по малко уиски срещу настинка. И тъй, той седна там с мен да гледаме телевизия и от време на време ми сипваше в една картонена чашка. Спомням си, че беше картонена чашка. По някое време ми стана по-добре, поразвеселих се и не ми пукаше, че съм болна. Той се шегуваше и се смеехме на предаването по телевизията. Едва имахме осветление, само две свещи и телевизор, той бе седнал до мен на леглото, но това не ме притесняваше, защото ми беше страшно весело. Толкова беше дебел, че леглото потъваше, и той ме придърпа към себе си, докато се унасях. После, не знам, беше късно… като че се събудих, само че вече би трябвало да съм будна. Не знам как всъщност се случи, но се събудих и то се случваше. Той бе върху мен. — Тя тръсна глава, объркана, все едно разказваше нечия чужда история. — Толкова беше дебел, че не можех да дишам. Имаше пъпки по раменете на големи червени рояци и миришеше на раци, на кал.

Помислих си за нещата, които не можеш да преживееш, дори да не те убият.

Тя продължи:

— Както и да е, когато мама се върна… Не знам. Мисля, че той май й каза. Каза й май, че аз съм виновна. И тя започна да се държи съвсем различно с мен. Всеки път, щом го зърнех, ми идеше да се разпищя. Нямах представа какво предстои. Не бях разбрала какво се е случило. Почнах да се издувам и мама просто ни напусна. А после Гари взе да повтаря как всичко щяло да е наред. Щял да получи помощи от държавата. — Тя скри лице в шепи. — Започнах да се издувам и не можех да излизам от къщи. Накрая той просто ме закара до болницата.

Приведох се към нея.

— Иди в стаята си. Изкъпи се. Почини си, изгони това от главата си, успокой се. Прочисти мислите си. Слагаш точка на това, с което се занимаваш.

— Какво искаш да…

— Оставам в моята стая. И аз имах тежка нощ. Сутринта ще говоря с Нанси. Дотогава ще съм измислил нещо. Не можем да останем повече тук. Трябва да заминем.

— Добре, добре. Съжалявам.

— Остави.

— Съжалявам, че трябваше да изслушаш всичко това.

Отворих вратата и тя излезе, но поспря за миг, когато видя мотора на Трей, все така паркиран пред стаята му. Хвърли ми поглед през рамо, но нищо не каза. Стоях на вратата и я гледах как влиза в своята стая; тя се обърна още веднъж да ме види, сякаш можеше да изчезна, а после затвори вратата.

В онези ранни часове на утрото дълго мислих каква да е следващата ми правилна стъпка. Исках момичетата да имат пари. В душата на Роки се таеше привичният страх какво всъщност значи да си без средства.

Може би тя щеше да продължи да кара така, независимо от всичко. Не бях сигурен дали това бе от значение.

Почесах се по гърдите — отвътре всичко бе крехко и болезнено от яростния пристъп на кашлицата.

Болестта ме караше да действам припряно. Вярвам, че ако имах живот пред себе си, щях да остана с момичетата, да се опитам временно да им осигуря някакъв сносен живот. Но просто нямаше да изкарам толкова дълго.

Гледах как димът от цигарата ми се разсейва на фона на сбръчканите тапети и когато течността в бутилката намаля, а мислите ми станаха интуитивни и маниакални, в ума ми постепенно се оформи план.

Изрових папката от къщата на Сенкевич.

Уредих нещата с Нанси и тя изглежда поне временно беше удовлетворена от благоденствието на Тифани и положените грижи за нея. Казах й, че напускаме. Понечих да изляза, когато тя каза:

— Да сте виждали наоколо господин Джоунс?

Спрях се и поклатих глава.

— Вчера следобед за малко наминах при него да разпитам за Роки. — Обърнах се към стаята му. — Моторът му е тук.

Тя замълча.

— Не си е платил стаята ли?

— Не, всъщност му остават още два дни.

Друго не казах, излязох и отидох до стаята на момичетата. Роки седеше зад Тифани на леглото и я галеше по косата, докато гледаха някакво токшоу по телевизията.

— Днес ще трябва да останеш тук със сестра си. Бъди добра. Скоро се връщам.

Тя изглеждаше смирена и изтощена, седеше прегърбена и ми отвърна тихо, без да се обърне към мен:

— Какво ще правиш?

— Работя по едно нещо. Няма много да се бавя. Нещо за всички нас.

— Добре. — Тя загледа косата на Тифани с вяло, равнодушно лице. Пръстите й се движеха механично като зъбци.

Уверих се, че имат пари и потеглих към Сан Маркос, за да си открия сметка във „Фърст Нешънъл“.

Отново прегледах документите в папката. Митнически корабни декларации, внос и износ на стока, ръкописни бележки за изчезване на определени контейнери, оградени с червено и двойно отчетени в тетрадка, в която плащанията и загубите от превозите бяха описани изненадващо просто, без кодове или плаващи цифри между полетата. Името Птитко се срещаше в изобилие. Предположих, Че за Франк Сенкевич това сигурно е било застраховка, нещото, което го пази.

Доста тъпо всъщност. Може би се е опитвал да сключи сделка с прокурори и някой е подхвърлил нещо. Може би е заплашвал Стан с това. Не знам.

„Фърст Нешънъл“ имаше клонове навсякъде, включително в Ню Орлиънс; можех само да завъртя един телефон и да получа баланса по сметката си, въвеждайки няколко цифри.

По онова време трябваше само шофьорска книжка или някакъв второстепенен документ за самоличност. За адрес на кореспонденция на банковата си сметка посочих адреса по шофьорската книжка, някъде в Александрия.

Работата ми отне почти целия ден и когато се върнах късно надвечер, отидох да видя момичетата. Роки беше в леглото. Лежеше и се взираше в тавана, телевизорът монотонно работеше, а Тифани се забавляваше с едно плюшено мече, купено й от възрастните сестри.

— Здрасти. Добре ли си?

Тя примига срещу тавана: изрисувана карта от сивокафяви водни петна.

— Лошо ли ти е?

— Не.

— Добре. Какво става?

Отвърна ми лаконично, с отпуснати устни, но очите й трепнаха и сякаш се съсредоточиха — все едно гледаше филм, прожектиран върху зацапаната мазилка над нея:

— Почивам си. Просто съм уморена, Рой.

Детето изви глава назад, за да ни погледне, а мечето увисна в неговите ръце, сключени около врата му, все едно го душеше.

— Не ти е лошо, така ли? — попитах.

— Не, не ми е лошо. Наистина.

Очите на Тифани шареха между нас, търсейки някакви указания; тръпки полазиха по гърба ми. Може би за десети път се запитах какво ли й предстои, и отново се сетих за момичето от паркинга за камиони в Амарило.

Роки пак заговори:

— Само си почивам, Рой. Релаксирам и си подреждам мислите. Не се безпокой, ще се оправя. — Зениците й играеха, сякаш следеше оживено движение. — Като се наспя добре, ще ми мине.

— Пак излизам за малко. Само за няколко часа. Няма да те оставя отново, затова не искам да се тревожиш. Наглеждай сестра си, по-късно се връщам. Ето трийсет долара. Вземете си пица или каквото решите.

— Добре.

Тифани завъртя мечето в ръце и лапите се размятаха.

— Мислех утре да поизлезем. — Думите ми прозвучаха малко глупаво, но чувствах, че трябваше да й дам нещо, да й обещая нещо, за да изкара нощта. — Може и само двамата. На вечеря, нещо такова.

— Разбира се. Звучи чудесно, Рой.

— Да. Е, до скоро, момичета.

— Какво ще правиш всъщност?

— Ще звънна по телефона.

Въздухът навън бе черен и беззвезден, дъждът идеално пасваше на тежката атмосфера. Левият преден фар на пикапа беше помръкнал — дългите светлини примигваха и на пресекулки осветяваха острия дъжд. Ако имаха начин да засичат кода на областта или нещо подобно, щеше да е по-добре да съм вън от града. Продължих навътре в Луизиана и пътувах два часа до Лийсвил. За всеки случай.

Телефонната кабина стърчеше килната пред някогашна бензиностанция, меката почва от едната й страна беше потънала. По табелите за гориво цени нямаше, а прозорците на офиса до гаража бяха облепени с разрязани и разпънати чували за смет. Сетих се за чувалите, които бях купил за Трей, и ръцете ми затрепериха. При телефона отпих няколко глътки от една половинка „Джей ен Би“, влязох в кабината и запалих цигара. Гъстите гори, опасващи старото шосе, жужаха от насекоми, бетонният паркинг се беше пропукал и над него никнеха бурени като остра коса, тебеширеножълти под уличната лампа, прегърбена над кабината като майка закрилница. В мрака, отвъд светлината й, дърветата тракаха с клони, люлени от вятъра.

Щом цигарата ми догоря, изпуших още една. После вдигнах слушалката, пуснах монетите и набрах номера.

Увъртах нещо в разговора с бармана Джордж и за малко да го попитам как му е ухото.

— Предайте, че Рой го търси — казах накрая.

Изминаха няколко дълги минути, докато го чаках да се обади; вслушвах се в жуженето на насекомите и гледах как комарите и нощните пеперуди кръжат и се мъчат да се издигнат, осветени от прижълтялата светлина. Преди той да заговори, чух прещракване и прашенето в слушалката се усили, но знаех, че това е устройството, прикрепено към линията в офиса му срещу подслушване на телефонни разговори.

— Някой сигурно се ебава с мен, няма как да е иначе — каза гласът на другия край. Беше дълбок и продран като на водна жаба, но толкова и неестествен, и белязан от нюорлианския му акцент, а той винаги изговаряше думите педантично. — Ти ли си наистина?

— Аз съм наистина — отвърнах и го чух как дръпна от цигарата, звук на припукващ горящ сух тютюн. Представих си как Кармен му се усмихва през рамо. На светлината на уличната лампа се почувствах незащитен, самотен на пустия път, в пищящия мрак.

— Биваше си я изработката — каза той. — Искам да кажа, доста се впечатлих.

— Нямах никакъв избор.

— Не, това го разбирам. Ние разчистихме. Обаче, по дяволите! Чудех се дали ще получим вест от теб, нали знаеш?

— Изненааа-а-ада. — Чух как цигарата му меко пращи и пука и видях кръглото му намръщено лице, презрението в онзи пресметлив мънистен поглед и дима, бълващ от ноздрите му.

— Ще се връщаш ли насам? — попита той.

— През ум не ми е минавало.

— Аха, така си и мислех.

— Но защо? Не разбирам.

— Какво „защо“? — попита той.

— Защо ми погоди тоя номер, Стан? Заради какво?

— Криво си разбрал, Биг Кънтри. Не бяхме ние. Арменците бяха. Имаха си някакви техни истории с тоя тип. Техен си бизнес. Всичките се изсипахте по едно и също време. Кофти късмет за нас. Те нямаха намерение да се дърлят с вас. Бяха отишли там само заради него.

— Сериозно?

— Напълно! Кофти късмет. Обаче ей на, кофти късмет за тях, нали така?

— Честно ли?

— Честна дума!

Загледах се в отражението си върху зацапаното напукано стъкло на кабината. Не приличах на себе си. За последната седмица бях отслабнал около четири килограма и нямах коса.

— Само дето ни каза да не вземаме пистолети — казах. — Помниш ли?

Той не отвърна. Стори ми се, че загаси цигарата си.

— Стан?

— А… Е, добре, спипа ме.

— Ако имаш чак такъв проблем с всекиго, който й го е турял, ще трябва да изпотрепеш няколкостотин души.

— Внимавай какви ги дрънкаш, Биг Кънтри!

— Да ни пречукаш така. И заради какво? Заради нея? Пълна пародия!

— А… Всъщност е друго. Ти. Анджело. Ти точно не беше ключовата причина за начинанието, схващаш ли? Просто си казах: а защо не? Все едно да смачкаш паяк. С един куршум — три заека. Вие двамата отивате при Сенкевич. Сещаш се? Защо пък не? Защото аз казвам така, мамка ти. Защото аз решавам.

— Душата ти е змийска яма.

— Схващаш.

Преглътнах тежко и си поех дълбоко дъх. Съсредоточих се върху треперещите листа, апликирали мрака по края.

— Та… — казах. — Имам нещичко.

— Да?

— Митнически декларации за корабни товари. Записи. Счетоводна книга, която адски ясно разяснява транзакциите. Името ти е навсякъде. Много дълго и много подробно четиво за бизнеса. Всичкото това написано с почерка на оня тип. Сигурно него са търсили супервойниците.

Чух как нещо се строши от другия край на линията.

— Мамка му! — възкликна той. — Честно…

— Честно, нали? Ти си го уредил, тлъсто полско копеле! Те затова бяха там, нали? Заради кашата, която Сенкевич забърка.

Тлеещо прашене в слушалката. Насекоми изпълваха светлинния конус под лампата като снежинки в снежно кълбо. Движение — дърветата хвърлиха сенки в южна посока. Пътят грейна, детониран от автомобилни фарове. Чу се боботене на мотор и сърцето ми се разхлопа, когато един ван ме подмина, заслепи ме за миг, заля ме с бензинови изпарения и източи сянката ми по паркинга.

— Откъде се обаждаш? — попита Стан.

— Няма значение.

— Какво искаш?

— Седемдесет и пет бона. По банка.

— Ха!

— Такава е сделката.

— Много са.

— Ще изпратя копия. „Таймс-Пикаюн“. Батън Руж. Нещо в национален мащаб. Оригиналите отиват при федералните. Пише си „Птитко“ навсякъде. На почти всяка страница. „Птитко“.

— И все пак…

— Вземай химикалка, че ще затворя.

— Но чакай… Какви гаранции имам?

— Гарантирам ти, че ако нещо ми се случи, всичко излиза наяве.

— Не искам да чувам повече за това до края на живота си, ясно? Да не ми се обадиш пак, като профукаш парите.

— Проумей някак, че моята дума струва повече от твоята. До последния ми дъх ще е на сигурно място. Четох за оня, началника им, федералния прокурор Уайтком. Четох във вестника, че много се е разлютил заради изчезването на Сенкевич. — Той не откликна. — Така купувам излизането си от играта. Приключих. Да имаш нещо за писане?

— Чакай.

— Не. — Продиктувах му номера на сметката си във „Фърст Нешънъл“. Казах му да внесе парите до четири часа на другия ден или отивам в пощата. После затворих.

Ръцете ми отново трепереха, коленете не ме държаха. Отпих голяма глътка от бутилката. Излязох от кабината и повърнах. Мушици и комари накацаха по горчилката и закръжиха като корона около главата ми.

На връщане погледът ми все бягаше към разваления фар на колата, надигах шишето и карах, без да пусна радиото. Кракът ми постоянно се изхлъзваше от педала на газта.

Разпръснати огньове трептяха по плажовете на острова. Откъм водата духаше силен вятър. Мотелът тънеше в мрак с изключение на мъждукащата реклама и настолната лампа в офиса. Скарата на Ланс отново бе пред вратата му.

Надникнах през цепката между пердетата в стаята на момичетата и видях синкавото сияние на телевизора да трепти върху тях. Роки, свита на кълбо, бе придърпала завивките към себе си, а Тифани с разперени ръце и крака лежеше до нея, облякла широка фланелка. Обзе ме същият онзи страх, който изпитвах като момче, когато ме болеше коремът и гърбът ми се схващаше, когато ми идеше да бродя дни наред сам из полетата като болно куче.

На другия ден съобщих на двете възрастни госпожи, че ще заминаваме. Пак беше бял влажен ден, солен и мокър. Щяхме да водим Тифани на плаж за последно и те попитаха дали могат да дойдат с нас. С тях се вървеше бавно; аз мъкнех двата им алуминиеви шезлонга, Роки носеше голяма платнена торба с хавлиите и нещата на всички. Днес бе по-общителна и сутринта ме беше попитала къде ще отидем на нашата голяма среща. Бях забравил за предложението си.

И все пак тя още плуваше в отегчена тъга и бе обзета от примирението, което цял живот бях виждал по разни лица — хората се предаваха, отдаваха му се без борба… А аз исках да променя това.

Жените бяха облекли тъмните си костюми от полиестер въпреки плажа, тътрузеха се по пясъка с Тифани, обути в дебели кафяви чорапи, и дори през тях се очертаваха възлестите им варикозни вени. Бризът ветрееше широката ми хавайска риза, докато нагласях шезлонгите им. Те се отпуснаха върху тях много предпазливо, под шапките с широки периферии и с тъмните очила, които сложиха над обикновените. Роки като че ли се стесняваше покрай тези жени, когато се съблече по бански под погледите им. Седях на пясъка до сестрите и всички я проследихме с очи, когато поведе Тифани към вълните.

От мястото си можех да различа синината на бедрото й, но иначе изглеждаше много добре — с нейното стройно тяло, бледорозова кожа, гъвкави мускули и това наистина класно дупе. Част от Роки бе и онази по-голяма красота, която тя все още не бе проявила, защото не бе намерила своето място. Така мисля.

Тя заведе Тифани до водата; момиченцето първо се плашеше и пак се дърпаше от вълните, а после, когато те го заляха, избухна в смях. Това разсмя Роки, тя го вдигна нагоре и остави вълните да обливат краката му; слушахме как смехът им бълбука и се смесва със съсъка на водата.

Имаше и други хора, пристигаха и още. Семейства, деца и тийнейджъри, тъмнокафяви момчетии с изрусяла на слънцето коса, които заглеждаха Роки на минаване.

Възрастните сестри клопаха като квачки и хихикаха, когато виковете на Тифани огласяха плажа. Капки пот избиваха по лицата им и те ги попиваха с кърпичка, която си подаваха една на друга.

— Тя е такава добра душица — рече Дера. — Каква топлота!

— Да — каза сестра й. — Такъв добър нрав!

— Аз, ъъ, оценявам колко много направихте за детето — казах.

— Тя е много необикновено момиченце.

— Вярно е.

— И аз мисля така — казах. Изчаках малко и допълних: — Може да се наложи да постоят, като тръгна.

По лицата им под големите шапки и тъмните очила се мярна едва доловимо объркване.

— Те трябва да са сред хора, които се държат добре с тях. Момиченцето има нужда от грижи, ако останат тук.

— Какво говорите? — попита Дебра.

— Тоест, ако ме няма. Ако малката има нужда от нещо.

— А… — Те се спогледаха.

— Знам, че ще се погрижите.

— Вижте, в действителност ние никога не сме…

— Всичко е наред — махнах аз с ръка, после станах и тръгнах към прибоя. Пясъкът дърпаше нозете ми и те натежаха.

При водата момичетата ме посрещнаха с усмивка, Тифани вдигна ръце нагоре и размаха длани да я вдигна. Нагазих в топлите води, прихванах я под мишниците и я подхвърлих във въздуха, а тя извика, зарита с крачета и се разписка, за да се наслади докрай на бягството си от гравитацията. Цопване, пощипване от солта.

Трапчинките на Роки за момент изглеждаха искрени, тя приглади назад мократа си коса. Лъчите искряха в капките по кожата й, в очите й, по зъбите й, но онези синкави облачета на бедрото някак непрекъснато се навираха в очите ми.

— Реши ли къде ще ме черпиш? — попита тя.

Обърнах се и се загледах към плажа. Едната от двете сестри тъкмо сваляше донесения от тях малък фотоапарат. После продължиха да седят кротко, застинали в тъмните си одежди, подобни на монахини, с безизразни, скрити в сянката лица. Имаше нещо заговорническо в тази удвоена фигура. Сетих се за онази банкова сметка.

Офисът на рецепцията беше изпъстрен с три букета свежи цветя — подарък от Ланс, предположих. Мислех да платя на Нанси да гледа Тифани тази нощ, но дамите помолиха да я вземат, което ме изненада заради проявената им неохота на плажа, когато я споменах. Отидох до супермаркета и взех под наем видеокасети с анимационни филмчета.

Към четири и половина се обадих във „Фърст Нешънъл“ — парите ги нямаше; там бяха само петдесетте долара, с които бях открил сметката.

Спрях до един уличен телефон край някаква бодега[25], където мексиканци се потупваха по коремите и лочеха бира на тротоара от бутилки, скрити в книжни пликове. Нямаше значение откъде се обаждах. На другата сутрин нямаше да съм тук.

— Мамка ти! — извиках в слушалката.

— Трябваше да направя някои трансфери, парите не могат да пристигнат преди утре. Исках да ти го кажа, но не ми остави никакъв номер.

— Пакетите са опаковани и готови, с адреси.

— Айде стига толкова драми, ако обичаш. Искаш ги, утре ще са при теб. Това е, което мога да ти кажа.

Затворих. Мексиканците ме загледаха, когато си купих една половинка от бодегата и отпих бърза глътка още на тротоара. Те срещнаха погледа ми, което бе нетипично за тях, и като че ли ме осъдиха с мълчаливите си коравосърдечни очи, втренчени като на онова момиче в Амарило, и продължиха да ме гледат, докато се качвах в пикапа.

Идеше ми да избягам от всичко.

Роки сигурно беше обикаляла магазините. Пременила се бе в красив тоалет — дълга лека пола на метличини и блузка с плитко деколте без ръкави — чиято дискретност сякаш съзнателно имаше за цел да ми угоди, макар че не ми се мислеше как е изкарала парите за него.

Изглеждаше развълнувана, сякаш имаше достатъчно нормална причина да се оттласне отново към онова състояние на духа, в което се стремеше да бъде сериозен човек и да говори истината. Дори спирала си беше сложила както трябва — леко, фино докосване, което превръщаше миглите й в тъмни перца, и аз си помислих, че може би това са очите на жената, която ще стане един ден.

Ланс беше нагласил видеото в стаята на сестрите; гледах ги как водят Тифани, докато тя подскача възбудено и разглежда наетите от мен две касети.

На излизане минахме покрай рецепцията, Ланс бе пред тезгяха. Той ни погледна крадешком, а после продължи пламенно да уверява Нанси в нещо, която седеше със скръстени ръце и също погледна към нас.

— Къде искаш да отидем? — попитах. — В центъра? На някое хубаво място?

Тя се замисли и поклати глава.

— Някъде като онова първото заведение, където ходихме. Когато се запознахме, помниш ли? В Лейк Чарлз. Там беше готино. Кънтри бар, нещо такова.

— Сигурен съм, че ще намерим такъв.

Последните слънчеви лъчи ни обливаха, тя говореше колко много й харесвал тук океанът, от радиото се носеше музика. Роки разведряваше настроението ми и това ме караше да се чувствам малко нелепо, да усещам илюзорната свобода, витаеща в морския въздух, който нахлуваше през прозорците, в огньовете под открито небе, във вълните. Опитах се да я заговоря какво мисли да прави в бъдеще, но тя все връщаше темата към времето и океана.

Пътувахме на запад към Ангълтън, където имаше колкото искаш крайпътни кръчми. Избрахме една по-голяма, казваше се „Лонгхорнс“ — добре изглеждащо място, построено от дълги кипарисови дънери: просто една идея по-изискано от вкуса на хора, които търсят побоища, с паркинг, засипан с черупки от стриди, и няколко пикапа, паркирани отпред под странен ъгъл.

Маси с дебел слой лак, наредени около дансинг от твърда дървесина, и неголяма издигната платформа за диджей и оркестър. Няколко мътни фенера хвърляха кафеникава патина върху поставени в рамки кадри от уестърни, окачени върху гредите. Барът ограждаше масите от едната страна по продължение на стената. Поръчах кана „Лоун Стар“.

Роки ме изчака, кръстосала превзето ръце на масата и изпънала гръб. Налях й и тя ми благодари. Официалността й беше трогателна, сякаш се опитваше да се реваншира.

Сервитьорката, която бърчеше нос, докато говореше, ни остави две менюта и обяви колко се радва, че тя ще ни носи бирите. Роки загледа менюто, което предлагаше само бургери и пържоли. Казахме, че ще поръчаме малко по-късно.

Сипвахме си от каната и обелвахме по някоя дума.

— Много от тези сервитьорки изкарват добри пари. Гледат си децата с тях.

Тя кимна.

— Или можеш да вдигаш телефона и да се усмихваш.

— Зацепвам, зацепвам. — Тя напълни чашата ми. Аз запалих цигарата й. Седяхме и почти не говорехме, докато каната не привърши. Заведението започна да се пълни с хора — предимно стари каубойски двойки, жени по джинси, мъже с каубойски шапки.

— Виж — казах. — Оная вечер… Не искам да ни се налага пак да преживяваме нещо подобно. И ти не го искаш.

— Не. — Очите й моментално заблестяха от влага. — Не. Не се безпокой. Аз съм… — Тя тръсна глава и се загледа намръщено в бирата си, стиснала халбата с две ръце. — Не знам какво ми става. Понякога има нещо нередно в мисленето ми. Нещо като… например хрумва ми нещо. И то си е просто хрумка. Аз обаче си вярвам. Само ми хрумва, но се държа така, сякаш е истина. И някак си… това ме плаши, човече! Държанието ми ме плаши. Неща, за които иначе си казвам „какви ги вършиш бе, момиче“. Но мисля някак си, че съм права. Убедена съм, че онова, което си го представям, е истина и че е така — и правя глупости.

Устата й увисна, тя заби поглед в чашата си и прокара пръст по ръба й.

— Сякаш нещо в мен просто изключва.

Кимнах.

— Звучи ми познато.

Тя продължи да се въси, завъртя халбата в ръце и кокалчетата й побеляха от стискане. Направих нещо необяснимо. Пресегнах се, хванах я за едната ръка и я отпуснах на масата. Цялата й китка се побираше в дланта ми, тя я завъртя и стисна моята.

— Мислех че си си тръгнал — каза тя.

— Не бях. Наистина.

— Знам. Сега знам.

Сервитьорката ни донесе нова кана и не ни попита за поръчки. Лампите над дансинга угаснаха, Джордж Стрейт запя със своя мек и сдържан провлачен глас и хората наставаха да танцуват — стари двойки, излезли по-рано, мъже с токи на коланите колкото човешки сърца. -

— Така не може да продължава, Роки. Независимо дали съм тук, или не.

— Знам, знам.

— Вече си с малката. Онова свърши. Завинаги.

— Объркана съм.

Пиехме от новата кана и гледахме как двойките се въртят бавно по дансинга; на четвъртата или петата песен бледозелени и пурпурни светлини от сцената се плъзнаха по тях и върху лъскавите гладки дъски заприличаха на призрачни риби; следващата песен беше тиха и тъжна, и някак помпозна. Жени с бухнали коси и едри ханшове, пристегнати в тесни джинси, с грейнали от любов лица.

Мъгла от тютюнев дим висеше над нас и затулваше светлината.

— Плаша се от това — каза тя. — За Тиф. Тревожа се какво направих. Защото взех и нея, де. Какво направих… човече. Какво направих!

Наведох се към нея и я накарах да ме погледне.

— Миналото не е истина.

— Какво?

— Кажи си го: миналото не е истина. То е само едно от онези твои хрумвания, които мислиш за истински. То не съществува, бебчо.

Челото й се набразди, а малката й уста зяпна беззвучно.

— Всичко започва сега. Това е. Точно сега.

Тя избърса очи и се обърна към хората на дансинга.

— Да не се развълнуваш много, ама уреждам една работа — казах. — Ще те подсигури за доста време напред.

— За какво говориш?

— Да кажем, че имаш някакви пари. Какво би направила?

— Колко пари?

— Достатъчно. Наемът е платен. Храната и сметките са платени. За бая време.

Погледът й се унесе и тя сякаш потъна в мисли, прокарвайки разсеяно пръст през влажния кръг върху масата.

— Добре, ще ти кажа какво да направиш. Отиваш и се явяваш на един от ония изпити за гимназиална диплома. — Тя се изсмя. — Сериозно говоря. Наистина. Наемаш някого да ти помага да гледаш малката и постъпваш в училище.

— Училище?

— Именно.

— Ама как ще…

— Да кажем, че можеш да си го плащаш. Ето как ще постъпиш. Вече ти обясних. Няма значение какво ще запишеш. Изучи нещо. Ти схващаш бързо. Научи се да вършиш нещо. — Поех и двете й ръце. — Направи го заради себе си или заради нея, но го направи! — Тя се взря в мен и най-сетне почти целият страх изчезна от погледа й. — Достатъчно силна си, за да живееш по единия начин, сега заживей по другия — казах. — И всичко това започва сега.

— Добре, Рой. Добре.

Дослушахме финала на песента, гледайки как двойките постепенно забавят движенията си. Забелязах, че още я държа за ръце, пуснах ги и свих пръсти.

— Ти кога ще знаеш за тях?

— Какво?

— За парите. Нали разбираш.

— Утре.

— А ако не се получи?

Свих рамене и си допих чашата.

— Ще измисля друго.

Погледът й изглеждаше малко размътен от бирата. Тя изпи нейната и избърса устата си.

— Ти ли… — Въпросът замря на езика й.

— Какво?

Тя преглътна тежко и сключи пръсти.

— Ти ли направи нещо на оня Трей?

— Не — усмихнах се. — Сигурно само съм го постреснал. Казах му да не припарва до теб и да се разкара, по дяволите. Сигурно вече обира дрогерии в Корпус и си проси куршума.

— Ах! — Тя се втренчи в лицето ми, но нямаше какво да разгадае по него; загледахме се във въртящите се прожектори над празния дансинг. Пееше Глен Кембъл.

— Е, добре. — Гланцираните й от бирата очи заблещукаха и нейната усмивка огря цялото й лице; все едно да вдигнеш жалузите и лятото да нахлуе. — Ще танцуваш ли с мен, или…?

Поклатих глава, подсмихнах се, тя се престори на ужасена и ме поведе към дансинга със същата онази нежна решителност, както когато водеше Тифани към океана, а аз бях достатъчно пийнал, за да не се чувствам пълен глупак.

Няколко души от масите ни изгледаха, но не задържаха погледите си. Доста стърчах над нея, затова се попрегърбих; и внимавах да не я настъпя.

Тя се притисна към мен, опряла лице в гърдите ми, и ние се заклатихме напред-назад, а неколцина каубои и дами се завъртяха край нас в хладния мрак с плуващите призрачни риби под всички ни. Косата й миришеше на солена вода и на слънце.

Не знам колко песни се извъртяха, но накрая така и не ядохме. Пихме още бира и тя ми разказа няколко наистина добри вица, помня, че здравата се смях.

Разказваше ми истории. Разказа ми пак как се е возила на задната седалка в колата, когато майка й отишла на онази странна среща при караваните сред гората. Разказа ми за училищния си отбор по танци и как се наложило да отпадне от него, когато забременяла. Разказа ми как напуснала училище и прекарвала всеки ден, ден след ден, в онази колиба сред нищото.

Пак танцувахме.

Тръгнахме си късно и тя пристъпваше леко, малко пружинираше и залиташе. Не спираше да ми благодари. Нощта бе синя по краищата на паркинга и в по-тъмни оттенъци под дърветата, където бях паркирал.

Когато приближихме пикапа, нещо в стойката му ми се стори нередно. Напипах ключовете и забелязах, че лявата задна гума е спаднала, сплескана бе напълно. Погледнах Роки над капака и казах:

— Ей…

Зад нея стояха мъже. Изникнали току-що. Чух скърцане на стридените черупки.

После тръбата ме фрасна през очите.

Някой държеше ръцете ми. Замятах се и тилът ми експлодира. Гадна болка разцепи черепа ми.

Знаех, че нещо се е счупило в мен, в главата ми.

После вкусих и прах с кръвта си и виждах как стридените черупки по земята се жулят в лицето ми и го дращят. Доста кръв капеше от мен по черупките. Теглеха ме напред за ръцете. Зрителното ми поле беше разцепено по средата и двете страни не съвпадаха. Чух сподавени писъци.

Чух как вратата на вана се отваря с жулене. И пак ме удариха.

Остри болки в раменете. Те ме влачеха за ръцете, а краката ми се тътреха по чакъла. Бяха ми свалили ботушите. Скърцащи стъпки, тежко дишане. Опитах се да си размърдам ръцете, но те не ме слушаха. Виждах задната страна на краката им и обувките им. Звезди очертаваха хоризонта. Извърнах лице нагоре и съзрях покритите с кора от мръсотия кафяви тухли и табелата с надпис „ПРИ СТАН“. Изкрещях.

Не виждах Роки. Чух я отнякъде и изкрещях. Пуснаха ме и ме заритаха, докато пак не изпаднах в несвяст.

Свестих се с лице към студения бетон между тесните тъмни стени на малка стая. Усещах момчетата, застанали около мен в тъмното. Питах се кои ли са и дали Лу, или Джей са там. Виждах само с едното око, и то двойно.

Разпознах склада. Виждах стоманената врата на фризера в дъното и вратата към килера встрани. Знаех, че вдясно има коридор с няколко стаи.

Пак дочух Роки само за миг някъде надолу по коридора — кратък сподавен стон.

Някой наблизо ми се присмя. Някой захвърли папката с документи на пода до лицето ми. Закашлях се и изплюх съсиреци кръв върху нея.

Един от тях каза:

— Остани с нас, Биг Кънтри. Чакаме Стан. Трябва да ти остане нещо и за него.

Опитах да се размърдам, но само се загърчих. Ръцете не ми се подчиняваха. Болката имаше пластове, които влизаха дълбоко навътре, постоянно откривах нови и все по-големи дълбини. Краката на мъжете изплуваха и замръзнаха в мрака — заобиколен бях от лъскави анцузи и панталони, ботуши и маратонки.

— Да не си нещо болен, а, Биг Кънтри? — попита единият.

— Така сплаши доктора, че щеше да се насере от страх.

— Така го изплаши, че направо си отлетя. Няколко дни седя дрогиран в Бей Сейнт Луис.

— После дойде да навива Стан да те накара да престанеш. Та значи, Стан се обажда на неговата мадама в телефонната компания. И тя изнамира номера ти.

Чак тогава изобщо си спомних, че бях звънял на доктора.

— Тъпо, брато. Ама наистина адски тъпо, Биг Кънтри. Гад селяндурска!

Стори ми се, че пак чувам заглушения глас на Роки да се надига зад вратата, вбесен, все по-пронизителен, после замлъкна сподавено.

Тракащи обувки се приближиха до мен и до нечии колене увиснаха бейзболна бухалка и една дълга тръба. Опиках се. Помъчих се да стана, но или бухалката, или тръбата полетя към мен и ми строши ченето.

Изплюх зъби. Езикът ми се беше раздрал. Пак ме подхванаха.

Следващия път, когато се свестих, бях вързан за стол и едва си поемах въздух. Гърдите ми горяха, разбитият ми нос гъргореше. Повърнах в скута си, бетонът под мен лъщеше от кръв. Знаех, че още съм в склада. От отдушника в ъгъла капеше, а слабата светлина на монтьорската лампа, окачена на него, ми напомни за единствената оранжева лампа във фоайето на къщата на Франк Сенкевич. Стори ми се, че не съм напускал онова фоайе. Че все още съм там и бягството ми е било само сън.

Виждах лошо с едното око, но с периферно зрение успях да забележа всички онези буци и странни образувания по лицето си.

Столът бе тежък — твърда дървесина, солидна изработка, а ръцете ми бяха пристегнати под такъв зверски ъгъл, че получавах болезнени спазми в гърба. Гърдите ми бяха овързани за облегалката на стола, а глезените ми — за краката му. Вонеше, сякаш се бях изпуснал. Дори с раздробения си нос, задръстен с кръв, го подушвах.

Знаех, че ще се занимават с мен дълго. Бях чувал историите как Стан борави с ацетиленова горелка.

Заплаках.

Не мислех нито за Роки, нито за Тиф. Просто не исках да ми причиняват повече болка. Разтърсвах се от ридания и всяко повдигане на гърдите забиваше ножове в ребрата и раменете ми. Нямаше нещо, което да не го сторя, за да оцелея. Щях да им се моля. На всичко бях готов.

От отдушника в ъгъла продължаваше да капе; долових слабо смътните гласове зад себе си — където трябваше да е барът — на фона на едно постоянно, фоново мърморене. Разбрах, че там горе гледат телевизия.

Седят си, пият бира, гледат телевизия и чакат Стан.

Разплаках се още по-шумно.

С тихо скърцане на панти зад мен се отвори врата, а после чух как пак така тихо я затвориха. Усетих, че има друг човек зад гърба ми, сякаш въздухът се беше сгъстил от присъствието му.

Не можех да си поема дъх, сълзите се стичаха по лицето ми и залепваха за кръвта. Леки стъпки затракаха по бетона. Струва ми се, че се опитвах да кажа: „Моля те!“ или „Чакай!“

Чакай.

После в мрака се появи ухание или знак — полъх на ментолови „Кемъл“, на джин, барут и парфюм „Чарли“. Едва ли можех да го подуша в моето състояние, но го усетих — усетих как въздухът прие тази форма, и разбрах кой е влязъл при мен.

— Шшшшт — прошепна тя. — Тихо. Нито звук.

Приглушеният глас на Кармен парна тила ми.

Китките ми подскочиха и силна болка разкъса раменете ми. Изхленчих и тя изсъска:

— Млъкни!

Електрическите кабели, с които бяха завързали китките ми, паднаха с плясък на пода и ръцете ми увиснаха отстрани. Въжето, омотано около торса ми, се изхлузи.

Тогава чак я видях — тя заобиколи и застана пред мен. Клекна и вдигна очи — този суров поглед на заговорница, в който се мярна страх и дори жалост, ме погледна припряно, ала все пак се задържа на лицето ми и гледката го накара да трепне. На оскъдната сивкава светлина Кармен се приведе над кървавия бетон и брадичката ми увисна на гърдите, когато с малко ножче сряза тиксото около глезените ми.

Тя се изправи. Очите й трепнаха, устата й се сви в гримаса на засрамено отвращение. Гримът й се беше разтекъл и черни ручейчета оцветяваха бузите й, като че от очите й бликаше мастило. Тя погледна през рамо към далечната врата и пъхна ножа в мократа ми длан. После сви пръстите ми около дръжката.

Изхленчих — толкова силно ме заболя от движението. Тя задържа ръката ми и прошепна:

— Стани, Рой. Стани.

Мисля, че попитах за Роки, защото очите й трепнаха и тя само поклати глава. Помогна ми да се изправя, после ме пусна и за малко не се сринах. Но краката ми не бяха пострадали тежко. За разлика от всичко останало.

— Махай се оттук — каза тя. — Бягай, Рой. И не поглеждай назад. Бягай оттук. — Пресипналият й говор бе напоен със сълзи, гласът й звучеше почти сърдито, сякаш я бях обидил.

Исках да кажа нещо, но челюстта не ме слушаше, а езикът ми бе тъй отекъл, че бе напълнил устата ми. Кармен се изниза и чух приглушеното тракане на токчетата й по бетона. Пантите изскърцаха.

Стената беше студена, подпрях се на нея и лицето ми се прилепи за сигурната повърхност. Увисналата ми ръка стискаше ножа. Другата за нищо не ставаше. Пръстите ми до един бяха разкривени.

Зашеметяващи болки до костите прободоха ходилата и пищялите ми, когато се опитах да ходя. Входът към коридора ми изглеждаше непосилно далеч и при всяка крачка изхрущяваше по нещо в мен.

Примигнах и се свлякох на колене, зърнах монтьорската лампа в ъгъла, капките кънтяха.

После — високите треви и езерото.

Зацапаният бетонен под, студена, тъмна влага.

Памуковите поля нощем, свирня на щурци.

Чернилките в прогимназията. „К’во зяпаш бе, бледолик? Майната ти! Ще ти наритам белия гъз! “

Изтътрих се от склада, прекосих тъмния коридор, в чийто край светеше червен надпис „Изход“. Килерче, баня, още един офис. По телевизора горе, далеч зад гърба ми, екна смях и аз се повлякох, отдалечавайки се от него, като се подпирах на тухлите в стената и оставях подире си кръв като слуз от охлюв. Минах край офиса. Ето къде била Роки.

Бяха съборили всичко от бюрото и тя лежеше отгоре му. Дрехите й се въргаляха по земята върху разхвърляни писалки, попивателна хартия и листове. Лампа, поставена върху една кантонерка, покриваше тялото й със саван от безсрамна светлина. Отпуснатото й лице висеше на една страна към вратата, угасналите й посивели очи се взираха в моите с празен поглед, изражението й беше уплашено, обвинително. Около шията си имаше увита вратовръзка. Помня, че беше пейсли[26].

Оставих я там.

Хвърлих се върху дългата дръжка на вратата, твърдият метал издрънча и се намерих на застлания с чакъл паркинг. Нощта бе тъмна и ясна, лилава и златна едновременно, всичко се размазваше пред очите ми. Изправих се с препъване и лъч на улична лампа проблесна по ножа в ръката ми, оцапан с моята кръв. Залитнах и се нахаках в един мъж, който се показа зад ъгъла на контейнера за боклук, докато си вдигаше ципа.

Лицето на Джей Майрес се разкриви, когато ме видя, после той изръмжа, посегна за нещо, а аз се нахвърлих отгоре му. Забих палец в едното му око и натиснах с все сила; очната му ябълка се пръсна, а палецът ми продължи да се забива навътре. Той замалко да изпищи, но всичко приключи бързо. Забих ножа в другото му око.

Седнах на врата му и продължих да забивам острието в главата му.

Надигнах се, все така сам, и се надвесих над разсипаното лице на Джей.

Храсти. Паркирани коли. Намирахме се зад бара; улица по-нататък, покрай едно пусто поле, потокът от преминаващи коли разсичаше нощта. Закуцуках с всички сили към шосето. Зад мен се надигнаха гласове.

Вървях сред полето, тъмните треви режеха ръцете ми, от бара крещяха подире ми.

Пак се унесох в сънища и когато отворих око, стоях посред шосето. Светлина на фарове, свирене на спирачки. Фарове се пръсваха на парчета, заслепяваха ме.

Разкрещях се и размахах ръка. Няколко коли едва не ме блъснаха, едната ме перна по лакътя със страничното огледало, завъртя ме, наби спирачки и спря.

Бяло сияние пламна пред погледа ми. Хора натискаха клаксони. Плачех и крещях. Струваше ми се, че момчетата са точно зад мен.

Отворих шофьорската врата. Мъжът вътре се опита да потегли. Още виждам лицето му: зейнала уста, широко отворени очи. Някак забих ножа в него, издърпах го за ризата и го изхвърлих от колата.

Намериха ме на няма и миля нататък, врязан в стената на една счетоводна кантора, с кормило, забито в гърдите.

Дойдох на себе си под бледо, стерилно болнично осветление непоносимо жаден и когато се опитах да отворя уста, в мен се разби такава болка, че едва не изгубих съзнание. Пред вратата на пост стояха двама полицаи. На лявото си око имах марлена превръзка; по-късно разбрах, че съм го загубил. Линията на косата ми беше нащърбена, веждите отпрани, настръхнали и закърпени с груби шевове, носът ми — размазан и сплескан като маргарин.

Никой нищо не искаше да ми каже. Две ченгета застанаха до мен, докато някой от районната прокуратура ми четеше обвиненията, но още не можех да говоря, нито да напиша нещо с обезобразената си ръка. Езикът ми беше надебелял и изсъхнал като шкурка, а шевовете по него дращеха по небцето ми. Усещах болтовете в черепа си и без да ги пипам.

Мъжът, когото бях наръгал, оживял. Прокурорът не каза нищо за трупа на Роки, нито за Джей Майрес. Никой не спомена Стан Птитко.

Две седмици по-късно полицаи от нюорлианското управление ме отведоха от болницата в лазарета на градския затвор. Разказах на обществения защитник моята версия на случилото се — за Стан Птитко, Анджело Медейрас и Франк Сенкевич; и за Роки. От край до край. Човекът каза, че трябва да дам показания по съответния ред, но ще изчакат, когато не съм на толкова много упойки, болкоуспокоителни и т. н., защото защитата можела да го използва в съда. Имаше и някаква игра с федералните — местните сякаш искаха да ме държат далече от тях. Един помощник-районен прокурор каза, че щели да ми спрат лекарствата за два дни и да ми вземат пълни показания.

Без хапчетата се чувствах ужасно, връхлитаха ме пулсиращи главоболия. Дойде да ме посети още един юрист. Полицаите сигурно го взеха за адвоката ми. Заведоха ме в помещението за свиждане с форма на мотриса и с плот, разполовен от мрежестата желязна ограда, която разсичаше на две стаята. Институционни зелени стени, онзи упоителен метален мирис на отчаяние. Седнах и през мрежата видях насреща си мъж в костюм.

Главата му изглеждаше розова и мека като гума на молив, имаше обръч от къса тъмна коса около ушите, дебели червени устни, носеше очила — всичко по него бе затъпено и заоблено. Кръгъл нос, кръгла двойна брадичка и уши като буци. Костюмът го правеше да изглежда по-слаб, както и очилата с дебели рамки. Той остави една чанта от своята страна на плота и я отвори, но не се виждаше какво има вътре.

Сетих се, че ми е познат — беше човек, който познава Стан.

— Господин Кейди — каза той. — Обръщам се към вас като външен съветник на безименна страна, която е убедена, че има косвена връзка с вашите неотдавнашни престъпления. Разбирам, че на този етап вашата позиция е силно ограничена и въз основа на това разбиране ще се опитам да ви обясня причините да се срещна с вас.

Разтегателна златна верижка за часовник се бе сгушила сред гъстите косми на китката му. Лъскавата повърхност на ноктите му премина по няколко документа и той затвори куфарчето. Смазваща, светеща в бяло болка идеше насреща ми като товарен влак.

— Моят ангажимент с вашия случай се изразява в това да определя като представител на своя клиент дали възнамерявате — в рамките на защитата си — да се опитате да прехвърлите върху друго лице вината за вашите престъпления. С цел да намалите наказателните последствия от своите действия.

Можех само да вирна глава насреща му. Мъркаше превзето и с показно старание — с южняшкия акцент на стария свят, заоблен като всичките му черти.

— С други думи казано, възнамерявате ли да си улесните живота, като посочите с пръст някого другиго?

Кимнах: потвърждавам. Винтовете в главата ми заораха надълбоко. На вратата стоеше заместник- шерифът — извърнат настрана, ала бдителен.

Адвокатът бутна очилата на носа си.

— Ето какво съм дошъл да установя, тъй че на клиента ми да се предостави възможност да изгради ефективна защита. Сега… Естествено, тази защита ще включва няколко свидетели, които ще бъдат подложени на кръстосан разпит, за да се потвърди или оспори вашата версия на събитията.

Гледах го и костиците около очите ми пулсираха; съсредоточих се върху разделящата ни метална решетка — там, където боята се беше напукала, отлюспила и металът ръждясал.

— Значи… Този списък със свидетели ще включва лица, с които предполагаме, че вие сте се запознали в близко време, прав ли съм? С които сте пътували и сте общували. Това включва Нанси Ковингтън, собственик и обслужващо лице на мотел „Изумрудени брегове“ в Галвестън, Тексас — правилно, нали? — Той премести един лист най-отгоре на чантата си и се зачете в него. — Ще включва и малко дете. Правилно, нали? Четиригодишно момиче, струва ми се.

Болтовете в черепа ми като че се завинтваха все по-надълбоко. Мислех за металната решетка. Как човек можеше да зависи от една тънка желязна мрежа. Адвокатът не го знаеше или може би по някакъв начин го знаеше, но този параван между нас точно сега беше най-ценното и важно нещо в живота му той продължи да чете.

— Името, с което разполагам тук, е Тифани Беноа, понастоящем живуща с Нони и Дера Елиът на „Брайърууд Лейн“ 540 в Раунд Рок, Тексас. Правилно? Тези хора… Това е същото лице. Правилно? Вие сте пътувал с нея. Правилно?

Той най-сетне млъкна, само се гледахме един друг.

Ето заради какво било цялото посещение. Искаха да разбера, че знаят за момиченцето. Че знаят къде се намира.

Не след дълго адвокатът стана и ме остави сам, макар че не бях отговорил на нито един от въпросите му. Помислих си, че вече поне ще мога да продължа с болкоуспокоителните, защото показанията ми изгоряха.

Версията ми се промени драстично. Казах в прокуратурата, че не мога да си спомня какво се е случило.

Нито ми беше първият арест, нито първият процес и те ме притиснаха здраво, понеже промяната на показанията ми ги вбеси.

Тринайсет години в „Ангола“.

Преглътнах го.

Пристанищните разследвания отпаднаха.

Бездруго не смятах, че ще изкарам дълго, а и не исках, защото вече твърде често, щом затворех очи, виждах лицето на Роки — отпуснато и извърнато нагоре на светлината на лампата. Тялото й, положено върху бюрото, сякаш беше олтар.

Радвах се, че няма да ми се наложи да живея още дълго с това.

Сега куцах от катастрофата, носех превръзка на лявото си око и имах ново лице — асиметрично, ръбато, с разкривени вежди и нос като парче гнил плод. Пръстите ми така и не се изправиха съвсем, а кокалчетата си останаха дебели и направо ме убиваха, когато валеше. Държавата ми купи нови зъби. Толкова много бяха счупени, че зъболекарят извади каквото беше останало и ми постави протези.

Най-накрая пак ме прегледа лекар, но не можа да каже със сигурност какво означават петната в гърдите ми. Искаше да направя бронхоскопия или томографска биопсия; смяташе, че е същото — както каза и другият доктор. Имало минимален шанс да е туберкулоза или саркоидоза. В най-добрия случай неравностите в момента били доброкачествени, но почти сигурно нямало да останат такива. Кистите или карциномите били в застой, обясни той, но всеки момент можели да се видоизменят в злокачествени и да образуват метастази. Трябвало да ме оперират. Той искаше да ги изреже, да ги огледа. Имало много стратегии за лечение, каза. Ще те преместят на по-приятно място, където ще те лекуват. Само въпрос на време е, каза. Освен ако не си някакво медицинско чудо.

Отказах. Когато ми обясни, че държавата щяла да плати разходите, пак му отказах.

Първите две години делях килия с един негър на име Чарли Бройдъс. Добре се разбирахме и не го мразех, когато го освободиха. Все очаквах да умра.

След месец вътре отидох в библиотеката да потърся нещо за четене. Не знаех откъде да започна. Два пъти месечно идваше щатна библиотекарка и предлагаше разни книги. Така се сприятелих с нея, с Джанийн.

Между нас нямаше драматично пробуждане на личността. Мисля, че просто й харесваше да вижда затворник, който прелиства нещо по-различно от юридически книги.

Когато започнах да чета, така се увлякох по думите и по онова, което изказваха, че престанах да измервам времето по типичния начин. С изненада научих, че имало свобода, съставена само от думи и нищо друго. И почувствах, че съм пропуснал нещо съдбовно, много отдавна.

Винаги съм бил сръчен в ръцете и можех да заварявам, да сглобявам тръби, да разглобявам двигател, да се боксирам, да стрелям, ала започнах да разбирам, че някои умения само са ме ограничавали и са ме превръщали във функция, в полезна вещ. Не го бях осъзнавал до този момент.

Уврежданията ми пречеха да работя във фермата, откъдето идва и прякорът на „Ангола“. Джанийн ми помогна да започна работа в библиотеката като неин помощник. Тя имаше кестенявомиша коса, сресана в прическа, излязла от мода още през седемдесетте, и отпуснати ръце, които трепереха, докато подпечатваше картите, и тътрузеше крака, когато се движеше. Понякога забелязвах сълзи в очите й, тя се извиняваше, затваряше се в задния офис и не излизаше до края на работния ден.

Нареждах рафтовете и бутах количката надолу в блока с килии. Никой не ме закачаше много-много. Чарли Бройдъс го освободиха през 92-ра; гледах ги как влизат и излизат и много скоро се превърнах просто в инвентар — между лавиците с книги, на масата, забил поглед в страницата. Всичкото това четене ме подтикваше да мисля повече. Можех да си представям нещата по начин, по който преди не умеех. Но както казах, нищо от това не ме правеше друг човек.

Знаех кой съм.

Твърде много мислех за Роки. И за Кармен също. Питах се къде ли е тя, дали бе оцеляла. Никога повече не получих вест от нея.

Всеки ден си представях как убивам Стан Птитко, измислях различни начини как да го направя, приближавах се, дочувах предсмъртното му хъркане, гледах го в очите. Отвеждах го някъде в гората и никак не бързах.

Всяка нощ си лягах и чаках ракът да избуи, но той си седеше все тъй заспал, сякаш протакаше. Изкарах близо дванайсет години така.

Просто ей така.

Освободиха ме условно точно преди Нова година, бележеща началото на новия век, и когато часовникът удари дванайсет, бях сам в Ню Орлиънс. Петдесет и две годишен, скитащ се по улиците. Цветовете около мен бяха тотално различни, всичко бе станало по-тъмно. Всички имаха телефони. Хората караха повече японски коли. Електрониката беше навлязла широко, навсякъде телевизионни екрани. Кварталът изглеждаше по същия начин — железни балкони, редици от къщи и вътрешни дворове; баровете по улиците бяха претъпкани. Миризма на пикня и повръщано в канавките, рев на мотори и блеене на клаксони, бумтеж на баси. Хората говореха, че на Нова година всичко можело просто да се изключи и да спре да работи — заради нещо с компютрите. Но аз знаех, че няма да стане. Бях осъзнал, че след единайсет години принудителна трезвеност вече не можех да пия. Алкохолът караше черния ми дроб да трепери като насекомо, забодено с карфица. Още едно нещо.

Висях в един испански алков[27] и гледах как тълпите празнуват из улиците надолу по „Дофин“, „Бърбън“ и „Роял“. Всички се целуваха в полунощ. Непознати си подаваха бутилки шампанско, устни се прилепваха в устни, ръце галеха шии. Ако някой ме съзреше как наблюдавам в тъмното, се извръщаше.

Останах в Ню Орлиънс, защото щях да убия Стан Птитко. Барът му още го имаше и името му си бе същото.

С част от парите, изкарани в затвора, си купих желязо от едно черно хлапе на „Сейнт Бърнард“ и започнах да бродя из улиците около „При Стан“. Барът имаше нужда от почистване с водоструйка, а голяма част от ламаринения покрив бе закърпен със син брезент. Плитко дере минаваше под мост на няколко преки североизточно и аз лагерувах там три дни и две нощи. Спях под моста и наблюдавах мястото, увит в стар спален чувал и навлечен с опърпан елек, риза с качулка, стари панталони и обувки за тенис, всичките дарения от благотворителност. Мислех си за Роки и за оня тунел, през който е трябвало да минава на прибиране от училище, и за нощта, която е прекарала там сама.

На втория ден видях Стан да слиза от черен линкълн. Беше много по-дебел, особено в кръста, косата му бе оредяла.

Огледах се, проверих пистолета калибър.38 с двойнодействащ спусък, стиснах го в джоба си и изминах следващата пряка. Преди да се усетя, вече стоях срещу бара на улицата. Приведох се на тротоара до един стар телефонен стълб с придърпана надолу качулка и огледах лъскавата черна кола и металната врата на входа. На паркинга имаше още три коли, нямаше как да знам колко са хората вътре. Бях видял още неколцина да влизат преди Стан, нито един не ми беше познат.

Сребрист ден с дъждовна арктическа светлина, дъхът ми излизаше на бели туфи в зимния въздух. Дори на студа се потях.

Съседният парцел още беше свободен, канавката беше задръстена от тиня, диви червени шипки, празни литрови бутилки от бира и пожълтели трошливи вестници. Ниска стена от къпини и храсталак бе погълнала ниската ограда от синджири между полето и паркинга. Откъм парцела лъхна ветрец и аз заврях лице в якето. Не ми беше лесно да стоя там. Идваше ми да си отида.

Най-накрая Стан излезе навън, сам. Виждах ясно лицето му, подпухнало и провиснало, челото му беше много по-високо, брадичката — двойна. Мъкнеше се по бяла риза и черни панталони, застана до колата си, изпука гръбнак, протегна се и се загледа надолу към града и реката. Съзря ме, но като че нищо не му мина през ум. Дърт клошар до телефонния стълб.

Лесно щеше да е. Трябваше само да прекося улицата.

Не знам дали тялото ми просто си спомни за всичко, което ми причиниха, но ужасът ме стисна за топките, за сърцето и гърлото. Усетих студения метал на пистолета в ръката си и внезапно идеята да го използвам ми се видя невъзможна, мисълта ме парализира. Тялото ми сякаш се вцепени от тази паника.

Нямах представа, че съм станал толкова мекушав.

Просто не исках някой отново да ми причини болка.

Значи в някакъв момент все пак бях станал страхливец. Или винаги съм си бил, а чак тогава го осъзнах и — както всичко останало в мен — сега същината ми също изплува на повърхността, ясна като бял ден.

Стан влезе в колата и запали мотора. Изгорелите газове, гъсти като облаци в студа, погълнаха колата. Показах се иззад грубото дърво на стълба и придърпах жилетката си, докато линкълнът потегляше. Слязох на платното малко объркан, че го пуснах да си отиде. Съмнявам се да е погледнал в огледалото за обратно виждане, но може и да го е направил. Може и да е забелязал смаляващата се фигура, застанала на улицата с пистолет в ръка.

Потътрих се през свободния парцел към тротоара от другата страна на бара. Изхвърлих пистолета в един боклукчийски контейнер и повлякох нозе десет преки по-нататък към автогарата.

Не биваше да напускам щата, но с автобуси стигнах чак до Галвестън.

Бях заковал с дъски прозорците на долния етаж, както направиха с повечето постройки около нас. После собствениците потеглиха на север в препълнени коли; някои теглеха каравани или ремаркета с овързани вещи. Президентът и губернаторът обявиха извънредно положение, излезе нареждане за задължителна евакуация. Айк, казаха те, ще ни връхлети. Стихиите се пробуждат и сливат, завивайки във фуния пепелявите облаци. Ситни дъждовни капки бият косо като обстрел, затова пропускам сутрешната си разходка. В заведението за понички също не се отбивам. Започнах да си стягам багажа, но се спрях. Седя на дивана, пия чай и мисля за мъжа в ягуара, питам се защо ли преживях нощта.

Започвам да дърпам гащеризона си — заради бурята и целонощното будуване кракът ми е по-вдървен от обикновено. Оставям го да лежи на пода, Сейдж притичва и се свива на кълбо върху вмирисания дънков плат. В хотела вече няма гости и откривам Сесил в офиса. Зад плота с лице срещу компютъра той следи климатичните диаграми и вдига вежда срещу бурята, изобразена върху монитора. Облачната спирала по него всъщност е твърде голяма, за да си я представиш; идеята се съдържа в изображението така, както времето се съдържа в разказа.

— Не трябва да оставаш — казва Сесил. — Аз ще нося отговорност, ако ти се случи нещо.

— Чак пък. Спокойно.

— И все пак си мисля, че може да ни подмине. Само да ни позабърше с виелици, без да се разрази буря — казва той. Но аз знам, че и на него като на мен му е трудно да си намери основателна причина, за да се махне.

— Нещо да има за вършене? — питам.

Той поклаща глава и посочва с ръка празния паркинг:

— Ураганна ваканция.

Оставам при него за малко, заглеждам се в компютърната графика — термално изображение на завихрена маса, която се разширява и поглъща крайбрежието.

Той ме поглежда така, сякаш крия някаква тайна. Казва:

— Ами момичето?

— Какво момиче?

— Хубавото момиче. Изплюй камъчето, старче.

— Кое?

— Не те ли излови? Популярен си! Първо костюмара, а сега и това маце. Хубавица! Млада, с кестенява коса? Каза, че търсела теб. Вчера надвечер. — Той отваря едно чекмедже зад плота и вади една регистрационна карта. — Казах й, че днес си на работа, но не споменах, че си имаш стая.

Поемам картата — името, изписано на нея не ми е познато. Написано е с почерка на Сесил, с телефонен номер под него.

— Не ти ли каза малкото си име?

— Не. Не се сетих да питам.

Прочитам отново написаното.

— Тя какво каза?

— Че се опитва да те намери. Помоли ме да ти кажа да й се обадиш. Секси беше. Трябва да й се обадиш, човече. Ако ти не й се обадиш, аз ще й се обадя.

— И какво ще й кажеш?

— Ще я поканя да хапнем навън.

— Колко годишна изглеждаше?

— В началото на двайсетте? Виж, ако все пак й се обадиш, подметни й някоя добра дума за мен.

— Естествено — казвам и се налага да се поизвърна, защото здравото ми око се разтреперва и насълзява. Усещам същото дори и в мъртвото си око.

— Мисля… — казва Сесил и кимва към екрана — мисля, че аз все пак ще замина. Ти помисли. Можеш да пътуваш с мен.

— Добре съм. — Излизам навън. Небето е вряща маса от слюда, въглища и калай, а вятърът шиба палмовите клони и вдига боклука във въздуха по пустите улици. Въздухът пращи от електромагнитни вълни, притиска се около мен, все едно се намирам под вода, в потънал град. Заключвам се и пускам щорите. Сейдж вие.

Ловджийският нож лежи върху плота; съзерцавам острото му като бръснач острие срещу сбръчканата, покрита с лунички, кожа на китките си. Прибирам ножа в едно чекмедже и се чувствам глупаво, че изобщо съм го извадил.

Бръквам в тесния килер и от една малка лавица свалям папката с рентгеновата снимка, която ми направиха в затвора. Виждат се петънцата, реещи се из дробовете ми като звезди, като шрапнел, взривил се назад във времето, и чувствам как най-сетне съм стигнал до мига, в който бомбата ще избухне. Усещам го във времето, в името на жената, изписано върху картата. И няма да са убийците, няма да дойдат килъри да ме изпратят.

Паля един масур и го стисвам между устните си. Тук, зад спуснатите завеси, сега е хладно и синьо и Сейдж е легнала в краката ми, положила глава между лапите си, подвила опашка — разбирам, че и тя го усеща.

Жената трябва да е платила на мъжа в черния ягуар да ме намери. Значи сигурно има пари, което ме радва.

Стоя вътре с кучето си и гледам небето, и друго кой знае какво не правя, освен да поглеждам от време на време старата рентгенова снимка, да се разхождам и да си свия нов масур.

Тази жена, мисля, ще иска история. Може би иска някой да обясни живота й. Ще иска да знае какво се е случило през онези две седмици, когато е била тригодишна, когато са я извели от къщи и е видяла океана, и е играла на плажа, и е гледала рисувани филмчета. И един ден сестра й изчезнала. Как ли трябва да е изглеждало това на едно дете, питам се.

Една дълга история, населена със сираци.

Почесвам Сейдж и тя изскимтява веднъж. Кожата под превръзката ме сърби и я повдигам. Сълзи избликват от мъртвото ми око и аз ги размазвам по бузата си.

Значи съм бъркал, когато казах на Роки, че можеш да избираш какво да чувстваш. Не е вярно. Не е вярно дори, че можеш да избираш кога ще чувстваш. Случва се само това, че миналото се натрупва като катаракта или струпей — струпей от спомени, закриващ очите ти. И един ден светлината прониква през него.

Мисля си за Кармен и пак се питам дали е успяла да оживее. Дано си е намерила нещо друго.

Когато на вратата ми се почуква, сърцето ми дори не подскача, сякаш съм го очаквал винаги. Стеснително, леко, както чука нервен човек, който не иска да създаде безпокойство.

Натискам дръжката, без да погледна през шпионката. Вратата се отваря със скърцане и виждам жена с отчаяни очи, изпълнени с красота. Зад нея сиви буреносни облаци се обелват към океана.

Тя има гъста светлокестенява коса и е облечена с джинси и впито жълтокафяво сако. Сесил беше прав, много е хубава. Повече от хубава. Стои на площадката, прихванала с ръка чантата си — хубава кожена чанта, а в другата държи квадратно листче, снимка може би, и аз мигновено виждам, че в нея зее грамадна празнота. И възнамерява аз да я запълня.

— Господин Кейди? — тя се взира в мен, леко кривогледо.

Отстъпвам назад и мисля, че изглежда способна жена, жена с пари, със свой живот, човек, който се грижи за себе си; радвам се да го видя. Устните й са полуотворени, сякаш чака думите да дойдат, а погледът й се стрелка ту към мен, ту към снимката в ръката й, търсещо. Какво отчаяние.

— Не ви разпознавам — казва Тифани. Гласът й е по-плътен, но всъщност е почти узнаваем. Тя гледа ту снимката, ту лицето ми. — Не, не сте вие. — Подава ми снимката.

Фотографията е стара, измачкана и избеляла. Изобразява океана и плажа. Сред вълните стоят трима души. Мъжът е висок, плещест и със загар, а момичетата — руси и гъвкави, бялото сияние на Залива заличава подробностите по тях.

Всъщност мога да различа лицето на детето в тази жена — отсечената брадичка и дръзките й очи, устните й, извити като лък на амурче. Питам я дали иска да влезе.

— Аз не… — Тя отново оглежда изпитателно лицето ми. Трясва гръм и отеква над морето. — Мисля, че съм допуснала грешка. — Въздъхва. — Съжалявам, сбъркала съм.

Взема снимката и понечва да я прибере в чантата си, докато се обръща, а аз казвам:

— Минаха двайсет години. Много съм се променил.

Тя поглежда назад с вежди, извити в дъга, а погледът й прелива.

— Вие не ме познавате — казвам. — Но аз ви бях приятел.

Сълза колкото главичка на карфица потича по бузата й. Дръпвам се от вратата и я каня с жест да влезе. Сейдж притичва до прасците й и тя се навежда, за да почеше кучето по ушите.

Поканвам я да седне.

— Искате ли кафе, чай?

— Не, благодаря. — Тя млъква и чопли колебливо устната си. — Аз само бих искала да… Ако имате време. Бих искала само да поговорим. Ако може.

— Имате въпроси.

— Да, моля. Аз… — Докато оглежда стаята, тя тръсва глава, сякаш не може да повярва, че е пристигнала тук.

— Мисля да направя чай.

Отивам до котлона, пускам горелката, пълня чайника и го слагам върху сините пламъци. Оставила е снимката на тезгяха; аз се залавям да мия съдове на мивката — оправдание да не се връщам в основната стая при нея. На снимката съм кафеникав и як като кон, огрян от слънцето. Ледена вода тече по пръстите ми, ставите ме болят. Едва осъзнавам, че тази жена на дивана е истинска; невероятната съдба на присъствието й.

Тя заслужава нещо по-добро от истината.

Връщам се в стаята, посрещнат от живото, напрегнато лице на Тифани. Тя почесва Сейдж и се опитва да не гледа към рентгеновата снимка на дивана. Поглежда гърдите ми.

— Как ме намери?

— Ами, чрез… госпожата от хотела? Много отдавна? Тя била казала, че истинското ти име е Рой. Научих го от сестрите. Мъжът, когото наех, откри затворническото ти досие, също и снимки. Доста време му трябваше да те надуши. Отдавна те търсеше. Не бяхме сигурни, че си ти. Изглеждаш различно.

— Да, така е. — Наблюдавам я как оглежда апартамента, единствената стая, купчините вестници, и забелязвам съжалението й. Това не ми харесва. — Къде живееш? — питам я.

— В Остин.

— С какво се занимаваш там?

— С графичен дизайн. Реклами.

— За това трябва ли да се учи?

— О, да. Учих. В Тексаския университет.

— Охо! — възкликвам и едва не се усмихвам. — Кой… Къде израсна? Семейството ти?

— Родителите ми ме осиновиха чрез „Сестрите на Свети Йосиф“. Израснах в Тайлър.

Тя пак ме оглежда, навежда глава настрана. Носи пръстен на едната ръка, но не мога да различа какъв е.

— Омъжена ли си?

Тя поклаща глава отрицателно.

— Все още не. Скоро може би. От доста време се виждам с някого, отдавна.

— Влюбена си?

— Ъм… Да. — Тя подръпва кичур коса и отмества поглед; и в този жест виждам Роки — виждам я толкова ясно, че трябва да се извърна. Когато надзъртам обратно, разбирам колко прилича тя на нея, и ми присяда на гърлото. Имат почти еднакви лица, едва издържам.

— Това е хубаво — казвам, неспособен да я погледна в очите. — Че си влюбена.

— Той е този, който ме накара да… да направя това. Настояваше. Да открия истината.

— Той с какво се занимава?

— Той… Съжалявам — казва тя. Изнервил съм я. Тя не знае как да възприеме тази стая, теснотата тук, тези рентгенови снимки до нея. Повдига пръсти към устните си и се взира наоколо, сякаш при нас може да има още някого. — Имаш ли нещо против… Наистина ми се струва… Има неща, които трябва да знам. — Тя вперва в мен очите на Роки, пълни със страдание, блестящи като на светица.

Приближавам се до дивана и вдигам ръка.

— Знам. Права си. Какво знаеш?

— Като че ли си спомням сестра си. Малко. Спомням си как ходехме на плажа. Но… — Тя с мъка запазва самообладание. — Но един ден тя просто ме заряза. — Когато го произнася, устните й треперят.

— Не, не — казвам. — Не беше така.

— Какво се случи?

— Ние щяхме да се върнем веднага за теб. Само бяхме излезли за вечерта.

— Но после си бил в Ню Орлиънс? Бил си в затвора.

— Да, вярно. — Обръщам длани нагоре и се вглеждам в себе си. — Пребиха ме. Злополука. Имах заповед за издирване.

— Но… Не разбирам. Какво се случи, когато ме оставихте?

Не вдигам глава. Гледам как ръката на Тифани гали кучето.

Тя отмества очи, а после пак ме стрелва с поглед.

— Ти много добре ли я познаваше? — Гласът й задира, когато произнася „много добре“. — Сестра ми?

— Мисля, че да. — Оглеждам оттенъците на дългата й коса — изсъхнала прерия през лятото, стегнатите очертания на бузите й и широко отворените очи. — Ти с какъв вид реклама се занимаваш?

— Моля? Аз… Аз проектирам уеб страници, символи на компании, такива неща.

— Ходил съм в Остин няколко пъти. Много отдавна. Бартън Спрингс още ли го има?

— Да. Ъъ… Ти спомена злополуката?

— В Остин има хубава музика. Обичаш ли музиката?

Тя накланя глава и ме оглежда, проучва лицето ми. Толкова ми е трудно да я погледна, че съм благодарен, когато чувам пронизителната свирка на чайника и мога да се оттегля пак в кухничката.

Гърдите ме болят. Ръката ми трепери, когато хващам чайника и топчести водни капчици се търкулват с цвъртене по котлона.

— Слушай… — чувам я оттатък стената. — Трябва да знам. — Тя се прокашля, за да потисне тъгата си.

Наливам две чаши „Липтън“ и ги оставям да се запарят.

— Ти имаш ли други сестри или братя? — питам. — Там, където израсна? — Тя е толкова млада и толкова истинска, че постоянно плета език. Цялото й лице е бездна от жажда.

Тя кимва.

— Имах по-малък брат. И той е осиновен.

— Как се казва той?

Тя се хваща за челото и изкривява устни.

— Извинявай… защо не искаш да ми отговориш? Моля те! Не разбирам.

Значи, край с шикалкавенето; схващам, че не ми стиска да премълча пред нея историята й.

Ако й кажа истината, тогава може би ще бъда свободен от принудата, която тя ми налага. Мога да връча истината на пълноправния й собственик и замръзналите звезди в гърдите ми вероятно най-сетне ще се разгорят.

И така, разбирам, че няма да я излъжа. Всичко ще й разкажа. За Роки, за баща й, за къщата на Сенкевич, за мъжете от Ню Орлиънс и стореното от тях.

Тогава започвам да се страхувам за нея. Мисля си: „Тази празнота ще бъде запълнена, бебчо, но трябва да си особено издръжлива, че да я понесеш.“

Години, които ти няма как да си спомниш. Години като тайнствени синини.

През цялото това време съм бил твой приятел.

— Добре — почесвам се аз по устата и смънквам: — Обаче е тежко.

— Какво?

Още сълзи напират в смръщеното й изражение, жестоки и силни.

Бутвам рентгеновите снимки на пода и сядам до нея.

— Ще ти разкажа всичко за нея и за това какво се случи, става ли? Но при едно условие. — Потупвам Сейдж по главата, за да подчертая думите си. — Когато ти го разкажа, ще си тръгнеш. Задава се буря и трябва да се махнеш от града. Сега. Веднага след като свърша.

— Ти ще заминаваш ли? Мога да се върна.

— Не. Ще говоря с теб сега. Всичко ще ти кажа. Но ако го направя, си тръгваш. И ще ми направиш една услуга.

— Каква?

— Вземаш кучето с теб.

— Ъъ… ами… аз не…

— Това е сделката. Единствената, която предлагам.

Тя гледа Сейдж, накланя глава, почесва кучето.

— Добре, става.

— Заклеваш ли се?

— Да. Добре. — Тя кимва и отново си избърсва очите.

Израсла е висока, със силни, изваяни кости — от жените, които се спираш, за да огледаш; червените й нокти се заравят в канеления кожух на Сейдж, докато подсмърча и ме изчаква.

Онова другото момиче на снимката не ти е сестра. Тя е твоята майка. Не бива да я обвиняваш. Животът й беше тежък. — Пресягам се неочаквано и непохватно и я хващам за китката с моята обезобразена ръка. — Но веднъж тя извърши храбра постъпка.

Ръката ми изглежда чудовищна, когато докосва нейната, но тя ми позволява да я задържа там. Погледът й се забива в здравото ми око.

— Тя не те е зарязала — казвам. — Не беше така. Ти не си изоставена.

Тя прикрива устата си и чертите й сякаш хлътват и рухват като пясъчен замък, залят от прилива. Приближавам се и слагам другата си ръка на рамото й, защото не мога да се удържа. Тя стисва пръстите ми. Оставям я да преглътне нещата, отпускам й време. Ще има нужда от сили за останалото. Когато се поокопитва, нося чая и продължавам. Разказвам й всичко.

Щом тя тръгва, заставам на вратата и я гледам как качва Сейдж в колата си — практична златиста тойота. Преди да влезе, се спира и дъждът рисува ореол около нея. Заглежда се назад към мен. Трябва да затворя и да се прибера вътре, да изчакам колата да тръгне.

Представям си я как разхожда Сейдж край белите скали и бистрите води, течащи през Остин, и не мисля за Роки.

Мисля си как ветрецът бразди повърхността на езеро, и за гласа на майка ми, която пее „Розите на бедняка“.

Главата ми е олекнала и ръцете не ме болят.

Вихърът плющи и превръща дъжда в жилещи стрели, облаците карат следобеда да мрачнее като вдовишка рокля. Задухът е напоен с озон и морска вода. В далечината гърми и трещи, мълнии присвяткват над океана, сякаш небето се е нагълтало с динамит. На бурния хоризонт почти различавам и още една тъмнина — по-гъста чернилка, похлупила хоризонта, с форма, невъобразима за мен.

Клони драскат по закованите с дъски прозорци, сякаш животно се опитва да си пробие път навътре с нокти, а вятърът вие, сякаш е негов глас — нисък ранен вопъл.

Минаха двайсет години.

Страхувах се, че ще живея вечно.