Гангстерски рап

22.

След като се раздели с Джъстин Бъртън, Лойд Шоу поговори с тримата детективи, назначени да я охраняват, и се увери, че тя ще бъде под старото наблюдение. Разбираше, че детективите нямат никакво желание да го слушат, нито пък той тях, но искаше да е сигурен, че когато видят изражението му, ще знаят на чия страна е.

Срещата на Шоу с полицейската дъщеря с нищо не подобри настроението му, но определено проблемите му се бяха изяснили. Джъстин Бъртън знаеше какво иска. Акулата също. Тогава какво, по дяволите, искаше той самият? Освен служба, репутация и пенсия?

Отговорът го осени толкова бързо, че той се зачуди дали изобщо е трябвало да си задава този въпрос. Сега, след като беше дошъл в квартала и бе говорил с Джъстин Бъртън, бе видял хората, майките и децата, бе видял семейството, което пристигна на спирката на метрото, забързано да пристигне на време за работа, за да си изкара прехраната, Шоу искаше да сложи край на това безумие.

Когато стигна до източната страна на комплекса, забеляза мюсюлманския охранителен патрул от двама души, който беше срещнал преди това. Запъти се право към тях. Те усетиха, че Шоу е ченге само след пет секунди. Той се постара да им се представи учтиво.

— Извинете, господа, казвам се Лойд Шоу. НЙПУ. Бих искал да поговоря с шефа ви. Той тук някъде ли е?

Вместо да им покаже златната си значка „щит“, Шоу отвори полицейската си лична карта. Изглеждаше по-малко заплашителна. Така в по-малка степен приличаше на обичайното бяло ченге, размахващо символа на властта си.

Шоу застана пред тях, държейки личната си карта, а мюсюлманите останаха безмълвни в очакване да видят дали ще се опита да ги изнудва.

— Първи етаж, сграда А. Офисът ни е там.

— Благодаря.

Вторият охранител посочи към фронталната страна на комплекса, пресечката вдясно.

Когато Шоу се приближи до предния портал, не можа да не забележи отново колко много деца сновяха вътре и навън около комплекса. Бяха вездесъщи. Тичаха наоколо. Провираха се между колите. Мотаеха се из двора. Присъствието им изглеждаше неотделима част от „Ню Лотс“. Той се зачуди защо повечето от тях не бяха на училище. Не знаеше, че училищата в квартала бяха толкова претъпкани, че децата учеха на смени. След обяд повечето от тези, които сега виждаше, щяха да бъдат на училище. Тогава техните приятелчета от първа смяна щяха да запълнят вътрешния двор на „Ню Лотс“.

Двама охранители на МС-2, които пазеха на портала, се погрижиха да погледнат отблизо картата на Шоу, преди да натиснат бутона, който отключи монтираната наскоро триметрова желязна порта.

Застана за миг неподвижен, взирайки се към сградите, съставляващи комплекса — общо пет, подредени в една гигантска буква U. Четирите сгради, А, Б, В и Г, стояха на двойки една срещу друга, а петата, по-голямата, Д — в дъното, перпендикулярно.

Шоу влезе в гъмжащия двор, така наречената „Яма“, чудейки се как никое от тези деца не беше пострадало при двете стрелби от колите по време на засадата. Даде си сметка, че този късмет няма да ги съпътства вечно. Ако тук продължаха да хвърчат куршуми, все едно от тях щеше да пострада.

Намери офиса на МС-2 на партера, който се оказа в общи линии една гола стая. Нищо не омекотяваше сребристосивата като на боен кораб боя и дразнещото флуоресцентно таванско осветление. Мебелировката се състоеше от едно бюро и два метални, сиви сгъваеми стола, както и разнебитена кантонерка. На бюрото имаше един телефон и няколко радиостанции, включени в кутия за презареждане на батериите.

Шоу отново се оказа застанал на прага на нечий кабинет, но за разлика от Джъстин, Рахман Абдул Х не говореше по телефона. Беше коленичил, обърнат с лице на изток, молитвеното му килимче беше опънато под него, с протегнати напред ръце и вдигнати нагоре длани. Молеше се.

Изненада се от собствената си реакция. Молитвата на Рахман го разгневи. Заприлича му на театрална преструвка — лицемерна ломотеща театрална преструвка. Той се загледа в Рахман и си помисли, че този господин тук е шефът на типовете, които са подпалили живи хора и са пребили други до смърт, като са ги захвърлили на открито за назидание на всички. Изглеждаше като проява на абсолютна наглост същият този човек сега да се моли така усърдно.

Рахман изглежда усети присъствието на Шоу зад себе си, както и неговата враждебност, и набързо привърши молитвата си. Шоу изчака, докато мюсюлманинът навие килимчето си. Когато Рахман се извърна, за да дари Шоу със злобен поглед, той се постара да не се впуска в извинения, че е прекъснал благочестивото му занимание.

— Свършихте ли?

— Да. Вие кой сте? Пак ли полиция?

— Казвам се Лойд Шоу. НЙПУ. А вие сте?

— Рахман Абдул Х.

За секунда на Шоу му се дощя да го попита за истинското му име, но се сдържа. Отново се вгледа в Рахман и си помисли за онзи автосервиз и седемте купчини човешка пепел и почернели кости.

— Тогава как предпочитате, господин Рахман, господин Абдул или господин Х?

Рахман се вгледа в Шоу, очаквайки да се появи усмивка на самодоволство или какъвто и да е друг знак на неприкрито неуважение.

Шоу запази безизразно изражение, въпреки че изобщо не му пукаше дали Рахман ще си помисли, че го презира. Всъщност, част от Шоу желаеше мюсюлманинът да се почувства засегнат и да се опита да направи нещо. Част от него искаше да се приближи до този едър чернокож, застанал пред него, който се опитваше да го прикове с поглед. Помисли си дали да не го провокира като замахне, или го заплаши, и после да го фрасне с юмрук в гърлото, да опре пистолета си в главата му, да му щракне белезници и да го арестува. Просто да го извади от уравнението още сега. Да разкара поне един от убийците.

Рахман обаче се оказа твърде сдържан и обигран, за да захапе стръвта. Той протегна ръце напред, стиснал лявата си китка с дясната длан, и заговори равнодушно:

— Рахман си е добре.

— Вие ли ръководите охраната тук?

— Да.

— Тогава бих искал да ви задам няколко въпроса. Нещо против?

— Защо надойде толкова много полиция?

— Знаете ли, господин Рахман, обикновено нямам нищо против, когато задавам на някого въпрос и ми отговарят с въпрос. Така се поддържа разговорът. Но да ви кажа истината — не желая точно вие да ми задавате каквито и да било въпроси. Искам само да знам дали ще отговаряте на моите.

— Разбирам.

— Не знам доколко ме разбирате. Дано да разбирате защо полицията е тук. Има твърде много застреляни, обгорели или пребити до смърт хора, нали така?

Челюстта на Рахман се скова, но той успя да запази спокойствие.

— Вече имаше достатъчно много, преди вие да се появите наоколо.

— Може би, но когато жертвите станат двама, трима, деветима наведнъж — това обикновено изисква полицейско присъствие. Имате ли някакви възражения, че тук се е появила полиция?

— Не, стига да сте справедливи и да спазвате закона. Но не желаем полицията да се нахвърля срещу нас само защото се опитваме да се защитим и да прочистим това място от престъпниците.

— Разбирам. И какво точно имате предвид под „прочистване“?

— Имам предвид… да направим това, което никой друг няма да свърши. Никой друг не искаше да има нещо общо с това място, преди да се появим ние. Никаква полиция не беше идвала, дори когато са я викали.

— Значи сега се предполага, че трябва да спорим дали това ви дава правото или не да поемете прилагането на закона в свои ръце.

— Защо да спорим?

— Точно така. Защо да спорим? Имате ли нещо против това, че сега полицията е тук?

— Не. Аз искам да са тук. Ако всички вие бяхте тук всеки ден досега, нямаше да има трупове.

— Мда, грешката е наша. Признавам го. Ние сме ви натикали в тази ситуация. Трябвало е да поставим по един полицай във всеки блок, по двадесет и четири часа в денонощието. Трябвало е да се сетим за това преди много време. Но и така да е, господин Рахман, това все още не ви дава правото да извършите повечето от нещата, които вече извършихте.

— Ние съблюдаваме реда и справедливостта във всяко отношение, господин Шоу.

— Уточнете се.

— Какво имате предвид?

— Справедливост, ред… Това предполага, че вие смятате, че легитимната власт е несправедлива. Дявол да го вземе, позволете да ви запитам следното: коя власт ви дава правото да пребивате хора до смърт, да ги застрелвате, да ги изгаряте живи? Искам да кажа, не мисля, че вие лично сте го направил, но що за власт би била могла да оправдае подобни действия?

— Грешно е да се отнема чужд живот без основание. Грешно е да поемаш закона в собствените си ръце. Но най-грешно е да бъдеш потискан и да не правиш нищо. Да е заплашен животът ти, твоите хора да бъдат убивани и след това сам да поднесеш главата си на враговете. Това е най-големият грях. Светът е виждал прекалено често какво става с една общност от хора, когато се примирят с положението. Резултатът е геноцид и точно това се случва тук с моите хора.

— Следователно, решението е да се избиват още повече от вашите хора?

— Само онези, които ни потискат. Независимо от цвета на кожата.

Шоу кимна, доловил заплахата.

— Независимо от цвета?

— Точно така.

— Бели или черни?

— Бели и черни — повтори Рахман.

— Необходимост, несъмнено — каза Шоу.

Рахман реши да не отговаря.

— Тази дивотия ми е добре известна, господин Рахман. Целта оправдава средствата. По-малката от двете злини.

Охранителят остана безмълвен. Вероятно по-скоро за да прецени Шоу, отколкото въпроса му. Но след миг-два отговори просто:

— Да.

— Много добре — кимна Шоу. — Това мога да го схвана. — Той пристъпи към Рахман, като се наведе напред, за да подчертае гледната си точка, с което го предизвика. — А сега, вие гледайте да схванете следното: доколкото се отнася до мен, вие и вашите хора присъствате в списъка на опасните престъпници. Вие сте убийци. Все още не съм поглеждал полицейското ви досие или досиетата на хората, които използвате, но още сега мога да се обзаложа, че големите пари, срещу които ви е наела тази компания, която държи имота, не са за законна охранителна операция. Мога да се обзаложа и че по-голямата част от досегашния ви съзнателен живот е преминала по затворите. Така че пет пари не давам за това колко се молите тук, за мен вие и вашите хора сте убийци.

Шоу замълча, за да даде възможност на Рахман да реагира. Мюсюлманинът остана безмълвен.

Шоу отстъпи назад и протегна ръце, с вдигнати длани.

— Но сега-засега, тук вие всъщност наистина се оказвате по-малката от двете злини. Стане ли дума за лошите, колкото и да е удивително, вие се оказвате втори в класацията. Така че, ето какво предлагам. Аз ще се погрижа за голямото зло. Аз и хората ми ще тръгнем по петите на Арчи Рейнолдс и хората му и ще ги елиминираме от живота ви и от живота на този квартал. Какво е направено преди от полицията тук или не е направено, какво не са направили детективите от местния участък или е трябвало да направят, но не са, изобщо не ме интересува. Аз лично ще изпълня задълженията на представителите на органите на реда. И не искам да ми се пречкате. Има ли някакъв проблем?

— Защо трябва да има?

— Вие обичате да отговаряте на въпроси с въпроси. Много добре. Това беше почти отговор. Целта ми е да спра хората тук да се избиват едни други. Имате ли нещо против?

— Не.

— Хубаво. Значи, докато се занимавам с това, не искам да се притеснявам, че се налага да елиминирам и вас. Така че ви моля да държите патлаците в джобовете си. Да стоите кротко. Да кажете на хората си да стоят кротко. Иначе на мен ще ми бъде много по-трудно. И може да не успея. А ако не успея, това няма да помогне и на вас. Не ви моля за помощта ви. Моля ви да престанете да се биете със Сините тапи и да оставите на нас да се погрижим за тях.

— Защо трябва да ви вярвам, че ще го направите?

— Защото аз ви казвам. Но очевидно това не ви е достатъчно. Затова ви съветвам просто да се съгласите да изчакате няколко дни и да видите какво ще стане. Не смятам да се занимавам прекалено дълго с този проблем.

Рахман кимна.

— Значи се споразумяхме?

— Засега.

— Ще зачетете ли споразумението?

— Да го зачета? Нямам никакво основание да вярвам, че сте човек, заслужаващ такава чест.

— Защо?

— Защото сте от полицията.

— Аха, разбирам. Добре, в такъв случай ми кажете ясно още сега какво смятате да правите? Ще задържите ли за известно време тази ваша непримирима война, за да видите какво ще направя аз? Или просто ще продължите да убивате хора?

Мюсюлманинът отново замълча, сякаш се мъчеше да вземе решение. Шоу изтърпя етюда му, но вече знаеше какъв ще бъде отговорът. Беше заключил, че Рахман е във фазата „ще изчакаме и ще видим“. Мюсюлманският подход изглеждаше очевиден. Нахълтваш. Заплашваш хора. Ако ти окажат съпротива, удряш противниците си безмилостно и светкавично. После изчакваш, оставяйки враговете си да се опитат да нанесат ответен удар. Рахман просто можеше да каже „да“, без да загуби нищо. Шоу не се стремеше да спечели съгласието му. Просто се опитваше да прецени колко упорит ще се окаже той.

Рахман най-сетне кимна театрално и промълви тържествено:

— Ще изчакам и ще видя.

Шоу не можа да се въздържи.

— Тоест?

— Няма да гоня враговете си. Но ако те ме нападнат, ще се защитавам. И ще защитавам този имот дотогава, докато той е под моя закрила.

Шоу кимна, сякаш той самият също беше решил нещо.

— Много добре, господин Рахман.

— Наричайте ме просто Рахман.

— А-ха. Между другото, кой е собственикът на този имот в момента? Кой ви нае да закриляте „Ню Лотс“? Недвижими имоти „Арбър“?

— Да. Недвижими имоти „Арбър“.

— Кой отговаря за обекта? На кого докладвате?

Рахман настръхна. Загатването, че докладва пред някого, подразни Рахман.

— Как се казва? Блум?

— Защо ме питате, след като вече знаете?

Защото искам да разбереш, че ще се разправям и с негодника, който ти бута мангизите, помисли си Шоу.

— Само за потвърждение. Къде мога да го намеря?

— Офисът му е в Краун Хайтс. Никога не съм бил там. Проверете в телефонния указател.

— Телефонният указател? Как не се сетих.

Шоу остави визитната си картичка на бюрото на Рахман и написа върху нея телефонния номер на Седемдесет и трети участък. Не си направи труда да му я подаде, защото не беше в настроение да види как Рахман отказва да я пипне. Беше постигнал това, което искаше. Засега.