Гангстерски рап

37.

Петнадесет минути, след като Лойд Шоу говори с пакистанския доктор, те пристигнаха.

Юсеф, Джон Х, плюс четирима въоръжени мюсюлмани. Всички — в стила на МС-2: бради, кубинки, торбести тъмни дрехи, тежки плетени палта и шапчици на теметата. Всички, с изключение на Юсеф, който беше облечен в широк черен костюм и не изпускаше от поглед Шоу.

Влязоха в чакалнята и Шоу спря. Мюсюлманите се огледаха и също спряха. Шоу кимна на Импелитери, който беше застанал до вратата. Импелитери освободи възпиращия лост на вратата и тя се затръшна. В това време Спърлинг застана до мюсюлманите, без следа от някакви емоции на лицето, със скръстени на гърдите ръце, с длани, пъхнати под мишниците, стиснал дръжките на двата пистолета в кобурите под синьото си сако.

Шоу си каза наум: „Бог те обича, мършаво, хилаво копеле!“.

Превъзхождаха ги по численост, но Шоу се чувстваше сигурен. Импелитери стоеше зад мюсюлманите. Шоу беше пред тях. Спърлинг до тях. Бяха обкръжени.

Някаква възрастна чернокожа двойка беше седнала в единия ъгъл на чакалнята. Доколкото Шоу знаеше, едно от внучетата им беше простреляно. Поредната жертва от войната между Сините тапи и мюсюлманите. Бяха се свили в ъгъла и се мъчеха сами да си повярват, че са невидими. Но не откъсваха тревожните си погледи от грубоватите мъже, застанали насред малката чакалня. Разбираха, че са станали неволни свидетели на демонстрация на сила.

Когато Импелитери освободи лоста, задържащ вратата отворена, изглеждаше, че свадата ще избухне тук и начаса. Мюсюлманите бяха нащрек, гневни и враждебни, както и хората на Шоу. Един от въоръжените брадати мъже понечи да се приближи към затворената врата. Импелитери му прегради пътя.

— Назад!

Импелитери само чакаше мюсюлманинът да предприеме нещо. Патлаци, юмруци, крака — нямаше никакво значение.

Точно преди да се сблъскат и всички да започнат да стрелят, един глас ги накара да замръзнат на местата си:

— Чакай!

Беше жилавият мъж в широкия костюм.

— Вие ли сте старшият? След Рахман? — попита го Шоу.

Юсеф присви за миг очи, оглеждайки Шоу през очилата си с телени рамки. Беше повече от ясно, че Юсеф и Шоу са водачите.

— Да. Вие кой сте?

— Детектив Лойд Шоу. А вие? Вие сте Юсеф, нали?

— Да.

— Бях при Рахман, когато нападнаха снощи. Рахман тъкмо ме изпращаше при вас. Две врати вдясно от жилището му. Бях тръгнал към вас, когато се чу взривът.

— Какво е сполетяло нашия брат?

— Арчи Рейнолдс го простреля.

— Вие видяхте ли?

— Да, видях. Устрои му засада. Двамата с партньора ми подгонихме Арчи, но той избяга. Ние докарахме Рахман тук.

Юсеф кимна.

— Няма нужда да ни благодарите.

— Какво искате? — рязко попита Юсеф.

— Искам Арчи Рейнолдс.

— Ние също.

— Аз го искам пръв.

Юсеф се наежи.

— Знаете ли какво друго стана снощи?

— Отчасти.

— Последва нова атака. Снайпери. Нашите хора отвърнаха на огъня. Младоци стреляха по нас от укрития.

— Хлапета?

— Арчи Рейнолдс ги е наел. Дал им е пари и оръжие. Предложил им е награда.

— Откъде знаете?

— Чух, че сте хвърлили единия от тях от покрива. Какво стана? Не е искал да говори ли?

— Нямаше какво да каже. Разбрахме това, което ни трябваше от другите.

— Предполагам, че пребиването на един десетгодишен действа възпиращо на останалите.

Юсеф не отговори.

— Някаква следа от Арчи Рейнолдс?

— Не.

— Вие знаете къде мога да намеря Арчи Рейнолдс.

Юсеф махна пренебрежително с ръка.

— „Къде“ не съществува. Няма да го намерите. Искате да знаете къде живее? Живее на осем-четири-шест-две, Сайкамор Плейс, в Садъл Брук. И какво от това? Смятате, че ще го намерите там? Ако спре някъде да яде или да спи, то няма да е в Браунсвил. Два пъти в една и съща кола няма да се качи. Ако дойде отново в Браунсвил, няма да го познаете. Ако бяхте толкова добър, щяхте да го убиете при джамията.

— Откъде е знаел къде и кога да намери Рахман?

— Не мога да ви отговоря.

— Ще ми помогнете ли да го намеря?

— Защо да го правим? Вие на нас ще ни помогнете ли?

— Защо, по дяволите, смятате, че не го правим? Защо да отказваме? Вие имате, колко, петдесетина мъже? Сто? Или двеста? Ние имаме хиляди. Градът. Щатът. Федералните сили, ако поискаме помощ. Силата е у нас, не у вас.

Юсеф махна с ръка и отново се усмихна пренебрежително.

— Да, сега, но след седмица ще имате само някой и друг патрул, обикалящ из квартала, без да спира, без да паркира на тротоара. Нищо нямате. Никаква представа нямате какво става тук и никога няма да го разберете.

— Тогава кажете ми. Кажете ми какво става.

— Виж своите и ще разбереш това, което ти трябва. Не питай мен. Какво казаха лекарите? Ще оживее ли Рахман?

— Може би — отвърна Шоу.

— Добре. Вие също, освен ако не се изпречите на пътя ни. Кажете на човека си да отвори тази врата.

— Какво?

Шоу направи крачка към Юсеф.

Юсеф отстъпи назад. Въоръжените мъже посегнаха под палтата си. Но преди да успеят да извадят оръжията си, Импелитери и Спърлинг измъкнаха своите. Четири пистолета, заредени и насочени. Импелитери се беше прицелил с единия глок в главата на Юсеф, с другия — в Джон Х. Знаеше кои цели да избере. Спърлинг беше насочил двата си пистолета към останалите четирима. Мюсюлманските стрелци замръзнаха.

Шоу изрева към Юсеф, едва сдържайки се да не го стисне за мършавото гърло:

— Какво каза? Я повтори, скапаняк такъв. Повтори го и ще те пречукам ей тук. Кажи! Кажи, че ще ме убиеш!

Шоу чудесно разбираше, че ако Импелитери и Спърлинг не бяха извадили оръжията си толкова бързо, и тримата вече можеха да са мъртви. Това го разгневи още повече. В този момент Юсеф бавно вдигна ръцете си.

— Беше просто приятелско предупреждение. Не исках да ви обидя.

— Глупости, задник нещастен такъв! Ти ме заплаши, по дяволите, дребен среднощен скапаняк! Да ти го начукам.

Юсеф изгледа гневно Шоу, но задържа ръцете си вдигнати.

Шоу остана неподвижен, като едва се сдържаше да не посегне към оръжието си.

Никой не помръдна. Шоу усети, че идва на себе си. Убийственият му гняв се поуталожи. Даваше си сметка, че не би рискувал кръвопролитието, което със сигурност щеше да последва, ако посегнеше на Юсеф.

Той тихо каза на дребния мъж:

— Не си позволявай повече да заплашваш мен или хората ми. Можеш да си въобразяваш колкото си искаш, че си някакъв шибан герой, изпълняващ свещена мисия, но за мен ти си просто един дребен бивш престъпник. И не си позволявай, скапаняк такъв, да нареждаш на някой от хората ми да ти отварят вратата. Разбра ли?

За миг на Шоу му се стори, че е прекалил с натиска си върху Юсеф, но онзи бавно се извърна към Импелитери и промърмори:

— Извинявам се.

— Добре тогава — каза Шоу.

Той кимна на Импелитери. Ченгето се поколеба за миг, след което пъхна един от пистолетите в колана си и отвори вратата, без да сваля очи и дулото на втория пистолет от главата на Юсеф.

Мюсюлманите бавно пристъпиха към изхода. Юсеф се изниза последен. Импелитери задържа пистолета си насочен в главата му през цялото време, но Юсеф дори не мигна. Когато дребният мъж стигна до вратата, Импелитери само му кимна, сякаш искаше да му каже „Ще те застрелям тутакси“.

Юсеф излезе и примката, стегната около врата на Шоу бавно се разхлаби. Но думите на Юсеф продължаваха да пулсират в съзнанието му: „Виж своите и ще разбереш…“.