Гангстерски рап

5.

Лойд Шоу стоеше неподвижен на Тилдън авеню с вдигнати във въздуха ръце.

Осветяваха го фаровете на три полицейски коли. Шест ченгета ревяха:

— Лягай долу! Долу, долу, долу…

Шоу бавно се смъкна на колене, държейки ръцете си вдигнати. След като те продължиха да крещят „Лягай долу!“, той внимателно положи ръце на уличната настилка и се сниши на платното с широко разтворени крака и ръце.

Зърнестият асфалт под бузата му беше студен. По-добре, отколкото някой нажежен куршум да пръсне главата ми, помисли си Шоу. Знаеше много добре, че ченгета, извикани посред нощ в квартал на чернокожи, където е имало стрелба, ще гледат да са адски сигурни, че няма да пострадат. И ето ти го него — застанал пред онази надупчена кола, с пистолет в ръка. Шоу си помисли какво щеше да стане, ако бе имал късмета да е чернокож. Вече със сигурност щеше да е мъртъв.

Остана да лежи неподвижно върху влажния, мръсен асфалт на улицата. Нямаше никакво желание да дава повод на някое от ченгетата да го изрита или да дръпне спусъка.

Поне двама полицаи държаха оръжията си насочени към Шоу, докато други двама коленичиха от двете му страни и закопчаха ръцете му с белезници на гърба. После грубо го вдигнаха на крака, завлякоха го до една от патрулните коли и го натикаха на задната седалка.

Оставиха го сам в полицейската кола и се заеха да огледат района.

Шоу се облегна и се отпусна на страничната врата. Не можеше да се облегне удобно назад с извитите му и закопчани зад гърба ръце. Внимателно разкърши рамене, за да провери дали не са му скъсали сухожилие, или изкълчили някоя става, докато го влачеха по улицата.

— Задници — тихо изруга той.

А отвън ченгетата защъкаха около разнебитения шевролет, за да се уверят, че в района няма нито свидетели, нито ранени, нито трупове.

След около десет минути едно от по-възрастните ченгета се приближи и приклекна до задното стъкло на патрулната кола. Той вдигна празния браунинг на един пръст за предпазителя на спусъка така, че Шоу да може да го види.

— Този патлак твой ли е?

Шоу потисна порива да отвърне: „А ти как мислиш шибан задник такъв?“, ала отговори:

— Не, не е мой.

— Чий е тогава?

— Двама типове скочиха от колата, втурнаха се към мен и единият го измъкна. Аз му го отнех.

Ченгето повдигна вежда.

— Ти си му го отнел?

— Да.

— А-ха. И как успя да го направиш?

— Много бързо.

— Нима?

Шоу стисна устни, за да не отвърне: „Да бе, да“, и великодушно позволи на ченгето да зададе следващия си въпрос.

— Това тяхната кола ли е?

— Да. В нея бяха трима. Двама плюс шофьора.

— И се втурнаха.

— Точно така. Когато взех патлака, шофьорът изскочи от колата и гръмна един куршум по мен.

— Защо?

— Щот’ бях взел патлака на приятеля му, предполагам.

— Не, защо тия типове са се втурнали към теб?

Шоу се замисли за миг за отговора. Защото бях бял, сам, в квартал, където не ми е мястото? Защото не бяха от добрите момчета?

— Не ми хареса музиката им.

— Не ти е харесала музиката им?

— Използвам термина музика много условно. Не смятам, че рапът е точно музика. Музикален фон, може би, но не и музика.

— Ти к’ъв си бе, шибан критик ли, що ли?

Шоу не отговори.

— Разбирам. Значи, стрелял си по колата им?

— Не по колата. По тонколоните и пулта.

— Значи, зарад музиката?

— Беше самоотбрана.

— А-ха. От типовете с патлаците изобщо не ти е пукало. Това, което ти е пречело, е било музиката?

Шоу се подсмихна.

— Хм, добре де, и така да е, но да се стреля по коли не е разрешено. Ще трябва да те заведа в участъка.

Когато го вкараха в Седемдесет и седми участък, дежурният сержант погледна Шоу само веднъж, и то бегло. Това, което видя, беше бял мъж с добро телосложение, с кестенява коса, падаща до яката на синята му риза, тъмнокафяво кожено яке и черни джинси. Забеляза, че Шоу е по-едър от ченгетата, застанали плътно от двете му страни, но не му обърна повече внимание. Сведе поглед към дневника на бюрото и записа нещо.

Шоу от своя страна познаваше старши сержанта от доста време, но не му се стори уместно да му го напомня. Арестувалият го полицай изчака дежурния сержант да си довърши писането и да му подаде формуляр за рапорт. После отведе Шоу до кабинката на служителя за иззети вещи и предаде портфейла, връзката ключове и джобните пари на Шоу. След това го отведе до едно празно бюро, седна и извади формуляр за арестуване от най-долното чекмедже.

Шоу също седна, попивайки с очи всичко наоколо. Ченгето намести една стара пишеща машина „Ай Би Ем Селектрик“, пъхна в ролера формуляра за арест и затвори чекмеджето с ритник.

— Е, поне ще получиш компенсация — каза Шоу на ченгето.

— Какво?

— Нищо — отвърна Шоу.

Ченгето нагласи формуляра и започна да удря по клавишите.

Шоу огледа помещението и забеляза, че по нищо не се отличава от повечето, в които беше попадал. Голи циментови стени. Зелена боя. Евтино флуоресцентно осветление. Сиви метални бюра и безразборен сбиротък от столове около тях. Така и не се стараеха да подбират мебелировката, помисли си той. Забеляза също, че специално в този участък цареше особено голяма бъркотия. Купища документи се валяха навсякъде — в папки, по бюрата, на купчини до бюрата, по етажерките за полицейски бюлетини. Много хартия, много формуляри, върху един от които в момента се мъчеше дежурното ченге. Шоу се загледа как кълвеше с два пръста по машината и се зачуди кога ли НЙПУ5 ще благоволи да си компютризира напълно участъците. Толкова много безсмислени думи, нацвъкани в планини от формуляри, подредени в безмълвни фаланги по прашасали рафтове за досиета.

Шоу се извърна странично на стола и опря рамо на задната облегалка. Не можеше да седи удобно с опрян гръб. Реши, че го бяха държали достатъчно със скапаните белезници и тъкмо се канеше да каже на ченгето да му ги свали, когато служителят, отговарящ за иззетите вещи се появи и каза на полицая:

— Имаме проблем, Джо.

Джо продължи да търси буквите по клавиатурата и измърмори:

— Какво?

— Ами ти си арестувал полицай — отвърна служителят.

— А?

— Личната му карта е в портфейла. Това е детектив първа степен Лойд Шоу.

Ченгето спря да чука по клавишите на пишещата машина. Вдигна очи и се втренчи в Шоу в продължение на около три секунди, след което попита:

— Детектив ли си?

— Да.

— Първа?

— Да.

— Къде ти е тогава шибаната значка и патлака?

— Не са у мен.

— А у кого са?

— У началника.

— Значи си от взвода с гумените патлаци.

Шоу кимна.

— И си излязъл на Тилдън авеню да стреляш по коли?

— Не по коли. Една кола. Една-едничка. Едно говняно шеви нова.

Ченгето направи гримаса.

— Ти ме разби бе, човек. — Изправи се и обяви: — Тоя не е за мен. — После каза на служителя: — Дръж го под око.

Служителят погледна към Шоу, за миг замълча. После попита:

— Що не си им казал, че си ченге?

— Не знам. В един момент ми се стори уместно да го спомена, но после нещата се развиха с такава скорост, че…

Служителят отново изгледа Шоу и каза:

— Ти наистина ли си Лойд Шоу?

— Да.

Служителят примигна два пъти, изломоти нещо за „големи говна“ и реши да седне.

След пет минути белезниците на Шоу бяха свалени и той беше отведен в един малък кабинет на втория етаж на участъка.

Детективът седна в тясното помещение и се помъчи да отгатне кой работеше тук. Най-вероятно колегата, записващ повикванията за задачи на детективския взвод на участъка. Налице беше старата зелена главна книга, използвана в такива случаи, положена върху бюрото. На отсрещната стена някой беше закачил с кабарчета карта на Бруклин, на която бяха очертани границите на отделните полицейски участъци. Сега щяха да зазвънят телефони из цял Бруклин, помисли си Шоу, както и в други райони на града.

Шоу се помъчи да състави наум списък на полицейските служители, които да бъдат вдигнати на крак в следващия час. Знаеше, че по това време командирът на участъка няма да е на служба, затова щяха да се обадят на районния командир да се оправя със случая. Районният командир щеше да позвъни на прекия началник на Шоу, капитан Ричард Парнъл, командир на Специалния следователски отдел, който ръководеше формированието на Шоу — Отдела за тежки престъпления.

Шоу си представи как шефът му се събужда в четири часа заранта от телефонния звън. Парнъл напомняше на Шоу булдог, както на външен вид, така и с поведението си — набит, упорит, грубоват полицай от ирландски произход, който имаше дълъг стаж, знаеше си работата и не понасяше глупаци. Не, каза си Шоу, старият Ричард никак няма да се зарадва на всичко това.

Парнъл на свой ред щеше да се обади на Асоциацията на детективите и да говори с главния секретар, който вероятно щеше да позвъни на районния секретар, който пък щеше да се обади на адвоката, прикрепен към делото за ограничена отговорност на Шоу, Мортън Зигел. Районният командир щеше да се свърже и с вътрешния отдел, и с кабинета на главния прокурор на Бруклин. Тези две ведомства щяха да изпратят свои представители.

Шоу прецени, че щяха да се съберат между шест и десет души, за да решат какво да правят с него. Възможностите бяха или да го пуснат да се прибере вкъщи, или да го опандизят и да му предявят обвинение в опит за предумишлено убийство.

— Шибано положение — промърмори той.

Стаята, в която щяха да се съберат, за да се занимават с тази скапана история в пет часа заранта, щеше да се изпълни с недоволни подмятания и псувни.

Шоу се намести на стола, вдигна крака върху бюрото и отметна глава назад. Щеше да мине доста време, докато помощник районният прокурор и следователят по вътрешните дела дойдат да го разпитат. Нямаше какво да прави дотогава, освен да се помъчи да дремне малко.

Три часа по-късно капитан Джеймс Рейфорд седеше зад бюрото на командира на участъка и си записваше нещо в бележника. Кабинетът не беше много по-голям от този на втория етаж, в който се намираше Шоу.

Ако Рейфорд си беше навлякъл съдийска тога, вместо униформата на полицейски капитан, видът му спокойно щеше да съвпадне с представата за строг, безпристрастен цивилен съдия по криминални дела. Всичко в него излъчваше сурова справедливост — ястребовите черти на лицето, изопнатата стойка, оредялата коса, зализана назад. Дори старанието, с което си водеше подробни бележки, напомняше на мъжете, насядали пред него, съдия.

Сметките на Шоу за броя на присъстващите се оказаха точни. Осем души се бяха натъпкали в тясното помещение, седнали или правостоящи, вперили поглед в районния командир, Джеймс Рейфорд. Но интересът на Рейфорд се съсредоточаваше само над трима души: командващия офицер на Шоу — булдога Ричард Парнъл, адвоката на Шоу, плешиво, наподобяващо на гном старче на име Мортън Зигел, и помощник главния прокурор, набит млад чернокож на име Филип Джонсън, чиито бяла риза и син костюм изглеждаха забележително чисти и изгладени, сякаш поддържани в този вид единствено по волята на маниак на тема стерилност като Джонсън.

Рейфорд най-сетне вдигна очи от бележките си.

— Така-а… Упражнението ви е познато, господа. Моята задача е да реша какво да правим с детектив Шоу тази нощ. След тази нощ, Вътрешния отдел и Главна прокуратура могат да постъпят както намерят за добре, но следващият ход е мой. Разчитам на помощта ви, но не желая пререкания и изтощителни дебати. Всички сте прочели рапорта. Мисля, че капитан Парнъл е предоставил досието на детектив Шоу на ваше разположение. Вътрешния отдел и господин Джонсън са приключили с разпитите си. Господин Зигел, вие готов ли сте?

— Да, сър.

— Добре. Представителите на профсъюза вече изказаха мнението си, че на детектив Шоу трябва да му бъде отправена устна похвала и да бъде изпратен у дома си. Господин Джонсън, вие тук представяте главния прокурор, каква е вашата препоръка?

— Пледирам за обвинение в опит за убийство.

Глас от дъното на помещението се обади:

— Тоя сигурно се майтапи!

Джонсън извърна рязко глава по посока на гласа.

— Ако мислите, че се шегувам, грешите. Първо, това твърдение за ветерана с двадесетгодишен стаж, с когото не е имало никакви проблеми, е пълен блъф. Този човек вече е с ограничени пълномощия. За какво? За нападение над висшестоящ офицер.

— Извинете, господин Джонсън — учтиво го прекъсна Зигел. — С това дело се занимавам аз. Не е нападение. Всъщност, не е ясно кой е посегнал първи при възникналото пререкание.

Джонсън порови в документите си и се позова на доклада по инцидента.

— Във всеки случай е адски сигурно кой от двамата е приключил със счупена челюст и избити зъби. — Джонсън вдигна ръка, за да предотврати реакцията на Зигел. — Задръжте. Още не съм започнал дори. Ето от този рапорт е видно, че тазнощният инцидент със стрелба не е единственият, в който се е замесвал. Ще потърся подробности, но ето тук се казва, че е посещавал Психодиспансера в продължение на две седмици след онзи инцидент. Сега, три години по-късно, той отново посещава Психодиспансера, и то по два пъти седмично в продължение на три месеца. Какво, по дяволите, значи всичко това?

Зигел се опита да вземе думата, но Джонсън продължи, като безпардонно го прекъсна:

— Сега този човек се появява на Тилдън авеню в три часа посред нощ, пиян, стреля с пистолет, и то въпреки че е с ограничени пълномощия. Би трябвало изобщо да не докосва оръжие, а той стреля по кола, която, доколкото ми е известно, е била пълна с цивилни лица. По дяволите, най-малко в този случай имаме незаконно притежаване на оръжие и повреждане на лично имущество. А щом в колата е имало хора, става въпрос за опит за убийство. Имаме работа с ченге извън контрол, капитан Рейфорд. Би трябвало да остане в ареста, докато му предявим обвинение. Оставете съдията да постанови гаранция, нека Изправителния отдел да постави този човек под арест, а моята служба да се консултира с Голямото жури и да прецени в какво точно да го обвиним.

Рейфорд се обърна към адвоката.

— Господин Зигел?

Зигел направи болезнена гримаса. Като че ли не можеше да си обясни как е възможно помощник-прокурорът да говори такива неща за Лойд Шоу. Зигел заговори два пъти по-тихо от Джонсън, но с не по-малко категоричен тон.

— Този човек? Да предадем този човек на Изправителния отдел? Този човек не е някой си обикновен престъпник. Лойд Шоу е деветнадесет, все още не двадесетгодишен ветеран на НЙПУ, господин Джонсън. Детектив първа степен. Господа, малко уважение, моля!

Зигел огледа помещението, сякаш искаше да прецени дали всички присъстващи отдават необходимото уважение на клиента му, преди да продължи.

— Къде е криминалното дело срещу този офицер? Господин Джонсън се позовава на един инцидент със стрелба преди три години. Три години! По време на оперативно дежурство. Какво общо има със случая? Консултациите с психотерапевт са задължителни след подобни инциденти. Проведено беше пълно и надлежно разследване. Обвинения липсват. Никакви неправомерни действия. След този случай, офицер Шоу беше награден с похвала, за бога! И сега всичко това се обръща против него? Това е нечувано! Да не говорим, че е крайно несъстоятелно. Както и въпросът с посещенията му при психоаналитик в последно време. Отделът насърчава своите служители да посещават подобни институции. Та вие не знаете по каква причина детектив Шоу посещава Психодиспансера. Може би детектив Шоу си има семейни проблеми, смърт в семейството или е загубил някой близък колега офицер, възможно е да има какви ли не причини. Тъкмо този вид предубедено отношение от страна на помощник главния прокурор обезкуражава полицаите, които имат нужда от такава помощ, да я получат. Детектив Шоу трябва да получи похвала, а не обвинения. А и тази характеристика, че е бил пиян? На какво основание? Няма никакви данни за повишена доза алкохол в кръвта. Арестувалият го офицер не е споменал за такова нещо. Аз току-що разпитах лично детектив Шоу, и трябва да ви кажа, че човекът е съвсем трезвен, свеж като кисела краставица. Детектив Шоу е уважил рожден ден на свой колега полицай. Бил е там всичко на всичко половин час. И изведнъж започва да тича по улиците като пиян-залян гуляйджия? Така ли? Не, грешите, господине. Връщал се е при колата си и са го нападнали. Ако в тази работа е налице престъпление, то не детектив Шоу е този, който го е извършил. Няма никакво доказателство за престъпление. Пистолетът не е бил на детектив Шоу. Няма никакви следи от наранявания по улицата. Никаква кръв в колата. Никакви свидетели. Тук няма никакви основания за предварително производство. Разбира се, господин Джонсън, най-добросърдечно ви съветвам да се върнете в кабинета си и добре да си помислите какво обвинение ще предявите. Една по-съсредоточена, по-безпристрастна преценка ще ви убеди, че основания за такова не съществуват. Капитан Рейфорд, пуснете този човек да си върви. Той не е трябвало изобщо да бъде арестуван.

Джонсън светкавично реагира:

— Господин Зигел, вие в най-добрия случай сте неискрен. Наясно сте с причината за посещенията му в Психодиспансера. Независимо от съображенията, вие знаете не по-зле от мен, че започне ли един полицай да го прави, той в общи линии се сбогува с кариерата си. А един полицай, на когото повече не му пука за кариерата, е опасен, крайно опасен.

Друго. На мястото може и да не е имало жертви, но човекът е изстрелял осем куршума. Осем! Ако е искал само да разкара тези така наречени „нападатели“, то един или два предупредителни изстрела във въздуха са щели да бъдат достатъчни, не мислите ли? Нашият човек е изпразнил деветмилиметров пълнител по колата. И вие смятате това за нормално поведение? Той твърди, че е бил нападнат от трима чернокожи, но по него няма никакви следи от наранявания. Никакви следи от борба. Откъде да съм сигурен, че този пистолет не е негов? Откъде да съм сигурен, че не е решил, че тези хлапаци вдигат твърде много шум посред нощ и че малко улична справедливост ще им дойде добре. Смятам, че в този случай си имаме работа с полицай извън контрол и би трябвало да бъде задържан под арест.

Рейфорд вдигна ръка. Като се оставят настрана преувеличенията, Джонсън най-накрая беше поставил критичния въпрос.

— Добре, господа, благодаря ви.

Поведението на Рейфорд предотврати всякакви по-нататъшни коментари от страна на Зигел и Джонсън.

— Господин Зигел, склонен съм да се съглася с вас, че без наличието на свидетели и на жертви, не съществува голяма вероятност да се проведе криминално разследване. Разбира се, ако Вътрешния отдел намери собственика на онази кола и някоя жертва, господин Джонсън би могъл да заведе дело. Но от друга страна, господин Джонсън също има основание. Детектив Шоу според всякакви стандарти тази нощ е преминал границата. Повечето от тук присъстващите са запознати с инцидента със стрелбата на детектив Шоу преди няколко години.

— Осветлете и мен тогава — прекъсна го Джонсън.

Рейфорд махна с ръка.

— Няма време за това. Сега трябва да преценим дали този полицай е достатъчно стабилен, за да му разрешим да излезе оттук. Той посещава Психодиспансера. И изглежда е действал малко налудничаво тази нощ, независимо от обстоятелствата. Капитан Парнъл, вие сте този от присъстващите, който го познава най-добре. Не искам да предавам един добър полицай на Изправителния отдел, но и не мога да му позволя да излезе на свобода, ако е превъртял. Кажете, смятате ли, че детектив Шоу представлява заплаха за обществото?

Парнъл разтри издадената си напред челюст, сякаш се мъчеше да изтръгне непосилен отговор от самия себе си. Рейфорд го изгледа внимателно, преценявайки доколко думите на Парнъл ще целят да го дистанцират от случая и доколко ще съдържат истината, която му беше известна за Шоу.

Парнъл започна двусмислено.

— Не съм с Шоу всеки ден, но го познавам от доста години. Възлагам му по-тежките случаи.

Парнъл се размърда на стола си. Даваше си сметка, че казаното от него щеше да бъде решаващият аргумент за Рейфорд.

— Факт е, че Шоу е адски добър детектив — продължи Парнъл. — Не бих казал, че е идеален за работа в екип, но си върши работата. Може да се каже, че е прекалено умен. Върши си нещата по свой начин, на свой акъл. Винаги. Но както казах, няма пропуск. Дали е превъртял, не мога да кажа. Откъде да знам? Знае ли някой как действат всички тези гадости, с които се сблъскваме, на всеки отделен човек? Ами доведете му психолог и питайте него. Но едно знам…

— Да? — изрази нетърпение Рейфорд.

— Знам, че човекът иска да си навърши двадесетте години стаж и да се маха оттук. Сам ми го каза. Има си някакво място в Северен Масачузетс. Място, където да се уедини. Не мисля, че заслужава да гние в килия, докато го обвинят. Бих му казал направо да се пръждосва от града. Да си отиде на онова място на спокойствие и да си почине, докато се стигне до процес, ако изобщо се наложи. Прекратете му временно правата. Кажете му, че ако се покаже из града преди процеса, пада в казана. Ако вземе, че превърти, и започне да стреля по нещо или по някого, по-добре го оставете да зачезне по горите.

Парнъл скръсти ръце и седна на стола си.

Рейфорд огледа присъстващите, за да види дали някой иска да каже нещо.

Джонсън усети какво ще е решението и обяви:

— Правете каквото искате. Аз откривам следствие.

— Много добре — отвърна Рейфорд. — Детектив Шоу ще бъде временно освободен от длъжност, предвид съдебно дирене и следствие заради снощните събития. Съветвам Вътрешния отдел да отпочне съдебна процедура колкото се може по-скоро. Капитан Парнъл, аз ще уведомя Шоу за решението, но искам вие да го придружите вън оттук, да го заведете до дома му и да му кажете, че ако не напусне града, ще го задържа отново. И искам да му държите здраво юздите, докато не се изнесе. Не го допускайте близо до отдела си. Хората ви действат от Първи полицейски, нали?

— Да.

— Не трябва да отива там, дори да си опразни бюрото. Кажете му да се маха от града и да изчака процеса. Това е всичко, господа. Благодаря ви. Прибирайте се по домовете си и се опитайте да поспите, колкото можете.