Гангстерски рап

40.

Джеймс Спърлинг и Тони Импелитери също поспаха в колата, съкращавайки с три часа времето, преди Кралица Марго да ги намери паркирали на улицата срещу офиса й.

Тя почука на прозореца и изрева:

— Какво правите, мамицата ви, тук пред моето място?

Спърлинг замалко да я застреля. Беше измъкнал пистолета си и го беше насочил към нея при второто потропване.

Марго отскочи назад. Бени посегна за патлака си. Импелитери се събуди и леко избута оръжието на Спърлинг към пода.

— Спокойно, партньоре.

— Дръж си скапаната играчка в джоба, по дяволите — каза Марго на Бени.

Импелитери излезе от колата.

— Боже мой, Марго, не смей да тропаш така на прозореца ми. Мамка му, за малко да получа инфаркт.

— А вие защо паркирате на моето място. Как си въобразяваш, че ще мога да си въртя скапания бизнес с една немаркирана кола пред офиса ми и двама парцаливи детективи, седнали вътре. Изглеждате пълен боклук. Имате нужда от една хубава баня.

— Хайде, изкарахме тежка нощ. Само чакахме да те видим, Марго. Ти така и не отговори на съобщенията ни.

— Нямаше нищо тревожно.

— Ами можеше поне да ми се обадиш и да ми го кажеш, мамицата му.

— Не си губя времето за такива работи.

— Добре де, добре. Все още ли нямаш нищо?

— Напротив. Имам „нещо“. Имам много нещо, миличък.

— Какво?

— Да му се не види, просто няма да повярваш, пендехо. Тия мариконс, Сините тапи, са като плъхове, бягащи от потъващ кораб. Имах три шибани обаждания за дрога. Тази тяхна операция се дъни, миличък, и те са наясно.

— Наистина?

— По дяволите, наистина! Всички типчета от скапаната им банда, които имат поне два байта мозък в главите си, са се хванали да правят собствени удари. Гледат да намерят по кило-две, за да попълнят дупките. Никой не следи пазара в „Ню Лотс“. Снабдяването не върви. Всички са се разшавали.

— Това ли е, което си чула?

— Това е, което съм видяла, сладур. Стой днес наоколо и ще можеш да окошариш някои от тях.

— Много добре.

— Но не и на шибания ми праг. Паркирай някъде другаде.

— Ще се скрия в пресечката.

— Точно така. Ще ги проследя до домовете им или нещо такова. Няма да те издъня.

— Благодаря. Но да ти кажа истината, на твое място не бих се тревожила толкова. Дай им малко въздух, но вярвай ми, никой от тези хора няма да се изненада, ако го спипат. Всички детективи от участъка са тръгнали да душат след тези типове. Плюс една тайфа от „Наркотици“, от „Убийства“, от „Тежки случаи“ и бог знае кой още.

— Без майтап?

— Без майтап. Ти не си единствената, забъркана в това. — Импелитери заговори тихо, макар да нямаше никой достатъчно близо, за да ги чуе. — Е, Марго, някой друг да се е свързвал с теб да иска информация?

— Не е твоя работа, скапаняк. Помагам ти, нали? Казах ти, че ще го направя, и го правя. Другите ги остави да вървят на майната си. Като стана дума, ти си този, който ще направи нужното, когато му дойде време за плащането, нали, миличък?

— Да. Добре. Само ми се обади по клетъчния и ще го направим чисто и спретнато.

— Чао.

Марго се изниза към офиса си заедно с Бени, ръмжащ зад нея. Точно преди да влезе във входа на фирмата за товарни превози, тя се обърна, за да се увери, че Импелитери се е разкарал.

Когато свиха в пресечката, Импелитери се обърна към Спърлинг:

— Слушай сега, Джеймс, ще трябва да прекараме известно време тук, окей?

— Да.

— Ще оставим тия тъпаци сами да ни се натресат, окей?

— Ясно.

— Но направи ми една услуга.

— Каква?

— Не стреляй по никого, освен ако наистина, ама наистина не се наложи, Джеймс. Не знам още колко пъти ще можем да извъртим този номер с човека на шефа на детективите, окей?

— Разбрано.

След като Шоу напусна дома на Джъстин, той се отби в жилището си да си смени дрехите.

Кафето, което беше изпил с Джъстин, беше предизвикало киселини в стомаха му. Нищо не беше ял след онази кофти китайска храна. Все още не му се хапваше нищо. Измъкна флакон „Пепто“ от кухненския шкаф и отпи голяма глътка, докато набираше съобщение на пейджъра на Уолтър.

Уолтър се отзова и Шоу отпи още от розовата течност, докато разговаряха.

— Уолтър?

— Да.

— Аз съм Шоу. Какво става в болницата?

— Моля?

Шоу преглътна.

— Тук е Шоу, по дяволите! Какво става в болницата?

— Току-що приключиха с Рахман. Той е в интензивното.

— Все още ли диша?

— Да. Едва-едва! Пазят го няколко от братята му.

— Това е добре. Как е Мейсън?

— Струва ми се, че е добре. Събуди се преди около половин час, поговори с жена си и отново заспа.

— Тя не е изпаднала в истерия или нещо такова?

— Не.

— Много добре. Да са се мяркали хора от полицията?

— Да, Де Лука и Конклин.

— Господин свръзката?

— Всичко се успокои много бързо. Но той има съобщение за теб.

— Какво?

— Обади му се. Де Лука иска да говори с теб. Нервирал се е, че не отговаряш на бипъра15.

„Да бе, ще трябва да си оставям бипъра включен, докато спя с Джъстин Бъртън“, помисли си Шоу.

— Ще се погрижа за това. Ти се връщаш в Седемдесет и трети участък. Виж какво става там.

— Ясно.

— Ако Импелитери и Спърлинг се появят с някои гадняри, гледай да бъдат обработени както му е редът.

— Ясно.

— Имаш ли молив?

— Какво?

— Изчисти си ушите, Уолтър.

— Не те разбирам. Да не ядеш нещо?

— Да, чакай малко.

Шоу глътна още малко от течността, за да вкара достатъчно бисмут в разстроения си стомах и да угаси бушуващия вътре пожар, после изплакна устата си с шепа чешмяна вода.

— Окей, слушай сега. Първо, ще дремна малко. Междувременно, гледай да свършиш следните неща. Вдигни тревога по Санчес. Залагам десет към едно, че той беше скапанякът на мотора, който стреля в района на джамията снощи. Направи го по всички правила, човече. Наблегни на полицията за контрол по пътищата. Искам да следят за него на всяко шибано летище, автобусна спирка и железопътна гара, в това число Нюарк, особено за полети до Доминиканската република или изобщо Карибския район. Имам един познат, казва се Джош Дъв, в Пристанищната полиция. С висок ранг. Кажи му, че е заради мен. Искам всички изходи да се затворят за тоя Санчес. Гледай да осигуриш негови снимки и каквото там още трябва. Не желая да се измъкне от страната.

— Разбрано.

— И го пусни по федералната терминална мрежа. Искам всяко ченге и всеки детектив във всеки участък да знае за Санчес. Предупреди и федералните. Този тип не трябва да напуска Ню Йорк.

— Да, добре. Разбрах.

— И продължавай да търсиш следа, която да ни отведе до Арчи Рейнолдс.

— Добре.

— А когато ти остане свободно време, искам да направиш една проверка за миналото на недвижими имоти „Арбър“.

— Какво искаш да разбереш?

— Кой е собственикът, кой е изпълнителен директор, какви имоти поддържат. Можеш ли да го направиш?

— Ще ми отнеме време, но имам един познат, който може да го направи много бързо.

— Кой е той?

— Братовчед ми, Джими Уонг. Той е администратор в отдел „Сгради“. Знаеш ли какво е това?

— Не. Пък и не ме интересува. Ако може да го направи, вкарвай го в екипа.

— Имаме ли пари за Джими?

— Стори ми се, че каза, че ти е братовчед.

— Трябва да се грижа за братовчедите си, човече.

— Ще му хвърля някоя стотарка, но искам да проследи тази скапана нишка до самото й начало.

Неизвестно защо последният коментар предизвика смеха на Уонг. Което беше добре. Шоу се опасяваше малкият човек да не рухне от умора. Но щом имаше сили да се смее, значи можеше и да работи.

— Ще дойда там след няколко часа. Звънни ми, когато ви потрябвам. Но само по спешност. Искам да си прочистя главата и малко да дремна.

— На мен не ми ли се полага сън?

— Ти спа снощи. Видях те да напускаш. Прибра се вкъщи и спа, нали?

— Да. Цели три часа.

— Ти си млад. Три часа са много нещо. Сигурно щеше да се чувстваш по-добре, ако се беше наложило да останеш буден.

— Не и аз.

— Пий кафе. Вземи илачи. Направи каквото искаш. Мамка му, Уолтър! Свърши каквото ти поръчах.

— Добре.

— Окей. И не забравяй за нас петимата.

Шоу прекъсна линията, преди Уолтър да успее да протестира.

Отпусна се в креслото пред прозореца, гледащ към открит паркинг. Не беше кой знае каква гледка, но според стандартите на Манхатън всяка гледка, различна от вентилационна шахта, си е направо лукс.

Апартаментът на Шоу заемаше половин етаж от преустроена сграда за ателиета. Беше го съградил от нищо, след като го купи, преди цените да скочат до небесата. Беше живял в един квартал без съседи в продължение на десетина години и се бе оказал един от „щастливците“. Разполагаше с пространство и светлина. Шоу си имаше и съпруга, но самата мисъл да я завари в апартамента го ужасяваше. А сега, след като беше изпитал неистово желание към Джъстин Бъртън, мисълта да се разправя с Джейн му се струваше още по-непоносима.

Шоу разбираше, че каквото и да се случи между него и Джъстин, вероятността то да продължи във времето, бе нищожна. Но също така разбираше, че ако зависеше само от него, той не би сложил край на връзката им. Признаваше пред себе си, че докато Джъстин Бъртън го желае, той самият щеше да я желае. И щеше да продължи да я желае, дори и когато тя го напуснеше.

Защо рискува? Видът и тялото й бяха достатъчен мотив и стимул. Но в нея имаше и нещо повече. Шоу желаеше жената, скрита зад тази външност. Жената с този умен, всепроникващ поглед. Жената, която можеше да тръгне напред с изправена глава и да се отнася с него като с равен, без притворство, без квалификации. Шоу не знаеше дали тази способност произлизаше от средата, в която бе израснала, но тя бе причината да желае Джъстин Бъртън до полуда.

Което означаваше, че Шоу трябваше да се оправи веднъж завинаги с Джейн и да не оставя нещата да се проточват. Независимо дали връзката му с Джъстин Бъртън щеше да продължи, или не, Шоу разбираше, че е дошло време да скъса излинялата нишка, свързваща го с Джейн. Вече се беше примирил. Съзнаваше какво го заплашва. Ако имаше време само за една жена в живота си, то това със сигурност беше Джъстин Бъртън.

Най-трудният момент бе настъпил. Знаеше, че повече не може да отлага. Да позволи връзката му с Джейн да се протака само за да не му се налага да води битка заради жилището в Трибека, вече не си струваше цената. Не че такава битка щеше да бъде кой знае колко трудна. Джейн беше вложила парите си и собствеността беше нейна. За Шоу оставаха компенсациите по подобренията и един глок. Ако искаше да спази добрия тон, трябваше да отстъпи.

Тези размисли не оправиха киселото му настроение.

Шоу седеше там, взирайки се навън, все още усещайки мириса, вкуса, допира на Джъстин. Мислеше за неочаквания обрат, настъпил в живота му, знаейки, че нищо нямаше да излезе, докато продължаваше да се занимава с Арчи Рейнолдс и Де Лука.

Де Лука… Мрачното му присъствие бе надвиснало над Шоу. Не можеше да отлага повече разговора с него. А на всичкото отгоре Шоу наистина се чудеше какво ли щеше да си позволи да каже Де Лука по телефона за комплекса „Ню Лотс“, за Арчи Рейнолдс и за убийците мюсюлмани.

Шоу пъхна нова касета в касетофона си и го свърза с малко устройство, което позволяваше да се записва направо от приемника.

Първият звук по телефона беше ръмженето.

— Конклин.

— Шоу.

— Задръж.

— Добре.

Разбраха се.

По телефона се чу гласът на Де Лука.

— Шоу?

— Да.

— Какво става, мамка му?

— Точно каквото вие казахте…

Де Лука го прекъсна.

— Не ми казвай какво съм казал, кажи ми какво става.

— Гоним Сините тапи. Снощи спипахме един от хората им, моите заклещват втория.

— Намерили са го. Мъртъв е.

— О, добре. Значи сме елиминирали двама от главниците. Чух, че хората от участъка са спипали и третия. Четвъртият е загинал при онзи пожар в сервиза. Днес погваме втория ешелон. Щом с нас са братята мюсюлмани и редовите ченгета, за два дни нищо няма да остане от Сините тапи.

— Да, а какво става с номер едно?

— Кой, Арчи Рейнолдс ли?

— Отговори на въпроса ми.

— По следите му съм. Той е следващият. Свършено е с него.

— Не се гъбаркай с мен, Шоу! Искам това час по-скоро да приключи. Докладват ми, че снощи самият ад се е отворил там.

— Това си е една истинска, шибана война, шефе! Какво очаквате да стане? Никой не спи, никой не отстъпва. Минал е само ден и половина, за бога!

— Приключи въпроса. Не искам да получавам повече нито един шибан доклад, че на това място се е стреляло. Хвани тоя тип! Веднъж завинаги.

— Да.

— И стой настрана от жената, мамицата ти! Нямаш работа там.

— За какво говорите?

— Знаеш много добре за какво говоря.

— Ако сметна, че може да ми даде информация, ще й задавам въпроси.

— Няма! Тя е извън твоя периметър. Изобщо не си го помисляй.

Щрак.

Шибаният му Де Лука!

Той изключи касетофона и добави поредната касета към колекцията си. Всъщност Де Лука не беше казал нищо уличаващо. Дори не беше споменал името си. Но Шоу го беше хванал да говори по тема, с която не желаеше да бъде свързван. И това беше нещо.

Шоу изключи полицейската радиостанция, телефона, всичко, освен бипъра, който се надяваше, че изобщо няма да го събуди. Умираше за един душ, но реши да си го спести за след съня.

Затвори очи и в главата му веднага закръжи гъмжило от образи: карабината на Елард Уоткинс трещяща над главата му, кървящият Мейсън, Арчи, изпразващ куршуми в тялото на Рахман, улици в хаос и пламъци, Джъстин гола, седяща в леглото си и гледаща го право в очите, Уолтър, взиращ се в компютърния екран, пустите, опожарени улици на Браунсвил, пълни с дрога, болка и отчаяние, онова безкрайно гробище… Цялата гибелна, безмерна гмеж от всичко това… Неусетно се унесе и заспа.