Героите умират

1.

Стоя, сложил ръка на касата на вратата, и усещам как в мен трепти някакъв потиснат инстинкт — това ще боли.

Поемам си дълбоко дъх и влизам.

Спалнята на принц-регента Тоа Фелатон е наистина доста скромна, като се има предвид, че този тип в леглото управлява втората по големина империя в Отвъдие. Самото легло е с големина около половин акър и може да побере осмина. Четирите резбовани стълба от розов терил, всеки от които с дебелината на бедрото ми, са увенчани с лъскави месингови лампи. Дългите жълти пламъци, наподобяващи остриета на копия, потрепват леко от течението, идващо откъм скрития вход за прислугата. Затварям безшумно вратата след себе си и брокатеното ѝ покритие се слива с шарката на стената.

Прегазвам през люлеещия се килим от копринени възглавници — стигащ до коленете ми облак от ярко проблясващи цветове. Отляво се вижда отделен златист блясък и сърцето ми внезапно се разтуптява — но това е само моята собствена ливрея, моята прислужническа дреха, която се отразява в сребърното огледало над скрина на принц-регента от лакиран липкийски крим. Отражението показва моето преобразено чрез заклинание, омагьосано лице — гладки, кръгли бузи, пясъчноруса коса, наченки на светъл мъх по лицето. Намигам на отражението си и се усмихвам с пресъхналите си устни, след което въздъхвам тихо и продължавам да крача нататък.

Принц-регентът лежи, облегнат на възглавници, които са по-големи от цялото ми легло, и похърква щастливо, като сребристите косъмчета на мустаците му се повдигат при всяко издишване. Върху широките му гърди лежи отворена книга — роман на Кимлартен от поредицата за Кориш. Това ме кара да се усмихна отново — кой би предположил, че Лъва от Проритун е сантиментален? Вълшебни приказки — прости истории за прости умове, глътка въздух за разведряване от суровостта на реалния живот.

Оставям тихичко златния поднос на масичката до леглото му. Той се размърдва, без да се буди, намества се по-удобно — и кръвта ми застива. Заради движението му откъм възглавниците му полъхва мирис на лавандула. Пръстите ми се разтреперват. Косата му, разпусната за през нощта, обгръща лицето му като венец с металически цвят. Това благородно чело, тези искрящи очи, тази грубо изсечена брадичка, изложена на показ чрез грижливо избръсване на част от иначе гъстата му брада — наистина идеалният образ за велик крал. Статуята му, в която е яхнал вдигнал се на задните си крака кон — тази, която се намира в Двореца на боговете близо до фонтана на Проритун — би му била великолепен, вдъхновяващ надгробен паметник.

Той отваря широко очи, когато усеща как дланта ми сграбчва гърлото му — твърде голям професионалист съм, за да опитвам да заглуша вика му с ръка, притискаща устата му; през хватката ми успява да премине само леко писукане. Обезкуражавам по-нататъшната му съпротива, като доближавам широкия си двуостър нож на един инч от дясното му око.

Прехапвам езика си и слюнката навлажнява устата и гърлото ми. Гласът ми е спокоен — много нисък и монотонен.

— Нормално е в подобни ситуации да се кажат няколко думи. Никой не бива да умира, без да узнае защо го убиват. Не владея изкуството на красноречието, затова ще бъда кратък. — Навеждам се по-близо до него и го поглеждам в очите над острието на ножа. — Манастирите ти помогнаха да запазиш Дъбовия трон, като подкрепиха глупавите ти действия срещу Липке по време на Равнинната война; Съветът на братята смяташе, че ще си достатъчно силен владетел, за да предпазиш Империята от разпадане, поне докато кралицата дете достигне пълнолетие.

Лицето му започва да посинява, а под пръстите ми вените на шията му вече изпъкват. Ако не побързам, той ще изгуби съзнание, преди да съм приключил. Издишвам през зъби и ускорявам темпото.

— Обаче впоследствие те установиха, че си идиот. Твоите наказателни данъци изтощиха както Кириш-Нар, така и Джелед-Каарн — дочух, че десет хиляди свободни селяни са умрели от глад само в Каарн през тази зима. А сега бръкна в здравето на Липке заради онази глупава желязна мина в Божиите зъби, и при това така си се разфучал, сякаш искаш да спретнеш истинска война на две мижави източни провинции. Ти игнорира и оскърби търговската делегация от Липке и пренебрегна препоръките на Съвета на братята. Затова те решиха, че вече не си подходящ да управляваш, ако изобщо някога си бил. Те се умориха да те чакат. Така че ми платиха голяма сума, за да те отстраня от трона. Ако разбираш какво ти говоря, мигни два пъти.

Очите му са опулени, той гледа така, сякаш би се лишил от клепачи, ако можеше, и гърлото му под пръстите ми потрепва. Опитва се да каже нещо, но умението ми да разчитам думите по устните не е достатъчно, за да разпозная нещо друго освен началното „моля, моля, моля“. Несъмнено той иска да спори с мен или може би да ме помоли за снизходителност или убежище за жена му и двете му дъщери. Не мога да му гарантирам нито едното, нито другото — ако след смъртта му започне борба за власт, те ще имат същите шансове да оцелеят, както и останалите от нас.

Най-накрая очите му започват да изсъхват и той мигва — веднъж. Забавно е как нашите рефлекси понякога водят до смъртта ни. По условията на договора ми съм длъжен да се уверя, че той ме разбира; ако искам да го направя, както му е редът, трябва да изчакам да мигне още веднъж. Когато се убива крал, трябва да се спазят всички формалности.

Погледът му се мести насам-натам — старият воин прави последен отчаян опит да извика за помощ.

Ако трябва да избирам между точното спазване на договора и възможността да бъда хванат в спалнята на принц-регента на деветия етаж в двореца „Колхари“, договорът да върви на майната си.

Притискам ножа към окото му. Изпращява кост и плисва кръв. Отблъсквам с ножа лицето му надалече от мен — ако някой види петна от кръв върху ливреята ми, докато се измъквам оттук, това може да се окаже фатално за мен. Принц-регентът се мята като риба, неочаквано озовала се на сухо след поредния си скок срещу течението. Това е просто последният несъзнателен опит на тялото му да се вкопчи в живота. Междувременно се задействат червата му и пикочният мехур. Сатенените чаршафи около него се покриват с нечистотии — още един първичен рефлекс, безполезна хитрост, предназначена да направи тялото неапетитно за хищника.

Майната му. И без това не съм гладен.

Сигурно минава цяла година, преди той да утихне. Подпирам със свободната си ръка челото му и раздвижвам ножа насам-натам. Той се освобождава с мокро жвакане и пристъпвам към най-зловещата част от работата.

Назъбеното острие навлиза с лекота в плътта на шията, но изскърцва при съприкосновението си с третия гръбначен прешлен. Леко завъртам ножа и той преминава между третия и четвъртия прешлен. След няколко секунди рязане главата се отделя от тялото му. Миризмата на кръвта му е толкова силна, че надделява дори над вонята от изпражненията му; стомахът ми се свива и едва успявам да си поема дъх.

Свалям капака на златния поднос, който съм донесъл от кухнята, внимателно свалям съдовете с димяща храна и слагам на тяхно място главата на Тоа Фелатон, като я държа грижливо за косата, за да не падне нито една капка кръв върху дрехите ми. Връщам златния капак върху подноса, свалям изцапаните си с кръв ръкавици и ги хвърлям небрежно върху тялото, заедно с непотребния вече нож. Ръцете ми са чисти.

Вдигам подноса до главата си и си поемам дълбоко дъх. Лесната част приключи. А сега трябва да се измъкна оттук жив.

Основната трудност е да се отдалеча от трупа. Ако мина безпрепятствено покрай двамата стражи при служебната врата, ще бъда извън двореца, преди някой да разбере, че старецът е мъртъв. Адреналинът в кръвта ми се покачва, ръцете ми започват да треперят, по гърба ми полазват тръпки. Ударите на сърцето отекват в ушите ми.

В горния десен ъгъл на полезрението ми примигва червеното квадратче, означаващо „Изход“. Не му обръщам внимание, дори когато се премества заедно с погледа ми като послеобраз на слънцето върху ретината.

Стигнал съм едва насред стаята, когато вратата за прислугата се отваря. Джемсън Тал, главният камерхер, започва да говори още преди да е пристъпил през прага.

— Моля за извинение, Ваше Величество — заломотва той бързо и задъхано, — но се носи слух за самозванец сред прислуг…

Джемсън Тал зърва обезглавения труп в леглото, забелязва и мен и ломотенето му преминава в ахване. Очите му се опулват, кръвта се отдръпва от лицето му; устата му се движи така, сякаш той се задушава. Преодолявам разстоянието между нас с дълъг, плавен скок и го изритвам в гърлото. Той се стоварва на пода като чувал с камъни и сега започва да се задушава наистина, опитвайки да си поеме дъх през натрошения си ларинкс, докато дере гърлото си и се гърчи на пода в сервизния коридор.

Дори не изпускам подноса.

Не е трудно да се справя с единия от стражите. Той възкликва нечленоразделно и пада на едното си коляно край Тал в глупав опит да му помогне. Какво е решил да направи, да тупа нещастника по гърба, докато онзи не изплюе трахеята си? Вторият страж не се вижда; явно по-умен от партньора си, притиснал се е към стената на сервизния коридор и ме причаква.

И двамата стражи носят дълги и здрави ризници под мантиите си в пурпурночервено и златно, а шлемовете им с мека подплънка са подсилени с допълнително стоманено покритие. Тоа Фелатон не е пестил средства за екипирането на придворните си рицари; моите ножове са безполезни срещу тях, но какво да се прави — вече няма измъкване.

Очакването е приключило. Отново съм щастлив.

По-умният страж загрява какво става и започва да вика за помощ.

Свалям капака на подноса и поглеждам мрачно Тоа Фелатон. Долната третина на дългите му коси е подгизнала в кръв, но лицето му не е твърде разкривено; може да бъде разпознато лесно дори с дупката на мястото на окото му. Подавам подноса от вратата на височината на гърдите ми; при вида на съдържанието му викът на стража секва така, сякаш са забили стрела в гърлото му. Докато той се опитва да осъзнае, че това е отсечената глава на краля му, аз изскачам в сервизния коридор. Разполагам с две секунди, може би малко повече, преди стражът умник да е в състояние да направи нещо повече от това, да каже: „А?“.

Падналият на едно коляно страж сграбчва меча си, изправяйки се. Пускам подноса, той издрънчава и главата се търкулва надалече, а междувременно аз хващам стража глупак за китката, принуждавайки го да остави меча си на мястото му. Нанасям му рязък удар с глава, който отеква в ушите ми с приглушено бум; носът на Глупака се разпльоква като кюфте и очите му се събират към носа. Обгръщам го с двете ръце през шлема, завъртам го рязко в задушаваща хватка и го запращам в посока на Умника. Подплънката в шлема му не го спасява — прешлените на врата му се счупват с рязко изпукване, докато го прехвърлям през гърба си. Той започва да се гърчи, докато животът го напуска, а междувременно аз прескачам потрепващото тяло на Джемсън Тал, за да отида при Умника и да го убия.

И в този момент Тоа Фелатон ми поднася отмъщението си, което сигурно ще го накара да се подхилква в задгробния си живот.

Когато се приземявам, без да откъсвам поглед от Умника, който се опитва да се измъкне изпод Глупака, кракът ми попада върху главата на принц-регента. Тя се търкулва под крака ми и аз се катурвам като Елмър Фъд1.

Едва успявам да се превъртя през рамо, вместо да падна по гръб, и само теснотата на сервизния коридор спасява живота ми — когато Умника замахва с меча си към главата ми, върхът му се закача за дървения панел. Опитвам се да се изтъркалям надалече, но се натъквам на Джемсън Тал, който все още агонизира, и този път Умника постъпва както трябва. Вместо да замахва с меча си, той ме мушва с него и вкарва един фут стомана в черния ми дроб.

Меч в корема — това е доста объркващо нещо; всъщност не е болезнено, или поне не много, но е наистина страшно студено, из цялото ти тяло се разнася смразяващ студ, който изсмуква силата от краката ти; същото изтръпване, което получаваш, когато дъвчеш ледено кубче, само че го усещаш върху цялото си тяло; и чувстваш как острието се плъзва в теб, реже вътрешностите ти и честно казано, цялата работа е адски гадна, ако питате мен.

Освен това двата фунта стомана в корема разказват играта на заклинанието, което ме кара да изглеждам като юноша евнух. Магическият заряд проблясва като изгорял кинескоп и кара косъмчетата на врата ми да настръхнат, а брадата ми — да ме засърби.

Умника измъква острието, вместо да го завърти няколко пъти вътре в мен — грешка, предизвикана от неопитност, заради което заслужава да го убия. По време на измъкването мечът закача реброто ми — усещането може да се сравни с драскането с нокти по черна дъска, съчетано със стържене по зъбите със зъболекарска машинка, без упойка. Причернява ми пред очите, простенвам и изтръпвам от болка, а Умника погрешно взема това за предсмъртно хриптене и гърчене — отново липса на опит.

— Тази смърт е по-лека, отколкото заслужаваш, мръснико! — казва той.

При мисълта за убития му господар в очите му се появяват сълзи и аз не намирам кураж да му кажа, че съм съгласен с него. Той се навежда към мен, и когато най-накрая заклинанието изчезва напълно, очите му се опулват. С благоговение в гласа казва:

— Хей, ти не си ли… ти изглеждаш като Каин! Ти си, нали? Тоест кой друг би… Велики К’хул, аз убих Каин! Ще стана известен!

Аз не мисля така.

Подлагам върха на дясната си обувка зад глезена му, за да подпра крака му, и го изритвам по коляното с левия си крак. Коляното му шумно изхрущява и той се стоварва на пода, стенейки. Това им е лошото на ризниците — не предпазват ставите от извиване в обратната посока. Хлапето обаче не изпуска меча си — трябва да призная, че е сърцат.

Скачам на крака с акробатска ловкост, чувствайки как нещо в ранения ми корем се разкъсва. Стражът мушка с оръжието си към мен — но както лежи на земята, е бавен и за мен не е трудно да притисна длани върху плоските страни на меча му, да го изритам по китката и да му го изтръгна. Подхвърлям меча във въздуха, той се преобръща и аз го хващам за дръжката.

— Много зле, хлапе — казвам му. — Щеше да се научиш, ако беше останал жив.

Замахвам късо с меча и удрям стража над ухото, половин инч под покрития с плочки ръб на шлема. Острието не може да проникне през бронята на шапчицата, но това не ми и трябва; много добър съм с меча и един удар е достатъчен, за да пробия черепа му и да го убия.

Застивам за миг, за да успокоя дишането си и да се ориентирам в ситуацията. Кървя — отпред и отзад, където стражът ме е пробол, несъмнено и отвътре. Давам си сметка, че ми остават десет минути, преди да припадна. Може да са повече, може и по-малко — зависи какви поражения е нанесъл мечът и колко силно кървя.

За това време трябва да се спусна по осем добре охранявани етажа на двореца „Колхари“ и да се слея с тълпата в Стария град на Анхана — и то без да губя главата на принц-регента. Вече е вдигната тревога и вероятно кръвотечението ми е смъртоносно, но това не е причина да оставям главата — без нея няма да ми платят, освен това мъкненето на няколко глави няма да ме направи да изглеждам по-подозрително, отколкото в момента. С течаща по краката ми кръв не мога да блъфирам, не мога да се скрия и навсякъде ще оставям следи след себе си.

Чувам приближаващ се тропот на тичащи крака. Червеното квадратче „Изход“ отново се появява в левия горен ъгъл на полезрението ми. Е, добре. Време е да се махам.

Улавям ритъма на примигването на квадратчето и започвам да мигам в такт с него. Сервизният коридор и мъртвите мъже около мен изчезват в небитието.

2.

Когато служителката на „Моторола“ му свали шлема, очите на Хари Майкълсън застинаха широко отворени и той се озъби, щом почувства как нейният асистент бавно измъква от врата му иглата на обезболяващата инжекция. Хари вдигна ръка и се изкашля, притискайки към устата си кокалчетата на пръстите си, а жената от „Моторола“ бързо му подложи картонена чашка, в която да се изплюе. Хари се протегна бавно, така че ставите му изпукаха, и се наведе напред в симкреслото, облягайки лакти върху коленете си. Правата му тъмна коса лъщеше от пот, черните му очи бяха кървясали. Той се извърна от служителите и скри лицето в дланите си.

Девойката от „Моторола“ и асистентът ѝ го гледаха като кутренца, от което му се повдигаше.

От дълбините на необятното си кресло, облицовано с телешка кожа, Марк Вило попита:

— Е? Как беше, Хари? Как ти се струва?

Хари си пое дълбоко въздух, потърка брадата си, опипа жълтеникавия белег, пресичащ хребета на изкривения му, двукратно чупен нос, и се опита да намери сили, за да заговори. За себе си наричаше това състояние пост-Каинова гадост — разтърсващата, сякаш следкокаинова депресия, която го връхлиташе всеки път когато се върнеше на Земята, за да стане отново Хари Майкълсън. Дори днешните събития — които даже не бяха истинско Приключение, а запис с тригодишна давност — бяха достатъчни, за да отключат това усещане.

Честно казано, този път имаше нещо повече от обикновена пост-Каинова гадост. Усещаше пареща дупка във вътрешностите си — сякаш беше глътнал киселина и тя беше прогорила пътя си до кожата му, точно на мястото, където широкото острие на меча на Умника беше влязло в черния му дроб. Защо точно този куб от всички Приключения на Каин? Какво си мислеше Вило, по дяволите?

Да го доведе тук и да го прекара отново през епизод от „Слуга на Империята“ — дори и през кратък епизод, — беше изискана и изтънчена жестокост, като изстискване на лимон в посипана със сол рана. Хари чувстваше как го гризе отвътре, сякаш в онази дупка във вътрешностите му имаше малък проклет плъх.

Обикновено той успяваше да измами себе си, да се накара да повярва, че не е наистина наранен, че тази пареща болка в гърдите му, която се появяваше при мисълта за Шана, е само проблем с храносмилането, само язва. През повечето време се заставяше да повярва, че тя идва от празнотата във вътрешностите му, вместо от празнотата в живота му. Беше успял да се самозалъже — вече от месеци вярваше, че е преодолял спомена за нея.

Какво толкова? С тренировки всичко се постига.

— Хари? — Вило се наведе напред в креслото си, в гласа му се долавяше опасно нетърпение. — Всички те чакат, хлапе. Хайде, давай.

Бавно, с усилия Хари се застави да проговори:

— Това е незаконно, Биз’мен2. Това е незаконна технология.

Служителката на „Моторола“ зяпна, като спокойно разхождаща се жена, която е срещнала ексхибиционист.

— Уверявам ви, лично уверявам и двама ви, че тази технология е разработена абсолютно независ…

Вило я прекъсна, като махна към нея с димящата си пура — дебела, черна „Кон Кристо“, голяма едва ли не колкото самия него.

— Мамка му, Хари, наясно съм, че е незаконна. Да не съм идиот? Просто искам да знам има ли някаква полза от нея.

Марк Вило беше дребен боен петел с прошарена коса, постигнал всичко със собствените си сили бизнесмен, наближаващ шейсетте, наперен кривокрак кучи син, главен акционер във „Вило Интерконтинентал“, уж световноизвестна транспортна фирма. Той беше собственик и господар на този занемарен имот в предпланините на Сангре де Кристо, и бизнес патрон на Актьора суперзвезда, познат на всички под името Каин.

— Полезно? — Хари сви рамене и въздъхна. Защо да се карат? — Да, бъдете сигурен. Най-хубавото нещо след това, наистина да си там. — Той се обърна към служителката на „Моторола“: — Вашата неврохимична обратна връзка е имитация, нали?

Девойката започна да протестира шумно, но Хари я прекъсна уморено:

— О, я млъквайте!

Ала в действителност той беше доволен, че жената от „Моторола“ е пълна глупачка; това му даваше материал за размисъл, различен от студената болка, която виждаше в очите на Шана всеки път когато си я представеше. От месеци не беше способен да си я представи как се усмихва.

„Не си отклонявай вниманието от шибаната работа“, изръмжа той на себе си.

Обърна се към Вило и се опита да вкара някакъв живец в гласа си, като преви болящите го рамене.

— Не им позволявайте да ви прекарат, Биз’мен. Цялата тази работа с квадратчето за изход, как я наричат? Синхронно мигане?

Момичето от „Моторола“ го дари с ослепителна, професионална усмивка.

— Това е само едно от достойнствата на нашето устройство, които го правят номер едно на пазара в момента.

Хари не ѝ обърна никакво внимание.

— Значи, за да излезе човек от програмата, трябва да задейства рефлекса си за мигане — продължи той. — Това не е механичен изход. Системата отчита импулсите с помощта на обратна връзка; това е технология, изцяло собственост на Студията, а Студията се отнася сериозно към подобни глупости. Неврохимичната обратна връзка е само камуфлаж. В действителност се използват само хипнотични средства, и при това в малки количества, ако искате да знаете — те уплътняват обратната връзка. Цялата им сензация е същата онази пряка невроиндукция, която Студията използва в нейните директни кресла, само че тук е твърде силна. Миризмата, която надуших, когато отрязах главата на Тоа Фелатон? В реалността тя не е толкова силна. А после адреналинът ми се вдигна толкова, че едва успявах да дишам. А накрая, с меча в корема ми, болеше твърде много.

— Но, Шоумен Майкълсън… — заломоти служителката, споглеждайки се тревожно с асистента си, — нали трябва да направим така, че да ни повярват, тоест имам предвид, че…

Хари бавно се изправи. Пост-Каиновата гадост го караше да се чувства, сякаш няма кости, и успяваше да се задържи на крака с пределни усилия, но в гласа му зазвучаха характерните за Каин заплашителни нотки, а погледът му проблесна студено.

Той повдигна края на туниката си, показвайки кафявите линии на двата белега от лявата му страна — единият отпред, под ребрата, а другият отзад, точно където го беше пронизал мечът на Умника преди три години.

— Виждате ли ги? Искате ли да ги докоснете? Кой знае по-добре от мен как е? Вие ли?

— За бога, Хари, не бъди такъв задник — каза Вило. Той махна пренебрежително с пурата си към служителката. — Не му обръщайте внимание, в това няма нищо лично. Той се държи така с всички.

— Повтарям — изрече Хари монотонно, — те са омазали всичко. Ако онзи меч, засягайки реброто ми, беше причинил такава болка като днешната, това щеше да ме зашемети за няколко допълнителни секунди. При такава болка не можеш да направиш нищо, освен да стенеш или да пищиш, гърчейки се, или веднага да изгубиш съзнание. Онзи проклет кучи син вече се целеше в гърлото ми. Ясен ли съм?

Той протегна длан към Вило и въздъхна.

— Ако искате да инвестирате в патентована технология — това си е ваша работа. Но не мисля, че искате да се забърквате с идиоти, които дори не могат да настроят един симулационен шлем.

Вило изсумтя.

— Не да инвестирам. Аз смятам да купя проклетото нещо, Хари. Този така наречен „прототип“. Дори динозавър като „Моторола“ не би пуснал на пазара технология, която копира разработките на Студията. Просто ми се искаше да имам свой комплект, за да разигравам кубове в свободното си време, без да пилея по две-три седмици за директна кабина.

— Аха, както и да е. Правете каквото знаете.

— Хари… — изрече Вило меко, връщайки пурата в крайчеца на устата си. — Това отношение…

След съвета на Вило настъпи смразяваща тишина. Служителката и асистентът бързо се спогледаха, без да помръдват. Вило меко кимна към служителите, сякаш искаше да каже: „Дръж се учтиво пред хората, синко.“

Хари мрачно наведе глава.

— Извинявайте, Биз’мен — промърмори той. — Не съм във форма. Но с ваше позволение искам да задам още един въпрос.

Вило кимна царствено и Хари се обърна към жената от „Моторола“:

— Кубовете, които разиграва вашето кресло, се различават от стандартните кубове на Студията. В стандартните няма усещане за миризма, докосване или болка и аз се съмнявам, че вашите индуктори могат да четат неврохимичните канали и да компенсират закъснението, дозирането и всичко останало. Вие получавате незаконно образци отнякъде, прав ли съм?

Служителката на „Моторола“ изобрази корпоративната си усмивка и каза:

— Боя се, че не мога да отговоря на този въпрос. Но в договора за покупко-продажба е гарантирано, че Биз’мен Вило ще получи кубовете, подходящи за това оборудване…

— Достатъчно — изрече Хари с отвращение. Той се обърна към Вило. — Вижте, работата е следната. Тези идиоти имат свой идиот в лабораториите на Студията, който ги снабдява с незаконни образци. Първо, това означава, че материалите, които получавате, най-вероятно са несъкратени. Двуседмичното Приключение ще трае две седмици в това кресло, сякаш седите в директна кабина в „Кавеа“, само че с по-лошо качество. Това кресло няма нито рецептори, реагиращи на болката, нито удобно захващане, нито вътрешно подаване на храна. Второ, непрекъснато ще ви снабдяват с незаконни записи. И в един прекрасен ден онзи идиот ще го хванат. Преди да го киборгизират и да го продадат за Трудовак, ченгетата на Студията ще изтръгнат от него достатъчно, за да разкрият цялата мрежа, и ще оставят приятелчетата си от правителството да се занимават с нея. А това не са ви дружелюбните момчета от Криминалната полиция, които учтиво чукат на вратата, преди да влязат. Защото вече не става въпрос за технологично нарушение, а за интелектуална собственост и нарушаване на авторското право, и изведнъж ще се изправите срещу Социалната полиция. Дори и на вас, Бизнесмена, няма да ви се иска да се запознаете отблизо с тях.

Вило се облегна назад в креслото и сгуши глава в меката облегалка. Дръпна си от пурата, изпуфка няколко кълбенца дим, отново се изправи напред и се усмихна накриво, при което покрай очите му се показаха дребни бръчици.

— Хари, ти продължаваш да мислиш като престъпник, знаеш ли? Изминаха вече двайсет години, а ти все още си оставаш уличен хулиган по душа.

Хари му отвърна с безрадостна усмивка. Той не знаеше какво означават думите на Вило, но не му се искаше да попита.

— Защо не отидеш до езерцето и не си сипеш едно питие, докато аз не уредя нещата с тях? — продължи Вило.

Навремето, когато Хари го изгонеха по този начин като малко дете, той се чувстваше, сякаш са го зашлевили. А сега само си помисли с леко учудване, че все още остава в бизнеса и животът продължава — като че ли това имаше някакво значение.

Ала всичко това беше игра, също толкова празна, колкото и самият Каин. Без Шана светът беше пуст и на Хари не му пукаше за абсолютно нищо.

— Добре — кимна той. — Ще се видим там.

3.

Хари крачеше по облените от слънцето скали, заобикалящи блещукащото езерце и двата водопада, които се изливаха в него. Езерцето беше много красиво направено; само лекият мирис на хлор и прокрадващото се усещане, че природата не е способна да подреди камъните и водата по толкова удобен за хората начин, издаваха изкуствения му произход.

Хари продължи да ходи насам-натам известно време, после седна, отново стана. На два пъти тръгна към обраслата с храсти пустиня, към песъчливия вятър и яловите хълмчета от шлака и отпадъци от околните мини. Но всеки път се спираше на границата на изкуствения оазис на Вило, връщаше се обратно и отново започваше да обикаля насам-натам. Поглеждаше към токсичната мътилка на пустошта с тъга; представяше си как тръгва между купчинките и изминава целия път до мъртвите скали на планините. Не беше сигурен, че тази разходка из отровния пущинак ще го накара да се почувства по-добре, но знаеше, че не може да го накара да се чувства по-зле.

„Успокой се — повтаряше си той отново и отново. — Това не е, като да е мъртва.“ Но всеки път сърцето му му подсказваше, че може би щеше да е по-добре, ако е мъртва. Или ако той е мъртъв.

Ако тя бе мъртва, това можеше да сложи началото на изцеляването му; ако той беше мъртъв, щеше да се освободи от болката.

Защо Вило се бавеше толкова, мамка му?

Хари мразеше чакането, винаги го беше мразил. В такива моменти не можеш да направиш нищо, освен да стоиш и да мислиш — а в живота му имаше твърде много неща, за които беше по-добре да не се мисли.

Той се огледа в търсене на нещо, което да му отвлече вниманието. Дори огледа изкуствените скали, по които се спускаха водопадите, чудейки се дали петдесетметровото изкачване по хлъзгавата повърхност може да разсее мислите му за Шана.

Това беше неговата тактика, откакто се бяха разделили — да гледа да е зает. Да се отвлича. Да не мисли за това. Тази тактика беше добра, вършеше работа, ден след ден. Понякога минаваха часове, дни, дори и седмица, без да се сети за нея.

Но той не беше толкова добър в стратегията, колкото като тактик. Печелеше всяка битка, но в дни като този не можеше да не осъзнае, че губи войната.

Дори изкачването му на скалата с водопада нямаше да му помогне; опитното му око забеляза многобройни издатъци за ръце и крака, които явно бяха сложени преднамерено. Скалата беше направена специално, за да се катерят по нея, и за Хари щеше да е по-лесно да я изкатери, отколкото за повечето хора да се качат по стълбите на сграда.

Той поклати глава с отвращение.

— Хей, Каин! — извика една от девойките, които плуваха в езерцето. — Искаш ли да дойдеш и да се позабавляваме?

В езерцето плуваха и се плискаха две от вездесъщите компаньонки на „Вило Интерконтинентал“. Дългокраки, слаби, атлетични, с перфектни зъби и даже още по-добри бюстове, тяхната работа беше да са на разположение на гостите на Бизнесмен Вило. И двете бяха зашеметяващо красиви. Хирургическите корекции бяха бонус към петгодишните им договори, след изтичането на които те щяха да бъдат свободни да си търсят късмета където пожелаят. В момента работеха за настроението на Хари, като осигуряваха съблазнителни изгледи към бедрата и задниците си и повдигаха грациозно загорелите си гърди към небето. Щеше да е много красиво, ако беше спонтанно, а не преднамерено.

Девойката, която беше повикала Хари, се плъзна зад гърба на колежката си и я прегърна; едната ѝ ръка покри гърдите на жената, а другата се плъзна по водата към чатала ѝ. Тя грациозно изви врат, за да целуне партньорката си по рамото, подканвайки госта с поглед.

Хари въздъхна. Предполагаше, че би могъл да скочи при тях; в правенето на секс с две проститутки поне имаше някаква честност. За разлика от вманиачените почитателки, на които се натъкваше на всяка крачка, тези тук бяха професионалистки. Те нямаше да се преструват, че им пука за него, нито пък той — че му пука за тях.

Няколко години по-рано със сигурност щеше да го направи. Но сега, толкова късно в живота му, след като най-накрая беше намерил някой, който го беше обичал, когото той бе обичал и с когото древният евфемизъм „правя любов“ се беше превърнал в истина, той не можеше да постъпи така. Дори не беше заинтересуван. Да изчука тези девойки, щеше да е, като да си го напъха в дупка от чеп — сложен, леко болезнен начин на мастурбация.

Облечен с елече и пояс прислужник с поднос се появи беззвучно зад Майкълсън и му предложи чаша скоч.

— Едно „Лафройг“?

Хари кимна и взе чашата.

— Как е, Каин?

Майкълсън въздъхна.

— Викайте ми Хари, става ли? Всички забравят, че си имам име.

— А, добре, ъъъ… Хари. Само исках да кажа, сещате се, че съм ви голям фен, даже, е, сещате се… ъъъ… няма значение.

— Добре.

Обаче прислужникът — Майкълсън се зачуди дали името му не беше Андре — продължаваше да стои в очакване до лакътя му. Хари бавно отпи от чашата и се загледа в плуващите момичета.

Прислужникът се изкашля и каза:

— Аз си вземам кубове с ваши записи, разбира се. Само веднъж съм бил там директно, преди няколко години, когато Биз’мен Вило ни взе всичките със себе си по време на отпуската. Беше наистина диво; не бяхме директно вас — това е наистина скъпо, — а онзи тип, Йотъри Призрака. Помпите ли го?

— А трябва ли да го помня? — попита Хари отегчено.

Защо хората мислеха, че всички Актьори са познават помежду си?

— Ами да, тоест не знам. Вие ме убихте — имам предвид него. В Развъдниците на Анхана.

— А, да — сви рамене Хари, спомняйки си караницата в Студията, когато той се върна обратно сред Приключението. — Той ме следи ден или два, преди да го пипна. По дяволите, как можех да зная, че хлапето е Актьор? Би трябвало да има достатъчно ум, че да не ми застава на пътя.

— Вие дори не сте го запомнили?

— Убивам много хора.

— Божичко! — Прислужникът се приведе заговорнически, облъхвайки Хари с миризмата на червеното вино, което беше изпил за кураж. — Знаете ли, понякога си мечтая да съм на ваше място… да съм Каин, разбирате ли?

Хари мрачно се усмихна.

— Понякога и аз си го мечтая.

Прислужникът се намръщи.

— Не ви разбрах.

Хари отпи още една глътка от чашата, за да се загрее за разговора. Дори празен разговор с почитател беше по-добре, отколкото да е насаме с мислите си.

— Каин и аз не сме една и съща личност, разбирате ли? Аз израснах в Сан Франциско, в Работническото гето; Каин е бил подхвърлено дете в Отвъдие. Отгледан е от паткански освободен роб, ветеринарен лекар и налбант. На дванайсетгодишна възраст бях джебчия, защото не бях дорасъл да съм крадец; на същата възраст Каин са го продали на липкийски роботърговец, защото цялото му семейство измряло по време на Големия глад.

— Но всичко това е само наужким, нали?

Хари сви рамене, седна върху камъните и се намести удобно.

— Когато съм в Отвъдие, в облика на Каин, всичко наоколо ми изглежда достатъчно реално. Тренираш се да повярваш в него. Отвъдие е различно място, хлапе. Каин може да върши неща, които аз не мога. Имам предвид, той не е заклинател, но принципът е същият. Той е по-бърз, по-силен, по-безмилостен, може би не толкова умен. Това е като магията, предполагам — въображение и сила на волята. Заставяш себе си да повярваш.

— Така ли действа магията? Имам предвид, че аз не я разбирам напълно, но вие…

— Аз също не я разбирам особено — изрече Хари кисело. — Заклинателите са побъркани. Те един вид създават халюцинации със силата на волята… Всъщност не знам. Пробвай директно някой път да бъдеш един от тях. Ще видиш, че всичките са шибани откачалки.

— Но тогава… — Прислужникът се изхили неловко. — Тогава защо се оженихте за една от тях?

И ето че както винаги разговорът се насочи към Шана. Хари пресуши скоча, преглътна тежко, въздъхна и с неуловимо движение на китката запрати чашата върху скалите от другата страна на езерцето, където тя се разби на блещукащи кристални пръски. Хари завъртя поглед към прислужника и видя ужас в очите му.

— Може би ще е по-добре да изметеш това, а? Преди Бизнесменът да е дошъл.

— Божичко, Каин, не исках да…

— Забрави — каза Хари. Той се облегна назад върху камъните и закри очите си с лакът. — Отиди да изметеш.

Докато лежеше, можеше да мисли единствено за финала на „Слуга на Империята“. Почти усещаше скута на Шана под главата си, почти надушваше лекия ѝ мирис на мускус, почти я чуваше как му шепне, че го обича, че той трябва да живее.

Най-щастливият сън, който беше способен да сънува, легнал върху камъните край езерцето на Марк Вило, беше как лежи върху изцапаната с нечистотии настилка на тясна анханска уличка и кръвта му изтича.

Събуди го сянка, паднала върху лицето му. Сърцето му прескочи и той започна да се надига, прикрил с ръка очите си, без да диша…

Над него стоеше Вило; следобедното слънце блестеше като ореол около главата му.

— Тръгвам към Фриско. Хайде, Хари, ще те закарам.

4.

Ролс-ройсът на Вило се наклони леко при влизането си в обслужващата линия. Бизнесменът разкопча шофьорския си колан, отиде отзад в пътническия салон и си наля солидна доза метакса. На една глътка изпи третина от питието и се настани на удобната седалка, свързана под прав ъгъл с диванчето, на което седеше Майкълсън.

— Хари, искам да се съберете пак с Шана — каза Вило.

Дългите години опит в общуването с висшите касти помогнаха на Хари да запази каменно лице. Въпреки че беше очаквал такова нещо, пристягането в гърдите му му подсказа, че никога нямаше да е наистина готов за това.

Струваше му се, че по някакъв начин тя е навсякъде около него и той не може да обърне глава, без да види нещо, което да му напомня за нея, сякаш всяка дума, казана в негово присъствие, е била един вид подигравателно напомняне за неговите стремежи и желания и за това, че в края на краищата се беше оказал недостатъчно добър за нея.

Той погледна към широките странични стъкла на ролс-ройса, зад които далеч долу се виждаха покритите със сняг върхове на Скалистите планини.

— Вече сме обсъждали това — изрече той уморено.

— Да, обсъждали сме го. И не искам да се връщаме към тази тема отново, разбираш ли? Оправи нещата с нея, не се шегувам.

Хари безмълвно поклати глава. Погледна надолу към ръцете си, които беше притиснал между коленете си като сърдито дете. Внезапно усука пръсти и кокалчетата му изпукаха така, че ставите го заболяха.

— Може ли да си сипя напитка?

— Добре — каза Вило. — Обслужи се.

Хари се приближи към бара и обърна гръб на своя патрон, правейки се, че си избира напитка от списъка. Най-накрая набра случаен код, приборът забръмча, забуча и изплю някакъв пурпурен леденостуден плодов буламач с отвратителна миризма — и елиминира последната възможност на Хари за протакане. Той сръбна една глътка и направи кисела гримаса.

— Какъв точно ти е проблемът? — попита Вило. — Мисля, че това е третият път, в който ти казвам направо, без никакви увъртания, че искам вие двамата да се съберете отново. Така че какво не е наред?

Хари поклати глава.

— Не е толкова просто.

— Как ли пък не! Позволих ти да се ожениш за нея преди всичко защото това беше от полза за твоя имидж. Както и за моя. Налага се да се подмажа на Шермая Доул, за да смекча подозрителността ѝ и да я накарам да ми продаде ГФТ.

Семейство Доул бяха богати безделници, но Шермая обичаше да се занимава любителски с инвестиране, а от време на време и с бизнес; тя спонсорираше множество Актьори, включително — и предимно — Шана.

Вило отпи нова дълга глътка от брендито и продължи да говори замислено:

— „Грийн Фийлдс Текнолъджис“… Знаеш ли, вече от пет години се опитвам да вникна в земеделието, а ГФТ е разработила някаква синтетична чудесия, която се очаква да направи пустинята Канебраска годна за земеделие. Доул обаче се притеснява за лаборантите и техниците на ГФТ; почти успях да я убедя, че няма да правя съкращения след закупуването на компанията. Тъпа кучка! Както и да е, говорих с нея за Шана и тя каза, че няма да настоява да се сдобрявате. Според нея сами трябва да решите какво да правите. Ако питаш мен, това е тъпотия. Доул е откачалка, при това мекушава. Все се колебае. Ако събера двама ви с Шана, това може да е повратният момент в сделката. Така че просто го направи.

— Та тя ме изостави, Биз’мен — промърмори Хари, изненадвайки се за пореден път от това, колко болезнено е произнасянето на тези думи. — Нищо не мога да направя.

— Е, тогава какъв ѝ е шибаният проблем на нея? — изръмжа Вило. — Сигурно има пет милиарда жени, които биха продали двете си цици и по един яйчник, за да прекарат една нощ с теб! Божичко!

— Проблемът не беше в нощите.

Бизнесменът се ухили просташки.

— Обзалагам се, че е така.

Хари се вторачи в пурпурната пяна на напитката си.

— Тя… о, мамка му! Не знам. Мисля, че тя осъзна, че не се различавам много от Каин. Това стана… — Той си пое дълбоко дъх. — Започна по време на онази история с Тоа Фелатон, ако наистина искате да знаете.

Вило кимна.

— Знам. Точно затова избрах този куб за днешната проверка.

Хари настръхна и мускулите на челюстите му внезапно изпъкнаха.

— Тя те заряза, защото си задник — заяви Вило, тикайки пръст в гърдите на Хари. — Заряза те, защото не можеше да живее с побъркан убиец, който се отнася с нея като с боклук.

Пред очите на Хари започна да се спуска червена пелена.

— Аз никога… — Той стисна зъби, за да се овладее, и каза: — Не беше заради това, как се отнасям към нея. Държах се с нея като с кралица.

Чашата се разтрепери в ръката му и част от напитката се плисна върху килима на ролс-ройса. Петното изглеждаше като от кръв.

Вило проследи погледа му и изсумтя.

— Можеш да изчистиш това по-късно. Още не съм приключил с теб. — Той пресуши чашата си, наведе се напред и се намръщи, от което лицето му се покри с бръчки. — Разбирам, че си малко развълнуван, но ще се наложи да ме изслушаш. Искам да се съберете с Шана и няма да има повече шибани дискусии по въпроса. Направи каквото е необходимо. Ако тя смята, че си твърде… какъвто и да е, увери се, че си станал по-малко такъв. Разбра ли ме? Не ми пука какво ще ти струва това. Просто го направи.

— Биз’мен… — започна Хари.

— Не ме бизменосвай, Майкълсън. Много съм те отпуснал. Позволявам ти да дрънкаш, позволявам ти да се правиш на расов жребец пред публиката и ти давам страшно много шибани пари. Дойде време да се разплащаш. Ако не ти харесва, спомни си, че не си единственият шибан Актьор, работещ за ВИ.

Вило се облегна назад, давайки възможност на Хари да обмисли думите му.

От напрежението във врата на Майкълсън ушите му кънтяха. Той остави бавно и внимателно чашата на бара, като през цялото време наблюдаваше ръката си. После също толкова бавно и внимателно се обърна към патрона си и каза с много мек и спокоен глас:

— Добре, Биз’мен. Съгласен съм.

5.

Хари стоеше до високата телена ограда, заобикаляща покрития с трева заден двор на Аби, и гледаше как Вило издига ролс-ройса майсторски от моравата и завърта турбините му в режим на летене, преди да профучи над дърветата. Присви очи от въздушния вихър, но остана почтително на мястото си, докато ролсът не се изгуби в надвисналите над Сан Франциско дебели облаци, в които се отразяваше кървавочервеният блясък на града.

Приближи се към широката врата от бронирано стъкло на остъклената веранда, сложи ръка върху скенера и каза:

— Скъпа, прибрах се!

Паузата беше много кратка — докато скенерът разчете дланта му и съпостави данните с гласовия отпечатък, след което защитната система се изключи и размагнетизира заключалката на вратата. Скритите в стените предавки свършиха по-голямата част от работата по отварянето на над седемдесеткилограмовата врата, благодарение на което бронираното стъкло изглеждаше не по-тежко от старомодния плексиглас.

Със стъпването му на верандата лампите светнаха и Аби каза:

— Здравей, Хари. Имаш четиринайсет съобщения.

Вестибюлът беше обзаведен с прекрасен комплект старинна виенска мебел. Хари прекоси помещението неспокойно, без да докосва нищо. Когато достигна вратата на гостната, лампите вътре светнаха.

— Аби, въпрос — каза той. — Съобщения от Шана?

— Не, Хари. Да пусна ли съобщенията?

Гласът го следваше навсякъде; домашният компютър излъчваше звука на порции от мънички колонки, скрити в стената, и на Хари му се струваше, че мекият глас на Аби идва иззад лявото му рамо. Шана намираше това за зловещо. Тя не обичаше да говори с къщата и така го тормозеше да смени системата, че веднъж едва не стигнаха до бой.

Хари въздъхна. Спря се върху розовия мраморен под на хола и погледна нагоре, към широкото празно пространство на стълбите, водещи към лоджията на втория етаж.

— Добре — каза той. — Аби, пусни съобщенията.

Най-близкият стенен екран — този до сервизния асансьор зад стълбите — светна. Хари не можеше да види лицето на говорещия, тъй като тръгна нагоре по стълбите, но гласът му беше познат — почтителният хленч на адвоката му. Въпреки че и двамата бяха от кастата на Професионалистите, адвокатът настойчиво се подмазваше; явно Шоумените имаха някакво социално предимство пред Юристите.

Докато Хари крачеше из кънтящите зали на Аби, стенните екрани зад гърба му гаснеха, а онези пред него светваха, и всичките показващи потното лице на адвоката му, който обясняваше, че молбата на Майкълсън за прехвърляне в кастата на Администрацията е отхвърлена. Адвокатът смяташе, че Студията го възпира, защото Каин все още е много популярен и оттеглянето на Хари от актьорството може да доведе до съществени финансови проблеми, и така нататък.

Хари влезе във фитнесзалата и свали костюма си на Професионалист. Приказките на адвоката му не го интересуваха — не беше и очаквал да му позволят да премине в по-горната каста. Единствената друга новина от адвоката беше, че обжалването на Майкълсън на присъдата на баща му за противодържавна дейност е отхвърлено.

Останалите съобщения бяха още по-безинтересни. Местният вестник „Трибуна на Професионалиста“ молеше за подкрепата му в предстоящите избори; осем благотворителни организации го молеха за помощ; имаше и няколко покани от магазинни мрежови шоута за участия и интервюта. Хари си отбеляза наум, че трябва да надгради Аби с функцията да прави кратки резюмета на съобщенията. Щеше да е болезнено скъпо — както всички ИИ функции, — но щеше да си струва, ако можеше да му позволи да избегне слушането на хленчещите гласове и гледането на жадните, умилкващи се очи.

Повечето от времето си вкъщи прекарваше тук, във фитнесзалата. Стаите за упражнения и движещата се пътека, която обикаляше около втория етаж на Аби, бяха единствените части от къщата, които Шана не беше модифицирала. Навсякъде другаде Хари се чувстваше като гост в собствения си празен дом.

Останал само по шорти, той се зае с гел-крушата, без да слага ръкавици или протектори на краката. Колкото по-силно удряше, толкова по-твърда ставаше крушата, докато не придоби съпротивлението на човешка кост, след което отстъпи с рязко изпукване. Хари продължи да удря с гняв, като всеки удар проникваше дълбоко в гела, съпроводен с приятно хрущене, наподобяващо звука от трошене на човешки врат.

Раменете му постепенно започваха да се отпускат, докато тялото му се загряваше — толкова мъчително бавно, че това му напомняше натрапливо за наближаващия му четирийсети рожден ден. Което го накара да заудря още по-силно. След малко вече почти не виждаше крушата — пред очите му започнаха да изникват картини от убийството на Тоа Фелатон.

Това беше едно от убийствата на Каин, които винаги оставаха с него, загнездени в съзнанието му като един от онези неканени гости, които човек не може по никакъв начин да изгони, колкото и да му е писнало от тях.

Не можеше дори да обвини Студията за това — Каин беше избрал тази работа, беше приел комисионата от Манастирите, въпреки че от Студията бяха казали на Хари, че предпочитат да избухне война между Анхана и Липке — войните в Отвъдие бяха много добри за бизнеса, благодатна почва, на която младите Актьори да градят репутация. Хари се яви лично пред Съвета по планиране на Студията, за да приведе доводите си в полза на убийството. Той изтъкна, че отстраняването на принц-регента ще дестабилизира федералния феодализъм на Анхана и че гражданските войни са много по-кървави и по-жестоки, отколкото би могла да бъде една война между две империи, намиращи се от срещуположните страни на Континенталния разлом.

Не беше очаквал, че ще е толкова прав.

Кръвопролитието, което последва, когато херцозите от правителството се бореха за властта и привържениците им се колеха взаимно, беше ужасяващо дори по мерките на Отвъдие. Клетата малка кралица дете Тел Тамаранта, вместо която беше управлявал като регент Тоа Фелатон, надживя чичо си само с няколко часа; никой от съревноваващите се херцози не можеше да поеме риска тя да попадне под контрола на някой от останалите, така че първата жертва на Войната за трона се оказа едно красиво, слабичко и наивно деветгодишно момиченце.

Понякога, като например сега, докато блъскаше по гел-крушата с юмруци, лакти и крака, Хари виждаше в нея собственото си лице и врат и искаше да чуе изпукването му.

„Слуга на Империята“ беше необичайно в сравнение с останалите Приключения на Каин, почти уникално. Въпреки репутацията си, Каин рядко убиваше толкова показно, кърваво и хладнокръвно — това не се харесваше на публиката. Те обичаха повече действие, повече риск — някои дори предпочитаха честния бой. Убийството на принц-регента си оставаше на първите места по вземания под наем дори сега — три години по-късно — главно заради изключителната жестокост, съпровождаща бягството на Каин от двореца. Освен принц-регента, главния камерхер и двамата стражи, Каин беше убил още четирима мъже и една жена — общо девет души; също така той едва не беше убил себе си, а нарастващото отчаяние по време на опитите му да се измъкне от двореца „Колхари“ бяха привнесли допълнителна пикантност в ситуацията.

Ако беше такъв, на какъвто се правеше — коренен жител на Отвъдие — той щеше да загине през този ден. Дори най-модерните медицински технологии на болницата на Студията едвам успяха да спасят живота му след спешното му прехвърляне обратно на Земята. Когато той се строполи в онази алея в Стария град на Анхана и погледът му започна да се замъглява, беше сигурен, че Студията ще го остави там да умре от загуба на кръв, защото не е успял да се добере до точката на прехвърляне.

Изключението, което направиха за него, беше наредено от най-високо място; не би могло да е иначе. Никой освен Борда на директорите в Женева не беше способен да вземе такова решение. За него се беше застъпил лично Артуро Колбърг, управителят на клона на Студията в Сан Франциско; към него се беше присъединил президентът на Студията Търнър и така беше одобрено извънредното прехвърляне, спасило живота му.

Извънредните прехвърляния са много по-редки от диамант без никакви дефекти. В края на краищата къде е тръпката, ако Актьорите може да бъдат измъкнати и върнати на Земята всеки път когато се забъркат в някоя дребна неприятност? Понякога загиваха дори звезди от ранга на Каин; именно това караше директните зрители да се връщат отново и отново. Човек никога не знае дали настоящото приключение няма да се окаже последно за Актьора. Точно това привличаше основната част директна публика сред семействата на Незаетите и Инвеститорите, страхотно е усещането да си директно с голяма звезда, когато тя е жестоко убита — в реално време, да виждаш каквото вижда тя, да чувстваш как животът изтича от тялото ѝ, сякаш от твоето собствено.

Точно затова той беше там, проснат сред дрипите и остатъците от храна, и кръвта му изтичаше между пръстите му върху мръсния паваж на анханската алея, когато върху лицето му се плъзна сянка, която го пробуди.

Хари допря лице към затоплената от ударите гел-круша и я обхвана с ръце, както изтощените боксьори влизат в клинч, за да останат на крака. Спомените му го бяха захапали като териер, вкопчен в плъх в опит да строши врата му.

Малката задънена улица и сянката върху лицето му, той отваря очи, за да види обкръжения с ореол силует, надвесен отгоре му…

Над него стоеше Шана с изражение на бездиханен ужас.

Тя беше в Анхана в свое собствено Приключение като Палас Рил — преди Войната за трона Анхана беше популярно място за Приключения. Врявата в двореца, крясъците на паникьосаната стража, виенето на тръби и масовият жесток лов на хора из улиците на Стария град — всичко това беше привлякло Актьорите като мухи към тридневен труп; те се надяваха да привнесат малко вълнения във второразредните си Приключения. От стотиците мъже и жени в Анхана, които го търсеха тази сутрин, само Шана беше решила да завие в тази зловонна глуха пресечка, където лежеше той, все още стискайки в юмрук кървавата коса на главата на Тоа Фелатон.

Само Шана беше коленичила до него, беше положила главата му в скута си и беше галила косите му, докато светът му помръкваше.

Бяха женени по-малко от година.

Щеше да е по-добре, ако той беше умрял през този ден. Вместо това извънредното прехвърляне най-накрая беше одобрено и в последния момент двамата бяха пренесени в реалността, която беше много по-студена от самотната смърт в мръсната алея.

Пренесоха всеки от тях и на Земята, и при другия.

Тя беше вярвала — когато се срещаха, когато той я ухажваше, дори когато се ожениха — че Каин е само актьорска игра. Беше вярвала, че някъде вътре, в душата му, той е добър и свестен човек. Беше вярвала, че никой освен нея не може да види това в него. До сутринта, в която коленичи и взе главата му в скута си.

Когато погледна надолу и видя главата на възрастния човек, просната върху паважа като захвърлена топка, с късове месо на мястото на шията и кървави дупки на мястото на очите, тя най-накрая започна да се съмнява в него.

Това не беше краят на брака им, не — така щеше да е твърде лесно. Нито той, нито тя не бяха малодушни. Те се вкопчиха един в друг с всички сили, караха се, сдобряваха се и отново се караха, не премълчаваха нищо, независимо какво им костваше това. Както винаги, Шана беше тази, която постъпи правилно, умно и практично — заряза го.

Когато си тръгна, тя отнесе със себе си всичко хубаво, което имаше в живота му.

Хари се откъсна от гел-крушата и ѝ нанесе ритник отстрани, който се вряза в нея като кола в стълб. Сграбчи крушата и се опита да я откъсне от въжето ѝ; после започна да я млати с юмруци и със закоравелите си пръсти, лакти и колене, с костите, с пръстите на краката, с пети и чело. Но колкото и силно, колкото и повече да удряше, не можеше да почувства гняв. Не и този път. А гневът беше единственото спасение от болката.

Най-накрая се спря, задъхан. Не от това се нуждаеше, а от нещо друго — и той знаеше какво е то.

Трябваше да се върне в Отвъдие.

Трябваше да стане Каин.

И най-сетне — което беше по-маловажно — трябваше да нарани някого.

И както винаги, когато липсва подходящ обект, беше използвал себе си за целта.

— Аби — каза той, — обади се на Шана. Само аудиовръзка.

Лицето ѝ светна върху стенния екран и зелените ѝ очи го пронизаха като нож.

Разбира се, това беше само запис; подобно на него самия, и тя отдавна не отговаряше на обажданията си лично.

— Здравейте — каза изображението ѝ бодро, топло и искрено. — Аз съм Палас Рил, заклинател. Също така съм Шана Лейтън, Актриса.

„Шана Лейтън Майкълсън“ — изрече Хари беззвучно.

— Ако имате съобщение за мен, оставете го.

Устата му пресъхна. Беше в състояние единствено да стои и да гледа — фината извивка на шията ѝ, линията на челюстта ѝ, гъстите къдрици на късо подстриганата ѝ коса. При спомена за мекотата ѝ пръстите му потрепнаха. Ако сега затвореше очи, можеше да си представи всяка част от тялото ѝ до най-малката луничка.

„Ще се променя“, каза той на дигитализираното ѝ изображение, но беззвучно; знаеше, че това е безнадеждна работа. Може би тя би му помогнала, преструвайки се поне няколко дни, за да задоволят Вило; може би все още я беше грижа за него достатъчно, за да направи такова нещо, но той не можеше дори да я помоли за това.

Отказът ѝ би го наранил твърде много — повече дори от съгласието ѝ.

Шана беше твърдяла, и то неведнъж, че раздялата им е болезнена за нея. Хари не знаеше дали това е истина, не знаеше дали все още я боли толкова, колкото него го болеше. Надяваше се, че не.

Треперенето на ръцете му и свиването в гърдите му подсказваха, че е чакал този момент от дълго време. Просто си беше търсил повод.

Натискът от страна на Вило му даваше тема на разговор с нея, без да му се налага да ѝ казва, че колкото и да се прави, че не му пука, не минава и час, в който да не го боли от липсата ѝ. Само не знаеше как да ѝ обясни нещата така, че да не звучат толкова студено, като например: „Моят и твоят патрон са решили, че трябва да се съберем.“

Така или иначе, трябваше да каже нещо. Той прочисти гърлото си.

— Ъъъ… Шана, Хари е. Аз…

— Момент — каза изображението ѝ и неусетно се промени — сега беше облечена с пищния си синьо-сив металически костюм, който носеше в Отвъдие като Палас Рил. — Поздравления! Вие влязохте в списъка на приятелите ми!

„Приятели? — помисли си Хари. — Такива ли сме сега?“

— Като на мой приятел мога да ви кажа, че сега съм на Приключение и очаквам да се върна на осемнайсети ноември. Не очаквайте да ви се обадя в отговор преди това и няма да останете разочаровани.

Хари клюмна отчаян. Беше забравил — тя беше потеглила за последната част от настоящото си Приключение преди седмица. Той докосна леко стенния бутон, прекъсвайки разговора. Шана не беше на Земята. Тя даже изобщо не беше в тази Вселена.

„Моят живот — помисли си той — е кратко гмурване в дълбока помия.“

6.

Рязкото изсвирване от стенния екран проряза като с нож слуха му. Хари се надигна и обърна глава. Беше започнал да пие в късните сутрешни часове, седнал сам в празната си къща, и сега очите му се бяха слепнали и той не можеше да осъзнае откъде идва шумът. Разтърка очите си, докато клепачите не се разделиха. Чувстваше вкуса на кръв в устата си, а слънчевата светлина, която струеше през прозореца на спалнята, сякаш щеше да пръсне черепа му.

„Кое време е, мамка му? Пладне?“

— Аби — изграчи той пресипнало. — Поляризиране. Полумрак.

— Моля повтори командата, Хари.

Той прочисти гърлото си и се изхрачи в кошчето под нощното шкафче.

— Аби, поляризирай прозорците. Полумрак.

Докато стаята около него постепенно се затъмняваше, той надигна глас, опитвайки се да надвика пищенето от екрана.

— Аби, въпрос. Какъв е този шибан шум?

— Моля, повт…

— Добре, добре. Аби, изтрий думата „шибан“. Повторение.

— Този шум е приоритетната ти аларма, Хари. Името на кода ѝ е „Извънредни обстоятелства“.

— Аби, въпрос. Чий е кодът?

— Етикетът на кода е озаглавен „Задникът на шибания крал на Студията“, Хари.

— Мамка му! — Хари тръсна глава, за да овладее объркването си. „Задникът на шибания крал на Студията“ беше етикетът, който беше сложил на кода на Гейл Келър, личният асистент на управителя на клона на Студията в Сан Франциско Артуро Колбърг. Което означаваше лоши новини.

— Аби, само аудио. Отговори.

Пищенето внезапно прекъсна и настана кадифена тишина.

— Да, Гейл? Хари е.

— Шоумен Майкълсън? — Секретарят на управителя звучеше неуверено; както повечето хора, и той се чувстваше неудобно, говорейки с някого, когото не можеше да види. — Ъъъ… Администратор Колбърг иска да ви види в офиса си възможно най-бързо, Шоумен.

— В своя офис? — повтори Хари глупаво. Колбърг никога не приемаше посетители в офиса си. Хари не беше влизал там от десет години. — За какво става въпрос? Следващото ми Приключение няма да започне преди началото на годината.

— Ъъъ… не знам точно, Шоумен. Администраторът не ми каза. Само ми каза, ако питате, да ви предам, че е свързано с жена ви.

— Моята жена?

„Кое не е свързано с жена ми?“, помисли си той с горчивина, но това беше отглас от махмурлука му.

— Какво е станало? — Сърцето му удари веднъж тежко, после заби учестено. — Добре ли е тя? Какво е станало?

— Не мога да ви кажа точно, Шоумен Майкълсън. Всичко, което той ми каза…

— Добре, добре — прекъсна го Хари.

Той свали крака от леглото, изправи се и внезапно установи, че не чувства никакъв махмурлук. За колко време можеше да си вземе душ и да се облече? Не, майната му на душа, нямаше време. Да си измие ли зъбите? Или да отиде при управителя, лъхайки на скоч? „О, майната му, вземи се в ръце!“

— Идвам. Кажете му, че ще съм при него след половин час. Кажете му… просто му кажете, че идвам.