Героите умират

1.

Вечерта жителите на Анхана си легнаха, изпълнени със страх и недоверие, но през нощта недоверието се изпари — на разсъмване беше останал само страхът; от онзи прокрадващ се бавно страх, който се усеща като ледени зъби, загризали костите.

В града не беше останал човек, който да не знае за битката край реката. Всички имаха приятел или роднина, който е видял всичко със собствените си очи. Някои свързваха случилото се със скорошните експлозии в Индустриалния парк; като че ли не минаваше ден, в който да няма сблъсъци по улиците на столицата.

Онези граждани, които бяха достатъчно смели или отчаяни, за да рискуват да излязат от къщи на сутринта, вървяха по улицата, като непрекъснато хвърляха погледи през рамо. Те крачеха бързо или подтичваха, в зависимост от това, дали наблизо имаше закътана порта, или тясна уличка, в която да се скрият, ако внезапно се развихри схватка.

Анхана беше град, печално известен с жестокостта си, но дори тук винаги имаше някакви граници — уличната кавга можеше да приключи с пробождане, или полицаите можеха да се сблъскат с някоя каменарска банда в Града на пришълците, но боят по градските улици беше извън рамките на приличието.

Страхът се подхранваше и от неизмеримата мощ на сблъсъка — огнените потоци с дължина от по няколко ярда, горящите докове, гигантската водна стена — всичко това беше безумно и непонятно. Кой би могъл да е в безопасност дори в собствения си дом зад масивните градски стени, когато такива неща се случват посред бял ден?

Когато Ма’елкот започна кампанията си за прочистване на Империята от актирите, само най-суеверните му подчинени вярваха в съществуването им. Но актирите постепенно бяха откривани тук и там, на отговорни места из цялата Империя, дори сред благородниците, и тази недоверчивост премина в нервна подозрителност.

Хората започнаха да си спомнят за странните привички на съседите и познатите, които доскоро им се струваха безобидни, но сега изглеждаха необясними и доста зловещи. Все пак как би могъл да знае човек кой може да се окаже таен актир?

Носеха се слухове за някакви камъни, които започват да пищят, когато се допрат до плътта на актир, за някакви характерни вещерски белези, които могат да бъдат открити по тялото на актира. Разказваха се истории за мъже, които се будели и откривали актир в леглото си, на мястото на любимите им жени — подмяната се извършвала в полунощ, при новолуние; разказваха за актирски проклятия, за отравяния, кланета и всякакви подобни истории. Всеки разказ бе по-зловещ от предишния, като че ли това щеше да помогне за разкриването на истината. Дълбоко в душата си всеки чувстваше, че най-ужасното предстои, и всяко следващо събитие се приемаше като доказателство за това.

Мненията относно най-добрия начин за унищожаване на актирите си противоречаха. Някои твърдяха, че е достатъчно да се забие обикновен ясенов кол в сърцето; други смятаха, че устата им трябва да бъде натъпкана с медни монети, а устните им зашити с коноп, а след това отрязаната им глава трябва да бъде заровена на кръстопът с лицето надолу. Повечето твърдо вярваха, че изгарянето на актира на клада от съчки, полети с масло, осветено от жрец на Проритун, също би свършило добра работа.

В провинцията се възползваха широко от всички тези способи, както и от много други. Прилагаха ги върху всякакви отхвърлени от обществото хора — стари самотни вдовици, ексцентрични мъже, предпочитащи да живеят в покрайнините на селцата, все от този сорт — и се оказваше, че всичките методи работят еднакво добре.

След това историите започнаха да се просмукват и в градовете на по-богатите; започнаха да обвиняват все по-заможни селяни и дори някои благородници, дребни земевладелци и други подобни. Гражданите кимаха мъдро в отговор на всички тези слухове и изказваха предположения — най-често основателни — че при всички тези случаи обвинителите щяха да се сдобият със земите и собствеността на екзекутирания актир.

Едва по-късно тези мъдри граждани започнаха да се питат как ли възприемат техните съседи собствените им малки странности; едва по-късно започнаха да се чудят доколко самите те са неуязвими срещу фалшиви обвинения; едва по-късно започнаха да заглеждат богатите си съседи, чудейки се те доколко са неуязвими.

Напрежението в сърцето на Империята се трупаше вече от няколко месеца, макар повечето жители да приемаха с неохота твърденията, че актирите са нещо повече от приказни чудовища, с които се плашат децата. Немалко граждани слушаха с прикрито удоволствие разказите за хитрия бунтовник Смешника Саймън, който спокойно се опълчваше на управниците в цялата Империя; Смешника Саймън се беше превърнал в нещо като фолклорен герой, смел бунтовник, който си вреше носа дори в делата на самия Ма’елкот.

На всеки жител на Анхана, който все още продължаваше да смята така, му трябваше само да погледне разрушения Мост на рицарите или да плати една медна монета на някой паж от „Имперски новини“, който да му изрецитира имената на невинните хора, загинали на доковете. Моряци, докери, склададжии и чиновници, затрити от лицето на земята без предупреждение. Като шега, която се разказваше от прислужниците в кухнята, Смешника Саймън беше забавен, но като реален, могъщ, неумолим враг на Империята, той беше ужасяващ.

Пажовете освен това разказваха и как заклинателят, причинил цялата тази разруха, е бил заловен благодарение на героизма на граф Бърн. Пажовете в зелено-златни ливреи от конкурентната новинарска служба „Последните новини от Колин“ представяха съвсем различна история — за майсторската ръка на неизвестен стрелец и бягството на лодката на обвинените актири надолу по реката. Армията се беше заклела да ги залови, но досега не се беше чуло нищо за това.

Внезапно актирите станаха част от действителността в Анхана и в тях започнаха да вярват така, както не бяха вярвали досега. Те се бяха оказали толкова могъщи и страшни, че реалността не можеше да се сравни и с най-ужасните истории за тях. И на всичко отгоре не се намираха в някаква далечна земя отвъд морето, нито в провинцията, дори не в някой голям град в другия край на Империята, а точно тук, точно сега.

Гражданите се молеха за Ма’елкот, молеха се на своите богове да защитят техния император и да подсилят могъщата му ръка в смъртоносната му битка с нечестивите актири. Мнозина от тях, които нямаха този навик, падаха на колене пред статуите му в малките домашни олтари; вместо да се молят за Ма’елкот, те се молеха на него. Любимите Деца на Ма’елкот не разполагаха с друга защита.

Обектът на техните молитви беше доста зает тази сутрин. Той беше решил да не прекарва утрото в занимания върху Великата творба; вместо това крачеше напред-назад покрай окървавения каменен олтар в Желязната стая.

Част от кръвта по олтара беше съвсем прясна; беше изтекла от превръзките върху раната на Палас Рил, която лежеше просната върху камъка.

Разпитът напредваше наистина бавно; Аркадейл не беше в състояние да работи, а Ма’елкот чувстваше, че не би могъл да повери това деликатно дело на никой от учениците си.

На неговите собствени методи може би не им достигаше елегантността и изтънчеността на изкуството на Аркадейл, но императорът смяташе, че това нямаше да окаже влияние върху ефективността им.

2.

Тълпата представители на нисшите касти се юрна към желязната порта на Студията и отстъпи назад като вълна, ударила се в дига. Броят на фанатичните почитатели непрекъснато нарастваше — удвоявайки, утроявайки рекордната бройка, очаквана от Студията. Те се тълпяха рамо до рамо в алеята, а краят на колоната достигаше до стените на далечните сгради. Един въодушевен охранител, изкатерил се на върха на портата, осветен от лъчите на изгряващото слънце, съобщи по комуникатора си, че пристигането на Каин се очаква от над два милиона души.

Това беше само леко преувеличение — охранителят не беше надценил големината на тълпата кой знае колко.

Всички те щяха да останат разочаровани — Каин вече беше вътре.

Окървавените му черни кожени дрехи бяха свалени внимателно от потрошеното му тяло в лечебницата на Студията и бяха прибрани за през нощта в камерата, поддържаща нормалното за Отвъдие поле. Точно там Колбърг намери Хари, който беше дошъл с такси доста преди разсъмване.

Камерата осигуряваше почти пълно усамотение. Дебелите ѝ стени бяха абсолютно звуконепроницаеми, а леко променените физически закони, които действаха в полето ѝ, изключваха подслушването с помощта на каквато и да е електроника.

Преди да влезе в камерата, Колбърг остави двама въоръжени охранители Трудоваци на входа и взе други двама със себе си. Нареди им да държат енергийните си оръжия заредени и да стрелят без предупреждение срещу Майкълсън, ако той покаже и най-леко намерение да го нападне.

Актьорът беше станал неуправляем и всички предохранителни мерки, взети от Колбърг, се основаваха на подозрението, че при първия удобен случай Майкълсън ще се нахвърли върху него. Предишната вечер Колбърг беше направил грешката да се озове на огневата линия; беше се спасил от нараняване единствено благодарение на прикритието на масивното си бюро. Нямаше никакво намерение да повтаря тази грешка.

Най-сигурно беше, разбира се, да избягва напълно контактите с Майкълсън, да изпрати някой друг, който да му предаде инструкциите, но Колбърг знаеше много добре, че най-безопасният вариант невинаги е най-добрият. Инструкциите, които трябваше да предаде, бяха от деликатно естество; колкото по-малко хора знаеха за това, толкова по-добре. Затова бе избрал пазачи сред Трудоваците, вместо да вземе своите много по-гъвкави и впечатлителни охранители от кастата на Работниците — никой съд не признаваше показанията на Трудоваците.

Освен това цяла нощ беше кипял от гняв след учтивото видеообаждане на адвоката на семейство Доул — на Професионалиста му бяха позволили, дори го бяха окуражили да притеснява един Администратор у дома му! Тонът на мъжа бе толкова нагъл, че Колбърг веднага беше подал оплакване в Социалната полиция, но това не успокои по никакъв начин киселинната топка в стомаха му.

Заради тези тревоги, тежката подготовка за кулминационната част от Приключението и безбройните таблетки с амфетамини, които беше погълнал, за да поддържат енергията му, Колбърг изобщо не можа да спи.

Освен това не можеше да позволи подобен инцидент да се размине безнаказано. Колкото и голяма звезда да беше Каин, Майкълсън си оставаше само един Професионалист и не биваше да му се позволява да действа през главата на началниците си. Всъщност инцидентът притесняваше Колбърг повече, отколкото опитът на Майкълсън да го нападне; проявата на насилие беше просто следствие от нарастващата нестабилност на Майкълсън, докато абсурдните му правни маневри очевидно бяха преднамерена обида.

Когато Колбърг влезе в камерата след охранителите си, Майкълсън стоеше полугол пред огледалото. Кожените дрехи на Каин висяха на една кука на стената, а бинтовете, които пристягаха раните му, лежаха разрязани на парчета по пода. Актьорът носеше само кожения си бандаж и се наблюдаваше в огледалото, докато изпълняваше серия разтегателни упражнения, мръщейки се от болка.

Той изглеждаше още по-зле, отколкото очакваше Колбърг. Въпреки антибиотиците, грубо зашитата рана на рамото му пламтеше в яркочервено, а гърбът му беше обсипан с почернели отоци. В центъра на гърба изпъкваше една по-голяма синина, обрамчена в червено, която му беше останала от обкованата с метал тояга на пазача в донжона. Друг лилаво-червеникав оток се разпростираше над превързаното му дясно коляно и дори нетренираното око на Колбърг можеше да долови сковаността в движенията му. Ако се съди по пепелявия цвят на хлътналите му бузи и сенките под очите, той също не бе могъл да спи предишната нощ.

Отразените му в огледалото очи срещнаха Колбърговите. Той не обърна почти никакво внимание на въоръжените пазачи.

— Колбърг — рече Хари с равен глас. — Идването ти тук точно сега не е добра идея.

— Администратор Колбърг, Майкълсън — отвърна управителят с напрегната усмивка.

Изражението на Хари не се промени.

— Майната ти, задник.

Колбърг усети как го втриса, сякаш бе докоснал зле заземена клема. Той примигна веднъж, втори път, после си пое дълбоко дъх и отвърна със спокоен глас:

— Настоявам за използването на уважителното обръщение или ще подам жалба за нарушаване на правилата на междукастовото общуване.

— Това ти е уважителното обръщение, провиснала торба с лайна. Прави каквото щеш.

Колбърг погледна към двамата киборги, които стояха между тях.

— А може би просто ще им наредя да те застрелят.

Майкълсън сви рамене.

— И тогава какво ще кажеш на Незаетите — колко станаха те, милион? — които вече са платили да бъдат мен тази сутрин? Никога не си предполагал, че превръщането ми в толкова голяма звезда ще рикошира като куршум и ще те клъвне в задника, нали?

Колбърг кимна на себе си; трябваше да се досети, че нещо такова ще се случи.

— Дойдох тук, за да ти предам правилата на това Приключение. Вече разговарях с Борда на директорите по този въпрос и те се съгласиха с мен. Бутонът за извънредно прехвърляне ще остане активиран. При първата поява на някой бунтарски коментар веднага ще бъдеш отзован и Приключението ще бъде прекратено.

Майкълсън не отговори нищо. Той се взираше в огледалото със странно съсредоточено изражение; като че ли оглеждаше пръстите на ръцете си, които леко докоснаха един, после втори от многобройните белези по тялото му и продължиха да масажират следващите.

— За бунтарски коментар ще се смята — продължи Колбърг — всяко споменаване на договора ти за убиването на Ма’елкот. Когато се изправиш срещу него, причината ще е лична вендета, ясен ли съм? Всеки намек, че това е свързано със Студията, ще доведе до незабавното ти отзоваване.

Вместо отговор ръцете на Майкълсън потупаха ромбовидните белези по гърба и корема му, останали от отдавнашното пробождане на дроба му с меч.

— Ако посмееш да заявиш, че Ламорак е предал Палас Рил — независимо дали ще го споменеш във връзка с този договор и със Студията, или не — веднага ще бъдеш отзован.

Майкълсън прокара пръсти по назъбения белег върху ключицата си.

— Ако дори намекнеш за безпочвените си подозрения относно това, че трудностите на Палас Рил по някакъв начин са свързани с политиката или директивите на Студията, веднага ще бъдеш отзован.

Майкълсън прокара ръка по дългия келоиден белег на дясното си бедро.

— Ако бъдеш отзован по една от тези причини, повече няма да се върнеш в Анхана. Съпругата ти ще бъде оставена да се оправя сама. На пресата ще бъде съобщено, че причина за техническата повреда са някакви особености в самата Анхана и че за теб ще е твърде опасно да се върнеш. Всякакви публични опровержения на тази история ще доведат до понижението ти в Работник и ти ще бъдеш върнат в гетото за Временни работници, откъдето дойде.

Майкълсън обу бавно кожените си панталони, после облече окървавения си кожен жакет и го завърза на гърдите си, докосвайки всеки един от ножовете си.

— Схватката с Ма’елкот трябва да стане извън двореца „Колхари“. Студията е инвестирала твърде много средства в това Приключение, за да позволи кулминацията му да остане невидима за зрителите. При сблъсъка трябва или да го лишиш от власт, или да загинеш при опита да го направиш. Ако бъде нарушено някое от тези условия, след завръщането ти ще бъдеш понижен в каста заради клевета и корпоративен шпионаж.

Колбърг се усмихна широко, оголвайки зъбите си.

— Глупавата заповед за забрана на противоправни действия съдържа информация, която семейство Доул може да е получило само от теб; това си е чисто доказателство за корпоративен шпионаж. Аз те притежавам, разбираш ли? Мога да те пречупя по всяко време, когато пожелая.

Майкълсън нахлузи ниските си ботуши от мека черна кожа, без да отговори нищо.

— Попитах те дали разбираш.

— Разбирам.

Гласът на Майкълсън беше тих и равен, напомняше ръмжене. Това със сигурност не беше покорният тон, на който се надяваше Колбърг.

— Не си мисли, че Шермая Доул ще може да те защити, не и от Студията — рече Колбърг. — Не очаквай дори да се опита.

— Не очаквам.

Едва сега Майкълсън обърна гръб на огледалото и се озова очи в очи с Колбърг. Администраторът усети ледени тръпки по гърба си.

— А кой, смяташ, ще защити теб? — попита Майкълсън.

Колбърг се ококори.

— Нима не чу и една думичка от онова, което ти казах? — избъбри той.

— Чух. А сега ме чуй и ти: нищо не можеш да направиш, за да си спасиш живота.

— Какво?

Не можеше да повярва; това беше прекалено! Забрави ли Майкълсън на кого говори?

Но когато Колбърг се взря в безизразните му черни очи, той осъзна, че вече не разговаря с Хари Майкълсън.

Пред него стоеше Каин.

— Ти мина чертата — рече Каин. — Мина моята черта и затова заслужаваш смърт. Никой не може да използва Шана по този начин и да остане жив. Дори ако спечеля — ако оцелея, ако върна Шана обратно, ако убия Бърн и Ма’елкот, и бог знае още кого и се върна на Земята, за да живея щастливо; дори тогава за теб няма да има хепиенд. Наслаждавай се на последните дни от живота си, Колбърг. Не ти остават много.

Колбърг можеше само да го гледа опулено и да отваря и затваря уста като риба на сухо.

Каин се протегна за последен път и ставите му изпукаха като далечна престрелка. После изпука едно по едно кокалчетата и на двете си ръце.

— Навън ме чака аудитория на стойност петнайсет милиарда марки — рече той. — По-добре се разкарай от пътя ми.

3.

Коса с металически блясък под прожекторите, влажни, чувствени устни:

— „Най-новото от Приключенията“ отново е с вас. Аз съм Бронсън Андърууд. Топ историята ни тази сутрин отново е Приключението на десетилетието. Окървавен, но непобеден, Каин се връща в Анхана само след няколко минути за един последен отчаян опит да спаси съпругата си от ужаса на амплитудното разпадане. Както можете сами да видите от графиката на Часовника на живота на Палас Рил в ъгъла на екраните ви, ние предполагаме, че ѝ остават по-малко от трийсет и шест часа. Но вследствие на фазовата нестабилност спонтанното прехвърляне може да започне още преди да изтече денят. При всички случаи почти не остава време.

Тежкото положение на Палас Рил и героичните опити на Каин да я спаси завладяваха умовете на хората по целия свят и Студията побърза да се възползва от това. При нас, на живо от Центъра на Студията в Сан Франциско, е нашият главен кореспондент Джед Клиърлейк, който ще ни представи и тази част от историята.

— Добро утро, Бронсън.

— Добро утро, Джед. Това е истинско събитие, не мислите ли?

— Бронсън, досега не съм виждал такова нещо. От няколко години отразявам анханските операции за „Най-новото от Приключенията“, и предполагам, вече сте осъзнали, че това е най-мащабното нещо, излязло някога от Сан Франциско. Цифрите, които се получиха днес в Студията, са направо зашеметяващи. Предишният рекорд за най-много директни зрители онлайн за отделно Приключение — който, както знаеш, беше поставен само преди четири дни, при започването на „За любовта на Палас Рил“ — беше подобрен тази сутрин повече от десет пъти. Търсенето на достъп до Каин принуди Студията да прекъсне повечето от течащите в момента Приключения, за да освободи директни кабини за новите зрители. Докато тази сутрин Каин се подготвя за прехвърлянето, официалната статистика отчете милион и шестстотин хиляди директни зрители. Ако предположим, че аудиторията се състои предимно от Незаети и Инвеститори, то това би означавало, че повече от седемдесет процента от потенциалните зрители на Каин са онлайн. Повече от един милиард души вече са направили предварителна заявка за кубове със запис. Това не е просто Приключението на десетилетието, Бронсън. Това е историята на века.

— Впечатляващи цифри, Джед, наистина впечатляващи. Смята ли Студията да споделя с нас допълнителна информация по време на това изключително събитие?

— Свързах се с кабинета на управителя на Студията Артуро Колбърг и оттам ме увериха, че трябва да бъдем в готовност. Така че според мен това е добър знак, Бронсън.

— Благодаря ви, Джед. След минутка отново ще бъдем с вас. Сега се прехвърляме в Чикаго, където Джесика Роун се срещна с родителите на Палас Рил, Алън и Мара Лейтън, които тъкмо влизат в чикагската Студия, за да се включат директно към това невероятно Приключение. Джесика?

— Добро утро, Бронсън…

И целият свят чака, вълнува се и точи лиги като надушил обилна трапеза чревоугодник.

4.

Проследяващата система на Студията засече Колбърг веднага след като той излезе от камерата. Най-близкият екран проблесна и гръмогласно обяви: „Администратор Колбърг! Спешно съобщение от Професионалист Мона Карсън!“

Професионалист Карсън оглавяваше Правния отдел на Студията в Сан Франциско; това можеше да означава само сериозни проблеми. Колбърг промърмори някакво проклятие под носа си и избърса изпотените си длани в мантата си, преди да отговори.

— Пусни я.

На екрана се появи дребничкото личице на Карсън. Деликатните ѝ вежди се бяха сбърчили разтревожено.

— Администратор, патроните на Каин и на Палас Рил в момента се намират заедно в Техническия център в „Кавеа“ — и са довели със себе си Социалната полиция. Моля, потвърдете получаването на това съобщение и нека се срещнем там колкото се може по-скоро.

Колбърг се почувства така, сякаш върху главата му се беше стоварил чувал с пясък; не му достигаха две стъпала от кастовата стълбица, за да не му се подкосяват краката, щом чуе, че сопитата го чакат. За миг му се стори, че светът се завърта около него, и се притесни да не припадне.

Замайването отмина. Колбърг порови из джобовете на мантата си за кутийката със спийд, извади една капсулка и я преглътна на сухо, след което отпрати Трудоваците. Нямаше да е добре, ако се появеше, следван от двама охранители по петите; така щеше да изглежда подозрително уплашен.

Колбърг погледна към стенния екран, повика частния си асансьор и се запъти към него с твърда походка, като че ли се надяваше да замени недостига на увереност със симулирането ѝ.

Когато, пуфтейки, стигна до Техническия център, при вратата му вече го чакаше Карсън.

— Нищо не мога да направя, Администратор. Те ни изненадаха със забраната, а Социалната полиция има съответната заповед; като публичен тръст не могат да ни пипнат, но са намерили заобиколен начин. Вече изпратих човек в съда, за да извади временна ограничителна заповед, но те са подготвени и за това и ще обжалват. В най-добрия случай ще минат часове, преди да успея да ги изкарам оттук.

— Всичко това е заради проклетата забрана за по-нататъшни противоправни действия, нали?

Карсън кимна.

— Докарали са сопитата, за да наложат изпълнението ѝ.

Колбърг удари с юмрук в дланта си и усети как косъмчетата по ръцете му настръхват — амфетаминът започваше да действа.

— Проклети да са. Добре, аз поемам оттук. Ти продължавай да търсиш изход.

— Добре, но съм изправена срещу адвокатите на семейство Доул…

Нямаше нужда да казва нищо повече; Колбърг идеално я разбираше.

— Ще направим каквото можем, Мона. Не се предавай.

Тя кимна и си тръгна с обещание, че ще продължи борбата. Колбърг си пое дълбоко дъх няколко пъти и приглади престилката си, преди да отвори вратата на центъра и да влезе вътре.

Шермая Доул седеше в стола му до мястото на помощник-режисьора и се държеше пред зашеметените техници като кралица. Досега те никога не се бяха озовавали в такава близост до Незаета, затова се суетяха наоколо, заекваха и раболепничеха.

До нея, изправен като принц-консорт, стоеше Марк Вило, а зад тях се виждаха две сопита, облечени с небесносините си комбинезони и сребристи шлемове.

Колбърг разтегли в усмивка месестите си устни и каза:

— Мадам Незаета Доул, Бизнесмен Вило, каква неочаквана чест да ви намеря в Техническия ми център.

Вило изсумтя, без да крие презрението си, а Доул рече:

— Марк, моля те. Бъди снизходителен. — Тя изпъна гръб в стола си и заговори с царствен тон: — Администратор, съжалявам, че трябваше да се срещнем отново при такива… напрегнати обстоятелства. Надявам се, разбирате, че нищо от това… — тя махна с ръка към сопитата зад гърба си — … не е насочено лично срещу вас. Те са тук само заради някои смущаващи доклади, които се разпространяват в мрежата, и аз реших, че трябва да предприема някои стъпки, за да защитя интереса на семейство Доул и нашите служещи.

— Разпространяват се в мрежата? — попита Колбърг, преструвайки се на изненадан.

Кучката се опитваше да откачи Майкълсън от куката и точно сега той не можеше да направи почти нищо по въпроса.

— О, да. И макар да разбирам, че записите и договорите на Студията са запечатани, всички наблюдения, осъществени от служителите на Социалните сили, ще бъдат законно приети като доказателство.

— Очевидно сте много добре запозната с бизнес законите — промърмори Колбърг.

Тя сви кокетно рамене — жест, който според Колбърг изглеждаше отвратително при пълна жена на средна възраст.

— Имам своите малки увлечения — отвърна Шермая Доул. — Човек трябва да се занимава с нещо, нали знаете. Така, мисля, че е време да тръгваме. Марк отново ме покани в своята кабина, а Каин всеки момент ще се качи на платформата за прехвърляне. Благодаря ви за отделеното време, Администратор, и се извинявам за неудобствата. Хайде, Марк — рече тя, надигайки се от стола, и двамата излязоха, без да кажат нито дума повече.

Колбърг изгледа сопитата; те не бяха помръднали от местата си и на него леко му се догади при мисълта, че ще трябва да седи в стола на помощник-режисьора, а двете безизразни сребристи лица ще надничат през раменете му.

Той се обърна към един от опулените техници.

— Два стола за Социалната полиция. Веднага.

Техникът изхвърча от помещението.

— Ще останем прави — рече едното сопи. Двамата стояха толкова близо един до друг, че Колбърг не можа да разбере кой бе произвел компютърния глас. — Когато изпитаме нужда да седнем, ще седнем. Продължавайте със задачите си.

Колбърг се изкашля в юмрука си и се настани напрегнато в стола, усещайки болезнено ясно забитите в гърба му погледи.

— Добре — рече той със свито гърло. — Хубаво. Сигнализирайте в камерата и кажете на Каин, че отброяването започва.

5.

Най-близкият предмет, който се материализира до мен, е не по-голям от ковчег. Той е наклонен под доста странен ъгъл — облегнат е на стена, която от близо месец се намира в процес на бавно разпадане. През пукнатината над главата ми нахлува сивкава светлина, а от килера се носи воня на мухъл и мокри въглища.

Натискам с рамо влажната и раздута дървена врата откъм противоположната на пантите страна. Тя изквичава тихо и приглушено като прасенце в чувал от зебло и леко поддава на натиска ми.

Добре. Майната ѝ на предпазливостта.

Облягам гърба си на стената и силно изритвам вратата в средата. Разкисналото се изгнило дърво се разпада със скърцането на ръждясали пирони и аз се озовавам сред руините на онзи същия склад в Индустриалния парк, от който бях изтеглен.

В локвите по пода се виждат пръснати парчета керемиди, а части от тавана висят като пречупените клони на плачеща върба. Оловносивите облаци са надвиснали над главата ми, върху която се оттичат дъждовни капки. Заедно с ромоленето на дъжда се дочуват и тропотът на подковани конски копита по калдъръма отвън, както и случаен вик или сподавени проклятия от минувачите.

Протягам ръце и подлагам лицето си под бледата светлина; вдишвам аромата на Анхана и отново го издишвам, очаквайки да ме изпълни онова усещане за свобода, което Приключението винаги носи със себе си.

Но то не идва.

Чувствам само тежест, която ме тегли надолу и притиска раменете ми така, сякаш онези облаци над главата ми са камъни, които нося на гърба си, и ясно усещам цъкането на всяка отминаваща секунда.

Свободата я няма и започвам да подозирам, че никога няма да се върне. Те ми я отнеха…

Баща ми би казал, че свобода, която може да бъде отнета, никога не е била реална, и сигурно щеше да е прав. Може би тази свобода е била просто част от въображението ми — но аз обичах силно тази илюзия.

Разбиването на илюзиите е обида, която никога не прощаваме.

Поклащам глава и тръгвам напред. Вървя внимателно между отломките и навлизам все по-дълбоко сред руините. Подхващам следата от мястото, където съм я изгубил; макар Палас да ми беше казала, че по това време сигурно вече ще е отпътувала, това е най-доброто място, откъдето да започна търсенето си.

Малкият заслон е празен, с изключение на изстиналите въглени от лагерния огън на Томи, а вратата на мазето зее отворена. Поглеждам надолу към стъпалата — повечето от водата като че ли се е оттекла. Може би трябва да сляза долу и да огледам за последен път.

Но скърцането и пропукването на отломките от рушащия се склад се чува все по-силно.

Не съм сам тук.

Притискам се безшумно към стената, близо до единствената врата. Разтрошаването на вратата на онзи килер сигурно е вдигнало достатъчно шум, че да привлече вниманието на наблюдателите. Това не са просто невинни хора; никой почтен човечец не би се старал толкова много да се движи безшумно.

Зад гърба ми, от другата страна на просмуканата с вода стена, се разнася дрезгав шепот:

— Каин? Бароне, ти ли си? Аз съм Томи.

Спипаха ме.

— Да, Томи, аз съм. Какво става?

Той минава през вратата; на грозноватото му лице е изписано облекчение.

— Надявах се да си ти, бароне. Реших, че ти си единственият човек, който може да се промъкне вътре покрай поне двайсетината Поданици, наблюдаващи това място.

Приемам незаслужения комплимент с повдигане на раменете.

— Какво наблюдавате? Къде са всички?

Той поклаща глава и лицето му помръква.

— Лоша работа, Каин. Палас беше простреляна и Котките я отведоха, а момичето воин, което беше с нея… Тя е мъртва.

Изражението ми го кара да разпери извинително ръце.

— Бърн разпиля червата ѝ по Моста на рицарите.

Ох…

Боже, остарял съм.

Няколко секунди само тази мисъл ми се върти в главата. Единственото нещо, което усещам, е как всичките проклети дни от живота ми се стоварват върху гърба ми.

Човек трябва да е млад, за да може да издържи на това. Човек трябва да е млад и приспособим, и изпълнен с оптимизъм. Все още трябва да вярва в хепиенда, да вярва, че страданието има смисъл, че смъртта не е просто безсмислено угасване на съзнанието.

Трябва да сте достатъчно млади, за да се надявате, че за всяка гадост си има причина.

Така че желанието на всички онези големи клечки, които ме пратиха тук, сигурно се е сбъднало. Може би единственото, което ми е останало, е отмъщението.

Тежестта на отминалите дни ме притиска така, сякаш бавно и сигурно ме размазва воденичният камък на Бог. Плъзвам гръб по стената и се отпускам на пода. Потъвам в противната празнота в гърдите ми, търсейки истинския си гняв.

Ако успея да открия яростта, която винаги се е спотайвала там, тя ще влее достатъчно сила в краката ми, за да стана и отново да завървя. Но намирам само пепел.

Томи казва:

— Кралят иска да разговаря с теб. От вчера те чакаме. Честно казано, не вярвах, че ще се върнеш тук, но Ламорак настоя, че точно така ще стане. Звучеше доста убедено и ето ни тук.

Ламорак…

Все още е тук, разбира се, все още се намира под защитата на Краля на Кант…

Аха, ето я искрицата, която се появява сред пепелта. От нея започва да се издига дим, който обвива сърцето ми.

Когато поглеждам към Томи, виждам, че зад него са се събрали още рицари — и то доста. В стиснатите им юмруци проблясват остриета. Устните ми се разтеглят в тънка усмивка.

— Благодаря ти, Томи.

Той се мръщи озадачено.

— За какво?

— За това, че ми даде причина да се изправя.

Междувременно превръщам думите си в действия и той отстъпва назад, вземайки късо намотано въже от единия рицар.

— Защо сте толкова много? Величеството смята, че ще се съпротивлявам?

Томи увива около ръцете си краищата на въжето.

— А, не. За да се наглеждаме един друг, разбираш ли? Кралят не е единственият, който иска да говори с теб. Очите вдигнаха здраво наградата за залавянето ти. Когато сме много накуп, никой няма да може да те предаде и да прибере парите.

— Нима? Не съм чул за това.

— О, да. Хиляда рояла…

Погледът му се зарейва в далечината, към някакво фантастично царство, където той е с хиляда рояла по-богат. После идва на себе си и прочиства гърлото си извинително.

— Аз, ъъъ… — Той се прокашля. — Трябва да ти вържа ръцете.

Озъбвам му се.

— И междувременно ще умреш.

— Бароне, стига де, не влагам нищо лично…

— Ще обясня на Величеството. Той ще прояви разбиране.

— Нали няма да се опиташ да избягаш? Не ми се ще да те съсичам.

— Да бягам ли? — Смехът ми е леден. — Ти ще ме отведеш точно там, където искам да отида.

6.

Артуро Колбърг седеше умислен в стола си, а безликите сопита продължаваха да надничат през рамото му. Той почти не следеше напредъка на Каин. Изтръгна се от вледеняващата съзерцателност едва когато Томи показа на Каин руините на Моста на рицарите и войниците, които продължаваха да търсят оцелели из потрошените докове.

— Палас ли е отговорна за всичко това? — прошепна смаяно Каин. — Мама му стара… Откъде се е сдобила с такава сила?

— Успя да измъкне баржата — каза му Томи.

— Не се и съмнявам.

Съдейки по опустошенията, битката очевидно беше впечатляваща, зрелищна — и Колбърг се беше оказал без нито един онлайн Актьор на мястото. Никой не го беше записал.

Все едно нищо не се беше случвало.

Което изобщо не подобри настроението му.

Той съчини и издиктува изявлението за пресата направо от Техническия център, без да изпуска от поглед примигващия бутон за извънредно прехвърляне. Огромният извит екран показваше как Каин броди из пещерите под Анхана под охраната на рицарите на Кант.

Колбърг беше доволен от себе си, доволен от гладко звучащия текст на изявлението. Той съобщи на публиката, че Палас Рил е била заловена, със спокоен и равен тон, който по никакъв начин не разкриваше яростта, бушуваща в гърдите му.

Само за няколко минути след сблъсъка в камерата, шокът, в който беше изпаднал след заплахите на Майкълсън, се превърна в хладна ярост. Всички бяха против него, всичките: Каин, Ламорак, Палас, Доул и Вило, както и проклетите сопита, които му дишаха във врата. Но той нямаше намерение да вдигне ръце и да се предаде.

Изобщо не беше безпомощен.

Реши на момента, че с кариерата на Майкълсън е свършено. И той можеше да играе играта „Вече е твърде късно“. Беше готов да отнеме целия живот на Майкълсън, ако това би му дало и най-слабото оправдание, което да успокои Борда на директорите.

И какво щеше да се случи с арогантността му тогава? Колко самоуверено щеше да звучи гласът му, докато моли дори за временна работа? Когато му отнемеха парите, дома и приятелите му… И разбира се, най-голямата радост, която би изпитал Колбърг, щеше да бъде, щом види лицето на Майкълсън, когато Палас Рил излезе от фаза с Отвъдие и загине от ужасна смърт.

Можеше само да се надява, че Майкълсън ще успее да доживее дотогава. Наистина щеше да е жалко, ако умреше в Отвъдие, преди Колбърг да е получил възможността да го размаже.

7.

Изкачването по стълбата, водеща от пещерите към обществената тоалетна, продължава дълго. Томи отваря вратата и я задържа, а аз излизам на светло, под облачното небе.

— На пясъка — казва отсечено той; внезапно ми просветва.

Виждал съм как призовават двама Поданици на пясъка на Кралския съд. И двата пъти нещата не се развиха добре за тях.

— Сигурен ли си, че не можеш да ми кажеш за какво става дума?

Той свива рамене и мрачно поклаща глава.

— Ако знаех, щях да ти кажа. Съжалявам.

Томи и другите рицари вървят след мен между криволичещите редици от каменни пейки, докато се спускаме надолу към арената на стадиона.

Величеството вече е там. Намира се върху кралския подиум между седалките в южния край, седнал удобно на тапицираното кресло, което нарича свой трон. От едната му страна е Деофад…

А от другата, на мястото на отсъстващия Абал Паслава, седи Ламорак. Шинираният му крак — онзи, който бинтовах със собствените си ръце — е изпънат вдървено пред него.

Отвръщам поглед. Ако погледна още веднъж към предателя, няма да успея да се овладея и ще се нахвърля върху него с безсилна ярост; ще се вкопча в гърлото му като върколак. Но и без да го гледам, аз усещам присъствието му, сякаш ме облива с противна актинова светлина, изгаряща лицето ми.

Медният стадион… Денем тук винаги е неуютно — слънцето безпощадно разкрива занемареността и лошото му състояние. Моите спомени от това място са свързани с огньове и танци, хубава храна и неспирно пиене, приятелски потупвания по гърба, които ме свързват с мъжете и жените, обитаващи това място; припомням си усещането за принадлежност, за семейство — семейството, което никога не съм имал.

Но Кралството на Кант е нощно семейство; на дневна светлина, лишен от съблазнителния блясък на огньовете и приятелството, домът, който споделяме, изглежда също толкова потискащо, колкото и гетото за Временни работници. Редиците с пейки, които се ширят над мен, са мърляви и изпочупени. Пясъкът на арената е все още влажен от дъждовете — тук-там се забелязват черните следи на огньовете, захвърлени кости от овнешки бутове, огризки от ябълки, рибешки глави и всякакви други неразпознаваеми отпадъци. Няколко големи мудни плъха ровят безстрашно из тях, без да се притесняват от дневната светлина. Те избягват кривите човки на шумните чайки и правите клюнове на гарваните, които грачат и нападат агресивно чайките, плъховете и себеподобните си.

Когато скачам на пясъка от порутената стена на арената, птиците се издигат във въздуха в пъстър облак. Един подут плъх, който е твърде дебел, за да отскочи бързо от пътя ми, получава силен ритник и се изтъркулва по пясъка с писък.

Десетината и повече рицари на Кант, които ме бяха съпроводили дотук, също скачат на пясъка. Томи пристъпва напред и застава мирно, за да започне церемонията, и произнася с напевен тон:

— Представям пред общия съд на Кант почетния барон…

— Млъквай — казвам му аз и подсилвам думите си със силно шляпане зад врата.

Той залита крачка-две напред, после се обръща към мен. Лицето му пламти от смущение и гняв.

— Каин, мамка му, не можеш просто…

Не му обръщам никакво внимание; просто надигам глава и поглеждам Величеството и съдиите.

— Спести си глупостите, Величество — казвам му с ясен глас. — Аз съм тук. Кажи ми какво искаш от мен, без да ми разиграваш разни шибани сценки.

Откъм струпаните около мен рицари се дочува стърженето на извадени от ножниците мечове, но Величеството вдига успокоително ръка.

— Добре — казва рязко той. После се навежда напред, а лицето му почервенява от прилива на кръв. — Добре, кучи син такъв. Къде се изгуби снощи? Когато изчезна от склада, къде отиде?

— Не е твоя работа.

Мамка му, не мога да му кажа дори и да искам.

Виждам накъде отиват работите. Оглеждам рицарите, които са ме наобиколили, и преценявам шансовете си за измъкване с бой.

— Вече е моя, по дяволите — излайва Величеството. — Мисля, че си отишъл направо при Котките.

— Ти си се побъркал. — Бих му казал кой всъщност е предателят… но не мога. Все още не. — Как ме виждаш да си стисна ръцете с Бърн?

Той се надига с гневно ръмжене от стола и вдига юмрук, сякаш би ме повалил с мълния, ако можеше.

— Знам, че работиш за Ма’елкот, шибаняко! Чуваш ли ме? Знам!

В настъпилата след крясъка му тишина се чуват плясъкът на крилете на подплашените чайки и уличните звуци от Лабиринта, от другата страна на стената. Заобиколилите ме рицари потрепват и извръщат погледи.

Сигурно никога досега не са виждали Величеството толкова разярен; поне аз не съм. Но се е случвало и да ми крещят много по-силно, а и трудно се впечатлявам от някакъв си гняв.

— Нима? — отвръщам тихо аз. — А дали ще се съгласиш да ми кажеш от кого си го научил?

Очите му се опулват и от гърлото му се разнася тих, хълцащ звук. Главата си залагам, че не му се иска сърдитият стар Деофад и всички рицари да чуят за аферата му с Кралските очи.

Ламорак промърморва нещо, но твърде тихо, за да мога да го чуя; уменията ми в четенето по устни са съвсем елементарни, но успявам да уловя думите „въпрос“ и „отговор“. Величеството като че ли не го чува, но казва:

— Тук аз задавам въпросите, Каин. Ти отговаряш. Ясно ли е?

Замълчавам за миг, за да му покажа, че ми е ясно, а после питам:

— Палас жива ли е?

Величеството процежда през зъби:

— Може би не се изразих ясно…

— Томи ми каза, че Палас е била простреляна вчера и е пленена от Котките. Жива ли е?

— Откъде да знам?

— Зарежи игричките, Величество. И двамата знаем какво трябва да ти е известно. Искаш ли да го обясня по-подробно?

Той се поколебава за миг и аз се чудя дали няма просто да каже „майната му на това дрънкало“ и да нареди на рицарите да ме заколят. После отвръща поглед.

— Да. Жива е.

Добре, добре, уф. Вече мога да дишам спокойно и тежестта, която притиска раменете ми, олеква. Сега остава просто да реша какво да правя по-нататък.

— Как смяташ да я спасиш?

Той ме поглежда изненадано, сякаш мисълта за това изобщо не му е минавала през ума. Какво, по дяволите, се е случило с нейното Омайване? Да не е преминало вече?

— Ами аз, ъъъ, носи се слух, че Ма’елкот я държи при себе си и я разпитва…

Позволявам на част от бушуващата в гърдите ми ярост да прелее в гласа ми.

— И ти, кучи сине, се нахвърляш с глупости срещу мен, вместо да мислиш как да ѝ спасиш живота! Какво ти става, по дяволите?

Знаете ли, сега като се замисля, това е много добър въпрос… С Омайването или без него, това съвсем не му е в характера. Ако не друго, Величеството е разумен мъж, прагматик. И ме познава от години. Знае много добре, че бих си отрязал топките с ръждив нож, преди да направя каквото и да е от онова, в което ме обвинява.

През твърдата кост, която използвам вместо мозък, се просмуква бавно още един въпрос: ако наистина търси отговорите на въпросите, които ми задава, защо просто не е пуснал срещу мен Ламорак и неговото Подчиняващо заклинание, за да измъкне всичко, от което се нуждае?

Ламорак промърморва още нещо. Улавям „доверие“ и „тази работа“, а Величеството казва:

— Не мога да ти имам доверие, докато първо не разнищим тази работа.

Мамка му и мръсно копеле…

Ясно.

Сега вече разбирам.

Ламорак не ми е направил Подчинението, защото не може да прави повече заклинания едновременно.

Дотук с призива за здрав разум.

Добре, може би не е нужно да разрешавам всеки проблем с юмруците си… но от време на време се появява по някоя ситуация, която се подобрява значително след разумното прилагане на сила.

Величеството е казал нещо, което съм пропуснал, и сега всички ме гледат така, сякаш чакат отговор. Поклащам глава и казвам:

— Съжалявам, бях се разсеял. Какво беше това?

Той започва:

— Казах…

Отново пропускам останалото, защото в мига, в който всички са се обърнали към него, за да чуят думите му, аз скачам и се завъртам във въздуха, нанасяйки ритник в скулата на стоящия отдясно рицар. Ударът е достатъчен, за да му счупи костта и да го отхвърли назад. Той се приземява върху съседния рицар и двамата се търкулват на земята.

Остават още десет.

Все пак не е нужно да ги просна всичките, за да избягам от арената. За части от секундата никой не помръдва; опитват се да осъзнаят какво съм направил току-що. Томи се съвзема по-бързо от останалите, но той пък е единственият, който не държи меч в ръката си. Когато посяга към дръжката му, аз скачам отгоре му и го стисвам за китката. Едно рязко извиване и удар с другата ръка му чупят костта. По-трудничко е от чупенето на лакът, но аз харесвам Томи и не ми се иска да го осакатявам завинаги.

Костта щръква от месото и той надава вой; коленете му омекват. Отстъпвам назад и забивам юмрук в подмишницата му, след което извъртам ръката си назад като тенисист, изпълняващ бекхенд. Томи се блъска в друг от рицарите, който се намира точно пред мен, и облива лицето му с кръв от подмишницата. Двамата падат един върху друг на земята.

Останалите рицари се колебаят. Никой не иска пръв да попадне в обсега ми и честно казано, не ги обвинявам. Възползвам се от секундното им колебание и хуквам като побъркан.

Прескачам набързо Томи и другарчето му и се озовавам точно пред подиума. Докато тичам към него, раненото ми дясно коляно ръмжи сърдито. И когато стигам до високата девет фута стена, то ми погажда мръсния номер да поддаде точно когато се нуждая от него, за да скоча.

Едва не си размазвам черепа, когато се блъскам в стената. Нямам време за втори опит — рицарите вече са по петите ми.

Мъжът, който ги води, ме вижда как се обръщам към него и се опитва да забави ход, но вече е твърде късно. Пресрещам го със скок и забивам крак в глезена му, като същевременно нанасям силен удар с юмрука си в задната част на врата му. Той полита с главата напред към стената и се свлича на колене.

Останалите се пръсват настрани, опитвайки се да ме нападнат едновременно от няколко посоки. Зашеметеният рицар тръска замаяно глава. Той стои на четири крака в подножието на стената, затова решавам да го използвам вместо табуретка — скачам на гърба му и преди да се усети какво става, отскачам отново. Височината му е повече от достатъчна, за да ми позволи да достигна ръба на стената и бързо да се издърпам нагоре.

— Хванете го и го убийте! — крещи Ламорак и зараждащата се паника в гласа му кара кръвта ми да кипне.

Изправям се на крака до най-долния ред пейки. Над мен се извисява Деофад и омагьосаният му меч Лутан сияе като парче стомана, току-що извадена от огнището.

Нямам никакво желание да си меря силите с коравото дърто копеле, затова се хвърлям странично и се претъркулвам през рамо тъкмо когато острието му се спуска надолу и от удара му в камъка хвърчат искри. Изправям се на крака далеч от обхвата му и започвам да се изкачвам по пейките към Величеството и Ламорак. Величеството проявява глупостта да ме пресрещне — по принцип се движи невъоръжен и ако Ламорак не го контролираше, никога нямаше да ми изскочи насреща с голи ръце.

Когато се приближава към мен, аз леко се навеждам напред, прихващам го през гърдите и го премятам през рамо. Той се търкулва надолу по стъпалата, а аз продължавам напред.

Докато Величеството се опитва да се изправи с помощта на Деофад, аз вече съм стигнал до целта си.

Лицето на Ламорак е пребледняло като отровна гъба.

— Каин… — шепне той и в очите му се промъква онзи разсеян поглед, характерен за менталното зрение. — Недей…

— Млъквай.

Десният ми юмрук го улучва право в ченето, малко под ухото, и костта се счупва под кокалчетата на пръстите ми; хрущенето ми носи дълбоко удовлетворение.

— Не ми припадай, Ламорак. — Разтърсвам го здраво и погледът му се прояснява. — Все още не съм приключил с теб. Опитай още някое заклинание. Хайде де, опитай.

Той вдига ръце над главата си, за да се прикрие, и навежда поглед.

— Не — изрича той със скована уста. — Не, моля… шчупи ми шенето, ма’а му.

Вдигам юмрук и преброявам бавно до десет, за да си дам достатъчно време да открия причина, поради която да го оставя да живее.

Стигнал съм до осем, когато Величеството ми подвиква:

— Каин, спри! Всички да спрат! Никой да не мърда, мамка му!

Настъпва продължителна тишина, а аз не отвръщам поглед от Ламорак. Започне ли да активира менталното си зрение, е дотук.

Навсякъде около мен се чуват тихи ругатни, когато мъжете започват да се освестяват и да оглеждат раните си. Ламорак е прикрил с шепи размазаното си лице и избягва погледа ми.

Зад гърба ми се разнася тихият глас на Величеството.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво, мамка му, стана тук?

Ламорак се дръпва назад, уплашен от онова, което съзира в очите ми.

— Колко си спомняш? — промърморвам аз.

— Всичко си спомням, мамка му. Просто не можех да спра — и знаеш ли, тогава ми се струваше абсолютно правилно. Беше си направо страшничко, мамка му.

Той се появява в полезрението ми и се отпуска на пейката до Ламорак. После се взира в лицето му с агресивна съсредоточеност.

— Имаш ли нещо против да ми дадеш назаем един от онези твоите големи ножове?

Поклащам глава; взел съм неочаквано решение. По-скоро е нещо като предчувствие, като интуиция — ирационално, но натрапливо.

— Остави го да живее.

— Да бе, да.

— Моля те. Направи ми услуга.

— Не разбирам — казва Величеството. — Мислех си, че вие двамата сте приятели. Защо ще иска да ти причини това? А ти защо ще го оставяш да му се размине?

Поглеждам надолу към Ламорак и този път срещам погледа му. Лекичко повдигам вежди и кимвам към Величеството, задавайки мълчаливия въпрос „Искаш ли да му кажа?“. В очите му се чете молба, а аз кимвам безгрижно.

— Помниш ли онази нощ, когато проведохме дългия разговор? — изричам бавно аз. — Палас му каза, че се връща при мен. Той го прие много навътре.

— Да бе, без майтап.

Очите на Ламорак се опулват смаяно.

— Ти… — изплюва той. — Лъжа! Т’фа е лъжа! Той, той…

— Нали ти казах да си затваряш устата! — промърморвам аз.

Бързият ми страничен ритник размазва с хрущене носа му и главата му отскача от каменната пейка зад гърба му. Ламорак подбелва очи и се свлича на земята, а над устните му се появяват пукащи се кървави балончета.

Велики Боже, какво усещане! Една продължителна секунда се боря с почти непреодолимото желание просто да го довърша, но успявам да се овладея. На косъм.

— Направи ми една услуга. Пази ми го. Заключи го в онази стая, където ни срещна, след като се измъкнахме от донжона — но дръж Поданиците по-надалече от гласа му.

— Без майтап? Добре. Но след като приключиш с него, той е мой.

— Да, както кажеш.

Величеството изпръхтява и се изправя на крака.

— А какво ще правим с Палас?

— Ето точно този въпрос очаквах да чуя. — Няма как да знам дали Величеството говори от сърце, или Омайването на Палас все още действа. Всъщност нали знаете, няма никакво значение. — Мисля, че е време да свалиш картите.

Той ме поглежда предпазливо, с присвити очи.

— Какво имаш предвид?

— Знам какво искаш, Величество. То не е тук, на стадиона. Не е и в Лабиринта. Залозите са много по-високи.

— Не знам за какво…

— Не знаеш друг път. Не си рискувал цялото Кралство на Кант, за да подкрепиш Смешника Саймън единствено от добро сърце. Хич не ти пука за актирите или за останалите.

Той не ми отговоря, просто гледа мрачно ранените рицари на арената.

— Знам какво ти се върти в главата — казвам му аз. — Знам, че смяташ да разкриеш цялата мрежа на Смешника Саймън и да я продадеш на Кралските очи. За какво играеш, за титла? Или просто заради заповедта на Тоа Сител всички полицаи да си затварят очите пред делата ти в града? Или е някаква прикрита имперска операция срещу останалите банди в Лабиринта?

Когато се обръща към мен, очите на Величеството са изпъкнали така, сякаш съм го стиснал здраво за гушата. Той отваря уста, но оттам се разнася само грачене в знак на отрицание.

Потрепва, когато слагам ръка на рамото му, но единственото което правя, е да го стисна приятелски.

— Всичко е наред, Величество. Не се сърдя.

— Аз, аз, Каин, кълна се, тя каза, че те е зарязала — помислих си, че ще ми благодариш…

— Да, но нещата никога не са толкова прости, нали?

— Но сега вече е различно — настоява той. — След като я опознах… Мамка му, Каин, не бих направил нищо, за да ѝ навредя. Никога.

— Давам ти възможност да ѝ помогнеш. Ти ѝ помагаш, аз помагам на теб. Разбираш ли? Ще надцакам Тоа Сител. Ти ще получиш повече от помощта си за Палас, отколкото от предаването ѝ. Ако направиш това за мен — изричам аз бавно и убедително, — ще сложа Анхана в ръцете ти.

Той се обръща към мен и в очите му проблясва алчна амбиция. Изцяло съм привлякъл вниманието му.

— Какво да направя за теб?

— Искам страхотен хаос по улиците, който да привлече до такава степен вниманието на Ма’елкот, че той да няма време да размишлява за намеренията ми, разбираш ли ме? Искам бунт. Не някакви си дребнави сблъсъци по улиците на Лабиринта. Искам цялата полиция, Кралските очи, цялата проклета армия дори, всички да са впрегнати да обуздават нещата. Искам градът да пламне.

— Много искаш. Прекалено много. Това може да изложи на опасност цялото Кралство.

— Виж какво, нямаш кой знае какъв избор. Палас няма да може вечно да издържа на разпитите. Когато Ма’елкот я пречупи, той ще разбере кой финансира нейната операция. Ще докара тук цялата си армия, за да ви заличи от лицето на земята. Всичко е излязло извън контрола ти в мига, в който са заловили Палас жива. Вече е късно да издаваш мрежата ѝ или да правиш каквото и да било друго, защото Ма’елкот ще го направи и без твоята помощ, а след това ще се стовари върху главата ти като божий гняв, и да знаеш, че въобще не преувеличавам. Затова ти трябва да удариш пръв. Трябва да го направиш веднага. Това е единственият ти шанс, Величество. Нали знаеш поговорката, че възможността е като копривата — сграбчвай смело или ще те опари.

Кралят се заглежда замислено в далечината и аз му оставям няколко секунди, за да обмисли всичко.

— Можем да запалим пожари — рече най-накрая той, — но това няма да е достатъчно. Бунт като този, който искаш ти, ще има нужда от допълнителна подкрепа. Трябва да продължи да се вихри, след като момчетата ми го започнат. Хората трябва да са разгневени и уплашени…

— Лесна работа — казвам му аз. — Те вече са уплашени. Ма’елкот им е подпалил задниците с тоя лов на актири. Превръщането на страха в гняв е най-лесното нещо на света.

— Нима? И как?

Поне тази част вече я бях измислил.

— Можем да бием Ма’елкот със собствената му пръчка. Ма’елкот — аз разпервам ръце, сякаш се каня да правя магически номер — е един от тях.

Величеството се мръщи, а аз му се ухилвам.

— Самият той е актир — казвам. — Цялата история с лова на актири е хитрина, чрез която се опитва да отклони вниманието от себе си.

Очите на Величеството постепенно се ококорват и той се вкопчва в ръкава ми.

— Мама му стара… — казва той задъхано. — Истина ли е това?

— Има ли значение? Когато започнеш да разпространяваш дадена история достатъчно упорито и продължително, ако тя е свързана с най-дълбоките страхове на хората, скоро се превръща в истина.

— Но, но… Дали е възможно? В смисъл, ако актирите наистина съществуват… Тогава всичко си идва на мястото… С малко повече доказателства можеш от раз да го свалиш. Благородниците и без това го мразят; веднага ще се обърнат срещу него. Армията няма да се бие за него… Но без нея…

Сега вече разбирам какво трябва да направя.

Адски ще боли. Години наред.

Но изборът между моята почтеност и живота на Палас не е никакъв избор.

Хващам го за раменете с двете си ръце и го поглеждам в очите с цялата си пряма, чиста откровеност, на която съм способен.

— Добре, Величество — казвам бавно аз. — Истина е. Само си помисли: Ма’елкот се появява отникъде по време на Равнинната война. Как можеш да изглеждаш по този начин, да си с такива размери, да имаш такова лице и такава сила, без никой да спомене името ти, докато станеш на колко, на четирийсет? Как, в името на всички богове, той успя да стане император за по-малко от пет години, след като падна от шибаното небе? Откъде се взе? Кои са приятелите му от детството? Къде му е семейството? Ето ти го и отговора — няма семейство, няма приятели, няма история. Той е актир, Величество. Той е един от тях.

— Разбирам — отвръща тихо той. — В името на кръвта на Тишал. Вече разбирам! Но ми трябва доказателство, Каин, нещо, което да отнеса на благородниците, за да ги накарам да се надигнат срещу него.

Отвръщам му с пълното убеждение на един честен човек:

— Ще ти намеря доказателство.

Очите му се замъгляват и се зарейват в далечината. Пред погледа му е Голямата зала на двореца „Колхари“, гледана откъм Дъбовия трон.

— Дай ми го и аз ще ти осигуря бунтовете.

Поклащам глава.

— Ще ми отнеме ден-два. А бунтовете ми трябват сега. След два дни Палас ще бъде пречупена или мъртва, а имперските войници ще лагеруват из Лабиринта. Цялото Кралство ще бъде заличено. Трябва да нанесем удара сега, днес, в следващия един час. Действай смело, действай още сега и ще спечелиш. Разпали бунтовете и до два дни ще имаш доказателството, от което се нуждаеш. Заклевам се.

Той ме поглежда в очите, търсейки истината, която няма да намери там. Аз отвръщам на погледа му, готов да изтъргувам повече от десет години приятелство и цялото доверие, спечелено през тези години, за едно голямо предателство.

Когато разбере, че съм го излъгал, двамата с Палас или ще си бъдем вече у дома, или ще бъдем мъртви.

Дори да е започнало да отминава, Омайването ще го подтикне да ни помогне, но вроденият му прагматизъм му подсказва, че ще погуби живота на хората си за една изгубена кауза. Той балансира на тънко острие и се колебае.

Известно време претегля годините на приятелство и доверие. Претегля репутацията ми — Каин по-скоро би убил човек, отколкото да го излъже — и накрая кимва рязко, сякаш е скочил от острието в бездната.

— Добре — отсича твърдо той. — Вярвам ти. Бунтовете ще започнат до един час.

Остава ми само да кимна.

Поглеждам към лицето на изпадналия в безсъзнание Ламорак, което като че ли ми се хили злобно и презрително.

„Хили се, задник — промърморвам наум. — Никога не съм твърдял, че съм по-добър от теб.“

— Да изгоря целия град — размишлява Величеството на глас, поклащайки недоверчиво глава. — Това е твърде много в замяна на живота на една жена.

— Майната му на града — казвам му аз. — Готов съм да изгоря целия свят заради нея.

Това поне не е лъжа.

8.

Слухът се разпростря като импулс по нервите в човешкото тяло, чиято глава беше Медният стадион в Лабиринта. Един рицар, който патрулираше по границата с Лицето, разговаряше със семейство прокажени просяци. Единият от просяците тръгна бавно по Пътя на измамниците и размени няколко думи с групичка хлапета с мръсни лица. Едното от децата се промъкна в Индустриалния парк, за да намери приятеля си, който работеше за „Последните новини от Колин“. Пажът поговори с един от работниците, който почиваше заедно с другарите си пред „Въглищарите на Черния Ганон“, на ъгъла на „Лаклънд“ и „Бонд“. Работниците се пръснаха по доковете. Един от тях размени няколко реплики с някакъв каруцар, който пренесе слуха заедно със стоките си през Моста на глупците право в Стария град.

Потайните Поданици на Кант си знаеха работата — всеки един от тях разговаряше с поне още трима други. След около час просякът на Брега на благородниците, който се намираше на южния бряг на Великия Чамбайген, каза на преминаващия благодетел:

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че Ма’елкот се изсилва твърде много с тия актири. Някога питал ли си се той откъде се появи? Замислял ли си се дали не крие нещо? Крадецът вика дръжте крадеца, си мисля аз.

Почти същите думи можеха да се чуят из таверните и странноприемниците от Змийската яма до сградата на съда. Повечето, които ги чуеха, се мръщеха. Това беше недопустимо. Беше абсурдно. Но когато разказваха през смях на приятелите си за този невероятно глупав слух, който са научили, почти във всяка групичка се намираше по някой, който изричаше, искрено навъсен:

— Ами знам ли. Това вече го чух днес. Може пък да има някаква истина в него. Хайде, признайте си, че не е невъзможно…

Историята заживя свой собствен живот, макар че със същия успех можеше да отмре напълно естествено до ден-два. Няколко дни мир и спокойствие щяха да успокоят внезапно събудените страхове и абсурдните слухове щяха да изчезнат.

Но само един час след пладне, в този къс есенен ден, пламъците облизаха задната част на Благородническия игрален дом на южния бряг на реката. Противопожарната бригада се зае веднага да го гаси, но на миля от там пламна жилищна сграда. Половин час по-късно в сенките на Моста на крадците беше подпалена конюшня. По това време мостовите капитани вече бяха започнали да изпращат редови войници да се борят с пламъците и помолиха гарнизона за помощ.

Няколко часа по-късно войниците бяха пръснати из столицата и изпотени и със зачервени лица, се бореха с разпръснатите пожари. Много от тях мърмореха, че „императорът може да праща дъжд, за да спаси реколтата на някакви си селяни в провинцията на стотици левги от тук, а му се свиди да пусне дори една малка буря, за да угаси проклетите пожари. Може пък да иска проклетият град да изгори“.

Капитанът на стражата при разрушения Мост на рицарите освободи всичките си хора от ежедневните им задължения и лично ги поведе на помощ. Чуха го да казва на помощника си, докато бързо прекосяваха острова:

— Това направо смърди, да ти кажа. Нещата със сигурност ще се влошат, преди да се оправят, помни ми думата.

Никой в града нямаше нужда да чува това; всички го усещаха ясно.

Целият град си пое дъх и го задържа в страхливо очакване на крясъка, който всички знаеха, че ще чуят с падането на нощта.

9.

Киърандел усети смущението в Потока цяла минута преди да чуе почукването на вратата на апартамента си. Смущението изобщо не приличаше на жилавата плетеница при придърпванията от заклинатели; това беше нещо огромно и необуздано, което като че ли завихряше целия Поток около себе си като разбушувал се океан, като прилив; струйката, която проникваше през стената, като че ли беше само мъничка частичка от някакво невъобразимо морско чудовище.

Кацнала на облегалката на стола и заета със заплитането на сребристата коса на Киърандел, Тъп усети напрежението на господарката си.

— Киър? Какво не е наред?

— Повикай Заки. Той е в стаята си. — Киърандел скочи от стола си като пружина и изпъна грациозно дългото си бледно тяло, което напомняше натегнат лък. Златистите ѝ очи като че ли успяваха да проникнат през стената. — Събуди го и двамата побързайте да се скриете. Нещо ще се случи.

— Киър…

Киърандел се обърна към дребничката си другарка:

— Не спори! Тръгвай!

Превързаното крило на Тъп не ѝ позволяваше да лети, но всички от дървесния ѝ народ бяха пъргави като маймунки. Заразена от тревогата в гласа на Киърандел, тя скочи от облегалката на стола върху масата, стрелна се бързо по килима и профуча през вътрешната врата.

Киърандел уви ъгловатото си тяло в роба, защото не искаше поддържането на илюзията за облекло да нарушава концентрацията ѝ. Тя протегна Обвивката си, за да провери нарастващото налягане на струйката и ахна, когато силата проникна в нея като груб любовник. Вкусът на този Поток беше доста интересен — не можеше да го определи точно, но усещаше, че може би ще успее да го разпознае някак…

Тя твърдо отблъсна тези мисли и попи структурата на Потока с могъщия си ум; в този момент на вратата се почука с един от кодовете на Лицата, Киърандел вече беше готова за всичко.

Елфката протегна въображаемата си ръка, Потокът потече към резето, дръпна го и вратата се отвори.

В коридора стояха двама от служителите ѝ — човек и каменар. Обвивките им бяха пожълтели от нервна енергия, която беше пронизана от аметистовите жилки на триумфа.

— Прости ни, Киърандел — каза човекът, — но заловихме този да се промъква отзад и решихме, че може да поискаш да разговаряш с него.

Между тях, с белезници на ръцете и опасно пулсираща черна Обвивка, стоеше Каин.

Обвивката му беше много по-тъмна от преди; едва се открояваше в среднощната сянка, надвиснала над него. Киърандел зяпна в мълчаливо благоговение, усещайки промяната в посоката на Потока — той се движеше към Каин, който сякаш беше заклинател с божествена сила. Силата не се вля в него, както би го направила при адепт; тя се завихряше около него и се връщаше обратно, сблъсквайки се с прииждащия поток. Киърандел виждаше, че той не го прави умишлено — дори не беше изпаднал в транса на менталното зрение, от който се нуждаеха човеците, за да приемат и насочват Потока. Какво беше това в такъв случай?

— Охраната добре, а, Киър? — рече каменарят. — Тоя път го фанахме, аъ?

— Стига глупости — сопна му се тя. — Престани с тази абсурдна игра, Каин. Покажи им.

Обвит в облака си, Каин се размърда и белезниците паднаха от ръцете му на пода. Двамата охранители отскочиха назад като попарени и посегнаха към оръжията си. Каин вдигна и двете си ръце.

— Може ли да поговорим? Или още сега да видя сметката на кученцата ти?

— Оставете го — нареди тя. — Влез, Каин. Вие двамата останете да пазите отвън. И този път се постарайте да свършите добре работата си.

Каин влезе с небрежна крачка, а кривата му усмивка се губеше сред вихрите на обграждащия го Поток. Той затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. Сенките отново се бяха появили — онези призрачни Каинови двойници, които като че ли се рояха при всяко негово движение. Той беше толкова добре подготвен за всичко, че Потокът придаваше плътност на призрачните му двойници. Тя вече можеше да види смътните промени в структурата на силата на местата, където преди само си ги беше представяла.

— Остани там — каза му рязко Киърандел. — От предишния път мина доста време, Каин, и сега съм подготвена за теб. Всяко заплашително движение ще ти е последното.

Той разпери ръце.

— Не бъди толкова негостоприемна, Киърандел. Дойдох да се извиня. Позволих им да ме заловят, за да не се налага да наранявам някого по пътя за насам.

— Да се извиниш?

— Да. Затова, че ти съсипах заведението, набих ти джуджето, раних малкото дървесно духче…

Киърандел го стрелна с поглед. Лицето му беше скрито наполовина зад призрачните Каиновци и изражението не си личеше; тя не можеше да реши доколко е искрен.

— Парите са любов, Каин — рече тя. — Ако си искрен, говори ми в злато.

— Така и смятам да постъпя.

— Струваше ми петстотин рояла.

Едната тъмна вежда се повдигна.

— Това е доста скъпо за една счупена маса и превръзка на окото.

— Толкова трябваше да дам на Бърн. След твоето… отпътуване… той обра парите и си тръгна.

— Ще ти ги върна двойно — рече Каин, свивайки рамене. — Предай ме.

В продължение на една дълга секунда Киърандел просто стоеше като вкаменена и само примигваше. Правилно ли го беше чула?

Каин продължи:

— Сериозно говоря. Знаеш новата цена за главата ми. Прати куриер при Очите и няма да се изненадам, ако Тоа Сител лично се появи, за да сложи златото в ръцете ти.

— Не разбирам.

— Виж сега, все някой трябва да прибере тия пари. Защо да не си ти, а?

— Каква игра играеш?

— Не е твоя работа. Искаш ли парите, или не?

— Онова, което искам аз — чу се Киърандел да казва с неочаквана жар в гласа, — е да разбера какво става тук.

Каин ѝ се ухили.

— Не го ли искаме всички?

— Агентите ми докладваха, че из целия град избухват пожари; че навсякъде спорят дали Ма’елкот е актир, или не — между другото, дочувам, че този слух е пуснат от Поданиците на Кант. И всички разправят, че се готви бунт. Вчера една човешка заклинателка надигна проклетия Велик Чамбайген, едва не потопи доковете под вода и потроши Моста на рицарите — нещо, което можех да се закълна, че е невъзможно. Освен това чувам, че тази заклинателка, която има повече сила, отколкото би трябвало да имат хората, се оказва старата ти приятелка Палас Рил. А сега ти се появяваш в дома ми и ме караш да те предам на Кралските очи. Защо оставам с впечатлението, че всичко това по някакъв начин е свързано?

— Имаш добри източници — рече безизразно той.

Киърандел очакваше да ѝ каже още нещо, но Каин просто стоеше там като издялан от камък. Дори не примигна.

— Защо искаш да го направя?

— Трябва да вляза в двореца. — Той потрепна, сякаш внезапно го прониза болка. — Искаш ли парите, или не?

Киърандел изсъска раздразнено през заострените си зъби.

— И ако не ги искам?

Отговорът на Каин прозвуча абсолютно небрежно.

— Тогава ще отида другаде.

Но Потокът, който се вихреше около него, потъмня и Киърандел внезапно се запита защо се противи толкова; никога не отказваше лесни пари. Докато наблюдаваше структурата на Потока около него, тя започна да подозира, че най-безопасният път е да изпълнява онова, което иска Каин. В противен случай силата му щеше да я изгори толкова лесно, колкото пеперуда, попаднала в пламъка на свещ.

— Добре — отвърна бързо Киърандел. — Ще изпратя куриер и няма да задавам повече въпроси. Някой ден ще седнеш и ще ми разкажеш цялата история.

— Да, щом казваш.

— В живота ти има сили — рече предпазливо тя, — които превъзхождат въображението ми. Виждам ги, или поне малка част от тях, но не ги разбирам. В теб се пресичат енергии, които никой не би могъл да разбере.

Той я погледна с цинична, многозначителна усмивка.

— При всички е така, Киърандел. Просто обикновено никой не го забелязва.

— Изпитвам жал към всички, които ти се изпречат на пътя.

— Да, аз също. А сега да действаме, става ли? Нямам цял ден за губене.

10.

Когато Тоа Сител чу, че Бърн влиза в стаята, той се извърна от прозореца само за да посрещне графа с един хладен поглед, след което отново се обърна към града.

През прозореца се виждаше не само Стената на Сен-Даналин, обграждаща двореца „Колхари“, но и причудливите кули на съседния Храм на Катеризи; оттук се разкриваше прекрасна гледка чак до Божия път на запад. Една карета с желязна клетка, теглена от четири черни коня, се движеше бавно по натоварената улица, окъпана в лъчите на залязващото слънце. След разрушаването на Моста на рицарите бедняците и нехората, шито живееха на северния бряг, бяха принудени да се тълпят на Моста на глупците, за да успеят да се приберат преди вечерния час. Денят беше необичайно топъл за сезона и сумракът се спускаше твърде бързо; на Тоа Сител му беше ясно, че няма начин цялата тази тълпа да напусне Стария град преди падането на нощта. Покрай Божия път вече бяха избухнали няколко свади; на някакъв потен гражданин му бяха стъпквали краката твърде много пъти, друг бе отнесъл няколко ръчкания в ребрата, а трети беше получил удар с камшик в лицето заради това, че блокирал пътя на каретата на някакъв господин. Неколцината полицаи, които обикаляха наоколо, изглеждаха нервни и изтормозени. Би трябвало да изпратят армията на помощ, но повечето от свободните войници бяха заети с потушаването на пожарите; над града се виеха гъсти кълба черен пушек.

Бърн заговори иззад гърба му.

— Още ли го няма?

Тоа Сител кимна разсеяно към приближаващата карета.

— Пътува насам. Пътят доста заобикаля, нали знаете — отвърна с равен глас той. — Може би не сте чули, че Мостът на рицарите е срутен…

Този път Бърн не клъвна на стръвта и рече само:

— Ма’елкот го иска в Желязната стая.

— Самият аз искам да го видя в Желязната стая — промърмори Тоа Сител.

— Имате ли представа къде е бил?

Херцогът сви раздразнено рамене.

— Изчезна от света. После отново се появи, този следобед. Нищо друго не мога да кажа.

Той въздъхна тихо, в очакване на язвителните нападки на Бърн. Дори не можеше да му отвърне подобаващо — Котките си бяха свършили работата. Макар актирите да бяха избягали, Ма’елкот знаеше къде се намират и можеше да протегне ръка и да ги сграбчи по всяко време, а заклинателят, който ги беше защитавал, в този момент лежеше на олтара в Желязната стая.

Кралските очи, от друга страна, не бяха открили следите на Каин. Стигна се дотам някаква елфска мадам от Града на пришълците да му свърши работата. По детски ехидният Бърн за нищо на света не би пропуснал възможността да му се подиграе, но този път Тоа Сител остана изненадан. Графът застана до него пред прозореца, облегна се на перваза и се загледа безизразно към тълпите, изпълващи Пътя на боговете.

— Нямам думи… — прошепна той. — Не ми стигат думите, за да опиша колко мразя този човек.

Тоа Сител се загледа в профила на Бърн — вече не тъй безупречен, обезобразен от отока на счупения му нос, и оцветен в алено от лъчите на залязващото слънце, — и с изненада усети как в гърдите му се размърда нещо като дружеско съчувствие.

— Може би Ма’елкот ще ви позволи да го убиете.

— Надявам се. Надявам се. Но… — Бърн се обърна към Тоа Сител и сви рамене. — Не знам. Притеснявам се, знаете ли? Имам усещането, че тук се случват твърде много неща, за които нямам никаква представа. Имам чувството, че нещата излизат от контрол. Не само за мен — за нас. За всички ни.

Тоа Сител го огледа за милионен път, но този път се почувства така, сякаш всъщност не го беше виждал досега. Бърн беше оцелял след разрушаването на Моста на рицарите само с няколко натъртвания — и с няколко шева на раните, нанесени му от момичето, което бе убил. Това неизменно напомняше за силата на Ма’елкот, която го защитаваше, напомняше, че Бърн беше фаворит на императора. Мъжествената му красота, силното тяло и грациозността на пантера, всичко това беше добре познато на Тоа Сител; новото бе неочакваната дълбочина на загрижеността му за Ма’елкот, може би загриженост за самата Империя. Предишния ден, може би дори и тази сутрин, Тоа Сител нямаше да се поколебае да заложи безсмъртната си душа, че Бърн е неспособен на чувства като тези, които току-що бе проявил.

През цялата изминала седмица той се беше чудил до каква степен омразата на Бърн към Каин е породена от ревността, от страха, че убиецът може да го измести в сърцето на императора. Сега се зачуди до каква степен собствената му изпълнена с презрение злоба към Бърн може да се е породила от същото това жалко чувство; все пак Бърн бе направен граф и получи командването на Сивите котки само преди няколко месеца, а Тоа Сител беше близък съветник и доверено лице на Ма’елкот.

„Колко е странно — помисли си той, — че аз, който си изкарвам хляба с доброто познаване на мисленето на хората, не мога да разбера самия себе си.“

— Самият аз изпитвам подобни чувства — рече Тоа Сител, вземайки внезапно решение. — Бърн, ние никога не сме били приятели. Не вярвам и че някога ще станем. Но смятам, че хабим твърде много време и енергия в дърлене и погаждане на номера един на друг — като съперници в любовен роман — и споровете между нас правят услуга на враговете ни. И двамата служим на императора по свой си начин; нека се примирим с това. Нека между нас настъпи мир.

Той протегна ръка на графа. Бърн я погледна така, сякаш тя представляваше някакво неестествено нещо, след което сви рамене и я стисна.

— Добре — рече той. — Мир.

Бърн се обърна отново към прозореца и се загледа замислено в късчето слънце, което все още се виждаше над хоризонта.

— Трябва да направим нещо с Каин. Знаеш ли, когато той изчезна така, си помислих… Ами помислих си, че ако никога повече не се появи, Ма’елкот просто ще ме остави да му взема главата. Но когато му казах, че онази кучка от Града на пришълците е поискала наградата за главата му, той се изсмя — с онзи негов покровителствен смях, нали се сещаш — и ми каза веднага щом се появи, да го изпратя в Желязната стая, сам. Мисля, че Ма’елкот го харесва, разбираш ли? Мисля, че дори е нещо повече от това. Между тях съществува нещо, което не мога да разбера, нещо дълбоко.

Тоа Сител кимна.

— Съгласен към. Миналата седмица Ма’елкот казваше, че ще остави Каин в твоите ръце. Според мен тогава говореше искрено, но сега не вярвам, че изобщо някога ще го направи. Виждал ли си го по време на работата му върху Великата творба?

— И различните Каиновци, на които се опитва да намери място?

— Да. След онази нощ в Сумрачната кула се занимаваше единствено с образите на Каин. В първата нощ, която Каин прекара тук, Ма’елкот го изследва магически. Оттогава се е превърнал в негова натрапчива мания. Каин е обсебил почти цялото му внимание; това е твърде неприятно и необяснимо.

— Трябваше да го убия още в „Залагащия пришълец“ — рече разсеяно Бърн, загледан през прозореца.

— Съгласен съм — рече Тоа Сител. — Но вече е твърде късно. Трябва да намерим начин да намалим влиянието му върху Ма’елкот. А за да постигнем това, трябва да открием как го е придобил. Какво знаеш за миналото на Каин?

Бърн сви рамене.

— Същите истории, които знаят всички. Но мога да ти кажа къде можем да потърсим повече информация — в Манастирите.

— Наистина ли?

— Да. Нали знаеш, че баща ми е монах? Непосветен. Та те са побъркани на тема архиви. Записват си всичко — и имам предвид абсолютно всичко.

— Да, и аз така съм чувал — рече замислено херцогът. — Дали ще ми позволят да прегледам архивите им?

— Обикновено не допускат никого — пазят ги в тайна. Но нали знаеш, че сега Манастирите не са твърде доволни от Каин…

Тоа Сител се наведе напред към прозореца и погледна надолу към сумрачния двор, докато обмисляше думите на Бърн. Долу петима тежко въоръжени придворни рицари стояха в готовност, докато едно Кралско око отключваше вратата на клетката в желязната карета. Дворът беше осветен от ярки факли. Дребничката фигура на Каин невъзмутимо излезе от сенките на стената на Сен-Даналин, като очевидно белезниците на китките и стоманените окови на глезените му изобщо не го притесняваха.

— Като че ли доста хора не са доволни от Каин — промърмори Тоа Сител. — Ела. Ще го изчакаме в Сумрачната кула.

11.

Привечер група конни полицаи се отправиха по Божия път на запад, подкарвайки тълпата пред себе си. Дочуха се гневни викове и оплаквания. Трябва ли да ги гонят от Стария град само защото се стъмва? Кой го е измислил това правило? Ма’елкот ли? Защо тия гадни копелета блъскат толкова грубо?

Улицата, и без това претъпкана, бързо се задръсти. Разплакаха се деца, премазани между по-едрите възрастни. Мъже и жени викаха на конните полицаи да са по-внимателни, защото нараняват хората, но капитанът им и без това беше изнервен. Искаше му се проблемите, които усещаше, че приближават, да избухнат на северния бряг, а не в неговия квартал. Той нареди на хората си да бутат по-упорито. Колкото по-бързо улиците на Стария град се изчистеха от тая паплач, толкова по-добре.

Не след дълго тълпата започна да се опъва.

Конете се натъкнаха на плътна противодействаща маса — телата на хора, каменари и първородни бяха наблъскани толкова нагъсто, сякаш представляваха един организъм. Едно огре вдигна с дългите си криви пръсти объл камък от калдъръма и го метна срещу капитана. Не успя да улучи, но тълпата с готовност възприе идеята.

Във въздуха захвърчаха камъни, а конните полицаи започнаха да размахват здрави сопи, които стоварваха по раменете и главите на околните.

Някой в тълпата изкрещя:

— Защо биете нас? Защо не търсите проклетите актири, от които би трябвало да ни пазите?

Друг му отговори:

— Защото получават заповедите си от самите проклети актири, затова! Защо не зададем тоя въпрос на шибания Ма’елкот, а?

Капитанът бързо нареди предателят агитатор да бъде арестуван веднага, но като че ли никой не го беше видял. Към общия хор се включиха още гласове:

— Актир! Актир! Да питаме Ма’елкот!

Първите двама души — човекът, който попита, и другият, който му отговори — бяха Поданици на Кант. Доволни от свършената работа, те си проправиха с лакти път към близката странична уличка, окуражавайки тълпата със скандирания: „Ак-тир! Ак-тир!“. Когато двамата се изгубиха в сумрака, тълпата вече беше подела рефрена.

Виковете отекваха все по-гръмогласно и застрашително:

— Ак… ТИР! Ак… ТИР!

Хората се притискаха един в друг, напираха към конете и постепенно ги принуждаваха да се отдръпват назад по Божия път.

Щом тълпата осъзна, че може да се движи в тази посока, тя стана неуправляема.

Капитанът можеше да изтегли войниците си назад в боен ред и да запази донякъде контрол над ситуацията. Можеше да нареди на хората си да нападнат с всички сили, да повалят неколцина души с мечовете си и тоягите и може би щеше да потуши надигащия се бунт. Но той не направи нито едно от двете неща. Млад и неопитен, той се поколеба и изкрещя на хората си да задържат позициите си, защото това му се струваше единственото правилно решение. Отстъплението означаваше позор, а той просто не намираше сили да нареди на хората си да се нахвърлят върху народа, който се бяха заклели да защитават. Поколеба се и изгуби.

Внезапно един от полицаите беше смъкнат от коня му; той изчезна под юмруците и ритащите крака на заобиколилата го тълпа. Надигна се мощен рев, като от гърлото на огромен кръвожаден звяр, който е надушил мириса на кръв.

Една лека, внимателно насочена промяна във вниманието на тълпата — и това вече не беше тълпа, не беше множество от отделни личности, случайно озовали се един до друг на тази улица в този ден. Всеки мъж, всяка жена, джудже или елф, огрило или духче се бяха превърнали в отделни клетки на едно гигантско кошерно съзнание, наподобяващо единен организъм — организъм, който е гладен.

В следващата секунда още един полицай беше свален от коня, после още един. Строят се разпадна и ездачите се разбягаха под дъжд от камъни и подигравателни викове.

С падането на нощта тълпата беше завладяла пътя. Пламъците на горящите сгради бяха нейното слънце, а магазините на богатите щяха да се превърнат в нейна трапеза.

Тя беше гладна и разполагаше с цялата нощ, за да си намери храна.

12.

Двама придворни рицари го бутнаха пред себе си в Движещата се стая. Преди да влязат, единият от тях подръпна въженцето на камбанката за деветия етаж. От шахтата се чу плясък на камшик, последван от слабото скърцане на насмолено въже; огретата натиснаха прътите на колелото и Движещата се стая започна да се издига нагоре.

Каин стоеше безмълвно, стиснал ръце зад гърба си и избягвайки погледите на войниците. Те от своя страна го наблюдаваха напрегнато, като от време на време облизваха нервно потта от горните си устни, а ръцете им бяха овлажнели от здравото стискане на дръжките на мечовете им. Мъжете познаваха репутацията му и не искаха да рискуват. Веднъж той раздрънка веригите на оковите си само за да ги накара да подскочат; те не го разочароваха. Той се изсмя тихо и невесело.

Чувстваше се твърде стар, за да се смее.

Стар и уплашен — не се боеше за себе си, за собствения си живот. Винаги бе знаел, че ще умре в Отвъдие. Имаше няколко дни, за да свикне с идеята, че ще умре скоро, още сега, ще умре като Талан, като свещеника на Рудукириш в Ритуала на прераждането; ще умре, защото напълно го превъзхождаха.

Боеше се, че по някакъв начин ще обърка нещата.

На пясъка в Медния стадион беше действал без колебание, защото целта му се намираше пред очите му и пътеката между него и мястото, на което трябваше да се озове, беше материална, истинска пътека от кал и камък.

Но сега, макар целта му да пламтеше като слънце пред очите му — Шана в безопасност на Земята — пътеката от тук до там представляваше просто гъста мъгла от възможности. Той се намираше твърде далеч от целта, за да предпочете единствено безопасните пътища за постигането ѝ. Дълбоко в сърцето си той знаеше, че само една от милионите възможности минава през оцеляването на Шана. Но дори тази самотна безопасна пътека беше осеяна с подвижни пясъци и ями, заредени с наострени колове, и по нея бродеха чудовища, жадуващи смъртта ѝ.

„Малка крачка към светлината — каза си той и продължи с останалите подобни мантри: — Придай си вид, че знаеш какво правиш. Никога не показвай страха си пред тях.“

Дебелата греда на деветия етаж се плъзна покрай вратата на Движещата се стая и се спря; посрещнаха ги други двама придворни рицари. Първият войник, който излезе навън, трябваше да повдигне крак, но след всеки, който излизаше, кабината се надигаше с няколко инча. Когато дойде ред на Каин, се наложи да му помогнат да слезе. Стоманеният прът, който свързваше оковите на краката му, не му позволяваше да прави големи крачки.

Рицарите казаха паролата на охраната пред вратата, водеща към Сумрачната кула, след което свалиха оковите. Очакваше ги продължително изкачване по витото стълбище.

Докато се качваше нагоре, обграден от двама войници отпред и двама отзад, Каин започна постепенно да усеща миризмата — електрически мирис на нагрят метал, от който му загорча на гърлото. Когато се приближиха към края на стълбите, към отворената врата, той долови и лек полъх на сяра и разложение, сякаш наблизо имаше труп, полумумифициран от вулканични изпарения.

В стаята след края на стълбището стояха двама мъже, осветени от потрепващия пламък на фенер, и наблюдаваха приближаването му — Тоа Сител и…

— Здрасти, Бърн — изрече Каин насмешливо, преструвайки се на радостен. — А аз се чудех откъде идва тая миризма.

— Продължавай да се смееш, шибаняко — отвърна Бърн с равен глас. — И твоят ред ще дойде.

— И майка ми винаги казваше това.

Тоа Сител се обърна към водача на рицарите.

— Развържи му ръцете — рече той с равен глас.

Войникът се намръщи.

— Сигурен ли сте…?

— Такова е желанието на Ма’елкот. Освободете го и си вървете.

Войникът сви рамене и отключи белезниците, след което заедно с другарите си тръгна надолу по стълбището. Каин се вслушваше в стъпките им, докато демонстративно късаше парченцата кожа, обелени от грубите ръбове на белезниците.

— Къде беше през последните два дни? — попита настоятелно Тоа Сител.

Каин не му обърна никакво внимание, а просто се приближи до прозореца и надникна навън. Заедно със здрача се бяха струпали и облаци, които сияеха в червено, отразявайки светлината на пожарите. Вятърът носеше далечни викове; в някои от тях отчетливо се долавяха скандиранията „Ак-тир… Ак-тир…“.

Поданиците изпълняваха тяхната част от споразумението; да можеше и той да получи поне малка възможност да изпълни своята…

— Хубав изглед — рече той.

— Очаквам отговор — изръмжа Тоа Сител толкова разгорещено, че Каин се изненада.

Той се обърна и седна на перваза на прозореца, поглеждайки към скритите в сянката лица на враговете си.

— Ето какво, херцоже. Не съм длъжен да ти казвам нищо. Можеш да получиш отговорите от Ма’елкот, стига да сметне, че си ги заслужил.

Бърн пристъпи напред и ръката му се плъзна по гърдите към рамото, над което стърчеше дръжката на Косал.

— Дребно копеле такова. Още сега ще ти видя сметката.

— Изглеждаш ми леко вдървен, Бърн. Да не би Талан да те е резнала тук-таме?

Бледите очи на Бърн потъмняха застрашително, но гласът му прозвуча спокойно.

— Така ли ѝ беше името? Умря, преди да успее да ми го каже. Последните ѝ думи бяха: „Моля те, Бърн, изчукай ме като животно.“

Каин поклати глава и положи всички усилия оголването на зъбите му да мине за усмивка.

— Такова бебе си. Жалко, че мога да те убия само веднъж.

Бърн направи още една крачка напред. Каин се ухили и вдигна ръце, завъртайки ги насам и натам, сякаш му показва бижутата си.

— Твърде късно. Трябваше да ме довършиш, докато ръцете ми все още бяха оковани. Тогава може би имаше някакъв шанс.

Той се облегна отпуснато на перваза. Достатъчно бе Бърн да се хвърли срещу него и Каин беше уверен, че ще успее да го преметне през прозореца. „Да видим дали този твой Щит ще свърши работа, когато се стовариш на улицата от такава височина.“

Тоа Сител постави успокояващо ръка на рамото на Бърн.

— Отговори от Ма’елкот? — каза той. — Да не искаш да кажеш, че Ма’елкот знае? Че търсенето ми е било нещо като развлечение? Или че е част от някаква по-мащабна игра?

„Хей, защо не? — помисли си Каин. — Объркай врага.“

— Не се ядосвай, Тоа Сител. Както може би си чувал, неведоми са пътищата божии.

— Играе си с теб — каза Бърн. — Това не е в стила на Ма’елкот. Той винаги е откровен с нас, и ти го знаеш много добре.

Погледът на Каин прескочи от единия към другия. Откога Бърн и Тоа Сител са се превърнали в „нас“?

Това беше достатъчно, за да накара стомаха му да се свие.

Той кимна към масивната черна желязна врата, която заемаше по-голямата част от северната стена. Повърхността ѝ беше обсипана с блещукащи сребърни руни.

— Вътре ли е Ма’елкот?

Бърн се подсмихна.

— Не е сам…

Тоа Сител му изшътка да мълчи.

— Нека сам го научи.

Устата на Каин пресъхна и се смрази, сякаш бе вдъхнал въздуха на арктическа пустиня. Кръвта зашумя в ушите му.

— Палас… — промърмори той и за един безкраен миг между два удара на сърцето му в съзнанието му се появиха кървавите образи на полузабравените разкази за Желязната стая.

Нямаше кръчма в Анхана, а може би в цялата Империя, където споменаването ѝ да не породи неприятни тръпки и да не те накара да настръхнеш в топлата нощ. Притеснението му щеше да е далеч по-малко, ако я бяха откарали в Театъра на истината.

Но от друга страна, мисълта, че трябва да влезе вътре сам, не го притесняваше въобще, не и ако това щеше да му даде дори най-малката възможност да ѝ помогне.

Той се отблъсна от перваза, но Бърн и Тоа Сител му препречиха пътя към вратата.

— Когато Ма’елкот пожелае компанията ти, той ще те повика — рече херцогът.

— Добре ще е да се махнеш от пътя ми — отвърна Каин.

— Чакай, докато не те повикат — каза Бърн и пристъпи напред, извисявайки се над Каин. — Той не обича да го прекъсват.

Каин надникна в ледено сините очи на Бърн. Той се намираше толкова близко, че с едно завъртане на главата можеше да забие зъби в гърлото му. Макар познатата ярост все още да гореше в гърдите му и жаждата да откъсне крайниците на Бърн от тялото все още да не бе утихнала, той беше далеч от мисълта да направи нещо също толкова безразсъдно и глупаво, като онова, което бе направил в игралната зала на Киърандел. Вместо това откри в себе си хладна пресметливост и устрем към целта — всичко заради Шана.

— Забавно е как само за два дни нещата толкова са се променили — изрече той нехайно. — Дори мога да си представя бъдеще, в което ти, Бърн, оживяваш до утрешния ден.

Бърн изсумтя презрително, облъхвайки Каин с дъх на месо.

— Просто стой далеч от проклетата врата.

Каин се наведе настрани и погледна намръщено към вратата покрай рамото на Бърн.

— Коя, онази ли? — Стрелна Тоа Сител с развеселен поглед, протегна ръка и потупа с два пръста херцога по гърдите. — Хей, Тоа Сител, не ми ли каза веднъж никога да не се надявам, че ще се озовеш в обсега на ръцете ми?

За части от секундата херцогът остана като вцепенен, спомняйки си смъртта на Крийл в Манастира. Това беше достатъчно за Каин, за да го изблъска от пътя си и да се шмугне покрай рамото на Бърн.

За миг се озова до вратата, сграбчи огромната халка във вид на змия и я повдигна, пъшкайки от усилието…

— Каин, недей! — изпъшка зад гърба му Бърн и в гласа му прозвуча истинска паника, която накара Каин да се усмихне.

Той погледна назад през рамо — Бърн и Тоа Сител стояха по местата си с пребледнели лица, протегнали ръце, сякаш искаха да го спрат, но не смееха да помръднат от страх да не би движенията им да го накарат да пусне халката.

— Не знаеш… — рече Тоа Сител с дрезгав глас, — не знаеш какво може да има вътре…!

— Мамка му — рече Каин през смях. — Добре, спокойно, бебета такива. Няма да почукам.

Вместо това направо отвори вратата.

Отвътре се разнесе вонята на кръв и стари изпражнения, измити със солена вода. От разположените по ъглите мангали миришеше на кедър. Таванът беше достатъчно висок, за да могат стъпките на Каин да отекнат в стаята, но когато Ма’елкот се изправи и величествено се обърна към вратата, помещението като че ли се сви като отминаващ сън — сякаш в него нямаше кътче, до което да не достига ръката на императора.

— Каин. Влез. Затвори вратата след себе си.

Каин хвърли бърз поглед през рамо към Бърн и Тоа Сител. И двамата изглеждаха изпълнени с благоговение и същевременно смъртно разтревожени и обзети от подозрение.

Той им намигна и влезе вътре.

13.

Вратата се затръшна зад гърба му и цялата стая иззвъня като гонг.

Ма’елкот пристъпи към него и гласът му прогърмя:

— Очаквах завръщането ти.

Той носеше някакъв воал — мрежесто перде, което го покриваше от глава до пети, като хлапе, играещо си на призрак с наметнат през главата чаршаф; от подгъва на мрежата висяха четири големи, лъскави черни скални къса с неправилна форма, които приличаха на грифонови камъни. Отдолу под прозрачната мрежа той беше съвсем гол, с изключение на тесните кожени панталони, които носеше под робата си и по време на Ритуала по прераждането. По впечатляващите му мускули проблясваха капчици пот, сякаш се беше намазал с олио като културист; от потта бяха потъмнели и краищата на късата му брада, както и долната част на кестенявата му грива, която се къдреше на раменете му.

— Бих искал да получа някои отговори от теб, Каин — рече той и в гласа му нямаше и следа от обичайното му бащинско благоразположение. Ако далечният грохот на гръмотевиците може да бъде разбит на думи и от тях да бъде създадена реч, то тя би звучала точно така — безлично и безстрастно, като гласа на Ма’елкот. — Палас Рил е твоята любовница. Палас Рил е Смешника Саймън.

Императорът се извисяваше над Каин като планина, от която всеки момент ще се срине лавина. Маската на спокойствието му започна да се пропуква, разкривайки изпъкналите вени на врата му.

— Ще съжаляваш заради това, че си ме предал, Каин.

Каин едва чу заплахата. За него тя не означаваше нищо — в момента нищо нямаше значение. Зад императора, към един окървавен скален къс с размерите на маса, беше привързано голото тяло, върху чиито бездиханни гърди лежеше цялата надежда на света.

Очите ѝ бяха отворени и се взираха безизразно в кафеникаво-сивкавия каменен таван. Ръцете ѝ бяха завързани една за друга над главата; глезените ѝ бяха хванати по същия начин, а въжетата им минаваха през тежки железни халки, монтирани върху каменния под. Тялото ѝ беше покрито със синини — множество много малки наранявания върху скъпоценната плът, които се сливаха в едно. Гърдите ѝ бяха покрити с чаршаф, който някога е бил бял; сега беше изцапан с кафяво, което имаше влажен кървав оттенък. Но онова, което привлече погледа на Каин, бяха очите ѝ, тези очи…

Те гледаха втренчено и не примигваха и Каин не можеше да се насили да мисли за онова, което Ма’елкот се кани да причини на него самия.

Стоя там неподвижно сякаш цяла вечност — неподвижен, неспособен да мисли, неспособен да диша. Дори сърцето му спря да бие за един безкраен момент, в който той живееше единствено за тези очи.

И тогава гърдите ѝ се надигнаха, бавно, постепенно; после се спуснаха отново и Каин усети появата на новата зора. Заедно с нейния дъх се завърна и неговият и животът му отново придоби смисъл.

— Но първо — рече Ма’елкот, който се беше приближил дотолкова, че Каин усети миризмата на разложение в дъха му — искам да знам къде беше!

Каин тръсна глава и се върна в настоящето.

— Ти какво, да не си ми майка? — рече той, опитвайки се да прозвучи по същия развеселено-подигравателен начин, по който беше разговарял с Бърн. Проблясъкът на рязко движение едва успя да го предупреди, преди ръката на Ма’елкот да го зашлеви силно и да го запрати да се търкаля по металния под.

„Мамка му — помисли си замаяно той, докато се опитваше да се съвземе и да се изправи на крака. — Това вече е проблем…“

Ма’елкот се хвърли към него като ловуваща котка. Императорът го вдигна във въздуха, стискайки го за кожения жакет, и го разтърси така, както териер разтърсва плъх, за да му счупи гръбнака. Всяка една от раните на Каин изпищя от болка и агонизиращите викове като че ли прочистиха замаяната му глава.

Внезапно той осъзна няколко неща.

Първо, щеше да умре още сега, тук. Ако Ма’елкот не получеше отговор, който да го удовлетвори, щеше да го пребие до смърт с голи ръце — а Каин нямаше такъв.

Второ, Ма’елкот използваше ръцете си не защото бе разгневен, а защото нямаше достъп до магията си. Мрежата — сребърната мрежа, с която се беше покрил, беше същата като на костюма на Аркадейл в Театъра на истината, същата като воала, който беше изобретил Конос. Сигурно го отрязваше от Потока. Така беше успял да разбере коя е Палас и че тя е Смешника Саймън — сребристата мрежа го предпазваше от Вечната забрава.

Третото, най-важното, зашеметяваше и поразяваше със своите последствия — отрязан от силата, която го превръщаше в онова, което беше, Ма’елкот беше уязвим.

Каин можеше да го убие.

Още сега. Точно тук.

Нямаше да получи по-добър шанс.

Дори без ножовете си, които придворният рицар беше конфискувал, въпреки огромната физическа сила, която се криеше в масивното тяло на Ма’елкот, въпреки че Каин беше почти цял фут и половина по-нисък и почти наполовина по-лек от този човекобог, той имаше шанс, и то добър.

Може би единственият му шанс.

Още сега.

Ма’елкот отново го погледна — стаята се завъртя шеметно около него — и изрева в лицето му:

— Къде? Отговори ми! Къде беше?

— Добре де — отвърна Каин, — добре…

Ма’елкот отпусна едната си ръка, задържайки го във въздуха само с другата, докато свиваше пръсти в юмрук с размера на каменно гюле. Каин прикри лице с двете си ръце тъкмо навреме, за да поеме отчасти гръмотевичната сила на удара. Вместо да счупи врата му, ударът само му изкара свитки от очите. Устата му се напълни с кръв от разбития нос и разранените от зъбите му устни.

— Ма’елкот, престани! — произнесе Каин с такава настойчивост, каквато успя да изцеди от фъфлещата си уста. — Ще ме убиеш… и тогава никога няма да разбереш…

Ма’елкот продължи да го държи във въздуха така, че краката му просто се клатеха безжизнено под тялото. Могъщите гърди на императора се надигаха като мехове, докато той дишаше учестено през стиснатите си зъби.

— Аз ти вярвах, Каин — прогърмя гласът му. — Не се доверявам лесно на никого. Искам отговор или ще ти отнема живота.

Каин срещна пламтящия му поглед и се взря безизразно в него.

— Пусни ме долу.

Лицето на Ма’елкот пребледня от гняв. Една дълга секунда животът на Каин вися на косъм, но императорът страдаше от проклятието, което беше част от съдбата на всички велики мъже — той трябваше да знае.

Той свали Каин на пода плавно, борейки се с гнева си. После бавно разтвори юмрука си и пусна жакета му.

— Говори тогава.

Каин се престори, че изпъва дрехите си. Направи се, че наистина иска да избърше кръвта от устните си; това му осигури няколко секунди, за да огледа Ма’елкот и да реши къде да нанесе първия удар.

Коляното, което беше уязвимо зад тясната кожа, издутите му слабини, снопът от нерви зад слънчевия сплит…? Не — в гръкляна, който едва се подаваше между дебелите мускули на гърлото му. Един удар с юмрук, само един — бърз и остър. Дори ларинксът да не се счупеше, мускулите около него щяха да се свият инстинктивно; той нямаше да може да извика за помощ. И тогава плътта щеше да се изправи срещу плът, костта срещу кост, човека срещу човек — при тези условия Каин не можеше да си позволи да изгуби.

Ма’елкот щеше да умре пред олтара, на който беше завързал Палас Рил.

И все пак, докато се люшкаше между извършването на убийство и смъртта, давайки си сметка, че ако не нападне сега, Ма’елкот няма да му даде друга възможност, когато погледна в разяжданите от гняв очи на този гигантски човекобог, Каин необяснимо защо си спомни как Хамлет беше решил да убие Клавдий по време на молитва: „Сега бих могъл да го свърша! Раз! Докато моли се…“10

Пред очите му започнаха да валят видения: битката, смъртта на Ма’елкот, освобождаването на Палас Рил, отварянето на вратата на Желязната стая — за да се озове пред Бърн и Тоа Сител, които не успява да убие, преди виковете им да предупредят дворцовите рицари в подножието на стълбището. Ма’елкот не е Лошата вещица от запад, чиито прислужници приветстват смъртта ѝ и оставят убийците ѝ да си тръгнат по живо, по здраво. Него го обичаха. Боготворяха го…

Всъщност той беше един адски кадърен император.

„И е един от малкото хора, които уважавам — помисли си Каин, — и един от още по-малкото, на които един вид се възхищавам.“

Добър човек? Не, определено не; но пък и Каин не беше такъв, и го знаеше много добре. Ала Ма’елкот беше по-добър от повечето хора, и поне беше откровен, признаваше бруталността си и се отнасяше добре с подчинените си…

Ако Каин го убиеше тук и сега, какво щеше да се случи? Ма’елкот умира, Каин умира, Палас умира, може би и Бърн, и Тоа Сител, а може би и още стотици хиляди във Втората война за трона, която със сигурност ще последва. Кой печели?

Печели Студията — една мащабна, унищожителна гражданска война е точно онова, на което се надяват.

Печели Колбърг.

Това, реши Каин, не е приемлив изход.

Баща му беше казал да забрави правилата. Той просто беше свил рамене. И без това по принцип не им обръщаше голямо внимание. Но сега установи, че всъщност имаше правила, според които беше живял; правила, които бяха създали Каин такъв, какъвто беше, модели на поведение, капани, за които той дори нямаше представа. Съобразявайки това, Каин стигна до изумително откритие:

„Може би не трябва да го убивам.“

Не само че не трябваше да убива Ма’елкот сега, не трябваше да го убива изобщо. Това беше моделът на Каин — когато си застрашен, убивай. Но той би могъл да избере да не робува на собственото си минало.

Може би тук, в затвора на Желязната стая, той беше открил една нова свобода.

„Всички смятат, че аз съм само Каин; че това са границите ми.“

Да излезе извън модела на Каин — началото беше поставено. Може би ако останеше отвън, ако започнеше да го заобикаля, така да се каже, да използва шаблона си като оръжие — този шаблон, който определя какво очакват от него приятелите му и враговете му, на какво смятат, че е способен — той би могъл да постигне всичко.

Защо да се примирява с по-малко от всичко?

Да спаси Шана. Да спаси себе си. Да измъкне Краля на Кант от лайняната дупка, в която го беше накиснал. Да спипа Колбърг. И да прецака Студията, като спаси Империята от Втора война за трона.

Той видя възможността, съзря смътната, неясната пътека през мъглата, която беше толкова опасна, че от самата мисъл за нея му спря дъхът. Но вече беше поел по нея — беше се придвижвал опипом, откривайки пътя си между ямите и тресавищата — а сега над него беше изгряло слънце и мъглата бе започнала да се топи. Разбра, че вече е започнал да действа правилно, вървеше по пътеката, която щеше да го отведе до всичко, стига да намери куража да рискува. И най-слабото колебание, най-смътната проява на страх — и край с него. И при най-слабата демонстрация на несигурност демоните, които пазеха пътеката, щяха да се приближат и да го разкъсат, но това не го притесняваше.

Точно това в шаблона Каин никога нямаше да се промени — изпитваш ли съмнения, действай.

Устните му се разтеглиха в широка усмивка.

— Знаеш ли какво? — рече ведро той право в яростното лице на Ма’елкот. — Мисля, че няма да те убия.

Очите на Ма’елкот се разшириха, след което веждите му се събраха.

— Разбира се, че няма. Какво те кара да смяташ, че ще успееш?

— Нека го кажем по следния начин: надявам се, че няма да се наложи.

— Стига игрички, Каин. Очаквам отговора ти.

— Цял ден стоиш тук, нали? Сигурно е много дразнещо да я разпитваш с тази мрежа на главата. Нищо чудно, че си в такова настроение. Макар че като се замислиш, е доста забавно; ако носиш мрежата, не можеш да използваш магията си, за да я накараш да отговори. А без мрежата не можеш да си спомниш какви въпроси трябва да зададеш или дори защо си я завързал тука. И в такъв случай какво ти остава? Болката? Знаеш предварително, че няма да свърши работа при някой адепт.

— Не съм я докосвал — изсумтя Ма’елкот. — Отоците са получени при залавянето ѝ.

Възелът в гърдите на Каин се отпусна.

— Тогава какво ѝ е? — попита той. — Защо гледа така втренчено?

— Каин, аз съм търпелив мъж — прогърмя застрашително Ма’елкот, — но не и днес.

— Да, без майтап. Нито пък аз. Виж какво, ако продължаваш да държиш тая мрежа на главата си, мога просто да ти скоча и да те пребия до смърт.

Ма’елкот повдигна едната си вежда и леко се подсмихна; гневът му внезапно се беше превърнал във веселие.

— Нима?

— Да. Знаеш, че мога; въпреки размерите ти и цялата ти сила, ти не си воин. Без магията ти ще те просна като торба с камъни.

— Няма да можеш да избягаш от двореца.

Каин сви рамене.

— Правил съм го преди.

Ма’елкот сви замислено устни.

— Така, значи — рече най-накрая той. — И защо ми го казваш това?

— Просто те уведомявам. — „И отвличам вниманието ти от това къде съм бил.“ — Ако ти желаех злото, бих могъл да ти отнема живота. Още сега. — Той разпери ръце, показвайки дланите си на Ма’елкот в жест на невинност. — Освен това искам от теб да свалиш тази мрежа.

— И защо? Не се надявай, че заклинанието, което пази любовницата ти, ще ѝ помогне да се освободи. Може и да забравя защо съм я вързал тук, но няма да забравя за какво съм използвал мрежата и че след като си я сложа на главата, веднага ще се сетя кой е Смешника Саймън.

— Не, не, не, изобщо не става дума за това. Първо, тя не ми е любовница. Заряза ме преди месеци. Второ, тя не е Смешника Саймън — не и в смисъл, че организира защитата на враговете на Империята.

— Стига, Каин. Самият Бърн…

— … е идиот и ти го знаеш. Той предположи, че е тя; и Палас никога не си направи труда да посочи грешката му. Тя просто защитаваше истинския Смешник Саймън.

— Хм. — Ма’елкот извърна глава настрани, след което отново го погледна. — По едно време той смяташе, истинският Смешник Саймън си ти.

Каин изсумтя.

— Не съм чак толкова умен. Нито той, очевидно. Но мога да ти кажа кой е истинският.

Ма’елкот скръсти масивните си ръце.

— И?

Лъжата излезе от устата му с лекота, без колебание.

— Кралят на Кант.

— Невъзможно — отвърна веднага Ма’елкот. — Херцог Тоа Сител…

— … е бил напълно изигран. Научих го от устата на самото Величество.

— Но… но… — заекна Ма’елкот, мръщейки се.

Каин едва не се изсмя на глас; никога не си беше представял, че ще види императора затруднен в избора на думи.

— Искаш ли да разбереш какво правят в момента? Свали мрежата.

— Не виждам…

— Естествено — сопна му се Каин. — Прекарал си цял ден в стая без прозорци, която кара всеки да напълни гащите само при мисълта, че трябва да почука, за да ти каже какво става отвън! А самият ти не усещаш нищо в Потока, защото си увил главата си с тази проклета мрежа. Нали искаш да си бог за Децата си, Ма’елкот? Добре, в момента хиляди от тях крещят за помощ, докато двамата с теб разговаряме. Не искаш ли да излезеш навън и да погледнеш? В момента гори половината от шибания ти град!

— Гори? — каза Ма’елкот и гласът му внезапно прозвуча незряло и уязвимо, като на сънено малко момче.

Ръцете му се вдигнаха сякаш по собствена воля и издърпаха мрежата през главата му заедно с няколко дълги кичура от къдравата му коса, откъснали се от скалпа му със слаб звук като от разпорване на дреха, който Каин едва дочу, но който сигурно беше прогърмял в черепа на Ма’елкот.

Когато най-после свали мрежата, императорът я захвърли настрани. Надигна глава като ловец, дочул далечния зов на плячката си, и застина в тази поза като вкаменен.

Изрече само едно тихо „Ааах…“.

Каин си пое дълбоко дъх, после още веднъж. Ма’елкот не помръдваше, дори не дишаше — той се взираше в някаква невъобразима далечина, а лицето му беше безизразно като речен камък.

Един дълъг миг Каин беше също толкова напрегнат, колкото и Ма’елкот; после отмести поглед встрани и се насили да се обърне и да се раздвижи, да отиде до олтара, на който лежеше завързаната Палас Рил.

Очите ѝ гледаха широко отворени и пусти; Каин почувства същата празнота и хлад в гърдите си. Около ноздрите ѝ имаше засъхнала кръв, косата ѝ беше изгубила блясъка си, в нея имаше оплетени клечки и късчета бурени от реката. Той протегна ръка към лицето ѝ, за да издърпа нежно една треска от косата, но някаква свирепа, цинична част от мозъка му му се подигра: „Разбира се, сега вече можеш да я докоснеш, след като е завързана.“ Каин отдръпна рязко ръката си и лицето му пламна от необясним срам.

— Палас… — промърмори той тихо, за да не го чуе Ма’елкот, и наведе глава, за да се взре в празните ѝ очи. — Палас, къде си?

При тези му думи гърдите ѝ се надигнаха сякаш от някакъв неочакван прилив и заедно с поетия въздух в очите ѝ се появи осъзнаване.

— Каин… — рече тя. В гласа ѝ отекна някакво странно ехо, чието значение той дори не се опита да разбере. — Толкова си жив…

Очите му започнаха да парят.

— Не разбирам…

— Аз съм в безопасност, Каин — рече едва чуто тя, поглеждайки го така, сякаш се намираше някъде много, много далеч. — Не могат да ме наранят… Спасявай се…

— Палас… — изрече безпомощно той.

Докато светлината отново напускаше очите ѝ, тя прошепна:

— Сега вече разбирам толкова много неща… Трябваше да сме много по-щастливи… Съжалявам за болката ти…

Палас се върна обратно в загадъчното място вътре в себе си, откъдето се беше появила, и отнесе сърцето му със себе си.

„Заклевам се, че всичко ще бъде наред. Ще оправя всичко. Кълна се.“

Той можеше просто да стои и да я гледа, без да помръдва, потънал в агонизиращи мечти за щастие, докато зад него не се разнесоха стъпки и чудовищната ръка на Ма’елкот не го стисна за врата като челюст на дракон.

— Какво си НАПРАВИЛ?

Тежестта на императорската ръка накара Каин да се свлече на колене край олтара. Силата на хватката му го задушаваше.

— Ма’елкот… какво…?

— Децата ми пищят от болка и страх; гърчат се в паника и животът им потъва в нещастие и ужас; и вината за това е твоя!

„Може би трябваше да го убия, докато имах тази възможност — помисли си Каин, обзет от противна слабост. А след това със закъснение се запита: — Как е разбрал?“

Опита се да се бори, да говори, за да отрече истината, но хватката на Ма’елкот пречеше на гласа да излезе от гърлото му и блокираше притока на кръв като гарота; в стаята притъмня.

— Мъката им отеква в сърцето ми; сълзите им забиват нокти в корема ми. Аз съм виновен за това, аз, който бях готов да увисна на Дървото на боговете заради тях! И това се случва, защото те доведох в Анхана, защото кръвопролитията те следват по петите, както гарвани преследват армията. Аз, макар да знаех това, те доведох в моя град, за да ме отървеш от един дребен дразнител, нещо по-дребно от трънче, по-дребно от ухапване от паяк, и сега плащам за това…

Гласът му се поуспокои, премина от апокалиптична ярост в нещо като озадачена мъка, а великолепните му очи се изпълниха с бисерни сълзи.

— Моите хора ме молят с плач да ги спася, да облекча страданието им. Другите се молят на малките си божества, но към кого да се обърна аз? Към кого? Аз се издигнах сред боговете и сега няма към кого да се обърна, за да споделя болката си.

Ръката пусна врата му и Каин рухна безсилно на пода, опитвайки се да си поеме дъх, докато постепенно идваше на себе си.

Вече разбираше — Ма’елкот не знаеше за пряката връзка на Каин със случващото се. Това беше някаква метафорична отговорност — очевидно Ма’елкот смяташе, че самото присъствие на Каин е довело до всичко това, и Каин нямаше никакво намерение да разсейва заблудата му.

Извисил се над него като гигантската икона в Голямата зала, императорът вдигна юмрук, сякаш се канеше да смаже Каин като хлебарка, но после отново го отпусна. Лицето му се изкриви в болезнена омраза, сякаш Каин беше огледало, в което той видя самия себе си и не можа да понесе гледката.

— Ще се превърна в нещо по-лошо от теб, ако те накажа заради собственото ми престъпление — рече той.

Каин се надигна на колене, изчака световъртежът му да отмине, после се изправи и отново отупа дрехите си.

„Номерът е в това, така да го ядосам — помисли си той, — че да не може да мисли трезво. Дори да притежаваш най-блестящия мозък на света, той няма да ти свърши никаква работа, ако си твърде вбесен, за да го използваш както трябва.“

— Онова, което искам да разбера — каза той съвсем преднамерено, — е кога си се превърнал в такова мрънкало?

Ма’елкот отвори уста, после я затвори. Очите му изпъкнаха като вените на шията му.

— Как смееш?

— Всичко смея, мамка му — отвърна Каин. — Точно затова имаш нужда от мен. Защо не спреш да хленчиш и не направиш нещо?

— Да направя…? — каза Ма’елкот и в очите му проблесна нещо. — Ще ти покажа какво ще направя.

Той протегна ръката си толкова бързо, че Каин дори не си помисли да се отмести. Пръстите му отново се вкопчиха в жакета на Каин и го издигнаха във въздуха.

„Знаеш ли — помисли си Каин вцепенено, — започна да ми писва да ме подмяташ така.“

Ма’елкот вдигна очи към тавана и замахна със свободната си ръка; след това без предупреждение коленете му се подвиха и той скочи с лекота нагоре, сякаш тежестта на Каин и собственото му тегло не означаваха нищо за него, и премина през солидния каменен таван.

Каин неволно потрепери, докато варовикът се приближаваше бързо към главата му, но в следващия миг премина през него като през гъста бледа мъгла и се оказа в миришещия на пушек нощен въздух над града. Ма’елкот го постави внимателно на отново втвърдилия се камък; двамата стояха заедно на върха на Сумрачната кула в двореца „Колхари“.

Над заобикалящия ги град се издигаха вулканични колони от пушек и пепел и се отправяха директно към ясното небе и неподвижните звезди, които постепенно започнаха да изчезват зад сгъстяващия се димен облак. Скоро останаха да осветяват анханските улици единствено оранжевите пламъци над горящите сгради.

— Не се усеща дори лек полъх на вятър — изръмжа на себе си Ма’елкот, — и въпреки това огънят продължава да се разпространява. Продължава да расте.

— Да, без майтап — отвърна сухо Каин. — Да не би да смяташе, че това е станало случайно?

Ма’елкот се изпъна и гърдите му се разшириха така, сякаш всеки момент щяха да избухнат. В очите му се появи нещо диво и стихийно; те проблеснаха и озариха камъните с изумрудена светлина.

— Нима смятат, че ще стоя и ще гледам как се опитват да изгорят моя град?

Преди Каин да успее да отговори, Ма’елкот протегна ръка към небето, сякаш за да почерпи сила оттам. Каин беше виждал този жест и преди, в Голямата зала, затова успя да отскочи встрани, когато юмрукът на Ма’елкот разсече въздуха. Около тях прогърмя толкова силно, че камъкът под краката им се разтресе.

Някъде далеч, в най-източната част на Стария град, под Шестата кула, огнените езици, облизващи една огромна сграда, внезапно застинаха и изчезнаха, сякаш изобщо не бяха съществували; не се виждаше дори пушек.

„Боже всемогъщи“, помисли си Каин, докато тръскаше глава в опит да прогони звъненето в ушите си, което беше почти толкова силно, колкото и гърмежът. Той дори не можеше да си представи съществуването на подобна сила. Не познаваше магия, която да е способна на това.

„Дали за него изобщо има някакви граници?“

Когато Ма’елкот издигна отново ръката си към небето, Каин каза:

— Това е малко глупаво, не мислиш ли?

Императорът се извърна към него, без да сваля ръката си, и в очите му проблесна зелен огън.

— Внимавай, Каин…

— Добре де, добре. Остави заплахите за някой друг път, става ли? Помисли върху това, което правиш, Ма’елкот! Нима смяташ да останеш тук цяла нощ и да хабиш силата си за нищо? След около час, а може и по-малко, всеки пожар, който си угасил, ще се разгори отново, и то още по-голям.

Императорът бавно отпусна ръката си и светлината в очите му постепенно угасна.

— Така е. Прав си; занимавам се с дреболии. Буря — рече отчаяно той, — решението е в бурята, гръмотевична буря, която да потуши пожарите и да принуди бунтовниците да се приберат в домовете си, но… но аз изпратих облака в Каарн. Ще са ми нужни часове, за да призова буря… А междувременно Анхана ще гори; докато призовавам бурята, няма да мога да гася пожарите, а не мога да призова буря, докато…

Гласът му секна; Каин почти изпита съжаление към него, към терзанията, които го разкъсваха.

— Да, лоша работа. Имам новини за теб. Това не е най-големият ти проблем.

— Има ли и друго?

Каин кимна.

— Ти виждаш само външната страна, разбираш ли? Виждаш резултатите. Трябва да вникнеш в причината. Знаеш ли какво подбужда тези бунтове?

— Страх, предполагам…

— Точно така — отвърна Каин. Той погледна към града с присвити очи и си пое дълбоко дъх, за да постигне точно премерената пауза. — Страх, че ти си актир.

Каин се обърна отново към Ма’елкот, изчаквайки го да вникне в думите му.

Императорът изглеждаше като ударен с тояга. Гърлото му се сви и той успя да произнесе само една-единствена дума:

— Как?

— Сам си си виновен — обясни Каин, опитвайки се да прикрие задоволството си. — Твоят лов на актири изпълни хората с ужас. Справи се отлично със задачата да избиеш от главите им страха от актирите, който напълно естествено се изкриви в страх от теб. Нали ти казвам, зад всичко това стои Кралят на Кант.

Той се взря в лицето на императора, опитвайки се да разчете скритите зад болката мисли. Беше ли успял да го убеди? Трябваше да му подхвърли тази информация още сега, докато тя имаше някаква стойност — след няколко часа Кралските очи щяха да му докладват същото и тогава вече щеше да е твърде късно.

— В този град слуховете се разпръскват лесно; поне половината от всички просяци на Анхана са Поданици на Кант — продължи Каин. — Нищо чудно, че хората вярват. Твоят лов на актири ги научи да се отнасят с подозрение към всичко в съседите им, което е необичайно или необяснимо, приучи ги непрекъснато да се оглеждат за актири. Пък и нали знаеш, че в теб има доста неща, които хората намират за страшнички.

Кълвеше ли?

— Но това е абсурдно…! — настоя Ма’елкот. — Защо аз, който направих толкова много…?

Каин се пресегна и положи длан върху едната ръка на императора. Погледна го в очите и поклати съжалително глава.

— Ти го възприемаш от рационална гледна точка, Ма’елкот. Търсиш разумен отговор в една безразсъдна ситуация. Никога няма да го получиш.

— Но накрая те не може да не си спомнят…

— Да. Накрая. Когато целият град се превърне в пепел и всеки оцелял благородник открито ти обяви война. Цялата Империя е обхваната от пожари. Така, както аз виждам нещата, на теб ти остава само една възможност. Унищожи Кралството на Кант. Разполагаш с не повече от двайсет и четири часа.

Ма’елкот потърси опипом ръката на Каин и я стисна.

— Двайсет и четири часа…

— Трябва да го спреш сега, преди нещата да излязат от контрол. Трябва да го направиш, преди благородниците да се намесят.

— Ще го сторя. Ще го спра. Ще наводня града с войници; ако се наложи, ще изравня Лабиринта със земята. Това трябваше да бъде направено още преди години.

— И ще се провалиш.

Каин облиза кръвта от устните си и ги разтегли в зловеща усмивка.

Това, което правеше тук, на тази кула, не се различаваше кой знае колко от битките — всъщност то си беше битка, но от един по-различен вид. Той се сражаваше за собствения си живот, за живота на Шана и за живота на Краля на Кант. Няколко часа по-рано мислеше, че предава най-добрия си приятел; сега, ако успееше да насочи Ма’елкот в правилната посока, предателството щеше да се превърне в услуга. Всяка лъжа, която беше казал на Краля, щеше да стане истина.

Нужно беше да възпре Ма’елкот от използването на военна сила по една-единствена причина — по този начин щеше да се получи.

„Мисли за това като за битка“, каза си той. Обичайната му тактика щеше да му помогне и тук, както му помагаше в двубоите. Нападай, нападай, нападай — приближавай целта си от всички възможни посоки и я притискай здраво, докато защитите ѝ не поддадат. Не му давай време да възстанови равновесието си — никога не му давай време да контраатакува.

Тези мисли му вдъхнаха увереност. Той знаеше, че всяко предложено от Ма’елкот решение е просто отбиване на удар, блокиране и също като еквивалентите им в битката тези отбивания и блокирания оставят открити множество точки, където би могъл да нанесе удар. Изпращането на войски в Кант щеше да се увенчае с успех — значи, трябваше да докаже, че това ще е напълно безполезно, поне на този етап.

— Не можеш да хванеш Краля с помощта на армия — каза Каин. — Поданиците на Кант са господари на пещерите под града. А те, знаеш, се простират в продължение на мили. При първия намек за военна намеса те ще се спуснат под земята — в буквалния смисъл — и ще са нужни дни, може би дори седмици, за да ги изкарате оттам. А ти не разполагаш с толкова много време.

— Не ми и трябва — рече Ма’елкот. — Мога да притегля този мъж по същия начин, както притеглих теб, Каин. Ще впрегна силата си…

— Нима? Ако беше толкова лесно, защо не можа да намериш мен през последните ден-два?

Една вена запулсира на челото на Ма’елкот. Той стисна гневно челюсти и не отговори нищо.

— Ще ти кажа защо — рече Каин. — Бях с Краля на Кант.

— Къде? Къде е било това? Къде си бил? — Ма’елкот се наведе напред и гигантската му ръка отново се протегна, за да го хване, но този път Клин се шмугна встрани и се озова зад гърба на императора. Ма’елкот се обърна към него и Каин отстъпи назад с вдигнати ръце.

— Защо, мамка му, просто не се спреш — рече той. — По-добре не ме хващай пак, Ма’елкот. Досега проявявах разбиране, но не бива да прекаляваш. Започваш да ме ядосваш.

Ма’елкот се изправи.

— Или ще ми дадеш отговорите, които искам, Каин, или ще ти покажа какво е гняв.

— Май трябваше да се досетя, че не мога да очаквам извинение — изрече мрачно Каин. — Нещата стоят така — нали знаеш как скалите около донжона пречат на Потока? Всички скали под града действат по този начин и Поданиците го знаят — затова ги използват. Личният заклинател на Краля на Кант, Абал Паслава, е доста умен тип; той замисли голяма част от случващото се и откри няколко пещери, които са толкова дълбоки, че Потокът изобщо не ги достига.

— Силата на моята воля е отбита от някакъв си камък? Не мога да повярвам.

— Така ли? Тогава защо не можа да ме намериш? — рече простичко Каин.

Ма’елкот се намръщи и не отговори.

— Всичко е много просто — единственият начин да измъкнеш Краля от пещерите е чрез брутална сила, а ти не разполагаш с достатъчно време. Ако тръгнеш срещу него с армия, ще изпуснеш единственото си предимство, което имаш в момента — той не знае какво знаеш ти. Че си наясно, че той е Смешника Саймън, че именно той стои зад всичко. Това е големият ти шанс. Трябва да го подмамиш навън.

Ма’елкот погледна към града си и пожарите проблеснаха в очите му.

— Но как? Как да успея да го направя навреме?

Каин се изсмя.

— Това е лесната част. Палас Рил е в ръцете ти, нали?

Ма’елкот се обърна към него, намръщи се и погледът му отново се замъгли.

— Палас Рил? Да… да, тук е. Какво общо има тя с това?

— Няма как да ти го обясня, Ма’елкот. Ще трябва да ми се довериш. Тя е затънала до гуша в това. Заловихте я, докато помагаше на актирите да избягат, забрави ли?

— Да, ах, да. Това е заради действието на заклинанието ѝ… усещам как тегли от Потока…

— Както и да е, това няма значение, чуй ме сега. Ще ти кажа как стоят нещата — Величеството разчита на това заклинание, за да провали разследването ти. Няма как да знае, че ти си намерил начин да го обезсилиш чрез онази твоя сребриста мрежа.

— Да, вярно, мрежата…

— Ти все още си император. Когато говориш, хората ще те слушат. Разполагаш с всичките пажове от „Императорски вестоносец“, които да разнесат словото ти. Можеш да призовеш буря. Да спасиш града. На зазоряване ще изпратиш всеки паж със следното съобщение: че по пладне ще отговориш на критиците си. Ще им покажеш кой е злият гений, отговорен за бедите на града. И ще го направиш по следния начин: точно на обяд ще изкараш Палас Рил на някое обществено място — да речем, на новия Стадион на победата на южния бряг, където ще могат да те гледат хиляди жители — и ще ѝ направиш онази магия, която приложи срещу заловените в двореца ти актири. Ще я убиеш и ще уловиш спомените ѝ. Ще го направиш пред всички, за да го видят. Няма какво да криеш, нали?

— Но… но как ще помогне това…?

— Никак. Няма да научиш нищо по-различно от онова, което вече знаеш, но Величеството не знае това. Разбираш ли? Ще трябва да действа бързо, за да се предпази. Не може да си позволи да бъде разкрит пред всички. Ако бъде свързан публично с актирите, благородниците няма да въстанат заедно с него и от цялата работа нищо няма да излезе. Ще напълниш тълпата със Сиви котки, преоблечени като граждани, и щом той се появи, те веднага ще го заловят.

— Смяташ, че ще се опита да спаси Палас Рил? — попита скептично Ма’елкот.

— Не, по дяволите — отвърна Каин. — Всъщност не тя е примамката, а ти.

— Аха… — Погледът на Ма’елкот отново се замъгли. — Аха, започвам да разбирам…

— Тя изобщо не го интересува. О, да, ако получи възможност да я убие, той ще го направи. Но онова, което всъщност го интересува, е възможността да убие теб.

— А ще получи ли тази възможност, Каин? Дали Палас Рил не е получила силата си от онзи Паслава?

— Може би, но аз ще се справя с него още тази вечер. Виж какво, имам по-добра идея — рече той, сякаш току-що му беше хрумнало нещо. Каин знаеше, че Ма’елкот скоро сам щеше да се сети за това; хубаво би било да го подхвърли сам и да спечели още няколко точки. — Защо изобщо да те застрашаваме? Ти си твърде важен за Империята, за да те подлагаме на опасност. Можеш да направиш някоя от онези материални илюзии, фантазиите, нали? Като онази елфка, която предвожда Лицата, как ѝ беше името?

— Киърандел — отвърна замислено Ма’елкот. — Да… да, мисля, че мога.

— Тогава няма смисъл изобщо да се появяваш там. Направо оттук, от Сумрачната кула, създаваш свой образ и го караш да се движи, да говори и да диша като истински. Така нищо няма да те застрашава. Можеш да извършиш цялата операция като фантазия. Мамка му, дори нямаш нужда от истинската Палас Рил — можеш да проектираш и нейна илюзия. Това няма да те затрудни, нали?

Каин наблюдаваше как колелцата в ума на Ма’елкот щракат, докато императорът обмисляше операцията от всички възможни ъгли и преценяваше всички евентуални последствия.

— Не — отвърна бавно той. — Не. Палас трябва наистина да се намира на стадиона; дори моите илюзии си имат ограничения. Играта на светлина и сянка, косата ми, разрошвана от вятъра, дори гласът ми. Онова, което чувам със съзнанието си, може да противоречи на онова, което чуват ушите ми. Не можем да си позволим подобни разминавания, защото враговете ни ще заподозрат нещо нередно.

— Не, не бива — отвърна Каин с нисък и отчаян глас. — Не можеш да я откараш там. Твърде е опасно. Моля те. — „Моля те — помисли си той, — не ме хвърляй в тези бодливи храсти…“ — Мога да ти помогна, Ма’елкот. Мога да уредя всичко. Но ако Палас е застрашена по някакъв начин, сделка няма да има.

Ма’елкот пристъпи към Каин и се надвеси над него, взирайки се дълбоко в очите му.

— Така, значи. Накрая всичко опира до жената.

Каин не отговори; сърцето му биеше толкова силно, че той едва ли щеше да произнесе ясно и една дума.

— За последния час едва не те убих поне два пъти — промърмори Ма’елкот. — Кралят на Кант е, или беше, един от най-близките ти приятели. Той те направи почетен барон на Кант, даваше ти убежище, споделяше с теб хляба, виното и може би най-съкровените си мисли. А ти го предаваш на мен — заради една жена. Заради Палас Рил.

— Тя е в ръцете ти. Аз я искам — изрече Каин с дрезгав глас. — Когато всичко това приключи, повече няма да се нуждаеш от нея. Дай ми я.

— Защо? Нали каза, че вече не сте любовници?

— Изборът беше неин, не мой. — Каин изпъна рамене и погледна в очите на императора със спокойна откровеност. — Обичам я, Ма’елкот. Винаги съм я обичал. Докато е жива, винаги съществува възможността да промени отношението си към мен.

Той произнесе тези думи с цялата възможна искреност; ако Ма’елкот усетеше истината в гласа му, може би нямаше да забележи пукнатините в лъжите му.

— Дори и след като предаде Краля на Кант?

— Да. Дори тогава. Той я предаде пръв. — Каин отстъпи назад, увивайки се с истината като със знаме. — Тя не участваше в тази история, за да ти се противопостави, Ма’елкот. Никога не е била против правителството. През живота си не е наранявала човек, докато Котките не започнаха да се нахвърлят върху нея навсякъде, където се появеше. Единственото, което искаше, беше да спаси живота на няколко невинни хора.

— Никой не е невинен… — започна Ма’елкот, но Каин отсече:

— Глупости. Тя не се занимава с политика, ясно ли е? Каквито и да са причините ти да започнеш това нещо, тези хора не са актири. Ти го знаеш, тя също го знае. Тя е… добре де… — Каин се закашля заради внезапното свиване на гърлото му. — Тя е герой, Ма’елкот. Истински герой, не като мен — или теб, без да се обиждаш. Тя не може да стои настрани, докато умират невинни, и това е единствената причина да се забърка в тази история.

— Ммм — изръмжа Ма’елкот. — Щом е такъв герой, как така стана любовница на човек като теб?

Каин поклати глава и отвърна поглед.

— Не знам. Може би си е мислела, че може да спаси и мен…

Внезапно той осъзна, че Ма’елкот го е отвел встрани от първоначалната нишка на разговора, и се застави да се върне към належащите въпроси.

— Работата е там, че Кралят на Кант съзря възможността да ти нанесе удар чрез нея. Чрез твоя лов на актири той намери начин да разруши всичко, което си изградил. Тя никога не би се съгласила на това. Не заради това беше влязла в тази игра. Двамата се скараха и тя заплаши да го издаде. Затова той се отказа от нея. Но не можеше да я предаде чрез Тоа Сител — това щеше да разкрие съучастничеството му. Затова остави Ламорак да го направи.

Ма’елкот повдигна вежди.

— Наистина ли? Ламорак е снасял информация не само на Котките, а и на Краля? Колко предприемчиво от негова страна.

— Не се ли изненада, когато той ти предаде информацията за лодката, след като беше изтезаван до смърт?

Това си беше рискован ход, но не чак толкова; Каин беше почти напълно сигурен, че Ламорак е отвел Котките на Моста на рицарите.

— Да — отвърна бавно Ма’елкот, — да, изненадах се. Но сега много неща започват да ми се изясняват…

— Ти наистина прецака плановете на Величеството, когато я залови жива. Той не очакваше такъв изход. Нямаше как да я убие със собствените си ръце — Поданиците нямаше да го разберат. У тях все още има някакви остатъци от честност. Не, той искаше Бърн да го направи, само че Бърн се издъни. Палас е жива. Затова се наложи да предприеме по-сериозни действия. Затова започна бунта и разпръсна слуховете, че ти си актир. Необходимо му е да ти нанесе един по-силен удар, преди да я пречупиш, така че когато разбереш на кого трябва да върнеш удара, вече да е твърде късно. Сега разбираш ли?

— Разбирам… — отвърна замислено Ма’елкот. — И когато моят илюзорен император съсече Палас на стадиона, всичките ѝ живи врагове ще повярват, че е мъртва, и това ще я спаси от отмъщение.

— Точно така — рече Каин. — И след това двамата ще живеем дълго и щастливо.

— Но ако Кралят на Кант е неин враг, защо тя продължава да го предпазва? Защо ми се съпротивлява?

— Тя е герой — отвърна просто Каин с пресъхнала уста. — Не би могла да постъпи по друг начин. Затова я обичам. Ако искаш помощта ми, задръж я в двореца, по-далеч от опасностите.

— Обясних ти защо е толкова сложно… — започна Ма’елкот, но Каин го прекъсна с рязко замахване на ръката, което до голяма степен напомняше удар.

— Престани да ми хленчиш с проблемите си — каза той. — Ти искаш да си бог; нима ми казваш, че не можеш да направиш една шибана илюзия, за да спасиш Империята си?

Императорът се намръщи мрачно.

— Съмняваш се в силата ми?

— Ти си онзи, който се съмнява — възрази Каин.

В очите на императора се появи замислено изражение; той очевидно си представяше как стои на огряната от слънцето арена на южния бряг.

— Може и да успея да го направя — изрече той след известно време. — Ще бъде трудно, почти невъзможно. Нито един смъртен не е способен да сътвори подобна илюзия — това ще е интересно предизвикателство. Но не мога да рискувам с Палас; силата ѝ се увеличи твърде много. Ако не я блокирам с волята си, тя може да намери начин да пробие блокадата ми и отново да се добере до Потока.

Каин сви рамене.

— Затвори я в донжона.

Ма’елкот се намръщи замислено.

— Предполагам…

— Това е най-сигурното място — рече небрежно Каин. — А скалата ще ѝ пречи да достигне до Потока.

— Да… — отвърна бавно Ма’елкот. — Предполагам, че в донжона ще бъде на сигурно място.

„Продължавай да го предполагаш.“ Ма’елкот се беше съгласил твърде лесно на това; очевидно имаше други планове за нея. „Няма проблем — помисли си Каин. — Аз също.“

Погледът на Ма’елкот отново се спря върху него.

— Ще го направя. Дори фантазията да се провали, няма да загубя много. Независимо от изхода, при мен ще дойдат достатъчно хора, пред които да обвиня Краля на Кант. Рискът не е голям. Каин, подцених те. Ти си наистина гениален. — Замислеността изчезна от лицето на императора и на нейно място се появи решителност. — Така и ще направим. Няма да ми е трудно да „изгубя“ тялото на Палас Рил преди изгарянето му или да намеря друго подобно тяло, което да бъде предадено на пламъците. Каин, изказвам ти Моята признателност. Когато всичко това приключи, ти ще получиш и много повече — ще ти дам титла, земя и поданици. И ще получиш живота на Палас Рил.

„Дявол да го вземе — помисли си изумено Каин. — Успях. Току-виж се получило.“

14.

Докато Ма’елкот разговаряше с Тоа Сител и Бърн, Каин стоеше до олтара, на който бе завързана Палас Рил. Отчаяно копнееше да направи нещо за нея, още тук и сега, поне да покрие голото ѝ тяло. Това всъщност беше за негово собствено успокоение — тя все още се намираше някъде далеч, на онова нейно тайнствено място, напълно откъсната от всичко, случващо се около нея.

Докато императорът крачеше из Желязната стая и даваше заповедите си, Каин наблюдаваше Тоа Сител и Бърн. Графът не спираше да хвърля алчни погледи към голото, покрито със синини тяло на Палас. Щом улови погледа на Каин, той бавно и противно облиза с език устните си.

Горчиво съжаление изпълни Каин — планът му не включваше никаква възможност да убие лично този извратен кучи син.

Обаче Тоа Сител не сваляше очи от невъзможно красивото лице на Ма’елкот. Зад обичайната маска на безизразна учтивост на херцога проблясваше загриженост, граничеща със страх. Когато императорът разкри, че истинският му враг е Кралят на Кант, кръвта нахлу в лицето на Тоа Сител.

— Не го вярвам — промърмори той. — И за миг не бих го повярвал.

Императорът се обърна към него.

— От теб не се иска да вярваш, Тоа Сител. Иска се да се подчиняваш.

— Но, но… вие не разбирате! — заекна Тоа Сител. — Какви доказателства имате, освен думите на Каин? Нима забравихте, че разрушението го следва навсякъде? Нима забравихте донжона? Нима забравихте Войната за трона?

Ма’елкот пристъпи и се надвеси над него, а лицето му помръкна така, сякаш облак премина пред слънцето.

— Не съм. Погрижи се и ти да не забравиш — аз съм Ма’елкот. Империята е моя и ако пожелая, мога да я рискувам. И този град ми принадлежи. Както и твоят живот, Тоа Сител.

Херцогът не потрепери, но просто не беше в състояние да откъсне поглед от императора. Когато наведе глава, Ма’елкот омекна и добродушно положи длан върху рамото му.

— Разбирам загрижеността ти, херцоже мой, но ти не трябва да забравяш, че всяко унищожение, извършено от Каин, ми е било полезно. Дойдох на власт благодарение на Войната за трона; след безредиците в донжона почти победих най-досадния си противник. Не искам от теб да вярваш на думите на Каин, а по-скоро на моята преценка.

Бърн пристъпи напред, предъвквайки устната си с подигравателно изражение на лицето.

— А Каин къде ще се намира междувременно? Ако питате мен, аз бих го заключил на някое място, където да мога да го държа под око.

— Не те питам, Бърн. — Ма’елкот се наведе и вдигна сребърната мрежа, която лежеше на пода. С едно движение на мощната си китка я сви на купчина — грифоновите камъни бяха доста тежички — и подхвърли вързопа на Каин. — Каин също играе роля в тази история.

Каин улови мрежата с едната си ръка и заговори, докато я свиваше на вързоп:

— Единственият проблем в плана е Абал Паслава. Наричат го Заклинателя — той е нещо като домашен магьосник на Кралството…

— Всички знаем кой е той — намеси се сухо Тоа Сител.

— Е, той представлява проблем. Специалист е по илюзиите и разни подобни глупости. Може би ще успее някак си да засече фантазията на Ма’елкот или дори да я разруши. Това наистина ще провали плана.

— И какво смяташ да направиш по въпроса?

Каин претегли на ръка мрежата.

— Ще го убия. Няма да е трудно. Те ми вярват, забравихте ли? Ще го спипам насаме, ще метна мрежата на главата му, за да не може да се защити, и миг по-късно проблемът ще бъде решен. Знам доста начини да го убия, без да оставя следи. Паслава не е млад; ако кажа на Величеството, че внезапно се е строполил на земята и е умрял в ръцете ми, всички ще ми повярват.

Бърн се обърна към Ма’елкот.

— Как можем да сме сигурни, че ще постъпи точно така? Защо да рискуваме и да го пуснем? Ма’елкот, казвам ви…

— Не се бойте — прогърмя гласът на Ма’елкот. — Аз се вслушах в Каин и усетих желанието му; той не лъже. Тоа Сител, ти ще дадеш необходимите заповеди; оставям всичко в твои ръце. Бърн, искам Котките ти да са в готовност. Щом Кралят на Кант се озове в ръцете ми, ще се заемем с Палас Рил.

„Бъди по-убедителен“, помисли си Каин.

— Ма’елкот, ти обеща…

— Не съм. Поставих условие: когато всичко приключи. Нищо не е свършило, докато не се убедя сам, че Палас Рил вече не представлява заплаха за Империята. Утре по залез-слънце, ако градът отново е спокоен, ще продължа разследването си. Ако реша, че си казал истината, ще я пусна на свобода.

— На свобода? — Бърн изглеждаше зашеметен. — Не можеш!

— Мога. И ще го направя. Каин, чака те много работа. Върви с Тоа Сител да уредите бягството от желязната карета, докато те откарват в донжона. Трябва да бъдеш убедителен, но… — веждите на императора се сбърчиха застрашително — не убивай никого. Запази стръвта си за нашите врагове и ще бъдеш възнаграден. Отнемеш ли живота на някой от моите верни войници, ще бъдеш наказан. Ясен ли съм?

Каин сви раздразнено рамене, показвайки неудовлетворението си.

— Да, добре.

— Отивайте тогава. Мен също ме чака много работа — трябва да призова обратно бурята от Каарн, за да спася града. Това ще ми отнеме няколко часа, а след това трябва да подготвя фантазията за утре. Тръгвайте.

Тримата мъже се спогледаха; погледът на Каин беше мрачен, на Тоа Сител — невъзмутим, а Бърн открито злобееше. Каин си пое дълбоко дъх и неохотно тръгна към вратата. Трябваше да положи физически усилия, за да се откъсне от Шана. Той стисна зъби и не погледна назад.

Тоа Сител стигна пръв до вратата и я отвори пред него. Когато двамата излязоха в антрето, гласът на Ма’елкот прогърмя зад гърбовете им:

— Бърн, изчакай за момент.

Каин веднага се обърна. Яркият образ на Бърн, който остава сам в Желязната стая с Шана, докато Ма’елкот се занимава някъде с буреносната си магия, направо изгаряше съзнанието му. Ма’елкот махна с ръка от другия край на стаята и вратата се затръшна пред лицето му.

Той остана за миг на мястото си, втренчил поглед в сребристите руни, виещи се около змиевидната халка, като се опитваше да диша, опитваше се да възстанови психическото си равновесие.

— Каин.

В гласа на Тоа Сител се усещаше необичайна напрегнатост. Когато Каин погледна през рамото си към херцога, обикновено безизразното лице на Тоа Сител беше пребледняло от потисканата ярост.

— Веднъж вече ме направи на глупак, Каин — изсъска той, — и сто хиляди души загинаха във Войната за трона — сред които и синовете ми. Познавам те, Каин, и няма да ти позволя да ме изиграеш за втори път. Не знам как си успял да излъжеш Ма’елкот, но знай, че не си излъгал мен. Наблюдавам те, Каин, и при най-малкия намек за предателство ще се погрижа да умреш.

Каин посрещна гневния му изблик с оголени зъби.

— Ядосан си само защото върша работата ти по-добре от теб. Величеството те изигра по същия начин, по който Ламорак изигра Бърн.

— Предупреждавам те, Каин…

— Знаеш ли, на твое място щях да обръщам по-малко внимание на мен и щях да мисля повече за спасението на собствения си задник — отбеляза приятелски Каин, прекратявайки свадата. — Ще ти дам един съвет, херцоже. Не защото те харесвам, нали разбираш, а защото мисля, че дълбоко в себе си ти си един свестен човек. Не забравяй кои са ти приятелите. Трябва да помислиш какво ще правиш, ако Ма’елкот падне.

— Той няма да падне, не и докато съм жив — отвърна Тоа Сител.

— Не давай такива обещания. Ако Ма’елкот си отиде и повлече и теб със себе си, кой ще остане начело? Поне докато някой не го убие и не заеме мястото му?

Тоа Сител се намръщи; после очите му се разшириха и той започна да пребледнява. Миг по-късно поклати глава и промърмори:

— Но… никой няма да тръгне след него; той е само един граф — няма никаква власт, никаква реална сила…

Каин му се ухили цинично.

— Хей, на този свят има хора, които само чакат някой да им каже какво да правят и изобщо не ги интересува кой ще е той.

Известно време Тоа Сител гледаше мрачно, но после тръсна глава, сякаш за да прогони образа от главата си.

— Но Ма’елкот няма да падне. Това не може да стане.

— Не залагай живота си на това. Не мислиш ли, че напоследък се държи малко странно? Внезапните гневни избухвания, натрапчивата му мания за мен, за това, къде съм бил, какво съм правил. Започвам да си мисля, че полудява.

Тоа Сител присви очи и зарея поглед. Каин знаеше, че той вече размишлява над думите му.

— Естествено — продължи Каин, — утре всичко ще се изясни. Но според мен ти вече разбираш, че Ма’елкот не е неуязвим. Щом на нас ни е ясно, то значи, враговете му също го знаят.

— Каин…

— Съжалявам за синовете ти, Тоа Сител. Знам, че след толкова време думите ми не значат нищо, но ти се кълна, че никой не знаеше колко ужасна ще бъде Войната за трона. Монашеският съвет никога нямаше да ме изпрати тук, ако подозираше, че нещата ще се развият така. Аз също не искам да стана свидетел на още една война. Помисли върху това. Тук трябва да има някой, който да поддържа реда, в случай че Ма’елкот падне. А аз не мога да се сетя за някой друг, който би могъл да свърши по-добра работа от теб.

Мускулите в крайчетата на устата на Тоа Сител се напрегнаха и отпуснаха, а погледът му бавно се фокусира върху Каин.

— Ела. Трябва да уредим бягството ти.

15.

— Не мога да повярвам, че му се доверяваш. — Бърн крачеше яростно напред-назад, размахвайки ръка във въздуха. — И не мога да повярвам, че се каниш да я освободиш! След всичко, което ми причини тя! Знаеш ли колко от момчетата ми уби?

— Шшт, скъпо момче — избоботи Ма’елкот. — Успокой се. Не вярвам на Каин. Нито пък ще освободя Палас Рил. Онова, което направи на доковете… — През красивото му лице премина сянка. — Самият аз не бих могъл да го постигна. Тя се превърна в Сила; твърде е опасно да бъде оставена жива. Не мога да го позволя.

— Но ти каза на Каин…

Масивните рамене се повдигнаха и отпуснаха.

— Все пак тя е ранена смъртоносно в гърдите. Според мен и без това животът скоро ще я напусне; ще остане жива само докато имаме нужда от Каин. — Той се усмихна в брадата си. — Може пък да е поучително, ако приложим онова заблуждаващо заклинание върху нея наистина, вместо…

— Имаш нужда от него за какво? Защо го пусна да излезе оттук? — Гласът на Бърн се извиси и в него се появи капризна нотка. — Защо не ми позволяваш да го убия?

— Може и да го направя, но още не. — Ма’елкот постави ръка върху рамото на Бърн. — Онова, което той ми разказа, звучеше доста убедително; съответства на всички факти, а и той имаше отговори на всичките ми въпроси. Това само по себе си е достатъчно, за да събуди подозрението ми — само измислиците могат да бъдат така точни. Животът не е толкова подреден.

Той се обърна величествено, като плаващ срещу вятъра платноход, и се приближи към олтара. Погледна към застиналото бледо лице на Палас Рил, протегна ръка и докосна затворените ѝ очи.

— А и аз вече имам причина да се съмнявам в думите на Каин — продължи той. — Но планът му подхожда на целите ми толкова добре, че чак му се възхищавам — невероятна печалба без никакъв риск. Може пък наистина да ми е верен. Допускам тази възможност, но не разчитам изцяло на нея. — Императорът вдигна глава и замисленото изражение изчезна от лицето му; внезапно той впери напрегнат поглед в лицето на Бърн. — Дай ми ножа си. — Ма’елкот протегна ръката си към него; Бърн извади камата от канията ѝ и я подаде без колебание на императора. Оръжието изглеждаше съвсем дребно в шепата му; Ма’елкот я вдигна към очите си и я огледа. Приличаше на джобно ножче. — Тази мрежа, която дадох на Каин — когато я вдигнах от пода, аз я белязах.

В очите му проблесна зеленият пламък. Той стисна камата в юмрука си и я погледна съсредоточено. Острието проблесна, отразявайки изумрудения цвят на очите му. Когато светлината изчезна от лицето му, камата продължаваше леко да сияе. Ма’елкот я върна на Бърн, който я пое предпазливо, усещайки топлината на императорската ръка върху дръжката ѝ.

— Насочиш ли този кинжал към Каин, той ще се загрее и ще засвети в зелено. Проследи го и разбери какво е намислил. Вземи със себе си отряд Котки. Ако ти се удаде възможност да заловиш или убиеш Краля на Кант и някой от Поданиците му, възползвай се от нея. Не го следи твърде отблизо. Не мога да ти дам Наметало, защото всичките ми сили ще ми трябват, за да призова бурята.

— Ще го направя, Ма’елкот — каза Бърн и стисна камата така, сякаш тя бе символ на клетвата му. — Знаеш, че можеш да ми вярваш.

— Знам, Бърн, и разчитам на теб.

Ма’елкот се обърна и погледът на Бърн се плъзна по голото тяло на Палас Рил. Отсъстващият поглед в очите ѝ, синините по слабата ѝ фигура, окървавените превръзки на гърдите ѝ, дори веригата, която приковаваше ръката и крака ѝ към олтара — той никога не беше виждал нещо толкова еротично през живота си. Желаеше я толкова силно, че дъхът му секна.

— Ъъъ, Ма’елкот?

— Да, сине мой?

— Когато приключиш с Палас, ще ми я дадеш ли? Все пак — додаде бързо той — нали аз я залових. Така ще е честно.

— Ммм, да. Може. Така ще е честно.

16.

— Каин се върна онлайн.

Колбърг скочи като хрътка, надушила дивеч.

— Колко време го нямаше?

— Един час и седем минути, Администратор.

— Идеално, идеално. — Той се наведе напред, стрелвайки с поглед сопитата; няколко часа по-рано те най-накрая бяха решили да седнат на столовете, които им беше осигурил. Никой от тях не помръдваше. Според него можеше просто да са заспали.

Екранът в Техническия център показваше вътрешността на желязната карета. Все още нямаше монологване. Каин разговаряше безцеремонно с един мъж, в когото Колбърг разпозна онзи тип Тоа Сител, херцога. В каретата имаше още двама мъже; те носеха униформите на дворцови рицари. Каин непрекъснато поглеждаше през решетките към пожарите и хората, тичащи напред-назад по улиците — някои бяха въоръжени, други кървяха, трети разнасяха сандъци, бъчви и стомни, четвърти се хвърляха разярени върху крадците, които се опитваха да им отмъкнат плячката.

— Чудесно — прошепна Колбърг. — Прекарват го право през центъра на бунта. Харесва ми… По дяволите, Каин, знаех си, че мога да разчитам на теб. Знаех си.

Колбърг се изсмя шумно при вида на изненадата и ужаса, които се изписаха по лицата на рицарите, когато белезниците на Каин паднаха на земята. Той измъкна отнякъде тънко острие, малък закривен нож, който опря в гърлото на херцога.

— Убийте го — изръмжа Тоа Сител. — Не мислете за мен. Не му позволявайте да се измъкне! Това е заповед!

— Да, действайте — каза им Каин. — И кой ще остане жив, за да може после да каже на Ма’елкот, че е било заповед? Да не мислите, че ще ви повярва? Отваряйте проклетата врата и се дръпнете настрани.

Дворцовите рицари не бяха в настроение да рискуват живота си. Те отвориха вратата и Каин повлече Тоа Сител към разбунтуваните улици. Рицарите, които яздеха отзад като охрана на каретата, се развикаха изненадано, когато ги забелязаха да се отдалечават, но и те не бяха настроени по-авантюристично от другарите си в клетката. Каин и заложникът му успяха да се шмугнат в близката уличка.

— Достатъчно далеч ли е? — попита тихо Тоа Сител.

— Да. На практика съм израснал тук. Никога няма да ме хванат.

— Добре.

Тоа Сител внезапно започна да се бори и да крещи. Изтръгна се от ръцете на Каин и започна да вика на рицарите. Каин го просна с един удар на земята. След това застана над херцога с вдигнат нож, достатъчно дълъг, за да го видят рицарите, които тичаха откъм каретата, после се обърна и се изгуби в червеникавите сенки на уличката.

Гледайки как Каин се промъква из обхванатия от бунт град, Колбърг се подсмихна на себе си. Всички обиди, намерението да унищожи Каин, тягостното присъствие на сопитата в кабината, всичко беше забравено. Това Приключение се очертаваше да е наистина впечатляващо.

Никоя част на Стария град не беше спокойна тази вечер; отвсякъде се носеха викове, звуци от борба и трясък на счупени стъкла и керамика. Каин определено умееше да сее раздори — това беше може би най-големият му талант. Той се промъкна покрай един склад, пред който построен в боен ред взвод редова пехота се опитваше да удържи тълпа от няколко стотици хвърлящи камъни граждани; още докато минаваше покрай тях, някой успя да подпали сградата, която взводът бе превърнал в свое укрепление.

Каин се шмугна в близката обществена тоалетна и изплаши до смърт клечащия вътре гражданин, когато с един силен ритник изби вратата на отходната шахта от пантите ѝ. После се спусна надолу по стълбичката в шахтата и намери прикритата в основата ѝ врата, която го отведе в пещерите под града. След секунда ровене из джобовете си извади запалката на Киърандел; потрепващото ѝ пламъче му осигури достатъчно светлина, за да може да върви уверено напред.

Докато крачеше мълчаливо през пещерите, той разказваше на зрителите за случилото се, редувайки образите с обичайното си майсторство. Само че нещо в разказа му не беше наред. Колбърг се надигна напрегнато и наклони глава като шпаньол, заслуша се внимателно, опитвайки се да определи необичайния елемент. Усещаше се слабо напрежение, лека скованост… Ах, да, това беше.

Колбърг се усмихна доволно. Каин контролираше монологването си. Точно това причиняваше промяната. Сигурно полагаше повече усилия да не изтърси нещо, което да бъде разтълкувано погрешно, и това, разбира се, пречеше на обичайния му освободен асоциативен стил.

Колбърг се усмихна, въпреки лекия спад в качеството на развлечението — усмихна се, защото беше подплашил Каин. „От друга страна обаче — помисли си Администраторът, — той може и да крие някаква информация…“ Тази мисъл пък откъде му беше хрумнала? Колбърг отново се усмихна — това си беше, чисто и просто, параноята на професионалиста.

На няколко пъти в пещерите Каин забеляза отблясъците на огньове. Той заобиколи отдалече местата, където мърморенето на далечни гласове се сливаше с капенето на водата, която се процеждаше през варовика и се събираше в подземните басейни. Принуди се да пропълзи покрай няколко други такива места, защото заобикалянето им щеше да го отведе в непознати райони. В триизмерната плетеница от пещери под града всеки погрешен завой можеше да доведе до няколкочасово търсене на правилния път. Най-накрая се озова на мястото, към което се беше забързал. Около малък огън, стъкнат върху голата скала, седяха трима мъже, приличащи на просяци, и един, който носеше цветната ризница на рицар на Кант.

Те като че ли не се впечатлиха особено от появата на Каин. Той се представи и размени поредица от разпознавателни сигнали с тях, след което те му кимнаха да продължава по пътя си. Когато минаваше покрай тях, той каза тихо:

— По петите ми може да има неприятели. Пазете се. Няма да е зле дори да се махнете оттук.

Рицарят уверено се изправи на крака и отпусна ръка върху дръжката на меча си.

— Искаш ли да ги спра?

— Не. Не искам никой да пострада. Просто бъдете нащрек.

После се отдалечи и намери близката отходна шахта; изкатери се по стълбичката, мина през обществената тоалетна и се озова в озарения от пламъци нощен Индустриален парк.

Каин продължи да се движи в синьо-черните сенки, без да забавя ход. Пустите улици можеха в миг да се напълнят с крещящи, биещи се и плячкосващи тълпи. Когато се опита да се шмугне в една близка уличка, той бе посрещнат от двама мъже, които размахваха заплашително саби с широки остриета.

— Обяви се!

— Да обявя какво?

Острието на меча се доближи опасно близо до гърлото му.

— За императора ли си, или за проклетите актири?

— Лоялисти, а? Чака ви лоша нощ, момчета.

Докато лоялистът се опитваше да реши какво е имал предвид Каин, той се наведе напред, сграбчи го за китката и я изви, изтръгвайки меча от ръката му. Пренасяйки тежестта си на другия крак, той пресекна вика на другия мъж със силен ритник в челюстта. Инерцията от удара го накара да се завърти в пълен кръг, който завърши с разбиването на главата на първия мъж с плоското на собствения му меч. Острието потрепери в ръката му, без да се огъне — добро парче стомана.

— Ха — възкликна той, — никак не е зле.

Задържа меча вдигнат и докато повалените лоялисти събираха дъх, за да помолят за милост, той се шмугна в сумрачната уличка, отдалечавайки се от тях.

Каин се прокрадваше из улиците, избягваше проблемите и тълпите от всякакъв вид, и най-накрая стигна до неосветена сграда, която се стори смътно позната на Колбърг. Един бърз поглед към екрана с телеметрията му подсказа, че точно това е крайната му цел — нивото на адреналин в кръвта на Каин рязко се вдигна, а индикаторът на сърдечната му дейност навлезе в червената скала.

Вратата висеше на единствената си панта. Каин влезе и се изкачи по два пасажа тъмни стъпала.

Когато стигна най-горе, той тихичко повтори сигнала, който бе разменил с Поданиците в пещерите, и получи също толкова тих отговор откъм сенките. Каин пристъпи напред в коридора и се озова пред двама рицари.

— Величеството ме изпраща. Иска веднага да се върнете на стадиона.

Рицарите се спогледаха колебливо.

— Аз, ъъъ, не знам — каза единият от тях. — Трябваше да останем тук, докато Величеството лично не ни освободи.

— Малко е зает в момента. Може и да сте забелязали.

— Извинявай, бароне — обади се другият. — Той беше доста категоричен по този въпрос.

Каин въздъхна и разпери примирено ръце.

— Добре. Ето как стоят нещата. Трябва да поговоря с нашето момче Ламорак там вътре. Разговорът ще е от онези, на които няма да ви се иска да присъствате, схващате ли? Тръгвайте към стадиона и се престорете, че сте повярвали на фалшивото ми съобщение. Величеството ще разбере.

— Но, но според мен…

— Казвам ти, Величеството ще разбере. Той не би очаквал от вас да изгубите живота си тук — каза Каин и оголеният меч в ръката му потрепна многозначително. Изчака секунда, за да се убеди, че са го разбрали. — Схващате ли?

Двамата се спогледаха и очевидно решиха, че самоволното отлъчване е по-безопасното решение. Само че Колбърг вече не се интересуваше от тях.

„Ламорак — помисли си той със странно спокойствие, незнайно защо изпълнен със задоволство. — Това е тайната квартира в Индустриалния парк.“

Той стисна ръката си в юмрук и я протегна над бутона за извънредно прехвърляне; зловещата червена светлина се отрази върху топчестите му пръсти.

„Една погрешна стъпка, Каин. Само една — без значение дали няма да я направи някой друг. Ако Ламорак направи дори малък намек за признание, юмрукът ми ще се стовари като чук божий.“

Червеникавокафявите му устни потръпнаха при сравнението и той леко се размърда в стола на помощник-режисьора, настанявайки се по-удобно — само че не се получи. Сърбеше го цялото тяло; чувстваше се така, сякаш цели пълчища мравки пъплят по кожата му; не можеше да отпусне раменете си и да успокои бесния ритъм на сърцето си.

„Само още малко — каза си той. — Не остана много.“

17.

Когато отварям вратата, той седи край прозореца и гледа навън; сиянието от пожарите в Града на пришълците озарява в червено поочукания му профил. Когато започва да се обръща към мен, аз се затичвам по пода и правя фехтовален скок; заостреният връх на меча ми спира на един сантиметър от гърлото му. Той застива по средата на опита си да стане от стола. Предполагам, че счупеният му крак вече може да издържи тежестта му.

— Не казвай нищо — произнасям тихо аз. — Не съм дошъл да те нараня.

Той прехвърля тежестта си върху ръцете и бавно се отпуска обратно в стола. Някой грижлив Поданик е обездвижил счупеното му чене с голям бинт, завързан на възел отгоре на главата му; прилича на голямо бебе със зъбобол от някое анимационно филмче.

— Не си?

Въздъхвам дълбоко и продължително, след което обръщам меча с дръжката към него и му го подавам.

— Не. Но ако се опиташ да ми приложиш Подчинението, ще ти счупя още някоя лицева кост, разбра ли?

Той посяга колебливо към меча, както дете посяга към бонбончето, което се страхува, че ще му отмъкнат. Щом пръстите му се събират около дръжката, голяма част от напрежението се свлича от раменете и шията му. Облекчението, което се изписва на лицето му, е толкова силно, че дори самият аз го усещам.

— Каин… Каин, аз…

— Знам всичко. — Обръщам се, за да запаля една лампа, и я нагласям така, че да се вижда отвън. — Когато се приберем у дома, двамата добре ще си поговорим, но сега това не е важно. Знам какво си направил и знам защо.

Очите му се опулват, той хваща меча с двете си ръце и насочва острието към лицето ми.

— Аз, аз, но аз…

— Не е нужно да казваш нищо. Знам всичко и проявявам разбиране.

Долната му устна започва да трепери.

— Не съм искал никой да пострада…

— Знам. Повярвай ми, Ламорак, знам какво е — познавам натиска, който оказват върху теб. Преминал съм по този път, нали знаеш? Правил съм същото и ми е харесвало не повече, отколкото на теб.

Очите му започват да се овлажняват и насъбралата се в гърдите ми погнуса едва не ме задушава, докато се опитвам да я държа настрани от лицето и гласа ми.

— Кариерата ѝ… — проплаква той. — Приключението ѝ…

Прекъсвам го безцеремонно.

— Единственото нещо, което има значение сега, е да я освободим от Ма’елкот, нали? Помогни ми. Помогни ми да я спася и нищо друго няма да има значение. Дори ще се погрижа Величеството да не те убива заради онова, което си му причинил.

— Каин… Каин, това беше…

— Нали ти казах, Ламорак, че разбирам. — Какво шибано мрънкало. — Онази нощ в склада доста те стреснах. Сигурно си решил, че ще те убия. — Свивам рамене с умерено смутена полуусмивка. — Щях. Ако не се бяха върнали обратно, ти щеше да си мъртъв, но хей, такъв ми е характерът, какво да правя? Когато се поуспокоих и обмислих нещата, разбрах всичко. Виж какво, не можем да губим повече време. Нуждая се от помощта ти.

— За какво? Искам да кажа, да, Каин, готов съм да направя всичко, за да оправя нещата.

Показвам му мрежата и погледът му се впива в грифоновите камъни с неподправена алчност.

— Играя една хитра игра с Ма’елкот и мисля, че Котките може би ме следят с помощта на магия. Ако съм прав, искам да разбера как ме следят — дали са белязали мен, дрехите ми, този нож, мрежата… Схващаш картинката. Не мога да им позволя да ме следят навсякъде — това ще провали всичко.

— Следят те? — казва той притеснено; погледът му се плъзва нервно към улицата.

— Спокойно. Не са наблизо. Не е нужно, ако са ме белязали.

— Как са успели? Откъде намери тази мрежа?

— От Ма’елкот. — Изсмивам се сухо. — Каква ирония, а? Тази сутрин ти се опита да ме убиеш, като накара Величеството да повярва, че работя за Ма’елкот — и наистина е така. Работя за него. Или поне Ма’елкот си мисли така.

— По дяволите, Каин… — казва Ламорак, а в гласа му се промъква възхищение. — По дяволите…

— Работата е там, че успях да убедя Ма’елкот, че Величеството е Смешника Саймън и че императорът може да изкара него и цялото му Кралство от Лабиринта чрез един вид публичен ритуал с участието на Палас. Благодарение на него той ще успее по магически начин да изтръгне истината за самоличността на Смешника Саймън пред двайсет хиляди души на Стадиона на победата.

— Но защо му трябва на Величеството…

— Не му трябва. Но аз накарах Ма’елкот да си мисли, че Величеството и Кралството му ще се появят, за да се опитат да го убият; така че Ма’елкот и Бърн ще напълнят тълпата с преоблечени Котки, Кралски очи и войници — но Величеството и Поданиците му изобщо няма да са там.

— И какъв е смисълът от това?

Оголвам зъби.

— Смисълът е, че и Ма’елкот няма да е там. Той ще проведе ритуала от разстояние, използвайки фантазия, за да се предпази от покушение. Причината за всичките бунтове, които избухнаха днес, е, че, между нас да си остане, двамата с Величеството накарахме половината град да си мисли, че Ма’елкот е актир. Събират се двайсет хиляди души на онзи стадион и гледат как мятам тази сребърна мрежа върху главата на илюзорния двойник на Ма’елкот.

Нужни са му секунда-две, но накрая очите му се ококорват и ченето му увисва.

— Мили боже… — прошепва той. — Мамка му… Мрежата ще отреже фантазията от Потока и тя ще избледнее и изчезне, точно както се очаква да става с актирите…

— Аха — отвръщам аз с топъл глас. — Хитро, а?

— Всички Котки, офицерите от армията, хиляди граждани…

— Всичките кралски коне и цялото кралско войнство. Да. Правителството на Ма’елкот изчезва в пламъци. Въпрос на часове е да бъде обсаден в двореца „Колхари“.

— Каин… това е гениално. Може наистина да се получи.

— Ще се получи. Трябва да уредя още едно-две неща и всичко ще си дойде на мястото.

— А Палас?

— В момента е в безопасност, доколкото е възможно. Щом започне битката, веднага ще я измъкна.

— От Стадиона на победата? Как ще го направиш?

— Тя няма да е на стадиона; ще бъде в донжона.

— Мама му стара…

— Да. Това е единственото място, откъдето тя не може да издърпа достатъчно енергия от Потока, за да гръмне крушките на Ма’елкот.

— Но… как мислиш да я измъкнеш оттам?

— Знам как да вляза — напомням му аз, вдигайки дясната си ръка. — Сред цялото объркване няма да е много трудно. А за да се измъкнем, ми стига да се добера на една ръка разстояние от нея.

Той ми хвърля остър, преценяващ поглед, но счупените му нос и челюст му придават по-скоро комичен вид. Махвам с ръка.

— Хайде де. Времето ѝ изтича. Да започваме. Огледай ме и намери отбелязването.

Не го изпускам от поглед, докато той си поема дъх и активира менталното си зрение. Ако се опита да ми приложи Подчинението, мъртъв е. Ще намеря друг начин да реализирам плана си.

В продължение на минута или две той мърмори под носа си, докато ме сканира, после кимва с глава и ме поглежда; очите му са се изчистили от мъглата на менталното зрение.

— Прав си. Мрежата е. По някакъв начин могат да я проследят. Не познавам заклинанието, но в нея със сигурност има вплетена някаква сила, освен онази, която струи от грифоновите камъни.

Ха. Ма’елкот сигурно я е белязал в момента, когато я вдигна от пода, преди да ми я подхвърли. Много е хитър този.

Само да дойде утре по пладне, ще му покажа аз какво означава истинска хитрост.

Пристъпвам към прозореца и поглеждам навън. Не забелязвам никой навън да наблюдава мястото, но ако са там, те могат да ме видят.

— Благодаря, Ламорак. Сега трябва да вървя, но няма да забравя това. Ще оправя нещата с Величеството; с пръст няма да те пипне.

— Каин, аз… — Гласът му секва, сякаш се дави. — Благодаря ти, че не ме уби.

— Няма защо. Ако се върнем живи вкъщи, може някой ден да те кача на някой ринг и тогава ще си го върна.

— Договорихме се.

Той протяга ръка и аз се насилвам да я стисна, без да му счупя китката.

— До после.

Прибирам си мрежата и излизам.

18.

Вратата се пръсна на парчета. Ламорак скочи от стола, измуча нещо през здраво стиснатите си зъби и зае бойна стойка; без никакво колебание се оттласна напред със счупения си крак и първата Котка, която влезе през вратата, получи една педя стомана в бедрото си.

Ламорак беше добър фехтовач, способен да компенсира с умения шинирания си крак и да възстанови равновесието си, преди следващата Котка да успее да заобиколи падащия си другар. Но докато връщаше меча си в позиция, друга Котка влетя през прозореца зад гърба му и го изрита с всичка сила в гърба. Ламорак падна на пода, но не изпусна меча си; извъртя се по гръб и започна да нанася удари по краката на всяка Котка, която влезеше в обхвата му. Не каза нищо — нямаше какво да се каже. Той се бореше за живота си с мрачно, безмълвно отчаяние.

Острието отскочи от един крак, без да го разсече. Мечът звънна и завибрира в ръката на Ламорак. Кракът не беше облечен в сива кожа, а в плътен шевиот, който някога е бил червен, но сега бе избледнял, покрит с петна от стара кръв. Ламорак остана без дъх и за пръв път хватката му отслабна. Преди да успее отново да замахне, токът на единия ботуш се стовари върху китката му, а другият изрита оръжието му встрани.

Ламорак погледна нагоре без капчица надежда, макар че мрачната решимост да оцелее не напускаше лицето му.

— Бърн… — промърмори той. — Бърн, недей…

— Не говори — каза Бърн. В гласа му се смесваха удоволствие и злоба. — Чух за малкия номер, който си погодил на майстор Аркадейл.

Той посегна през рамо и издърпа Косал. Жуженето му накара косъмчетата на врата на Ламорак да настръхнат; Бърн хвана меча здраво за дръжката и го размаха във въздуха.

— Знаеш ли, така и не успях да ти благодаря както трябва за Косал. Определено свърши много добра работа срещу онова момиче боец — разпиля ѝ червата по целия Мост на рицарите. Дано не си бил твърде привързан към нея.

Той насочи острието на меча си към чатала на Ламорак.

— Смяташ ли, че ако го изпусна, магическият му заряд ще се изчерпи, преди да ти отреже оная работа?

— Бърн, почакай, Бърн…

— Млъквай. Сега нямам време да се занимавам с предателската ти малка пишка. Трябва да настигна Каин.

— Бърн — каза отново Ламорак, но графът не го слушаше; той протегна небрежно ръката си с меча, притисна плоската страна на жужащото оръжие към устата на Ламорак и я задържа там.

Песента на острието караше зъбите на Ламорак да бръмчат и ушите му се изпълниха с воя на буреносен вятър.

— Отнесете тая торба с лайна у дома ми — не, чакайте. Щом може да се бие, значи, може и да ходи, мамка му. Отведете го дотам и го заключете в кабинета. После ще се разправям с него. — Той погледна надолу към Ламорак; устните му се разтегнаха в цинична усмивка. — Ммм, да. Ще се позанимая с него. А, и ако се опита да ви заговори, убийте го.

Бърн сви устни и издаде смучещ звук.

— На мен ми е все едно, стига да успея да се върна, преди да си изстинал.

Той прибра Косал обратно в ножницата и тръгна към вратата, преди Ламорак да успее да намери думи, с които да го спре. Минавайки покрай Котката, който седеше пребледнял на пода и притискаше с ръка раненото си бедро, Бърн каза:

— Перо, превържи крака на Фин, преди да му е изтекла кръвта.

После излезе.

Останалите Котки се бяха отървали само с леки одрасквания — металните нишки, подсилващи панталоните им, бяха успели да издържат на отслабените му удари. Без да си правят труда да се превързват, Котките го накараха да се изправи на крака пред остриетата на мечовете им и го подкараха към вратата, накуцващ и превиващ се от болки. Той си пое дъх, за да заговори — не за да направи Подчинението, а просто да ги помоли да занесат съобщение на Бърн, че нещата не са такива, каквито изглеждат…

— Недей — каза Котката, която вървеше зад него, и подкрепи заплахата си с бодване с меча, достатъчно силно, за да резне парченце кожа от Ламорак. — Кажеш ли нещо, няма да доживееш да прекосиш реката, ясно ли е?

Ламорак се накани да отговори, но се сепна и кимна нещастно. Котката отново го бодна и той се затътри надолу по стълбите.

19.

Кралят на Кант, издокаран с модна копринена фланелка с цепка и сатенени панталони с подходящ сребристосив цвят, си прокарваше път през тълпата, заобиколила ямата за хвърляне на зарове в „Залагащия пришълец“. Едната му ръка лежеше върху декоративно украсената дръжка на окачения на кръста му къс меч. Кралят отместваше хора и заобикаляше други, и най-накрая получи възможност да се наслади на великолепното орехово дърво на игралната маса, инкрустирано със светъл клен, който проблясваше в златисто под няколко слоя светлобежов лак.

— Бива си я — каза си той тихичко. — Интересно откъде ли я е намерила толкова бързо. Чух, че Каин потрошил старата на трески.

— Тази е старата — прошепна някой до самото му ухо. Никой от тълпата около Ямата не можеше да чуе този глас и никой в ямите или на баровете не можеше да види говорещия. — Сигурен съм, че това е магия — продължи Абал Паслава, който вървеше до Краля, покрит изцяло от Наметалото и сложил очила с кристални лещи, осигуряващи му Истинското зрение — чрез него можеше да различава илюзиите. — Всичко наоколо е омагьосано, ето защо не се притеснявам, че някой ще забележи тегленето от Потока за Наметалото ми. Тази зала и цялата сграда постоянно теглят от Потока. Тук нищо не изглежда такова, каквото е в действителност.

— Хм — изсумтя Величеството и се усмихна мрачно, показвайки зъбите си. — Включително и клиентите.

Нямаше прозорци, през които лунната светлина да прониква в залата, за да не се напомня на играчите колко часове са изминали във външния свят, но през входната врата проникваха яркочервените отблясъци от пожарите. В „Залагащия пришълец“ беше претъпкано — учудващо на фона на размириците, които продължаваха да избухват ту на едно, ту на друго място из града. Добре облечените жители на Южния бряг се бяха смесили с по-малобройните работници от Индустриалния парк; за някои от тях удоволствието от пиенето и комара беше по-важно от всичко останало, дори от безопасността.

Макар че далеч не бяха намалили удоволствието от тези неща, размириците бяха добавили нещо, една определена пикантност в хвърлянето на заровете или на картите. Всички се смееха малко по-високо и говореха малко повече от обикновено. Тук-таме хората започваха спонтанно да танцуват и също толкова внезапно се укротяваха. Бунтовете отвън, по улиците, придаваха на тази вечер празнична атмосфера, карнавален привкус, сякаш нищо от случващото се нямаше връзка с всекидневния живот. Мястото изглеждаше като малък остров на непристойни удоволствия сред огромния кървав океан на нощта.

Тук-таме се мяркаха лица, които не бяха познати на Краля на Кант. Той ги преброи наум — получиха се около петдесет. Сигурно петнайсетина от тях бяха наети от Киърандел.

Величеството бавно се приближи до един от баровете и преценяващо сложи ръка върху гладкия лъскав плот.

— Знаеш ли, жалко, че не съм идвал тук досега — промърмори той. — Това може да е добро място за разпускане от време на време.

— Жалко — прошепнаха му в отговор.

— Да. Не ценим това, което имаме, докато не си отиде. И знаеш ли какво? Нямам търпение да се запозная с Киърандел. Отдавна трябваше да ѝ направя визита на учтивост.

— Вече е твърде късно за това.

— Да.

Кралят кимна на бармана, нисък и слаб елф на неопределена възраст — както всеки от неговата раса. Елфът смесваше напитки и отмерваше наркотици с такава скорост, сякаш имаше още една-две допълнителни ръце. Той погледна Величеството с присвити очи, за миг смръщвайки буйните си полупрозрачни вежди, след което пристъпи живо напред с изражение на учтива бодрост.

— Вижда ли те той? — промърмори Кралят.

— Не — прошепна Паслава, — но може да вижда странни завихряния на Потока около теб. Знае, че тук действа някаква магия.

— Ами хубаво — каза Величеството. — Това не е тайна.

Барманът се облегна дружелюбно на плота и се усмихна професионално.

— За пръв път ли сте при нас, господине?

— Наблюдателен си — кимна Величеството.

Барманът прие комплимента като нещо нормално.

— Това ми е работата, господине. Имате вид на човек, обичащ да си пийва, прав ли съм, господине? Имам великолепно тинарско бренди, интересува ли ви?

— Ммм — провлече Величеството, правейки се, че се колебае. — Не точно това имах наум…

Барманът кимна през рамо към редиците от бутилки, шишенца и дамаджани на рафтовете зад гърба му.

— Ако искате да пробвате нещо и не знаете името му, просто го посочете. Ако харесвате нещо, което го няма тук, моля, попитайте и обзалагам се, че ще мога да ви го доставя.

— Обзалагаш се? Наистина?

Усмивката на бармана стана по-искрено приятелска.

— Защо не? Това е казино, господине. Нека да бъде, да речем, един роял?

Величеството се ухили неприятно.

— Добре, става. Бих искал една слаба шибана елфска кучка, горе-долу ей толкова висока. Отговаря на името Киърандел.

Барманът леко смръщи вежди и усмивката му се смени със смразяващ поглед.

— Може да сте сигурен, сър, че тя вече идва — отбеляза студено той. — И вероятно ще е мъдро от ваша страна, ако преосмислите тона си.

— Не думай. Или какво?

— Или колегата ми зад вас може да ви отвори черепа — за да коригира поведението ви изотвътре, господине.

Величеството се обърна и се озова срещу гърди, широки колкото речна баржа. Вдигна бавно глава и се вторачи в изпъкналите, жълти, големи колкото юмруци очи на един трол — нощен братовчед на огретата, които работеха тук денем. Очите хвърляха златист отблясък върху покритите с мед бивници, които стърчаха през дупки в горната му устна. Тролът беше с ризница, боядисана в червено-жълтите цветове на униформите на служителите в „Залагащия пришълец“ и носеше боздуган с глава, по-голяма от тази на Величеството. Той изсумтя надолу срещу Краля и го облъхна с вонята на кланица през късното лято.

— Да — избоботи той. — Шъ коригирам.

— Грозен си и смърдиш — изрече Величеството отчетливо. — И мисля, че сега ще полетиш.

— Ха! — изпухтя тролът, запращайки в лицето на Краля още една зловонна вълна. — Аз не мисля…

Той млъкна веднага след като Величеството дочу тихото шумолене на ръкавите на Паслава. Скритият под Наметалото магьосник протегна ръка над рамото на Краля и докосна трола със заклинание, от което всичките мускули на охранителя се свиха максимално. На Величеството дори му се стори, че чува хрущенето на огромните стави на чудовището. Тролът се залюля сковано, сякаш е статуя. Величеството положи длан върху гърдите на тварта.

— Повтарям — каза той и леко побутна трола, който се стовари като отсечен дъб.

При удара му в пода се чу гръмотевичен трясък, който привлече вниманието на всички в залата.

В настъпилата тишина Величеството се ухили, изчака за секунда-две да паднат последните зарчета и да спрат да тракат колелата на рулетките и каза:

— Тук съм, за да се видя с Киърандел. Още някой да иска да ми се прави на забавен?

Паслава прошепна зад рамото му:

— Тя идва.

— Къде?

— Не я виждам. Само я усещам. Вече е тук.

Още трима троли в ливреи се приближиха към падналия си другар, движейки се тежко и заплашително като военни кораби, вдигнали всичките си платна. Спряха се на крачка от тялото, засланяйки го с гърбовете си от любопитната тълпа. Всеки от тях държеше в ръка боздуган с дръжки, дълъг почти колкото височината на Величеството. Тролите гледаха към Краля и ръмжаха, но не се помръдваха.

Във въздуха сякаш се отвори невидима врата, през която излезе слаба елфка. Тя се наведе над падналия трол и го потупа по лицето. Тварта се отпусна и изгуби съзнание с въздишка, наподобяваща звука от отварянето на кег бира. Елфката се изправи, пристъпи край тялото на поваления си служител и се приближи към Величеството дотолкова, че той можеше да усети необичайния аромат на ястието, което тя току-що бе яла.

Елфката беше по-висока от Величеството и не си беше направила труда да нахлузи човешкото си лице. Ореол от платинени коси обрамчваше типично елфически черти — огромни златисти очи с вертикални зеници, високи изваяни скули, водещи към ушите, които бяха точно толкова остри, колкото и зъбите, лъскави и оголени в хищническа усмивка.

— Защо си дошъл? Защо нападаш персонала ми? Защо да не те убия заради това?

— Аз съм Кра…

— Знам кой си, задник. Отговори на въпроса ми!

Величеството се изкушаваше да ѝ отговори със същия агресивен тон и за миг му се струваше, че наистина ще го направи, но вместо това само сви рамене и я дари с дружелюбна усмивка. Щяха да имат възможност да разменят любезности при следващата им среща, сега имаше работа за вършене.

— Проблемът ти, Киърандел — изрече той бавно, — е, че не принадлежиш към света на Лабиринта. Ти ръководиш жителите му, разбира се, но не си част от него. Не знаеш как стават нещата. Ако имаш проблем с някой от хората ми, идваш при мен и измисляме нещо. Така се прави. Не ги предаваш на имперските сили. По този начин избухват войни, знаеш ли? И страдат хора. Изгарят домове.

— Заради Каин ли е това?

— Да, шибана кучко — каза Величеството. — Точно заради него. Каин е барон на Кант, глупачке, а ти си го продала на Очите за едни въшливи хиляда рояла. Проявявам снизходителност към теб, ясно ли ти е това? Вместо да ти отрежа шибаната глава и да подпаля тая лайняна дупка заедно с теб и всички останали вътре в нея, ще ти дам малко време, защото предполагам, че толкова ти е акълът.

— Ти не разбираш…

— Ти си тази, която не разбира! — изрева Величеството. — Имаш пет минути да изведеш хората си и клиентите от това шибано курвенско свърталище. След това вече ще е късно, всички ще умрат в огъня, ясно ли ти е?

— Ако ме беше изслушал… — каза тя кротко, протягайки смирено напред ръката си с обърната нагоре длан и пръсти, извити по точно определен начин.

— Заклинание — прошепна Паслава.

— Не е нужно непременно да сме врагове — продължи Киърандел. — Каин дойде при мен, за да ми направи услуга — той ми дължеше пари и по този начин ми ги върна. Не можем ли да се разберем по мирен път?

— Някакъв вид Омайване — прошепна Паслава. — Парирах го.

Величеството се вторачи в жълтите очи на Киърандел. Изражението ѝ не се промени, само за миг застина, когато тя осъзна, че заклинанието ѝ не се е получило.

— Вероятно бихме могли да измислим нещо по-рано — каза Величеството. — Но вече е твърде късно. Някой казвал ли ти е как постъпвам с хората, които се опитват да ми прилагат магии?

Киърандел се протегна нагоре и роклята ѝ се завъртя около нея като дим.

— Значи, обясненията ни приключиха — каза тя.

— Тя сигнализира на някого чрез Потока — прошепна Паслава.

Напрегнатата тишина в „Залагащия пришълец“ внезапно беше нарушена от стърженето на оръжия. Всеки барман извади тояга, а всяка сервитьорка — нож. Някои от онези непознати на Краля типове сред клиентите се озъбиха и започнаха да си прокарват път през тълпата, насочвайки се към Величеството с мечове в ръце.

Кралят изгледа всичко това отегчено и изсумтя презрително към Киърандел.

— Аматьорка! — възкликна той, после вдигна юмрук и извика: — Едно!

Една трета от богато облечените жители на Южния бряг измъкнаха от ръкавите си ками, като в същото време вадеха от ножниците и мечовете си, до момента изглеждали като напълно декоративни. Сега към всеки от въоръжените бармани, сервитьорки и охранители бяха насочени поне по три остриета. Зад гърбовете на тримата троли бяха застанали шестима въоръжени мъже.

Величеството се изкикоти.

— Това са само половината от хората ми — съобщи той сърдечно. — Е, да минавам ли на „две“? Сигурно се сещаш какво ще стане на „три“?

Очите на Киърандел припламнаха.

— Искаш да провокираш клане.

— Да — каза той. — Но ти започна наддаването. Не е нужно някой да пострада.

Елфката го изгледа изпитателно за няколко секунди и Величеството незабележимо въздъхна. Тя щеше да се откаже. Той почти съжаляваше — стилът ѝ определено му харесваше.

— Още един сигнал — промърмори Паслава.

Напрегнатата тишина се смени от нов ритъм — думкането на затварящи се капаци на прозорци и стърженето на плъзгащи се резета на врати. Далечните викове от размириците ставаха все по-приглушени заедно със затварянето на прозорците.

— Така. Нека хората ти да приберат оръжията си и да излязат през тази врага — нареди елфката. — Ако някой опита нещо, аз сама ще изгоря това място.

Величеството стисна челюсти, за да не оближе нервно устни.

— Глупости.

— Може би. Но представи си само тази претъпкана сграда да пламне. Представи си как огънят вилнее по кадифето, как пламналите греди падат от тавана. Представи си пожар в помещение с една-единствена врата — и твърде много народ, който иска да мине през нея. Моите хора знаят и други изходи от сградата — а твоите? — Хищническата усмивка се върна на лицето ѝ, зловещо оголвайки острите ѝ зъби. — Както ти отбеляза, аз започнах наддаването. Но сега вдигам залога. Плащай или се отказвай, задник!

За един дълъг миг Величеството не знаеше какво да прави. Не можеше да отстъпи, не и пред своите хора, но в очите на Киърандел видя готовността ѝ да отстоява своето. „Това е блъф“ — помисли си той. Трябваше да е блъф. След присъстващите имаше истински жители на Южния бряг. Ако някои от тях загинеха, това щеше да означава край за бизнеса ѝ — да не говорим, че ако сред жертвите се окажеше някой дребен благородник, щяха да я осъдят на обесване.

Но той не можеше да разчита, че това ще я спре.

Докато наблюдаваше фината ѝ грациозност, Величеството започна да осъзнава колко много беше нечовешкото в нея. Боеше се дори да си помисли колко побъркана можеше да се окаже тя. Това, което се очакваше да е безопасен урок по добри маниери, изненадващо заплашваше да се превърне в клане.

Сякаш прочел мислите му, Паслава прошепна:

— Тя знае за мен. Не мога да направя нищо, без да забележи.

Величеството кимна и се усмихна с увереност, която в действителност не чувстваше.

— Добре — каза той, добродушно усмихвайки се. — Извинявам се, че те нарекох аматьорка.

— Много си любезен — подигра му се тя. — А сега се измитай.

— Това няма да стане — каза Величеството тъжно. — Каин беше барон на Кант, а ти го предаде.

— По негова собствена молба — процеди тя през зъби.

— Иска ми се да ти повярвам. — Величеството се огледа и поклати глава. — Нали си наясно, че моите хора са двойно или тройно повече от твоите? Ако се разлетят лайната, повечето от тях ще умрат. Въпреки тайните изходи.

Главата ѝ се вирна като на котка, дочула дращенето на плъх по стените. Очите ѝ отместиха фокуса си и се вторачиха покрай него, сякаш изобщо го нямаше тук.

„Спипах я“, помисли си Кралят.

— Имаш някои качества, кукло — каза той учтиво. — Но трябва да разбереш, че ако се надпикаваш с гиганти — той сложи ръка на гърдите си, — най-много да се опръскаш.

Тя не показа с нищо, че го е чула. Вместо това гледаше вцепенено над главите на въоръжените и изнервени хора, тълпящи се в залата покрай огромните троли, които стояха като стена зад гърба ѝ. Всички в „Залагащия пришълец“ гледаха към нея — Лица, Поданици и обикновени граждани. Всички бяха готови за действие, напрегнати като заредени арбалети, и чакаха дори най-малък знак. Мечовете потрепваха в потните им ръце, всички пристъпваха от крак на крак, готови както да се бият, така и да побегнат. Киърандел промърмори нещо, което дори Величеството, застанал най-близо до нея, едвам успя да чуе.

— Нищо чудно, че всичко това излиза от контрол…

Кралят я погледна намръщено — ставащото изобщо не му харесваше. Какво гледаше тя, мамка му?

— Нещо става.

Шепотът на Паслава прозвуча тревожно.

— Без майтап? — процеди Кралят. Косъмчетата на ръцете и врата му бяха настръхнали, сърцето му туптеше, а върху челото му беше избила студена пот. Внезапно се почувства, сякаш някой му е сипал дрога във виното; подът под краката му се разлюля. Не знаеше какво би могъл да направи в следващата секунда — да сграбчи Киърандел за врата, да избухне в сълзи или да свали панталоните си и да се изходи в обувките си. — Какво е това? Някакво нападение?

— Не знам — прошепна Паслава. — Май не. Нещо е станало с Потока — виждам черни струи, носещи се във всички посоки. Там! Ей там! — извика той, забравяйки, че трябва да шепне, забравил, че Величеството не може да види в каква посока сочи покритият му от Наметалото пръст.

Гласът му трепереше от паника и това беше достатъчен знак за Величеството, чието объркване все повече и повече нарастваше. Той си пое дъх, за да даде заповед за атака, просто защото това беше по-лесно, отколкото да се чака в неизвестност. Киърандел протегна ръка и стисна лакътя му с невероятна сила.

— Недей! — изрече тя бързо и умолително. — Недей… той е тук.

Величеството се опита да издърпа ръката си, но установи, че не е толкова лесно да разкъса хватката ѝ.

— Кой? Кой е тук?

— Долу оръжията! — извика тя. — Приберете ги, всички!

Единствената незаключена врата се пръсна на трески, разнесе се удар на кост и плът в кост и плът.

— Какво? Какво? — Величеството не можеше да разбере какво се случва. Кой се биеше? За какво говореше Паслава? За кого Киърандел казваше, че е тук? — Какво…

— Величество, кажи на хората си да приберат оръжията си! Направи го!

— Ъъъ…

— Да, направи го — каза някой с гласа на Каин. — Нека всички се правят на мили, а?

Величеството се обърна. На вратата стоеше Каин. Раздърпаните му черни кожени дрехи изглеждаха по-зацапани от обикновено, а около очите му имаше синини, но това несъмнено беше Каин.

— Но… но… — промърмори Кралят изумено — нали ти беше арестуван!

— Точно така. — Той пристъпи бавно в залата, тежко накуцвайки с десния си крак. — И в момента отвън има много хора, които ме търсят, така че ще оценя, ако всички останат по местата си. Можете ли вие двамата да уредите това?

— Аз, ъъъ… да. Да, разбира се — рече Величеството с глупаво изражение. После надигна глас: — Чухте ли това? Никой да не излиза! Никой!

Каин закуцука към тях и изгледа Киърандел изпитателно.

— А ти?

Тя отметна глава назад; очите ѝ, с бялото около жълтите ѝ ириси, наподобяваха очите на подплашен кон.

— Ние сме квит, Каин. Каза, че ще ме оставиш на мира.

„Тя може да се изправи срещу сто и петдесет Поданици на Кант, без да ѝ мигне окото — помисли си Величеството озадачено, — но при появата на Каин е готова да се напикае от страх.“

Зад рамото му Паслава прошепна:

— Това е Каин.

— Какво, аз да не съм идиот?

— Не, имам предвид странностите в Потока. Заради Каин е. Той е част от тях по някакъв начин.

Каин каза:

— Мога да ти се отплатя за неприятностите.

— С още хиляда рояла? — изсумтя Киърандел и махна с ръка към помещението, пълно с въоръжени хора. — Виждаш какво ми докара на главата предишната хилядарка.

— Какво ще кажеш за съюз с най-могъщия херцог под властта на новия император?

— Какво? — повтори Величеството за пореден път. Бяха се случили прекалено много неща за твърде кратко време; той не успяваше да проумее всичко. — Какъв нов император? Какъв херцог? Ако си се хванал да сключваш съюзи с херцози, не смяташ ли, че първо би трябвало да помислиш за старите си приятели?

— Аз мисля. — На пръв поглед Каин изглеждаше мрачен като палач, но в дълбините на черните му очи танцуваше някакво ликуване. — Ти си този херцог, за когото говоря. Ти ще бъдеш.

Кралят и Киърандел се спогледаха смаяно.

— Но… — Величеството се опита да подреди хилядите въпроси, които се въртяха в главата му, и да намери онези един или два, които са най-неотложни. — Но как мога да бъда херцог…? Или не, майната му на това, разкажи първо как успя да избягаш.

Каин му се ухили — по зъбите му имаше следи от прясна кръв.

— Два въпроса, един отговор: Предадох те на Ма’елкот. Казах му, че ти си Смешника Саймън.

— Какво си направил?

Стаята сякаш потъмня и се завъртя около Величеството.

— Каквото чу — рече Каин. — Защо не? — Наведе се по-близо до Краля и погледна в очите му, сякаш се опитваше да разчете някакви странни руни в тях. После изрече бавно и решително: — По този начин ще ми помогнеш да спася Палас Рил.

— Палас… — промърмори Величеството.

Разбира се, че щеше да помогне — нямаше нищо по-важно от живота на Палас Рил, от нейното щастие. Кралят се почувства, сякаш се пробужда от сън — как е могъл толкова глупаво да спори тук с Киърандел, докато Палас е в опасност? Той прекара ръка пред очите си и искрено благодари на всички богове, че Каин е дошъл навреме, за да му напомни кое е наистина важно…

Каквото и да търсеше Каин в очите му, изглежда, го намери, макар и това да не го зарадва. За миг устните му се изкривиха недоволно, но лицето му веднага се изглади, сякаш беше изтеглил със силата на волята си нещо неприятно от мозъка си.

— Е, Киърандел — попита той бодро, — кого тук трябва да убия, за да ми налеят едно питие?

Барманът, когото елфката повика, погледна към Величеството и каза с онзи вбесяващ високомерен тон, който се придобива след години работа в хубави ресторанти:

— Дължите ми един роял, господине!

20.

— Но това не е доказателство! — повтаря упорито Киърандел. — Това е само един фокус, но не и реално доказателство.

Понякога най-трудното в една революция е решението да бъде обявена.

— Но е добър фокус. А един добър фокус в някои случаи струва повече от доказателство — казвам, леко усмихвайки се. Кимам към Паслава. — Попитай него.

Паслава не чака Киърандел да му зададе въпрос. Той се навежда напред и събира съсухрените си ръце върху масата до халбата си бира. Лампата на масата хвърля дълбоки сенки върху хлътналите му бузи.

— Вярно е. При двайсет хиляди свидетели Ма’елкот никога няма да може да отрече, няма да може да даде обяснение. Случилото се ще подкопае морала на армията, а без армията да поддържа реда, контролът над града — и над Империята — ще попадне в ръцете на първия, който е готов да го поеме.

Те се споглеждат; в очите им проблясва страстно желание. Въздухът в стаята на Киърандел е неподвижен като в гробница, пламъкът на лампата сякаш е изсечен от лъскаво стъкло. Престореното ми спокойствие започва да им въздейства — заразени от него, те започват да вярват, че свалянето на Ма’елкот е осъществимо, и самата възможност за това ги кара да го желаят почти непреодолимо.

Размириците са едно нещо — те вече се самоподдържат; когато ги потушат с помощта на армията и главните агитатори бъдат арестувани, ще се окаже, че сред тях няма Поданици на Кант. А това е съвсем друго — Величеството и Киърандел вече виждат Империята без Ма’елкот, армията — без водач, Анхана — без управление.

Те вече се носят като по река, като в свободно падане. Ние, четиримата, седнали на трапезната маса и наблюдавани от статуята на Ма’елкот откъм светилището в ъгъла, можем да съборим Империята. Този копнеж в очите им е същото онова чувство, което кара децата да разбиват единствената си нова играчка на рождения си ден и което разпалва бунтовете в гетата на Временните работници, когато палим собствените си домове и танцуваме сред пламъците; същото чувство, което кара армиите на завоевателите да опожаряват и да плячкосват.

Понякога ние разрушаваме само защото знаем, че можем да го направим. Тогава разрушението е само един вид забавление, което не можем да получим другаде.

Не ме разбирайте неправилно. Аз не одобрявам този копнеж.

Но в момента разчитам на него.

Величеството се навежда напред.

— Тогава защо изобщо да водим хората си там? — пита той. — Ще се нуждаем от всеки човек, за да превземем града, щом битките започнат. Защо да рискуваме всички рицари и половината Поданици?

— Хаосът поражда възможности — казвам загадъчно.

Той не иска да се предава толкова лесно.

— Възможности за какво?

Всеки път когато се сблъскам с характерния за Величеството прагматизъм, мога единствено да го атакувам в слабите места, правейки се, че козовете винаги са в ръцете ми, без значение колко от тях вече съм хвърлил.

— Казах ти вече — изричам. — Искам да спася Палас Рил.

Очите му за миг се изцъклят; Омайването все още е там, макар и вече да отслабва.

— Но как?

— Не мога да ти кажа това.

— Защо?

— Просто защото не мога. — Всъщност това би издало твърде много на вас, зрителите вкъщи. — Това, от което се нуждая, е просто по-малка и концентрирана версия на размириците. Имам нужда някой да държи Котките и полицията по-надалече от задника ми, докато спасявам Палас. Останалото е лесна работа. Революцията? Спокойно, тя сама ще дойде.

Кралят примигва.

— Котките…

— Не, ти самият искаш да са там — казвам многозначително. — Всичките, или почти всичките, събрани на едно място.

— И ни чакат…

— Разбира се. Но те ще чакат малка, елитна ударна група. Ако си с всички рицари на Кант на стадиона, можеш да ги погребеш.

— Да бе, ще ги погреба под собствените ни тела! — измърморва Величеството.

— Ти трябва да се справиш с Котките — казвам му твърдо. — Те са най-добрите бойци в Империята — не само в единоборство, но и в бой на малки групи. Всички се боят от тях — мамка му, та те могат да стреснат и цяла армия. Никой не иска да се изправи срещу Котките.

— Особено пък аз — съгласи се мрачно Кралят.

— От друга страна, те може дори да не влязат в бой.

Величеството поклати глава.

— Не ги познаваш. Ударът срещу Ма’елкот изобщо няма да подкопае морала им. Бърн ги е накарал да повярват, че са нещо повече от обикновени хора.

Обръщам се към заклинателя.

— Твоята специалност е контрол над тълпата, нали? Можеш ли да направиш някое заклинание, което да им изкара акъла?

— На теория мога — отговаря бавно Паслава. — Но нямам такива сили, че да ги намеря сред огромна тълпа и да ги стресна, особено ако Ма’елкот ме надуши.

Подсмихвам се.

— Колко сила ти трябва?

Мушвам два пръста в набедрената си кания, където обикновено нося един от метателните си ножове, и вадя един грифонов камък. Плъзгам го по масата и ръката на Паслава го сграбчва с движение на гърмяща змия. Той издишва със съскане, докато вдига камъка на светлината на лампата и започва да го изучава алчно. Киърандел се опулва и със завист започва да мести блесналия си поглед ту към мен, ту към камъка.

— Ооо! — възкликва Паслава с благоговение. — Ооо… Никога не съм виждал толкова голям камък. Съвършен е! Красота!

— Ще ти свърши ли работа? — питам аз, вече знаейки отговора.

— О, да! — отвръща той. — Ще ми свърши, и още как!

— Никога няма да успеем да вкараме хората ни на стадиона! — обажда се Величеството сърдито. — Те едва ли могат да минат за жители на Южния бряг, а на входа със сигурност ще обискират за оръжие.

— Това е твоя грижа — казвам на Киърандел. — Ти можеш да създаваш прекрасни илюзии. — Вадя от канията си още два грифонови камъка. — С по едно парченце от тези камъни у всеки Поданик, илюзиите, които им направиш, ще държат до другата седмица.

Ченето на Паслава увисва. Изглежда така, сякаш всеки момент ще падне върху масата. Киърандел посяга към тях колебливо и въздъхва като в сексуален екстаз, когато ги слагам в дланта ѝ.

— Ето го вашия съюз. Змиите, Боклукчиите и Плъховете няма да изчезнат. След падането на правителството ще ви се наложи да се биете с тях — а те със сигурност ще се подсилят с дезертьори от армията, бъдете сигурни. Но ако Лицата и Кралството на Кант са заедно, останалите банди от Лабиринта няма да успеят дори да се помолят. — Усмихвам се цинично. — Няма да успеят дори да се помолят на Ма’елкот.

— А Бърн? — пита Величеството. — Какво, като Ма’елкот го няма там? Бърн напоследък има такава сила, че може сам да обърне битката.

— Не се безпокойте за Бърн. Той няма да е там.

— Така ли? — намръщи се Кралят. — Какво ще направи, ще отиде да подремне, след като пак ти срита задника?

Показвам му всичките си зъби.

— Това ще бъде дълга дрямка. Вечна.

— Тази работа не ми харесва — казва Величеството решително и рязко става от масата. — Няма никакъв смисъл.

— Може и да се получи — намесва се Паслава, без да откъсва поглед от стиснатия между пръстите му грифонов камък. — Ще ни е по силите.

— Разбира се, че ще ни е по силите — отвръща Кралят. — Но какво ще стане после? Кой ще управлява Империята? Ние? — Подигравателните нотки в гласа му показват ясно какво мисли за тази идея. — Кой може да каже, че новият владетел няма да е дори по-лош? А Котките може и да са чудовища, но все пак са имперски бойци. Ти ме молиш да вдигна Кралството на Кант на открито въстание — направо на преврат, мамка му — само защото някой трябва да щурмува двореца и да убие това копеле; той е твърде могъщ, за да остава жив. И кой друг ще го направи, ако не ние? И който и да се качи на трона, ще е принуден да ни убие, за да задоволи привържениците на Ма’елкот — в противен случай те ще започнат да готвят своя революция, когато нещата се уталожат.

— Величество, забравяш, че вече си забъркан в тази история — казвам аз. — Ако Ма’елкот преживее деня, топките ти ще са в ръцете му до залез-слънце.

— Би трябвало да те убия заради това — изрича Кралят мрачно.

— Твърде късно е, приятел. Това вече няма да ти помогне, знаеш. Освен това, не ти ли обещах да те направя херцог? Нуждаеш се единствено от император, който ти дължи голяма услуга.

— И ти имаш такъв подръка?

— Не — ухилвам му се, — но ти имаш.

— Какво?

— Разбира се. Тоа Сител — предлагам аз и се усмихвам на мъртвата тишина, настанала след предложението ми.

Очите на Величеството се опулват от усилието му да сдържи проклятието си и той оглежда малката стая, сякаш за да се увери, че все още сме сами. Киърандел кимва с мрачно задоволство при това потвърждение на отдавнашното ѝ подозрение. Паслава гледа с широко отворена уста.

— Само аз ли не знам нищо за това? — пита той недоверчиво.

Величеството поклаща глава.

— Ще ти обясня по-късно.

— Добре ще е да го направиш — казва заклинателят му разгорещено.

Аз продължавам:

— Помисли за това. Нуждаеш се от някой, на когото можеш да се довериш. Въпреки лоялността на Поданиците, въпреки положението, което заемаш в този град от толкова много години, ти си обикновен гражданин. Властта ти се дължи на преданост, но не е по наследство. Благородниците няма да те последват. От друга страна, Тоа Сител…

Кралят се е вторачил в далечината, съобразявайки нещо.

— Разбирам.

— На него титлата му е дадена от Тоа Фелатон, последният легитимен владетел от династията на Менелетидите. Това го прави истински херцог в очите на благородниците; те може и да не признават титлите, дадени от Ма’елкот, но не и тези от любимия им принц-регент. Освен това Тоа Сител държи в ръцете си Кралските очи. Ако искаш да контролираш Империята, нуждаеш се от него.

— А кой казва, че искам да контролирам Империята?

— Зарежи го контролирането — отвръщам. — Когато стане мазалото, трябва само да отидеш при Тоа Сител и да му предложиш подкрепата си. Кралството на Кант ще бъде единствената организирана сила, способна да поддържа реда в града. Заради това, че си първият, застанал на негова страна, той може да ти се отблагодари щедро. Аз мисля, че ще изрази благодарността си с титла — може би дори херцогска, и място в правителството. Как ти се струва министерството на търговията и данъците?

Студената пресметливост в погледа му сякаш оживява от звънтенето на златото.

Аз продължавам:

— Е, вие вече сте свързани помежду си, нали? Доверявате ли се един на друг?

— Повече или по-малко — съгласява се Величеството. — Но Ма’елкот… той може да издържи и една година обсада в двореца „Колхари“…

Навеждам се напред, като изтривам всякакво веселие от погледа си, и лицето ми става безизразно като ледена скулптура.

— Остави на мен да се оправям с това.

Кралят ме поглежда откровено пренебрежително.

— На теб?

— Няма да ми е за първи път.

— Добре, да видим дали съм разбрал добре — изрича Величеството саркастично. — Това са плановете ти за утре: ставаш, закусваш, убиваш Бърн, промъкваш се на Стадиона на победата и дискредитираш Ма’елкот, хапваш нещо за обяд, измъкваш се от стадиона и проникваш в двореца, убиваш Ма’елкот и се измъкваш и оттам, вечеряш, може би обръщаш едно-две питиета и си лягаш. Това ли е?

— Горе-долу — отвръщам. — Забрави едно нещо.

— Кое, следобедната дрямка?

— Не. — Правя ефектна пауза, преди да хвърля същия онзи коз още веднъж на масата. — Смятам и да спася Палас Рил.

При споменаването на името ѝ лицето му губи цвета си и очите му се затварят.

Възползвам се, че той не е на себе си заради Омайването, и продължавам да го обработвам:

— Работата е там, че Тоа Сител по своята същност е свестен тип, който държи на запазването на реда. Има необходимата власт и репутацията на безкомпромисен човек. Той е точно този, от когото се нуждаеш, за да се предпази Империята от гражданска война. От друга страна, той не може да удържа града без твоята помощ, докато не успее да възстанови армията. Нуждаете се един от друг. Той е идеалният избор.

— Забравяш, че също така е предан на Ма’елкот — отбелязва Величеството.

Ухилвам се.

— Мисля, че ще се погрижим за тази част от проблема утре. Той е предан към трона, не към човека.

— Да те вземат дяволите, Каин — промърморва Кралят. — Да те вземат дяволите, ако не си обмислил всичко докрай. Паслава?

Заклинателят с усилие успява да се откъсне от съзерцаването на грифоновия камък в ръката му. Когато най-накрая вдига поглед, очите му са изпълнени с пламенна увереност.

— Можем да го направим — казва той.

— Киърандел?

По време на разговора чертите и формата на лицето ѝ незабележимо са се изменили; очите ѝ от златисти са станали кафеникави, платинените коси — тъмноруси, почти кестеняви, острите скули са се смекчили и са придобили по-човешки вид. Тя поглежда Величеството така, че въздухът между тях едва не се нагорещява.

— Мога да помогна — изрича бавно тя с дрезгав глас, който донякъде ми напомня за Палас.

Каква игра играе тя? Нима може по някакъв начин да усети, че му е направено Омайването?

Следващата ѝ фраза елиминира всичките ми съмнения.

— С теб съм, Величество, но ние трябва… да закрепим нашия съюз по… хммм… официален начин.

Тонът ѝ докарва дори мен до ерекция, мога само да си представям какъв ефект е предизвикал върху Величеството.

Известно време той изглежда зашеметен и чак след малко си спомня, че на света има и други хора освен нея. Изчервява се, прочиства гърлото си, поглежда ме и поклаща глава.

— А ти… какво получаваш от всичко това? Признателността на новия херцог? Но теб изобщо не те е грижа за него, нали?

Свивам рамене.

— Не особено.

— Искаш да кажеш — изрича той бавно, — че ще разрушиш Империята само за да спасиш Палас Рил?

— Точно така.

— Добре — казва той, внезапно усмихвайки се като маниак. — Ще участвам.

Едва не го прегръщам, но се опомням и само му подавам ръка.

Той я стиска.

— И благодаря. Искам да кажа, наистина благодаря, Каин.

— За какво?

— Че ми даваш шанс да ти помогна да я спасиш. Това означава много за мен.

— Да — казвам аз, вече без да ми се гади чак толкова. — Сигурен съм, че е така.

Над стаята надвисва дълго, напрегнато мълчание — като сянка от утрешната война. В този безкраен миг сме способни единствено да седим и да размишляваме върху грандиозността на решението, което сме взели тази вечер.

Най-накрая Паслава нарушава тишината, прокашляйки се.

— Много съм заинтригуван от тази твоя сребърна мрежа — казва той. — Бих искал да я проуча, с твое разрешение.

— Това няма да е възможно до утре. Скрил съм я.

— Сигурен ли си, че това е умно решение? — пита разтревожено Паслава. — Та от тази мрежа зависи успехът на цялото ни начинание! Ако бъде открадната или изгубена…

— Тя е на абсолютно сигурно място — уверявам го със загадъчна усмивка. — Ще имаш шанса да я огледаш утре. За тази нощ… ъъъ… съм намерил някой да ми я наглежда.

21.

Ругаейки тихичко, Бърн се спускаше надолу по въжето. Премина границата на светлината, хвърляна от факлите горе, и продължи нататък, загледан в черната бездна под себе си. Колко дълбока беше тази проклета шахта? И как Каин беше успял да се спусне, без да остави въже горе? И защо се криеше там, долу? Как изобщо успяваше да диша тези шибани смрадливи изпарения?

Той се спря за момент, уви въжето около китката си и използва освободилата се ръка, за да извади камата, която Ма’елкот беше омагьосал за него. Размаха я в къса дъга и забеляза, че зелената светлина е по-силна, когато острието е насочено право надолу. Всъщност сега светеше по-ярко от когато и да било.

Достатъчно ярко, за да освети дъното на шахтата, което се оказа само на няколко стъпки по-долу, и небрежно захвърлената мрежа, лежаща върху камъните като стар непотребен парцал.

Бърн премина от тихи към шумни ругатни. Те отекнаха достатъчно гръмко, че очакващите го горе Котки да трепнат като подплашени коне.

Каин знаеше; по някакъв начин този хитър дребен шибаняк беше научил за проследяването и нарочно беше хвърлил мрежата тук. Бърн пусна въжето, измина последната част от разстоянието, летейки, и се приземи върху леко присвитите си крака. Наведе се и посегна към мрежата, но се поколеба и промени решението си. Ухили се и запълзя обратно нагоре, към осветения от факлите изход на шахтата.

— Вие четиримата — изръмжа той, посочвайки първите войници, които му попаднаха, — оставате тук! Той ще се върне да си вземе мрежата. Не го закачайте. Веднага щом се появи, един от вас да дойде да ме извика в двореца „Колхари“. Останалите го последвайте. Не допускайте да разбере, че сте тук, защото в такъв случай ще ви убие.

— В двореца? Няма ли да се приберете вкъщи?

— Тази нощ вероятно не — рече Бърн с гримаса, отразяваща мрачното предчувствие, от което му се свиваха вътрешностите. — Трябва да кажа на Ма’елкот, че сме изгубили Каин.

22.

Ламорак седеше зад широкото издраскано бюро в кабинета в дома на Бърн и гледаше през прозореца към наближаващата буря — масивна стена от облаци, които скриваха полярните звезди. На север почти непрестанно избухваха мълнии, а гръмовете бяха достатъчно силни, за да се разтрисат прозорците. Това беше най-голямата проклета буря, която беше виждал някога, но той сега едва ѝ обръщаше внимание.

Това, което наистина го вълнуваше, беше как да оцелее. Разбира се, той не искаше Палас да умре, но ако тя останеше жива, без той да можеше да ѝ се наслади, това нямаше да промени нищо за него, нали така? И Каин… Да, шибаният Каин. Каин знаеше, че Бърн и Котките го следят, и ги беше довел право при него. Това беше същото, като да го е заключил лично тук, в този кабинет.

Ламорак не хранеше никакви илюзии относно милосърдието на Бърн. Единствената му надежда беше да откупи свободата си и поне да замени опеката на Котките с тази на полицията или Кралските очи, и то преди Каин да направи мазалото на другия ден. Дори ако Бърн загинеше при неминуемия бунт на стадиона, Котките начаса щяха да му прережат гърлото.

Не, беше му останал само един шанс. Той трябваше да сключи сделка, докато все още имаше какво да изтъргува.

Не можеше да говори с пазачите си — те бяха добре подготвени срещу него. Така че той започна да претърсва стаята, докато не намери пергамент от агнешка кожа и перо. Още няколко минути търсене — и откри и мастилница, в която при разклащането ѝ си личеше, че все още има някаква течност.

Той написа:

Нави пергамента и написа от външната му страна: „Предайте това на граф Бърн, и със сигурност ще ви възнагради.“

Подържа малко писмото в ръката си, мерейки тежестта му. Не беше по-тежко от който и да е друг пергамент, но това нищо не значеше.

Ламорак докуцука до заключената врата и промуши под нея пергамента. Със сигурност някой щеше да го намери до сутринта. Той се изправи, обърна се и за малко се облегна на вратата, за да отпочине, преди да се върне при креслото зад бюрото. Навън просветваше и гърмеше. Първите капки дъжд забарабаниха по прозореца. Усилващият се вятър виеше като вълци в пустошта.

„Ще бъде адски силна буря — помисли си Ламорак. — Радвам се, че ще остана настрана от нея.“