Героите умират

1.

Сержант Хабрак служеше в анханската армия повече от двайсет години, така че веднага разпозна погледа в очите на Бърн — още щом графът застана пред железните решетки на портата; беше виждал същото твърде много пъти в очите на офицерите, канещи се да издадат смъртна присъда, в очите на пехотинците, доведени до ръба на кървав метеж, или на селяните, готови, въоръжени с вили и коси, да се хвърлят с крясъци срещу бронираните рицари, за да отмъстят за кланетата и изнасилванията. Сержантът скочи на крака, подрънквайки с връзката ключове на колана си.

— Отваряй шибаната врата, преди да съм я разсякъл — изръмжа Бърн.

— Само секунда, милорд, само секунда.

Най-накрая Хабрак успя да напъха ключа в ключалката и отвори вратата навътре.

Бърн профуча покрай него и Хабрак се закашля задавено — графът смърдеше на затворена конюшня посред горещ летен ден; и каква беше тази мръсотия по ягодовочервения му шевиотен жакет? Той изглеждаше — и миришеше — като човек, който бе прекарал нощта, въргаляйки се в оборски тор!

Щом чу кашлицата на Хабрак, Бърн се спря и погледна през лявото си рамо. Дръжката на препасания през гърба му меч разделяше лицето му на две.

— Проблем ли има? — попита той с нисък зловещ глас. — Да не би да надуши нещо?

— Ох, ох, не, не, милорд. Нищо.

— Странно, като се има предвид, че съм омазан с лайна.

— Аз, ох, милорд, аз…

— Няма значение. Отваряй шибаната врата.

— Вашето, ъъъ, вашето оръжие, графе… — рече колебливо Хабрак.

— Дори не си помисляй да ме обезоръжаваш, Хабрак. Не и тази вечер.

Хабрак, като всеки здравомислещ мъж, ненавиждаше променливия характер на граф Бърн и мълниеносния му меч, но от пет години служеше като сержант в имперския донжон и се чувстваше на своя територия.

— Това е, ъъъ, стандартната процедура, милорд. За безопасност.

— Смяташ, че някой от умрелите от глад боклуци, дето лежат тук, ще успее да ми отнеме меча?

Каквото и да отговореше на този въпрос, щеше да му донесе неприятности, затова Хабрак отстъпи встрани.

— Самият император оставя оръжията си при мен, преди да мине през тази врата. Той нареди единствено пазачите да носят оръжия в донжона. Ако смятате, че греши, ще трябва да се разберете с него.

Бърн изръмжа, разкопча токата на колана и хвърли ножницата в ръцете на Хабрак, сякаш предизвикваше сержанта да я изпусне. Хабрак се вкопчи в нея като пиявица и предпазливо я окачи на стойката зад бюрото си.

— Сигурно ще желаете фенер, ако смятате да минавате покрай Ямата. Патрулите угасват факлите в полунощ.

Бърн изглеждаше още по-ядосан от преди, ако това изобщо беше възможно. Той стисна фенера с ръката си с побелели кокалчета и зачака край вратата. Гледаше напред така, сякаш можеше да види през нея, през самата скала, в която бе изсечен донжонът, лицето на мъжа, когото ненавиждаше.

Хабрак отключи вратата и я задържа, докато Бърн пое по дългото, тясно спускащо се стълбище надолу към тъмнината. Откъм стълбите нахлу топлата воня на ферментирали екскременти и неумити тела, на въздух, който бе дишан твърде много от мъже и жени с прогнили зъби и болни дробове; Хабрак побърза да затвори вратата и да се махне от нея, като се върна при бюрото си.

Имперският донжон на Анхана се простираше в поредица от тунели, изсечени във варовиците на Стария град, под сградата на съда; той беше прокопаван в продължение на десетилетия от осъдени каменари. Централната обща зала, известна като Ямата, беше издялана в естествена пещера, висока три етажа; на двайсетина фута над пода тя беше опасана от издатина, образуваща естествен балкон. По него патрулираха пазачи, въоръжени с арбалети и метални боздугани.

Ямата обикновено беше претъпкана с мъже и жени, очакващи съдебен процес — месеци, а понякога дори години — и онези затворници, които вече са били осъдени и чакаха да бъдат извозени до граничните гарнизони или до източните мини. Това беше единственото място, което е непрекъснато осветено и таванът му е опушен от десетилетията, през които тук са горели фенери. Полегатите тунели, изсечени в скалата, започваха от балкона на Ямата, простираха се настрани като спици на колело и през определени интервали се свързваха помежду си чрез тесни напречни проходи. Тези тунели водеха до частните килии, в които се намираха дребните благородници и членовете на бандите на Лабиринта, както и разни други личности, разполагащи с достатъчно пари и влияние, за да се махнат от Ямата.

Уединението се считаше за разкош в имперския донжон; затворниците, които създаваха проблеми, се затваряха в Шахтата.

В донжона царяха мрак и зловоние; горчивата, кървава миризма на отчаянието и жестокостта се смесваше с вонята на човешки изпражнения и гниеща плът. Единственият изход или вход беше стълбището от мазето на съдебната сграда до балкона над Ямата, по което се спусна Бърн; затворниците в имперския донжон имаха толкова шансове да избягат, колкото и грешните души в Ада.

Пазачите подозрително присвиха жестоките си очи, когато Бърн профуча покрай тях; те не вярваха на никой друг, освен на себе си. Той дори не ги погледна.

Вратите към частните килии се заключваха по два начина — с тежки резета и с по-малки ключалки. Резетата можеха да се дръпнат бързо, за да попречат на затворника да отвори вратата; целта на ключалките беше да попречи на някой затворник, който по чудо бе успял да се измъкне от килията си, да хукне по коридорите да освобождава другарите си по-бързо, отколкото стражата успява да ги върне обратно.

Бърн разполагаше със свой собствен ключ за вратата, която търсеше. Той го завъртя, дръпна резето, отвори вратата и влезе вътре.

Килията беше добре обзаведена; по стандартите на донжона беше дори луксозна — пухено легло с чисти чаршафи и одеяло, малко бюро, удобен стол, дори рафтче с няколко книги за убиване на времето. Подът беше чист, а на бюрото имаше поднос с остатъци от свински бут, малко картофи и напоен със сос хляб. Мъжът в леглото се размърда неохотно, разбуден от тракането на вратата и внезапната светлина от фенера, който Бърн остави на бюрото.

Затворникът се претърколи и засенчи очите си с ръка.

— Ха! Бърн?

— Не си ми разказал всичко, Ламорак — каза Бърн.

Той съсредоточи енергията от Щита си към краката си и с един шут разпиля леглото на Ламорак на парчета.

Кракът му потъна в дюшека и килията се напълни с пера. Ритникът запрати Ламорак във въздуха и той безпомощно размаха ръце. Ръката на Бърн се стрелна напред със скоростта на спускащ се сокол и сграбчи глезена на Ламорак.

Бърн остави Ламорак да виси с главата надолу. Силата, която му беше дал Ма’елкот, го изпълваше с наслада. Да може да вдигне по-едър мъж, и то с една ръка, и дори да не се напъне — това направо спираше дъха и затопляше чатала му.

— Представи си само — рече заплашително Бърн — какво може да причини един такъв ритник на главата ти.

— Бърн, Бърн, недей… — отвърна Ламорак, прикрил с ръце лицето си в безполезна самоотбрана; тези мускулести ръце щяха да се натрошат по-лесно и от краката на леглото.

— Можеш ли да ме подушиш?

— Бърн… Бърн, успокой се…

С една извивка на китката Бърн блъсна Ламорак в каменната стена на килията. По нея полепнаха кожа и кръв, която потече по скалата, а през разцепената плът на лакътя на Ламорак щръкнаха розовеещи кости. Той изпъшка, но не извика. Десет дълги секунди в килията се чуваше единствено капането на кръвта му по пода.

— Да опитаме отново. Можеш ли да ме подушиш?

Ламорак кимна с усилие, а лицето му почервеня от притока на кръв.

— Какво… какво се е случило? — попита той с прегракнал глас.

— Каква роля играе Палас Рил в тази история?

— Бърн, аз…

Бърн отново го блъсна в стената, този път с лицето напред. Скалпът на Ламорак се разцепи високо на челото и кръвта се просмука в дългата му руса коса.

Бърн нямаше много време за игри — каменните стени на донжона пречеха на Потока. Макар Ма’елкот да му беше подарил парче от грифонски камък, което той носеше на верижка на врата си, за да подхранва силата му в подобни случаи, дори това не вършеше работа за дълго време тук долу.

— Колко пъти ще ме караш да ти задавам този въпрос?

Ламорак отвърна нещо, което Бърн не успя да чуе добре; той преживяваше отново унижението, което бяха понесли Котките му от Палас Рил и нейните шибани просяци.

Когато къщата се срути върху главата му, графът успя да се измъкне изпод отломките за по-малко от минута. С помощта на нечовешката си сила той разхвърли настрани дебелите греди така, както обикновен човек разритва слама. Изпълнен с ярост, Бърн поведе Котките си след Палас Рил по улиците на Индустриалния парк, към Лабиринта.

Където просяците ги бяха засипали с лайна.

Нямаше с кого да се бият, кого да убиват, просто от всички страни върху тях се сипеха тонове изпражнения. Скоро Котките съвсем се дезорганизираха, хукваха след някой просяк, после след друг и изчезваха безследно в многолюдния лабиринт от тесни улички.

Ма’елкот беше отхвърлил призива на Бърн да засипе тълпата с мълнии. „Безпричинните кръвопролития по улиците на столицата водят до нежелани резултати. Може би трябва да обърнеш повече внимание на актирите, които си открил. Докато се луташ из Лабиринта, те може да избягат.“

Сипейки проклятия, Бърн хукна обратно към изоставения склад и нахълта в мазето, готов да избие всички на място — но мазето беше празно. По някакъв начин те бяха успели да се измъкнат през онзи четвърт час, когато никой не ги беше наблюдавал. Сякаш Палас Рил бе отвлякла вниманието на Котките точно с тази цел. Ако тук изобщо бе имало актири. Ала тя беше свързана по някакъв начин със Смешника Саймън, същото се отнасяше и за Каин, а Бърн не беше чак толкова глупав, че да вярва в съвпаденията.

Може би Смешника Саймън… може би това беше самият Каин!

Мислите бълбукаха в главата на Бърн; Ламорак висеше забравен в ръката му. Възможно е, реши той. Всичко е възможно. Дори не бе нужно да е заклинател — Палас Рил му беше подръка. Във всичко това имаше смисъл; Каин беше прочут с уменията си да подкопава увереността на враговете си — я какво бе причинил на Хулан Г’тар…

А Ма’елкот го беше поканил в двореца, беше го нахранил и въоръжил, беше го сложил да седне в стола на Бърн…!

Каин трябваше да умре.

Още сега. Тази вечер.

— Безсмислено е — рече отчаяно Ламорак.

— Какво?

— Защо не можеш да ме разбереш? Защо не слушаш какво ти казвам?

Бърн го погледна с отвращение и устата му се изкриви.

— Хленченето ти ме отвращава. Те не бяха там, тъпо копеле. Актирите не бяха в мазето на склада. Или си ме излъгал, или наистина не си знаел, а и в двата случая не си ми от никаква полза.

— Казвам ти — рече Ламорак, вкопчвайки се в коляното на Бърн. — Бърн, кълна ти се, не знам какво става, но ти казвам, че Палас Рил…

Бърн отново се разсея, представяйки си тихото вибриращо забиване на Косал в тялото на Каин. Къде трябваше да го посече първо? Да му отреже крака? А може би ухото? Може би е по-добре да нанесе някой нисък удар в слабините — при тази мисъл Бърн усети как собствените му слабини пламват. Може би трябваше да го довърши, като забие Косал в задника му, докато острието не излезе през устата…

— … бяхме договорили — казваше Ламорак. — Бърн, имахме уговорка.

Бърн сви рамене и разтвори пръстите си. Ламорак успя да предпази главата си с ръце тъкмо навреме, за да си спести разбиването на черепа в каменния под. Бърн го гледаше безстрастно как се изправя.

— Знаеш ли какво — рече той и протегна на Ламорак ключа от килията му. — Давам ти един шанс. Надвий ме, вземи ключа и ще те пусна да си идеш.

— Бърн…

Бърн се извъртя със засилка и изрита със съкрушителна сила хълбока на Ламорак. Бедрената кост на Ламорак изхрущя и се строши и той се стовари на пода, стиснал счупения си крак и прехапал силно устни, за да потисне крясъка си.

— Твърде късно — рече Бърн. — Пропусна шанса си. Съжалявам.

Той се отпусна на едно коляно и преобърна Ламорак по корем; мъжът изпъшка, когато Бърн раздели краката му, влагайки цялата си сила в разтеглянето на бедрения мускул, който се беше сковал около счупената кост. Кожените панталони на Ламорак се разкъсаха като парцал под пръстите му.

— Недей — замоли се той с подрезгавял от усилието да не изкрещи глас. — За бога…

— Кой бог? — попита Бърн, забивайки пръсти в задника на Ламорак, но после изведнъж се спря и въздъхна.

Не това му беше нужно. Дори не го искаше.

Той искаше Каин.

И Палас Рил. Заедно. Проснати на масите в Театъра на истината, клепачите им подпрени от сребърните игли на майстор Аркадейл, за да може всеки един от тях да вижда какво прави той с другия.

За жалост, това не беше писано да стане; по-добре да убие Каин още тази вечер. Този хлъзгав дребен шибаняк беше твърде опасен, за да бъде оставян жив.

Бърн остави Ламорак да лежи на пода в килията с пребледняло от болка и шок лице. После заключи вратата след себе си.

По пътя си към потъналата в мрак сграда на съда той се спря да си прибере меча. Закопча го през раменете и каза на сержанта:

— Хабрак, изпрати да повикат майстор Аркадейл. Искам Ламорак да бъде пратен в Театъра на истината още тази вечер. Ако побързаш, Аркадейл може да го използва в среднощните си обучения. Кажи му да се опита да разбере какво знае Ламорак за Смешника Саймън, но това не е от особено значение — според мен той вече ни е казал всичко. Кажи на Аркадейл да се позабавлява и че не е нужно да запазва живота на Ламорак.

Хабрак му отдаде чест.

— Както нареди графът.

— Ти си добър човек, сержант.

И Бърн си тръгна, поспирайки се само за миг в сградата на съда, за да освободи Котките, които го придружаваха; по тези улици нямаше нужда от антураж, който да го пази.

След като излезе от сградата, той се спря на улицата, за да вдиша нощния въздух. Мракът изпълни гърдите му и устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. Бърн разпери ръце, усмихвайки се на ярките звезди. Това беше любимото му време от денонощието, тази безмълвна пустота на нощта; спусналото се над града одеяло на сънния покой, лекият хлад във въздуха. Гражданите спяха зад спуснатите си кепенци и сънуваха деня. Те спяха убедени, че от полунощ до зазоряване няма да се случи нищо важно.

И грешаха, разбира се; особено за тази вечер.

Защото можеше да им се случи Бърн.

Графът пъхна палци в колана си и бавно закрачи по улицата, обмисляйки следващите си действия.

Гледаше прозорците, покрай които преминаваше, представяйки си спящите зад тях мирни граждани. Ето онези кепенци там, леко поръждясалите — реши, че зад тях може би спи младо семейство, сериозният калайджия от ковачницата по-надолу по улицата, прекрасната му млада жена, която се занимаваше с пране за по две сребърни монети седмично, и безценната им дъщеричка, която тъкмо беше навършила шест години. Може би рожденият ѝ ден бе утре; може би точно сега лежеше в леглото с ококорени очички и затаила дъх, се молеше на боговете тази година да получи истинска рокля.

Влизането вътре нямаше да е трудно. С омагьосаната си сила той можеше да скочи на прозореца още оттук; с Косал щеше да разреже резето. Отново усети затопляне в слабините си — почти наяве можеше да види как жената на калайджията се размърдва неспокойно, когато Бърн се промъква в спалнята им; виждаше как светлината в очите на калайджията угасва бавно, докато Косал източва живота му; усещаше ужаса в туптящото сърце на съпругата, която се опитва да се отблъсне от него, докато той я чука на пода в локвата кръв на съпруга ѝ.

А малкото момиче, дъщерята — останала сираче на толкова крехка възраст, по такъв брутален начин. Той виждаше одобрението по лицата на уважаваните граждани, когато предложеше да я осинови. Все пак той беше благородник; никой нямаше да се осмели да му се противопостави. И тя щеше да бъде негова, изцяло негова, да я отгледа и обучи, да усъвършенства тялото и ума ѝ, да я моделира по свой начин и когато накрая отнеме девствеността ѝ, разкривайки ѝ начина, по който са умрели родителите ѝ… тя да плъзне ръце по гърба му и да прошепне в ухото му: „Знам… винаги съм знаела… винаги съм те обичала, Бърн…“

Той се изкиска и тръсна глава. Тази вечер нямаше да се занимава с такива неща.

Важното беше, че стига да поиска, можеше да го направи.

Тази вечер щеше да им се размине. В някоя друга нощ можеше да реши друго.

Чувстваше се добре, наистина добре за пръв път откакто, ъъъ, откакто беше убил онези братя гладиатори в Лабиринта. Чувстваше се свободен и изпълнен със светлина.

Защото най-после беше взел решение — бе решил да убие Каин. Едва сега усещаше до каква степен заповедта на Ма’елкот да пощади тази предателска змия беше потискала духа му; усети, че му е тежало, защото тежестта вече я нямаше.

О, Ма’елкот сигурно щеше да се ядоса в началото — никой не обича да пренебрегват заповедите му, — но накрая щеше да прости на Бърн, дори щеше да му благодари.

Винаги ставаше така.

Ма’елкот винаги прощаваше, винаги приемаше, винаги ценеше Бърн заради самата му същност. Искаше от него само да се въздържа, но не и да се променя. Това беше разликата между Ма’елкот и всички останали живи същества, които Бърн бе познавал.

Ма’елкот го обичаше.

Бърн се протегна като котка, отпуснатите му мускули се раздвижиха и изпъкнаха под кожата. Той се ухили на луната, оглеждайки извисяващата се тъмна стена, ограждаща Стария град. Миг по-късно той се затича по Десета улица и вятърът засвистя в ушите му. Когато стигна на двайсетина крачки от гарнизонните конюшни, той подскочи във въздуха и омагьосаната му сила го запрати нагоре, към покривите им; после подскочи отново и се приземи на покрива на офицерските казарми, а следващият му скок му помогна да кацне на върха на стената. Само три скока — и се беше озовал на височина от десет човешки ръста.

Той се изправи върху назъбения парапет, разпери ръце и извика през смях:

— Дявол да ме вземе! Обичам да съм себе си!

Двама нервни стражи от Първата кула, укреплението, което защитаваше долната част на острова, се приближиха колебливо към него със заредени арбалети.

— Не мърдай! — извика единият от тях. — Кой си ти?

В отговор Бърн извади Косал и го положи върху парапета.

— Аз съм граф Бърн — каза той, — а това е моят меч. Не го пипайте, докато ме няма.

След тези думи той разпери отново ръце, скочи във въздуха и описвайки грациозна дъга, се гмурна във Великия Чамбайген. Докато се врязваше във водата, той пренасочи защитата си към ръцете и се плъзна почти беззвучно към дълбините. Камъните и калта на дъното на реката изобщо не го притесняваха — той се отдаде изцяло на игри във водача, оставяйки я да отмие мръсотията по дрехите му и да отнесе последните остатъци от събралия се в него гняв.

Дарът на Ма’елкот беше наистина велик. Не можеше да се отрече. Той правеше каквото му се хареса и когато му се хареса, и никой не можеше да го спре, с изключение на самия Ма’елкот — а той никога не го правеше. Той гледаше на ексцесиите на Бърн като горд баща, наблюдаващ буйната младост на любимия си син — с търпение и леко смъмряне от време на време.

Истинският баща на Бърн, суров и аскетичен представител на Манастирите в малък южен град, беше възпитавал сина си с желязна ръка, каквато можеха да имат само фанатиците. Баща му беше изпратен в онова затънтено място по заповед на умерената фракция Джантит, която в онези години контролираше Съвета на братята; искаха да го изпратят колкото се може по-надалече, за да не пречат крайните му възгледи на отношенията им с другите раси.

Той отгледа Бърн с единствената цел да го превърне в свое оръжие във войната с полухората; още от раждането му започна да го обучава, за да го превърне в идеалния воин — но през всичките тези години не си направи труда да попита сина си какво иска той и дали изобщо иска да се превърне в идеално оръжие.

А Бърн винаги беше знаел какво иска.

Искаше да живее, ама истински, да се бие, да чука, да яде и да пие, да играе комар — знаеше, че човек живее само веднъж, и не искаше да изпусне нищо, което можеше да му предложи животът.

На седемнайсетгодишна възраст той най-накрая показа на баща си колко добре е бил обучен. Преби дъртото копеле до безсъзнание, взе меча му, всичкото му злато, една стомна с вино и най-добрия му кон и се отправи към града. Бързо откри, че малцина биха се осмелили да се изправят срещу меча му, и почти никой от тях не успя да доживее достатъчно, че да преброи дори до десет. Никога не беше имал проблеми с парите.

Живя добре десетина години, но сегашният му живот бе още по-добър.

И сега, докато се плацикаше из водата на Великия Чамбайген, той се зачуди дали баща му е узнал, че служи на Ма’елкот, дали е оценил иронията в ситуацията. В края на краищата службата при императора беше осъществила мечтата на баща му по-добре, отколкото ако бе следвал предначертания път. Бърн се чудеше дали баща му ще намери това за забавно; на него поне му беше. Дори самата мисъл за това го накара да се разхили.

Той се приближи до стената, излезе от водата и се изкатери нагоре с лекота — пръстите на ръцете и краката му бързо намираха пукнатините между камъните. Когато стигна до назъбения парапет, двамата стражи още се мотаеха там, пазейки меча му. Бърн им благодари с усмивка и го препаса през гърба си; после сви рамене и развърза кесията, която висеше на колана му. Защо пък не? Подхвърли на мъжете по един златен роял; докато те радостно въртяха в ръцете си монетите, които надвишаваха седмичната им заплата, той им отдаде чест и скочи от стената; продължи да се прехвърля от покрив на покрив, докато не се озова на улицата.

Докато тичаше към двореца „Колхари“, той си тананикаше доволно, разигравайки сценария в ума си:

„Кълна се, Ма’елкот, той се нахвърли върху мен. Стана също като онзи ден в «Залагащия пришълец». Отидох в стаята му, за да се сдобрим, това е всичко. Дори носех малко бренди, две пури… А той се нахвърли върху мен като полудял. Трябваше да го убия, иначе той щеше да убие мен, кълна се!“

Лесно. Бързо. Чисто.

Точно какъвто беше самият Бърн след къпането — чист.

Но все още беше надървен — жалко, че нямаше как да оправдае изнасилването на трупа на Каин. Той се опипа отпред, докато тичаше — мда, надървен си беше, и то здраво. Може би трябваше да се погрижи за това, преди да подгони Каин. Разказът му щеше да прозвучи далеч не толкова убедително, ако застанеше пред Ма’елкот с огромна ерекция.

И тогава боговете му поднесоха подарък — когато минаваше покрай изхода на една уличка, той дочу познатото подканящо цъкане с език на проститутка. В сенките стоеше слаба, крехка на вид елфка, обгърнала раменете си с парцалив шал.

Бърн ѝ се усмихна приятелски.

— Изпуснала си вечерния час, а?

Тя кимна покорно и го погледна изпод дългите си сребристи мигли.

— Трябва да се махна от улицата. Ако ми дадеш подслон за през нощта, ще те науча на някои… — момичето поклати съблазнително бедра — тайни на първородните…

— Добре — промърмори той, — но първо ми покажи няколко тук.

Той се шмугна след нея в уличката, а когато излезе отново, само след няколко минути, потрошеното ѝ тяло все още потрепваше като краката на размазан паяк върху калдъръма.

Вечерният час все пак беше задължителен и като имперски граф той бе длъжен да прилага закона.

Той се прибра в двореца, преоблече се набързо в сухи дрехи; изпрати прислужника си за кана с хубаво бренди и кутия пури — мирните дарове, които щяха да му купят достъпа до стаята на Каин.

Бърн тръгна, тананикайки си, по коридора към покоите, които бяха определени за Каин. Ръката му беше вече върху бравата, когато Ма’елкот му заговори.

БЪРН, КАКВО ПРАВИШ?

Бърн потрепна; Речта — способността на Ма’елкот да говори направо в ума на всяко от Децата си, всеки, който беше преминал през Ритуала на прераждането — прогърмя в главата му като гласа на бог. Той имаше чувството, че черепът му всеки момент ще се пръсне. Едва успя да задържи в ръката си каната с бренди.

— Нищо — обърна се Бърн към нищото. — Отивам при Каин. Нали се сещаш, да се сдобрим…

ЗАЩО ЛАМОРАК Е В ТЕАТЪРА НА ИСТИНАТА?

Бърн притисна длан към очите си, сякаш за да им попречи да изхвръкнат от очната кухина.

— Ами просто исках да се отърва от него. Той вече е безполезен — защо да хабим пари за храна?

ПАРИТЕ НЕ СА ТВОИ, ЗА ДА ГИ ХАРЧИШ ИЛИ ПЕСТИШ; И ЛАМОРАК НЕ Е БЕЗПОЛЕЗЕН. ДОКАТО С ТЕБ РАЗГОВАРЯМЕ, КАИН СЕ ПРОМЪКВА В ДОНЖОНА, ЗА ДА СЕ ПРЕСТОРИ, ЧЕ СПАСЯВА НЕГО И ОНАЗИ ЖЕНА, ЗА ДА МОЖЕ ПО ТОЗИ НАЧИН ДА СПЕЧЕЛИ ДОВЕРИЕТО НА СМЕШНИКА САЙМЪН.

— Да спечели доверието…? — Бърн зяпна затворената врата пред себе си и мислите му потекоха с бързината на мълния. — Ма’елкот, мога да отменя заповедта — с коня си ще стигна за пет минути.

НЕ. ОСТАВИ ГО ДА УМРЕ. ОТМЯНАТА НА ЗАПОВЕДТА ТИ МОЖЕ ДА ПОРОДИ ПОДОЗРИТЕЛНОСТ У ПАЗАЧИТЕ, А МОЖЕ БИ ДОРИ В САМИЯ ЛАМОРАК. СМЕШНИКА САЙМЪН ИМА ШПИОНИ НАВСЯКЪДЕ; НИКОЙ НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ДОСЕТИ ЗА ПЛАНА НИ. ЖЕНАТА ЩЕ Е ДОСТАТЪЧНА — НО БЪРН, ЗНАЙ, ЧЕ СЪМ СТРАШНО НЕДОВОЛЕН ОТ ТЕБ.

— Ма’елкот, съжалявам, наистина… — промърмори Бърн, но Присъствието вече беше напуснало ума му.

Той си пое дълбоко дъх и внимателно остави брендито и пурите пред вратата на Каин; след това се обърна и побягна бързо като вятъра, прескачайки по няколко стъпала, докато не стигна до малката конюшня, където придворните рицари държаха конете си.

Не можеше да каже на Ма’елкот какво подозира, какво знае за Каин — Ма’елкот очевидно беше омагьосан от противната малка змия, — но Бърн можеше, тук и сега, да спаси Империята.

Можеше да спипа Каин — да го убие, без капчица кръв да изцапа ръцете му.

За беда трябваше да остави убийството в ръцете на някой друг, но във времена като тези истинските патриоти трябваше да са готови на жертви.

Той се отказа да губи време в оседлаване на коня си, само му наниза юздата. По един златен роял на човек купи мълчанието на пазачите при портата Дил Финартин и Бърн препусна обратно към сградата на съда.

„Каин ще умре от ръцете на някой друг, но какво от това?“ С малко повече късмет Бърн щеше да се добере до Палас Рил — това щеше да е утешителната му награда, много по-задоволителна от онази елфска курва.

С Палас той щеше да действа бавно и наистина да изпита удоволствие.

2.

— ’Стратор? ’Стратор? — колебливо побутване по рамото разбуди Артуро Колбърг. Той примлясна, усещайки гадния вкус на пепелник в устата си, и отблъсна ръката. — ’Стратор, Каин отново е онлайн!

— А?

Светът отново нахлу в главата на Колбърг с жужащ, бучащ устрем. Пред очите му се появи заемащият цялата стена извит екран с двеста и седемдесет градусова панорама; той беше заспал тук, в командното кресло на помощник-режисьора, очаквайки Каин да излезе от двореца „Колхари“.

— Ранен? Колко време?

Колбърг тръсна рязко глава и разтърка лицето си с длани, опитвайки се да се разсъни.

Той виждаше ясно бутона за активиране на извънредното прехвърляне, който светеше на конзолата пред него като радиоактивна гъба; осъзнаваше болезнено силно отговорността, която се беше стоварила върху раменете му.

— Не, като че ли не е ранен — отвърна един от техниците. — Остават няколко минути до изтичането на двайсет и седмия час. Той върви пеша на запад, по страничните улички на Стария град. Той е… аха, като че ли някак си е успял да се въоръжи отново и е преметнал намотано тежко въже през едното си рамо.

— Събуждайте ги тогава! — излая Колбърг. — Имаме сто и петдесет хиляди директни зрители по целия свят в режим на изкуствено предизвикан сън! Ако се случи нещо и те го проспят…!

Нямаше нужда да довършва изречението — всички в кабината го разбраха. В продължение на няколко минути единственият звук, който се чуваше, беше приглушеното потропване на пръсти по клавиатурите и тихото боботещо монологване на Каин.

— И нека някой ми донесе кафе, за бога!

Един техник скочи от стола си и хукна към кафеварката, докато Колбърг внимателно разглеждаше телеметрията на Каин; адреналинът му имаше ужасно високи стойности и продължаваше да се повишава, макар пулсът му едва да надвишаваше сто. Очевидно не беше ранен — движеше се бързо из уличките и се шмугваше с лекота в дълбоките сенки, за да избегне преминаващите патрули.

Техникът пъхна чаша в ръката му и Колбърг равнодушно отпи от горещото кафе. То едва ли щеше да е достатъчно за нуждите му — не можеше да си позволи отново да заспи. Колбърг надраска набързо една кратка бележка на конзолата, свързана с електрониката на стола, и натисна „изпращане“. След около пет минути портиерът на Студията щеше да донесе в кабината мукавената кутия с амфетамин сулфат, която обикновено държеше до симкреслото в личната си кабина.

Монологването на Каин продължаваше да тече, докато той умело описваше случилото се през липсващите двайсет и седем часа. Колбърг изрази с кимане възхищението си от професионализма на Каин; наистина много го биваше. Знаеше, че е бил офлайн, затова сега предаваше историята с толкова ярки образи, че директните наистина можеха да повярват, че го преживяват в момента, като същевременно успяваше да поддържа илюзията, че монологването представлява действителни размишления.

Така… беше успял да прилъже Ма’елкот да го наеме за откриването на Смешника Саймън; каква прелестна ирония. Така Каин щеше да спаси Палас и да убие Ма’елкот почти едновременно, стига да успееше да свърши всичко с уменията, които Колбърг знаеше, че притежава.

Но какво беше намислил сега?

Полезрението на Каин потрепна, когато той огледа улицата, преди да прекоси Пътя на благородниците и да се плъзне в сенките под Моста на рицарите. Той продължаваше да преразказва случилото се, спомена за някаква огромна статуя и кървава клетва, но не обели нито дума за това, защо се промъква към западната част на Стария град в два сутринта.

Това беше техниката на съспенса, стар похват, който Каин сигурно беше усвоил в Консерваторията на Студията, и тя определено въздействаше на Колбърг. Той задъвка крайчеца на долната си устна и избърса потните си длани в облегалките на стола.

Погледът на Каин се плъзна към някаква грамадна постройка, която се извиси като тъмна сянка на фона на посребреното от лунните лъчи небе; масивна сграда, която беше по-висока от стената, обграждаща Стария град.

— Какво е това? — промърмори Колбърг. — Къде отива той?

Единият от техниците проследи пътя на Каин по виртуалната карта.

— Това трябва да е сградата на съда, ’Стратор. Един бог знае какво смята да прави там.

Докато Колбърг се мръщеше в знак на съгласие, Каин стигна до ъгъла на сградата на съда и се плъзна покрай нея, потъвайки в мастиленочерните сенки. Пръстите му напипаха замазаните с хоросан процепи между огромните варовикови корнизи и той започна да се катери по стената с лекотата и скоростта на човек, който се изкачва по стълбище посред бял ден. След малко повече от минутка стигна до обходната тераса на охраната, която обграждаше полегатия покрив на сградата, приклекна в сенките да си поеме дъх и започна да брои комините в монолог:

Един, два, три отгоре, два оттатък, ето там е.

Коминът, който Каин наблюдаваше, изпускаше гъст бял дим, улавящ червеникавите отблясъци от фенера на приближаващия се пазач.

Този пушек идва от котела, в който варят овесена каша на около шейсет метра отдолу, монологна Каин.

Шейсет метра? Колбърг се намръщи озадачено. Сградата на съда изобщо не беше толкова висока.

Така, сега да се заема с пазача.

Мъжът нямаше никакъв шанс. Той зави по обходната тераса и изобщо не забеляза Каин, който прескочи стената зад гърба му и с котешки стъпки се приближи до него. За голяма изненада на Колбърг, Каин не му преряза гърлото; вместо това му подкоси краката чрез безшумен и ефективен удар с лакътя във врата, точно под ръба на шлема. Пазачът политна напред, а Каин сръчно улови фенера с едната си ръка, а с другата подхвана мъжа и тихичко го положи на земята. Преди пазачът да се свести достатъчно, за да изпъшка, Каин беше нанизал на врата му въженцето от пояса си, стегнато в обикновена примка. След няколко секунди пазачът изпадна в безсъзнание.

Още двайсетина секунди бяха необходими, за да го върже и да му запуши устата, след което Каин се спусна по наклонения покрив към комина, който си беше избрал.

Онзи от Кралските очи, който вари тая каша, е единственият човек там долу, който знае, че става нещо, но не е наясно с подробностите. Знае само, че Тоа Сител желае да разпита затворника, който приготвя сутрешната храна, и че Тоа Сител иска кашата да се вари точно под този комин. Това е цялата информация, с която разполага; друго не му е и нужно.

С останалото ще се справя сам.

Когато стигна до комина, Каин измъкна от колана си парче потъмняла стомана. В средата му бе пробита дупка, през която беше завързан краят на дългото намотано въже. Той преметна парчето през ръба на комина и заспуска въжето надолу в задимения мрак. После измъкна чифт ръкавици, сложи си ги и се спусна в комина.

Остават петнайсет минути, докато се появят затворниците, които готвят закуската. Точно петнайсет минути са ми необходими, за да измъкна двамата си приятели оттам. Забавя ли се, край с всичко — което може да ми струва живота, но не това е най-важното. Ако прецакам нещата, Палас ще умре там долу.

Той се облегна на комина, за да си поеме дъх за последен път; вдъхна дълбоко, задържа дъха си и се спусна по въжето толкова бързо, че ръкавиците запушиха и по дланите на ръцете му запари.

Този път трябва да направя всичко както трябва.

„Ламорак — помисли си паникьосано Колбърг. — Ламорак е там долу — той отива да освободи Ламорак и Палас! Но не, Каин не би си губил времето заради Ламорак, нали? По-добре да не го прави. Не го ли предупредих?“

Администраторът сви и разпусна несъзнателно юмрук над бутона за извънредно прехвърляне; нужно беше огромно усилие на волята, за да задържи ръката си над него, без да го натиска. Не можеше да го направи, все още не, не и без добър повод. Отношенията му с Ламорак бяха твърде деликатни, за да издържат тежестта на едно извънредно прехвърляне — Бордът на директорите можеше и да не го одобри.

Докато Каин се спускаше към димящите въглени на огъня в тясната мрачна кухня на имперския донжон, очите на Колбърг бяха вперени в пулсиращата гъба на бутона за извънредно прехвърляне.

Той осъзна, че въпросът беше не беше дали, а кога.

3.

Талан се изтръгна от трескавите си сънища. Главата ѝ леко се проясни и тя се озова отново в света на мрака и болката.

Не можеше да си спомни колко време беше минало от последния ѝ разпит; не знаеше колко дни бе прекарала окована тук, търкайки леденостудения варовиков под с голата си кожа. На глезените ѝ имаше метални окови, приковани към пода; ръждясала верига привързваше белезниците на ръцете ѝ към същата скоба на пода, но дължината ѝ не ѝ позволяваше нито да се изправи, нито да лежи изпъната. По мокротата и лепкавата слуз под тялото ѝ се досещаше, че пикочният ѝ мехур и червата ѝ отново се бяха изпразнили, докато бе спала, свита в зародишна поза около веригите си; обонянието ѝ отдавна се беше повредило и не усещаше почти нищо.

Стенейки, тя се надигна до седнало положение. Многобройните ѝ болежки започнаха весело да се обаждат — разкъсаната кожа на местата, където железните окови се впиваха в китките и глезените ѝ, сълзящите възпаления по бедрата и слабините ѝ, които се бяха получили от лежането в собствените ѝ нечистотии, небрежно зашитите рани от мечовете на Котките, които се бяха възпалили, и ужасната температура, от която главата ѝ бе непрекъснато замаяна. Талан подозираше, че подутината над дясното ѝ ухо, сувенир от умопомрачителния бой с металната дръжка на меч, сигурно покриваше фрактура в черепа ѝ.

„Велика Майко — помисли си тя, почти като в молитва, — не ме оставяй да свърша така.“

Беше сигурна, че се е държала добре по време на разпитите. Не бе казала нищо, беше останала вярна на убежденията си; единственото, което бяха успели да измъкнат, бе собственото ѝ име. Дори я бяха завлекли в двореца, където императорът лично я разпита.

Беше усетила любопитните пипала на волята му, които се опитваха да отворят вратите в съзнанието ѝ; но Талан бе успяла да му устои благодарение на уменията, на които я бяха научили в Манастирското училище. Беше съсредоточила цялото си изострено от медитацията внимание към заобикалящата я среда, броеше дървените шупли по пода и посивелите косми в брадата на Ма’елкот, вслушваше се в жуженето на затворената в стаята муха.

След като Ма’елкот разгада стратегията ѝ, той промени своята и по магически начин притъпи сетивата ѝ, оставяйки я сляпа и глуха, без обоняние, вкус или проприоцепция да се носи в безкрайното невзрачно небитие, като единственото, което възприемаше, бяха въпросите му, разбиващи се като бурни вълни в дигите на ума ѝ. И въпреки това тя беше успяла да устои, изпълвайки съзнанието си с детски стихчета, отделни куплети от песни и полузабравени цитати от историята на Манастирите.

След това дойде ред на по-лесната задача, да издържи на болката — отново в Театъра на истината, при сребърните игли на майстор Аркадейл. Дори тогава тя можеше да се пречупи и да му каже истината, но истината нямаше да ѝ помогне.

Истината беше, че Талан нямаше представа кой е Смешника Саймън, как изглежда и какви са плановете му.

Имаше смътното усещане, че допреди няколко дни беше знаела отговорите на тези въпроси, но сега те просто се бяха изплъзнали от ума ѝ като вода между пръстите на ръката. Единственото, което помнеше, бе, че трябва да стои близо до Палас Рил, защото тя беше жената на Каин, защото животът ѝ бе свързан с Каиновия, защото Талан знаеше в дълбините на душата си, че един ден ще хване ръката на Каин, ще привлече погледа му, ще се бие редом с него и може би според най-съкровените ѝ мечти — които тя си позволяваше само да зърне отдалече и веднага да прогони — ще легне в постелята му.

А сега, докато лежеше в локва от собствените си нечистотии на неравния под в килията и в тъмнината пред очите ѝ избухваха пъстроцветни фигурки, тя се опитваше да вярва, че някой ден това ще се случи, че подобно бъдеще все още е възможно.

Че все още има някакво бъдеще.

Тя се бореше за вярата, че нейната история, песента на живота ѝ, няма да приключи със затихващ хленч в тази безкрайна нощ.

Несподелена. Невъзпята.

Мъртва.

Затворени или отворени бяха очите ѝ? Нямаше как да разбере, а и това вече нямаше значение. Тя отново извика в съзнанието си любимия си спомен. Преди десет години Талан все още беше девойка паж, която носеше съобщения на абата Дартелн на Трънливия хребет над бойното поле на Серано през онези три дни, когато обединените сили на Анхана и Манастирите оказваха отпор на надвишаващата ги числено войска на Кулановата орда. Те губеха, бяха загубили битката и в момента се опитваха отчаяно да организират отстъпление в боен ред.

Талан никога нямаше да забрави вълнението, което се надигна в гърдите ѝ при виковете на изненада сред широките редици на Ордата. Тя погледна надолу към бойното поле и видя как огромният флаг на самия Кулан гори с жълтеникави пламъци.

Освен всичко друго Талан беше надарена и с изключително зрение; с острия си поглед на орел тя видя, от разстояние една миля и повече, черните дрехи и брадата на мъжа, който задържа още няколко секунди горящия флаг в ръцете си, след което го хвърли на разкаляната земя под краката си. Останала без дъх, очарована, забравила за задълженията си, тя гледаше как Мечата гвардия сключва плътен като драконови зъби кръг около него и по прашното ѝ лице се търколи сълза от жал заради смъртта на този непознат герой — но миг по-късно тя отново го видя, все още жив, все още биещ се, да си проправя път сред най-умелите воини на Куланската орда като нос на боен кораб, който пори вълните.

Видя го отново месец по-късно, когато заедно с абата стана свидетел на формалния отказ на Каин от баронската титла, предложена му от крал Тел Алконтор. Той се движеше вдървено, все още затрудняван от бавно заздравяващите рани, които беше получил в битката, а на лявата му ръка имаше шина. Дартелн не беше пропуснал да забележи израза на лицето ѝ, докато тя го наблюдаваше; бе ѝ предложил с усмивка да ги запознае, а по-късно, след приключването на церемонията, беше осъществил предложението си.

Каин бе стиснал ръката ѝ като боен другар и я беше изслушал сериозно, докато тя със заекване изразяваше възхищението си. Но там имаше стотици други хора, много по-важни от нея, които искаха да го почетат, и докато се отдалечаваше от Талан, той отнесе и сърцето ѝ със себе си.

Животът ѝ след онзи ден премина в подражаване на идеала ѝ. Отказваше предложенията за манастирски постове, помоли да я освободят от обета ѝ за подчинение, обиколи света в търсене на приключения, усъвършенствайки непрекъснато уменията си с надеждата, че някой ден, когато го срещне отново, двамата ще се държат като равни; че тя ще заслужи уважението, което той толкова щедро ѝ бе оказал преди толкова много години.

Талан беше достигнала възрастта, в която се смущаваше от младежката страст на мечтата си, но въпреки това така и не успя да я забрави — винаги се обръщаше към нея като утешение в най-тежките минути от живота си.

Макар да не бе преживявала толкова тежки като сегашните.

Талан беше потънала толкова дълбоко в размишления за невъзможното си бъдеще, че дори не чу стърженето на резето на килията ѝ. Вниманието ѝ привлякоха последвалите щракания в ключалката — това не беше звукът от превъртането на ключа.

Някой се опитваше да разбие ключалката.

След това тя чу как вратата се отваря и на фона на слабата светлина, която достигаше дотук от Ямата, тя различи силует на мъж, който се промъкна в килията ѝ; дочу се щракане на огниво, по пода се посипа дъжд от искри и най-накрая светна фенер.

Сърцето на Талан застина и погледът ѝ се замъгли.

Вместо обичайните черни кожени дрехи, той носеше широка затворническа роба; лицето му беше омазано със сажди, но брадата и леко извитият счупен нос бяха точно такива, каквито ги помнеше. И тя знаеше, че бълнува, че най-накрая е изгубила напълно здравия си разум.

Но ако това беше бълнуване, той щеше да я вземе в обятията си; щеше да прошепне името ѝ, докато сваля оковите. Вместо това на слабата светлина в мъничката килия на Талан Каин изглеждаше така, сякаш е бил халосан с тояга.

Той я гледаше със смайване и неприязън, с някакво огромно разочарование. След това поклати глава, покри очите си с длан и облегна чело в ямичката между палеца и показалеца си.

— Ти си Талан — промърмори Каин с дрезгав глас. — Разбира се. Щеше да е твърде лесно.

Сърцето ѝ запя; объркващите му думи и нараненото изражение показваха един прост, поразителен факт.

— Каин, ти ме помниш… — каза тя.

— А? — Той рязко вдигна глава и впери пронизващ поглед в очите ѝ; миг по-късно се намръщи и започна да рови из затворническата роба, която беше облякъл. — Да, така е — промърмори той. — Помня те.

— Значи, не сънувам. Дошъл си да ме спасиш.

По лицето му премина сянката на вътрешна борба; когато най-после намери онова, което търсеше в джобовете си, очевидно беше взел решение. Каин я погледна право в очите с мрачна решителност.

— Да. По-добре повярвай. Ще те измъкна оттук.

Той държеше в ръката си малко глинено гърненце с размерите на кръга, който се образуваше от палеца и показалеца му, а между зъбите си стискаше парче корк.

— Намажи раните си с това и изяж малко от него. Отоците ще спаднат и ще облекчи малко болката ти. Не вземай твърде много — Ламорак може да е в по-лоша форма от теб.

Тя взе гърненцето, докато той се занимаваше с елементарните ключалки на оковите ѝ. После бързо изпълни указанията му. Каквато и магия да съдържаше мазилото, тя очевидно беше доста силна — почти веднага червенината и отоците по инфектираните ѝ рани спаднаха и Талан осезаемо усети как треската ѝ отминава.

— Това — рече тя, разтърквайки мазило върху разранената плът на китките и глезените си — не е точно начинът, по който си представях следващата ни среща. Не съм от онзи тип момичета, които имат нужда често да бъдат спасявани…

Това не прозвуча добре, а глухият смях, който излезе от устата ѝ, прозвуча още по-зле, но за щастие, Каин като че ли не забеляза. Той съблече затворническата роба през главата си, разкривайки познатия черен кожен костюм, и ѝ хвърли дрехата.

— Облечи се. Имаме по-малко от десет минути да освободим Ламорак и да се измъкнем оттук.

За миг тя се наслади на блаженото усещане отново да носи дрехи.

— Благодаря ти. Проклятие, Каин, дори не мога…

— Спести си благодарностите. Ще имаме повече време за речи, след като се измъкнем оттук; мамка му, можеш дори да ми сготвиш благодарствена вечеря. Да вървим да измъкнем Ламорак.

— Ламорак — рече бавно тя. — Знаеш ли… — „че той чука Палас Рил?“, довърши Талан наум, но не посмя да го изрече на глас, не и очи в очи, не и тук.

— Какво?

— … къде е килията му? — завърши набързо тя. — Не съм виждала никой… Някой друг успя ли да се измъкне? Палас — тя добре ли е?

— Да, аз… така мисля — отвърна той с такова изражение, сякаш изведнъж го е присвил стомахът. — Засега. Хайде, да вървим.

Но вместо да отвори вратата, пръстите му внезапно се разтвориха и фенерът падна на пода; от гърлото му се изтръгна животинско ръмжене, а ръцете му се вкопчиха в главата му. Лицето му се изкриви в агония, Каин се преви надве и се блъсна в стената, опитвайки се да намери опора. Ноктите му задраскаха по варовика и той се свлече на пода.

4.

Колбърг скочи като светкавица от стола на помощник-режисьора. Брадичката му потреперваше.

— Какво беше това, за бога?

— Не знам, сър — отвърна един от уплашените техници, — обаче сигурно адски е боляло. Погледнете!

Мозъчните показатели на Каин бяха пощурели, а телеметрията, отчитаща реакцията му на болката, беше излязла извън скалата; невероятно беше, че все още е в съзнание. Единственото, което монологваше, беше нисък гърлен стон.

— Да не е някакъв припадък? — излая Колбърг. — Някой да ми каже какво става!

Друг техник отмести поглед от клавиатурата на екрана си и поклати глава.

— За да получим отговор на този въпрос, сър, навярно ще трябва да изчакаме Каин.

В този миг Каин монологна фраза, от която по гърба на Колбърг полазиха ледени тръпки.

Очевидно всички искат да оставя Ламорак да умре.

5.

Бърн се приближи до сградата на съда в пълен галоп и когато младият часовой нервно свали пиката от рамото си и му изкрещя да спре и да се представи, той скочи от седлото и се приближи до него като гладен вълк.

— Погледни ме. Знаеш кой съм, нали?

Часовоят кимна безмълвно, с широко отворени очи.

— Нося ти подарък, войнико. Нося ти повишение.

— Милорд?

— Не си ме виждал. Никога не сме се срещали. Ето какво се е случило тази вечер. Докато си стоял на поста си, ти си чул някакъв звук — приглушен вик, удар от падащо тяло, няма значение. Измисли нещо. Единственото, което се иска от теб, е да отидеш при командира си и да го накараш да изпрати хора да проверят всички часовои. Разбра ли ме?

Часовоят кимна.

— Единият от другарите ти сигурно вече е мъртъв. Мъжът, който го е убил, се намира в донжона.

Часовоят се намръщи.

— Не разбирам. Щом се намира в донжона, как е могъл да…

Бърн го зашлеви толкова силно, че мъжът залитна.

— Той не е затворник, идиот такъв. Дошъл е да помогне на затворник да избяга.

— Да избяга? Това е невъзможно!

— Само ако ти го направиш такова, войнико. Ако този мъж бъде заловен и убит, аз ще ти бъда приятел, схващаш ли? Нали разбираш какво означава един обикновен войник да има за приятел имперски граф?

В очите на часовоя като че ли проблесна амбиция и той кимна.

— Но ако някой научи, че съм бил тук тази вечер, ще стана твой враг. Сигурно разбираш и какво означава това.

— В никакъв случай не съм ви виждал, милорд.

Бърн го потупа по почервенялата буза.

— Добро момче.

Часовоят се отдалечи, а Бърн се метна на пръхтящия си кон. Искаше да се върне в двореца, преди да стане напечено.

6.

Това беше тътнежът, който заплашваше да взриви черепа на Каин:

ИЗВИНЯВАМ СЕ ЗА КРЯСЪКА, СКЪПО МОМЧЕ; СКАЛИТЕ НА ДОНЖОНА СПЪВАТ ПОТОКА, ЗАТОВА СЕ НАЛАГА ДА РЕВА.

ЗАБРАВИ ЗА ЛАМОРАК. ТОЙ Е В ТЕАТЪРА НА ИСТИНАТА И НЯМА ДА УСПЕЕШ ДА ГО СТИГНЕШ НАВРЕМЕ. АКО ИЗМЪКНЕШ ЖЕНАТА, ТЯ МОЖЕ ДА Е ДОСТАТЪЧНА.

АКО НЕ Е, ВЪРНИ СЕ И ЩЕ ИЗМИСЛИМ ПО-ДОБРА СТРАТЕГИЯ.

Присъствието изчезна от съзнанието му също тъй мълниеносно, както се беше появило. Каин си спомни какво му беше казал Колбърг в зелената стая преди прехвърлянето; спомни си го толкова ясно, сякаш го чуваше наяве. „Относно Ламорак. Ако не е мъртъв — ако примерно е пленен — при никакви обстоятелства не се опитвай да го спасяваш.“

Не можеше да погледне към Талан, не можеше да надникне в дълбоките виолетови басейни на очите ѝ.

Изкашля се дрезгаво и монологна: Очевидно всички искат да оставя Ламорак да умре. „Колбърг, негоднико — добави той мислено, макар техниката на Студията да му пречеше да монологне точно тези думи. — Ако има някакъв начин, какъвто и да е, чрез който да покажа на хората що за човек си, по-добре се пази!“

А на глас рече:

— Как да стигнем от тук до Театъра на истината?

7.

Талан се ококорва; в сумрака разцъфват две теменужки.

— Н-не съм сигурна — заеква тя. — Ъъъ, ти добре ли си?

Облягам пулсиращата си глава на студения варовик и се опитвам да изглеждам спокоен и уверен — сигурно съм ѝ изкарал акъла от страх, когато се сринах така на земята. Аз поне си умрях от страх.

— Ходила ли си там? В Театъра на истината?

Тя кимва неуверено, без да смее да ме погледне в очите.

— Там ли е Ламорак?

— Ами като идвах насам, килията му беше празна — лъжа спокойно аз. — Освен ако не смяташ, че е на вечеря с Ма’елкот, единствената ни друга възможност е Театърът на истината.

Тя прокарва мръсните си пръсти през сплетената си мазна коса.

— Аз всъщност не знам как се стига дотам. Когато ме отведоха, сложиха чувал на главата ми. Не виждах нищо.

А ни остават само около пет минути.

„Значи, това е то — ръмжи нечий глас в дъното на съзнанието ми. — Ти печелиш, Ма’елкот. Печелиш и ти, другият, провиснал мех такъв, жалко подобие на човек, чието име не мога да произнеса.“

Печелиш. Ламорак ще умре. Край на играта.

Не знам как работи заклинанието, не знам дали някой друг може да чуе как гласът на Ма’елкот прогърмява в ума ми, казвайки ми, че Ламорак лежи в стаята на ужасите, че се намира твърде далеч и е твърде добре охраняван. Не в някаква средновековна килия за изтезаване, о, не — в съвсем модерна, много чиста и ефикасна килия за изтезаване, ръководена от един липкийски изгнаник, чието име се е превърнало в синоним на безскрупулна бруталност.

И да, нещо мокро и лепкаво се гърчи в гърдите ми, повтаряйки ми, че най-лесното е да го зарежа. Лесно и просто.

Той чука жена ми.

Зарежи го, остави го да умре. Няма начин да бъде спасен. Ръцете ми са чисти.

Дори Палас няма да ме обвини за това.

Изправям се на крака, олюлявайки се леко, а главата ми още звънти от рева на Ма’елкот.

— Как се чувстваш? Можеш ли да тичаш? Можеш ли да се катериш? Въжето, по което ще се измъкнем оттук, е дълго сто и петдесет фута. Ще се справиш ли?

— Каин — казва тя, а гласът ѝ прелива от чувства, — всичко ще направя, за да се измъкна оттук.

— Върви на две крачки от дясното ми рамо и гледай да не изоставаш. Ти си от Манастирите, нали? Владееш ли братската походка?

Тя кимва. Очите на мръсното ѝ лице светят така, сякаш ѝ е обещана кралска награда. Този път е мой ред да извърна поглед.

— Да тръгваме тогава.

Затварям вратата зад нас, спускам резето и двамата се затичваме.

Братската походка е форма на медитация, както и метод за бързо придвижване по непознат терен. Навеждаме се напред, държим гърбовете си изпънати и стъпваме с цял крак, като всеки път вдигаме коленете си до гърдите. Ръцете ни висят отпуснати отстрани, помагат за равновесието, а три от пръстите ни са преплетени в сложна фигура. Виждам пода на три крачки от мен в светлината, която прониква през цепнатината на фенера ми. Дишам бавно и равномерно — три крачки, вдишване, три крачки, издишване — усещайки как ме подхваща и понася вселенското дихание. Добрият бегач може да тича с маратонска скорост през гората, без да се изморява, без да се спъва в скритите корени, без да вдига излишен шум. В школата на абатството всеки ден започваше с пробягването на три мили с братска походка; процепите и браздите по неравните варовикови скали не представляваха никаква опасност, дори в тъмното.

Талан ме следва без особени усилия.

— Къде отиваме?

— Мълчи.

Докато крачим, аз броя страничните коридори, повтаряйки си като мантра пътя, по който трябва да минем: „Направо, направо, надясно, направо, наляво, направо, направо, надясно“, като скъсявам напева си след всеки завой. Никой от коридорите тук долу не е прав, а някои от тях се оказват далеч по-криволичещи, отколкото изглеждат. Съсредоточен съм напълно; ако пропусна и един, прецакани сме. И без това вече цепим секундата.

Когато напевът ми се смалява до „направо, надясно“, аз спирам и протягам ръка, за да спра Талан.

— Зад онзи ъгъл — казвам ѝ тихо — има врата, която не е залостена. Това е столовата. Ще влезем в нея; в комина е завързано въже. По него ще се изкатерим право на покрива на съдебната сграда, но трябва да побързаме. Ако се появят готвачите и разпалят огъня, ще ни изпекат. Ясно ли е?

Тя кимва и се мръщи.

— Но… Къде се намира Театърът на истината? Ами Ламорак?

Клатя мрачно глава.

— Не можем да му помогнем. Няма време. Ако си беше в килията…

Тя като че ли леко се свива в себе си и се оглежда.

— Значи, трябва да го оставим — изрича с глух глас. — Нищо ли не можеш да направиш?

Иска от мен да ѝ кажа, че греши; обръща се и ме поглежда с такова открито благоговение в очите, че чак ми се приисква да я зашлевя.

— Точно така… — В този миг ме връхлита ужасяваща мисъл. — Ти и Палас имате ли си място за среща? Нали се сещаш, където да се видите отново, ако случайно бъдете разделени?

Тя ме поглежда с присвити очи.

— Разбира се. Защо питаш? Не те ли е пратила Палас?

— Не. Дълга история. — Започвам да дишам по-леко; би било твърде жестока ирония, ако оставя Ламорак тук долу, а после се окаже, че той единствен е знаел къде се намира Палас.

Но някъде дълбоко в стомаха ми нещо ме жегва. Не само заради това, че познавам Ламорак, че дори го харесвам — усещането напомня… знам ли, разочарование?

Сега вече разбирам — надявал, съм се Ламорак да е единственият, който знае къде се намира мястото за срещи.

Търсил съм си повод да го спася.

Дори не би трябвало да водим този разговор. Трябва да я отведа в кухнята, да се изкатерим по комина и чак след като се измъкнем, тогава да се тревожим за тези глупости.

Ма’елкот ми каза да го оставя да умре; оная личинка — и той ми нареди същото.

Всички искат да оставя Ламорак да умре.

Един доста умен човек ми каза онзи ден: „Те си мислят, че те притежават. Че си длъжен да правиш каквото ти казват“.

Пък и нали се сещате, че оттук има още един изход…

Оставям фенера на земята и потърсвам ръката на Талан в плътната сянка. Лицето ѝ сякаш леко сияе; зад рамото ми, някъде на около стотина крачки, се намират факлите и непрестанната глъч на затворниците в Ямата. Талан затаява дъх и очите ѝ блестят.

— Ти се изкачи по въжето — казвам ѝ аз. — Намери Палас Рил и ѝ предай следното: „Каин каза, че си офлайн от четири дни.“ Тя ще знае какво да направи.

Талан присвива очи и ме поглежда твърдо.

— Сам ѝ го кажи.

— Дано имам тази възможност.

Тя отстъпва назад и освобождава ръката си от моята чрез завъртане и удар с ръка по китката ми. Заема защитна поза и насочва пръст към лицето ми.

— Дори не си помисляй да опитваш без мен.

— Талан…

— Не. Ламорак е мой спътник — и приятел. Ако кажеш, че за него няма шанс, ще те последвам нагоре по въжето. Ако решиш да опиташ нещо, аз ще бъда до теб.

Известно време я гледам и се наслаждавам на мисълта да изтрия това упорито изражение от лицето ѝ. Майната му. Съдейки по твърдата увереност в очите ѝ и спомена за здравите мускули по ръцете ѝ, може и да не успея да се справя. Пък и нали знаете, няма как да я накарам да се изкатери нагоре по въжето.

А и току-виж се оказало, че имам нужда от помощ.

Тя успява да разгадае решението ми по промяната в позата ми.

— Как ще намерим Театъра на истината?

— Това е лесната част. Хващаме един пазач и го бием, докато не ни упъти. Да вървим.

8.

— Така. Преди да се е върнал напълно в съзнание, нека проверим за последно оборудването ни. Всеки отвор в решетката или цепка на дрехата може да имат ужасяващи последствия, особено когато — както се преструваме, че е в този случай — нямаме никаква представа какви са способностите на въпросния субект.

Идването в съзнание започна да се проявява постепенно, като коралов остров, който се надига в черния океан. Нефокусираният, неясен дискомфорт постепенно премина в жажда — пресъхнала уста, съсухрен език, скърцане на нещо като пясък между зъбите.

— Адептите — заклинатели или каквито и да са там — представляват доста трудни обекти за разпитване. Мнозина могат частично или напълно да блокират реакцията на болка на телата си; затова ние се принуждаваме да се справим с тях на емоционално равнище, на душевно равнище, ако щете го наречете. Рушел, слушаш ли ме? Адептите са доста трудни за изучаване; трябва да внимаваш. Така, да продължим… Погнусата и ужасът са потенциалните инструменти, но сами по себе си те рядко са ефективни. Може би най-могъщият инструмент в процеса на прогресивна деградация е собственото въображение на субекта. Това е нещото, което винаги трябва да откриваме как да стимулираме.

Ограничение — каишите се впиват жестоко в плътта на китките, глезените и врата; коленете и бедрата също са завързани.

„Моят врат — появи се мисълта. — Аз усещам всичко това.“

Лекото поместване в по-удобна поза беше последвано от зашеметяваща болка в лявото бедро, а инстинктивното преминаване в ментално зрение, за да блокира болката, напълно го отрезви.

Докато светлината изпълваше очите му, Ламорак си спомни кой е.

Миг по-късно осъзна къде се намира.

Сърцето му заби като барабан и разтърси цялото му тяло от пръстите до гърлото; то го изхвърли от менталното зрение обратно в морето от болка.

— Наблюдавайте очите му. Виждате ли как се фокусират? Това означава, че вече можем да направим първия разрез.

Мъжът, който стоеше надвесен над него и безизразно изнасяше лекцията си на западен диалект с липкийски акцент, беше облякъл интересен костюм на издължената си мършава фигура — наподобяващ облеклото на пчелар торбест комбинезон, обшит от фини сребърни нишки. Главата му беше покрита с голяма качулка, а лицето му едва се различаваше през фехтовалната маска от сребриста мрежа.

В едната му ръка, облечена в ръкавица, проблесна малък скалпел.

Апаратът, към който бе привързан Ламорак, приличаше на нещо като маса или по-високо легло, покрито с няколко слоя тъкани и сглобено така, че да го поддържа в полуседнало положение. Оттук той виждаше идеално ножа, който внимателно разрязваше панталона му над нараненото дясно бедро.

— Хей — изграчи той, — хей, не е нужно да си създавате чак такива проблеми, нали? Аз не съм герой — просто питайте каквото е нужно.

Челюстите му се движеха с усилие, а устата още го болеше от удара в стената на килията му и от ритниците в главата на пазачите, които бяха дошли да го отведат оттам.

Мъжът с гащеризона на пчелар не показа по никакъв начин, че го е чул. Той разряза крачола до коляното на Ламорак и продължи нагоре, толкова близо до чатала му, че Ламорак неволно потрепна и скротумът му се стегна в основата на пениса.

— Майстор Аркадейл? — дочу се друг глас. — Защо устата му не е запушена?

— Хубав въпрос — отвърна сухо мъжът с ножа. — Трябва да позволите на субекта да говори, дори да пищи, като не позволявате на нищо от онова, което казва, да повлияе на разпита. Целта е да се уравновеси безпомощността му; дори най-слабият лъч надежда, че някоя дума може да му донесе милост, предотвратява изпадането в депресия, задържа ума му на ниво и в действие. Това е жизненоважно, особено за да спомогне за осуетяването на шок на по-късните етапи от разпита. По този начин въвличате субекта в доброволно участие в процеса — надеждата му се превръща във ваш сътрудник. Разбирате ли? Чудесно. Може от време на време дори да му задавате по някой въпрос. Примерно… — Той наведе закачуленото си лице към Ламорак. — Жаден ли си? Искаш ли вода?

— Ето ти вода — изграчи Ламорак и се опита да го наплюе, но устата му беше суха като пясък. Устните му се разтеглиха в немощна усмивка. — Какво ще кажеш за една бира?

— Добре, това беше добре. — Майстор Аркадейл се обърна към аудиторията си. — Виждате ли? Нищо повече от това не е нужно.

Малката кръгла сцена, върху която беше поставен апаратът, бе обградена от триножници с окачени на тях фенери с бели керамични отражатели. Те хвърляха силна жълтеникава светлина, оставяйки останалата част от стаята в сянка. Зад тях се виждаха смътните фигури на две шепи хора, насядали по пейките, наредени по каменния под; всички те изглеждаха погълнати от лекцията на Аркадейл. Зад тях имаше други пейки, които се издигаха към тъмния таван.

„Лекционна аудитория“ — помисли си Ламорак; това му напомни за стаите в Консерваторията на Студията. Нещо средно между лекционна зала и действащ театър.

Той се взря в себе си и установи, че не усеща никаква паника. Реши, че засега се справя доста добре — но може би част от увереността му се дължеше на неспособността му да повярва, че това наистина се случва, че наистина е разпънат на маса в анханския донжон и е на път да бъде използван като медицински труп пред клас от начинаещи мъчители. Изпълваше го усещане за нереалност, за разграничаване, сякаш гледаше недиректно нечие чуждо Приключение.

Той продължи да търси в съзнанието си намек за увереност, че ще умре тук, и остана доволен, когато не откри нищо такова. Усещаше присъствието на записващия уред в черепа си и умираше от страх, че ще бъде записан като страхливец — през цялата му кариера това го беше подтиквало към поемането на все по-големи рискове и той бе извършил доста впечатляващи неща. Ако Студията беше вкарала малко повече пари в рекламирането му, както бяха направили с Каин например…

— Запомнете — каза Аркадейл, — ключът се крие в прогресивната деградация, затова ще започнем с малки разрези. — Ножът се спря върху бедрото на Ламорак, малко над коляното. — Моля те, Ламорак, не мърдай. Всяко движение в застрашените райони само ще направи разреза по-дълбок и по-болезнен. Разбра ли ме? Много добре.

— По-добре не го прави — рече Ламорак уверено и премина в ментално зрение.

Възнамеряваше да подкрепи думите си с въздействие върху психиката на мъчителя; това щеше да се запише като взрив в куба.

Не видя нито една от поклащащите се цветни нишки, които представляваха метафората на Потока в съзнанието му, но пък и не очакваше да ги види — прекараните три дни в безполезни експерименти в килията му бяха изпарили всякаква надежда. Това отчасти беше причината донжонът да се смята за непроницаем, дори за адептите — вградените във варовика минерали пречеха на Потока, а онова, което успяваше да проникне вътре, биваше погълнато от безкрайните фантазии и молитви за освобождаване на стотиците затворници. Тук долу не можеше да се осъществи никакво мощно заклинание. Но той знаеше, че силата, която му беше необходима за лекото сръчкване, можеше да се генерира в собствената му Обвивка.

Оранжево-червената трънлива матрица на Обвивката му проблесна ярко и погледът му се замъгли, когато започна да черпи енергията ѝ; после я задържа в готовност, докато търсеше Обвивката, определяща границите на съзнанието на мъчителя.

Не намери нищо; закачулената фигура на Аркадейл беше празна като мраморна статуя.

Въпреки това той нанесе удар, представяйки си месеста насекомоподобна ръка, която се изстрелва от Обвивката му и се вкопчва в маската, покриваща лицето на Аркадейл. Опита се да проникне през сребърната мрежа, но го спря някакъв щит, съпротивителна сила с ален цвят, която блещукаше по повърхността на странния пчеларски костюм.

Ламорак вля още сила в нападението, с надеждата да преодолее съпротивлението. Аленото поле само заблестя още по-ярко, отразявайки силата му, дори когато трънливата му Обвивка започна да губи цвета си и избледня като паднали листа на слънце, преминавайки първо в жълто, после в сиво, докато накрая не се разпадна като паяжина на вятъра.

Извитото острие на скалпела се заби в плътта му; не много дълбоко, просто очертавайки плитък разрез в полудъга над коляното. Аркадейл взе парче плат от близкия поднос и забърса кръвта.

— Това като че ли не е твърде болезнено — отбеляза един от наблюдателите.

— Не е — отвърна Аркадейл. — Скалпелът трябва да е изключително добре наточен — обсидианът е идеален за целта, ако не разполагате с качествена стомана. Това забавя и понякога възпрепятства изпадането в шок.

„Все още съм замаян от ритниците в главата — помисли си Ламорак, докато Аркадейл поднасяше ножа към горната част на разголеното му бедро. — Това е то. Просто не трябва да спирам да се опитвам. Ще премине.“

Той започна отново да събира сила, но ледената стомана на скалпела, която разряза с лекота плътта му, попречи на концентрацията му. Усещането — не твърде болезнено, както беше казал Аркадейл — накара кожата му да настръхне и той се принуди да насочи отчасти вниманието си към изграждането на сива мъгла в менталното си зрение, която да замъгли възприятията му — нещо като прозрачна стена, зад която да подготви нападението си.

Третият разрез на Аркадейл беше дълъг и вертикален, свързващ предишните два. Той остави скалпела в подноса и взе по-голям нож с по-закривено острие, както и още един предмет, който приличаше на щипки за грил.

— На този етап можете да започнете разпита — рече той и стомахът на Ламорак се преобърна, изхвърляйки го от състоянието на ментално зрение.

„Това е нож за дране. Той смята да ми одере кожата.“

Аркадейл използва щипките, за да повдигне ръба на кожата при разрезите, и започна да работи с ножа под нея с продължителни, бавни плъзгания. Кожата се отделяше лесно, разкривайки потрепващите червени мускулни влакна и маслените на вид топчета подкожна мазнина.

Ламорак потисна надигащата се паника и забави препускащото си сърце. През главата му мина някаква неясна мисъл, нещо за Шана и Конос, и сребристите мрежи, които семейството му носеше на главите си. Тогава трябваше да обърне повече внимание на това и да се вслушва в думите на Конос, вместо да се припича на слънце, но вече беше твърде късно.

Той погледна към учениците, но знаеше, че е безнадеждно — дори внушението му да беше достатъчно силно, че да настрои един или двама от тях срещу учителя им, останалите щяха да ги удържат. „Трябваше да си остана заклинател“, помисли си горчиво той.

Беше се отказал от магическото обучение заради фехтовката малко след първото си прехвърляне в Отвъдие, заради теорията, че Приключенията на фехтовачите са по-вълнуващи и се представят по-добре на по-дългосрочния пазар на недиректните зрители. Затова сега разполагаше единствено с няколко незабележителни трика и излишък от изпъкнали мускули, от които нямаше никаква полза.

Зачуди се колко ли време ще успее да задържи тази героична фасада; накрая на кого ли ще му пука? Ако умреше тук, кубът и гравьорът в главата му щяха да бъдат изгубени. Единствените хора, които щяха да знаят, че е умрял достойно или че е пищял и вил като страхливец, щяха да са присъстващите в тази стая, а тях това изобщо не ги интересуваше.

Той се опита да активира менталното си зрение, за да нанесе нов удар срещу Аркадейл, но лекотата, с която ножът за дране прорязваше плътта му, разпръсна концентрацията му. Знаеше, че е безполезно да се опитва — мъчителят сигурно имаше някакъв скрит в гащеризона източник на Потока, който захранваше противопоставянето срещу атаките, и Ламорак не беше способен по никакъв начин да повлияе на Аркадейл.

Изглежда, не можеше да си поеме дъх — паниката, която се бе вкопчила в гърлото му, му пречеше да преглътне, дори не успяваше да поддържа блокировката, която притъпяваше болката в крака.

Аркадейл вече бе обелил и двата края на кожата и се обърна към учениците си.

— Така, тук имате няколко възможности. Ако времето ви притиска, можете постепенно да прережете мускулите, като внимавате да не засегнете главните артерии или вени, разбира се. Това изисква голяма точност, затова препоръчвам да намерите не толкова ценни личности, върху които да се упражнявате, тъй като грешката ви може да доведе до бързото изтичане на кръвта на субекта. Този вид постепенно осакатяване може да е лишен от изтънченост, но психологическият ефект е силен. Ако имате време за по-изтънчени действия, ще ви покажа една проста техника, която накрая може да има изключителен ефект.

Той вдигна един лист сгънат пергамент и им го показа.

— Съберете яйцата на всякакви малки роящи се насекоми — някои видове оси са идеални, както и няколко паяка; мухи и хлебарки също могат да свършат работа.

— О, боже — въздъхна тихо Ламорак и се сгърчи конвулсивно, от което отново го прониза болката в счупения му крак.

— Просто разпръснете тези яйца върху мускулите и ги покрийте с кожата, ето така — каза Аркадейл, като, докато говореше, извършваше съответните действия. — След няколко дни, когато яйцата започнат да се излюпват, субектът буквално ще започне да ви се моли да ви каже всичко, което искате да узнаете.

Той сръчно заши парчетата кожа с черен конец и избърса ръцете си.

— Така — продължи Аркадейл, вземайки отново скалпела. — Да видим дали подобни техники не може да се приложат и към коремната кухина.

9.

Облизвам кокалчетата на пръстите си, които съм разкървавил в скулата на пазача, и усещам топлия сладникав вкус на кръвта. Докато надничам иззад ъгъла към двамата въоръжени с арбалети охранители, които се мотаят пред вратата нататък по коридора, се опитвам да си спомня защо се реших на тази глупава, глупава постъпка.

Онези момчета са тук от доста време; вече дори не разговарят. В този миг единият от тях се обляга на стената и се плъзва надолу, посядайки на пода. На клина, забит в камъка над трегера, виси самотен фенер.

Талан шепне зад гърба ми:

— Какво има?

Без да я поглеждам, вдигам два пръста така, че да ги види.

— Можем да ги свалим — казва ми тя.

Така си е. Работата е в шума. Проблемът ще е да стигнем на една ръка разстояние от тях, без да преглътнем по два фунта стомана.

L’audace, toujours l’audace.8 Това май беше на Наполеон. Няма значение — може пък да е имал предвид мен.

— Чакай тук.

Вземам от ръката ѝ обкованата с желязо, тежка като боздуган тояга, отнета от пазача, когото бяхме оставили да лежи завързан и със запушена уста в килията. Никой от нас не искаше да вземе бронята му, която и без това нямаше да ни е по мярка.

— А метателните ти ножове?

Клатя глава.

— Твърде далеч са, а и носят брони — ще трябва да им прережа гърлата, защото от такова разстояние не мога да съм сигурен, че ще успея да сваля някой от тях, дори и да го улуча.

— Аз мога да върша доста впечатляващи неща — предлага Талан.

— Да, сигурно. Просто чакай.

— Каин — казва тя и слага на рамото ми топлата си длан. — Само два от ножовете ти. Моля те. Ако не се получи — ако не успеем — не ме оставяй невъоръжена. Аз… не искам да се връщам в онази килия…

Образът на окованото ѝ голо тяло, проснато в собствените ѝ изпражнения, е толкова ярък, че ме кара да потреперя; все още усещам миризмата им по нея. Изваждам два метателни ножа от каниите на хълбоците ми и ѝ ги подавам мълчаливо. Тя ги взема едновременно с двете си ръце, сякаш приема чаша с причастие. В поведението ѝ се долавя някакво благоговение; за нея вземането на ножовете ми има някакво значение, което не мога да разбера, а и не разполагам с време да мисля върху това.

— Сега не мърдай. Не се обиждай, но ако те видят как изглеждаш, веднага ще вдигнат аларма.

— Не съм глупачка — казва ми тя.

Велики Тишал, дано наистина е така.

Излизам в коридора и тръгвам към двамата пазачи с отмерена крачка. Главите им се завъртат в посока на звука от ботушите ми, които потропват по варовика — бих казал с точния ритъм на хищнически авторитет.

— Има ли някаква причина двама охранители, които са на пост, да си седят на дебелите задници?

Седналият на пода се изправя на крака, а другият се отблъсква от стената; и двамата застават нащрек. Опитват се да зърнат лицето ми, докато се приближавам, но аз се движа в сянката и те не могат да ме разгледат както трябва. Казвам с копринена мекота:

— Няма какво да ми се кокорите, мързеливи лайнарчета.

Вратата зад гърбовете им вече се вижда добре; затворена е и доста солидна, няма дори прозорче. Добре. И двамата мъже не носят шлемове — на облечен с броня човек понякога му става твърде горещо, дори в студените коридори на донжона. Стоманените им шлемове лежат на пода в краката им. Трябва само да успея да се приближа достатъчно и да замахна с тоягата — един бърз хоризонтален удар по главата на първия, замахът продължава в завъртане и тоягата цапардосва втория, преди да се е усетил какво става…

Единият от пазачите сваля арбалета от рамото си и изпъва механизма му назад за зареждане.

Гърлото ми се свива, но не забавям крачка.

— Какво си мислиш, че правиш?

Пазачът поставя в улея стрела.

— Всеобща заповед номер три, сър — изрича той с извинителен глас. — Не спазвате устава.

Не спирам да вървя. Арбалетът се вдига. Сега и другият пазач започва неуверено да върти арбалета в ръцете си. Давай напред — смелост, винаги смелост.

— А на теб какъв ти е проблемът? — ръмжа аз. — Защо не ти е заредено оръжието, войнико? Къде ти е стрелата?

— Извинете, сър, извинете — мърмори той, докато се занимава с арбалета.

Още няколко крачки, само това ми е необходимо.

— Пригответе се за проверка.

Без малко да се получи — вторият отпуска арбалета си, но първият се обръща срещу мен с плавно движение, което говори за продължителна практика.

— Не сте в униформа, сър. Как да сме сигурни, че не сте избягал затворник?

Още пет крачки.

— Какво ти казах за кокоренето?

Сега вече и вторият пазач вдига арбалета си и се ухилва.

— Да. Откъде да знаем?

Мамка му. Глупав начин да се умре.

Двамата очакват да спра или да отстъпя — по-нататък няма да ме пуснат.

— Назад или ще стрелям — казва пазачът в момента, когато се озовавам до него и отблъсвам лъка му надолу и настрани с дланта на лявата си ръка. Спусъкът на оръжието се задейства и стрелата отскача със звън от камъка. Заставам бързо от лявата му страна така, че бронираното му тяло да се озове между мен и арбалета на непохватника, цапардосвам го с тоягата в главата, при което се чува хрущене, завъртам се върху левия си крак, а с десния отблъсквам свличащото му се тяло върху смотаняка, но той само отскача назад, без да изпуска оръжието си. Обзема ме отвратителната увереност, че само след един удар на сърцето той ще се разкрещи, а след още един удар стрелата със стоманен връх ще излети от арбалета и ще се забие в тялото ми. От такова разстояние направо ще мине през мен, а аз няма да успея да се добера навреме до противника си.

Запращам тоягата към него, за да променя посоката на изстрела му, но той успява да я избегне, навеждайки се бързо; отскачам във въздуха, засилвайки се за страничен ритник, с надеждата да поема удара от стрелата с крака си, като същевременно се моля да не улучи топките ми, но още докато съм във въздуха, нещо профучава покрай главата ми, отърквайки се в косата ми, и от ключицата на пазача щръква дръжката на кама.

Очите му се разширяват, веждите се сбърчват, той изпуска арбалета и ритникът ми едва не му отнася главата, преди оръжието да докосне пода. Стрелата пада от жлеба и арбалетът изщраква на празно. Тилът на пазача изхрущява влажно при удара в каменния под.

И аз замирам за миг, стреснат и очарован, че съм още жив.

Издърпвам ножа си от гърлото на пазача и го избърсвам в панталоните си, докато Талан тича към мен. Краищата на раната пърполят леко в такт със свистящото дишане на пазача и над оголения хрущял се оформят кървави балончета. Малък кървав фонтан бликва в лицето ми и опръсква брадичката ми. Обръщам ранения по корем, за да може кръвта да изтича на пода; може пък и да не се удави в нея.

Безмълвно подавам ножа на Талан — в ръцете ѝ върши много по-добра работа, отколкото би вършил някога в моите. Тя ми се ухилва.

— Нали ти казах, че мога да правя доста впечатляващи неща.

— Никога не съм виждал подобно нещо — казвам искрено аз. Нищо че едва не ми отряза ухото. — Беше доста зрелищно хвърляне. Ти ми спаси живота.

— Значи, може да се каже, че сме квит?

Стискам дружески ръката ѝ и очите ѝ грейват.

— Да, може.

Тя започва да кашля и се извръща настрани. Бузите ѝ леко се изчервяват, когато поглежда надолу към стражите.

— Няма ли да е по-добре да им прережеш гърлата?

Поклащам глава.

— Мисля, че няма да се свестят, преди да сме се махнали оттук. При тези потрошени черепи може изобщо да не се събудят, но нека им дадем шанс. Те не са лоши момчета, знаеш, просто са войници, които си вършат работата.

Тя ме оглежда изпитателно.

— Ти си доста по-различен, отколкото си те представях.

— Не си първият човек, който ми го казва. Можеш ли да стреляш толкова добре, колкото хвърляш?

Тя свива рамене.

— Сигурно.

— Грабвай тогава тези арбалети и да продължаваме.

Докато тя събира оръжията и ги зарежда, аз не мога да се сдържа и да не огледам оценяващо интересните, приятно закръглени извивки, изпълващи робата, която ѝ бях дал. Спомням си как изглеждаше Талан през очите на Палас, но на Палас ѝ липсват хормоните, които правят тази гледка толкова изкушаваща — пък и нали знаете, малко са нещата, които могат да изглеждат толкова съблазнително, колкото пълното обожание.

Обръщам се и свалям фенера от забития в стената клин.

— Готова ли си?

— Винаги.

Тя държи по един арбалет във всяка ръка, като пистолети в ръцете на стрелец, а усмивката ѝ ми напомня за моята.

— Това май ти е забавно, а?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че сега се сбъдва най-голямата ми мечта?

Надявам се въпросът ѝ да е риторичен; безмълвно угасявам фенера, потапяйки коридора в мрак. Оставям го на пода, открехвам вратата съвсем лекичко и поглеждам надолу към купообразния Театър на истината.

На дъното на купата лежи Ламорак, разпънат на маса върху платформа, заобиколена от нещо като прожектори. Висок мъж, облечен с някакъв странен гащеризон и с маска на лицето, реже корема му със скалпел; на дясното му бедро виждам друга рана, зашита с груб черен конец, а лявото му бедро се е подуло като шибан цепелин.

На пейките, с гръб към мен, са насядали десетина мъже и следят всяка дума на маскирания мъж — който сигурно е Аркадейл. Той казва:

— След като сме разкрили коремната стена, отново се изправяме пред няколко избора. Насекомите са подходящи и тук, всъщност дори са препоръчителни, освен ако не притежавате значителен хирургически опит. Отварянето на стената е изключително сложно — и най-лекото порязване на червата изпуска храносмилателни киселини в коремната кухина. Макар смъртта в такива случаи да е изключително болезнена, тя настъпва твърде бързо, за да е възможно провеждането на ефективен разпит. Изправяме се отново пред най-големия ни враг — шока. От друга страна, ако се чувствате достатъчно компетентни, за да отворите коремната стена, съществува голямо разнообразие от оси, чиито ларви са изключително подходящи за тази област. В записките ви ще намерите подробности за откриването и събирането им. Моля, прегледайте ги, докато аз разрежа мускула.

Стискам зъби, за да потисна надигащата се жлъчка, която пари гърлото ми.

— Това е урок. Шибан семинар по мъченията.

— Ламорак там ли е? — шепне Талан зад рамото ми. — Как изглежда?

— Зле. Лявото му бедро е проблем. Има ли друга врата?

— Не виждам. Като че ли няма.

Поемам си дълбоко дъх и бавно го изпускам.

— Значи, ще импровизираме.

Промъквам се през вратата и тръгвам надолу по широките стъпала, изсечени във варовика. Подминавам пейките, подпъхнал палци в колана си, със спокойната стъпка на човек, който разполага с цялото време на света. Учениците, които седят в ниското, като че ли не носят брони, дори кожени, нито пък оръжия. Тишал е милостив. Ламорак сигурно е забелязал движенията ми — той си поема дъх, прогонва от очите си хипнотичния поглед, с който наблюдава скалпела, и ме зяпва със спокойно изумление.

Аркадейл се обръща, проследявайки погледа му. Лицето му не се вижда зад проблясващата сребриста мрежа.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — пита учтиво той.

— Разбира се — отвръщам аз с приятелски тон. Учениците подскачат при звука на гласа ми. — Само секунда, става ли?

Изминавам последните няколко стъпала. Учениците стоят неподвижно и послушно чакат учителя си да им обясни причината за прекъсването.

Страхотно щеше да е, ако можех да изтичам право до Ламорак, но Аркадейл е умен и предпазлив, а самият Ламорак издънва номера — по лицето му се стича сълза и той изграчва:

— Каин… господи, Каин…

Идиот. Трябваше да го оставя да умре.

Аркадейл притиска ръба на скалпела към потръпващата плът над сънната артерия.

— Ммм, Каин, така ли? Каква чест. Предполагам, че си дошъл заради този тук?

Спирам се и разпервам ръце.

— Можем да преговаряме, Аркадейл. Чувам, че си разумен човек. Проста размяна: животът ти за неговия.

— Не мисля. — Той махва с ръка към учениците си. — Вържете го.

Зад мен се чува шумолене на тъкани и аз се обръщам с лице към учениците. Те се размърдват неспокойно, забили погледи в пода, в стените, един в друг — навсякъде, само не и в мен, и по сведените им очи веднага ми става ясно, че легендата за мен им е позната.

Неколцина от тях очевидно имат повече кураж, отколкото ум, и тръгват колебливо към мен, като всеки се старае да не бърза, за да не стигне първи в обсега ми.

— Смелостта ви заслужава възхищение — казвам аз с усмивка, през която все още се стичат капки от кръвта на пазача, — но това не е тест за оцеляване.

— Хайде де — изрича напрегнато един от тях, макар самият той да не смее да помръдне. — Не може да ни се опре, ако го нападнем едновременно…

Прав е, разбира се. Още двама се изправят неуверено.

Устните ми се разтягат във вълча усмивка, разкривайки колкото се може повече зъби, а изражението на лицето ми сякаш им казва: „Хайде, предизвиквам ви.“

— Така си мислеха и момчетата отвън — напомням им аз. — Те носеха брони. Имаха арбалети и тояги. Те бяха професионални войници.

Давам им няколко секунди да обмислят думите ми.

Те ме зяпват като заслепени от фарове елени.

Разпервам ръце, сякаш им предлагам групова прегръдка.

— Къде са вашите брони, деца?

Никой не отговаря.

— А сега се върнете по местата си.

Те сядат обратно на пейките. Обръщам се към Аркадейл, скръствам ръце и чакам.

— Добре тогава. — Думите му прозвучават спокойно, но гласът му е напрегнат. Той стои от другата страна на масата и по шията на Ламорак, под скалпела му, се процежда тънка струйка кръв. — Сигурно няма как да те убедя да се откажеш, но ако не си тръгнеш веднага, ще се наложи да спасяваш труп.

— Каин… — изрича дрезгаво Ламорак и подбелва очи, — накарай го да ме убие. За бога, накарай го да ме убие!

— Успокой се, бебе такова. Тук само на мен ми е позволено да убивам хора.

— Не блъфирам, Каин — казва Аркадейл.

Свивам рамене.

— Прережи му гърлото и тогава нищо няма да ме спре да ти откъсна главата.

— Тогава, значи, сме в безизходно положение. Но времето е на моя страна.

— Ти не си единственият тук, който има съюзници. Талан, в рамото.

Без никакво колебание се чува пльок; сигурно отдавна се е прицелила, умницата. Учениците скачат и започват да крещят, когато стрелата се забива в раменната става на Аркадейл и го отхвърля назад. Скалпелът звънва красиво, когато пада върху камъка, Аркадейл се гърчи на пода, стиснал здраво стоманената перка на стрелата, а от устните му се носи писклив, невярващ стон.

— Бих могъл — подхвърлям към сенките във високото — да свикна с теб.

— Хей, чувствата са взаимни — отвръща тихо тя и извиква: — Размърдай се или следващата влиза право в главата ти!

Аркадейл послушно се изправя. Пристъпвам към масата и започвам да разкопчавам каишите. Веднага щом освобождавам едната му ръка, Ламорак се вкопчва отчаяно в мен и очите му плувват в сълзи.

— Каин, не мога да повярвам… — шепне той. — Изпратили са те за мен, нали? Разбрали са, че съм тук, и са те изпратили да ме измъкнеш?

Той не може да каже кои са те, не може да произнесе имената им, не мога и аз; но това не ми пречи да му кажа горчивата истина:

— Не.

— Не? Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Беше ми наредено да те оставя да умреш. Единствената причина да съм тук, долу, е, че искам да ме заведеш при Палас Рил. Помисли си за следващия път, когато ще си сложиш бронята и ще си препашеш меча. Като стана дума за меча ти, знаеш ли, че той е у Бърн?

Ламорак като че ли не ме чува; все още е замаян от мисълта, че общият ни работодател се интересува толкова малко от него, че е готов да го остави да бъде изтезаван до смърт.

— Мили боже, мили боже, трябва да се махна оттук…

Разкопчавам последния каиш.

— Да тръгваме тогава.

Той ме поглежда безизразно.

— Кракът ми… не мога да вървя. Кракът ми е счупен.

— Счупен? — повтарям глупаво аз.

Ламорак е едър мъж, а аз съм дребен — той тежи поне двайсет и пет кила повече от мен, а Талан е още по-дребничка.

Как, в името на всеки гаден бог, ще го измъкна оттук?

10.

Колбърг загриза кокалчетата на пръстите си. Не можеше да повярва, че Каин е толкова глупав, не можеше да повярва, че е рискувал ценния си, невероятно доходоносен живот заради Ламорак, и най-вече не можеше да повярва, че Каин е пуснал в ефир диалог, който би трябвало да е поверителна задкулисна комуникация.

Започваше да вярва, че Бордът на директорите може да е бил прав за Каин през цялото време — той може би беше изключително опасен. Със сигурност се държеше много особено, поемаше неоправдани рискове, проявяваше странна неохота да използва най-големия си талант — убиването на хора, а сега и разкриваше в ефир задкулисните заповеди!

Колбърг беше на косъм от натискането на бутона за активиране на извънредното прехвърляне, съвсем тънък косъм; последното нещо, което би желал, е половин милион директни зрители да разберат от това Приключение колко малко всъщност струва животът на Актьора.

„Добре — реши той, — нека играта да продължи.“ Ламорак беше осакатен, а Каин бе твърде прагматичен, за да пожертва живота си заради някой друг; Ламорак почти сигурно щеше да умре, а смъртта на Актьор гарантирано увеличаваше печалбите от пазара на записи.

А що се отнася до отзивите на Каин за самия него, Колбърг ги приемаше с възхитително спокойствие — той се смяташе за твърде голям професионалист, за да позволи преценката му да бъде повлияна от това, че е наричан „личинка“. Може би амфетамините също бяха изиграли своята роля; той не беше съвсем наясно с въздействието им върху настроението му. Последната обида той прибави спокойно и почти с любов към нарастващия списък от черни точки, който водеше в съзнанието си. Все някога, може би съвсем скоро, двамата с Каин щяха да си разчистят сметките.

11.

Хабрак гледаше слисано и с нарастващ гняв сплетеното, почерняло от саждите въже, което е било завързано за назъбения стоманен парапет. Пазачът, който го беше донесъл и го бе оставил на бюрото му, стоеше вдървено и разказваше как са намерили другаря си завързан и със запушена уста на покрива край обходната тераса.

— Когато си тръгнах, те тъкмо го развързваха. Според мен не е видял нищо, затова реших, че е по-важно веднага да докладвам.

— Много правилно, пазач.

„Ако наистина имаше поне малко акъл в главата си — помисли си Хабрак, — щеше да остави въжето на мястото му и да дебне дали някой ще се измъкне от комина, за да го хване.“

Но при това положение всички нарушители, които се бяха промъкнали в донжона, неговият донжон, бяха попаднали в капан. Бяха в капан и той можеше да ги хване.

— Събери всички стражи, без да вдигаш тревога — изръмжа той. — Ще слезем долу и ще претърсим всеки сантиметър. Нашите приятелчета там долу може би още не знаят, че сме по петите им. Кажи на момчетата да не си правят труда да ги залавят живи за разпит. Искам мъртъв всеки, който не е пазач и не се намира в килия или в Ямата. Застреляйте го. Безмилостно.

Хабрак се изправи и се пресегна към оръжията си.

— Искам цяла купчина тела, разбираш ли ме? Цяла купчина.

12.

— Може би щеше да е по-различно, ако не ме беше прострелял — изпъшква Аркадейл, пребледнял от болка, — но с тази рана никой няма да повярва, че съм те задържал. Освен това смея да заявя, че не съм чак толкова ценен като заложник, че някой пазач да те пусне да излезеш, за да пощадиш живота ми.

— Нямам намерение да те използвам като заложник — казвам му аз. — Млъквай.

— Каин. — Ламорак диша накъсано, докато се опитва да върже онова, което е останало от блузата му, около плиткия разрез на корема му. — Накарай го да си свали качулката.

— Не ми досаждай точно сега.

Десет нервни ученици седят на най-ниската пейка, треперят и облизват потните си горни устни. Посочвам най-едрия, който изглежда най-силен.

— Ти. Ела тук.

— Аз ли? — Той притиска длан към гърдите си, оглежда се и апатично се преструва, че съм посочил младежа, който седи до него.

— Хайде, размърдай се.

— Хей, защо избра точно мен? Нищо не съм направил…

— Талан — изричам рязко аз, — застреляй този тъп кучи син.

Той скача на крака като навито човече на пружина и започва да размахва ръце.

— Недей! Недей! Добре!

Тръгва забързано към мен, замаскирал изкривеното си от страх лице с усмивката на готов да помага човек.

— Как ти е името?

— Ру-рушал, ако ви е угодно…

— Млъквай! Ламорак. — Обръщам се и соча с ръка. — Давам ти Рушал за твой доверен жребец. Хайде, ще ти помогна да го яхнеш.

Ламорак го поглежда с присвити очи, после свива рамене и успява да се усмихне.

— По-добре е от ходенето, предполагам.

— М-моля… — заеква Рушал.

— Казах да мълчиш — напомням му аз. — Конете не говорят. Обърни се.

Рушал продължава да мърмори нещо под носа си, но послушно поема тежестта на Ламорак. И двамата пъшкат — Рушал от усилието, Ламорак от болка.

— Накарай Аркадейл да свали качулката, Каин — повтаря той с усилие. — Тогава може и да помогна… иначе — само в тежест…

Цветът на лицето му не е добър, блед като на труп, леко зеленикав, и той като че ли полага големи усилия да остане в съзнание. Диша дълбоко и бавно, старае се да не изпадне в шок — кучият син може да се окаже по-здрав, отколкото си мислех. Въпреки това изглежда така, сякаш няма сили да обяснява, затова не го и карам. Отивам на мястото, където Аркадейл се гърчи на пода.

— Добре, чу го. Сваляй маската.

Той се отдръпва от мен и обвива здравата си ръка около главата, за да задържи качулката на мястото ѝ. Вместо да споря с него, хващам перата на стърчащата от рамото му стрела и я завъртам; стоманата вибрира в ръката ми, докато задълбава в костта. Аркадейл надава вой и пуска качулката, вкопчвайки се в ръката ми; аз дръпвам маската от главата му с другата ми ръка.

Той има острите груби черти и скулестото лице на липкийски благородник и гъста коса, сплъстена от потта, която е със същия цвят като пребледнелите му от болката бузи. Диша учестено през стиснатите си зъби, сдържайки стоновете си — старае се с всички сили да не уронва липкийското достойнство.

— Стани — нарежда му Ламорак.

Пределно ми е ясно, че Аркадейл няма никакво намерение да ни сътрудничи — но кучият син наистина се изправя, разгъвайки бавно паякоподобните си крака. Поглеждам през рамо към Ламорак и разбирам какво става. На красивото му лице се е изписало познато изражение — трансценденталната концентрация на менталното зрение.

— Източника на костюма ти — мърмори Ламорак. — Донеси ми го.

Здравата ръка на Аркадейл се плъзва машинално в пазвата на пчеларския му костюм. Изцъклил очи, той произнася бавно, сякаш без да осъзнава какво прави ръката му:

— И без това няма да можете да избягате…

Не спира да дрънка празни приказки, докато ръката му изважда мъничък, лъскав черен камък с размера на грахово зърно. И преди съм виждал такива — това е грифонов камък.

Добиват се от гушите на гигантски птици с размерите на коне; камъните могат да съхраняват в себе си огромно количество магическа енергия. За разлика от драконите, които могат да използват Потока както всеки човешки заклинател или магьосник от народа на първородните, грифоните зависят изцяло от мощта на грифоновите камъни, за да могат да използват масивните си криле. Без грифоновите камъни те са толкова тромави и безпомощни, колкото може да се очаква от някой полуястреб, полулъв или други подобни природни изчадия; в техния случай те са се превърнали в бързи летци и страховити хищници — и мишена на ловците на камъни, които са ги изтребили почти докрай. Така грифоновите камъни са станали изключително редки и безумно скъпи, дори мъничките като този.

Аркадейл пристъпва машинално до Рушал и поставя камъка в протегнатата ръка на Ламорак. Устните на Ламорак се разтеглят в усмивка и очите му се притварят така, сякаш изпитва плътско удоволствие.

— Добре — промърморва той. — Сега вече можем да тръгваме.

— Чу човека — казвам аз на Рушал и кимвам към стълбите. — Давай нагоре.

Когато стигаме догоре, Рушал вече се е задъхал под стоте кила на Ламорак; това не е добре. Прескачам двамата изпаднали в безсъзнание пазачи — които все още дишат — и кимвам на Талан.

— Да се махаме оттук. Можем да залостим вратата отвън.

— Чакайте — леко изпъшква Ламорак. — Изчакайте една секунда.

— Защо?

Вместо да ми отговори, Ламорак вдига юмрука си, в който стиска грифоновия камък, и очите му отново се замъгляват.

— Вдигни скалпела — казва ясно той и долу на платформата в центъра на Театъра на истината Аркадейл изпълнява нареждането му.

— Окото ти те подвежда — казва Ламорак с такава злоба, каквато никога не съм чувал от него. — Извади го.

С машинални движения Аркадейл забива скалпела дълбоко в лявото си око.

Талан кашля и произнася задавено:

— Майчице!

— Не майчице — казва Ламорак и оголва пожълтелите си зъби. — А мамка му!

Кръв и гъста прозрачна течност се стичат по бузата на Аркадейл, докато той реже напред-назад със скалпела в очната си ябълка. Рушал стене от ужас и отвращение.

— Ммм — казвам замислено аз. — Напомни ми да избягвам да си имам работа с тъмната ти страна.

Излизаме в коридора и залостваме вратата отвън. Докато Ламорак се занимава със създаването на пламък, с който да запали фенера, Талан се навежда към мен.

— Ще можем ли да го изкараме по въжето? — пита тя, кимвайки към Ламорак. — Той никога няма да успее да го направи сам.

— Няма да излизаме по въжето. — Кимвам с глава към посоката, от която сме дошли. — Готвачите вече са се захванали за работа и край тях има пазачи, които ги наблюдават. Но оттук има и друг изход.

— Има ли?

Аз се ухилвам.

— Да не смяташ, че съм дошъл тук без резервен план? Да не съм някой аматьор?

— Как ще стигнем дотам?

— Ами, да ти кажа, това е проблемът. Ще трябва да минем през Ямата.

— През Ямата? — Талан се ококорва. — Да не си луд?

— Нямаме друг избор — казвам аз, свивайки рамене. — Пътят ни навън е през Шахтата.

Ламорак и Талан се споглеждат мрачно, а Рушал пребледнява — всички познават репутацията на Шахтата. Ламорак стисва здраво грифоновия камък и Рушал се успокоява; пъхваме фенера в ръката му.

— След мен.

Тръгваме напред по коридора, а иззад ъгъла се появяват четирима пазачи.

За секундите, които са им необходими, за да регистрират присъствието ни, Талан вече е успяла да зареди единия си арбалет. Пазачът, който отваря уста, за да извика „Не мърдайте“, поема стрелата ѝ в гърлото си.

Тя го пронизва целия и излиза през тила, така че ударът не го поваля — той стои и се олюлява, макар и мъртъв. Другите пазачи започват да стрелят хаотично и стрелите им отскачат от каменните стени. Нещо ме удря странично в дясното коляно, достатъчно силно, че да го изметне. Звукът, който се чува, е като пляскането на сурово месо върху мокър касапски тезгях. Те крещят за помощ, докато отскачат зад ъгъла да презаредят, а водачът им най-накрая се пльосва по лице на земята.

Опитвам да се затичам след тях, но кракът ми се подгъва и аз се стоварвам на земята. Талан се озовава до мен — хвърля се през главата ми, докато аз се държа за коляното и между пръстите ми се процежда кръв. Тя се затичва като газела към ъгъла. Докато стигне дотам, един от безразсъдните пазачи е успял да презареди, но когато той скача иззад ъгъла, Талан е подготвена за него, а и тя като че ли никога не пропуска.

Пазачът не успява да се прицели в нея. Тя се извива във въздуха и стреля с толкова уверена ръка, сякаш стои неподвижно на земята. Намира се на около три метра от пазача, когато стрелата ѝ го пронизва в сърцето. От такова разстояние дори бронята не може да го спаси — стрелата я пробива и потъва в гърдите му.

Талан пуска лъка и със същата скорост се шмугва зад ъгъла. Разтревожените викове на пазачите се превръщат в крясъци на ужас и аз чувам мокро жвакане и хрущене на кости.

Едва сега разбирам какво не е наред с коляното ми — съвсем близо на пода лежи стоманена стрела за арбалет с изкривено и сплескано острие. Очевидно ме е улучила след като е рикоширала, само че дори тогава е ударила коляното ми като чук. Целият ми крак е изтръпнал и не усещам пръстите си — сигурно е натрошила костта ми. След няколко минути ще започне адски да боли. Ако е минала под капачката… не ми се иска да си мисля дори.

Днес май не е от най-добрите ми дни.

Няма време да проверявам колко зле съм ранен. Ще се притеснявам за това, след като се убедя, че ще оцелея.

Звуците от битката секват внезапно и миг по-късно Талан се появява в коридора с доволно изражение на лицето.

— Ранена ли си? — питам я аз.

— Каин — отвръща сериозно тя, — просто загрявах.

Беше казала, че може да върши доста впечатляващи неща.

— Ти наистина си голяма работа — казвам аз със слаб глас.

Тя свива рамене и ме дарява с усмивка, за която предполагам, че е ослепителна, когато лицето ѝ не е омазано с мръсотия.

Все още не усещам нищо с десния си крак, макар парливите иглички да са започнали да пъплят по прасеца ми.

— Помогни ми да стана — казвам ѝ аз. — Не съм сигурен, че ще мога да вървя.

Тя ме хваща за ръката и ме изправя с лекота на крака. Погледът ѝ ме пронизва като копие. Кога за последно жена ми ме е поглеждала така?

Точно сега не мога да мисля за такива неща.

Коляното ми пулсира и е започнало да се подува, изпълвайки кожения крачол на панталона ми — не усещам нещо да е счупено, но покрай изтръпването и подуването всъщност не усещам нищо там.

По-добре да тръгвам и да се надявам, че всичко ще е наред.

Талан подлага мускулестото си рамо под мишницата ми и ми помага да се придвижвам. Рушал и Ламорак все още стоят, полюлявайки се, в средата на коридора. Ламорак едва се държи, главата му е клюмнала като на шофьор на товарен камион след тежък двудневен преход.

Пред нас, откъм Ямата, се чуват викове, които са отговор на разтревожените крясъци на последните жертви на Талан. Тя отмества очи от бледото изпотено лице на Рушал и поглежда към коляното ми.

— Не можем да ги надбягаме.

— Без майтап? Ламорак, имаме нужда от помощ. — Хващам го за рамото и леко го разтърсвам. — Хайде, човече, не ни оставяй. Всеки момент от всички страни ще ни връхлетят пазачи. Не можеш ли да направиш нещо, за да ги отблъснеш?

Погледът му едва успява да се фокусира.

— Н-не много. Ммм, безполезен… майстор на меча, знаеш… калпав адепт…

Свалям ръката си от рамото на Талан и го плесвам няколко пъти през лицето.

— Събуди се! Нямаме време за това, хленчеща торба с лайна такава! Вземи се в ръце — или още сега ще ти прережа гърлото и ще се опитаме да се измъкнем сами.

Лицето му като че ли се прояснява и устните му се разтягат в крива полуусмивка.

— Лесно ти е да се правиш на корав… невъоръжен мъж със счупен крак… Добре, имам нещо.

Той рязко тръсва глава, опитвайки се да остане съсредоточен.

— Но ще трябва да се погрижиш, ъъъ, за коня ми — не мога хем да го държа, хем да правя… други работи.

— Не се бой.

Изваждам един от дългите ми остри бойни ножове от канията под туниката ми. В погледа на Рушал отново се появяват зачатъци на мислене. Показвам му острия връх на ножа си.

— Мисли за него като за шпора. Не ме карай да те смушквам в слабините, ясно?

Рушал измучава нещо неясно и всички закуцукваме навътре към дълбините на донжона, съпровождани от приближаващия се тропот на тичащи ботуши.

Намират се между нас и Ямата, затова се опитваме да ги заобиколим. От време на време Ламорак промърморва „Завой“ и ние завиваме; когато един от патрулите ни вижда, те несъзнателно се насочват в погрешната посока и се отдалечават от нас. Каквато и илюзия да е забъркал Ламорак, тя очевидно върши работа.

Сега вече ги чуваме от различни места в донжона как си подвикват един на друг — противоречиви заповеди и спорове за това, накъде сме тръгнали. Нещата вървят на добре, но долу има страшно много пазачи — те са навсякъде, а Ламорак е на път да изгуби съзнание.

От време на време някой забързан патрул ни сочи. Виждат нас вместо илюзията му, веднъж дори започват да стрелят, преди главата на Ламорак рязко да се вдигне като на марионетка и пазачите да започнат да се оглеждат объркано, преди да поемат в погрешната посока.

В суматохата се включват и затворниците, разбудени от виковете. Те се забавляват, както го правят всички затворници — като имитират виковете на пазачите: „Натам! Натам! На другата страна! Погледна ли в задника си?“ — или просто започват да вият и да викат, заглушавайки гласовете им.

Отдалечаваме се все повече от групите преследвачи и за щастие, най-накрая иззад поредния завой се появява силната светлина на огряната от фенери Яма.

Угасявам лампата, която носи Рушал. Под жълтеникаворозовата светлина на Ямата лицето му е пепеляво и отпуснато — по дяволите, той изглежда по-зле от Ламорак. Диша тежко и по бузите му се стичат сълзи.

„Не мога — произнася Рушал само с устни. — Не ме убивай.“ Може би бих изпитал някаква жалост към нещастния кучи син, но си напомням за какъв се беше обучавал.

Махвам им с ръка да изчакат и накуцвайки, се промъквам покрай извитата стена, за да хвърля един поглед.

Онова, което виждам, не ми харесва.

Вратата на Шахтата се намира чак от другата страна на Ямата с диаметър от трийсет и не знам си още колко метра — доста продължителна разходка по обходната тераса — и само на няколко крачки от зеленясалата медна порта, водеща към стълбището на сградата на съда.

Край портата са застанали нащрек деветима пазачи със заредени арбалети. Пред тях е високата до хълбоците им каменна стена на терасата, която представлява идеално укритие, и те сигурно имат заповеди да удържат портата с цената на живота си.

Промърморвам достатъчно тихо, че да не ме чуе никой:

— Затънали сме до устата в лайна.

Може би все още не е твърде късно за промяна в плана за бягство?

Но пък, нали знаете, аз съм си оптимист и винаги съм способен да видя хубавата страна на нещата — поне няма да се наложи да прекосяваме долната част на Ямата и да се промъкваме през тълпата от затворници. А и по-добре бърза смърт, давейки се с кръвта, пълнеща дробовете ви, пробити от стрела на арбалет, отколкото да бъдете отведени в Театъра на истината.

Връщам се обратно в коридора при останалите.

— Талан, помниш ли какво ти казах преди? Какво трябва да кажеш на Палас Рил, ако не се измъкнем оттук?

Лицето ѝ се вкаменява и тя упорито клати глава.

— Не. Не. Не го помня и не си хаби дъха да ми го повтаряш. Оттук ще се измъкнем или всички заедно, или никой.

Глупаво дете.

— Ламорак, чуй ме. — Очите му са изцъклени и погледът му сякаш е задълбал надълбоко в камъка над главата ми. Започвам да го разтърсвам, докато не идва постепенно в съзнание. — Ламорак, мамка му, трябва да кажеш на Палас, че е офлайн, разбираш ли ме? Когато срещнеш Палас, кажи ѝ, че е офлайн.

— Палас? — промърморва той с надебелял език. — Каин… мамка му, Каин, съжалявам…

Той е потънал в някакъв свой свят.

— Няма време за това. Чуй ме: Палас ще умре след три дни, може и по-малко, може да са само два. Чуваш ли ме? Палас ще умре!

Ламорак се мръщи и обляга глава на задната част на рамото на Рушал; мисля, че част от думите ми са успели да проникнат през мъглата, изпълваща съзнанието му. Но сега пък Талан ме гледа с неразбиране.

— Какво искаш да кажеш с това, че Палас ще умре след три дни? Ранена ли е? Отровена? Какво означава „офлайн“?

Преглъщам отчаянието си и заговарям през стиснати зъби.

— Талан, кълна ти се, че ако някога се появи начин да мога да ти го обясня, ще го направя. Но не и сега. Ще трябва просто да ми се довериш.

— Вярвам ти, но…

— Добре тогава. Ламорак, чу ли ме? Трябва да ѝ кажеш, че е офлайн.

Веждите му бавно се сбърчват.

— Офлайн… Палас е офлайн? Проклятие, Каин… тя ще умре…

— Да. — Сега ѝ остават два шанса — ако поне единият от тях се измъкне оттук, тя може да успее да го научи навреме, да се добере до някоя от фиксираните точки за прехвърляне и да оцелее. — Добре, тръгвайте след мен.

Повеждам ги към изхода на коридора; спираме се на няколко метра от него в сенките така, че пазачите до отсрещната стена да не ни видят.

— Остава ни само да се доберем до вратата на Шахтата — казвам им аз и посочвам с пръст.

Лицето на Талан се смръщва, когато поглежда натам, но тя не казва нищо. Разбира не по-зле от мен бруталната тактическа реалност на заобикалянето по дългото открито пространство на терасата. Дръпвам я назад, за да мога да ѝ дам инструкции по-надалече от ушите на Рушал. Не се налага да се отдалечаваме много — тук е шумно като в шибан нощен клуб.

— Минем ли през онази врата, все едно сме на свобода. На дъното на Шахтата има канал, просто дупка в скалата, през която спускат труповете. Пада се от високо, но на дъното има дебел пласт изпражнения и разлагащи се трупове с дебелина няколко фута. Освен това оттам тече подземна река. По нея ще се измъкнем. Разбра ли? Скачаш в нея и не плуваш; просто поемаш дъх и оставяш течението да те носи, докато не преброиш до шейсет ето така: „едно-анхана, две-анхана, три-анхана“. След това плуваш настрани — потокът е тесен, просто плувай и ще стигнеш до скала. Не изпускай Ламорак — той може да създаде светлина. Ще се озовете в пещерите под града. Ако съм с вас, всичко ще бъде наред — познавам тези пещери. Ако ме няма, продължавайте напред и започнете да викате; ще се срещнете с Поданиците на Кант — те използват пещерите, за да се движат под града.

— Откъде знаеш всичко това?

Ма’елкот ми показа карта, ето откъде, резервен маршрут за измъкване, в случай че нещо се обърка в кухнята. Усмихвам ѝ се мрачно.

— Знам доста неща за този град. Той ми е като роден.

Връщаме се при Рушал, който се е облегнал омаломощен на стената, прегънат под тежестта на Ламорак.

— Добре — казвам аз, — да тръгваме. — Рушал изскимтява, от очите му рукват сълзи. — Спокойно, хлапе. Щом се озовем в Шахтата, повече няма да имаме нужда от теб. А и не е наложително да те нараняваме, ясен ли съм?

Той кимва неуверено, без да е особено успокоен.

— Ламорак, пак ще имаме нужда от теб, за да ангажираме вниманието на пазачите, докато прекосяваме Ямата.

Секунда-две дъхът му гъргори в гърлото, преди да успее да прошепне отговора, който едва се чува сред подигравателния рев на тълпата.

— Нищо… нищо не ми остана… съжалявам, Каин…

Мамка му. Да, иначе щеше да е твърде лесно.

— Добре — повтарям аз, — да опитаме по следния начин. На лакти и колене. Снижете се под ръба на парапета и гледайте да стигнете колкото се може по-надалече.

— На това план ли му викаш? — пита Талан. — Да си опитвал някога да пълзиш, облечен с роба?

— Ще се справиш. Ти водиш. Дай ми тези арбалети, аз оставам последен.

Тя ми подава оръжията и две стрели и започва да навива робата около бедрата си. Рушал измрънква:

— Не мога да го направя. Моля ви. Няма да успея.

— … мога да пълзя — изрича мрачно Ламорак. — Няма да имам нужда от него…

— Не, не можеш, и да, ще имаш. А ти… — Насочвам арбалета към Рушал. — Не ме интересуват проблемите ти. Ако започнеш да се чувстваш твърде изморен, просто си представи как ще се почувстваш, ако тази стрела се забие в задника ти. Мърдай.

Рушал отскача от мен с такава енергия, каквато не съм виждал у него, откакто го избрах да върши тази работа, а аз се обръщам към Талан.

— Когато стигнеш до онази врата, не ме чакай, а направо я отваряй. Аз съм точно зад теб.

Те запълзяват болезнено, потискащо бавно към светлината. Аз оставам назад в сенките, притиснат към стената, хванал по един арбалет във всяка ръка и наблюдаващ пазачите от другата страна на Ямата.

Три минути, само толкова искам. Тишал, ако ме чуваш, ако си там, дай ми три минути и ще измъкна всички ни оттук.

Талан вече се е изгубила от погледа ми, Рушал се движи точно зад нея, пълзи близо до стената, а Ламорак го язди като бебе шимпанзе, което се е вкопчило в гърба на майка си.

Държа арбалетите изправени, насочени вертикално от двете ми страни. От тежестта им раменете започват да ме болят и когато променям позата си, остра болка пронизва дясното ми коляно. Боже, дано да мога да тичам. Успокоявам дишането си и притъпявам болката с едно от медитативните упражнения, които научих преди толкова години в абатското училище.

Вратата на Шахтата все още е затворена. Щом помръдне или някой от пазачите покаже признаци на тревога, аз ще изскоча, ще стрелям с двата арбалета, за да привлека вниманието им, и ще хукна към нея. Може да извадя късмет и да поваля някой от тях. Мишена, движеща се със скоростта, с която ще тичам аз през трийсетте метра от диаметъра на Ямата, ще бъде почти невъзможна за улучване.

Всъщност би трябвало да кажа със скоростта, с която се движех тази сутрин. Усещам коляното си така, сякаш бавно е стискано в менгеме.

Мога само да се надявам, че някое от тези момчета не стреля като Талан.

Все още няма никакви признаци за обявена тревога. Този път ще се получи. Ще успеем.

И на мен, честно казано, ситуацията адски ми харесва.

За това живея. Затова съм такъв, какъвто съм. В отчаяната схватка за живота има някаква чистота, която побеждава всякакви философски търсения на истината.

Всички залози са направени, всички правила са отменени; вече няма никакво блуждаене в сивата мъгла на морала. Всичко е просто — черно или бяло, живот или смърт.

Само че сега дори животът и смъртта не означават нищо за мен. Те са просто резултат, последица, неясни периферии. Яростта ме поглъща. Когато изляза от прикритието си и заложа моя живот и живота на приятелите ми на умението ми да се сражавам, изгарящият прилив на желанието да осакатявам ще ме дари с блаженство — като светец, докоснат от своя бог.

Рушал прекъсва поетичното ми вдъхновение, като внезапно се изправя — щръква пред стената като хартиена мишена на стрелбище. Хванал е ръцете на Ламорак, за да го задържи на гърба си — Ламорак изглежда като изпаднал в безсъзнание. През какофонията чувам смътно паническите писъци на Рушал:

— Не стреляйте! Не стреляйте! Хванах един!

Казах ли, че сме затънали до устата в лайна? Всъщност е до ушите.

Изскачам на терасата — бих прострелял тоя смотаняк, ако съм сигурен, че няма да улуча Ламорак — и насочвам арбалетите към пазачите от другата страна на Ямата. Те не изпитват подобни скрупули; още преди да вдигна оръжията си, осмина от тях стрелят. Някои пропускат, но пет стрели се забиват в гърдите на Рушал и го отхвърлят назад към стената. Той се свлича на пода с Ламорак зад себе си.

Стрелям и с двата арбалета от хълбок. Едната стрела отскача от стената на терасата, хвърляйки искри, а другата се забива в ребрата на един от пазачите. От такова разстояние ризницата не може да го защити — стрелата влиза в тялото му до перата; пазачът пада върху портата — която се отваря! — но през нея излизат още пазачи…

Хвърлям се зад парапета на терасата, за да заредя, а един от пазачите свири някакъв сигнал. Звукът отеква в целия донжон.

По всичко личи, че ситуацията стремително се влошава.

Трябва да изтичам в противоположна посока, да отвлека вниманието на пазачите, но още докато се изправям, нещо профучава покрай главата ми, а нещо друго ме удря през раменете изотзад. Падам и се претъркулвам, но от пода под краката ми отскача стрела с червени пера. Обръщам се и виждам още четирима пазачи, които тичат по коридора, от който току-що съм излязъл.

По дяволите, никакво тичане в обратната посока — не съм чак такъв герой, че да се оставя да ме надупчат на тая тераса, само за да осигуря още пет секунди на другите.

Двама от пазачите тичат към мен покрай стените на коридора; другите двама се спират по средата и се прицелват в главата ми.

Хвърлям арбалетите, отблъсквам се с рамене от пода, претъркулвам се и скачам на крака, като същевременно вадя малките ками от каниите на глезените си и ги хвърлям назад към хората в коридора. Не съм вложил никаква сила в замаха, но самият вид на ножовете е достатъчен, за да накара пазачите да потрепнат, да отскочат встрани в търсене на прикритие и изстрелите им да пропуснат целта.

Грабвам арбалетите и ги хвърлям през парапета долу; след арбалетите пускам и стрелите. Когато двама затворници неочаквано се сдобиват с оръжие, от Ямата се разнася кръвожаден рев. Без колебание скачам напред, посрещам един от нападащите ме пазачи и го сграбчвам за ризницата при ключицата. Падам по гръб и забивам крак в корема му, изритвам го във въздуха, той прелита през парапета и пада с вой в Ямата.

Продължавам превъртането си и скачам на крака. Вторият пазач с арбалет се е спрял на терасата и изглежда така, сякаш не е сигурен дали иска да се изправи сам срещу мен.

— Хей, чакай… — казва той, но аз скачам върху него и с мълниеносен удар му разбивам устата.

Той примигва, но забавянето му ми е напълно достатъчно, за да заклещя главата му в сгъвката на лакътя си и да я завъртя рязко в „тласъка на обесения“, който ще счупи врата му. Той се напряга достатъчно силно, за да успее да спаси живота си, но движението му го запраща през парапета и той се озовава при другаря си, сред затворниците. Арбалетите и на двамата дрънчат, закачени за коланите им.

Сега четирима затворници са въоръжени.

Двамата пазачи в коридора все още се борят с оръжията си; единият не успява да опъне тетивата, другият се опитва да напъха с треперещите си ръце стрелата в жлеба. Оголвам зъби и им кимвам; те се споглеждат разтревожено.

Хвърлям се към тях — те се обръщат и побягват панически, като за броени секунди изминават значително разстояние. Веднага се връщам обратно на балкона и хуквам към Рушал и Ламорак.

Край мен свистят стрели; две или три минават достатъчно близо, за да ме жилнат избитите от стената каменни отломки; една се забива в кожените ми дрехи, като едва одрасква ребрата ми. Пазачите от другата страна на Ямата са заети с въоръжените затворници — което означава, че в мен стреля някой друг, може би новите пазачи, които се притекоха на помощ. Всъщност нямам време да спирам и да се оглеждам.

Надявам се, че рамото ми няма да ме подведе, макар да усещам топлината на кръвта от раната. Стрелата сигурно е пропуснала костта и е прерязана трапецовидния мускул, разминавайки се на сантиметри с гръбнака. При всяка крачка в дясното ми коляно сякаш се забива метален кол, удрян с парен чук.

Завивам зад ъгъла и виждам Талан на пода. Тя се е снижила, опитвайки се да освободи Ламорак от Рушал.

— Тръгвай, тръгвай! — викам аз. — Върви при вратата; аз ще го донеса!

Дочувайки виковете ми, тя надига глава, кимва ми и скача на крака. Докато тича, двама пазачи от другата страна на Ямата я проследяват със заредените си арбалети.

— Залегни! — изкрещявам аз, но преди те да успеят да стрелят, откъм Ямата се разнасят два пльокащи звука. Край главите на пазачите прелитат стрели. Те отскачат назад и изстрелите им отиват нахалос.

Другите, които стоят край вратата към сградата на съда, отвръщат на огъня от Ямата. Остава ми само да се притеснявам за четиримата пазачи, приближаващи се към мен, обединили сили с двамата, които бях прогонил по-рано.

Остават ми петнайсет секунди, преди да ме достигнат.

Сграбчвам едната ръка на Рушал и се опитвам да го издърпам настрани. Ламорак внезапно изпищява от болка — много добре, поне е в съзнание. Рушал конвулсивно помръдва и стене; въпреки петте забити в гърдите му стрели, ще минат още няколко минути, преди да умре.

Става ми ясно какъв е проблемът — Рушал и Ламорак са забодени един за друг от стрелата, която е пронизала гърдите на Рушал точно под ключицата.

Тичащите пазачи се приближават на четирийсет фута от мен, после на трийсет.

Забивам върха на обувката си между гърдите на Ламорак и гърба на Рушал; и тримата изкрещяваме от болка, когато събирам всичките си сили и издърпвам Рушал нагоре. От корема на Ламорак блика кръв, както и от дълбоката наръбена дупка точно до дясното му зърно.

— Бягай, безполезен шибаняк, ставай и бягай! — изкрещявам аз и го подкарвам с ритник в ребрата, докато шестимата пазачи се приближават с гръмотевичен тропот зад гърба ми.

Ламорак се претъркулва и стенейки, започва да се отдалечава, влачейки се на лакти и на едното си здраво коляно.

Обръщам се, за да посрещна пазачите. Рушал все още е в ръцете ми и аз го запращам върху водача им. Двамата се сблъскват с тъп удар, Рушал пищи и трескаво забива пръсти в ругаещия мъж, опитвайки се да възстанови равновесието си. Борбата им ги отвежда до парапета на терасата; те се блъскат в него, хванати в любовна прегръдка, прехвърлят се през стената и падат на пода на Ямата. Покрива ги вълна от виещи затворници.

Останалите петима стражи се спират и се пръсват настрани, вдигайки тоягите си в бойни пози, след което бавно започват да ме заобикалят.

Сега бих могъл да побягна; да се измъкна и да оставя Ламорак да пълзи и да бъде заловен — тези хора с ризници никога няма да могат да ме стигнат, дори със сакатия ми крак. Вместо това се обръщам и ги изчаквам в боксьорска поза, вдигнал ръцете си със свити юмруци пред гърдите. Обръщам се странично, за да поема с трицепса ударите на обкованите с метал тояги. Някой стреля с арбалет, друг запищява от болка.

Покрай приближаващите се пазачи виждам гърлото на коридора, откъдето се изсипват нови подкрепления на терасата.

Аз чакам, дишайки тежко.

Душата ми пее бойни песни.

Те се споглеждат, подготвяйки се да ме нападнат.

Атакувам пръв, отхвърляйки всички мисли.

Мятам се към онзи, който се намира най-близо, и го изригвам. Той се прегъва надве от сблъсъка с пищяла ми и изпъшква, докато аз протягам пръсти към очите на друг. Променям позата си и ритвам странично третия, който отлита назад към парапета и пада в Ямата. Завъртам се и нанасям саблен удар в основата на черепа на първия. Той се свлича на пода, разтърсен от спазми.

Печеля.

Но не успявам да се насладя на радостта от победата — някой от останалите ме пробожда с нож изотзад. Ударът не е силен, но ми изкарва въздуха и коленете ми се подкосяват. От удара над бъбрека ме полазва ледена жар.

Друг замахва с тоягата си към мястото, където се съединяват рамото и шията ми, и аз едва успявам да вдигна ръце навреме, за да поема удара с левия ми трицепс и дланта на дясната ми ръка. И двете изтръпват и аз свалям гарда, но вместо да ми строши врата, тоягата ме удря в главата и ми изкарва свитки от очите.

Изръмжавам от болка и забивам лакът в челюстта на нападателя, обръщайки се тъкмо навреме, за да избегна удара на пазача зад мен. От наведената си позиция забивам един ъперкът в бронираните му слабини — от което той само изпъшква, но се надига на пръсти. Хващам го за колана с изтръпналата си длан, вдигам го и го премятам през глава тъкмо навреме, за да ме защити от тоягата на другия. Усещам удара върху гърдите му, но това не е достатъчно, за да пробие бронята му. Стражникът, в чиито очи бях бръкнал, започва да проглежда и осъзнавам, че здравата съм загазил.

Не знам точно защо реших, че мога да се справя с петима въоръжени, бронирани мъже…

В рода ми има и други душевноболни, знаете.

Обръщам се и се изтъркулвам изпод пазача на гърба ми; докато той се мъчи да се отдръпне от мен, единият от ботушите му ме ритва в окото достатъчно силно, че да ми изскочат още свитки. Не спирам да се търкалям, докато главата ми бавно се прояснява — ако спра да се движа, само за секунди ще ме пребият до смърт. След като отново проглеждам, първото нещо, което виждам, е лъскаво черно камъче на пода, на около шест инча от носа ми.

Протягам ръка и го сграбчвам, докато тримата пазачи се приближават към мен, стиснали здраво тоягите си, готови да убиват. Хвърлям бърз поглед зад гърба си — Ламорак е успял да изпълзи на пет или шест метра от мен и продължава да се придвижва напред. Остават му още десетина метра до вратата.

— Ламорак! — виквам му аз. — Дръж това шибано нещо и ми помогни!

Той поглежда назад и аз плъзвам камъчето по пода, като топче от детска игра. То подскача по неравностите, после попада в улея на грубо изрязан камък и излита нагоре.

Проследявам го с поглед, забравил за пазачите.

Ламорак присвива очи, сякаш не може да го види, сякаш не може да го открие на мъждивата светлина на фенерите.

Той шари трескаво с ръце — къде е проклетото нещо? да не е паднало от другата страна на проклетия парапет? — и точно в този миг камъчето ляга в дланта му.

Пръстите му се свиват около него и на лицето му се връща онова изражение на плътско удоволствие.

Той казва с ясен глас:

— Убий ги, преди да са убили теб.

Наясно съм, че не говори на мен. Скачам на крака, по-надалече от пазачите, точно когато единият от тях се завърта и замахва с тоягата си като с бейзболна бухалка към незащитеното лице на мъжа до него. Костите на мъжа се трошат от удара, той се премята като палачинка и се стоварва на пода.

Пазачът замахва към другия, който е твърде изненадан, за да се защити, и също го поваля на пода. После бързо се отдалечава от мен, за да посрещне групата от десетина или дванайсет пазачи, които се приближават с тропот към нас.

Ламорак трябва да се концентрира върху поддържането на заклинанието, затова се дотътрям до него, хващам го през гърдите и го вдигам. От изхода за бягство ни делят само десет метра. Никой не стреля по нас; като че ли всички участват в мелето между пазачите и затворниците в Ямата. Поглеждам напред…

Талан държи вратата на Шахтата отворена, използвайки я вместо висок щит, като същевременно блокира и половината тераса така, че пазачите да могат да стигат до нея само един по един. Робата, която ѝ бях дал, е обагрена в аленочервено; няма как да разбера колко от кръвта е нейна.

Повличам Ламорак към нея; сега е мой ред да хриптя и да куцам, и пътят ми продължава цяла вечност.

Омагьосаният ни стражник изчезва под лавина от желязо; двама от новодошлите пазачи се спират до него и започват да го бият, докато главата му не се превръща в пюре. Ламорак се опитва да хване друг, но дишането му е накъсано и е изгубил много кръв, а усилието отнема всичките му сили — от носа му шурва ярък фонтан от кръв; той се отпуска в ръцете ми.

Пазачите тичат към нас и с всяка крачка към тях като че ли се присъединяват нови и нови мъже. Поглеждам през рамо — почти сме стигнали. Докато тътря Ламорак към вратата, Талан използва двата ножа, които ѝ бях дял, за близък бой в някакъв много сложен стил, който напомня на винг-чун. Тя не само успява да пререже сухожилието на китката, с която пазачът държи тоягата, а и забива острието в мекото под брадичката му.

После изритва потръпващия му труп в ръцете на мъжа зад него, а ние минаваме през вратата. Пускам Ламорак на земята като чувал с месо, хващам Талан за робата и я дръпвам навътре към Шахтата. Тя се завърта към мен с вик и едва успява да ме разпознае навреме, за да спре острието на ножа си на няколко инча от очите ми.

Пристъпвам напред и затварям вратата, а после запирам крак в стената и хващам здраво дръжката, за да попреча на пазачите отвън да я отворят.

— Да не те чакам, а? — казва задъхано тя. — Ти ще си точно зад мен?

— Затваряй си устата — отвръщам.

Когато вратата е затворена, единствено от процепа под нея прониква някаква светлина. Стражите я дръпват няколко пъти, достатъчно силно, за да чуя как раненото ми рамо изпуква.

— Сега какво?

— Чакаме.

Пускам вратата и пренасям тежестта на тялото си върху възглавничките на пръстите на краката ми, като едновременно с това вадя и дългите си бойни ножове. Този път, когато дръпват вратата, тя се отваря широко и аз се хвърлям напред като фехтовач; забивам острието в устата на най-близкия пазач, разкъртвам му зъбите и със страничен замах разрязвам бузата му. Той залита назад и пада с вой. Затръшвам отново вратата и я задържам.

— Сега — казвам спокойно — ще трябва да изчакаме на някой от тях да му хрумне гениалната идея.

— Каква идея?

От другата страна на вратата се чуват удар и стържене, сякаш някой плъзга тежко резе.

— Тази. Те залостиха вратата отвън. Решиха, че щом приключат, ние ще ги чакаме тук — в момента имат по-големи проблеми от нас.

Тежката врата скрива светлината и заглушава почти всички шумове отвън; скоро някъде отдолу започват да се чуват тихи, отчаяни гласове, питащи се взаимно дали някой знае какво става.

Метателният нож от канията между лопатките на гърба ми ще свърши идеална работа. Измъквам го и го набивам в процепа под вратата, като го удрям с дръжката на бойния кинжал. Така навремето залоствахме вратите на апартаментите, в които живеехме — само че използвахме монета. Тя не можеше да спре полицаите, които идваха да ни търсят, но ги забавяше достатъчно и същевременно ни предупреждаваше — чувахме как се опитват да отворят вратата.

Изваждам запалката на Киърандел от джобчето на колана си и я щраквам с палец. От тъмнината зад светлия кръг на колебаещото се пламъче в нас нерешително се взират очи.

— Какво става? — шепне някой. — Вие не сте пазачи — да не би най-после да сте дошли за мен?

Талан затаява дъх, а аз поставям ръка на рамото ѝ.

— Не отговаряй. Не можем да направим нищо за тези хора. Да им отговорим, би означавало само да им дадем фалшива надежда.

Тогава до нас достига миризмата — на застояла пот, екскременти и сладникавия дъх на гангрена, зловонието на газовете, които се образуват от разложените трупове; ужасна смрад, която изгаря гърлото ми и от която очите ми се насълзяват. Подавам запалката на Талан.

— Води. Аз ще нося сънчо.

На слабата светлина Ламорак изглежда още по-зле, а кръвта, която по-рано бликаше от раната на гърдите му, сега едва цъцри. Не знам дали ще оцелее. Мамка му. Поне успях да го изведа от Театъра на истината — това би трябвало да се брои за нещо.

— Дръж се, копеле — промърморвам и мацвам малко от мехлема на Ма’елкот върху раната на гърдите му; може пък да успее да намали кървенето. Мятам го през рамо, на което собствените ми рани, рамене и коляно възразяват гръмогласно. — Дръж се. Не ми се иска да погледна Палас в очите и да ѝ кажа, че си умрял тук долу. Тя никога няма да ми повярва, че не съм те убил собственоръчно.

Тръгваме надолу по дългия стъпаловиден улей на Шахтата. Подът е хлъзгав от кондензираната влага, която се образува от дишането на стотиците затворници, и след малко Талан достига до първия от тях — всичките са приковани с една ръка към стената.

Шахтата е широка около пет метра — достатъчно, за да не могат прикованите към стените ѝ затворници да ни достигнат, ако вървим по средата. Всичките са голи, облечени само в собствената си мръсотия и мръсотията на онези, които се намират над тях.

Оковите на затворниците в Шахтата се свалят само ако по някаква извънредна милост те бъдат освободени от донжона. Държат ги непрекъснато тук, те получават минимални дажби храна и остават приковани към стената до смъртта си. Екскрементите им се стичат надолу към канала за нечистотии, който е нашата цел, така че затворниците по-долу непрекъснато са обливани от изпражненията и урината на колегите си отгоре. Твърде рядко — може би веднъж в месеца — тук идват пазачи, които да свалят оковите на труповете и да облеят навсякъде с вода. Труповете също се спускат надолу в канала и се оставят да гният там.

На светлината на мъничката запалка се виждат мъже и жени, които съществуват в такава мизерия, че не приличат на хора, дори на животни — само снопове от разбити нерви и гангренясали рани — на които им остава единствено да дочакат бавното, вонящо спускане към смъртта.

Дори Данте би припаднал тук; Талан едва издържа. Раменете ѝ треперят и от време на време чувам по някое ридание и мърморене на молитва към Великата майка да прояви милост и да освободи тези нещастни души от живота им.

Знаете ли, възхищавам се на Ма’елкот, наистина — но ако някога започна да харесвам този човек, ще е достатъчно само да си напомня за това място и че именно той го е направил такова.

От друга страна, предполагам, че не е кой знае колко по-различно от това, да си роден в нашето Работническо гето. Казват, че у дома изпражненията също текат надолу от къща към къща — и там не те убиват толкова бързо, колкото в Шахтата.

От усилията, които полагам, за да нося Ламорак, болката в гърдите ми се засилва. От смрадта очите ми сълзят, стомахът ми се е свил, гади ми се…

Над главите ни скърцат панти и някъде в далечината проблясва светлина. Времето ни изтича.

— Виждам го!

Талан диша хрипливо — и гледа надолу. Сигурно има предвид канала.

— Добре. Когато стигнеш до него, дори не си помисляй да спираш. Угаси запалката и я стисни здраво. Докато Ламорак не се събуди, тя е единствената ни светлина. Стигнеш ли дъното, бързо се отдръпни встрани; двамата с Ламорак ще те следваме.

Стигаме до канала — това е просто естествена пукнатина в скалата. Отнякъде се чува лекото плискане на вода върху камък.

Над главите ни се чуват силни гласове и тропане на ботуши. Не след дълго пазачите ще се озоват на една стрела разстояние. Ниският таван няма да им попречи — стрелите на арбалетите летят по хоризонтална траектория.

За миг ярковиолетовите очи на Талан се впиват в моите над пламъка на запалката, след което тя го угасява. Мракът е толкова плътен, че можем да го усетим как ни притиска.

Талан хваща ръката ми и устните ѝ леко докосват моите. След това изчезва.

Минава цяла вечност, преди да чуя приглушения ѝ глас:

— Идвайте!

Поемам си дълбоко дъх и намествам Ламорак на раменете си; нужна ми е всяка капчица смелост, за да пристъпя от каменния под към бездната.

Падаме и падаме, и падаме, удряме се в стените и се плъзгаме по омазаните с изпражнения камъни; не се вижда нищо — колко още има, докъде сме стигнали — после отново се блъскаме и продължаваме да падаме…

Най-накрая се озоваваме на земята, потънали в някаква мека купчина, от която се разнасят звуци като от трошене на дъски.

Измъквам се от нея, опитвайки се да не мисля какво се е насъбрало в откритите рани на рамото и коляното ми.

— Талан?

Тя щраква запалката. Мили боже, дано не изглеждам толкова зле, колкото нея. Невъзможно е да се разбере какво покрива всеки инч от тялото ѝ, защото изгубих обонянието си преди няколко минути горе, в Шахтата. Купчината, върху която лежим, е от незнаен брой трупове, покрити с незнайно количество човешки екскременти.

Ха, мога да го понеса; приземяването тук не се различава кой знае колко от Ритуала по прераждането.

На слабата светлина успяваме да открием Ламорак. Подземната река се намира само на няколко метра от нас. Ето защо купчината не расте и не запушва отвора на Шахтата — реката непрекъснато отнася част от нея.

Ламорак е припаднал; остава ми да направя само още едно нещо. Свалям своя колан гарота и привързвам единия му край към неговата ръка, а другия — към моята.

— Не забравяй — казвам на Талан, — не изплувай, докато не преброиш до шейсет.

— Едно-анхана, две-анхана — казва тя. — Помня.

— Тогава тръгвай.

Тя угася запалката и се плъзва безшумно във водата. Аз запушвам с двете си ръце устата и носа на Ламорак и се спускам след нея.

Водата покрива главата ми като благословия на Великата майка и аз се нося в пълна тъмнина, без да усещам нищо, почти без да мисля, с изключение на броенето на секундите. Ако не бях толкова изтощен, ако водата не беше толкова студена и не успокояваше раните ми, може би щях да се паникьосам. Само че сега просто нямам сили да се притеснявам.

Секундите минават по-бързо, отколкото бие сърцето ми.

Започвам да подозирам, че съм положил твърде много усилия, че цялата ми борба и всичките ми тревоги са мираж, сън, че бих могъл просто щастливо да се оставя на течението на живота, както се нося в тази река.

Колко време мина? Изгубих бройката, а и вече не ме интересува. Едва ми стигат силите да задържа дъха си и знам, че скоро и това няма да мога да правя. Ще вдъхна водата и тя ще охлади дробовете и сърцето ми, както охлажда раната на рамото ми…

Лъч светлина се смесва с призрачните огньове, а един познат глас ме зове по име. Чудя се дали това не е тунелът, за който всички говорят, и дали гласът не е на майка ми, но в този момент една силна, мазолеста ръка ме хваща за китката и ме издърпва от водата.

Запалката е оставена на каменния бряг край потока, а Талан ме пляска по бузите.

— Събуди се, проклет да си!

Тръсвам рязко глава и си спомням какво става.

— Добре. Добре, вече се събудих.

Талан плува във водата до мен.

— Сигурен ли си?

Пламъкът на запалката ми дава ориентир и вместо отговор аз загребвам мощно към нея. Ламорак се носи безжизнено след мен.

Няколко минути двамата с Талан се опитваме да изкараме водата от дробовете му и да му вдъхнем живот. Когато започва да диша нормално, двамата се строполяваме един до друг на скалата.

— Успяхме — промърморва Талан. — Ти успя, Каин. Не вярвах, че от това ще излезе нещо.

— Да — отвръщам аз. Като говорим за измъкване от корема на звяра… — Да, успяхме, но не трябва да се спираме. Някое от онези момчета може да прояви достатъчно смелост да ни последва.

— Само още минутка — казва тя и полага топлата си длан върху ръката ми.

Водата е отмила всичката мръсотия от кожата ѝ; тя е впечатляващо красива и ме боготвори.

— Не — казвам ѝ аз. — Веднага. Хайде, ставай. Маслото в запалката не е безкрайно количество.

Тя се надига и сяда.

— Понякога наистина си гадно копеле, знаеш ли?

Свивам рамене.

— Майка ми често ми го казваше. Размърдай се.

13.

Тоа Сител се консултира за последен път със записките си, преди да започне да говори:

— Според предварителната ми оценка, в най-добрия случай — без да се взема предвид настоящото състояние на стражите и затворниците, откарани в лечебницата още живи — са били убити дванайсет стражи, още петнайсет са ранени в по-голяма или по-малка степен. По време на бунта, съпътстващ бягството, са загинали четиринайсет затворници, още осем са получили сериозни наранявания, петдесет и шестима други — по-леки. Убит е един от учениците на Аркадейл, а самият Аркадейл е полусляп и едва ли ще може да възстанови напълно функциите на едната си ръка.

Каменният парапет на терасата над Ямата заскърца под натиска на ръцете на Ма’елкот; той така беше стиснал челюсти, че брадата му се тресеше.

— Жените и децата на войниците мислеха, че те чук ще са в по-голяма безопасност, отколкото на бойните полета — избоботи гърлено императорът. — Всички те трябва да получат пенсия. Никой от тях не трябва да изпитва лишения заради моята небрежност.

Ма’елкот беше настоял да посети лично донжона, за да види погрома със собствените си очи.

— Дори и един бог — каза той на Тоа Сител, тръгвайки нататък — трябва да е съпричастен с болката на своите деца. В противен случай твърде лесно ще се превърне в абстракция, ще породи съмнения. Аз трябва да вкуся плодовете на моето командване, още повече когато тези плодове са вгорчени от смърт.

Когато пристигнаха, метежът отдавна беше потушен.

По дъното на Ямата сновяха лекари, грижейки се за болните с дълбоки рани от стоманените стрели. Първата заповед на Ма’елкот след пристигането му беше да се откарат ранените затворници в лечебницата, където лежаха стражите; той лично проследи изпълнението на тази заповед.

Ма’елкот вървеше редом с Тоа Сител, отзад ги следваше Бърн с изражение на цинично равнодушие. Императорът се спираше до леглото на всеки ранен, разговаряше с него и прогонваше болката му с топла бащинска милувка на огромните си ръце.

Той разпореди да се плати от държавната хазна за услугите на двама хрилиански воини жреци, които бързо бяха вдигнати от леглата си в малкото им светилище на Пътя на боговете. Тоа Сител виждаше гримасата на болка върху лицето на Ма’елкот, която ставаше все по-дълбока, докато той се приближаваше до мъжете, на които не можеше да помогне дори магията; виждаше как от черните очи на императора се стичат кристални сълзи, докато той благославяше всеки от мъртъвците.

— Дори аз, император и бог, не мога да видя отвъд тази граница — промърмори той, без да знае, че Тоа Сител го чува. — Бъдете благословени във вашето пътешествие или в спокойния сън на забравата, в зависимост от това, в какво вярвате.

Когато тримата се върнаха в донжона, единствените останали следи от метежа, видими от терасата над Ямата, бяха петната от засъхнала кръв по пода.

— Хубава работа — изрече отегчено граф Бърн. Той стоеше облегнат на парапета на терасата до Ма’елкот, от другата страна на който беше Тоа Сител, и оглеждаше ноктите на ръцете си, обърнал гръб на Ямата. Но дори равнодушието на Бърн си имаше граници — Тоа Сител усети, че графът преиграва, но не знаеше защо го прави. — Каин се оказа скъпо удоволствие, не мислите ли?

Единственият отговор на Ма’елкот беше утробен тътен от дълбините на гръдния му кош.

Тоа Сител се изкашля учтиво и изрече, достатъчно тихо, за да го чуят само императорът и неговият граф:

— Все още не мога да разбера какво точно се е объркало. Часовоят на покрива е бил намерен много по-бързо, отколкото би станало при нормалните движения на патрулите. Желае ли императорът да започна разследване по този повод?

Докато говореше, той не гледаше в Ма’елкот, а в Бърн, и улови лек проблясък в очите на графа, тънка пукнатина в маската му на безразличие. Да, наистина — той вече знаеше докъде може да доведе подобно разследване.

Но Ма’елкот поклати решително глава:

— Не. Ти си длъжен като опънат лък да съсредоточиш усилията си към залавянето на Ламорак, жената и Каин. Всичко останало би било подозрително за нашите врагове. Каин трябва да има всички шансове за успех.

Бърн хвърли поглед встрани и видя, че Тоа Сител се е вторачил в него. За един кратък миг погледите им се срещнаха на равнището на брадичката на Ма’елкот. Бърн изтръгна от себе си дружелюбна, леко смутена усмивка, която Тоа Сител му върна заедно с поглед, който казваше: „Ще те наблюдавам.“ Бърн сви рамене и продължи да чисти ноктите си.

— А какво ще стане — попита бавно Тоа Сител, — ако го хванем?

— Предполагам, че в този случай ще изгубиш доста от хората си — отвърна Ма’елкот. Той поклати лъвската си глава, неспособен да повярва в случващото се, и погледна надолу към кървавите петна, изпъстрили дъното на Ямата и самата тераса. — Двайсет и седем мъже и жени са убити. Трийсет и пет са ранени, а някои от тях — осакатени. Всичко това се добавя към кървавата сметка на Смешника Саймън — сметка, която трябва да споделя с него, противно на моята воля.

— Надявам се императорът да ми прости за думите — промърмори Тоа Сител, — но случилото се ми се струва неизбежно последствие от решението да се работи с Каин.

Императорът кимна бавно и наведе глава като при молитва.

— Да. И аз знаех това, когато го потърсих. — Той изпусна бавна и дълга въздишка. — Двайсет и седем мъртви… Каква касапница.

Той вдигна поглед, сякаш виждаше нещо надълбоко в каменната стена или отвъд нея.

— Каин не би могъл да нанесе по-голяма вреда, дори и ако беше актир.

14.

Както винаги спретнат, както винаги бодър, обиграната му усмивка разкрива блестящи, съвършено бели зъби.

— Вие сте с „Най-новото от Приключенията“, вашият единствен денонощен източник на информация от Студията. Аз съм Бронсън Андърууд.

— В Анхана сега е пладне и това са последните новини за напредъка на Каин в отчаяното търсене на изчезналата му съпруга, Палас Рил. Както виждате от Часовника на живота на Палас Рил — графиката в ъгъла на екрана ви — на нея ѝ остават по-малко от осемдесет часа, плюс-минус десет, тоест между почти четири и по-малко от три дни. Целият свят е затаил дъх, надявайки се и молейки се Каин да успее да я намери навреме. На линията е Джед Клиърлейк.

— Благодаря, Бронсън. Според последното съобщение на Студията Каин все още се крие в Лабиринта с местната жителка Талан и с Ламорак — това е Актьорът Карл Шанкс. Имперските сили провеждат невиждана по мащаби хайка, градът е наводнен с войска, претърсва се всяка къща. При тези условия Каин е принуден да се притаи, което едва ли го прави особено щастлив.

— Едва ли. Какви са резултатите от търсенето на Палас Рил?

— Както може би си спомняш, Бронсън, снощи Каин организира безпрецедентно бягство от имперския донжон, с изключителен риск за живота си, надявайки се, че поне един от съратниците на Палас да може да го отведе до предварително уговорено място за среща с нея. Тази надежда беше попарена от острата реакция на имперските сили — сега е твърде опасно за Каин да се придвижва из града. Според слуховете приятелите на Каин в момента проверяват местата за среща.

— Дочух, че ситуацията е много интересна в политическо отношение.

— Политическо?

— Сексуално-политически, Джед.

— А, да. — Сухо кикотене. — Да, разбира се. Почти целият свят вече знае за изумителните усилия, които положи снощи Каин, за да спаси живота на Ламорак. В реалния живот Каин и Ламорак са доста добри приятели — не знам дали това ти е известно, Бронсън. Това, което зрителите ни може би не знаят, е, че Ламорак и Палас Рил също са добри приятели, близки приятели, може би даже твърде близки.

— Чувал съм подобни слухове…

— Това не са само слухове, Бронсън. От известно време взаимоотношенията им са публична тайна. Въпросът е какво точно знае Каин. Студията не казва нищо на тази тема. Мисля, че всички сега се питат: какво ще направи Каин, когато научи?

— Добър въпрос, Джед — всички живо се интересуваме от отговора му. Особено Ламорак, предполагам.

— Е, Бронсън, както се казва в такива случаи: на каквото си е постлал Ламорак, на такова ще лежи. — Ново сухо кикотене. — От центъра на Студията в Сан Франциско, Джед Клиърлейк.

— Благодаря, Джед. През следващия час ще разговаряме с експерт на Студията по — слушате ли внимателно? — „хаотичните пертурбации в многомерните суперструни“. Тук, на живо, чакаме вашите обаждания. Той също така ще обясни защо относителната грешка при Часовника на живота на Палас Рил е толкова голяма и ще отговори на въпросите ви относно Уинстъновото прехвърляне. Аз съм Бронсън Андърууд. Останете с нас.

15.

Артуро Колбърг натъпка поредната палачинка между издутите си бузи и отново се вторачи в огромния извит екран. Всеки път когато Каин отместваше поглед от залятата със слънчева светлина улица отвън и го насочваше към съдрания сламеник, върху който лежеше загърнатият с мръсни одеяла Ламорак, Колбърг започваше с нова сила да си повтаря монотонно, като мантра, като заклинание:

— Умри, кучи сине. Умри, шибаняко. Умри, умри, умри.

Но Ламорак не умираше. Когато Каин и Талан най-накрая го измъкнаха от пещерите, той беше в безсъзнание и в дълбок шок; трябваше да е умрял отдавна. Но те двамата го сгряха и сега, когато от време на време се будеше, го хранеха с топлия бульон, който им бяха донесли Поданиците на Кант. Ламорак призоваваше някаква магия, която му помагаше да се възстановява, а те даже бяха успели да му сложат шина на крака, докато той използваше обезболяваща магия и караше стегнатите мускули около счупването да се отпуснат.

След бързото и ефективно погрижване за крака му Ламорак заяви, че до вечерта вече ще може да ходи с патерица, и моментално заспа. Каин, Талан и лекарят аматьор от Поданиците на Кант се възползваха от състоянието му, за да разпорят шева на бедрото му, да промият с най-силното бренди, което успяха да намерят, личинките на насекомите, след което отново да зашият раната. Освен това закърпиха и разсечения му корем.

Докато наблюдаваше това, Колбърг усещаше как го обзема ярост, но знаеше, че не бива да позволява на негативните емоции да влияят на преценката му. Глътна още една капсула амфетамин, натъпка устата си със сладки, преди наркотикът да подейства на апетита му, и се почувства малко по-добре.

През цялото време в мозъка на Колбърг продължаваше монотонно да кънти една мисъл, отдавна вече изгубила значение и превърнала се в безсмислен набор от звуци: че ако във Вселената имаше някаква справедливост, Ламорак вече нямаше да диша и малкото му предателско сърце щеше да е спряло да тупти.

Всеки път когато улавяше с крайчеца на окото си пламтящата гъба на бутона за извънредното прехвърляне, Колбърг усещаше как гърдите му се свиват и зъбите му изскърцват. Продължаваше да си напомня, че не е безпомощен тук. Дори само кратката тирада на Каин, когато сравни Шахтата с Работническото гето, беше достатъчна, за да оправдае изтеглянето му от Отвъдие.

„Само да избера правилния момент, това е важното сега — каза си той. — Точният момент е най-важното нещо.“

16.

— Величеството ей сега ще дойде — казва хлапето със страхопочитание в гласа. — Никога не съм го виждал да отива при някого…

Извръщам се и поглеждам през малкия прозорец — не искам да признавам, че не си спомням името на хлапето. От мястото, където седя, на границата между слънчевата светлина и сянката, се вижда петното от пазара, където няколко живота по-рано цапардосах това хлапе с овнешки бут — край сергията на Лъм, под извитата сянка на стената на стадиона.

— Нещо ново за Палас?

— Никой не знае къде е тя, бароне. Двамата с Томи отидохме там, но нямаше никого. Естествено, ние почакахме и така нататък, даже Томи още е там, но нищо не знам.

Хвърлям поглед към седналата до сламеника на Ламорак Талан, тя раздразнено свива рамене.

— Само това място знам. Нищо не мога да направя.

Наистина не може. Удивително е, че дори това се е промъкнало през решетката на принудителната забрава на проклетото заклинание. Откакто ѝ обясних какво е направила Палас, тя става все по-раздразнителна и не мога да я виня за това.

— Никой не я е виждал след шибания бой вчера — казва хлапето.

— Ти си я видял?

Нещото, което стиска гърдите ми, внезапно ги отпуска. Най-накрая успявам да си поема дъх и издишвам:

— Добре ли е тя? Ранена ли е? Как изглежда?

Хлапакът се ухилва.

— Доста добре, като се има предвид, че половината проклети Сиви котки я гонеха по улицата. Това беше, когато шибаният бой започна.

— Шибаният бой?

— Да, бароне, съжалявам, мислех, че знаете.

Той ми разказва накратко как Палас се е захванала с цял отряд Сиви котки в Индустриалния парк; според думите му излиза, че тя е подпалила половината район, докато ги е подмамвала към Лабиринта. Хлапакът с гордост споделя, че и той е бил там и собственоръчно е хвърлил шепа лайна в лицето на граф Бърн.

Не мога да удържа смеха си, когато хлапакът описва с мимики стъписването на Бърн при това покушение; тази история неочаквано извиква у мен симпатия към хлапето — господи, как ми се иска да съм бил там да видя всичко! А младокът забелязва реакцията ми и започва да повтаря разказа отново и отново, като всеки път го разкрасява, докато накрая не му махвам с ръка да спре. Дори картината как Бърн получава шепа лайна във физиономията най-накрая омръзва… е, след като се повтори стотина пъти…

И може би въпреки смеха се прокрадва малка болка у мен, като леко ръчкане в ребрата, сянка на съмнение, че тя би се справила с всичко и сама. Може би съм хранел подлата надежда, че тя няма да може да мине без моята помощ, че се нуждае от мен повече, отколкото някога си е признавала. Вероятно малко ме жегва, че тя се е изправила срещу Бърн, който едва не ме уби, който можеше да ме смачка като муха в юмрука си, а тя не му е отстъпила. Тя е независима и ефикасна, и бежанците, които укрива, все още са някъде там. Ако не беше този неочакван страничен ефект с прекъсването на връзката, изобщо нямаше да има причина да съм тук.

— Имаш ли някаква представа как се стигна до схватката ѝ с Бърн и Котките? — питам аз. — Тоест как започна всичко? Какво е търсила в Индустриалния парк?

Той свива рамене.

— Не знам. Мисля, че някой ми разправяше нещо… не, не си спомням. Не е много важно, нали?

— Предполагам, че не. Благодаря, хлапе. Върни се долу и се оглеждай за Величеството.

Хлапето се удря по бронята на гърдите, изобразявайки глупавия поздрав на Поданиците, после прочиства гърлото си и изтраква с дръжката на късия си меч, проверявайки дали излиза свободно от ножницата. Най-накрая, след като е изчерпал всички причини да остане още в моята компания, се завърта на пети в точна имитация на войнишкия кръгом и изчезва от стаята. Чувам как ботушите му трополят по прогнилото дърво на пода и пробвам да си спомня какво е да си толкова млад.

Безполезно е да се опитвам. Твърде много животи са изминали оттогава. Обръщам се и отново поглеждам през прозореца.

Край стадиона се тълпи тежковъоръжен пехотен взвод от редовната армия. Войниците се потят в ризниците си, изглеждат смачкани и навъсени. Спират случайни минувачи, разпитват ги, от време на време ги ошамарват. Към слънцето се носят тежки облаци откъм западния бряг — скоро ще вали, което подобрява настроението на войниците. Преминаването от състояние на потно-жегава мизерия към мокро-мразовита мизерия, като при това имаш на разположение безкрайно количество обикновени граждани, на които да си изкараш яда — това е мечтата на войника.

— Има нещо, което аз си спомням — изрича бавно Талан малко по-късно, с толкова небрежен тон, сякаш е репетирала поне два часа как да го каже. — За Палас. Въпреки онова каквото е там заклинание. Помня колко близка беше тя с всички нас. Колко я беше грижа за нас — особено за Ламорак.

Получавал съм удари в слънчевия сплит от експерти, знаете, веднъж дори от Йежи Купчин, който тогава беше световен шампион в тежка категория. Но дори и тогава не ме е заболявало толкова.

Останал ли е все още някой, който да не знае за връзката им?

Минава дълго време, преди да отговоря, дълго гледам надолу към лицето на Ламорак, все още изключително красиво дори под подутините и синините. Лицето е единствената част от него, която мога да видя — само то се подава от одеялата, в които е увит. Под затворените му клепачи очните ябълки потрепват; Ламорак стене и се върти в съня си, и аз се чудя дали не сънува Театъра на истината.

Надявам се, че да.

— Да — казвам. — Такава си е тя, грижовна.

— Знам, че тя ще ти бъде много, много благодарна за това, което направи. — Тя се приближава към мен. — Особено за Ламорак.

Гледам една или две дълги минути в Талан, която вече е само на ръка разстояние. Сега, когато е изкъпана и облечена в същия стил като дрехите, които носеше на записа — брезентови панталони и свободна вълнена туника — тя се е превърнала в една от най-впечатляващите жени, които някога съм имал удоволствието да срещна.

Дори и тъканта на дрехите ѝ да беше по-дебела и да оставяше нещичко и за въображението, аз имах достатъчно време в донжона да оценя плавните извивки на формите ѝ, играта на мускулите на краката и задните части. Платиненорусата ѝ коса сега блести, изчистена от мазнината и мръсотията и обрамчена от ореол от слънчева светлина, която идеално очертава меката линия на бузите и челюстта. Тя е толкова красива и толкова смела, с устрема на истински герой и с такива невероятни умения, че отдадеността ѝ на бойните изкуства със сигурност превъзхожда моята собствена. Бих могъл да протегна ръка, да я докосна, да я погаля с пръсти по бузата и да я привлека към себе си.

Теменужените ѝ очи са достатъчно дълбоки, за да потъна в тях. Докато я гледам, тя си поема бавно дъх, почти незабележимо извива гърба си, зърната на гърдите ѝ се потриват в тъканта на ризата ѝ и привличат погледа ми.

Виждал съм същото и в по-добро изпълнение — но точно сега не мога да се сетя кога.

Тя само хвърля примамка и проверява дали нещо ще се хване на кукичката. Затова и наговори всички тези глупости — размъти водата, за да се хване рибата в мрежата — и познайте, аз съм идиот. Трябва да съм пълен идиот, защото не искам да се хвана.

— Остави — казвам ѝ. — Знам всичко.

Очите ѝ се отварят широко.

— За…?

— Ламорак и Палас. Знам какво има между тях.

Тя изглежда смаяна.

— Ти знаеш? Тогава защо… как можа… Имам предвид, Ламорак и Палас, и това, което ти направи…

Някакъв много, много силен човек, който е достатъчно малък, за да се побере в черепа ми, започва да млати нещо, което се намира някъде зад очите ми. Явно използва боздуган.

— Може ли да не говорим за това, моля?

— Ами… Тоест, Каин, извинявай, че се бъркам, но… между теб и Палас всичко ли е приключило? В миналото ли е вече?

Оня тип в главата ми сменя боздугана с електрическа резачка и тя започва да ръмжи в ушите ми.

— Според нея е точно така.

— Каин…

Ръката, която тя полага върху рамото ми, край бинта, с който е превързан трапецовидният ми мускул, е топла и силна и от лекия ѝ натиск възлите на мускула ми се отпускат. Срещам погледа на теменужените ѝ очи и… Тя не просто се заиграва с мен, това е нещо много по-съблазнително и фатално от фино предложение за секс. Тя ми предлага разбиране.

— Сигурно много те боли.

Нарочно се правя, че не я разбирам.

— Не, реката е промила раната. Не мисля, че ще се инфектира.

Това изобщо не я заблуждава. Тя сяда във войнската поза, с подвити под себе си крака, и ме поглежда с одухотворено спокойствие.

Свивам рамене и болезненото пробождане в раненото ми рамо се връща — боли ме много повече, отколкото показвам. Вдишвам няколко пъти, призовавайки манастирската версия на менталното зрение, служеща за контрол над тялото. Типът с електрическия трион в главата ми бавно се отдалечава, макар да чувствам, че не си е отишъл напълно, а болката в рамото ми отслабва. Насочвам вниманието си към масажирането на подутото ми коляно, мечтаейки си за торбичка с лед. Съсредоточен върху тази рана, мога да говоря за другата, по-сериозната.

— Това, което е между Ламорак и Палас, си е тяхна работа — отбелязвам тихо. — Мен не ме касае.

Талан успява да изобрази недоверие, без да променя изражението си.

— Наистина е така — настоявам аз. — Това няма значение.

Гласът ѝ е също толкова топъл, колкото ръката ѝ върху рамото ми.

— Но, Каин, това има значение. Яде те отвътре. За всеки е очевидно.

— Тяхна работа си е — повтарям аз. — А какво чувствам към Палас, си е моя работа.

— Значи, за теб… — извивката на лицето ѝ хлътва само за миг, — за теб нищо не е свършило?

Усещам главата си тежка като гюле.

— Не, не е свършило. И никога няма да свърши. Аз дадох обещание, Талан, и ще си удържа на думата. Докато смъртта не ни раздели.

Разбира се, на нея не ѝ е познат този израз — в Империята бракът е по-скоро сделка, отколкото вричане — но схваща идеята ми, макар и да поклаща глава смаяно и разочаровано.

— Какъв трябва да бъде един човек, за да отиде толкова далеч — многократно да рискува живота си, за да спаси своя съперник?

Шибан идиот, ето какъв трябва да бъде.

— Трудно е да се обясни.

Тя слага ръката си върху моята, която покрива раната на коляното ми, и зачаква, докато вече нямам друг избор, освен да срещна погледа ѝ. Дълбоко в очите ѝ нещо умира — като последните късчета от сън, който не можеш да си спомниш, когато се събудиш — и тя казва:

— Надявам се Палас Рил да разбира какъв изключителен човек е отхвърлила.

А сега би трябвало да се разсмея — това е единствената възможна реакция освен сълзите. Вече чувствам смеха вътре в себе си, но ми се налага да положа усилия, за да изкарам горчиво подсмихване.

— О, тя прекрасно го разбира. В това е част от проблема — тя разбира всичко твърде добре.

Предполагам, че трудно ще намери какво да отговори, и тя не казва нищо, само седи край мен на пода и безмълвно наблюдава как разтривам коляното си.

При медитация времето тече бързо — слънчевите лъчи вече проникват много по-надълбоко през отворения прозорец. След малко установявам, че подутината е спаднала — и болката определено е намаляла — и изплувам отново на повърхността на съзнанието си, за да открия, че Ламорак се е пробудил и здравата си похапва.

Той ме поглежда изпод вежди, странно плахо.

— Ти, ъъъ, си ми промил крака, предполагам? Погледнах с менталното си зрение, и личинките ги няма. Благодаря. — Явно се чувства страшно неудобно. Надявам се, че е заради чувството на вина. — И ъъъ… благодаря, че ми спаси живота. Длъжник съм ти.

„Така ли? — изръмжавам наум. — Можеш да ми се отблагодариш, като стоиш далеч от жена ми!“ Но на глас казвам:

— Нищо не ми дължиш. Ако не се беше развихрил на терасата над Ямата, сега щях да гния в каналите. Да смятаме, че сме квит.

Той извръща поглед.

— Никога няма да сме квит.

В гласа му се долавя някакво отвращение към себе си, което ме кара да изпитам голямо задоволство.

— Както кажеш.

Не много далеч се чува тътен от гръмотевица, който ми напомня за гласа на Ма’елкот. Първите едри капки затракват в стакато по перваза и аз затварям прозореца. Усещам ударите на дъжда през дървото — фино топуркане, подобно на стъпките на тичащи хаотично плъхове.

След половин час се появява Величеството. Плъзга се през вратата, сам и странно потаен, сваляйки мокрото си наметало в движение. Талан се изправя с плавно движение и заема бойна поза — тя, разбира се, не знае кой е това и няма намерение да рискува. Спирам я с движение на ръката и му кимам.

Той ни оглежда, пуска многозначителната си полуусмивка и поклаща глава.

— Мамка му, Каин, изумително е как винаги успяваш да омажеш нещата.

— Това е дарба. Талан, запознай се с Краля на Кант. Величество, това е Талан, воин и съратница на Палас Рил.

Той я оглежда, откровено изучавайки я, преди да ѝ подаде ръка — Величеството е не по-малък ценител на женската мускулатура от самия мен. Когато му представям Ламорак, многозначителната му усмивка се връща.

— Ти не си ли оня тип, дето разнасяше Косал? Знаеш ли, че мечът ти сега е у Бърн?

Ламорак потрепва, кимва, а Величеството изсумтява с подигравателно съчувствие.

— Момче, това трябва да е голяма гадост. Все едно да изтръгнат оная ти работа от корена, а?

Разменяме по няколко думи за хайката и за тоталната бъркотия в града, и разбира се, се налага да му разкажем за бягството ни от имперския донжон. Полагам наистина голямо усилие да държа раздразнителността си под контрол — да си губя времето за празни приказки, когато съм толкова близо до намирането на Палас, е малко повече, отколкото мога да понеса.

Освен това разказването на историята за моето героично спасение ми припомня как точно съм попаднал в донжона, метафорично казано, накъде водят дирите ми, а това е нещо, за което не ми се мисли. Ако някой от присъстващите разбере, че съм бил нает от Ма’елкот… не съм сигурен, че ще оцелея достатъчно дълго, за да мога да дам обяснение.

Това нямаше да ме безпокои толкова много, ако Величеството не ми хвърляше своите многозначителни погледи, сякаш знае нещо, което аз не знам.

Най-накрая, когато Талан докарва разказа до битката на терасата над Ямата, вече не мога да издържам.

— Слушай, това толкова важно ли е? — питам. Тонът ми не оставя никакво съмнение относно мнението ми по въпроса. — Трябва да намеря Палас. Днес. Сега.

— Това е проблем — казва Величеството. — И аз самият бих искал да я намеря, но не мога да впрегна цялото Кралство да я търси.

— Не можеш? Величество, от колко отдавна сме приятели…?

Той махва уморено с ръка.

— Не е там работата Каин. Когато тя се сблъска с Котките вчера, те я чакаха в Индустриалния парк около мястото, където тя беше скрила токалите…

— Те… тя… — започвам да заеквам аз. — Ти знаеш?

— За Саймън Смешника и Вечната забрава? — Той ме изглежда покровителствено, сякаш пита: „Аз какво, да не съм идиот?“. — Разбира се. Нима аз не съм Кралят на Кант? Макар че, знаеш ли, любопитен съм защо то не действа на теб…

— Това е тайна — отсичам аз. — Добре, продължавай. Котките са я очаквали край убежището на токалите…

— Точно така. Мисля, че са я намерили по същия начин, по който я откриха тук преди три-четири дни. Някой я е предал.

Сърцето ми избумтява тежко в гърдите ми.

— Някой от Поданиците?

Той кимва.

— Най-вероятно. Никой друг не би трябвало да знае. Моят човек в Очите няма никаква нишка, така че който и да е предателят, той си има работа директно с Бърн и Котките. Паслава, Деофад, някой от бароните… Не знам. Никой с по-нисък ранг няма нужната информация, а тя не беше сложила съгледвачи около убежището — вече не им се доверява…

— Ето защо ти дойде сам.

— По-добре ми повярвай. Ще се наложи да те преместим и ще се нуждая от името на всеки Поданик, който знае, че си тук. Ако Котките дойдат да те търсят тук, това ще стесни кръга на заподозрените.

— Когато го намериш — казвам мрачно, — постарай се да оцелее, докато се добера до него. Ще направиш ли това за мен?

Той свива рамене.

— Не обещавам. Нали разбираш, че си имам и собствени сметки с него? Да я предаде така… Само да ми падне този шибаняк…

Пръстите му се свиват изразително, лицето му се налива с кръв, очите му се зачервяват. Хвърлям му бърз поглед. Нещо в него се е променило след последния ни разговор вчера. Тогава цялата тази история беше само „леко сритване в задника на Ма’елкот“. Сега всичко е убийствено сериозно, и нещо повече; той изглежда готов да бълва лава.

— Само ме отведи при него, Величество. Сега това е крайно важно.

Помътнелите му очи ме стрелват с внезапно подозрение:

— Защо е толкова важно?

Досега не съм обръщал внимание колко дребни са очите му. Вените около тях са се издули — той не на шега е разярен.

— Ей, Величество, това съм аз! Овладей се!

— Да… — изрича той и червенината бавно отстъпва от лицето му. — Да. Знам. Извинявай. Но тя не се нуждае от помощта ти, Каин. Мамка му, абсолютно съм сигурен, че е присъствала на Чудото предишната нощ, а след това се е измъкнала.

— Наистина ли?

— Аха. С някакъв вид Наметало — и после Наметало над Наметалото, ако разбираш какво имам предвид.

Изучавал съм почти година и половина Бойна магия в Консерваторията, преди да се прехвърля на Бойни изкуства, и веднага го разбирам.

Дори адепт не би могъл да я открие, защото не може да забележи кога тя тегли от Потока — най-вероятно ефект от Вечната забрава.

За пръв път от дни лицето ми се разширява в щастлива усмивка.

Всички ме поглеждат, а Величеството пита:

— Какво има?

— Знам къде точно се намира тя — изричам радостно.

17.

— ’Стратор, обажда се онзи Шоумен Клиърлейк от „Най-новото от Приключенията“. Иска да излъчи на живо в мрежата събирането на Каин и Палас.

— Кажете му, ъъъ… не, кажете му „не“. Отговорът е „не“.

Артуро Колбърг гризеше ноктите си, докато гледаше. Каин, винаги професионалист, винаги даващ си сметка за драматургичните изисквания, настоя Ламорак и Талан да придружат него и Величеството, въпреки нарастващата опасност от откриването и арестуването му. Приготовленията отнеха само няколко минути — наложи се да доведат кон за Ламорак, както и тежки наметала и шапки за всички, за да се предпазят от дъжда, изливащ се върху улиците на Лабиринта. Не можеха да рискуват да минат през подземията, беше твърде опасно — там сигурно имаше прекалено много Поданици, укриващи се от дъжда.

Беше събран отряд от дванайсет Поданици на Кант, чиято задача беше да прикриват групата отпред и отзад и да отвличат вниманието на любопитните войници. Всички трябваше да се придържат близо един до друг, защото дъждът се беше усилил толкова, че имаше видимост само на десет-петнайсет метра, но това щеше да попречи и на войниците — така че в края на краищата даже имаше полза от дъжда.

Колбърг беше уведомил екипа на „Най-новото от Приключенията“ само секунди след като Каин обяви, че знае къде е Палас. Този Клиърлейк имаше добра интуиция; Колбърг вече си представяше сцената: очакването, приближаването, първият поглед, очите им се срещат, диалогът — и край.

Трябваше да прекъснат преди целувката, малко преди първото докосване — това щеше да е абсолютно експлозивно. Това можеше да удвои предварителните поръчки на кубове със записи…

Рисковано беше — винаги е страшно рисковано, когато участва Каин, а сега и Бордът на директорите дишаше във врага на Колбърг. Тук беше нужна лична инициатива, нещо рядко срещано сред Администраторите, дързост и увереност, характерни за — дори и наум, Колбърг беше способен единствено да прошепне думата — за Бизнесмен.

Кръвта във вените му препускаше, вдъхвайки му кураж. „Давай смело, покажи им!“

На екрана с двеста и седемдесет градусовата панорама, показващ гледната точка на Каин, се виждаше как отрядът пресича Пътя на измамниците с наведени глави под изливащия се порой. Колбърг едва ли разполагаше с повече от минута, за да вземе решение, но ако Каин можеше да се забави, да речем, десетина минути — достатъчно, за да може новината да обиколи програмните центрове на мрежата — всеки щеше да пожелае късче от това събитие, всеки по света… Защо да го дава само на „Най-новото от Приключенията“?

Те ще платят, всичките ще платят. Ще се втурнат вкупом като стадо леминги; как биха могли да се удържат? Нито един канал не би си позволил да е единственият на пазара, който да не покаже Каин и Палас на живо. Лицензните такси за тези пет минути биха могли да покрият разходите за цялото проклето Приключение, с милиони печалба!

След като веднъж взе решението, Колбърг, без да губи време, нареди Студията да се приготви за режим на приемане. Сто марки на секунда? Хиляда? Той предостави на служителите от Търговския отдел да определят цената, от която програмните директори да скърцат със зъби и да си скубят косите, но да я приемат. После се обади в офиса на „Най-новото от Приключенията“.

— Дайте ми Шоумен Клиърлейк — каза припряно той. — Тук е Биз… Администратор Колбърг.

„Но не за дълго, чувствам го. Няма да остана Администратор още много дълго време.“

18.

В гласовете, говорещи от пет милиарда стенни екрана по цялата Земя, се долавя онази напрегнатост, с която обикновено се съобщава за избухването на война. Почти всичките говорят на английски; малцината останали етнически канали, които се борят за пазара на разни затънтени места, са твърде бедни, за да си позволят исканата от Студията такса. Думите, изричани от тези безплътни гласове, са различни на всеки канал, но значението им е едно и също: „Трябва да видите това. Трябва да ви е грижа за това. Нищо друго в живота ви не е толкова важно като това.“

И лицето, неговото красиво, честно, идеално избръснато лице със спускащи се отгоре къдрици коса, и очите с глицеринов блясък. В изражението му се усеща някаква особена емоция, комбинация между религиозна екзалтация и дълбока самоувереност, сякаш иска да каже: „Аз съм тук. Аз знам. Но вие ще узнаете само ако аз реша да ви кажа.“

В него има и сила, тя просто струи от него. От очите му се излива енергия, която улавят десет милиарда души, гледащи лицето му точно в момента.

— На живо, от Центъра на Студията в Сан Франциско. Аз съм Джед Клиърлейк.

19.

Когато Величеството казва: „Ето това е“, опитвайки се да надвика трополенето на дъжда върху шапките ни, сърцето ми замира.

Наистина ли вече съм толкова близо?

Грохналата грамада на склада се вижда неясно зад мрачната сивкава стена на пороя; зад зейналата врата е тъмно. По гърба ми полазва хлад, а краката ми се подгъват. Поглеждам към яхналия коня Ламорак и към Талан, която държи юздите — виждат се само призрачните им силуети. Навеждам се към ухото на Величеството, докато перифериите на шапките ни се събират — това ни дава възможност да поговорим за малко на завет от бурята.

— Нека твоите момчета влязат — предлагам. — Най-добре да изчакат тук, докато Палас не стане готова да тръгне. Не можем да позволим някой от тях да се разприказва за това с не когото трябва.

Той ми хвърля отново онзи кос поглед, с който проверяваме дали нещо, което сме мярнали бегло, изглежда така, както ни се е сторило, но после кимва.

— И преди теб се сетих за това.

После вдига ръка, приканвайки хората си да влязат. Струва ми се невъзможно да са видели жеста, ала скоро те започват да се появяват, присвити под дъжда.

— Но ти казвам, че вече сме оглеждали това място. Томи е тук в момента. Мамка му, самият Бърн се върна тук да огледа, след като го наваляха лайната. Тя не е тук.

Усмихвам се многозначително.

— Не я познаваш така, както я познавам аз. Тя е имала тук трийсет души, осигурени с храна и вода, място, където да спят и да ходят по нужда. Тя няма да изостави всичко това — няма къде другаде да отиде, няма на кого да се довери. Най-доброто място за криене е това, което преследвачите вече са проверили. — Оглеждам се. Дванайсетте Поданици вече са около нас. — Да влизаме.

Тръгвам пръв, следва ме Талан, водейки коня на Ламорак. Величеството се спира за едно последно преброяване на Поданиците. Когато се озоваваме вътре, Величеството ни повежда през лабиринта от рухнали, полуовъглени греди, към една задна стая, озарена от лагерен огън.

Огънят, невидим извън сградата, е разпален насред стаята от откъртени от стените цепеници и до него клечи и се грее Томи.

Когато ме вижда, той се надига.

— Хей, Каин! Ти какво…

После забелязва Величеството зад мен и се изпъва в стойка мирно, поздравявайки първо мен, а после Краля си с тупване по гърдите.

— Няма ни следа от Палас Рил, ако търсите нея — казва той. — Донесохте ли нещо за хапване?

— Тук има ли мазе? Къде му е вратата?

— Ето там — посочва той. — Обаче…

Той вижда през отвора на вратата Ламорак върху коня, пръхтящ възбудено срещу огъня, както и Талан, и останалите Поданици и поклаща изумено глава.

— Нима никой от вас, кучи синове, не се сети да вземе нещо за ядене?

През това време аз съм взел фенера на Томи и вече го разпалвам от огъня. Дърпам вратата, отварям я и тръгвам надолу по скърцащите стъпала. Величеството ме следва по петите. Не мога да дишам — от адреналина в кръвта ми тялото ми трепка като опъната тетива.

Успях. Успях навреме, даже предварително. Не мога да повярвам, че съм наистина тук, че наистина правя това. Стомахът ми се е свил, главата ми се върти. Най-накрая достигаме пода на мазето.

— Виждаш ли? — казва Величеството. — Тук няма никой.

Каменният под е покрит с вода с дълбочина една педя; тя блести под светлината на лампата и се плиска около ботушите ми. Наоколо са разхвърляни стари счупени щайги и купчини от мъхести цепеници, миризмата на плесен и гнилоч ме удря в носа като тапата на шампанско. Помещението е голямо, таванът е на пет метра височина и на места подгизналите купчини от стари щайги достигат до него. Тръгвам към вътрешността на залата, като плъзгам крака и внимавам да не се спъна от нещо под водата. Няма врати, само отвор веднага след стълбите. Зад гърба ми Величеството отбелязва:

— Проклятие, Каин, дай малко светлина насам. Това място гъмжи от плъхове.

Да, изглежда, те са единствените живи същества тук. Виждам малките им червени очички да ме наблюдават от сенките, а от време на време край краката ми се мяркат извитите гърбове на някои от тях.

— Хайде, Палас — изричам на висок глас. — Стига си се крила. Трябва да поговорим.

— Зарежи, Каин — казва ми Величеството. — Тук няма никого… Мамка му! Един шибан плъх ми се качи до средата на крака! Ще дойдеш ли тук с шибания фенер?

Нима съм сгрешил? Невъзможно — Палас би постъпила точно така.

Или не?

— По дяволите, Палас, нямаш представа през какво минах, за да стигна дотук. — Противно на волята ми, в гласа ми се промъква отчаяние. — Свали проклетото Наметало. Имам новини от къщи.

Това е кодова фраза, добре позната на всеки Актьор.

Над мен и през мен преминава вълна, в главата ми се разнася ромолене и внезапно си спомням, че не съм сам. Някъде отдалече, сякаш от дъното на дълбок кладенец, чувам ахването на Величеството.

Като в сън е — един от онези сънища, в които си сред хората и изведнъж установяваш, че си си забравил панталоните вкъщи. Осъзнаването ме връхлита внезапно, сякаш съм бил със затворени очи и толкова съм се старал да се убедя, че съм сам, че накрая съм започнал да си вярвам, но сега внезапно съм отворил очи и мазето се е оказало пълно с хора.

Те сякаш са навсякъде — насядали са по щайгите и по гредите мъже, жени и деца, притиснали се към хълбоците на родителите си. Дрехите им са най-разнообразни — от разкошна благородническа сърма до вехтите, зацапани парцали на улични просяци. Но всички те са мръсни, явно немити от дни. Мълчат и ме гледат с широко отворени от страх очи.

Разпознавам една малка група от тях — мъж с жена му и двете им дъщери; това е семейство Конос. Едва не им кимам, преди да си спомня, че макар и да ги познавам, те никога не са ме виждали. Изведнъж изпитвам огромна радост от това, че са успели да се измъкнат, че Конос продължава забавните си изследвания на магията, че жена му още го обича, а дъщерите им са все така прелестни, въпреки следите от тежки изпитания.

Тя също е тук.

Стои върху купчина щайги високо над главата ми, ръцете ѝ са скръстени на гърдите ѝ, единият ѝ крак е издаден леко напред, а бедрата ѝ са леко разтворени, което подчертава извивката на тънката ѝ талия по начин, който ме кара до болка да пожелая да я прегърна. Наметалото ѝ виси от мускулестите ѝ рамене и тя тръсва по характерния за нея начин глава, за да отметне къдриците коса от светлите си, бездънни очи. И знаете ли, изобщо не изглежда щастлива да ме види.

— Проклет да си, Каин — изрича тя отчетливо. — Кога най-накрая ще се разкараш от живота ми?

20.

— Стоп! — изкрещя Колбърг, изскачайки иззад пулта на помощник-режисьора. — Стоп, стоп, стоп!

Техниците посегнаха към превключвателите и един от тях незабавно доложи, че предаването на живо по целия свят е прекъснато.

Колбърг падна назад в креслото, треперейки от чувството на триумф.

Това беше съвършено. Беше по-добро, отколкото можеше да си мечтае. Господи, не можеше да измисли по-добър тийзър за маркетинговата кампания, дори и сам да го беше написал. Ще оцелее ли Палас? Още не е сигурно. Ще я спаси ли Каин? Няма как да се знае. Как ще успее да си я върне отново? Никой не може да отгатне.

Той се отпусна в креслото. Всеки от мускулите му се свиваше в почти сексуален екстаз.

Идеално.

21.

Величеството бърбори нещо от другата страна на купчината от щайги — близо до стълбите е, извън полезрението ми. Боря се с надигащия се в ушите ми рев, хилядократно усиленото ехо на гласа ми, виещ в праведен гняв. След всичко, което направих за теб, да ме посрещаш по такъв начин!

— Сериозен съм, Палас. — Надявам се, че успявам да звуча достатъчно сдържано. — За новините от къщи. Трябва да поговорим.

Тя се усмихва с нескрита неприязън.

— Знам защо си дошъл, Каин, и можеш да кажеш на онези оядени кучи синове, че при мен всичко е наред, благодаря. Не се нуждая от помощта ти. Можеш да се прибираш.

И двамата знаем за кои оядени кучи синове говори.

— Не е това, за което си мислиш…

— Ясно. Предполагам, трябва да съм щастлива, че си ми дошъл на помощ. Продължавай, Каин, кажи ми какво друго съм длъжна да чувствам?

Изглежда лесно, толкова лесно и съблазнително, да позволя на тази дребна искрица ярост в гърдите ми да се възпламени, да се изтръгне навън с вик, както често се е случвало в последните месеци на брака ни. В известен смисъл тя ме научи на това — в началото проблемът беше, че никога не повишавах тон; после стана проблем, че и двамата започнахме твърде често да надигаме глас.

Овладявам се с усилие — заложен е животът ѝ. Моята наранена гордост няма значение тук.

— Моля те — изричам простичко, като оставям фенера на най-близката щайга, за да освободя ръцете си. — Моля те, нека да не се караме. Искам само да поговорим пет минути насаме. После ще си тръгна.

За миг решителното ѝ изражение омеква — тя е настроена за кавга и неочакваната ми смиреност я обезоръжава.

Тя гледа към мен от високото си място, заобиколена от токалите. За миг чувствам, че тя наистина ме вижда; само за една кратка секунда, когато погледите ни се срещат, тя вижда мен, а не образа ми, който се е запечатал в съзнанието ѝ — образа на мрачния и циничен кръвожаден негодник, който ѝ е причинил толкова болка.

Ние и двамата носим в себе си такива образи, такива изкуствени ментални конструкции. Мисля, че сме прекарали твърде много време, спорейки наум с тези образи, с имагинерния Каин и въображаемата Палас, и сме забравили реалните хора, криещи се зад тях.

И ето ни сега — вече мога да погледна в очите ѝ. И виждам, че там все още има нещо, когато тя гледа към мен, и тя сигурно вижда същото — че все още има нещо между нас. Устните ѝ се отварят, когато тя си поема въздух, за да заговори…

Внезапно иззад щайгите, откъм стълбите, се разнася висок глас:

— Хей, Палас, сигурно изобщо не си очаквала, че ще ни видиш отново.

Ламорак.

Аз не го виждам от мястото си, но Палас стои по-нависоко и лицето ѝ така засиява, както не съм го виждал от години. Устните ѝ помръдват, тя изрича част от името, което блокировките не ѝ позволяват да довърши — то започва с „К“.

— Ламорак! — извиква тя. — О, боже, Ламорак!

Тя скача от щайгите и се понася радостно към него.

— И, Талан, ти си жива, не мога да повярвам!

Тя вече е забравила за мен.

Сред токалите се разнася радостна глъчка, мнозина от тях тръгват към стълбите, наобикаляйки завърналите се герои. Мазето се изпълва с ликуване, а аз за момента оставам встрани.

Стоя, водата се плиска около ботушите ми, гледам разхвърляните наоколо щайги и слушам гласовете. Не мисля, че бих могъл да гледам спокойно как тя ще потъне в обятията му и ще го обсипе с целувки.

Така че стоя и чакам, и колкото по-дълго чакам, толкова по-жалко и по-нелепо се чувствам, като юноша, цупещ се в ъгъла по време на училищните танци. Само след две минути вече не мога да издържам. А да я виждам в прегръдките на друг, е нещо, с което ще трябва да свикна, рано или късно.

С усилие се заставям да се присъединя към останалите. Излизам от мрака, в осветеното от фенерите пространство.

Мнозина от токалите плачат. Доста от тях се опитват да докоснат с ръка Ламорак или Талан, сякаш за да се уверят, че те не са призраци, не са видения, които ще изчезнат веднага щом им обърнеш гръб. Палас е между тях; Талан е от едната ѝ страна, но Палас е обвила с ръце раменете на Ламорак, право на стълбите, където той седи, изпънал счупения си крак пред себе си.

Не мога да се отърва от мисълта, че нито в Театъра на истината, нито в донжона, по време на цялото бягство, той нито веднъж не попита за нея. Нито веднъж. Едно от първите неща, които попита Талан, е дали Палас се е измъкнала и как е тя. Но Ламорак — не.

Иска ми се да има някакъв начин да кажа това на Палас, без да изглеждам като жалък, ревнив задник — какъвто всъщност съм.

Палас поглежда към мен с искрящи очи и пита задъхано:

— Вярно ли е това? Ти си ги измъкнал от донжона? Сам? Ти?

Свивам рамене.

— Това беше единственият начин, който измислих, за да те намеря.

Е, донякъде. Но истината сега няма никакво значение.

Ламорак промърморва:

— Той ми спаси живота, и то неведнъж. Имаше много възможности да ме изостави и никой нямаше да го обвини за това. Дори и аз.

Подобно благородство не му струва нищо и той го пръска щедро, като огризки от богата трапеза.

Палас го поглежда с обожание в очите, а после внезапно ме стрелва с очи, сякаш току-що си е спомнила, че и аз присъствам. Тя се изчервява и деликатно се измъква от прегръдките му. Да гледам усилията ѝ да не нарани чувствата ми, е не по-малко болезнено, отколкото наблюдаването на това, как прегръща друг.

— Каин, извинявай, аз… Е, нали разбираш. Мислех си, че…

— Да, знам какво си си мислела. Забрави за това. В друг момент можеше и да се окажеш права.

— Значи, ъъъ… — Тя неуверено се навежда напред. — Значи, наистина имаш новини от къщи?

— Да — казвам направо. — Ти си офлайн.

Добре, разбирам, че е детинско да правя това, но се уморих да тъпча около истината. Нека тя да измисля лъжи, за да обяснява на местните какво означава „офлайн“.

Не би изглеждала по-зашеметена, дори ако я бях ударил с камък. Лицето ѝ пребледнява, после почервенява, после отново пребледнява.

— О-откога? — заеква тя.

— Четири дни.

Тя бавно предъвква информацията и си мисли за нещо, което имам чувството, че няма да ми хареса. Тя поглежда през мен, сякаш е видяла някаква интересна сцена извън стените на мазето, после стрелва с поглед Ламорак, след това — мен, и в края на краищата аз съм този, на когото казва:

— Прав си. Трябва да поговорим. Тримата.

22.

Мъкнем заедно Ламорак нагоре по стълбите, а Талан гледа скръбно подир нас. Лицето на Величеството почервенява, докато се отдалечаваме, и очите му сякаш са на път да се пръснат, но Палас му казва тихичко нещо и той се успокоява. Преминаваме покрай Поданиците, които весело се поднасят с Томи, и продължаваме нататък, към руините на порутения склад.

Ламорак се подпира на здравото ми рамо, Палас го придържа от другата страна и носи фенера. Опитвам се да не мисля за горчивото разочарование, което прояжда вътрешностите ми.

Явно тя няма да ми даде шанс дори да разговарям насаме с нея…

Намираме закътано място, далеч от дупките, през които барабанящият дъжд прониква през покрива, и Палас оставя фенера. Подът е покрит с прогнили парчета от опорните елементи на склада и мястото вони на влажни въглища. Докато се опитваме да положим грижливо Ламорак върху една паднала греда, той неволно ме хваща за раненото рамо. Потрепвам и изстенвам. Палас ме поглежда, лицата ни са само на един фут разстояние, достатъчно близо, за да може тя по някакъв начин да усети болката ми…

— Ти си ранен.

— Арбалет — отвръщам, свивайки рамене. Знам, че тя мрази този мачовски маниер да се игнорира болката, но това ми е навик, нищо не мога да направя. — Костта не е засегната, нищо сериозно.

За момент настава неловка тишина. Мога да прочета погледа ѝ — тя не знае колко състрадание да покаже. Не иска нито да бъде равнодушна, нито да ме окуражава. Не намира подходящите думи и това ѝ причинява не по-малка болка, отколкото на мен, така че ѝ позволявам да се измъкне от положението.

— Какво е станало с Величеството? Откога ти е куче пазач?

— Аз, ъъъ… — Тя свива рамене и се извръща. Не е способна да ме гледа, докато казва това. — Не бях сигурна дали мога да му се доверя. Беше заложено твърде много…

— Ти какво, да не си му направила Омайването? — питам аз невярващо.

— Нямах избор — отвръща тя много, много тихо.

— Разбира се, че си имала — казвам ѝ. — Величеството е този, който не е имал избор. — Искрицата гняв в гърдите ми внезапно се възпламенява при спомена за безкрайните ѝ лицемерни лекции. — Мамка му, а ти казваше, че аз нямам принципи.

— Знаеш ли, ти си прав, Каин — казва тя разпалено, вече без никакво неудобство в гласа. — Трябваше да постъпя по твоя начин и да го убия.

— Палас…

— Знаеш ли каква е разликата? Искаш ли да узнаеш разликата? — отсича тя право в лицето ми. — Омайването се разсейва — след два-три дни ще е минало. За колко време минава смъртта? Открих, че се е свързал със самия Тоа Сител. Как би постъпил ти?

Величеството в комбина с Очите? Значи, Киърандел е била права…

Гласът ми е студен и спокоен; единственото, което казвам, е:

— Така ли?

Но тя ме познава твърде добре. Внезапният ѝ гняв угасва, тя казва уморено:

— Не прави това, Каин. Имам нужда от него, разбираш ли?

От това разстояние виждам, че очите ѝ са кървясали и под тях има морави кръгове. Бузите ѝ са хлътнали, от което очите ѝ изглеждат по-големи и искрящи. Тя е толкова изтощена, че едвам гледа, и желанието ми да споря веднага угасва.

— Откога не си спала?

Тя раздразнено тръска глава.

— Открадвам по някой час от време на време. Ще съм готова да отведа токалите утре сутринта. След това ще имам колкото си искам време за почивка. — Тя леко се отпуска. Толкова сме свикнали да си крещим един на друг, че гневът изчезва толкова бързо, колкото се е появил. — И на теб няма да ти е излишен малко сън.

Поглеждам към Ламорак и виждам, че и той е смръщил недоверчиво лице, също като мен. Двамата започваме да говорим едновременно, неспособни да повярваме на това, което току-що сме чули. Утре? Да отведе токалите? Да не е откачила?

— Престанете. — Тя сваля наметалото си, сгъва го и сяда върху него на пода. — Казваш, че съм офлайн от четири дни, така ли?

— Да — неохотно потвърждавам аз.

Не искам да ѝ давам никакви насърчения за онова, което е замислила.

— Значи, дори и при най-голямата възможна грешка ми остават поне двайсет и четири часа. Това ще ми е достатъчно, за да ги изведа от града и да ги изпратя надолу покрай брега.

— Ще си на косъм — казва Ламорак със съмнение.

— Абсолютно — потвърждавам и аз. — Ти и сега си на косъм. Ами ако нещо се обърка? Ако те хванат? Ако си от онези едно на милион, за които долната граница е по-ниска? Нима не помниш какво… — Блокировките ми не ми позволяват да изрека думите. — Какво… може да ти стори… това? Как ще се почувстваш, ако всичко наоколо започне да се размива? Колко дълго смяташ, че ще останеш в съзнание? — Разпервам ръце, търсейки начин да изразя ужаса, който чувствам. — Колко време ще имаш, за да изкрещиш?

— Тук има трийсет и шест души — казва тя търпеливо, но със спокойната решителност, с която е свикнала да привежда аргументи. С този глас иска да каже: „Вече съм взела решение, не си губи времето да ме разубеждаваш.“ — Невинни хора, които ще загинат, ако не им помогна.

— Чудесно. Спаси ги. Но ги спаси онлайн. Мамка му, все пак ти плащат за това, нали?

— Мислиш ли, че правя това за пари? — За миг в очите ѝ отново припламва гняв, сякаш е готова отново да се разфучи, но веднага се успокоява. — Каин, би трябвало да ме познаваш по-добре. — Тя разперва ръце с досада. — Дори не знам дали ще мога да го направя — да се върна онлайн. Това е от заклинанието, нали? Вечната забрава?

— Те смятат така — кимвам.

— Мога да го прекъсвам само за отделни хора. Докосвам ги и им казвам, че ме познават, както направих току-що с Талан. Но кого трябва да докосна, за да се върна онлайн?

„Мен! — крещи една примитивна част от мозъка ми. — Докосни мен!“ Но това са само мечти.

— Развали заклинанието — казвам на глас. — Отмени цялото шибано заклинание, колкото се може по-скоро. Никой не знае колко време ти е останало.

Тя клати глава.

— Не мога. В момента мога да действам ефективно само благодарение на Вечната забрава. Чрез нея мога да тегля магия, без да ме усетят, тя ми позволява да преминавам с Наметалото незабележимо покрай най-добрите адепти на планетата. Освен това Бърн ме разпозна и знае, че аз съм Смешника Саймън. Ако прекъсна заклинанието, той и Ма’елкот веднага ще научат кого търсят. Колко дълго мислиш, че ще мога да се крия от Ма’елкот, след като той научи коя съм?

— По-дълго, отколкото ще оцелееш, ако не прекъснеш заклинанието!

— Но тук е заложено нещо повече от моя живот — казва тя спокойно.

— А ако те намерят начин да му противодействат? Та Ма’елкот е не просто умен, той е гений. Мислиш ли, че никога няма да намери заклинание, което да противодейства на това? И тогава, докато ти мислиш, че Вечната забрава те предпазва…

— Това не ме притеснява. — Тя тръсва глава. — Човекът, който е измислил това заклинание, е изобретил вероятно единствената възможна защита срещу него. Той в момента е долу в мазето, Каин. И не мисля, че възнамерява да продаде откритието си на Ма’елкот.

— Защита? — пита Ламорак. Изражението му е странно — сякаш този въпрос живо го интересува, но по някаква причина се прави, че това е обикновено любопитство. — Каква защита?

— Онези сребърни мрежи, с които Конос и семейството му се криеха от търсещи устройства — казва Палас. — Нали си спомняш, точно преди…

— Аз си спомням — прекъсвам я енергично. — И знаеш ли какво? Това не е ново изобретение. Ма’елкот вече разполага с тази технология. Шибаният Аркадейл носеше цял костюм от такава сребърна мрежа, докато изтезаваше Ламорак. Кажи ѝ.

Ламорак я поглежда смутено — предполагам, че изобщо не иска да си спомня за Театъра на истината.

— Така е — потвърждава той. — Не можех да направя нищо против него.

Тя кимва мрачно, замислена за нещо.

— Нищо чудно. Конос е работел за правителството от време на време.

Долната част на гърлото ми кипи, сякаш съм преглътнал киселина.

— Така или иначе, това не е в твоя полза.

— Те още не са направили връзката — казва Палас. — Не осъзнават, че това може да служи като защита. Може да им отнеме време, докато загреят. Нуждая се само от двайсет и четири часа. Рискът си струва.

— Ти да не си се побъркала?

— Токалите… — започва тя.

— Изобщо не ми дреме за токалите…

— Никога не ти е дремело. Не съм и очаквала друго от теб. Това е част от проблема.

Кипенето в гърлото ми се взривява в нечленоразделно ръмжене:

— Мамка му! Мамка му, мамка му!

Правя няколко крачки, за да се успокоя. Най-накрая отново съм способен да говоря.

— Ламорак, говори ѝ ти. Аз каквото и да ѝ кажа, ще направи обратното.

— Каин, знаеш, че не е така. Държиш се детински — казва тя, и Ламорак се мръщи, сякаш мисли толкова усилено, че ще му се пръсне красивата глава.

— Каин, аз, ъъъ… — започва да говори той тихо и бавно, — съжалявам. Съгласен съм с Палас.

— Какво?

— Тя трябва да следва сърцето си, разбираш ли? — казва той простодушно. Те се споглеждат като кутренца и ми идва да им забия по един шамар. — Аз я подкрепям. Ще ѝ помогна. Каквото и да става.

Бавно сядам на пода; боя се, че ако направя някое по-рязко движение, главата ми ще се пръсне. Стомахът ми се свива от обзелата ме горчивина. Не мога да повярвам, че след всичко, през което преминах, ми е съдено да я изгубя.

Защото знам, виждам го, чувствам го — това е последният ѝ шанс.

Мога да понеса връзката ѝ с Ламорак. Мога да понеса всичко, докато е жива и щастлива. Единственото, което няма да мога да преживея, е, ако тя си отиде, изчезне от света, ако никога повече не мога да я видя, да я прегърна, да докосна косата ѝ, да вдъхна нежния аромат на кожата ѝ…

— Това прецаква Приключението ти, нали? — пита Палас.

Онзи недоверчив тон се е върнал в гласа ѝ.

Вдигам глава и срещам погледа ѝ.

— Не те разбирам.

— Друг път не ме разбираш. Затова си разочарован, нали? — пита тя, сочейки ме обвинително. — Те са те изпратили да ме спасиш, а аз не искам да бъда спасена и това ще ти прецака печалбата.

Седя спокойно, опитвайки се да изпитам отново онзи гняв, който нейният тон би трябвало да предизвика, но не чувствам нищо. Само опустошение.

— Палас, ако щеш ми вярвай — казвам с натежало сърце, — но не ме изпратиха да те спасявам. Позволиха ми да те спася, ако ми остане време. Възможно е даже да предпочитат да умреш — това би направило историята много по-драматична.

За миг тя пуска Ламорак. Нещо в тона ми приковава вниманието ѝ, а и тя знае, че каквито и слабости да имам, не съм лъжец. Палас се навежда на ръка разстояние от мен и сбърчва чело.

— Ще трябва да ми обясниш това — прошепва тя.

Свивам рамене и пренебрежително поклащам глава.

— Някога питала ли си се… питала ли си се защо се бориш толкова упорито да свалиш правителство, което, общо взето, е подобно на нашето?

Тя изглежда озадачена.

— Никого не се опитвам да сваля. Просто спасявам някои хора.

— Ти си неудобна за Ма’елкот — караш го да изглежда глупак. Властта му над благородниците се основава изцяло на страха пред неговото всемогъщество. Но всички виждат, че той не може да те хване.

Тя се намръщва. Изглежда разтревожена.

— Не искам да свалям Ма’елкот. Даже напротив, той е прав. — Върху устните ѝ се появява бледо подобие на усмивка. — Актирите наистина са най-голямата заплаха за Империята. Той просто не хваща онези актири, които трябва. Това е всичко.

Поклащам бавно глава и не успявам да сдържа горчивия си смях.

— Ако знаеше само колко си права.

— Не те разбирам — казва тя и се намръщва, озадачена. После идва разбирането и лицето ѝ се прояснява, след това върху него се изписва учудване, а накрая тя се ококорва, ужасена. — Ти? — прошепва тя.

Глупак, глупак, глупак. Аз съм шибан идиот — винаги забравям колко умна е тя. През мислите ми преминават хиляди възражения, но нито едно от тях не успява да изскочи на бял свят, защото тя протяга неуверено сухата си и топла ръка и я полага върху китката ми — докосване, което ме удря като мълния и спира думите ми, дъха ми, сърцето ми.

— Каин — прошепва тя. — Божичко, Каин… кажи ми, че греша. Кажи ми, че това не се случва.

— Такава е сделката — прошепвам съкрушено. — Това им дължа, за шанса да дойда тук. За шанса да те спася.

Тя изглежда зашеметена, неописуемо ужасена.

— Още една война за трона… и това е най-доброто, на което можем да се надяваме. И то при положение, че по някаква невероятна случайност не умреш от ужасна смърт… Каин, аз не си заслужавам всичко това…

Събирам цялата си смелост да положа ръката си върху нейната и да я стисна.

— Заслужаваш си. Заслужаваш и много повече.

Очите ѝ се напълват със сълзи и на мен ми се иска да мога да намеря думи, за да ѝ кажа колко ми е скъпа; тя поклаща глава, отхвърляйки това, отхвърляйки мен, отхвърляйки безценността на своя живот.

— Това е последният път, независимо дали ще спечеля, или ще загубя, дали ще оцелея, или ще умра — казвам ѝ аз. — Борих се за това… Опитвам се да оставя цялата тази част от живота ми зад гърба си, но те не ми позволяват…

— Ти чака твърде дълго — прошепва тя. — Сега вече никога няма да ти позволят.

Ламорак мести поглед от нейното лице към моето и обратно и най-накрая истината прониква в пудинга, който той използва вместо мозък.

— Сключил си договор за Ма’елкот? — въздъхва той. — Да си го начукам като на девствена коза… Нямаш никакъв шанс!

Разбира се, той е нрав. Напълно съм съгласен с него, но не мога да му го кажа, защото точно в момента, докато гледам неговото подуто и насинено лице, нещо се разбива като ледено огледало в главата ми. Парчетата му валят около мен, блещукат, смразяват гърба ми и карат космите по ръцете ми да настръхват. Късчетата се подреждат в нова картина, ново огледало, показващо истината, която не съм можел да видя по-рано. Всяко парченце застава на точното си място с изщракване, като зъбците във вътрешността на ключалка.

„Да си го начукам като на коза“, предполагам, е обичайна фраза, изразяваща изумление или недоверие, но аз съм я чувал наскоро.

От Бърн.

Щрак.

Гласът на Величеството в главата ми, повтарящ: „Някой я е предал…“

Отново, по-високо и по-звънко: щрак.

Ново щрак, от спомените на Палас, които споделям с нея: Ламорак стои до прозореца, слънцето осветява съвършения му профил, докато той си пали цигара, теглейки точно толкова енергия, че да бъде забелязано отвън — сигнал. А после собствените му думи: „Повярвай ми, не исках да стане така. Съжалявам, Палас. Ето защо ще си платя за това тук.“

И още една фраза, която отеква в главата ми като паднал в кладенец камък, като падане на гилотина. Самият Ма’елкот боботи от дълбините на гърдите ми: „Установих, че двама агенти, които работят независимо един от друг — дори в конкуренция — по една и съща задача, постигат резултат много по-бързо и по-сигурно.“

Щрак.

Поглеждам този мъртвец в очите и казвам:

— Ти. Това си бил ти.

Той настръхва. Вижда смъртта си върху лицето ми, но не разбира каква е причината.

— Каин, ъъъ… Каин? — казва той. — Ммм, Палас, какво…

Тя се опитва да задържи ръцете ми, но аз ги изтръгвам и се изправям. Думите ѝ звучат от някаква невероятна далечина:

— Каин? Какво става?

Гласът ѝ не се чува от ветровете, които вият в бездните на душата ми; ревът им изпълва главата ми и нахлува навън, изпълвайки цялата вселена с омраза.

Пристъпвам към него и се опитвам да си върна гласа, за да кажа на Палас. Трябва да кажа на Палас…

— Ламорак е.

Гласът ми е безстрастен, като монотонното потропване на колелата на влак по релсите. Нито вик, нито писък, нито яростен вой биха могли да изразят това, което чувствам.

— Той е. Той е този, който…

Ала някакъв цветен, кристален ореол обхваща лицето на Ламорак, гредата, на която той седи, фенера, стените, панически протегналата ръце към мен Палас. Обръщам се и се навеждам към нея, за да я докосна, да затворя веригата, в последен отчаян опит да я взема със себе си, но протегнатата ми ръка преминава през полупрозрачните ѝ призрачни гърди и аз падам, задъхващ се и поболял се от ярост, сам, върху прехвърлящата платформа в „Кавеа“, в Студията, в Сан Франциско.

23.

Пълзя на четири крака и дера с ноктите си гладката и студена черна пластмаса. Треперя твърде силно и не мога да се изправя на крака, но успявам да вдигна глава и да видя редицата от директни зрители, безлики зад пластмасовите маски на индукционните си шлемове — редица, стигаща чак до огледалните панели на техническия център.

Аз съм в агония и сега, най-накрая вече на Земята, където езикът ми не е скован от блокировки, мога да назова болката си. Това е единствената дума, която съм способен да произнеса.

— Кол…

24.

— … бърг — завърши Хари, обзет от онова чувство на непреодолима загуба, което идва със завършването на Приключението, на прехвърлящата платформа, когато сетивната връзка вече е изключена и отново ставаш сам, вместо да си източник на преживявания за милиони. Но чувството за загуба му беше нещо добре познато, така че се разтвори без остатък в морето на безсилната му ярост, докато омразата му се мяташе и се гърчеше, и го пробождаше в сърцето.

Толкова близо — той беше толкова близо. Ако не го бяха откъснали от нея, ако не беше тръгнал към Ламорак, ако реакцията му беше с половин секунда по-бърза, ако вдървеното му коляно не го беше забавило…

Сега тя щеше да бъде тук, до него.

Щеше да бъде в безопасност.

Горчивата рана от това знание го ядеше — той беше държал живота ѝ в ръцете си и го беше изтървал. За няколко дълги секунди не можеше да мисли, почти не можеше да вижда, беше способен само да усеща вкуса на пепел и извънредната болка от провала.

Когато се опита да се изправи, всичките му рани се обадиха: дълбокото натъртване на рамото от смазващия захват на Бърн; подутото му, пламнало коляно; накъсаната болка в трапецовидния му мускул, която шареше с трескави пръсти в посока към врата му; многочислените болки, бодежи и натъртвания от хвърляния във въздуха и удари с облечени в желязо тояги. Но най-мъчителната рана, която отнемаше най-много сила от коленете му и изтласкваше въздуха от белите му дробове, беше острието от съжаление, което беше забито в сърцето му и пулсираше в такт с туптенето му.

Едва по-късно, бавно, постепенно, през мъглата от болка започнаха да се промъкват въпросите: Как се беше озовал тук? Защо, за бога, го бяха върнали обратно.

„Какво става, мамка му?“

Актьорите никога не ги отзовават насред Приключение; това просто не се прави. Мамка му, на Колбърг му е било необходимо специално разрешение от Борда на шибаните директори, за да го върнат на края на „Слуга на Империята“ — как ще може да се оправдае това?

Защо изобщо ще му позволяват да опитва, ако не са смятали да допуснат да победи?

Той погледна нагоре, към огледалните стъкла на Техническия център, и разпери ръце. Искаше да крещи, да буйства, да изреве предизвикателно, но единственото, което се изтръгна от гърдите му, беше накъсан шепот:

— Защо ми причинихте това?

25.

Техниците в центъра седяха зад пултовете си и гледаха безмълвно, опулили очи от смайване. Нито един не се осмели да каже нещо, да зададе някой от въпросите или да отправи някоя от забележките, които се въртяха в главите на всеки от тях.

— Това — натърти Колбърг — беше неизправност на апаратурата. Ясен ли съм? Неизправност. Знаете си работата. Вършете я.

Техниците бавно дойдоха на себе си и първо един от тях, а после и друг, а накрая всичките се заеха с изключването на прехвърлящата апаратура и прекъсването на сетивната връзка при директните зрители.

Артуро Колбърг притисна към меките си разплути гърди своя юмрук, натъртен при удара в бутона за извънредно прехвърляне. Болезнено съзнаваше колко малко е спал; замаскираното от амфетамините изтощение беше резултат от непрекъснатата нервна възбуда през последните три дни, особено през последните двайсетина часа, откакто Каин отново беше онлайн.

Избиваше го на сън в креслото, въпреки наркотика; вече почти беше изпаднал в приятна дрямка, когато подскочи от фразата на Каин за свалянето на правителството, „общо взето, подобно на нашето“. Колбърг се бореше героично срещу мъглата в главата си, докато слушаше с нарастващо недоверие разговора, който последва, и се проклинаше за липсата на бдителност, за нерешителността си. Беше се забавил твърде много и беше допуснал да се каже прекалено много. Когато ужасът му надделя над естествената му инертност и той натисна бутона, вече беше твърде късно.

Би трябвало да изпитва чувство на триумф, макар и мъничък, но все пак триумф — най-накрая беше спипал този кучи син, най-накрая беше показал и на Каин, и на Майкълсън кой командва тук. Но вместо това чувстваше вкус на прах в устата и неспокойно свиване на стомаха.

„Той знае. Каин знае.“

Колбърг погледна през огледалния прозорец надолу, към прехвърлящата платформа, на която Майкълсън тъкмо вдигаше очи към Техническия център.

„Той гледа право към мен. Но… това е нелепо. Откъде би могъл да знае, че съм тук?“

Един от техниците подсвирна тихичко и прошепна със страхопочитание:

— Доста ядосан изглежда.

Друг от техниците неуверено се усмихна.

— Съвсем различно е усещането, когато гледа по този начин към теб, нали?

Колбърг изсумтя и натисна бутона на интеркома, за да се свърже с охраната.

— Колбърг е. Изпратете екип срещу безредици в „Кавеа“. В пълно снаряжение.

Една от причините, поради която Актьорите никога не се прехвърляха по време на Приключение, беше, че емоциите, които сега изпитваше Каин, се предаваха по химически път в кръвоносните системи на пет хиляди директни зрители. Дори вкарването на транквиланти чрез венозните системи на симкреслата не можеше да елиминира вероятността да възникнат проблеми.

А го имаше и Майкълсън, който не беше получил никакви транквиланти!

Колбърг едва беше успял да свърши разговора си, а Майкълсън вече се бе изправил и започна да слиза бавно и внимателно по дългото стълбище встрани от абаносовия зикурат на прехвърлящата платформа.

Колбърг стисна устни и забарабани с пръсти в една и съща последователност — показалец, среден, безименен, кутре — отново и отново, сякаш подражавайки на четиритактов барабанен ритъм. Трябваше да каже нещо, да направи нещо, което да задържи Майкълсън на платформата, поне за няколкото минути, през които щяха да дойдат охранителите с червените си брони, лепкавата си пяна и мощните си пушки с гел-патрони.

Той включи високоговорителите и усиленият му глас прогърмя в „Кавеа“:

— Майкълсън? Ъъъ, Каин? Моля останете на платформата. Имаме неизправност в апаратурата за прехвърляне. Опитваме се да я оправим в момента; има шанс да успеем да ви върнем обратно незабавно.

Това би трябвало да го задържи. Колбърг насочи вниманието си към реалните си проблеми. Първо, трябваше да намери някакъв начин да успокои управителите на Студията по целия свят — те вероятно щяха да започнат да се обаждат, да крещят, да ругаят и по различни начини да изразяват разочарованието си от прекъсването на Приключението на Каин. Колбърг очакваше тези обаждания да започнат всеки момент, но това не беше най-големият проблем.

Той очакваше — по-скоро се боеше, че ще последва — обаждане от Борда на директорите. Трябваше да измисли някакво обяснение. При самата мисъл за разговора с празния екран и дигитално модулирания глас червата му се свиваха на възли и в гърлото му засядаше буца. Имаше нужда да си върне онази увереност, онази инерция, която беше набрал с предаването на живо, но сега му изглеждаше, че е изгубил доста повече, отколкото е спечелил. Той отвори с треперещи пръсти кутията и извади още една капсула. Извърна се от техниците и я преглътна с мъчително усилие, без вода.

— Ъъъ, ’Стратор? — обади се неуверено един от техниците. — Сигурно ще искате да видите това.

— Нямам никакво време… — започна Колбърг раздразнено, но гласът му веднага секна и устата му внезапно пресъхна, когато машинално погледна в указаната му посока.

Долу, в „Кавеа“, Майкълсън се носеше по дългата рампа на централната пътека, устремен към вратата.

Това можеше да се превърне в проблем.

Но на Колбърг му плащаха именно за да разрешава проблемите. След само миг колебание той отново се свърза с охраната.

— Пак е Колбърг. Изпратете трима души от отряда за борба с безредици в офиса ми. Не в „Кавеа“, не в Техническия център, а в моя офис, разбрахте ли?

Асистентът му вече си беше тръгнал след края на работното време; щяха да имат уединението, от което Колбърг се нуждаеше.

— И нека да не са от общия състав, а от специалистите. Искам трима специалисти в офиса си и още трима специалисти тук, в Техническия център. Наредете им да задържат Хари Майкълсън и да го ескортират до офиса ми. Разрешава се да употребят сила.

Той се обърна към техниците и погледна изплашените им лица.

— Когато Каин дойде тук — а той ще дойде, не се заблуждавайте, насам се е насочил — му кажете, че го очаквам в офиса си. Нито повече, нито по-малко. Скоро ще дойдат трима от охраната, за да го отведат там. Най-добре не говорете много-много с него. Смятам, че той, ъъъ… възнамерява да нарани някого. По-добре направете така, че да не сте вие.

При тези думи той се насочи към вратата на Техническия център, с цялата бързина, на която беше способен.

26.

Хари погледна нагоре, към огледалния прозорец на Техническия център. Докато ехото от думите, разнесли се по високоговорителите, заглъхваше, той осъзна, че зад тези прозорци можеше да намери някои отговори.

С тази мисъл дойдоха и незабавните действия — той се спусна от прехвърлящата платформа и се понесе из залата. Петте хиляди директни зрители, които бяха изпълнили „Кавеа“, дори не помръднаха — те бяха потопени твърде дълбоко в химически предизвикан сън, в режим на изчакване, който постепенно щеше да им върне собствените им самоличности.

Облечените в смокинги разпоредители се разбягаха при появата му и широките крила на задната врата на „Кавеа“ се отвориха, удряйки се гръмко в мраморните стени. Хари се втурна през прага. Заради раненото коляно му идваше да вие при всяка крачка, рамото му пламтеше, но нищо не можеше да заглуши ужасната болка, притиснала сърцето му.

Когато се блъсна в заграждението на сервизната врата, запищя алармата и токовете на ботушите му затракаха по стоманените стълби към техническия център. Дългата вита стълба беше достатъчно висока, за да го накара да се задъха, докато накрая не стигна до заобикалящия „Кавеа“ сервизен коридор. Далече долу алармата продължаваше да вие.

Той удари по необозначената врата и влетя в стерилната монохроматична вътрешност на техническия център.

Четирима души с белите униформи на техници вдигнаха погледи към него, застинали в креслата си. Всички изглеждаха изплашени, но никой не беше изненадан от появата му. Един от тях вдигна ръце с дланите напред.

— Стой! — каза той и размаха ръка, сякаш Хари беше зло куче, което може да бъде спряно със строг глас. — Това беше техническа неизправност, ясно? Неизправност.

— Ти лъжеш по-зле даже и от мен! — Хари пристъпи към него. — Какво се случи? Защо бях изтеглен? — Той направи още една крачка и показа зъбите си. — Ако започнеш да говориш, преди да стигна до теб, няма да пострадаш.

— Управителят Колбърг… — изписука техникът, после се закашля и заговори пак: — Управителят Колбърг, ъъъ… ви чака в офиса си…

— И той се обади тук, за да каже това? — Хари се облегна на гърба на празното въртящо се кресло пред пулта на помощник-режисьора — и установи, че кожата му е топла. — Не… Той е бил тук, нали? Не се е обадил от офиса си… Бил е точно тук.

Топлината върху кожата, която усещаше сега, беше дошла от меката, потна плът на Колбърг. При мисълта за това Хари почувства буца в гърлото си и дръпна ръката си с изражение на погнуса. Видя наподобяващия гъба бутон за извънредното прехвърляне, монтиран най-отгоре на пулта точно срещу креслото. Сега той беше тъмен, но Хари си представи как е светел в червено, когато потната ръка на Колбърг се е стоварила върху него. За миг в съзнанието се появи кървава картина — как откъсва един по един пръстите на тази ръка и ги тъпче в гърлото на управителя. Тръсна глава, за да пропъди образа, но той се върна отново.

— Сега е в офиса си, нали?

— Ъъъ… Каин? Той вече, ъъъ… вече се обади на охраната. Обади се, преди да си тръгне. Те трябва да те съпроводят дотам.

Хари кимна.

— Да. Разбира се, че го е направил.

Той разбираше, че нервният техник се опитваше да му помогне, като му казваше това, опитваше се да го предпази от проблеми. Но също така разбираше, че вече е твърде късно за това.

— Благодаря все пак — каза той и излезе.

Те го чакаха в коридора отпред.

Трима от охраната на Студията в пълно снаряжение: яркочервени брони от въглеродни нишки с покритие от високоеластичен полиуретан, огледални противолазерни щитове отпред на шлемовете, метални резервоари с втвърдяваща се пяна на коланите. Държаха наклонени пред гърдите си мощни пушки „Уестинг“ със стопатронови пълнители с гел-куршуми.

Те пристъпваха с машинната прецизност на Трудоваци. Носеха се слухове, че в службата за охрана на Студията са зачислени няколко киборги. Те компенсираха липсата на висши когнитивни функции с безпрекословното си подчинение.

Когато Хари пристъпи напред, един от охранителите каза:

— Ще дойдете с нас.

Гласът му беше монотонен, лишен от емоции, и Хари внезапно осъзна, че няма достатъчно енергия, за да не се подчини. Той сви рамене и тръгна напред. Охранителите го заобиколиха отстрани и отзад.

Те го поведоха по сервизния коридор към украсената със златен филигран врата на личния асансьор на управителя, измъкнаха скрит панел и въведоха някакъв код. След дълго спускане, от което ушите на Хари заглъхнаха, се озоваха в подземния офис на Колбърг.

Тук, дълбоко под кулата на Студията, беше прохладно. Хари помнеше последното си посещение тук, преди цял един живот — беше достатъчно хладно, за да не се поти управителят, но невинаги. Само при мисълта, че ще види отново сивото, отпуснато лице на Колбърг, към гърлото му се надигна каквото беше там последното нещо, което бе ял оттатък, в Лабиринта.

Вратата към вътрешния офис зееше отворена. Отвътре се чу гласът на Колбърг:

— Майкълсън, влизай. Не си прави труда да сядаш.

Охранителите не последваха Хари през вратата, но вътре имаше още трима, неотличими един от друг като коли един и същ модел.

Колбърг седеше зад бюрото си и изглеждаше — ако това изобщо беше възможно — още по-отблъскващо от обикновено. Слабата светлина от нощното небе, което показваше ретранслаторът, придаваше на бледата му плът зеленикав оттенък и подчертаваше тъмните кръгове под очите му. Бузите му бяха увиснали, а безкръвните му, наподобяващи влечуги устни бяха здраво стиснати. Хари си отбеляза, че дори Колбърг не е спал много последните дни.

— Току-що разговарях със Съвета на директорите — каза Колбърг. — Имам си… ъъъ… неприятности.

Хари почувства задоволство — поне на кучия син нямаше да му се размине, — което незабавно се стопи при следващите думи на управителя.

— Имам си неприятности, защото не те върнах обратно по-рано. Бях там, в Техническия център. Държах юмрука си над бутона за извънредно прехвърляне. Тази отговорност ми беше възложена пряко от Борда на директорите и сега кариерата ми е под заплаха, защото бях твърде снизходителен. Позволих ти да стигнеш твърде далеч.

Хари внезапно почувства как по задната част на врата му се плъзга нещо — вероятно дулото на пушка, допряно до него от безмълвния охранител зад гърба му. Само това го спря да не се пресегне през бюрото и да сграбчи Колбърг за шията.

— Може би ще ми обясните това, Администратор — каза той напрегнато, предъвквайки учтивото обръщение.

Колбърг допря пръсти пред лицето си.

— „Онези, които не допускат мирна революция, правят неизбежна кръвопролитната революция“ — изрече той отчетливо. — Знаеш ли кого цитирам?

Хари се намръщи.

— Кенеди. Джон Кенеди, един от лидерите на старата…

Внезапно Колбърг удари яростно по бюрото.

— Не, работнически боклук такъв! Цитирам теб.

Хари стоеше втрещен, докато Колбърг му преразказваше последния си разговор със Съвета на директорите. Управителят ставаше все по-ядосан и по-развълнуван, скочи на крака и започна да размахва ръце и да пръска слюнка.

— … и най-накрая, което вероятно беше най-глупавото нещо, което съм те виждал да правиш в цялата ти глупава кариера, беше да кажеш пред сто и петдесет хиляди директни зрители, че Студията, „Приключения без край“, една развлекателна корпорация, ти е наредила да убиеш държавния глава!

Цялата болка, цялата ярост, която Хари носеше в себе си, кипяха в гърдите му, готови да експлодират. Бяха го изтеглили, бяха убили Шана заради тяхната политика.

Заради имиджа си.

Жилите на врата на Хари бяха изпъкнали като на побеснял бик и единственото, което той успя да каже, бе:

— Това беше истината.

— Истината! — изсумтя Колбърг презрително. — Щом си толкова загрижен за истината, защо не кажеш на твоите анхански приятелчета кой си в действителност? Защо не кажеш на Талан как я намери в донжона? Не ми хленчи за истината, когато целият ти живот е изграден върху лъжи!

— Добре — каза Хари. В гласа му отново се бяха появили стържещите нотки. — Няма. Кажете ми само едно нещо. Когато стана всичко това, когато разказвах за шибания ми договор, бях седнал и държах ръцете ѝ. — Сега той се задъхваше, с усилие потискайки смъртоносната си ярост. — Ако ме бяхте изтеглили тогава, прехвърлящото поле щеше да се разшири автоматично и тя щеше да се върне с мен. Сега щеше да е тук. Защо изчакахте? Защо изчакахте, мамка му?

— Не ми викай — каза Колбърг студено. — Не забравяй къде ти е мястото. Писна ми от твоята наглост и неуважение. Надигни още веднъж глас — и ще наредя на охраната да те простреля. Ясно ли е?

Хари се овладя.

— Защо изчакахте?

— Попитах: ясно ли е?

— Да — процеди Хари през стиснатите си зъби.

— Да, какво?

— Да, Администратор. Ясно е.

— Много добре. Отговорът е прост. Договорът ти е за убийството на Ма’елкот. Щом веднъж го направиш, можеш да спасяваш жена си, или не — твоя си работа. Но не и преди това.

— Значи, това е цената. Това е истинската сделка.

— Да. Нещо повече, ако искаш подкрепата на Студията, очаквам да се изправиш срещу Ма’елкот и да го убиеш извън двореца „Колхари“. Двайсет и седемте часа, които прекара извън връзка, ни донесоха достатъчно неприятности. Ако при кулминацията на твоето Приключение ти, така да се каже, си „зад сцената“, няма да реализираме никакви продажби на кубове, нито пък някой ще ги взема под наем. Забрави за всякакви бунтарски забележки — не се съмнявай, че няма да се поколебая да те върна отново. Ако се наложи, ще те дам и под съд за противодържавна дейност.

Яростта започна да се оттича от Хари, сякаш в сърцето му се беше отворил някакъв шлюз, и от очите му погледна Каин.

— Може би просто трябва да ви убия. Може би ако ви убия, ще сключа по-добра сделка със следващия управител.

— Не ми губи времето с празни заплахи — каза Колбърг. — Няма да направиш нищо подобно.

— И Крийл така си мислеше.

— А?

— Задайте ми един въпрос, Администратор. Попитайте ме откъде знаех, че Кралските очи няма да ме застрелят на място, няма да ме застрелят като бясно куче, когато убия Посланика на Манастирите? Хайде, попитайте ме.

Колбърг застина.

— Ъъъ…

— Не знаех — каза Хари спокойно. — Помислете си за това.

Очите на управителя бавно се опулиха, а устните му замляскаха, сякаш се е канел да говори, после е спрял, после пак се е наканил, но не може да реши какво да каже. Той започваше да осъзнава, че може да умре тук, в офиса си, още сега.

— Помислете си за това — повтори Хари. — Помислете си за това, преди да решите, че можете да пожертвате живота на Шана заради по-високи рейтинги, заради шибаната ви печалба…

Хари млъкна, осъзнавайки какво е казал току-що.

Стоеше върху килима и примигваше.

За втори път през последния половин час около него звънтеше кристален дъжд и парченцата се нареждаха в нова картина.

Програмата „Дълъг формат“. Ламорак в режим чесмод — отрязан от надзора на Студията. А Колбърг беше казал нещо за това, че „Аленото огнивче“ на Шана върви твърде добре, твърде лесно… И после внезапното позоваване на ранга — обичайна маневра, позволяваща да се избегне отговора на един прост въпрос: защо е изчакал точно до този момент, преди да натисне бутона? Кое е станало последната капка?

Какво възнамеряваше да направи в този момент Каин?

Да каже истината за Ламорак.

А тази истина би могла да попречи на Студията, да попречи на Колбърг само ако Ламорак изпълнява договора си.

Ако някой му е наредил да я предаде.

— О, боже — простена Хари. — О, боже. Мамка му…

Всичката тази жестокост, всичката болка, страхът, загубите, всичкото това страдание — не само неговото, но и на Шана, на токалите, на Талан, на мъртвите близнаци, дори изтезанията на Ламорак — всичко това е започнало тук. В този офис. Зад това бюро. В сгърчения червясал мозък на този зъл човек…

— Тя беше права — въздъхна Хари. — Шана беше права. Всичко е заради печалбата. Заради рейтингите. Тя не можеше да привлече достатъчно публика, значи, е трябвало да бъде саботирана. Да бъде предадена, за да отида да я спасявам. Вие сте могли да направите от това глобално събитие. Вие. Не Ламорак. Вие.

Хари почувства как коремът му се свива, как краката му се разтреперват. Каин се гърчеше там, вътре в него, гладен, жадуващ кръв.

— Какви ги плещиш?

— Какво му предложихте? Познавам Карл от десет години. Какво може да сте му предложили, че да го накарате да се съгласи на това?

Колбърг сви месестите си устни в нещо, наподобяващо смачкан червеникавокафяв сфинктер.

— Майкълсън, не знам какво си мислиш, но настоятелно ти препоръчвам да не повтаряш никое от тези безумни обвинения извън този офис. Бордът на директорите настоява за твоето киборгизиране, Майкълсън, само защото си направил определени коментари; единствено благодарение на моето ходатайство си все още жив и свободен. Ако кажеш нещо подобно публично, няма да съм в състояние да те защитя.

А после вече беше твърде късно: Каин се беше изтръгнал и бе завладял мозъка на Хари, и се навеждаше над масата, оголил зъби.

— Колбърг — каза Каин, — няма да те убия. Няма да те убия, защото от това няма да те боли достатъчно…

Той се канеше да продължи със списъка на всички начини, по които беше способен да предизвика болка, и да ги демонстрира един по един, но Колбърг внезапно се метна под бюрото си, крещейки:

— Стреляйте, стреляйте, стреляйте!

Пушките в ръцете на охранителите изреваха и след четвърт секунда излелите се от дулата им като вода от маркуч гел-патрони запратиха Каин в алено небитие.

27.

Изчервяването на Талан започна с розови петна на високите скули, после се разпростря като слънчев изгрев около очите ѝ и надолу по шията. Необичайно свенливата ѝ усмивка и начинът, по който почти, но не съвсем, издърпа ръката си от дланта на Величеството, в съчетание с престорено небрежните ѝ отговори, скоро накараха Краля на Кант да се зачуди кой кого съблазнява тук.

Той просто убиваше времето в леки закачки, но колкото повече се заиграваше с Талан, толкова по-заинтригуван ставаше — и толкова по-сигурен, че тя играе неговата игра по-добре от самия него. Очарователна жена, общо взето, и по думите на всички — великолепен боец, почти равна на Каин, а според някои — дори по-добра от него. Колкото повече разговаряха, толкова повече Величеството се улавяше да си мисли какъв би бил животът му с кралица на Кант до себе си, кралица воин, страшилище за враговете му, но обичана от неговите Поданици…

Тя беше прекрасна, макар и да не беше Палас Рил.

Усети се, че се увлича. Несъмнено, той губеше играта, но в края на краищата не беше ли това вече нещо повече от обикновена закачка? А в такива случаи понякога е по-приятно да загубиш, отколкото да спечелиш.

Лекомислените му фантазии за семеен живот секнаха внезапно, когато Палас се върна сама. Тя се появи горе на стълбите, осветена в гръб от огъня на Томи.

— Величество, може ли двама от хората ти да помогнат на Ламорак?

— Разбира се — отвърна машинално Величеството, но после се намръщи. — Къде е Каин?

Лицето ѝ беше в сянката и изражението ѝ не можеше да се разгадае, но в гласа ѝ се долавяха безпокойство и неувереност.

— Отиде си.

Кралят и Талан попитаха едновременно, с почти еднакво разочарование:

— Отиде си?

— Просто си тръгна? — Величеството се изправи, пускайки ръката на Талан. — И ти го пусна?

Талан също се изправи и погледна Палас с недоверие.

— Какво се случи? Какво му каза?

— Нищо. — Изтощителните последни няколко дни бяха изсмукали всички емоции от гласа ѝ. — Нищо не съм му казвала. Той дойде, за да ми остави съобщение. Направи го, след което си тръгна. Не можех да го спра.

— А аз си мислех… — започна Талан, — мислех си…

Тя млъкна и поклати глава. После отново седна на стъпалото и облегна брадичка на дланта си. Хвърли празен поглед към токалите и насядалите кой където свари Поданици.

Величеството едва ѝ обърна внимание — забавлението си е забавление, но работата си е работа. Той се качи по стълбите, хвана твърдо ръката на Палас малко над лакътя и нежно я отдалечи от стълбите.

При огъня Томи си грееше ръцете, заедно с още един от Поданиците.

— Не чухте ли какво каза дамата? — попита Величеството. — Отивайте за Ламорак, бързо.

Мърморейки тихичко за несправедливостта на живота, двамата се изправиха. Палас ги упъти и те тръгнаха. Когато се скриха в тъмнината, Величеството се обърна с негодувание към Палас.

— Мамка му, Палас — изсъска той. — Да не си си изгубила ума? Как можа да го пуснеш? Нали ти разправих какво ми каза Тоа Сител…

Палас се беше вторачила замислено в някаква далечна точка и сякаш ѝ беше много трудно да задържи вниманието си върху думите на Величеството — все едно той беше някакъв дразнител и само я разсейваше.

— Тоа Сител греши.

— Откъде знаеш? Откъде знаеш, че Каин не тича към Кралските очи точно в момента?

— Знам.

Спокойствието ѝ и пълната ѝ увереност разколебаха Величеството, но не го отказаха.

— Как можеш да знаеш? Тоест аз съм наясно, че това не е в негов стил, но ти и Ламорак… Ревността може да накара човек да направи глупави неща, Палас. Най-добре да отведем токалите, за по-сигурно.

Вниманието ѝ се върна от някъде много далеч и тя го погледна съсредоточено в очите.

— Няма нужда да ги отвеждаме. Каин няма да ни предаде. Просто не може да го направи.

— Добре, добре, хубаво е, че му имаш такова доверие, но и моят задник е заложен…

Тя поклати глава и се изсмя горчиво — сякаш е подслушала шега, която е повече болезнена, отколкото забавна.

— Доверието няма нищо общо тук. Освен това той си тръгна преди час. Ако беше отишъл при Очите или при Котките, те вече щяха да са тук.

— Мамка му, никога нямаше да го доведа, ако подозирах, че ти ще си тук. Не можеш да поемаш такива рискове!

Тя приятелски положи ръка върху рамото му.

— Повярвай ми, Величество. Всъщност ти ми спаси живота тази нощ. Утре по изгрев-слънце ще изведа токалите от града и всичко ще бъде наред.

Тя свали ръката от рамото му, отдалечи се от него и слезе по стълбите, потънала в размисли.

„Може би наистина всичко ще бъде наред — помисли си Величеството, докато я гледаше как уморено се спуска надолу. — Може би. Но ако не е, Каин най-добре да има убедителни отговори на някои въпроси. Има неща, които не може да се простят, дори и на приятели.“