Гейтуей III

ДЕСЕТА ГЛАВАСКРИВАЛИЩЕТО НА ХИЧИЯНЦИТЕ

Когато хичиянците се скрили в ядрото зад Шварцшилдовата черупка те знаели, че поддържането на връзка с огромната Вселена няма да е лесно, но въпреки това решили, че не могат да не следят какво става.

И така, те изградили мрежа от звездички около черната дупка. Били достатъчно далеч и смущаващата радиация от звездичките, която попадала в черната дупка, не блокирала техните схеми, пък и те били много, така че ако дефектирала или бъдела разрушена една… дори сто… останалите можели да приемат и записват данни от станциите за ранно предупреждение, разположени из цялата Галактика. Хичиянците избягали, скрили се, но оставили свои очи и уши.

От време на време по-смелите излизали, за да научат какво са видели очите и чули ушите. Когато изпратили Капитана и неговият екипаж да проверят пространството за блуждаеща звезда, проверката на мониторите била само допълнително задължение. На борда били петима… във всеки случай петима живи. Несъмнено Капитана най-много се заинтересувал от стройната, бледа, с блестяща кожа женска на име Туайс. По стандартите на Капитана тя била вълнуваща красавица. И много секси… всяка година при това… а, според неговата преценка, времето й за любов отново наближавало!

Не, молел се той, само не сега. За същото се молела и Туайс, защото преминаването през Шварцшилдовата повърхнина не било лесно. Дори със специален кораб като техния. Наоколо имало други отварачки на консерви… Уон откраднал една… но те били с ограничени възможности. Корабът на Уон не можел да премине отвъд повърхнината и да оцелее. Той можел само да удължи част от себе си, която да проникне там.

Корабът на Капитана бил по-голям и по-здрав. Въпреки това той така подскачал, така се тресял, че Капитана и Туайс, и другите членове на екипажа били силно изтощени. Блестящата като диамант, прилична на тирбушон спирала искряла и осветявала цялата каюта. От светлината ги заболели очите, от силното тръскане се насинили. А то продължавало и продължавало. Цял час или повече, според субективната оценка на екипажа, странна, променяща се смесица от нормалния темп на Вселената като цяло и забавения ритъм вътре в черната дупка.

Най-после преминали в нормалното пространство. Ужасното подскачане престанало. Ослепителната светлина отслабнала. Под тях светела Галактиката — кремав кадифен купол, осеян с ярки, плътни звезди, защото те били твърде далеч в центъра, за да виждат нещо повече, освен случайни тъмни петна.

— Да благодарим на обединените безтелесни умове — казал Капитана, усмихнал се (усмихнат той приличал на скелет от медицинско учебно заведение) и развързал предпазните колани… — Мисля, че успяхме!

Останалите последвали неговия пример, оживено заразвързвали коланите и весело се разбъбрили. Когато започнали да събират данни, Капитана протегнал костеливата си ръка към Туайс. Успешното преминаване през Шварцшилдовата повърхнина било повод за веселие… както за капитаните на китоловните кораби благополучното преминаване покрай нос Хорн, за първите заселници спускането на покритите фургони по склоновете към обещаната земя на Орегон или Калифорния. Рисковете и опасностите останали зад гърба им. Щяло да им се наложи да преминат пак през тях чак на връщане. Но сега поне за една седмица или повече можели да се отпуснат и спокойно да събират данни, а това било приятната част от експедицията.

По-точно трябвало да бъде.

Трябвало да бъде, но не било, защото когато Капитана закотвил кораба и офицера Шоин отворила комуникационните канали, всички сензори на борда светнали червено. Хиляда автоматични станции на орбита предавали големи новини! Важни новини… лоши новини и всички приемателни устройства бързали веднага да ги съобщят.

Хичиянците притихнали шокирани. А после тяхната закалка надделяла над уплахата и кабината зажужала като кошер. Приемали данни и съпоставяли, анализирали и сравнявали. Съобщенията се трупали. Картината се оформяла.

Последната експедиция за събиране на данни била само преди няколко седмици, според бавния ход на времето вътре в голямата централна черна дупка… и няколко десетилетия, според забързаната Вселена отвън. Но дори и така не било много отдавна! Особено в космически мащаб.

И все пак целият свят бил различен.

Въпрос: Какво е по-лошо от несбъдването на едно предсказание?

Отговор: Предсказание, което се сбъдва по-рано от очакваното.

Хичиянците били убедени, че в Галактиката ще възникне интелигентен и технологичен живот. Били идентифицирали повече от дузина населени светове… и не просто населени, а обещаващи да развият интелект. И били направили план за всички.

Някои от плановете пропаднали. Имало видове окосмени четирикопитни на една влажна, студена планета, толкова близо до мъглявината Орион, че нейното полярно сияние изпълвало небето — малки, бързи същества с подвижни лапи като на миеща мечка и очи на полумаймуна. Хичиянците мислели, че един ден тези същества ще открият оръдията на труда и огъня, и земеделието, и градовете, и технологиите, и космическите кораби. И те наистина ги развили и ги използвали, за да отровят планетата и унищожат своята раса. Имало и друга раса с шест крайника, дишаща амоняк, много обещаваща, за съжаление много близо до звезда, която станала свръхнова и дишащите амоняк същества загинали. Имало и студени, бавни блатни същества, които заемали специално място в хичиянската история. Те донесли ужасните новини, накарали хичиянците да се скрият и това било достатъчно, за да ги направят уникални. Нещо повече: те не само били обещаващи, но фактически вече били интелигентни. И не само интелигентни, но и цивилизовани! Технологията вече била в техните възможности. Но в плана на хичиянците те заемали по-далечно място, защото блатният им метаболизъм бил много бавен и не можели да се състезават с по-топлите, по-бързи раси.

Хичиянците се надявали, че някоя раса един ден ще достигне Космоса и ще оцелее.

Но те се и страхували, защото когато планирали своето оттегляне те знаели, че някоя раса може не само да ги достигне, но и да ги надмине. Но как е могла тази раса да се развие толкова бързо? Били изминали само шестдесет земни години от последната проверка!

Тогава далечните монитори на орбита около планетата Венера регистрирали присъствието на умни двуноги същества, които копаели изоставените хичиянски тунели, изследвали своята малка слънчева система с космически кораб с реактивни двигатели и химическо гориво. Отчайващо несъвършени, разбира се. Но обещаващи. След едно столетие или две… четири или най-много пет, мислели хичиянците… те вероятно ще намерят астероида Гейтуей. И едно или две столетия след това може би ще започнат да разбират технологията…

Но събитията се били развили невероятно бързо! Човешките същества били намерили корабите на Гейтуей, завода за храна… огромната, далечна жизнена среда, която хичиянците използвали да държат затворени образци от австралопитеките — най-обещаващата тогава раса на Земята. И това не било всичко.

Екипажът на Капитана бил добре обучен. Данните били приети и филтрирани от безтелесните умове, били табулирани и обобщени, и специалистите подготвили своите отчети. Уайт-Нойс бил навигатор. Той имал задължение да засича положението на всички открити източници и да актуализира локаторния файл на кораба. Шоин била офицер по съобщенията, най-заета от всички… с изключение може би на Монгрел, организаторът, която обикаляла от борд на борд, разменяла мисли с безтелесните умове, извършвала проверки и предлагала корелации.

Нито Бърст, специалист по проникване в черни дупки, нито Туайс, която била специалист по дистанционно управление на апаратура, не били ангажирани по това време, така че те, както и Капятана, лицевите мускули на когото потръпвали като змии, докато очаквал обобщените доклади, помагали на другите.

Монгрел също обичала Капитана и затова тя първа му предала най-малко тревожния доклад.

Първо, корабите на астероида Гейтуей били открити и използвани. В това нямало нищо лошо! То било част от техния план, макар да било шокиращо, че е станало толкова скоро.

Второ, бил намерен завода за храна и този артефакт хората нарекли „Хичиянски рай“. Това били стари съобщения, отпреди десетилетия. И не били важни. Но фактът бил тревожен… много тревожен, защото „Хичиянският рай“ бил конструиран да задържа всеки акостирал на него кораб, а установената двупосочна връзка означавала, че тези изправени двуноги са постигнали доста голям напредък.

Трето, имало съобщение от намиращите се на платноходката и от него лицевите мускули на Капитана затрепкали по-бързо. Намирането на кораб в слънчевата система било едно… а намирането на такъв в междузвездното пространство било обезпокоително впечатляващо.

И четвърто…

Четвъртото била скицата на Уайт-Нойс на всички известни хичиянски кораби, използвани от човешки същества. Като я видял. Капитана изревал от гняв.

— Нанеси я върху картата на забранените пространства! — заповядал той. И щом ветрилата с данни били включени и се появили комбинираните карти, мускулите по лицето на Капитана затрептели като струни на арфа. — Те изследват черните дупки — промълвил едва чуто той.

———————————————

———————————————

Уайт-Нойс кимнал.

— Има и още нещо — допълнил той. — Някои от корабите носят разрушители на реда. Те могат да проникват през Шварцшилдови повърхнини.

А организаторката Монгрел добавила:

— И изглежда не разбират предупредителните знаци за опасност.

След като предали отчетите си, останалите от екипажа учтиво зачакали. Сега Капитана трябвало да реши проблема и те се надявали, че той ще се справи.

Женската на име Туайс не била влюбена в Капитана, защото още не й било дошло времето за любов, но тя знаела, че ще дойде. Съвсем скоро. Най-вероятно през следващите няколко дни. Така че към допълнение на грижите от тези изненадващи и плашещи новини, тя се тревожела и за Капитана. Той трябвало да вземе решение какво да правят. Макар че още не било време, Туайс се пресегнала и сложила ръката си върху неговата. Капитана се бил замислил толкова дълбоко, че дори не й обърнал внимание, само разсеяно я потупал.

Тя подсмъркнала — този звук бил хичиянския еквивалент на покашляне, преди човек да заговори — и попитала:

— Искаш ли да установим контакт с безтелесните умове?

— Не сега — изсъскал Капитана и потрил гърди със свободния си юмрук. В тишината на каютата прозвучало силно стържене. Онова, което Капитана истински желаел, било да се върне в черната дупка и да придърпа звездния покров над главата си. Не било възможно, обаче. Следващият най-добър ход бил да се върне в същото сигурно, дружелюбно ядро и да докладва на стоящите над него. Те да вземат решение. Те да влязат в контакт с безтелесните умове на предците, които с желание ще се включат, Те да решат как да постъпят при създалата се ситуация… ако е възможно с някой друг хичиянски капитан и екипаж, специално изпратен в това ужасно бързо космическо пространство, за да изпълни техните заповеди. Това било възможно, но Капитана бил твърде дисциплиниран, за да си позволи така лесно да се измъкне. Той бил на сцената. Следователно той трябвало да предприеме енергични действия. Ако сгреши… е, съжалявам, бедни Капитане! Ще си носиш последствията. Щяло да последва най-малкото изгонване, макар че тази мярка се прилагала за малки грешки. Наказанието за по-големи било еквивалентно на повишаване с намаляване на отговорностите… а Капитана не изгарял от желание да се присъедини към огромната маса от безтелесни умове на неговите предци. Той изсъскал уморено и взел решение;

— Информирай безтелесните умове! — заповядал.

— Само да ги информирам ли? — попитала Шоин.

— Само ги информирай. Туайс, приготви един безпилотен кораб и го изпрати в базата с копие от всички данни! — Туайс пуснала ръката на Капитана и се заела да изпълни нареждането. — Задай курс за среща с платноходката! — обърнал се накрая Капитана към Уайт-Нойс.

Хичиянците нямали навика да козируват при получаване на заповед. Те нямали навика и да оспорват заповедта и затова когато Уайт-Нойс попитал: „Сигурен ли си, че трябва да направим точно това?“, в кораба настъпило объркване.

— Изпълнявай заповедта — отсякъл Капитана и нервно вдигнал рамене.

Всъщност това не било вдигане на рамене, а бързо, силно свиване на неговия твърд, сферичен корем, Туайс гледала възхитена привлекателната малка издатина.

Тя трепнала и разбрала, че времето й за любов е по-близо, отколкото си мислела. Колко не навреме! Капитана щял да бъде почти толкова изнервен, колкото и тя, тъй като те имали планове за много специален ден и половина. Туайс отворила уста да му каже и отново я затворила. Не било време да го безпокои с това.

Капитана имал на разположение много ресурси. Разполагал с повече от хиляда добре скрити тайни складове с хичиянски артефакти, разпръснати из галактиката. Не онези, които били оставени, за да бъдат открити по-рано или по-късно, като например Гейтуей. Тези били скрити под външния вид на необещаващи астероиди в недостъпни орбити или в междузвездни пространства, между струпвания на други обекти, в прашни или газови облаци.

— Туайс, подготви един команден кораб! — заповядал той, без да гледа към нея. — Ще отидем на среща с платноходката.

Капитана забелязал, че тя е разстроена. Съжалил я, но не се изненадал… що се отнася до това, той самият бил разстроен! Върнал се към командирската седалка, навел таза си към издадените фланци под формата на буквата V, животоподдържащият му пояс влязъл плътно в ъгъла, образуван от тях.

И усетил, че офицерът за връзка стои над него и излъчва тревога.

— Слушам, Шоин. Какво има?

Шоин извила почтително бицепси.

— Те… — заекнала тя. — Те… Убийците…

Тялото на Капитана се разтърсило от електрическия шок на страха.

— Убийците?

— Мисля, че има опасност да ни открият — казала мрачно Шоин. — Туземците разговарят по радиото с нулева скорост.

— Разговарят? Искаш да кажеш, че предават съобщения? За кого говориш… за безтелесните умове! — Капитана изкрещял, изскочил от седалката, — Искаш да кажеш, че туземците предават съобщения на галактически разстояния?

Шоин кимнала.

— Страхувам се, че е така, Капитане. Разбира се, аз не зная какво предават… но обемът на предаването е много голям.

Капитана разтърсил леко китки, за да каже, че не иска повече да слуша. Предават съобщения! През Галактиката! Където всеки може да ги чуе!… Където, специално в някои части, в които според хичиянците изобщо не може да се проникне, също могат да чуят. И да реагират.

— Установи връзка с умовете! — заповядал мрачно той и се върнал на седалката си.

Мисията била провалена. Капитана вече не се надявал на безгрижно пътуване за удоволствие или дори удовлетворение от доброто изпълнение на задачата. Големият въпрос в ума му бил дали ще може да се справи през следващите няколко дни.

Все пак те скоро щели да се прехвърлят в командния кораб с форма на акула, най-бързият в хичиянския флот. Тогава възможностите им щели да нараснат. Той бил не само по-голям и по-бърз. На него имало най-модерна апаратура, такава, с каквато не разполагал малкият му кораб за преминаване през Шварцшилдова повърхнина. Телепатичен психокинетичен приемопредавател, Машини за пробиване на дупки — като онези, които неговите предци използвали за издълбаване на астероида Гейтуей и на тунелите под повърхността на Венера. Апарат за проникване в черните дупки, за да види какво може да де измъкне… Капитана потреперил. Благодарение на безтелесните умове на предците не се налагало да използват този апарат! Но той ще го има. И хиляди други прибори и апарати…

При условие, разбира се, че корабът все още е годен за използване и дойде на срещата.

Оставените от хичиянците артефакти били мощни, здрави и надеждни, направени да издържат най-малко десет милиона години, ако не възникнат непредвидени инциденти.

Но такива инциденти не са изключени. Някоя свръхнова звезда наблизо, дефектирал детайл, дори случайно сблъскване с друг обект… могат да се направят достатъчно здрави артефакти срещу почти всякакви рискове, но в безкрайното астрономическо време „почти всякакви“ е съвсем малко по-добро от „никакви“.

Ами ако командният кораб се е повредил? И ако няма друг, който Туайс да открие и да закара на мястото на срещата?

Капитана изоставил тези нерадостни мисли. Имало твърде много „ако“. И последиците от всяко били неприятни.

Не било необичайно за Капитана или за който и да било друг хичиянец да се чувства потиснат. Положението било сериозно.

Когато великата армия на Наполеон се оттегляла от Москва, нейни врагове били малки, постоянно нападащи ги кавалерийски групи, руската зима… и отчаянието.

Когато след тринадесет десетилетия хитлеровият Вермахт повторил същото пътуване, главните заплахи идвали от съветските танкове и артилерия, руската зима… и, отново, отчаянието. Те се оттегляли в по-добър ред от Наполеоновата армия и нанасяли повече поражения на враговете си. Но не с повече, нито пък с по-малко отчаяние.

Всяко оттегляне е някакъв вид погребално шествие и мъртвецът е увереността. Хичиянците уверено очаквали да завладеят една галактика. Когато открили, че трябва да загубят и започнали своето голямо оттегляне от звездите, за да се скрият в черната дупка, размерът на тяхното поражение бил по-голям от преживяваното някога от хората и отчаяние обхванало душите им.

———————————————

———————————————

Хичиянците играели най-сложната игра. Тя би могла да се нарече колективен спорт, само че на малцина играчи било разрешено да научат, че те изобщо са отбор. Стратегиите били ограничени, но крайната цел на играта била ясна. Ако успеели да оцелеят като раса, щели да победят.

Но на шахматната дъска имало толкова много фигури! А хичиянците разполагали с толкова малък контрол върху тях. Те имали право да започнат играта. Но след това, ако се намесели директно, се излагали на опасност. Тогава играта станала застрашителна.

Сега бил ред на Капитана да играе и той знаел рисковете, на които бил изложен. Можело да е играчът, който ще загуби играта за хичиянците веднъж завинаги.

Първата му задача била да запази колкото се може по-дълго в тайна мястото, където се криели, което означавало да направи нещо за пътуващите с платноходката.

Това била най-малката от неговите грижи, защото втората задача била решаваща. На откраднатия кораб имало апаратура, способна да проникне дори под обвивката около черната дупка, в която се криели. Не можела да влезе. Можела обаче да надзърне, а това било лошо. По-лошото било, че същата апаратура можела да проникне почти във всеки дисконтинюитет на събитие, дори в такова, в което самите хичиянци не се решавали да влязат. Те се молели един дисконтинюитет никога да не се случва, тъй като в него се криело нещото, от което най-много се страхували.

И така, Капитана седял пред пултовете за управление на кораба, докато светещият силикатен облак, който обграждал ядрото, изчезвал зад тях. Междувременно Туайс започнала да проявява признаци на напрежение, което скоро щяло да достигне връхната си точка; и междувременно студените блатни жители от платноходката живеели своите дълги, бавни животи; и междувременно корабът на Уон, който можел да направи нещо по предстоящото събитие, вече наближавал друга черна дупка…

А междувременно другите играчи на голямата дъска, Оди Уолтърс и Джени Йе-ксинг, гледали как чиповете от техния залог бавно се свършват в очакване да започнат собствената си игра.