Гейтуей III

ПЪРВА ГЛАВАСЪЩО КАТО ЕДНО ВРЕМЕ

Преди да ме направят всеобхватен, изпитах нужда, която не бях чувствал повече от тридесет години, и извърших нещо, което не си бях и помислял, че отново ще направя. Отдадох се на един порок, практикуван в уединение. Изпратих жена си, Еси, в града да направи проверка на заведенията си от веригата за бързо хранене. Блокирах всички комуникационни системи в къщата с бележката „Никой да не ме безпокои!“. Извиках информационно-търсещата си програма (и приятел) Алберт Айнщайн и му подадох такива команди, от които той се намръщи и засмука лулата си. Малко след това къщата утихна и Алберт неохотно, но покорно, се самоизключи. Настаних се удобно на дивана в кабинета. От съседната стая се чуваше тихо „Малка нощна музика“ от Моцарт, въздухът от климатичната инсталация ухаеше на мимоза, осветлението намаля… И тогава назовах името, което не бях произнасял от десетилетия: „Зигфрид фон Шринк, бих искал да говоря с теб“.

За момент си помислих, че няма да дойде. Но в ъгъла на стаята, до барчето, неочаквано се появи слаба светлина и той седна.

Не се беше променил през последните тридесет години. Носеше тъмен, дебел костюм с кройка, която ще видите на портретите на Зигмунд Фройд. На възстарото му чудато лице не се бе прибавила нито една нова бръчка, светлите му очи блестяха както преди. Държеше истински бележник в едната ръка и истински молив в другата… сякаш се готвеше да си води бележки!

— Добро утро, Роб — поздрави учтиво той. — Изглеждаш много добре.

— Ти винаги казваш нещо, с което се опитваш да ме успокоиш — отвърнах аз, а той леко се усмихна.

Зигфрид фон Шринк всъщност не съществува. Това е просто една компютърна психоаналитична програма. Той няма физическо измерение. Онова, което се появи, беше само холограма, а думите произнесе електронен синтезатор. В действителност програмата няма име, но аз я нарекох „Зигфрид фон Шринк“, понеже не можех да говоря за неща, които ме бяха травматизирали преди десетилетия, пред машина, която няма дори име.

— Предполагам — каза замислено той, — че ме извика, защото нещо те безпокои.

— Съвсем вярно.

Зигфрид ме погледна със сдържано любопитство. В това отношение също не се бе променил. Сега ме обслужват голям брой по-добри програми… особено програмата „Алберт Айнщайн“, която е толкова съвършена, че почти не прибягвам до други… но и Зигфрид все още много го бива. Той ме изчаква. Знае, че онова, което ме тревожи, изисква време за изразяване с думи и не ме притиска.

От друга страна, Зигфрид не ме оставя да си пилея времето в празни мечти.

— Можеш ли да ми кажеш какво те тревожи в този момент, Робин?

— Много неща. Различни неща — отговорих аз.

— Посочи ми едно от тях — подкани ме търпеливо Зигфрид.

Вдигнах рамене.

— Този свят е неприятен, Зигфрид. След всички хубави неща, които станаха, защо хората все още са… О, по дяволите. Пак започвам както едно време, нали?

Той ми намигна.

— Какво започваш пак?

— Да казвам, че нещо ме тревожи, без да го посочвам. Бягам от истинския проблем.

— Звучи доста обещаващо, Робин. Ще се опиташ ли да ми кажеш какъв е истинският ти проблем?

— Бих искал — отговорих аз. — Всъщност изпитвам такова силно желание да ти кажа, та ми се струва, че ще заплача. Не съм го правил от много отдавна.

— От много отдавна не си имал нужда от мен, Робин — отбеляза Зигфрид.

— Да. Вярно е — съгласих се аз и кимнах.

Той почака малко. От време на време въртеше бавно молива между пръстите си, без да променя израза си на учтив и приятелски интерес — онзи неосъдителен интерес между сеансите, който единствено си спомнях. Накрая каза:

— Нещата, които те тревожат, Робин, са дълбоко в теб и по дефиниция трудно могат да се формулират. Ти сам знаеш, че е така. Това го разбрахме и двамата още преди години. Не е учудващо, че толкова дълго не си изпитвал нужда да ме повикаш, защото очевидно животът ти е бил хубав.

— Дори много хубав — съгласих се аз. — Може би много по-хубав, отколкото заслужавам… Момент, като казвам това, изразявам ли скрито чувство за вина? Или за несъответствие?

Зигфрид въздъхна, но продължи да се усмихва.

— Знаеш, че предпочитам да не се опитваш да говориш като психоаналитик, Робин. — Усмихнах се. Той изчака малко, после продължи: — Нека да разгледаме обективно сегашното ти положение. Ти се погрижи да не ни безпокоят… или подслушват? Да не би някой случайно да дочуе нещо, което не искаш да споделиш и с най-близкия си приятел. Инструктира дори Алберт Айнщайн, твоята информационно-търсеща програма, да се оттегли и да не включва този разговор в никоя база данни. Онова, което имаш да казваш, сигурно е много лично. Може би е нещо, което чувстваш, но се срамуваш да признаеш, че го чувстваш. Това подсказва ли ти нещо, Робин?

Прокашлях се.

— Направо сложи пръста в раната, Зигфрид.

— Е? Какво искаш да кажеш? Можеш ли да го кажеш?

Реших смело да продължа.

— Адски прав си! Много е просто! Дори е очевидно! Боже Господи, става дума за старостта. Проклетата старост ме наляга!

Това е най-добрият начин. Когато нещо е трудно да се каже, просто го казваш направо. Научих го от Зигфрид през онези далечни дни, когато три пъти седмично изливах пред него болката си. Винаги дава резултат. Веднага щом го казах и се почувствах облекчен… Не, не се почувствах по-добре, нито щастлив, нито смятах проблема за решен, но топката, която ме гнетеше отвътре, бе изхвърлена. Зигфрид мълчаливо кимна. Той погледна към молива, който въртеше между пръстите си, и зачака да продължа. Знаех, че сега ще мога да продължа. Бях минал най-трудната част. Това чувство ми бе познато. Помнех го много добре от времето на бурните сеанси.

Сега не съм същата личност като тогава. Онзи Робин Бродхед беше разяждан от чувство за вина, защото бе оставил своята любима да умре. Това чувство за вина отдавна беше преодоляно… Зигфрид ми помогна да се освободя от него. Онзи Робин Бродхед имаше толкова ниско мнение за себе си, та не можеше да повярва, че някой е в състояние да го уважава, поради което имаше малко приятели. Сега аз имам… не зная точно. Десетки приятели! Стотици! (За някои от тях ще ви разкажа.) Онзи Робин Бродхед не вярваше в истинската любов, а оттогава вече четвърт столетие аз имах най-добрия брак, който човек може да си представи. Следователно вече бях съвсем различен Робин Бродхед.

Но някои неща изобщо не се бяха променили.

— Зигфрид — казах аз. — Вече съм стар, през някой от следващите дни ще умра и знаеш ли какво не ми дава мира?

Той вдигна глава.

— Какво, Робин?

— Не съм достатъчно съзрял, за да съм толкова стар!

Зигфрид сви устни.

— Ще бъдеш ли така добър да се изразиш по-ясно, Робин?

— Разбира се — съгласих се аз. Всъщност следващата част дойде лесно, защото, можете да сте сигурни, бях мислил много по въпроса, преди да се реша да извикам Зигфрид. — Предполагам, че е свързано с хичиянците. Остави ме да свърша и чак после ми кажи, че съм луд, става ли? Както сигурно си спомняш, аз съм от хичиянското поколение. През детството си ние слушахме много за хичиянците, които имали всичко, което ние, човешките същества, нямахме, и знаели всичко, което хората не знаеха…

— Хичиянците не превъзхождат толкова много хората, Робин.

— Аз казвам как ни изглеждаше на нас, децата. Те бяха ужасни, защото ние се плашехме един друг, като казвахме, че хичиянците ще дойдат и ще ни вземат. И преди всичко те бяха толкова по-напред от нас във всичко, че ние не можехме да им съперничим. Бяха нещо като Дядо Коледа. И в известен смисъл като онези извратени изнасилвачи, за които ни предупреждаваха нашите майки. В някаква степен като Бог. Разбираш ли какво искам да кажа, Зигфрид?

— Да, Робин. Сблъсквал съм се с това чувство — каза той малко предпазливо, — Всъщност то се явява в психоанализите при много хора от твоето и от следващото поколения.

— Правилно! И си спомни нещо, което веднъж ми каза за Фройд. Ти каза, че според него никой човек не може да съзрее, докато баща му е жив.

— Да, всъщност…

Изпреварих го.

— А аз ти възразих, че това са глупости, защото баща ми беше така добър да умре, още когато бях малко момче.

— О, Робин. — Той въздъхна.

— Не, изслушай ме. Отнася ли се това за най-големия Баща, който съществува? Как може някой да съзрее, когато нашият Отец продължава да стои там горе, където никой не може да го достигне, камо ли пък да свети маслото на това копеле?

Зигфрид тъжно поклати глава.

— „Образи на баща“. Цитати от Фройд.

— Не, не са цитати. Аз наистина го мисля! Не разбираш ли?

— Да, Робин — каза той. — Разбирам, имаш предвид хичиянците. Така е. Съгласен съм. Това е проблем за човешката раса и, за нещастие, доктор Фройд никога не е разглеждал подобна ситуация. Но сега ние не говорим за човешката раса, а за теб. Ти не ме извика за провеждане на абстрактна дискусия. Извика ме, защото наистина си нещастен и вече обясни, че това се дължи на неизбежния процес на остаряване. Затова нека се опитаме да се ограничим върху този проблем. Моля те, не теоретизирай, просто ми кажи какво чувстваш.

— Чувствам — изревах аз, — че съм ужасно стар. Ти не можеш да го разбереш, защото си машина. Не знаеш какво е зрението ти да се замъгли, по ръцете ти да се появят ръждиви старчески петна, бузите ти да провиснат. Да си обуваш чорапите седнал, защото ако застанеш на един крак, ще паднеш. Всеки път, когато забравиш някой рожден ден, да си мислиш, че страдаш от болестта на Алцхаймер и понякога, когато ти се пикае, да не можеш да се облекчиш! Когато… — Спрях, не защото той ме прекъсна, а защото слушаше внимателно и изглежда щеше да продължи да слуша вечно, а в края на краищата каква беше ползата от цялата ми изповед? Зигфрид изчака за миг, за да се увери, че съм свършил и след това започна търпеливо.

— Според здравния файл простатата ти е сменена преди осемнадесет месеца, Робин. Смущенията в средното ухо могат лесно да бъдат…

— Спри! — извиках аз. — Какво знаеш ти за моя здравен файл, Зигфрид? Аз наредих този разговор да остане в тайна.

— Разбира се, Робин. Повярвай ми, нито една дума от него няма да е достъпна за другите програми, нито за някой друг, освен теб. Но, разбира се, аз съм в състояние да си осигуря достъп до всички твои бази данни, включително до здравните. Може ли да продължа? Чукчето и наковалнята в ушите ти могат лесно да се подменят и с това ще се реши проблемът с равновесието. Трансплантация на роговица ще реши проблема с началното перде. Останалото е просто козметика и, разбира се, няма никакъв проблем да ти се осигури добра, млада плът. Остава само болестта на Алцхаймер, но, честно казано, Робин, не виждам никакви признаци от такова заболяване в теб.

———————————————

———————————————

Вдигнах рамене. Зигфрид почака за миг, после каза:

— И така, всичките ти здравни проблеми, които спомена… както и един голям списък от други, за които не каза нищо, но са описани в твоята анамнеза… могат да се решат по всяко време или вече са решени. Може би ти не постави въпроса както трябва, Робин. Може би проблемът не е в това, че остаряваш, а че не искаш да направиш необходимото, за да спреш този процес.

— Защо, по дяволите, трябва да го правя?

— Защо, наистина, Робин? — кимна Зигфрид. — Можеш ли да отговориш на този въпрос?

— Не, не мога! Ако можех, нямаше да те питам.

Зигфрид стисна устни и зачака.

— Може би просто искам да остарея — добавих.

Той вдигна рамене.

— Хайде, Зигфрид — примирих се аз. — Добре. Признавам, че казаното от теб е вярно. Признавам, че си направил пълна справка за здравословното ми състояние и мога да взема колкото искам чужди органи, а причината, поради която не го правя, се върти из главата ми. Зная и как я наричаш. Ендогенна депресия. Но това не обяснява нищо.

— Ах, Робин — въздъхна той, — отново използваш психоаналитичен жаргон. И при това лош. „Ендогенен“ просто означава „идващ отвътре“. Не обяснява причината.

— Тогава каква е причината?

— Хайде да изиграем една игра — предложи замислено той. — До лявата ти ръка има едно копче…

Погледнах. На кожения стол наистина имаше копче.

— То просто държи тапицерията — отвърнах аз.

— Така е, но в играта, щом натиснеш това копче, ще се извършат всички хирургически имплантации, от които се нуждаеш или би могъл да пожелаеш. Сложи си пръста на копчето, Робин, Така. Искаш ли да го натиснеш?

— …Не.

— Виждам. Можеш ли да ми кажеш защо?

— Защото моята личност не е толкова ценна, че да взимам телесни органи от друг! — Нямах намерение да кажа това. Дори не го знаех. Но след като се изтървах, единственото, което можех да правя, бе да седя и да слушам ехото от казаното. Зигфрид също дълго мълча.

А после сложи молива в единия си джоб, затвори бележника, прибра го в другия и се наведе към мен:

— Робин — каза той, — не мисля, че мога да ти помогна. Не виждам начин да премахна чувството ти за вина.

— Но ти си ми помагал много пъти преди! — изплаках аз.

— Преди — каза сериозно той — ти страдаше от вина за нещо, за което може изобщо да не си бил виновен, и в много случаи то лежеше някъде далеч в миналото. Сега съвсем не е така. Може би ще можеш да живееш още петдесет години чрез трансплантации, с които да се подменят твоите увредени органи. Но е вярно, че новите органи ще бъдат взети от някой друг и за да живееш ти по-дълго, в известен смисъл някой друг ще живее по-кратко. Разбирането на тази истина не е причина за неврогенно чувство на вина, Робин. То е само признаване на една морална истина.

Повече нищо не каза. Само се усмихна, любезно и тъжно, и промълви: „Довиждане“.

Мразя, когато компютърните ми програми ми говорят за морал. Особено, когато имат право.

Сега разбирам, че докато съм изживявал тази депресия това не е било единственото, което е ставало. Боже Господи, не! Много неща са се случвали с много хора по света… по всички светове и в космическото пространство между световете… които са не само много по-интересни, но и с по-голямо значение дори и за мен. Тогава просто не съм знаел за тях, макар че са включвали човешки (или нечовешки) същества, които съм познавал. (Или с които съм се запознавал, или съм познавал, но съм забравил.) Нека да ви дам няколко примера. Капитана, който вече не ми е приятел и някога беше един от онези побъркани-изнасилвачи-дядо-коледи хичиянци от ужасните ми детски сънища, щеше да се изплаши много повече, отколкото аз навремето се бях плашил от хичиянците. Моят бивш (и в скоро време отново настоящ) приятел Оди Уолтърс Младши щеше да се срещне, за своя сметка, с моя някогашен приятел (или неприятел) Уон. И най-добрият ми приятел (с тази забележка, че той не беше „истински“), компютърната програма Алберт Айнщайн, щеше да ме изненада… Колко сложни са всички тези твърдения! Но нищо не мога да направя. Аз живях в сложно време и по много сложен начин. Сега, когато съм всеобхватен, разбирам каква хармония е съществувала във всичко случило се, в което сами ще се уверите, но тогава дори не осъзнавах смисъла на събитията. Аз бях един самотен застаряващ мъж, потиснат от мисълта за смъртта и съзнанието за грях. И когато жена ми се прибра и ме намери тежко отпуснат на шезлонга, зареял поглед към Тапанско море, тя извика:

— Ей, Робин! Какво, по дяволите, става с теб?

Усмихнах й се и се оставих да ме целуне. Еси има навика да се кара от време на време. Но иначе е любвеобилна. И е жена, създадена да бъде обичана. Висока. Стройна. С дълги, златисто-руси коси, които носи прибрани в стегнат съветски кок, когато изпълнява професорските си задължения или се занимава с бизнес, и пуснати до кръста, когато се готви да си легне. Преди да бях обмислил какво да отговоря, за да го цензурирам, изтърсих:

— Говорих със Зигфрид фон Шринк.

— Ах — възкликна Еси и се изправи. — Ох.

Докато размишляваше върху чутото, тя вадеше фуркетите от кока си. Когато си живял с един човек няколко десетилетия, започваш да четеш мислите му. Разбрах какво става в нея, сякаш говореше на глас. Тревожеше се, разбира се, защото бях почувствал нужда да говоря с психоаналитик. Но имаше голямо доверие в Зигфрид. Еси винаги се е чувствала задължена на Зигфрид, тъй като знаеше, че само с неговата помощ признах, преди много време, че съм влюбен в нея. (Както и в Джел-Клара Моинлин, в което се състоеше и проблемът.)

— Искаш ли да ми кажеш за какво разговаряхте? — попита тя внимателно.

— За стареенето и депресията. Нищо сериозно. Най-общо. Как мина денят ти?

Еси ме проучваше с проницателните си диагностични очи и продължаваше да разплита буйните си руси коси, а те падаха свободно на гърба й. После подбра отговора така, че да съответства на диагнозата.

— Страшно уморително — отговори Еси. — Искам да кажа, че се нуждая от едно голямо питие… както, доколкото разбирам, и ти.

Пихме. На шезлонга имаше място и за двама ни и ние наблюдавахме луната над брега на морето при Джърси, Еси ми разказваше как е прекарала деня и не прояви никакво любопитство за разговора със Зигфрид.

Еси си имаше свой живот, много запълнен… чудя се как успяваше да намери достатъчно свободно време в него и за мен. Освен че ръководеше веригата заведения за бързо хранене, тя прекарваше дълги часове в създадените от нас изследователски лаборатории за внедряване на хичиянски технологии в нашите компютри. Хичиянците изглежда фактически не използват компютрите, ако не броим такива елементарни приложения като навигация на звездолетите, но имат някои интересни идеи в други приложни области. Това е специалност, по която Еси има докторат. Когато говори за изследователските си програми, разбирам какъв остър ум има тя. Затова не й е необходимо да разпитва стария Робин; достатъчно е да отвори програмата Зигфрид и да получи пълен достъп до проведения сеанс.

— Всъщност не си толкова хитра, колкото се мислиш — казах й наивно аз. — Достъпът до файла с разговора ни със Зигфрид е блокиран.

— Ха! — възкликна тя самодоволно.

— Никакво „ха“ — отвърнах аз също толкова самодоволно, — защото накарах Алберт да ми обещае. Той е зашифрован така, че дори и ти не можеш да го декодираш, без да разрушиш цялата система.

— Ха! — възкликна за втори път Еси и се изви така, че да ме погледне в очите. Този път това „ха“ беше по-силно и в него прозвуча нещо, което можеше да се преведе като: „Ще си поговорим с Алберт по този въпрос“.

Дразнех Еси, но и я обичах. Затова престанах да я измъчвам.

— Наистина не искам този файл да е достъпен — казах аз, — защото… е, може би от суетност. Когато разговарям със Зигфрид, се чувствам толкова жалък. Но щом те интересува, ще ти разкажа за разговора.

Еси се отпусна назад доволна, а аз започнах да разказвам. Когато свърших, тя помълча малко, а след това попита:

— Затова ли се чувстваш депресиран? Защото не можеш да очакваш много нещо от бъдещето?

Кимнах.

— Но, Робин! Може бъдещето ти наистина да е ограничено, ала, Господи, какво блестящо настояще имаш! Пътувания из галактиките! Въшлив с пари магнат! Неотразим любовник! И адски секси жена!

Усмихнах се и вдигнах рамене. Последва наситена с размисъл тишина.

— Моралната страна на въпроса — заключи тя накрая — не е неоснователна. Прави ти чест, че я взимаш под внимание. Аз също имах угризения, когато, както помниш, неотдавна ми бяха подменени няколко износени органа.

— Значи ме разбираш!

— Прекрасно те разбирам! Разбирам също, скъпи Робин, че взетото морално решение не е основание да се безпокоиш. Депресията е глупост. За щастие — каза тя, стана от шезлонга и ми подаде ръка — съществува идеално лекарство срещу депресията. Ще имаш ли нещо против да си легнем?

Е, разбира се, нямах нищо против. Легнахме си. И намерих антидепресанта, защото ако има нещо, което истински да ми доставя удоволствие, това е да правя любов със С.Я.Лаворовна-Бродхед. Щеше да ми достави удоволствие, дори ако знаех, че ми остават по-малко от три месеца до смъртта, мисълта за която ме депресираше.