Гейтуей III

ШЕСТА ГЛАВАПРИ ЧЕРНИТЕ ДУПКИ

За Доли животът с откачен се оказа, като цяло, не по-добър от скуката, която я измъчваше в Порт Хеграмет. Беше различен, о, небеса, да, много различен! Но част от него бе също толкова скучна, а друга част я плашеше до смърт. Тъй като корабът, с който избягаха, беше петместен, в него имаше достатъчно място за двама души… или по-точно трябваше да има. И понеже Уон беше млад и богат, и почти, в известен смисъл, красив — ако се гледаше на него както трябва, — пътуването обещаваше да бъде много приятно. Но нито едното, нито другото излезе вярно.

Освен това имаше ужасно страшни моменти.

Ако имаше нещо, което всяко човешко същество знаеше за Космоса, то бе, че човек трябва да стои далеч от черните дупки. Уон обаче правеше изключение. Той ги търсеше. И накрая извърши най-лошото възможно нещо.

Доли не знаеше с какви апаратури и устройства се занимава Уон. Тя го питаше, но той не отговаряше. А когато, хванала в ръка една от куклите си, зададе въпроса от нейно име, той се намръщи и й кресна: „Ако смяташ да изнасяш представление, направи нещо смешно и мръсно, вместо да си вреш носа в неща, които не са твоя работа“. По-голям успех постигна при опита си да разбере защо не са нейна работа. Не че получи директен отговор, но от самохвалството и объркването, с които й отговори Уон, беше лесно да се досети, че са откраднати.

И имат нещо общо с черните дупки. И макар че Доли беше сигурна, защото бе чула веднъж, че няма път за влизане или излизане в черна дупка, тя беше също почти толкова сигурна, че Уон се мъчи да намери черна дупка и да влезе в нея. И това я плашеше.

Когато не беше изплашена, Доли се чувстваше страхотно самотна, защото капитан Хуан Енрике Сантос-Шмитц, смелият и ексцентричен мултимилионер, чиито подвизи вълнуваха читателите на клюкарските издания, беше отвратителен като компаньон. След три седмици, прекарани в неговата компания, Доли едва го понасяше.

Макар че, разтреперана, тя признаваше пред себе си, че неговото присъствие бе далеч не така ужасно, както онова, което всъщност гледаше.

Доли гледаше черна дупка. Или всъщност не точно черна дупка, защото човек може да я гледа цял ден и пак да не види нищо. Тези небесни обекти се наричат черни, защото изобщо не могат да се видят. Тя в действителност гледаше едно спирално сияние от синкава, виолетова светлина, неприятна за окото, дори когато се гледа на екрана над пулта за управление. Още по-неприятно би било човек да се изложи на лъчението, което отделяше то. Тази светлина беше само върхът на айсберга от потока смъртоносна радиация. Техният кораб бе екраниран срещу такива неща и екранировката щеше да издържи. Но Уон не беше зад тази защита. Той бе на спускаемия модул, където имаше непонятни за нея инструменти и апаратура. Доли знаеше, че някой път при такава ситуация, докато седи в главния корпус, тя ще почувства слаб тласък, което ще означава, че спускаемият модул се е отделил и е тръгнал към един от онези ужасни обекти! И какво ще се случи с него тогава? Или с нея? Не че тя щеше да тръгне с него, разбира се! Но ако той умреше и я оставеше самичка на сто светлинни години от всичко познато й… тогава какво щеше да прави?

Доли чу гневно мърморене и разбра, че този път това няма да се случи. Люкът се отвори и Уон изпълзя разгневен от спускаемия апарат.

— Още една празна! — изръмжа той, сякаш тя бе виновна за неуспеха.

И, разбира се, той така смяташе. Доли се опита да не покаже колко е изплашена.

— О, скъпи, колко жалко — каза тя. — Вече станаха три.

— Три! Хм! Три според теб. Всъщност доста повече! — Тонът му беше презрителен, но Доли не се обиди. Тя изпита облекчение и когато Уон мина покрай нея, незабележимо се отмести от хичиянския пулт за управление — доколкото това бе възможно в хичиянския кораб, който лесно можеше да се помести в една по-голяма дневна стая. Той седна и започна консултации с електронните си оракули, а Доли продължи да мълчи.

Уон не обичаше Доли да слуша разговорите му с Мъртвите. Когато задаваше въпросите си гласно, тя можеше да чуе половината от тях. Ако обаче набираше командите на клавиатурата, не можеше да разбере нищо. Този път обаче Доли съвсем лесно го разбра. Уон набра въпросите си, намръщи се от онова, което чу в слушалките, набра друга инструкция и зададе курса на хичиянското табло. А после свали слушалките, намръщи се, протегна се и се обърна към Доли:

— Добре — каза той, — хайде, можеш да платиш следващата вноска от билета си за пътуването.

— Разбира се, скъпи — съгласи се тя от немай-къде, макар че щеше да е много по-приятно, ако той не поставяше въпроса по такъв начин. Все пак настроението й беше малко по-добро. Тя почувства леко разтърсване, което означаваше, че курсът е променен. И наистина, големият син и виолетов ужас на екрана започна да се отдалечава. Това компенсираше много неща.

Но разбира се, то само означаваше, че са на път към следващата черна дупка.

— Разиграй хичиянската кукла! — заповяда Уон. — Заедно с Робин Бродхед!

— Веднага, Уон — отговори Доли, измъкна куклите от мястото, където Уон ги бе изритал и ги надяна на ръцете си. Хичиянецът, разбира се, не приличаше на истински хичиянец. Що се отнася до Робин Бродхед, той бе изобразен доста карикатурно. Но това развеселяваше Уон, което за Доли беше от значение, тъй като тя разчиташе изцяло на него. През първия ден след напускането на Порт Хеграмет той й показа банковата си сметка. Шест милиона долара автоматично се внасяли всеки месец! Цифрите зашеметиха Доли. Те компенсираха много неща. Трябваше да има начин от този водопад от пари рано или късно тя да отдели няколко капки за себе си. За Доли нямаше нищо неморално в тези мисли. Може би през по-ранните дни американците щяха да я нарекат златотърсач. Но повечето хора през по-голямата част от историята на човечеството биха я съжалили.

И така, тя го хранеше и се грижеше за него. Когато беше в лошо настроение, Доли се стараеше да стане невидима, а когато искаше развлечения, се опитваше да му ги осигури.

— Ей, ти там, господин Хичиянец — каза ръката, която държеше куклата на Бродхед. Пръстите на Доли се извиха, за да изобразят превзета усмивка, гласът прозвуча дрезгав като на парвеню (част от карикатурата!). — Много ми е приятно да се запознаем.

Ръката с хичиянеца и гласът на Доли отвърнаха на поздрава:

— Привет, безразсъдни Земянино. Идваш точно навреме за вечеря.

— О, дявол да го вземе — извика ръката с куклата на Бродхед и усмивката стана по-широка. — Аз също съм гладен. Какво имаш за вечеря?

— Аарг! — изписка ръката с хичиянеца, пръстите извити като човка, устата отворена, — Ти наистина си гладен! — Пръстите на дясната ръка стиснаха ръката на лявата кукла.

— Ха, ха, ха! — засмя се Уон. — Много добре! Макар че хичиянците не изглеждат така. Ти не знаеш как изглежда един хичиянец.

— А ти знаеш ли? — попита Доли със собствения си глас.

— Почти! Във всеки случай повече от теб!

Доли се усмихна и повдигна ръката на хичиянската кукла.

— Съжалявам, господин Уон, но вие грешите — чу се мазен хичиянски глас. — Така изглеждам и очаквам да се срещнем в следващата черна дупка.

Уон скочи. Чу се шум от падане на стол.

— Това не е смешно! — извика той. Доли се изненада, като го видя да трепери. — Приготви ми храна! — заповяда й и с мърморене се втурна към спускаемия модул.

Не беше много умно да си прави шега с него. Доли приготви вечерята му и я сервира усмихната, макар че не й беше весело. Не постигна нищо с усмивката. Настроението му бе по-лошо от всякога. Той изрева:

— Глупава жена! Всичката храна ли си изяла скришом? Нищо ли не е останало за ядене?

Доли беше готова да се разплаче.

— Но ти обичаш бифтек — възрази тя.

— Бифтек! Разбира се, че обичам, но погледни какво си ми сервирала за десерт! — Уон отмести бифтека и цветното зеле, взе шоколадовите бисквити и ги хвърли към лицето й. Бисквитите се разлетяха във всички посоки и Доли се опита да ги събере.

— Зная, че това не е любимият ти десерт, скъпи, но сладоледът се свърши.

Той я погледна.

— Хм! Сладоледът се свършил! Много добре! Тогава можеше да ми поднесеш шоколадово суфле… или фруктов сладкиш…

— Уон, почти не са останали. Ти ги изяде.

— Глупава жена! Не е възможно!

— Колкото и да ти се вижда чудно, свършиха се. А и сладкото не е полезно за теб.

— Ти не си назначена за мой лекуващ лекар! Ако си разваля зъбите, ще си купя нови. — Той удари чинията в ръката й и бисквитите отново се разлетяха. — Вече не ми се яде — тросна й се Уон.

Това беше един типичен пример за хранене по границите на Галактиката. И той завърши типично. Разплакана, Доли разчисти разпиляната храна. Уон беше ужасен човек. И изглежда дори не го съзнаваше.

Но всъщност Уон знаеше, че е подъл, антисоциален, избухлив… и притежава още редица други неприятни качества, които неговата психоаналитична програма му обясни в повече от триста сеанса. Шест пъти седмично в продължение на цяла година. Накрая лечението завърши с една шега.

— Имам въпрос — каза той на холографския психоаналитик, който се явяваше пред него в образа на красива жена, достатъчно стара, за да му бъде майка и все пак млада, за да е привлекателна. — Колко психоаналитици са необходими, за да променят една електрическа крушка?

— О, Уон, ти отново се съпротивляваш — каза психоаналитичката и въздъхна. — Добре. Според теб колко?

— Само един — отговори той и се засмя, — но електрическата крушка всъщност не иска да се промени. Ха-ха-ха! И, разбираш ли, аз също не искам.

Тя го погледна и за момент замълча. Седеше, подгънала крака под себе си на един стол, с бележник в едната ръка и молив в другата. От време на време повдигаше очилата на носа си, докато го гледаше. Подобно на всичко друго в програмата, жестът бе предназначен да създаде впечатление, че това е обикновен човек, а не строга богиня. Разбира се, тя не беше човек. Но гласът й прозвуча съвсем човешки, когато каза:

— Шегата ти е брадата, Уон. Какво представлява електрическата крушка?

Той вдигна раздразнено рамене.

— Кръгъл предмет, който свети — предположи Уон, — но ти не схвана същността. Не желая да се променям. Не ми е приятно. Преди всичко не желаех да започвам този курс и сега реших да го прекратя.

Компютърната програма каза миролюбиво:

— Разбира се, това е твое право, Уон. Какво ще правиш?

— Ще отида да потърся моя… ще се махна оттук и ще отида да се повеселя — отговори гневно той. — Това също е едно от моите права.

— Да, така е — съгласи се тя. — Уон? Ще ми кажеш ли какво се канеше да споделиш, преди да размислиш?

— Не — отговори той и стана, — няма да ти кажа какво смятам да направя. Просто ще го направя. Довиждане.

— Отиваш да търсиш баща си, нали? — извика подир него психоаналитичната програма, но той не й отговори. Все пак, за да покаже, че я е чул, вместо да затвори вратата той я блъсна.

Едно нормално човешко същество… всъщност, почти всяко човешко същество… би признало на психоаналитичката си, че е права. За три дълги седмици би казало същото нещо на своята единствена компаньонка в кораба и в леглото, па макар и само за да сподели своята минимална надежда и много голям истински страх. Уон не се бе научил да споделя чувствата си, защото не се бе научил да споделя изобщо нещо. Израснал в хичиянския рай, без компанията на топлокръвно човешко същество през решаващите първи десет години от своето детство, той се бе превърнал в първообраз на социопат13. Страхотният му копнеж за обич го караше да търси изгубения си баща през целия ужас на Космоса, а неуспехът го направи неспособен както да приема, така и да изпитва любов. Негови най-близки другари през онези ужасни десет години били компютърни програми със записи на интелекта на мъртви същества, наречени Мъртви хора. Той си направил копия от тях, взел ги на хичиянския звезден кораб и разговаряше с тях така, както не би разговарял с живата Доли, защото знаеше, че те са само машини. И нямат нищо против да се отнася към тях по този начин. За Уон съществата от плът и кръв също бяха машини… нещо като монетни автомати. Той имаше достатъчно пари, за да ги накара да му дадат онова, което иска. Или да разговарят с него. Да му приготвят храна или да почистват подир него.

———————————————

———————————————

И през ум не му минаваше да разгледа чувствата на един монетен автомат, дори и този монетен автомат да е жена на деветнадесет години, която би му била благодарна за възможността да си мисли, че го обича.